Ектор Мало
Без дом (7)

Седма глава
Уча се да чета

Разбира се, артистите, които влизаха в трупата на синьор Виталис, бяха много даровити — говоря за кучетата и маймунката, — но дарбата им не беше твърде разнообразна.

След три или четири представления репертоарът им се изчерпваше и те по неволя се повтаряха.

Затова се налагаше да не се застояваме дълго в един и същ град. Три дни след пристигането си в Юсел трябваше отново да тръгнем на път.

Къде отивахме? Бях се отпуснал доста пред господаря и си позволих да му задам тоя въпрос.

— Познаваш ли тоя край? — погледна ме той.

— Не.

— Тогава защо ме питаш къде отиваме?

— За да зная.

— Какво да знаеш?

Стоях объркан, без да мога да промълвя думичка, и гледах белия път, който се простираше пред нас в дъното на гориста долина.

— Ако ти кажа — продължи той, — че отиваме в Орийак, после към Бордо, а от Бордо към Пиренеите, какво ще разбереш?

— Но вие значи познавате тоя край?

— Никога не съм идвал насам.

— И все пак знаете накъде отиваме?

Той ме изгледа продължително, сякаш искаше да открие нещо в мене.

— Не знаеш да четеш, нали? — попита ме той.

— Не.

— А знаеш ли какво е книга?

— Да. Носят книги в черква, за да казват молитвите си, когато не ги изричат наизуст, като броят на броеницата. Виждал съм книги, и то хубави, с картинки вътре и с кожа отвън.

— Добре. Тогава ти е ясно, че в една книга може да има молитви, нали?

— Да.

— Може да има и други неща. Когато казваш наизуст някоя молитва, изричаш думи, които ти е казала майка ти и които през ухото ти са се струпали в ума ти, а после, когато ги повикаш, те идват на крайчеца на езика и на устните ти. Е, добре, тези, които казват молитвите си с книги, не извличат думите на молитвите от паметта си, а ги вземат с очи от книгите, в които са написани; с други думи — четат ги.

— Виждал съм как четат — казах аз много важно, като човек, който не е никак глупав и знае отлично за какво му се говори.

— Това, което се отнася за молитвите, се отнася за всичко. В една книга, която ще ти покажа, когато спрем да си починем, ще намерим имената и описанията на местата, през които минаваме. Хора, които са живели или обикаляли из тия места, са сложили в книгата онова, което са видели или научили. Така че достатъчно е да отворя книгата и да чета, за да опозная тия места. Виждам ги, сякаш ги гледам със собствените си очи, и научавам за тях всичко, сякаш някой ми го разказва.

Отрасъл бях като истински дивак, който няма представа за цивилизования живот. Тия думи бяха за мене като някакво откровение, което в началото бе смътно, но лека-полека се изясняваше. Вярно е обаче, че ме бяха пращали на училище. Но то беше само за един месец. И през този месец не ми дадоха никаква книга в ръцете, не ми споменаха ни за четене, ни за писане, не ми дадоха никакъв урок по каквото и да бяло.

По онова, което става днес в училищата, не бива да заключавате, че това, което казвам, е невъзможно. В много общини във Франция през времето, за което говоря, нямаше училища, а там, където имаше, се намираха учители, които по една или друга причина, или защото не знаеха нищо, или пък понеже си имаха друга работа, не учеха на нищо децата, които им поверяваха, а само ги наглеждаха, като смятаха, че това е най-главното.

Такъв беше и случаят с учителя в нашето село. Знаеше ли нещо? Възможно е и не желая да го обвинявам в невежество. Но истината е, че през цялото време, докато бях при него, не ни предаде никакъв урок — нито на другарчетата ми, нито на мен. По занятие той беше налъмар, от сутрин до вечер правеше дървени обувки и около него хвърчаха трески от буково и орехово дърво. По цял ден мълчеше — говореше ни само за родителите ни, за студа или за дъжда. За четене, за смятане — нито дума. Това беше предоставил на дъщеря си, която бе натоварена да го замества и да ни учи. Тя пък беше по занятие шивачка и правеше като баща си — докато той стържеше с рукана и изнималото, тя усилено бодеше с иглата.

Трябваше да се живее, а понеже ние бяхме дванадесет ученици и плащахме по петдесет сантима месечно, шестте франка не можеха да хранят двама души тридесет дни. Дървените обувки и шевът допълваха това, което не достигаше от училището. Човек получава всичко само срещу парите си. Тъй че нищичко не бях научил в училището, не знаех дори и буквите.

— Трудно ли е да се чете? — запитах аз Виталис, след като вървях и мислих дълго време из пътя.

— Трудно е за несхватливите, а още по-трудно за тези, които нямат желание. Ти схватлив ли си?

— Не зная, но мисля, че ако се съгласите да ме учите да чета, ще работя с желание.

— Добре, ще видим. Има време.

