Ектор Мало
Без дом (38)

Тридесет и осма глава
Коледни нощи

Говорехме вече само за Артур, за госпожа Милиган и за господин Джеймс Милиган. Къде бяха Артур и майка му? Къде бихме могли да ги търсим и да ги намерим?

Посещението на господин Джеймс Милиган ни навя една мисъл и ни внуши един план, чийто успех ни изглеждаше сигурен: Щом като господин Джеймс Милиган беше идвал веднъж в „Двора на червения лъв“, навярно щеше да дойде и втори, и трети път — нали имаше някаква работа с моя баща? Тогава, като си тръгне, Матиа, когото той не познаваше, ще го проследи и ще узнае къде живее, ще разпитаме слугите му и от техните сведения ще разберем може би къде се намира Артур.

Защо не? Това ни изглеждаше напълно възможно за нашето въображение.

Този хубав план имаше не само предимството, че ще ми даде възможност да открия някой ден къде се намира Артур, а имаше и друго предимство, което ме избавяше засега от безпокойство.

След случката с Капи и писмото на мама Барберен Матиа не преставаше да ми повтаря: „Да се върнем във Франция“. Това беше припев, който той пееше всеки ден на нов глас. На неговия припев отговарях с друг — и той беше винаги един и същ: „Не бива да напускам семейството си“. Но ние не се разбирахме по тоя въпрос за дълга и следваха безплодни спорове, тъй като всеки от нас държеше на своето: „Трябва да заминем“. — „Трябва да остана.“ Когато към моето вечно „Трябва да остана“ добавях: „за да намеря Артур“, Матиа нямаше вече какво да възрази. Не можеше да се обяви срещу Артур — нали госпожа Милиган трябваше да бъде предупредена за намеренията на нейния девер?

Ако трябваше да чакаме господин Джеймс Милиган, като излизаме от сутрин до вечер, както правехме, откакто бяхме пристигнали в Лондон, нямаше да бъде много разумно. Но наближаваше времето, когато, вместо да ходим да свирим през деня, щяхме да свирим през нощта, тъй като коледните концерти стават около полунощ. Тогава, като си стоим вкъщи през деня, един от нас щеше да си отваря очите на четири и навярно щяхме да издебнем чичото на Артур.

— Да знаеш как ми се иска да намериш госпожа Милиган! — каза ми един ден Матиа.

— А защо?

Той се колеба доста дълго.

— Защото е била много добра към тебе.

После добави:

— И защото може да ти помогне да намериш родителите си.

— Матиа!

— Не искаш да говоря така. Уверявам те, че не съм виновен, но не мога да допусна нито за миг, че принадлежиш към семейство Дрискол. Погледни всички членове на това семейство и хвърли поглед и върху себе си. Не говоря само за конопените коси. Имаш ли движението на ръката на дядо си и неговата лъжлива усмивка? Ако не бях син на баща си, щях ли да свиря на корнет, на кларнет, на тромбон и на кой да е друг инструмент, без да съм учил? Баща ми беше музикант, и аз съм музикант. Това е напълно естествено. А за тебе напълно естествено е ти да си джентълмен и ще бъдеш такъв, когато намерим госпожа Милиган.

— Как така?

— Имам си нещо наум.

— Ще ми кажеш ли какво?

— О, не!

— Защо?

— Защото, ако излезе глупаво…

— Е?

— Ще бъде много глупаво, ако не излезе истина. Не бива да ни радват мечтите, които няма да се сбъднат. Опитът със зеленината на красивия „Бетнал“ би трябвало да ни поучи. Виждали сме хубави зелени ливади, които в действителност са били тинести блата!

Не настоявах, тъй като и аз си имах нещо на ума.

Вярно, че то беше много смътно, неопределено, колебливо, много по-глупаво, мислех си, от това на Матиа, но тъкмо затова не смеех да настоявам приятелят ми да сподели с мене тайната си. Какво бих отговорил, ако беше същата, която се въртеше неясна като сън в моя ум? Не бих имал смелостта да я разглеждам с него, когато аз самият не смеех да я изразя.

Трябваше, само да се чака и ние чакахме.

През това време продължавахме да обикаляме Лондон, тъй като ние не бяхме от ония привилегировани музиканти, които си имат свой квартал и своя публика. Ние бяхме много малки и много неопитни, за да се установим така, като господари, и трябваше да отстъпваме мястото си на тези, които умееха да защитят правото си на собственост с доводи; на които бяхме безсилни да се противопоставим.

