Ектор Мало
Без дом (41)

Четиридесет и първа глава
Хубавите пелени са казали истината

Стоях поразен и Матиа направи това, което и през ум не ми минаваше да направя.

— Много ви благодарим, госпожо — рече той.

И като ме побутна леко, ме изведе от кухнята.

— Да вървим — ми каза той, — напред! Сега няма да търсим само Артур и госпожа Милиган, а и Лиза. Колко хубаво е това! Щяхме да губим време в Дрьози, а сега можем да продължим пътя си. Това се казва щастие. Дълго време не ни вървеше, но сега потръгна. Вятърът се промени. Кой знае колко хубави неща може да ни се случат!

И продължихме пътя си след „Лебед“, без да губим време, като се спирахме точно колкото беше необходимо, за да преспим и да спечелим няколко су. В Десиз, където Нивернезкият канал се влива в Лоара, разпитахме за „Лебед“ — беше отплавал по страничния канал и край тоя канал вървяхме до Дигоан. Оттам тръгнахме по Централния канал до Шалон.

Моята карта ми каза, че ако през Шалон се отправехме направо за Макони, щяхме да избегнем голям завой и много дни път. Това беше смело решение, което нито един от двама ни не искаше да вземе, след като обсъдихме за и против, защото „Лебед“ можеше да е спрял по пътя и тогава щяхме да го преварим — би се наложило да се връщаме обратно и вместо да спечелим, да загубим време.

Слязохме по течението на Сона от Шалон до Лион.

Там се появи наистина голяма трудност — по течението на Рона ли беше отплавал „Лебед“, или срещу течението? С други думи, за Швейцария ли беше заминала госпожа Милиган, или за Южна Франция?

Сред множеството кораби, които сновяха нагоре и надолу по течението на Рона и Сона, „Лебед“ можеше да мине незабелязан. Разпитахме моряците, лодкарите и всички, които живеят по кейовете, и най-после се уверихме, че госпожа Милиган е заминала за Швейцария — и тръгнахме по течението на Рона.

— От Швейцария се отива в Италия — забеляза Матиа. — Ето още един щастлив случай. Ако, както търсим госпожа Милиган, пристигнем в Лука, колко доволна ще бъде Кристина.

Милият, беден Матиа, той ми помага да търсим тези, които обичам, а аз не правя нищо, за да прегърне сестричката си.

От Лион ние спечелихме от времето, с което ни бе изпреварил „Лебед“, защото Рона с бързите си води не се изкачва така лесно като Сена. В Кюлоз той беше минал само шест седмици преди нас. Но като проучвах картата, се съмнявах дали ще можем да го стигнем преди Швейцария, защото не знаех, че Рона не е плавателна до Женевското езеро, и си въобразявахме, че госпожа Милиган ще пристигне с „Лебед“ в Швейцария, чиято карта нямахме.

Пристигнахме в Сесел, град, разделен на две от реката, над която е построен висящ мост, и слязохме на брега. Каква беше изненадата ми, когато отдалеч познах „Лебед“. Хукнахме — на него приличаше, да, той беше и все пак имаше вид на изоставен кораб. Той беше здраво завързан зад нещо като решетеста дига от колове, която го пазеше от водата, и всичко на борда беше заключено. Нямаше вече цветя на верандата.

Какво бе станало? Какво се беше случило с Артур?

Спряхме се със свито сърце.

Но подло беше да стоим така. Трябваше да отидем да разберем. Запитахме един мъж, който благоволи да ни отговори — той именно бе натоварен да пази „Лебед“.

— Англичанката, която беше на кораба с двете си деца, едно парализирано момче и едно нямо момиченце, е в Швейцария. Напусна кораба, защото не можеше да плава по-далеч срещу течението на Рона. Госпожата и двете деца заминаха с файтон заедно с една прислужница. Останалата прислуга ги последва с вещите. Ще се върне на „Лебед“ през есента, ще слезе по Рона до морето и ще прекара зимата на юг.

Отдъхнахме. Нито едно от опасенията, които ни бяха обзели, не излезе разумно. Трябваше да си помислим доброто, вместо веднага да ни мине през ума най-лошото.