„Има време!“ Защо да не започнем веднага? Не знаех колко е трудно да се научиш да четеш и си представях, че щом отворя някоя книга, и ще прочета какво пише в нея.

На другия ден, както вървяхме, видях, че господарят ми се наведе и прибра от пътя парче дъска, полупокрита с прах.

— Ето книгата, по която ще се научиш да четеш — рече ми той.

Книга — тая дъска? Погледнах го, за да видя дали не се подиграва с мене. После, като се уверих, че е сериозен, разгледах внимателно дъската.

Беше обикновена букова дъска, дълга колкото една ръка, широка десетина пръста, много гладка. Върху нея нямаше никакъв надпис, никаква рисунка.

Как ще чета по тая дъска и какво ще чета?

— Умът ти работи, а? — засмя се Виталис.

— Да не се подигравате с мене?

— Не, моето момче. Подигравката може да бъде добро средство при поправяне на някой порок, но когато е насочена към някой неук, тя издава глупостта на този, който си служи с нея. Почакай да стигнем хе до оная китка дървета. Там ще си отпочинем и ще ти покажа как мога да те науча да четеш с тая дъска.

Скоро стигнахме при китката дървета, сложихме торбите на земята и седнахме на моравата, която беше почнала да се раззеленява и тук-таме се подаваха парички. Добродушко, отвързан от веригата си, се покатери на едно от дърветата и задруса един след друг клоните, сякаш тръскаше орехи, а кучетата, по-спокойни и най-вече по-уморени, налягаха в кръг около нас.

Тогава Виталис извади ножа от джоба си и се помъчи да отцепи от дъската колкото се може по-тънка дъсчица. После изглади дъсчицата от двете страни и я наряза на парченца така, че се получиха дванадесетина еднакви квадратчета.

Не откъсвах очи от него, но да си призная — макар че си напрягах ума, — не можех да разбера как от тия дървени квадратчета ще направи книга, защото в края на краищата, колкото и да бях неук, знаех, че книгата се състои от листове хартия, по които има напечатани черни знаци. Къде бяха листовете? Къде бяха черните знаци?

— На всяко от тези дървени квадратчета — обясни ми той — ще издълбая утре с върха на ножа по една буква от азбуката. Така ще научиш как изглеждат буквите, а когато се научиш добре да ги познаваш, безпогрешно, бързо, от пръв поглед, ще почнеш да ги нареждаш една до друга така, че да образуват думи. А когато научиш да образуваш думите, които ти кажа, ще можеш да четеш в книгите.

Скоро джобовете ми се напълниха с малки дървени квадратчета и бързо научих да разпознавам буквите на азбуката. Но да се науча да чета не беше лесна работа, вървеше много бавно и по едно време съжалявах, че бях пожелал да се уча да чета.

Трябва да призная обаче, за да бъда справедлив към себе си, че не леността беше причина за това съжаление, а честолюбието ми.

Като ме учеше буквите, Виталис реши, че може да научи едновременно с мене и Капи. Кучето бе научило да разпознава часовете, защо да не научи буквите?

И започна да ни учи заедно. Станах съученик на Капи или кучето стана мой съученик — както предпочитате. Разбира се, Капи не трябваше да изговаря буквите, които виждаше, защото не можеше да говори; но когато дървените квадратчета биваха наредени на тревата, той трябваше с лапа да изтегля буквите, които господарят ни произнасяше.

В началото напредвах по-бързо от него, но ако аз имах по-пъргав ум, неговата памет беше по-добра: научеше ли добре нещо, той го знаеше завинаги, не го забравяше вече, и понеже не се разсейваше, никога не се запъваше и не грешеше.

Затова направех ли грешка, господарят винаги казваше:

— Капи ще се научи да чете преди Реми.

А кучето навярно разбираше и въртеше гордо опашка.

— Да си по-глупав от едно животно е добре в комедиите — продължаваше Виталис, — но в живота е срамота.

Това ме засегна толкова силно, че залегнах здравата и докато бедното куче пишеше само името си, като избираше от всички букви на азбуката само четирите букви, които му бяха необходими, аз се научих най-после да чета книга.

— Сега, като знаеш да четеш писмо — каза ми Виталис, — искаш ли да се научиш да четеш музика?

— Като науча музиката, ще мога ли да пея като вас?

Виталис пееше понякога и без той да подозира, за мене беше празник да го слушам.

— Искаш да пееш като мене, така ли?

— О, не като вас. Зная, че това е невъзможно, но поне да пея!

— Изпитваш ли удоволствие, когато ме слушаш да пея?

— Най-голямо удоволствие. Славеят пее хубаво, но според мене вие пеете още по-хубаво. И после, работата е съвсем друга. Когато вие пеете, правите с мене каквото си искате, плаче ми се или пък ми се смее, и после ще ви кажа нещо, което може да ви се види глупаво — когато пеете нещо нежно или тъжно, аз се пренасям при мама Барберен, за нея си мисля, нея виждам в нашата къщурка, а не разбирам думите на песента, понеже са италиански.

