Ектор Мало
Без дом (42)

Четиридесет и втора глава
У дома

Минаха години, много, но къси години, защото бяха изпълнени само с хубави и приятни дни. Сега живея в Англия, в „Милиган парк“, в имението на моите деди.

Детето без дом, без подкрепа, изоставено и загубено в живота, люшкано произволно от случая, без фар, който да го ръководи в безбрежното море, където се бори, без спасително пристанище, което да го приеме, има не само майка и брат, когото обича и който го обича, а и деди, които са му оставили почитано име в неговата родина и добро състояние.

Малкият нещастник, който като дете прекара толкова нощи в плевните, в оборите или някъде в горите под открито небе, сега е наследник на стар исторически замък, посещаван от любопитните и препоръчван в пътеводителите.

Той се издига на двадесетина левги на запад от мястото, където се качих на кораба, преследван от полицията, на склона на една долинка, много гориста въпреки близостта на морето. Построен на нещо като естествена площадка, той има кубическа форма и на всеки ъгъл е изградена голяма кръгла кула. Двете страни, изложени на юг и на запад, са обвити с глицинии и пълзящи рози. Страните към север и към изток са покрити с бръшлян, чиито стъбла, дебели като човешко тяло в самата си основа, доказват своята възраст, и е необходимо цялото внимание на грижливите градинари тяхната плъзнала по стените растителност да не скрие под зелената си наметка арабеските и изкусно изваяните орнаменти в белия камък на прозорците. Намира се сред грамаден парк. В него растат стари дървета, до които никога не са се докосвали нито косер, нито секира, и е напояван с чисти, бистри ручеи, които поддържат моравата вечнозелена. В браните от вековни буки всяка нощ кацат врани и възвестяват със своето грачене настъпването на утрото и вечерния мрак.

В тоя стар замък „Милиган парк“ живеем заедно майка ми, брат ми, жена ми и аз.

Настанихме се тук преди шест месеца и аз прекарах много часове в книгохранилището, където са запазени грамотите, крепостните актове, семейните книжа, наведен над широка дъбова маса, почерняла от времето, и пишех. Но аз не проучвах така усърдно нито грамотите, нито семейните книжа, а своите спомени, които прелиствам и подреждам.

Ще кръстим нашето първо дете, нашия син, малкия Матиа и по случай това кръщение — то ще събере всички, които са ми били приятели в дните на моята неволя — искам да подаря на всеки от тях разказа на приключенията, в които са взели участие, в знак на благодарност за помощта, която са ми оказали, и за любовта им към клетото изоставено дете. Когато довършвах една глава, изпращах я в Дорчестър на литограф. Днес чакам точни преписи от моя ръкопис, за да раздам по един на всеки от гостите си.

Това събиране е изненада за тях, изненада е и за жена ми — тя ще види баща си, сестра си, братята си и леля си, които не очаква. Само майка ми и брат ми са посветени в тайната.

Ако някоя пречка не обърка намеренията ми, тая вечер те всички ще бъдат под моя покрив и ще изпитам радостта да ги видя около трапезата си.

Само един ще липсва на това празненство, защото колкото и голяма да е силата на богатството, то не може да възвърне живота на тези, които не съществуват вече. Бедни, скъп стари господарю, колко щастлив щях да бъда, ако можех да осигуря спокойствието ви! Вие щяхте да захвърлите кожуха и кадифената дреха, нямаше да повтаряте вече: „Напред, деца!“, почтена старост щеше да ви даде възможност да изправите хубавата си бяла глава и да възвърнете името си. Виталис, старият скитник, щеше да стане отново именитият певец Карло Балзани. Но това, което неумолимата смърт не ми позволи да направя за вас, направих го поне за вашата памет. В Париж, в гробищата Монпарнас, името Карло Балзани е вписано върху паметника, който майка ми по моя молба ви издигна. А вашият бронзов бюст, направен по снимките, отпечатани по времето, когато сте бил известен, напомня за славата ви на тези, които са се възхищавали от вас.