— А къде е сега тая госпожа? — попита Матиа.

— Замина да наеме вила край брега на Женевското езеро, откъм Веве, но не зная точно къде. Там ще прекара лятото.

Напред към Веве! В Женева ще купим карта на Швейцария и там ще намерим тоя град или село. Сега „Лебед“ не бърза вече пред нас и понеже госпожа Милиган ще прекара лятото във вилата си, уверени сме, че ще я намерим, трябва само да търсим.

И четири дена, след като напуснахме Сесел, вече търсехме в околностите на Веве между многобройните вили, които от езерото със сините води са накацали гиздаво по зелените и гористи склонове на планината, в коя от тях живее госпожа Милиган с Артур и Лиза. Най-после пристигнахме. Време беше — имахме само три су в джоба, а обувките ни бяха без подметки.

Но Веве не е селце, както ние си го представяхме в самото начало. Той е град и дори нещо повече от обикновен град, защото го съединяват с Вилньоф редица села и предградия, които образуват с него едно цяло — Клоне, Корсие, Тур дьо Пелц, Кларанс, Вето, Шильон. А много скоро разбрахме, че ще бъде безполезно да питаме за госпожа Милиган или пък чисто и просто за една англичанка, придружена от болния си син и от едно нямо момиче. Във Веве и по бреговете на езерото имаше толкова много англичани и англичанки, като в курортен град в околностите на Лондон.

И тъй, най-добре беше сами да търсим и да посетим всички къщи, в които можеха да живеят чужденци. Всъщност това не беше много трудно — трябваше само да изпълняваме нашата програма по всички улици.

За един ден обиколихме целия Веве и направихме добър сбор. Преди, когато искахме да съберем пари за нашата крава или за куклата на Лиза, щяхме да бъдем щастливи вечерта, но сега не ни беше до пари. Никъде не открихме ни най-малка следа от госпожа Милиган.

На другия ден продължихме издирванията си в околностите на Веве, като вървяхме право пред себе си, където ни изведат пътищата, и свирехме под прозорците на хубавите къщи безразлично дали тия прозорци бяха отворени, или затворени. Но вечерта не се прибрахме както предния ден. А тръгнахме от езерото, изкачихме се на планината, върнахме с пак при езерото, като разглеждахме наоколо и разпитвахме от време на време хората, по приветливото лице на които разбирахме, че са склонни да ни изслушат и да ни отговорят.

Тоя ден на два пъти ни зарадваха напразно, като ни отвърнаха, без да знаят името, че познават отлично жената, за която говорим. Единия път ни изпратиха в някаква хижа сред планината, а после ни увериха, че тя живее край езерото. И наистина англичанки живееха и край езерото, и сред планината, но нямаше и помен от госпожа Милиган.

След като обиколихме усърдно околностите на Веве, отбихме се малко встрани от Кларанс и от Монтрьо, недоволни от неуспеха на издирванията ни, но без да губим надежда. Ако не бяхме успели днес, утре навярно щяхме да успеем.

Вървяхме ту по пътища, оградени от двете страни със зидове, ту по пътеки, които лъкатушеха сред лозя и овощни градини, ту по пътечки, засенчени от грамадни кестени, чиито гъсти листа не пропускаха въздух и светлина и в сянката им растяха само кадифени мъхове. На всяка крачка по тия пътища и пътечки изникваха железни решетки или дървени огради, а зад тях се виждаха градински алеи, добре посипани с пясък, които се виеха около морави, осеяни тук-таме с дръвчета и цветя. После, скрита в зеленина, се издигаше разкошна къща или спретната къщурка, увита в пълзящи растения. И почти всички къщи и къщурки бяха така разположени, че през гъстите дървета и дръвчета се откриваше изглед към блестящото езеро и мрачните планини, които го ограждаха.

Тия градини много често ни отчайваха, защото не ни позволяваха да се приближим до къщите и хората, които се намираха в тия къщи, можеха да ни чуят само ако свирехме и пеехме с всички сили, а това в края на краищата се повтаряше от сутрин до вечер и ни уморяваше.