Колко пъти, когато трябваше да събираме пари, след като бяхме изпълнили с голямо старание най-добрите си номера, ние бяхме принудени да офейкаме колкото се може по-бързо пред някой страшен босоног шотландец с плисирана пола, с наметало и шапка, украсена с пера, който само със звуците на своята гайда ни караше да побегнем! Матиа можеше да заглуши прекрасно гайдата със своя корнет, но бяхме безсилни срещу гайдаря.

Безсилни бяхме и срещу бандите негри, които обикалят улиците и които англичаните наричат nigger-melodists. Тия лъженегри, които се труфят със смешни фракове и високи яки, в които главата им е увита като китка цветя в хартия, бяха още по-страшни за нас от шотландските бардове. Веднага щом ги зърнехме, че се задават, или щом чуехме техните банджо, млъквахме почтително и бягахме далеч в някой квартал, където се надявахме, че няма да срещнем някоя тяхна банда, или пък ги гледахме и чакахме да свършат своята олелия.

Веднъж, когато ги гледахме, видях един от тях, най-чудноватия, да прави знаци на Матиа. Отначало помислих, че ни се присмива и иска да забавлява публиката с някоя смешна сцена, в която ние ще бъдем жертвите, когато за моя голяма изненада Матиа му кимна дружелюбно.

— Та ти познаваш ли го? — запитах аз.

— Това е Боб.

— Кой Боб?

— Моят приятел Боб от цирк „Гасо“, един от двамата клоуни, за които ти говорих — на него дължа най-много, че зная що-годе английски.

— Ти не го ли позна преди това?

— Че как да го позная? У „Гасо“ той си слагаше главата в брашно, сега я слага във вакса!

Когато представлението на nigger-meiodists завърши, Боб дойде при нас и по начина, по който се обърна към Матиа, видях колко обичлив е моят приятел. В очите и гласа на брат не би трептяла толкова радост, както у тоя някогашен клоун, който ни каза, че „тежките времена го принудили да стане itinerant-musician“. Но скоро трябваше да се разделим, той — за да последва бандата си, а ние — за да отидем в друг квартал, където той нямаше да отиде. И двамата приятели отложиха за следващата неделя удоволствието да си разкажат един на друг какво са преживели, откакто се бяха разделили. Навярно от обич към Матиа Боб се държеше много любезно и с мене и скоро си спечелихме приятел, който със своя опит и със съветите си направи живота ни в Лондон много по-лек, отколкото беше дотогава. Той обикна много и Капи и често ни казваше със завист, че ако имал такова куче, много скоро щял да направи състояние. Неведнъж ни предлагаше да се сдружим тримата, тоест четиримата, той, Матиа, Капи и аз. Но ако не исках да напусна семейството си, за да се върна във Франция и да видя Лиза и старите си приятели, още по-малко бих го напуснал, за да обикалям Англия с Боб. Така наближи Коледа. Тогава, вместо да излизаме от „Двора на червения лъв“ сутрин, тръгвахме всяка вечер към осем-девет часа и отивахме в кварталите, които си бяхме избрали.

Започвахме първо по площадите и улиците, където движението на колите беше вече спряло. Необходима ни беше известна тишина, та нашата музика да проникне през затворените врати, да събуди децата в леглото им и да им възвести, че наближава Коледа, този толкова скъп празник за всички английски сърца. После, по-късно, преминавахме в големите улици. Последните коли със зрителите от театрите отминаваха и настъпваше известна тишина, която сменяваше малко по малко дневния оглушителен шум. Тогава свирехме най-нежните си, най-приятни мелодии, които бяха тъжни и набожни. Цигулката на Матиа плачеше, моята арфа стенеше и когато спирахме за миг да си отдъхнем, вятърът носеше към нас някой откъслек от музика, която други трупи свиреха в далечината. Концертът ни завършваше: „Госпожи и господа, лека нощ, весели коледни празници!“ После отивахме по-нататък и започвахме друг концерт.

Трябва да е много приятно да слушаш така музика нощем, в леглото си, когато си добре покрит с дебела завивка и топъл пух. Но за нас на улицата нямаше нито пух, нито завивка. А трябваше да свирим, макар че премръзналите ни пръсти изтръпваха. Има мрачно време, когато мъглата пронизва със своята влага, има и ясно, и светло време, когато северният вятър вледенява до кости, но няма меко и приятно време. По Коледа времето беше жестоко за нас, но не пропускахме да излезем нито една нощ цели три седмици. Колко пъти, преди да затворят дюкяните, ние се спирахме пред продавачите на птици, на овощия, пред бакалите и сладкарите: О, хубавите тлъсти гъски! Едрите френски пуйки! Белите пилета! Ето планини от портокали и ябълки, купчини кестени и сушени сливи! Как потичат лигите на човека от тия замразени плодове!

