Ектор Мало
Без дом (6)

Шеста глава
Първото ми представление

На следния ден тръгнахме рано на път.

Не валеше вече. Небето беше ясно и благодарение на сухия вятър, който бе духал през нощта, нямаше много кал. Птиците пееха весело в храстите край пътя, а кучетата скачаха около нас. От време на време Капи се изправяше на задните си лапи, излайваше два-три пъти в лицето ми и аз разбирах много добре какво означава тоя лай.

— Смелост, смелост! — казваше Капи.

Той беше много умно куче, което разбираше всичко и умееше да прави тъй, че и него да го разберат. Много често чувах да казват, че му липсвал само говор. Но аз никога не съм мислил така. Само в опашката му имаше повече ум и красноречие, отколкото в езика или в очите на много хора. Във всеки случай говорът между нас двамата винаги е бил излишен. Още в първия ден веднага се разбрахме.

Никога не бях излизал от нашето село и бях любопитен да видя град.

Но трябва да си призная, че Юсел никак не ме порази. Към неговите стари къщи с кулички, които са несъмнено цяло щастие за археолозите, аз останах напълно равнодушен.

Всъщност онова, което търсех аз в тия къщи, съвсем не беше тяхната красота.

Една мисъл изпълваше ума ми и премрежваше очите ми или поне позволяваше им да виждат само едно — обущарски дюкян.

Моите обуща, обущата, които ми бе обещал Виталис — настъпил беше часът да ги обуя.

Къде беше благословеното дюкянче, в което щяхме да ги купим?

Това дюкянче търсех аз. Всичко останало — кулички, островърхи арки, колони — ми беше съвсем безразлично.

И затова единственият ми спомен от Юсел е едно мрачно, задимено дюкянче до самия пазар. Отпред на витрината бяха изложени стари пушки, една дреха с галони по шевовете и със сребърни еполети, много лампи и кошове, пълни с железария, предимно с катинари и ръждясали ключове. Трябваше да слезем три стъпала, за да влезем вътре, и тогава попаднахме в голяма зала, където слънчевата светлина навярно никога не е прониквала, откакто са поставили покрив на къщата.

Как можеше такова хубаво нещо като обущата да се продава в такова отвратително място?

Но Виталис знаеше какво прави, като влезе в този дюкян, и скоро имах щастието да надяна на краката подковани обуща, които тежаха поне десет пъти повече от моите дървени обувки.

Щедростта на моя господар не се свърши с това. След обущата той ми купи дрешка от синьо кадифе, вълнен панталон и плъстена шапка, с една дума — всичко, което ми беше обещал.

Кадифе за мене, който винаги бях носил само платно! Обуща! Шапка! А досега за шапка ми беше служила само косата! Ясно, той беше най-добрият човек на света, най-щедрият и най-богатият!

Вярно, че кадифето беше поизтъркано, а вълната — съвсем извехтяла, вярно е също, че беше много трудно да се познае какъв е бил първоначалният цвят на шапката, толкова дъжд я беше валял и толкова прах беше събирала! Но заслепен от толкова разкош, аз бях безчувствен към несъвършенствата, които се криеха под неговия блясък.

Бързах да облека тия хубави дрехи Но преди да ми ги даде, Виталис така ги преправи, че се зачудих и ми стана мъчно.

Като се прибрахме в странноприемницата, той извади ножица от раницата си и отряза крачолите на моя панталон до коленете.

Понеже го гледах с уплашени очи, той ми каза:

— Правя това с една-едничка цел — да се различаваш от другите. Ние сме във Франция и те обличам като италианец. Ако отидем в Италия, което може да се случи, ще те облека като французин.

Но това обяснение не прекъсна учудването ми и той продължи:

— Какво сме ние? Артисти, нали? Комедианти, които още с външността си трябва да възбудят любопитство. Мислиш ли, че ако отидем сега на площада, облечени като граждани или селяни, ще накараме хората да ни гледат и да се спират около нас? Не, нали? Знай, че в живота външният вид е понякога необходим. Жалко, но няма какво да се прави.

Ето как от французин, какъвто бях сутринта, преди да мръкне, станах италианец.

