Ектор Мало
Без дом (4)

Четвърта глава
Майчина къща

— Е? — запита мама Барберен, когато се прибрахме. — Какво каза кметът?

— Не го видяхме.

— Как? Не го ли видяхте?

— Не, срещнах се с приятели в кафенето „Света Богородица“ и когато излязохме, беше много късно.

Утре ще идем при него.

Значи Барберен решително се беше отказал да ме даде на човека с кучетата.

По пътя неведнъж се питах дали няма някаква хитрина в това връщане у дома. Но последните му думи прогониха съмненията, които смътно вълнуваха разтревожения ми ум. Щом утре щяхме да се върнем в село, за да видим кмета, явно беше, че Барберен не е приел предложението на Виталис.

Разбира се, въпреки неговите заплахи бих казал на мама Барберен за своите подозрения, ако можех да остана поне за миг сам с нея, но Барберен не излезе цялата вечер от къщи и аз си легнах, без да намеря удобния случай, който чаках.

Заспах с мисълта, че ще й кажа утре.

На сутринта, когато станах, мама Барберен я нямаше.

— Къде е мама?

— В село е, ще се върне чак следобед.

Не зная защо, отсъствието й ме разтревожи. Снощи тя не спомена, че ще ходи в село. И защо не е почакала да дойде с нас, нали и ние щяхме да ходим там следобед? Дали ще се прибере, преди да тръгнем?

Смътен страх сви сърцето ми — без да си давам сметка за опасността, която ме заплашваше, все пак предчувствувах някаква опасност.

Барберен ме гледаше някак особено, а това никак не ме успокояваше.

За да избягна погледа му, отидох в градината.

Тази малка градина беше за нас много ценна, защото ни изхранваше — доставяше ни, като изключим житото, почти всичко необходимо за нашата прехрана: картофи, боб, зеле, моркови, ряпа. Нямаше в нея незасято място. Все пак мама Барберен ми беше отделила едно малко ъгълче, където бях насъбрал безброй растения, треви, мъхове, изровени сутринта в окрайнината на гората или край плетищата, докато пасях кравата, и присадени следобед в моята градина безразборно, наслуки, едни до други.

Наистина тя не беше някаква хубава градина с пясъчни пътеки и с лехи, подравнени с връв, пълни с редки цветя. Минувачите не се спираха да я гледат над подкастрения с ножици трънлив плет, но и такава, каквато беше, радвах й се, че беше моя: мое притежание, моя собственост, мое дело. Редях я, както си исках, както ми хрумнеше, и когато говорех за нея, а това се случваше често през деня, казвах „моята градина“.

Бях събрал и посадил растенията си миналото лято и напролет те трябваше да поникнат: по-ранните — дори без да дочакат края на зимата, останалите — едно след друго подир тях.

На това се дължеше и силно възбуденото ми любопитство в тоя миг.

Златоцветът показваше вече своите пъпки, които жълтееха на върха, теменужките подаваха виолетово напръсканите си цветчета, а от средата на сбръчканите листа на игликата излизаха пъпки, сякаш готови ей сега да се разпукнат.

Как ли щяха да разцъфнат всичките тия цветя?

Това идвах да видя всеки ден, обзет от любопитство.

Но имаше друг кът в моята градина, който проучвах с чувство, по-силно от любопитството — с някакво безпокойство.

В тоя кът на градината бях посадил един зеленчук, който ми бяха дали и който беше почти непознат в нашето село — земни ябълки. Казали ми бяха, че давали грудки, много по-хубави от грудките на картофите, тъй като имали вкус на ангинар, на ряпа и на много други зеленчуци. Тия хубави обещания ми навяха мисълта да направя изненада на мама Барберен. Не й споменах нищо за тоя подарък, посадих грудките в моята градина. Пуснеха ли стебло, щях да я оставя да си мисли, че са цветя. После, един прекрасен ден, когато узрееха, щях да издебна мама Барберен да я няма вкъщи, щях да изровя земните ябълки и да ги сваря, сам. Как? Не ми беше много ясно, но моето въображение не се безпокоеше от такава дребна подробност и когато мама Барберен се върнеше за вечеря, щях да й поднеса своето ястие.

Кой щеше да се зачуди? — Мама Барберен.

Кой щеше да остане много доволен? — Пак мама Барберен.

Защото щяхме да имаме ново ястие, за да заменим вечните картофи, и мама Барберен нямаше вече да страда толкова от продажбата на горката Червенушка.

А откривател на това ново ястие щях да бъда аз — аз, Реми; с една дума, щях да бъда полезен вкъщи.