Един следобед свирехме така сред улицата — пред нас имаше само желязна решетка, заради която пеехме, а зад нас се издигаше стена, на която не обърнахме внимание. Изпял бях с пълен глас първия куплет на моята неаполитанска песен и щях да започна втория, когато изведнъж чухме зад себе си, отвъд стената, вик. После някой изпя слабо и с особен глас втория куплет.

Vorria arreventare no piccinoto

Cona lancella oghi vennenno acqua

Кой можеше да бъде?

— Да не е Артур? — попита Матиа.

Не, не беше Артур, познавах неговия глас, а Капи скимтеше сподавено и изразяваше голямата си радост, като скачаше по стената.

Не можах да се сдържа и извиках:

— Кой пее така?

А гласът отговори:

— Реми!

Името ми вместо отговор! Аз и Матиа се спогледахме смаяни.

Както стояхме така изумени един срещу друг, зърнах зад Матиа, на края на стената, над нисък плет, да се вее бяла кърпичка. Изтичахме нататък.

Едва когато стигнахме плета, успяхме да видим лицето, което развяваше кърпичката — Лиза! Най-после я намерихме, а заедно с нея намерихме и госпожа Милиган и Артур.

Но кой пееше? Този въпрос отправихме едновременно аз и Матиа, веднага щом езиците ни се развързаха.

— Аз — отвърна тя.

Лиза пееше! Лиза говореше!

Наистина много пъти бях чувал да казват, че Лиза някой ден ще проговори, и то навярно след някое силно вълнение, но не вярвах, че изобщо е възможно.

А ето че това се случи, ето че тя говореше, ето че чудото стана! И тя изпита това силно вълнение, когато ме чу да пея, когато видя, че се връщам при нея, и то тогава, когато можеше да смята, че съм изчезнал завинаги! При тая мисъл аз самият така силно се развълнувах, че бях принуден да се уловя за една клонка от плета, за да не падна. Но не беше време да се отпускам.

— Къде е госпожа Милиган? — попитах аз. — Къде е Артур?

Лиза мръдна устни, за да отговори, но от устата й се отрониха само няколко зле изречени звуци. Тогава, загубила търпение, тя започна своя език със знаци, за да се обясни и да ни даде възможност да я разберем по-скоро, тъй като езикът и умът й не бяха още свикнали да си служат умело със словото.

Както следях с очи нейните обяснения, които Матиа не разбираше, съгледах далеч в градината, на завоя на сенчеста алея, дълга количка, която един слуга караше. В тая количка лежеше Артур, а зад него вървеше майка му и… наведох се, за да видя по-добре… и господин Джеймс Милиган. Веднага се сниших зад плета, като казах бързо и на Матиа да се сниши, без да ми мине през ума, че господин Джеймс Милиган не познаваше Матиа.

Като мина първият страх, се сетих, че Лиза навярно е поразена от внезапното ни изчезване. Тогава се понадигнах и й пошепнах:

— Господин Джеймс Милиган не бива да ме види, защото може да ме върне в Англия.

Тя дигна уплашена двете си ръце.

— Не мърдай — продължих аз, — не говори за нас. Утре сутринта в девет часа ще дойдем пак тук. Гледай да бъдеш сама. А сега върви си.

Тя се колебаеше.

— Върви си, моля ти се, или ще ме погубиш!

И веднага се потулихме зад стената и тичешком стигнахме лозята, където се скрихме. Там, след като първата радост премина, можахме да поговорим и да се разберем.

— Знаеш ли — каза ми Матиа, — никак не съм склонен да чакам до утре, за да видя госпожа Милиган. През това време господин Джеймс Милиган може да убие Артур. Ще отида веднага при госпожа Милиган и ще й разкажа… всичко, което знаем. Господин Джеймс Милиган никога не ме е виждал и няма опасност да се сети за тебе и за семейство Дрискол. Госпожа Милиган ще реши после как трябва да постъпим.

Ясно беше, че предложението на Матиа е разумно.