Панталонът ми стигаше до коленете и Виталис кръстоса чорапите ми по целия крак с червени ленти. На шапката ми върза други панделки и я украси с китка изкуствени цветя.

Не зная какво биха казали другите за мене, но за да бъда откровен, трябва да заявя, че намирах себе си прекрасен и навярно е било така, защото моят приятел Капи, след като ме разглежда продължително, ми подаде доволен лапата си.

Много ми беше приятно, че Капи одобри моята премяна, още повече че докато обличах новите си дрехи, Добродушко беше застанал пред мене и повтаряше всичките ми движения, като ги преувеличаваше. Когато се облякох, той сложи ръце на хълбоците си, отметна глава назад и почна да се смее с леки подигравателни крясъци.

Чувал съм да казват, че е любопитен научен въпрос да се разбере дали маймуните се смеят. Мисля, че тези, които са си задавали този въпрос, са кабинетни учени, които никога не са се потрудили да изучават маймуните. Аз, който живях дълго време в тясна дружба с Добродушко, мога да твърдя, че той се смееше и често дори така, че ме обиждаше. Разбира се, смехът му не приличаше напълно на човешки смях. Но когато нещо го развеселяваше, ъглите на устните му се дръпваха назад, клепачите му се сбръчкваха, челюстите му се движеха бързо, а черните му очи сякаш пускаха искри като разду ха ни въгленчета.

Впрочем скоро имах възможността да наблюдавам в него отличителните белези на смеха при доста обидни за честолюбието ми обстоятелства.

— Сега, след като се облече — ми каза Виталис, когато си сложих шапката, — ще се заловим за работа, за да можем да дадем утре, пазарен ден, голямо представление, в което ти ще дебютираш.

Попитах какво значи „ще дебютираш“ и Виталис ми обясни, че ще играя за пръв път пред публика.

— Утре ще дадем първото си представление — каза той — и ти ще участвуваш в него. Тъй че ще трябва да репетираме ролята, която съм ти определил.

Учуденият ми поглед ме издаде, че не го разбирам.

— Роля е това, което ти ще правиш в представлението. Не те взех със себе си само за да ти доставя удоволствието да се разхождаш. Не съм достатъчно богат за това. Взех те, за да работиш. А твоята работа ще се състои да играеш в представления с моите кучета и Добродушко.

— Но аз не зная да играя в представления — извиках уплашен.

— Тъкмо затова трябва да те науча. Знаеш много добре, че не от само себе си Капи ходи така изискано на двете си задни лапи и не за свое удоволствие Долче скача на въже. Капи се научи да се изправя на лапите си и Долче се научи да скача на въже. Дори те трябваше да работят много и продължително, за да придобият тия дарби и много други, които ги правят изкусни актьори. Тъй че и ти трябва да работиш, за да научиш различните роли, които ще играеш с тях. И тъй, да се заловим за работа.

По онова време аз имах съвсем проста представа за работата. Смятах, че да работиш, значи да копаеш, да сечеш дърва, да дялаш камъни, и не можех да си представя нещо друго.

— Пиесата, която ще представим — продължи Виталис, — се нарича „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Ето съдържанието: господин Добродушко е имал досега слуга, от когото е много доволен. Това е Капи. Но Капи е остарял и господин Добродушко иска нов слуга. Капи се наема да му намери. Само че негов заместник няма да бъде куче, а момче, селянче, което се казва Реми.

— Като мене ли?

— Не като тебе, а ти самият. Ти идваш от село, за да постъпиш слуга при Добродушко.

— Маймуните нямат слуги.

— В комедиите имат. И тъй, ти идваш и господин Добродушко намира, че изглеждаш глупав.

— Но това не е приятно.

— Не ти ли е все едно, щом е само за смях? Впрочем представи си, че наистина отиваш при някой господин да постъпиш слуга и ти поръчват например да сложиш масата. Ето една маса, която ще ни послужи на представлението. Ела и нареди приборите.

На масата имаше чинии, чаша, нож, вилица и бяла салфетка.

Как ли трябваше да се нареди всичко това?