Копие от тоя бюст бе отляно за мене. То е тук, пред мене. И като описвах първите години на изпитания, докато събитията се развиваха, очите ми много често търсеха вашите. Не Съм ви забравил нито за миг и никога няма да ви забравя, бъдете уверен в това. Ако през опасния живот на изоставено дете не залитнах, не паднах, на вас дължа това, на вашите уроци, на вашия пример, мой стари учителю. И на всяко празненство мястото ви ще бъде запазено с благоговение.

Но ето че майка ми пристъпва в галерията с портретите. Годините не са помрачили никак нейната хубост. И днес е такава, каквато я видях за първи път под верандата на „Лебед“, с благородната си осанка, изпълнена с нежност и доброта. Само булото на тъга, което тогава непрестанно лежеше на лицето й, е изчезнало.

Тя се опира на ръката на Артур, защото сега майката не подкрепя вече немощния си и неуверен син, а синът, станал хубав и здрав момък, ловък във всички телесни упражнения и изискан ездач, здрав гребец, неустрашим ловец, с нежно усърдие подава ръка на майка си. И така въпреки предсказанията на нашия чичо, господин Джеймс Милиган, чудото стана — Артур остана жив и ще живее.

Малко зад тях се задава стара жена, облечена като френска селянка, със съвсем малко детенце с бяло палтенце на ръцете — старата селянка е мама Барберен, а детето е моето дете, моят син, малкият Матиа. След като намерих майка си, поисках мама Барберен да остане при нас. Но тя не прие.

— Не, мой малък Реми — каза ми тя, — мястото ми не е сега при твоята майка. Ти трябва да работиш, за да се учиш и да станеш истински господин по възпитание, какъвто си по рождение. Какво ще правя при тебе? Моето място не е в къщата на твоята истинска майка. Остави ме да се върна в Шаванон. Нашата раздяла може би няма да бъде вечна. Ти ще пораснеш, ще се ожениш, ще имаш деца. Тогава, ако искаш и ако съм още жива, ще дойда при тебе да отгледам децата ти. Не ще мога да им бъда дойка като на тебе, защото ще бъда стара. Но старостта не пречи да се грижиш добре за едно дете. Старите са опитни, не спят много. И после, аз ще обичам твоето дете и бъди уверен, че няма да оставя да го откраднат, както откраднаха тебе самия.

Желанието на мама Барберен бе изпълнено. Малко преди да се роди детето ни, пратихме да я доведат от Шаванон и тя остави всичко — селото си, навиците си, приятелите си, кравата, родена от нашата — и дойде при нас в Англия. Майката кърми сама нашия малък Матиа, но мама Барберен се грижи за него, носи го, бави го, гали го и казва, че е най-хубавото дете, което някога е виждала.

Артур държи в ръка един брой от „Таймс“. Слага го на работната ми маса и ме пита дали съм го чел, а на моя отрицателен отговор ми посочва с пръст дописка от Виена, която аз цитирам:

Наскоро в Лондон ще пристигне Матиа. Въпреки грамадния успех, който имаха редицата негови концерти тук, той ни напуска, призован в Англия от задължения, които не може да пренебрегне. Писах вече за концертите му. Те предизвикаха небивала сензация както със силата и самобитността на виртуоза, така и с таланта на композитора. С една дума, достатъчно е да се каже, че Матиа е Шопен на цигулката.

И без тая дописка зная, че малкият уличен музикант, мой другар и мой ученик, стана голям артист. Видях Матиа да се развива и да расте и ако, когато работехме и тримата заедно — аз, Артур и той — под ръководството на нашия възпитател, Матиа нямаше голям успех по латински и гръцки, той напредваше много бързо в музиката с учителите, които майка ми му беше наела, и не беше трудно да се отгатне, че предсказанието на Еспинасу, перукиера музикант от Манд, ще се сбъдне. Все пак тая дописка от Виена ме изпълни с радост и гордост, сякаш и аз имах дял в похвалите, отзвук на които беше тя. Но нямах ли в действителност? Матиа не е ли друг аз, мой другар, мой приятел, мой брат? Неговите успехи са мои, както моето щастие е негово. В тоя миг един прислужник ми подава телеграма, която току-що са донесли:

Това е може би най-късото, но не и най-приятното пътуване по море. Всъщност кое ли е приятно? Както и да е, бях толкова болен, че едва в Ред Хил намирам сала да ти се обадя. Като минавах през Париж, взех Кристина. Ще пристигнем в Чегфорд в четири часа и десет минути, прати кола да ни посрещне.