Пуснах го да отиде, като се уговорихме да се срещнем сред китката кестени, които се намираха наблизо. Там можех да се скрия, ако случайно зърнех, че господин Джеймс Милиган се задава.

Дълго чаках, излегнат на мъха, завръщането на Матиа и вече повече от десетина пъти се питах добре ли сме се разбрали, когато най-после той се зададе, придружен от госпожа Милиган. Изтичах към нея, грабнах ръката, която ми подаде, и я целунах. Но тя ме прегърна и като се наведе към мене, нежно ме целуна по челото.

За втори път ме целуваше, но ми се стори, че първия път не ме беше прегърнала така.

— Мило, клето дете! — рече тя.

И с хубавите си бели и нежни пръсти тя отметна косите ми и дълго ме гледа.

— Да… да… — пошепна тя.

Тия думи отговаряха навярно на някакви вътрешни мисли, но в своето вълнение не бях в състояние да разбера тия мисли. Чувствувах нежния, милващ поглед на госпожа Милиган, бях много щастлив и не можех да мисля за нищо друго.

— Мило дете — каза тя, без да откъсва очи от мене, — вашият другар ми съобщи много важни неща. Искате ли и вие да ми разкажете всичко, което се отнася до вашето пристигане в семейство Дрискол и до посещението на господин Джеймс Милиган?

Изпълних нейното желание и госпожа Милиган ме прекъсваше само за да й изясня някои важни точки. Никога не бях изслушван с такова внимание — очите й бяха приковани в мене.

Когато свърших, тя мълча доста дълго, като продължаваше да ме гледа. Накрая ми каза:

— Всичко това е извънредно важно за вас и за всички нас. Тъй че трябва да действуваме предпазливо, след като се посъветваме с хора, които биха могли да ни упътят. Но дотогава вие трябва да се смятате за другар, за приятел — тя се подвоуми леко, — за брат на Артур и още днес вие и вашият млад приятел трябва да изоставите своя окаян живот. След два часа ще се явите в Терите, в хотел „Алпи“, където ще изпратя доверено лице да ви наеме стая. Там ще се видим пак, защото сега трябва да ви оставя.

Тя ме целуна пак, подаде ръка на Матиа и бързо си отиде.

— Какво си разказвал на госпожа Милиган? — попитах аз Матиа.

— Всичко, което тя ти каза, и още много други неща. Ах, колко добра, колко хубава жена!

— А Артур? Видя ли Артур?

— Само отдалече, но беше достатъчно, за да забележа, че изглежда добро момче.

Продължих да разпитвам Матиа, но той избягваше да ми отговаря или пък отклоняваше въпросите ми. Тогава заговорихме за други неща и отидохме, както ни поръча госпожа Милиган, в хотел „Алпи“. Въпреки нашите бедни дрехи на улични музиканти прие ни прислужник в черен фрак и с бяла вратовръзка и ни заведе в нашата стая. Колко хубава ни се видя нашата стая! В нея имаше две бели легла. Прозорците гледаха към веранда, под която се синееха водите на езерото, и гледката, която се откриваше оттам, беше чудна. Когато се върнахме в стаята си, прислужникът продължаваше да чака неподвижен нашите нареждания и ни попита какво ще желаем за вечеря, която ще нареди да донесат на верандата.

— Имате ли торти? — запита Матиа.

— Имаме торта с ревен, с ягоди, с френско грозде.

— Отлично! Донесете ни от тия торти.

— От трите ли?

— Разбира се.

— А какво първо желаете? Какво печено? Какъв зеленчук?

При всяко предложение Матиа кокореше очи, но не се смути.

— Каквото решите — каза той.

Прислужникът излезе важно.

— Мисля, че тук ще вечеряме по-добре, отколкото у семейство Дрискол — каза Матиа.

На следния ден госпожа Милиган дойде да ни види. Доведе със себе си крояч и шивачка, които ни взеха мярка за дрехи и ризи. Каза ни, че Лиза продължавала да се опитва да говори и лекарят уверявал, че вече е излекувана. После, след като прекара с нас един час, тя си отиде, като ме целуна нежно и подаде ръка на Матиа.