Ще има много щастливи деца, които, зарадвани от тия лакомства, ще се хвърлят в прегръдките на своите родители.

И както обикаляхме улиците, ние, жалките клетници, виждахме мислено тия приятни семейни празници както в замъка на благородника, така и в бедняшката колиба.

Весела Коледа за тези, които са обичани!

След коледните празници трябваше да излизаме през деня и изгледите да срещнем господин Джеймс Милиган станаха много малки. Едничката надежда ни остана неделята и ние стояхме много често вкъщи, вместо да се разходим в тоя свободен ден, който можеше да бъде ден на развлечения.

Ние чакахме.

Без да обясни какво ни тревожи, Матиа се беше доверил на своя приятел Боб и го беше попитал няма ли начин да се открие къде живее госпожа Милиган, която има парализиран син, и дори къде живее чисто и просто господин Джеймс Милиган. Но Боб беше отвърнал, че трябва да се знае коя е госпожа Милиган и с какво се занимава и какво е общественото положение на господин Джеймс Милиган, тъй като много хора носели това име в Лондон, а още повече в Англия.

Не бяхме мислили за това. За нас имаше само една госпожа Милиган, майката на Артур, и само един господин Джеймс Милиган, чичото на Артур.

Тогава Матиа започна пак да ми говори, че трябва да се върнем във Франция, и нашите спорове станаха още по-разпалени.

— Значи ти не искаш да намерим госпожа Милиган? — казах му аз.

— Не че не искам, но не се знае дали госпожа Милиган е още в Англия.

— Не се знае също дали е и във Франция.

— Това ми изглежда по-вероятно. Артур е бил болен и навярно майка му го е завела в страна, където климатът е добър за неговото възстановяване.

— Само във Франция ли климатът е здравословен?

— Артур се е излекувал веднъж във Франция и навярно майка му го е завела пак там и най-после бих искал да заминеш оттука.

Положението ми беше такова, че не смеех да попитам Матиа защо иска да замина. Боях се да не ми каже точно това, което не желаех да чуя.

— Страх ме е — продължаваше Матиа. — Да се махнем. Ще видиш, че ще ни се случи нещастие. Да се махнем.

Но макар че отношенията на моето семейство към мене не се бяха променили, макар че дядо ми продължаваше да съска бясно към мене, макар че моят баща ми казваше само по някоя и друга дума, за да ми заповяда нещо, макар че майка ми никога не ме и поглеждаше, макар че моите братя ми създаваха непрестанно неприятности, за да ми пакостят, макар че сестра ми Ени подчертаваше при всеки случай своята ненавист към мене, макар че Кет обичаше само сладкишите, които й носех, не можех да се реша да последвам съвета на Матиа, както не можех да му вярвам, когато твърдеше, че не съм „син на мистър Дрискол“. Да се съмнявам, да, можех и имах големи основания. Но да вярвам твърдо, че съм или че не съм Дрискол, никак не можех.

Времето течеше бавно, много бавно. Но минаха дни след дни, седмици след седмици и най-после настъпи часът, когато семейството трябваше да напусне Лондон, за да обикаля Англия.

Двете коли бяха боядисани, натовариха ги с всички стоки, които можеха да се поберат вътре и които щяха да се продадат през лятото.

Колко много неща и чудно как можаха да ги струпат в тия коли: платове, плетени изделия, шапчици, шалчета, носни кърпички, чорапи, гащи, жилетки, копчета, конци, памук, вълнени конци, вълнена прежда, игли, ножици, бръсначи, обици, пръстени, сапуни, помади, вакса, брусове, прахове против болести по коне и кучета, течности за вадене на петна, води против зъбобол, церове за растене на коса, бои за коса!

И когато бяхме там, гледахме как изкарват от избата бали, които бяха пристигнали в „Двора на червения лъв“, без да идват направо от магазините, където се продаваха обикновено тия стоки.

Най-после колите бяха напълнени, конете бяха купени, откъде и как — не зная, но ние ги видяхме да пристигат и всичко беше готово за път.

А ние какво щяхме да правим? В Лондон ли щяхме да останем заедно с дядото, който не напускаше никога „Двора на червения лъв“? Щяхме ли да станем търговци като Алън и Нед? Или пък щяхме да придружаваме колите на семейството, като продължаваме своя занаят и свирим в селата и градовете по пътя? Баща ми намираше, че печелим добре с нашата цигулка и с арфата, и реши да заминем, но да си останем музиканти и ни съобщи решението си вечерта преди заминаването.

— Да се върнем във Франция — каза ми Матиа. — Да използуваме първия удобен случай и да избягаме.

— Защо да не направим едно пътуване из Англия?