Матиа

Като споменах името Кристина, погледнах Артур, но той беше свел очи. Дигна ги чак когато прочетох телеграмата.

— Иска ми се да отида самият аз в Чегфорд — каза той. — Ще поръчам да впрегнат ландото.

— Прекрасно! По този начин на връщане ще седиш срещу Кристина.

Без да отговори, той бързо излезе. Тогава се обърнах към майка си.

— Виждате — казах аз, — че Артур не крие своята готовност да посрещне Кристина. Това има значение.

— Голямо значение.

Стори ми се, че в гласа, с който бяха изречени тия две думи, се криеше сякаш леко недоволство. Тогава станах, седнах до майка си, улових двете й ръце и ги целунах.

— Мила мамо — казах аз на френски, с който език си служех винаги, когато исках да й говоря нежно, като малко дете. — Мила мамо, не бива да скърбиш, че Артур обича Кристина. Това наистина ще му попречи да сключи добър брак, защото добър брак според хората е бракът, който свързва благородния произход с богатството. Но моят пример не показва ли, че човек може да бъде щастлив, много щастлив, толкова щастлив, колкото е възможно, без благородния произход и богатството на жената, която обича? Не искаш ли и Артур да бъде щастлив като мене? Слабостта, която прояви към мене, защото ти не можеш да откажеш нищо на детето, което си оплаквала цели тринадесет години, няма ли да проявиш и към другия си син? Няма ли да бъдеш еднакво снизходителна и към двамата си синове?

Тя ме погали по челото и каза:

— Ах, ти, добро дете, добър брат! Какво съкровище от обич се крие в теб!

— Защото по-рано я пестях. Но не става дума за мен, а за Артур. Кажи ми, къде ще намери по-прелестна жена от Кристина? Не е ли тя образец на италианска хубост? А образованието, което получи, откакто я взехме от Лука, не й ли позволява да заеме място, достойно място и в най-отбраното общество?

— Ти виждаш в Кристина сестрата на своя приятел Матиа.

— Истина е и заявявам направо, че желая от все сърце брака, който ще въведе Матиа в нашето семейство.

— Артур говорил ли ти е за своите чувства и за намеренията си?

— Да, мила мамо — усмихнах се аз, — обърна се към мене като към глава на семейството.

— А главата на семейството?…

— Обеща да го подкрепи.

Но майка ми ме прекъсна:

— Жена ти — каза тя. — После ще говорим за Артур.

Жена ми — вие сте отгатнали и няма защо да ви казвам, нали? — жена ми е малкото момиче с учудените очи и с изразителното лице, което вие познавате — Лиза, малката Лиза, нежна, лека и въздушна. Лиза не е вече няма. Но за щастие тя е запазила своята нежност и изящност, които придават на нейната хубост нещо неземно. Лиза не напусна майка ми, бе отгледана и възпитана под неин надзор и стана хубава девойка, най-хубавата девойка, надарена за мене с всички качества, с всички достойнства, с всички добродетели, тъй като я обичам. Помолих майка си да ми я даде за жена и след известна съпротива, която се дължеше на различието в произхода ни, майка ми не можа да ми откаже, което разсърди и възмути някои от нашите роднини.

От четиримата, които се разсърдиха, трима вече се върнаха, спечелени от прелестта на Лиза, а четвъртият очаква, за да се върне и той, само едно посещение от нас, в което да му се извиним, че сме щастливи, и това посещение е определено за утре.

— Е? — запитва Лиза с влизането си. — Какво става тук? Криете се от мене. Говорите си тайно. Артур току-що замина за спирката Чегфорд, а файтонът за спирката Фери. Каква е тази тайна, моля?

Ние се усмихваме, но не й отговаряме. Тогава тя прегръща през рамо майка ми и я целува нежно.