Както си задавах тоя въпрос и стоях с протегнати ръце, наведен напред, с отворена уста, без да зная отде да започна, господарят ми плесна с ръце и се разсмя.

— Браво — извика той, — браво! Отлично. Ти играеш прекрасно с лицето си. Момчето, което имах преди тебе, заставаше хитро и цялата му външност казваше ясно: „Сега ще видите как умело се преструвам на глупак“. А ти си напълно естествен, твоята непринуденост е удивителна.

— Не зная какво трябва да правя.

— Тъкмо затова си превъзходен. Утре или след няколко дена ще знаеш чудесно какво трябва да правиш. Тогава ще трябва да си припомниш смущението, което изпитваш сега, и да предадеш онова, което вече не чувствуваш. А успееш ли да предадеш сегашното си изражение на лицето и същата поза, предричам ти най-голям успех. Какво представляваш ти в комедията? Млад селянин, който не е виждал нищо и не знае нищо. Той отива при една маймуна и се оказва, че е по-глупав и по-несръчен от нея. Затова е и подзаглавието: „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. По-глупав от Добродушко — ето твоята роля. За да я изиграеш съвършено, трябва да останеш такъв, какъвто си сега. Но понеже това е невъзможно, трябва да си припомниш какъв си бил и да се помъчиш чрез изкуство да станеш това, което не си от само себе си.

„Слугата на господин Добродушко“ не беше голяма комедия и представянето й не траеше повече от двадесет минути. Но нашата репетиция продължи около три часа, тъй като Виталис ни караше да повтаряме по два, по три, по десет пъти едно и също нещо — и мене, и кучетата.

Те наистина бяха позабравили някои места от ролите си и трябваше да ги учи отново.

Много бях изненадан от търпението и добротата на нашия господар. Не така се отнасяха с животните в моето село, където ругатните и тоягите бяха единствените възпитателни средства, които се прилагаха към тях.

А докато трая тая дълга репетиция, той не се разсърди нито веднъж, нито веднъж не изруга.

— Хайде да започнем отначало — казваше той строго, когато онова, което искаше, не биваше добре изпълнено. — Лошо, Капи! Не внимавате, Добродушко! Ще ви смъмря!

И това беше всичко. Но все пак достатъчно.

— Е? — попита ме той, когато репетицията свърши. — Мислиш ли, че ще свикнеш да играеш в представления?

— Не зная.

— Дотяга ли ти?

— Не, забавно ми е.

— Тогава всичко е наред. Ти си умно момче и нещо, което е може би още по-ценно — внимателен си. С внимание и послушание всичко се постига. Виж моите кучета и ги сравни с Добродушко. Добродушко е може би по-умен и по-подвижен, но не е послушен. Научава лесно всичко, което му покажеш, но веднага го забравя. А и никога не прави с удоволствие това, което му поискаш. Лесно се бунтува и винаги противоречи. Такава му е природата и затова не му се сърдя: маймуната няма като кучето съзнание за дълг и затуй стои много по-долу от него. Разбираш ли?

— Струва ми се.

— Тъй че бъди внимателен, момчето ми. Бъди послушен. Изпълнявай най-добросъвестно своите задължения. Там е успехът в живота!

Както разговаряхме така, аз се осмелих да му кажа, че в днешната репетиция най-силно впечатление ми е направило безкрайното търпение, което той прояви не само към Добродушко и кучетата, но и към мене.

Тогава той кротко се усмихна.

— Вижда се — каза ми той, — че досега си живял само със селяни, които са жестоки към животните и мислят, че човек трябва да се отнася винаги зле към тях.

— Мама Барберен беше много внимателна към нашата Червенушка — казах аз.

— И е имала право — продължи той. — От твоите думи виждам, че мама Барберен е добра жена. Знаела е онова, което селяните много често не знаят — че с грубост малко нещо се постига, докато много, да не кажа всичко, се постига с благост. Аз не съм се сърдил никога на моите животни и само тъй направих от тях това, което са сега. Ако ги бях бил, щяха да станат страхливи, а страхът сковава ума. Пък ако бях се ядосвал с тях, нямаше и аз самият да бъда това, което съм, и нямаше да придобия това несломимо търпение, с което спечелих доверието ти. Защото, който учи другите, учи сам себе си. Моите кучета са ми дали толкова уроци, колкото и аз на тях. Аз развих техния ум, те възпитаха моя характер.