— Защото ти казвам, че ще ви се случи нещастие.

— Има вероятност да намерим госпожа Милиган в Англия.

— Аз пък мисля, че има много по-голяма вероятност да я намерим във Франция.

— Все пак да опитаме в Англия. После ще видим.

— Знаеш ли какво заслужаваш?

— Не.

— Да те зарежа и да се върна сам във Франция.

— Имаш право и те моля да направиш това. Прекрасно зная, че нямам право да те задържам и че ти си много добър, че оставаш при мене. Хайде замини, ще видиш Лиза, ще й кажеш…

— Ако я видя, ще й кажа, че си глупав и лош, щом можеш да допуснеш, че ще се разделя с тебе, когато си нещастен. Ти си нещастен, много нещастен. Какво съм ти направил, та ти се въртят такива мисли в главата? Кажи, какво съм ти направил? Нищо, нали? Тогава да вървим.

Ето ни отново по големите пътища. Но тоя път вече не съм свободен да ходя, където си искам, и да правя, каквото ми харесва. Придружаваме семейство Дрискол. Но напуснах Лондон с чувство на облекчение. Няма да виждам вече „Двора на червения лъв“ и оня капак, който въпреки моето желание привличаше неудържимо погледа ми. Колко пъти се сепвах и се будех нощем, когато виждах насън в своите кошмари червена светлина да прониква през моето малко прозорче. Това беше видение, халюцинация, но какво от това! Видях веднъж тая светлина и то беше достатъчно, за да я чувствувам вечно пред очите си като парещ огън. Вървяхме след колите и вместо миризливите и вредни изпарения на „Бетнал Грийн“ дишахме чистия въздух на хубавите поля, през които минавахме и които нямаха може би думата green в името си, но бяха зелени и ехтяха от птичи песни.

Още в деня на нашето заминаване видях как се продаваха стоките, които бяха купени толкова евтино: стигнахме в голямо село и колите спряха на площада; свалиха една от стените, която се състоеше от няколко пана, и цялата стока се показа пред очите на любопитните купувачи.

— Вижте цените! Вижте цените! — крещеше баща ми. — Няма да намерите никъде такива цени! Аз не плащам никога стоките си и това ми позволява да ги продавам евтино. Не ги продавам, а ги подарявам. Вижте цените! Вижте цените!

И чувах хора, които, след като бяха виделя цените, отминаваха с думите.

— Трябва да са крадени стоки.

— Та той самият го казва.

Ако бяха хвърлили поглед към мене, пламналото ми лице щеше да им покаже колко основателни бяха предположенията им. Те не видяха червенината ми, та Матиа я забеляза и вечерта ми заговори, макар че обикновено избягваше да повдигне открито тоя въпрос.

— Ще можеш ли вечно да търпиш тоя срам? — запита ме той.

— Не ми говори за това, ако не искаш да направиш тоя срам още по-жесток.

— Не искам това. Искам да се върнем във Франция. Винаги съм ти казвал, че ще ни се случи някоя беда. Повтарям ти пак и чувствувам, че тя скоро ще ни сполети. Та разбери, има полицаи и те рано или късно ще искат да разберат как мистър Дрискол продава стоките си толкова евтино. Какво ще стане тогава?

— Матиа, моля ти се…

— Щом ти си затваряш очите, ще трябва аз да гледам вместо тебе. Ще арестуват всички ни, дори мене и тебе, които нищо не сме направили. Как ще докажем, че нищо не сме направили? Как ще се защитим? Та нали хлябът, който ядем, е купен с парите от тия стоки?

Тази мисъл никога не ми беше минавала през ума. Тя ме зашемети, сякаш ме удариха с чук по главата.

— Но ние изкарвахме хляба си — казах аз, като се опитвах да се защитя не пред Матиа, а пред тая мисъл.

— Истина е — съгласи се Матиа, — но истина е също, че ние сме се сдружили с хора, които не печелят своя хляб. Ще кажат, че е крадено, и това е. Ще произнесат и над нас същата присъда. Ще ми бъде много мъчно да ме осъдят като крадец, но ще ми бъде още по-мъчно, като осъдят и тебе. Аз съм някакъв нещастен клетник и вечно ще си остана такъв. Но ти, когато намериш семейството си, истинското си семейство, каква мъка ще бъде за него и какъв позор за тебе, че си бил осъден! И после, в затвора няма да имаме възможност да търсим семейството ти и да го открием. В затвора няма да имаме възможност да предупредим госпожа Милиган какво крои господин Джеймс Милиган срещу Артур. Тъй че да бягаме, докато е време.

— Бягай ти.