— Щом и вие влизате в заговора, мила мамо — казва тя, — не се безпокоя, уверена съм предварително, че вие, както винаги, работите за нашето щастие. Но за това пък съм още по-любопитна.

Времето течеше и колата, която пратих във Фери да посрещне семейството на Лиза, трябва да се върне всеки миг.

Тогава в желанието да си поиграя с нейното любопитство вземам един далекоглед, с който следим корабите в открито море. Но вместо да го насоча към морето, отправям го към пътя, по който трябва да пристигне колата.

— Погледни в далекогледа — казвам й аз — и любопитството ти ще бъде задоволено.

Тя гледа, но не вижда нищо — само белия път, защото още никаква кола не се задава.

Тогава вземам аз далекогледа и поглеждам.

— Как не видя нищо в тоя далекоглед? — започнах аз с гласа на Виталис, когато държеше хвалебствено слово. — Той е наистина вълшебен: с него минавам отвъд морето и отивам във Франция. Виждам гиздава къщичка в околностите на Со. Мъж с побелели коси подтиква две жени. „Хайде бързо — казва той, — ще изпуснем влака и няма да пристигнем в Англия за кръщението на моя внук. Госпожо Катерина, побързай, моля ти се. От десет години живеем заедно и ти вечно закъсняваш. Как? Какво казваш, Етиенет? Ето я пак госпожица Полицай! Аз упреквам съвсем приятелски Катерина. Нима не зная, че Катерина е най-добрата сестра, както ти, Етиенет, си най-добрата дъщеря? Къде може да се намери дъщеря като тебе, която не се жени, за да гледа стария си баща, а когато пораства, продължава да играе ролята на ангел хранител, която е изпълнявала като дете към братята и сестрите си?“ После, преди да замине, той поръчва да се грижат за цветята му, докато го няма. „Не забравяй, че съм бил градинар — казва той на слугата си — и че познавам занаята.“

После премествам далекогледа, сякаш искам да гледам в друга посока.

— Сега — продължавам аз — виждам параход, голям параход, който се връща от Антилските острови и приближава Хавър. На борда стои младеж, който се връща от ботаническо изследване в областта на Амазонка. Казват, че носи в Европа съвсем непозната флора и първата част от неговото пътешествие, отпечатана във вестниците, е много интересна. Името му, Бенжамен Акен, е вече известно. Той има само една да разбере дали ще стигне навреме в Хавър, за да вземе кораба за Саутхемптън и да се събере със семейството си в „Милиган парк“. Моят вълшебен далекоглед го следи. Той е взел кораба в Саутхемптън и ще пристигне.

Насочвам далекогледа си в друга посока и продължавам:

— Не само виждам, но и чувам. Двама мъже са във влака, един млад и един стар: „Това пътуване ще бъде интересно за нас!“ — казва старият. — „Много интересно, учителю.“ — „Ти не само ще се видиш със семейството си, драги ми Алекси, не само ще стиснем ръка на Реми, който не ни забравя, но ще слезем и в Уелските мини. Там ще видиш интересни неща и като се върнем, ще внесеш подобрения в Трюйер, а това ще затвърди положението, което съумя да си извоюваш с работата си. Аз пък ще взема образци и ще обогатя колекцията си, която град Варс благоволи да приеме. Жалко, че Гаспар не можа да дойде.“

Щях да продължа, но Лиза се приближи до мене. Тя улови главата ми с двете си ръце и с милувката си не ми позволи да говоря.

— Ах, каква приятна изненада! — каза тя с глас, който трепереше от вълнение.

— Не на мене трябва да благодариш — мама пожела да събере всички, които са били добри към нейния изоставен син. Ако не ми беше затворила устата, щеше да научиш, че очакваме също и прекрасния Боб, станал най-прочутият showman^[1] на Англия, и брат му, който продължава да бъде капитан на „Еклипс“.

В тоя миг до нас долита тропот на кола, последван почти веднага от втори. Изтичваме до прозореца и забелязваме колата, в която Лиза познава веднага баща си, леля си Катерила, сестра си Етиенет и братята си Алекси и Бенжамен. До Алекси седи съвсем побелял и прегърбен старец — учителят. От срещуположната страна пристига открито ландо, в което ни махат с ръце Матиа и Кристина. После зад това ландо иде кабриолет, каран от самия Боб. Боб има вид на истински джентълмен, а брат му продължава да бъде грубият моряк, който ни свали от кораба си в Изини.