Думите му ми се сториха толкова странни, че започнах да се смея.

— Много чудно ти се вижда, че куче може да учи човек, нали? И все пак това е напълно вярно. Размисли малко. Приемаш ли, че господарят може да повлияе на кучето си?

— О, разбира се!

— Тогава ще разбереш, че господарят е длъжен да бди над себе си, когато започне да обучава едно куче. Представи си за миг, че когато уча Капи, започна да се сърдя и гневя. Какво ще направи Капи? Ще свикне да се сърди и гневи, с други думи, ще прави, каквото правя аз, и ще се развали. Кучето е почти винаги огледало на господаря си, приличат си като две капки вода. Покажи ми кучето си, ще ти кажа какъв си ти. Кучето на разбойника е нехранимайко, на крадеца — крадец; глупавият селянин има грубо куче, възпитаният и любезен господар има мило куче.

Моите другари, кучетата и маймунката, бяха свикнали да се явяват пред зрители и чакаха без страх утрешния ден. Те щяха да правят онова, което бяха правили вече сто, хиляда пъти може би.

Но аз не бях спокоен и самоуверен като тях. Какво щеше да каже Виталис, ако изиграех зле ролята си? Какво щяха да кажат зрителите! Тази грижа смути съня ми и когато заспах, сънувах хора, които се превиваха от смях, толкова много ми се подиграваха.

Затова бях силно развълнуван, когато излязохме от странноприемницата, за да отидем на площада, където щеше да се състои нашето представление.

Виталис вървеше начело, с високо вдигната глава, с изпъчени гърди и свиреше валс с малка металическа флейта, като отмерваше такта с ръце и крака. След него вървеше Капи, а на гърба му се перчеше господин Добродушко, облечен като английски генерал с червен мундир и червени панталони със златни ширити, с триъгълна шапка с китка пера. После, на почетно разстояние, пристъпваха един до друг Зербино и Долче. Най-после вървях аз и завършвах шествието, което благодарение на разстоянието помежду нас, определено от господаря ни, заемаше доста голямо пространство на улицата.

Но пискливите звуци на флейтата, които проникваха в най-затънтените кътчета на къщите и будеха любопитството на жителите на Юсел, правеха по-силно впечатление от тържественото ни шествие. Всеки тичаше на вратата да ни види как минаваме. Завесите на всички прозорци бързо се повдигаха.

Няколко деца тръгнаха след нас. Смаяни селяни се присъединяваха към тях и когато стигнахме на площада, зад нас и около кае се беше образувало цяло шествие.

Бързо построихме нашата сцена. Тя се състоеше от едно въже, завързано за четири кола така, че образуваше дълъг четириъгълник, в средата на който се настанихме ние.

Първата част на представлението се състоеше от разни номера, изпълнени от кучетата. Какви бяха те, не мога да кажа, тъй като повтарях усилено ролята си и бях смутен и неспокоен.

Спомням си само, че Виталис беше оставил флейтата и беше взел цигулка, с която съпровождаше упражненията на кучетата, като свиреше ту танци, ту нежна и тиха музика.

Тълпата бърже се струпа около въжетата и когато погледнех наоколо, по-скоро неволно, а не с определена цел, виждах безброй зеници, вперени в нас, които сякаш искряха.

Когато първата част завърши, Капи захапа една гаванка и изправен на задните си крака, тръгна да обикаля „уважаемата публика“. Ако някой не пуснеше петаче в гаванката, той я оставяше в кръга, никой да не може да я стигне, поставяше двете си предни лапи върху свидливия зрител, излайваше два-три пъти и го потупваше леко по джоба.

Тогава сред публиката се разнасяха викове, весели подмятания и подигравки.

— Хитро куче! Познава на кого е пълна кесията.

— Хайде бръкни си в джоба!

— Ще даде!

— Няма да даде!

— Наследството от чичо ти ще покрие загубата.

И петачетата в края на краищата биваха измъквани от дълбините, където се криеха.