— Винаги повтаряш една и съща глупост. Ще бягаме заедно или ще ни уловят заедно, а това ще стане скоро и ще бъдеш отговорен, че си ме увлякъл със себе си — ще видиш леко ли ще ти бъде. Ако беше полезен на тези, при които държиш да останеш, бих разбрал твоята упоритост. Това щеше да бъде хубаво. Но ти не си им никак необходим. Те са живели добре и ще живеят добре и без тебе. Да тръгваме колкото се може по-скоро.

— Добре, остави ме да помисля още няколко дена — после ще видим.

— Побързай. Людоедът подушва прясното месо, а аз подушвам опасността.

Никога думите, мислите, молбите на Матиа не са ме смущавали толкова много и спомня ли си за тях, си казвам, че нерешителността, с която се борех, беше подлост и че трябваше да взема решение и да се осмеля най-после да науча каквото исках. Обстоятелствата направиха това, което аз самият не посмях да направя.

Изминали бяха вече няколко седмици, откакто напуснахме Лондон и стигнахме в един град, в околностите на който щеше да има конни надбягвания. В Англия конните надбягвания не са като във Франция обикновено забавление за богатите, които идват да погледат как се състезават три или четири коня, да се покажат те самите и да рискуват на облог някой и друг луиз: те са народен празник за местността и не само конете привличат зрители. На ландите или на дюните, които служат за хиподрум, се стичат понякога няколко дена по-рано акробати, цигани, пътуващи търговци и устройват там нещо като панаир. Побързахме да заемем мястото си на тоя панаир: ние — като музиканти, семейство Дрискол — като търговци.

Но вместо да се настани на хиподрума, баща ми се установи в самия град, където навярно се надяваше да направи по-добри сделки.

Пристигнахме рано и понеже нямахме никаква работа при подреждането на стоките, аз и Матиа отидохме да видим хиподрума, който се намираше доста близо до града, на едно пусто място, обрасло със зеленика. Бяла опънати много палатки и отдалеч тук-таме се извиваха малки стълбчета дим, които отбелязваха мястото и границите на хиподрума. Скоро излязохме по един изровен път на това пусто място, безплодно и голо в обикновено време, но където тая вечер се, издигаха дъсчени заслони, в които имаше кръчми, дори странноприемници, бараки, палатки, коли или чисто и просто огньове, край които се тълпяха хора в пъстри дрипи.

Като минавахме край един от тези огньове, над който висеше гърне, съзряхме нашия приятел Боб. Той много се зарадва, че ни вижда. Дошъл беше за надбягванията с двама свои другари, за да дадат няколко гимнастически и акробатически представления. Но музикантите, на които разчитали, не удържали думата си, така че утрешният ден, вместо да бъде плодоносен, както се бяха надявали, навярно щял да бъде отвратителен. Ако искаме, бихме могли да им направим голяма услуга, като заместим музикантите — сборът ще бъде разделен между петима ни, ще има дял и за Капи.

По погледа, който Матиа ми хвърли, разбрах, че ще направя удоволствие на приятеля си, като приема предложението на Боб, и понеже бяхме свободни да правим каквото намерим за добре само при условие да занесем добър сбор, приех предложението.

И тъй, уговорихме се на следния ден да бъдем на разположение на Боб и на двамата му приятели.

Но като се прибрахме в града и споделих с баща си тая спогодба, се яви пречка.

— Капи ми трябва утре — рече той, — не можете да го вземете.

Тия думи ме разтревожиха. Дали не искат да използуват Капи за някоя нечиста работа? Но баща ми разсея веднага моя страх.

— Капи има остър слух — каза той. — Чува всичко и пази добре. Ще стои при колите, защото при тоя наплив лесно могат да ни ограбят. Та вие ще идете сами да свирите с Боб и ако работата ви продължи до късно през нощта, което е много вероятно, ще ни настигнете в странноприемницата „Големият дъб“, където ще пренощуваме, защото възнамерявам да тръгнем оттук привечер.

Странноприемницата „Големият дъб“, където бяхме прекарали миналата нощ, се намираше на една левга от града, сред полето, в пусто и зловещо място и я държаха мъж и жена, чиято външност не вдъхваше доверие. Нямаше да ни бъде никак трудно да намерим тая странноприемница през нощта, пътят беше прав — единствената неприятност за нас беше тая, че щеше да ни се види малко дълъг след уморителния ден.

Но не можех да възразя на баща си, който не търпеше никакви противоречия — кажеше ли нещо, трябваше да му се подчиниш, и то безропотно.

На другата сутрин, след като разходих Капи, след като го нахраних и напоих, за да бъда напълно уверен, че няма да му липсва нищо, сам го вързах за ока на колата, която трябваше да пази, и аз и Матиа тръгнахме към мястото, където щяха да се състоят надбягванията.