С такива мисли в главата ясно е с какво внимание следях как растат моите земни ябълки. Всеки ден ги наглеждах в кътчето, дето ги бях посадил, и от нетърпение ми се струваше, че никога няма да порастат.

Бях коленичил на земята, опрян на ръцете си, забил нос в моите земни ябълки, когато чух как някой нетърпеливо ме викаше по име. Викаше ме Барберен.

Какво ли искаше от мене?

Изтичах бързо вкъщи.

Каква беше изненадата ми, когато зърнах пред огнището Виталис и кучетата му! Веднага разбрах какво искаше Барберен от мен.

Виталис бе дошъл да ме вземе, а Барберен беше изпратил сутринта мама Барберен в село, за да не може да ме защити.

Чувствувах много добре, че от Барберен не мога да очаквам нито помощ, нито милост, и се спуснах към Виталис.

— О, господине! — извиках аз. — Моля ви се, не ме вземайте.

И заридах.

— Слушай, момчето ми — каза той много кротко, — ти няма да бъдеш нещастен с мен. Аз никога не бия децата и после, ще живееш заедно с моите възпитаници, които са много забавни. За какво има да съжаляваш?

— За мама Барберен! За мама Барберен!

— Във всеки случай няма да останеш тук — каза Барберен, като ме дръпна силно за ухото. — Господина или приюта, избирай!

— Не! Мама Барберен!

— Ах, дотягаш ми вече — извика Барберен, който се беше страшно ядосал. — Ако потрябва да те изгоня оттук с тояга, ще го направя.

— Детето скърби за своята мама Барберен — каза Виталис. — Не бива да го биете за това. То е чувствително, а това е добър признак.

— Ако го съжалявате, ще се разреве още по-силно.

— А сега да приключим сделката.

Като каза това, Виталис нареди на масата осем монети по пет франка, които изчезнаха веднага в джоба на Барберен.

— Къде са дрешките му? — запита Виталис.

— Ето ги — отвърна Барберен, като показа една синя памучна кърпа, вързана за четирите краища.

Виталис развърза възлите и погледна какво има в кърпата — там бяха две мои ризки и едни платнени панталони.

— Не се бяхме условили така — рече Виталис. — Трябваше да ми дадете вещите му, а тук има само някакви дрипи.

— Няма други.

— Ако разпитам детето, сигурно ще каже, че не е така. Но не искам да се разправям. Нямам време. Трябва да тръгваме. Хайде, момчето ми. Как се казва то?

— Реми.

— Хайде, Реми, вземай си вързопчето и тръгвай пред Капи. Ходом марш!

Прострях ръце към него, после към Барберен. Но и двамата извърнаха глави и усетих, че Виталис ме хвана за ръката.

Трябваше да се върви.

Ах, бедната къщурка! Когато прекрачих прага й, стори ми се, че оставих в нея къс от сърцето си.

Огледах се бързо наоколо, но премрежените ми от сълзи очи не видяха никого, към когото да се обърна за помощ — нямаше жива душа нито на пътя, нито из полето наоколо.

Почнах да викам:

— Мамо! Майко Барберен!

Но никой не отвърна на вика ми, който заглъхна в ридания.

Трябваше да тръгна с Виталис, който не ми пускаше ръката.

— Добър път! — провикна се Барберен.

И си влезе вкъщи.

Уви! Свършено беше.

— Хайде, Реми, да вървим, момчето ми — каза Виталис.

И подръпна ръката ми.

Тръгнах до него. За щастие той не бързаше и дори ми се струваше, че изравни крачката си с моята.

Пътят, по който вървяхме, криволичеше нагоре край планината и на всеки завой виждах къщата на мама Барберен, която ставаше все по-малка и по-малка. Много често бях минавал по тоя път и знаех, че щом стигнем последния завой, ще зърна още веднъж къщата, а после, направим ли няколко крачки по възвишението, веднага всичко ще изчезне: няма да я има вече; пред мене — неизвестността, зад мене — къщата, където живеех до тоя ден толкова щастлив и която навярно нямаше да видя никога вече.

За щастие изкачването трая дълго време. Но най-после стигнахме върха.

Виталис още не ми пускаше ръката.

— Ще ми позволите ли да си почина малко? — попитах го аз.

— На драго сърце, момчето ми.

И за пръв път ми пусна ръката.

Но в същото време видях, че погледна Капи и му направи знак, който той разбра.

Веднага като овчарско куче Капи дойде и застана зад мене.

Това потвърди съмнението, което породи у мене знакът: Капи беше мой пазач. При най-малкия опит да побягна той щеше да се хвърли върху мен.