Спускаме се бързо по стълбата, за да посрещнем гостите си долу, на площадката. Обедът събира всички ни на една маса и разговаряме, разбира се, за миналото.

— Срещнах напоследък в Баден — казва Матиа — в игралния дом един джентълмен с бели и остри зъби, който се усмихваше винаги, макар че никак не му вървеше. Не ме позна и ми направи честта да поиска от мене един флорин, за да заложи на някаква сигурна комбинация. Залагаха неколцина заедно, но нямаха щастие: господин Джеймс Милиган изгуби.

— Защо разказвате това пред Реми, драги Матиа? — попита майка ми. — Той е в състояние да изпрати помощ на чичо си.

— Разбира се, мила мамо.

— Но в какво ще се състои тогава изкуплението? — попита майка ми.

— В това, че моят чичо, който пожертвува всичко за богатство, ще дължи хляба си на тези, които преследваше и желаеше тяхната смърт.

— Имам сведения за неговите съучастници — обади се Боб.

— За страшния Дрискол ли? — попита Матиа.

— Не за самия Дрискол, който навярно продължава да бъде отвъд океана, а за семейство Дрискол. Госпожа Дрискол изгоряла един ден, когато, вместо да легне на масата, легнала в огъня, а Алън и Нед са осъдени на заточение. Те ще отидат при баща си.

— А Кет?

— Малката Кет гледа дядо си, който е още жив.

Тя живее с него в „Двора на червения лъв“. Старият има пари и не са зле.

— Ако е зиморничава — засмя се Матиа, — не й завиждам. Старецът не обича да се приближават до огъня.

И в това призоваване на миналото всеки си казва думата. Нали всички имаме общи спомени и е приятно да ги разменяме? Това е връзката, която ни свързва.

Когато вечерята свършва, Матиа се приближава до мене и ме дръпва настрани, до самия прозорец.

— Хрумна ми една мисъл — казва той. — Толкова често сме свирили за чуждите, защо да не посвирим малко за тези, които обичаме.

— Та няма ли за тебе удоволствие без музика? Навсякъде и винаги музика? Спомни си как уплаши нашата крава.

— Ще изсвириш ли неаполитанската си песен?

— На драго сърце, защото тя е причината Лиза да проговори.

И вземаме инструментите си. От една хубава кутия, подплатена с кадифе, Матиа изважда стара цигулка, която прекрасно би струвала два франка, ако решим да я продадем, а аз измъквам от калъфа една арфа — дървото и, плискано от дъждовете, е възвърнало естествения си цвят.

Събират се в кръг около нас. Но в същия миг се появява едно куче — Капи.

Много е стар горкият Капи и е глух, но е запазил доброто си зрение. Той е познал арфата от възглавничката, на която си лежи, и идва, куцук-куцук, за „представлението“. Стиска гаванка в муцунката си. Иска да обиколи на задните си лапи „почитаемата публика“, но няма сили. Тогава сяда и като се покланя важно на „публиката“, слага лапа на сърцето си.

Като изпявам песента, Капи се изправя криво-ляво и тръгва да обикаля с гаванката. Всеки пуска своята лепта и Капи, смаян от сбора, ми го носи. Никога не е събирал толкова много пари, само в златни и сребърни монети — сто и седемдесет франка!

Целувам го по носа, както някога, когато той ме утешаваше, и споменът за моята детска неволя ми навява една мисъл, която веднага споделям:

— Тия пари ще бъдат първата вноска за създаването на приют за малките улични музиканти. Майка ми и аз ще направим останалото.

— Мила госпожо — казва Матиа, като целува ръка на майка ми, — моля ви да взема съвсем скромно участие във вашето добро дело. Позволете приходът от първия ми концерт в Лондон да се прибави към сбора на Капи.

Една страница липсва от моя ръкопис, тази, която трябва да съдържа моята неаполитанска песен. Матиа, недобър музикант написа тая песен.