Веднага щом пристигнахме, започнахме да свирим и свирихме без почивка до вечерта. Крайчецът на пръстите ме болеше, сякаш ме бяха боли с хиляди тръни, а Матиа беше духал толкова много в корнета си, че не можеше вече да диша. Но трябваше да продължим да свирим. Боб и другарите му не се уморяваха да правят своите упражнения и ние трябваше да бъдем издръжливи като тях. Когато мръкна, помислих, че ще си отдъхнем, но напуснахме палатката и се прехвърлихме в голяма дъсчена кръчма и там продължихме да свирим, а другарите ни продължаваха да играят още по-живо. Мина полунощ. Аз продължавах да дрънкам нещо на арфата, но не знаех вече какво свиря — Матиа също не знаеше. Двадесет пъти вече Боб обясняваше, че представлението е последно, и двадесет пъти започвахме отново.

Ние бяхме уморени, а нашите другари, които изразходваха много повече сили от нас, капнаха — те провалиха вече някои от номерата си. Изведнъж една голяма греда, която им служеше при упражненията, падна върху крака на Матиа. Болката беше толкова силна, че Матиа извика. Помислих, че кракът му е смазан, и аз и Боб се спуснахме към него. За щастие раната не беше така тежка — имаше натъртване, месото беше разкъсано, но костта не беше счупена. Но Матиа не можеше да ходи. Какво да правим?

Решихме той да остане и да преспи в колата на Боб, а аз да отида сам в странноприемницата „Големият дъб“. Нали трябваше да узная накъде ще замине семейство Дрискол на следния ден?

— Не си отивай — повтаряше ми Матиа, — ще тръгнем утре заедно.

— Ами ако не намерим никого в странноприемницата „Големият дъб“?

— Тогава още по-добре! Ще бъдем свободни.

— Няма да напусна семейство Дрискол по този начин. Пък и мислиш ли, че няма да ни настигнат веднага? Къде ще вървиш с тоя крак?

— Добре, ще отидем, щом искаш, но утре! Не тръгвай тая вечер, страх ме е.

— От какво?

— Не зная, страх ме е за тебе.

— Остави ме да отида, обещавам ти, че ще се върна утре.

— Ами ако те задържат?

— За да не ме задържат, ще ти оставя арфата си.

Ще трябва да се върна да я взема.

И въпреки страха на Матиа тръгнах, без самият аз да се боя ни най-малко.

От кого, от какво да се боя? Какво можеха да искат от един несретник като мене?

Не чувствувах в сърцето си ни най-малка уплаха, но бях много развълнуван. За първи път бях истински сам, без Капи, без Матиа, и тая самота ме потискаше, а същевременно тайнствените нощни гласове ме смущаваха. И луната, която ме гледаше с бледото си лице, ме натъжаваше.

Въпреки умората вървях бързо и стигнах странноприемницата „Големият дъб“. Но напразно търсих нашите коли — нямаше ги никакви. Видях две-три жалки двуколки с платнени чергила, голяма дъсчена барака и две покрити каруци, откъдето се носеше рев на хищни зверове, но ярко изпъстрените коли на семейство Дрискол не видях никъде.

Като обиколих странноприемницата, съзрях светлина в едно прозорче и като помислих, че всички не са си легнали, почуках на вратата. Стопанинът със злото лице, когото бях забелязал преди, сам ми отвори и ме освети с фенера си право в лицето. Видях, че ме позна. Но вместо да ме пусне да вляза, той скри фенера зад гърба си, огледа се наоколо и се поослуша.

— Вашите коли тръгнаха — каза той — и баща ви поръча да го настигнете в Луис, без да губите време, като вървите цялата нощ. На добър път!

И ми хлопна вратата под носа, без да добави нито дума.

Откакто се намирах в Англия, бях научил доста английски и разбрах това късо изречение. Но една дума, и то най-важната, не можах да разбера. Луис беше казал стопанинът. Къде се намираше тая местност? Нямах никаква представа, защото тогава не знаех, че Луис е английското произношение на Lewis, име на град, което бях виждал написано на картата.

Прочее и да знаех къде се намира Луис, не можех да изоставя Матиа и да отида там веднага — трябваше да се върна при него, колкото и да бях уморен. Тръгнах пак и след час и половина лежах на мека слама край Матиа в колата на Боб, разказах му с няколко думи какво се беше случило и заспах, капнал от умора.

Няколко часа сън ми възвърнаха силите и сутринта се събудих, готов да тръгна за Луис, ако, разбира се, Матиа, който продължаваше да спи, можеше да ме последва.