Тя идва така четири дни наред и всеки път беше по-нежна и по-любезна към мене, но все пак изглеждаше някак смутена, сякаш не искаше да се отдаде на тая нежност и да я покаже. На петия ден вместо нея дойде прислужницата, която бях виждал някога на „Лебед“. Тя ни каза, че госпожа Милиган ни чака у дома си и пред вратата на хотела има кола, която ще ни отведе. Тя беше открит файтон, в който Матиа се качи важно и спокойно, сякаш от дете се е возил все с такива коли. Капи също се покатери, без да се стеснява, на една от седалките.

Пътят беше кратък. Стори ми се много кратък, тъй като пътувах като насън, с глава, изпълнена с безумни мисли или поне с мисли, които аз смятах безумни. Въведоха ни в един салон, където се намираха госпожа Милиган, Артур, излегнат на диван, и Лиза. Артур ми протегна двете си ръце. Спуснах се към него, за да го целуна. Целунах и Лиза, а госпожа Милиган ме целуна.

— Най-после — ми каза тя — настъпи часът, в който можете да заемете мястото, което ви принадлежи.

И понеже я погледнах, за да ми обясни какво означават тия думи, тя отвори една врата и влезе мама Барберен с детски дрешки в ръце — палтенце от бял кашмир, дантелена шапчица и плетени терлички.

Едва успя да сложи тия неща върху една маса и аз я прегърнах. Докато я целувах, госпожа Милиган даде някакво нареждане на някакъв прислужник — чух само името господин Джеймс Милиган и пребледнях.

— Няма защо да се боите — каза ми тя нежно, — напротив. Елате тук при мене и ми дайте ръката си.

В този миг вратата на салона се отвори и влезе господин Джеймс Милиган — усмивка откриваше острите му зъби. Той ме забеляза, в миг усмивката изчезна и лицето му страшно се изкриви.

Госпожа Милиган не го остави да заговори.

— Повиках ви — каза тя бавно с глас, който леко потреперваше, — да ви представя големия си син, когото най-после имах щастието да намеря — и тя ми стисна ръката. — Ето го. Но вие го познавате вече, тъй като сте били при човека, който го беше откраднал, за да го видите и да се осведомите за здравето му.

— Какво означава това? — запита господин Джеймс Милиган с разстроено лице.

— Този човек, който днес е в затвора за кражба, извършена в една черква, е направил пълни признания. Ето едно писмо, което доказва това. Той е признал как е откраднал това дете, как го подхвърлил в Париж на „Авеню дьо Бретьой“ и най-после как взел всички предпазни мерки, като изрязал знаците по бельото на детето, за да не го открият. Ето същите дрешки, запазени от тая прекрасна жена, която е отгледала великодушно моя син. Искате ли да видите писмото? Искате ли да видите дрешките?

Господин Джеймс Милиган остана за миг неподвижен, като навярно се питаше дали да удуши всички ни. После тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.

— Ще видим — рече той — какво ще каже съдът за това лъжливо дете.

Без да се смути, госпожа Милиган — сега мога да кажа майка ми — отговори:

— Вие можете да ни извикате пред съда. Но аз никога няма да призова там брата на моя мъж.

Вратата се затвори след чичо ми. Тогава се хвърлих в прегръдките на майка си и я целунах за пръв път. Целуваше ме и тя.

Когато се поуспокоихме, Матиа се приближи.

— Кажи на майка си добре ли пазих тайната й — рече той.

— Как, ти всичко ли знаеше? — попитах аз.

Майка ми отговори вместо него:

— Когато Матиа ми разказа всичко, поръчах му да мълчи, защото, макар и да бях убедена, че бедният малък Реми е мой син, трябваха ми положителни доказателства, за да не стане грешка. Каква мъка щяхте да изпитате, мило дете, ако след като ви бях целунала като свой син, дойдех да ви кажа, че сме се излъгали! Сега имаме тия доказателства и никога няма да се разделим. Винаги ще живеете с майка си, с брат си — тя посочи също Лиза и Матиа — и с тези, които са ви обичали, когато сте били нещастен.