Говорех му, като го гледах, и ми се стори, че очите му се насълзиха. Тогава спрях и го попитах не го ли огорчавам, като му говоря така.

— Не, мое дете — каза ми той с развълнуван глас, — не ме огорчаваш, напротив, напомняш ми моята младост, хубавото старо време. Бъди спокоен, ще те науча да пееш и понеже имаш чувствително сърце, и ти ще караш хората да плачат и ще ти ръкопляскат, ще видиш…

Той млъкна изведнъж и ми се стори, че не иска да говори повече по този въпрос. Но не можах да отгатна причините, които го възпираха. Узнах ги едва по-късно, много по-късно, при мъчителни, страшни за мене обстоятелства, които ще разправя, когато им дойде редът в тоя разказ.

Още на следния ден господарят ми направи за музиката това, което беше направил вече за четенето, с други думи, пак изряза малки дървени квадратчета и ги издълба с върха на ножа си.

Но този път имаше повече работа, тъй като разните знаци, необходими за нотиране на музиката, имат по-сложни съчетания от азбуката.

За да не ми тежи на джобовете, той използува и двете страни на дървените квадратчета и след като начерта и на двете по пет черти, които представляваха петолинието, написа на едната страна ключа сол, а на другата ключа фа. После, когато всичко беше готово, започнаха уроците и трябва да призная, че те бяха още по-мъчни от уроците по четене. Неведнъж Виталис, толкова търпелив с кучетата, се отчайваше от мене.

— С животните се въздържам, защото зная, че са животни — викаше той, — но ти ще ме умориш!

И той дигаше театрално ръце към небето, после ги отпускаше изведнъж и пляскаше силно бедрата си. Добродушко, който повтаряше с удоволствие всичко, което му се виждаше смешно, беше научил това движение и понеже присъствуваше почти винаги на моите уроци, доядяваше ме, като го виждах как и той дига ръце към небето и пляска по бедрата си, когато се запънех.

— И Добродушко ти се подиграва! — викаше Виталис.

Ако смеех, бих му възразил, че Добродушко се подиграва не само с ученика, а и с учителя, но за щастие уважението и някакъв необясним страх не ми позволяваха да отговарям така. Казвах си го само тихичко, когато Добродушко пляскаше с ръце и се кривеше, и това намаляваше донякъде обидата.

Най-после първите стъпки бяха направени с повече или по-малко труд и аз със задоволство изпях един солфеж^[1], написан от Виталис на листче хартия.

Този ден той не отпусна с плясък ръце, а ме потупа приятелски по двете страни и заяви, че ако продължавам така, навярно ще стана добър певец.

Разбира се, тези уроци не траяха един ден, а седмици, месеци джобовете ми бяха постоянно пълни с моите малки дървени квадратчета.

Всъщност аз не учех редовно като дете, което ходи на училище, а само когато моят господар ми предаваше уроци през свободното си време.

Трябваше всеки ден да извървяваме по-дълъг или по-къс път, според това, на какво разстояние се намираха селищата едно от друго, трябваше да даваме представления навсякъде, където имаше изгледи да съберем малко пари, трябваше да се репетира с кучетата и с господин Добродушко, трябваше сами да си готвим обеда и вечерята и едва след всичко това можеше да се мисли за четене или за ноти, най-често през време на почивка под някое дърво или върху купчина камъни, дето моравата или пътят ми служеха за маса, на която редях дървените си квадратчета.

Това образование не приличаше никак на образованието, което получават толкова деца, които нямат никаква друга работа и все пак се оплакват, че нямат време да си пишат домашните. Но трябва да кажа, че има нещо много по-важно от времето, което се употребява за работа, то е усърдието, което се влага. Не времето, което прекарваме над урока, ни кара да запомним този урок, а желанието ни да го научим.

За щастие аз бях способен да напрягам волята си, без да се увличам много често от заобикалящите ме развлечения. Какво щях да науча, ако можех да работя само в стая, запушил уши с двете си ръце, забил поглед в книгата като някои ученици? Нищо, защото нямахме стая, за да се затворим в нея, а като вървяхме по дългите пътища, трябваше да гледаме пред краката си при честата опасност да забия нос в земята. И все пак научих нещо, а същевременно се научих и да вървя продължително, което беше не по-малко полезно от уроците на Виталис. Бях доста хилаво дете, когато живеех с мама Барберен, и начинът, по който говореха за мене, е достатъчно доказателство за това: „градско дете“ — казваше Барберен, „ръцете и краката му са тънички“ — бе казал Виталис. При господаря си, като живеех на открито и водех неговия суров живот, ръцете и краката ми заякнаха, гърдите ми се развиха, кожата ми загрубя и можех да понасям, без да се разболея, студ и пек, слънце и дъжд, мъки, лишения и умора.

Това каляване беше от голяма полза за мене. То ми помогна да устоявам на тежките и жестоки удари, които се струпваха неведнъж върху мене през моята младост.