Излязох от колата и тръгнах към нашия приятел Боб, който — станал преди мене, палеше огън. Гледах го как, застанал на четири крака, духаше с всички сили под гърнето, когато ми се стори, че видях Капи, воден за връвчица от един полицай.

Смаян, аз се вцепених и се питах какво може да означава това. Но Капи ме позна и дръпна силно връвчицата, която се изплъзна от ръцете на полицая. Тогава с няколко скока той изтича към мене и скочи в ръцете ми. Полицаят се приближи.

— Това куче ваше ли е? — попита ме той.

— Да.

— Тогава ви арестувам.

Той ме хвана за лакътя и здраво го стисна. Думите и постъпката на полицая накараха Боб да стане. Той се приближи.

— Защо арестувате това момче? — запита той.

— Вие брат ли сте му?

— Не, приятел.

— Един мъж и едно дете са се вмъкнали тая нощ със стълба през един висок прозорец в черквата „Сент Джордж“. С тях било това куче, за да ги предупреди, ако някой дойде да им попречи. Така и станало. В уплахата си не успели да вземат кучето със себе си, като избягали през прозореца, то не могло да ги последва и останало в черквата. Уверен бях, че ще открия крадците с помощта на кучето, и залових единия. А сега къде е бащата?

Не знаех тоя въпрос към мене ли е отправен, или към Боб, и не отговорих — бях поразен.

И все пак разбрах какво се беше случило, неволно го отгатвах: не бяха взели от мене Капи, за да пази колите, а защото слухът му беше остър и можеше да предупреди крадците, когато обират черквата; после, колите не бяха тръгнали привечер само за удоволствието да пренощуват в странноприемницата „Големият дъб“ и ако не се бяха отбили в тая странноприемница, то беше, защото кражбата е била открита и е трябвало да избягат колкото се може по-бързо.

Но не трябваше да мисля за престъпниците, а за себе си. Каквито и да бяха те, аз можех да се защитя и да докажа своята невинност, без да ги обвинявам. Трябваше само да обясня къде съм бил през нощта.

Докато размишлявах така, Матиа, чул навярно полицая или шума, който се беше дигнал, излезе от колата и изтича, куцук-куцук, при мене.

— Обяснете му, че не съм виновен — казах аз на Боб, — тъй като прекарах с вас до един часа през нощта. Бях в странноприемницата „Големият дъб“, където говорих със стопанина, и веднага се върнах тук.

Боб преведе думите ми на полицая, но те, изглежда, никак не го убедиха, както аз се надявах — напротив.

— В черквата са се вмъкнали в един и четвърт — каза той. — Това момче е тръгнало оттук в един часа или няколко минути преди един, както сам твърди — значи е могло да бъде в черквата в един и четвърт заедно с крадците.

— Оттук до града се отива за повече от четвърт час — рече Боб.

— О, той е тичал! — възрази полицаят, — а и после кой ще ми докаже, че е тръгнал в един часа?

— Аз се кълна! — викна Боб.

— О, вие! — каза полицаят. — Какво струват вашите показания!

Боб се ядоса.

— Внимавайте аз съм английски гражданин! — заяви той с достойнство.

Полицаят дигна рамене.

— Ако ме обиждате — добави Боб, — ще пиша в „Таймс“.

— А засега ще отведа момчето. То ще обясни всичко пред съдията.

Матиа се хвърли и ме прегърна — помислих, че иска да ме целуне. Но Матиа извърши полезното преди това, което беше изблик на чувство.

— Дръж се! — пошепна ми той. — Ние няма да те оставим.

И чак тогава ме целуна.

— Вземи Капи — казах аз на Матиа на френски.

Но полицаят ме разбра.

— Не, не — рече той, — кучето ще остане при мене. То ми помогна да намеря този, ще ми помогне да намеря и другите.

Арестуваха ме за втори път и все пак страхът, който ме задушаваше, беше още по-мъчителен. Не ставаше вече дума за глупаво обвинение, както при случая с нашата крава. Ако се оправдаех, нямаше ли да изпитам мъката да видя осъдени, справедливо осъдени, ония, на които смятаха, че съм съучастник?

Трябваше да мина, воден за ръка от полицая, плета от любопитни, които се стичаха по пътя ни. Но не ме преследваха с дюдюкания и заплахи както във Франция, защото тия, които идваха да ме гледат, не бяха селяни, а хора, които почти всички живееха във война с полицията — акробати, кръчмари, цигани, tramps, както казват англичаните, с други думи, скитници.

Затворът, в който ме заведоха, не беше затвор на шега като оня, който беше пълен с лук. Той беше истински затвор с дебела желязна решетка на прозореца — само като я погледнеше, човек изгубваше всякакво желание да бяга. Вътре имаше само пейка за сядане и койка за спане.