В това време Виталис, без да продума нито дума, не откъсваше очи от гаванката и свиреше игриви мелодии на цигулката, като я подигаше или сваляше според такта.

Скоро Капи се върна при господаря си, като носеше гордо пълната гаванка.

Ред беше на мене и на Добродушко да излезем на сцената.

— Госпожи и господа — каза Виталис, като махаше с лъка в едната ръка и с цигулката в другата, — продължаваме нашето представление с една прекрасна комедия, наречена „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Човек като мене няма да стигне дотам, да хвали предварително пиесите и изпълнителите си. Казвам ви само едно: отваряйте си добре очите, наострете уши и пригответе ръцете си за ръкопляскания.

Това, което той наричаше „прекрасна комедия“, беше в действителност пантомима, с други думи, пиеса, която се играе с движения, а не с думи. И не можеше да бъде другояче, тъй като двамата главни изпълнители, Добродушко и Капи, не знаеха да говорят, а третият — самият аз — не беше в състояние да каже две свързани думи.

Но за да бъде играта на артистите по-лесно разбираема, Виталис казваше по няколко думи, които подготвяха положенията в пиесата и ги обясняваха.

Така, като свиреше тихичко военен марш, той възвести влизането на господин Добродушко, английски генерал, спечелил чин и състояние в Индия. До този ден единствен слуга на господин Добродушко е бил Капи, но той искаше да му прислужва вече човек, тъй като неговите средства му позволяваха тоя разкош: животните достатъчно са били роби на хората, време беше това да се промени.

В очакване на тоя слуга генерал Добродушко се разхождаше насам-нататък и пушеше пура. Да бяхте видели само как пускаше дима в лицето на зрителите!

Генералът губеше търпение, почваше да върти опулени очи, като че ей сега ще се разсърди, хапеше устни и тупаше с крак по земята.

При третото тупане с крак Капи трябваше да ме изведе на сцената.

Ако бях забравил ролята си, кучето щеше да ми я припомни. В определеното време то ми подаде ръка и ме въведе при генерала.

Като ме видя, той дигна отчаяно ръце. Как? Това ли беше слугата, който му предлагаха? После дойде и ме разгледа внимателно, завъртя се около мене и дигна рамене. Лицето му беше толкова смешно, че всички прихнаха да се смеят — разбраха, че ме смята за кръгъл глупак, а това беше мнението и на зрителите.

Пиесата, разбира се, бе построена така, че да покаже всестранно моята глупост. Във всяка сцена вършех нова безсмислица, докато господин Добродушко, напротив, намираше случай да блесне със своя ум и своята сръчност.

След като дълго ме разглежда, генералът ме съжали и нареди да ми сложат закуска.

— Генералът мисли, че като се нахрани, момчето ще поумнее малко — обясняваше Виталис. — Ще видим.

И аз седнах на една масичка, на която беше сложен прибор със салфетка върху чинията.

Какво да правя с тая салфетка? Капи ми даваше знак, че трябва да си послужа с нея. Но как?

След като я повъртях, дадох си вид, че се секна в нея.

Генералът се запревива от смях, а Капи падна по гръб с лапите нагоре, повален от глупостта ми.

Като видях, че съм сбъркал, заразглеждах отново салфетката и се чудех как да я употребя.

Най-после ми дойде наум: навих салфетката и си я вързах като връзка.

Генералът пак се разсмя. Капи пак падна. И така продължи, докато разгневеният генерал ме дръпна от стола, седна на моето място и изяде закуската, която беше определена за мене.

Ах, генералът знаеше да си служи със салфетка! Как изящно я пъхна в една петелка на мундира и я разгъна на коленете си! Как изискано си отчупи хляб и изпи чашата си!

Но неговата изтънченост предизвика бурен възторг, когато след закуската поиска клечка за зъби и започна бързо да си чисти зъбите.

Отвсякъде гръмнаха ръкопляскания и представлението завърши с пълен успех.

Колко умна бе маймуната! Колко глупав беше слугата!

Тъй ме похвали Виталис, когато се прибирахме в странноприемницата, и аз се чувствувах вече толкова актьор, че се възгордях от тая похвала.