Отидох и седнах на тревистия насип край пътя — Капи застана до мен.

Седнал до насипа, подирих с премрежени от сълзи очи къщата на мама Барберен.

Под нас се разстилаше котловинката, по която се изкачихме, прорязана от ливади и гори; а най-долу се издигаше самотна майчината къща, къщата, където бях отрасъл.

Не беше трудно да я открия сред дърветата, тъй като тъкмо в това време стълбче жълт дим излизаше от комина, издигаше се нагоре в тихия простор и стигаше до нас.

Действителност ли беше или измама на спомена, но този дим ми носеше мириса на дъбовите листа, изсъхнали по клонките на съчките, с които си палехме огъня цялата зима — струваше ми се, че съм още край огнището на своята пейчица и си грея краката в пепелта, а вятърът нахлува в комина и връща дим в очите ми.

Въпреки разстоянието и височината, на която се намирахме, предметите се виждаха ясно, само че по-малки — смалени.

На купището нашата кокошка, последната, която беше останала, сновеше насам-натам, ала сега не беше голяма както обикновено и ако не я познавах много добре, бих я взел за гълъбче. Край къщата виждах крушата с кривото стъбло, която толкова пъти бях яхал като кон. После край ручея, който се очертаваше като бяла лента в зелената трева, отгатвах вадичката, която бях прокопал с толкова мъка, за да пусна в движение едно воденично колело, изработено от собствените ми ръце, но което — уви! — никога не се завъртя въпреки всички мои усилия.

Всичко си беше на мястото: и ръчната ми количка, и ралото, което си бях направил от един крив клон, и колибката, в която отглеждах зайци, когато имахме зайци, и градината, моята скъпа градина.

Кой щеше да види как ще цъфнат моите цветенца? Кой щеше да наглежда моите земни ябълки? Барберен, лошият Барберен.

Само още една крачка по пътя и всичко това щеше да изчезне завинаги.

Изведнъж по пътя от селото към нашата къща зърнах в далечината бяла забрадка. Тя изчезна зад китка дървета и скоро пак се появи.

Разстоянието беше толкова голямо, че различавах само бялата забрадка, която като светла пролетна пеперуда прехвръкваше между клоните.

Но понякога сърцето вижда по-добре и по-далеч и от най-острия поглед — познах мама Барберен. Тя беше. Уверен бях в това. Чувствувах, че е тя.

— Е? — запита Виталис. — Ще тръгваме ли?

— О, господине, моля ви се…

— Значи ме излъгаха — краката ти са слаби. Толкова малко път и вече се умори. Няма да върви добре тая работа.

Но аз не отговорих. Аз гледах.

Беше мама Барберен: нейната забрадка, нейната синя фуста. Да, тя беше.

Вървеше бързо, сякаш бързаше да се прибере у дома.

Като стигна пред нашата вратичка, блъсна я, влезе в двора и бързо го прекоси.

Веднага се изправих на насипа, без да мисля за Капи, който скочи до мене.

Мама Барберен не се бави вкъщи. Излезе и се залута насам-натам из двора с разперени ръце.

Търсеше ме.

Наведох се напред и с всички сили почнах да викам:

— Мамо! Мамо!

Но гласът ми не можеше да стигне до нея, нито да заглуши ромона на ручея, и заглъхна в простора.

— Какво ти е? — попита Виталис. — Да не си полудял?

Не отговорих, стоях, вперил очи в мама Барберен, но тя не знаеше, че съм толкова близо до нея, и не й мина през ум да погледне нагоре.

Тя прекоси двора, излезе на пътя и се огледа на всички страни. Викнах по-силно, но и този път напразно.

Тогава Виталис се досети каква е работата и се изкачи също на насипа.

Не му трябваше много време, за да забележи бялата забрадка.

— Горкото момче! — прошепна той.

— О, моля ви се! Пуснете ме да се върна! — извиках аз, насърчен от тия състрадателни думи.

Но той ме хвана за ръката и ме накара да сляза на пътя.

— Почина си вече — каза той. — Да вървим, момчето ми.

Исках да се изскубна, но той ме държеше здраво.

— Капи! Зербино! — извика той.

Двете кучета ме заобиколиха: Капи — отзад, Зербино — отпред.

Трябваше да тръгна след Виталис.

След няколко крачки извърнах глава.

Прехвърлили бяхме билото на планината и не видях вече нито нашата долина, нито нашата къща. Само в далечината синкави хълмове се издигаха сякаш чак до небето. Погледът ми се зарея в безкрайното пространство.