Отпуснах се на пейката и седях дълго сломен, като разглеждах своето тъжно положение, но без да измисля нищо, защото не можех да свържа две мисли и да премина от едната към другата. Колко ужасно беше настоящето и колко страшно беше бъдещето!

„Дръж се! — ми беше казал Матиа. — Ние няма да те оставим.“ Но какво можеше едно дете като Матиа? Какво можеше дори един мъж като Боб, ако искаше да помогне на Матиа? Когато човек е в затвора, има само една упорита мисъл — да излезе оттам.

Ако не ме изоставят и направят всичко, за да ми услужат, Матиа и Боб ще могат ли да ми помогнат да изляза от тоя затвор?

Отидох на прозореца и го отворих, за да попипам желязната решетка, която го затваряше отвън. Тя беше зазидана в камъка. Разгледах стените — бяха дебели около метър. Подът беше постлан с широки каменни плочи. Вратата беше обкована с желязо.

Върнах се на прозореца. Той гледаше към тясно и дълго дворче, оградено в дъното с голяма стена, висока най-малко четири метра.

Ясно, не можеш да избягаш от тоя затвор дори когато ти помагат предани приятели. Какво може да направи преданото приятелство срещу силата на обстоятелствата? Предаността не пробива стени.

За мене целият въпрос засега се състоеше в това, да зная колко време ще остана в затвора, докато се явя пред съдията, който ще реши моята съдба. Ще успея ли да му докажа своята невинност въпреки присъствието на Капи в черквата? Ще успея ли да се защитя, без да прехвърлям вината върху тези, които не исках, които не можех да обвиня?

В това се състоеше за мене всичко и в това, само в това, Матиа и неговият приятел Боб можеха да ми услужат. Тяхната задача беше да съберат доказателства, за да се установи, че в един и четвърт не съм могъл да бъда в черквата „Сент Джордж“. Ако се установеше това, аз бях спасен въпреки немите показания на моя беден Капи срещу мене и ми се струваше, че имаше възможност да се съберат такива доказателства.

— Ах, ако не си беше убил крака, Матиа щеше да потърси, да се погрижи за това! Но можеше ли да излезе от колата в състоянието, в което се намираше? И ако той не можеше, Боб би ли искал да го замести?

Тия вълнения, прибавени към всичко, което преживях, не ми дадоха да мигна въпреки умората от вечер та. Не ми позволиха дори да се докосна до храната, която ми донесоха. Оставих храната настрана, но се нахвърлих върху водата, защото ме гореше страшна жажда, и през целия ден всеки четвърт час отивах при стомната и пиех продължително, но без да утоля жаждата си и да намаля горчивия вкус, който изпълваше устата ми.

Когато в килията ми влезе тъмничарят, много се зарадвах и сякаш ме облъхна надежда, защото, откакто бях затворен, ме мъчеше и изгаряше един въпрос, който си поставях, без да намеря отговор: „Кога щеше да ме разпита съдията? Кога бих могъл да се защитя?“

Чувал бях да разказват за затворници, прекарали с месеци в затвора, без да ги съдят или без да ги разпитат, а това за мене беше все едно — не знаех, че в Англия никога не минават повече от ден-два от арестуването до явяването пред съда.

Не можех да си отговоря на тоя въпрос и го зададох веднага на тъмничаря — той не изглеждаше никак лош човек и ми отговори, че навярно утре ще бъда изправен пред съда.

Но моят въпрос му втълпи мисълта да ме разпитва и той. Щом като ми беше отговорил, не беше ли редно да му отговоря и аз?

— Как влязохте в черквата? — попита ме той.

Отговорих на тези думи с най-горещи уверения в моята невинност. Но той ме погледна, като дигна рамене. После, тъй като продължавах да повтарям, че не съм влизал в черквата, той тръгна към вратата, погледна ме и промълви:

— Колко са покварени тия лондонски хлапаци!

И излезе. Това ме наскърби жестоко. Този човек не беше мой съдия, но бих искал да повярва, че съм невинен. По моя глас, по погледа ми той трябваше да познае, че не съм виновен.

Ако не убедих него, щях ли да убедя съдията? За щастие щях да имам свидетели, които да говорят за мене, и ако съдията не ме изслушаше, беше длъжен поне да изслуша и да повярва на показанията, които щяха да докажат моята невинност.

Но тия показания ми бяха необходими. Щях ли да ги имам?

В един от познатите ми разкази за затворници се говореше по какъв начин се влиза във връзка с тези, които са в затвора — скривали бележки в храната, която се носи отвън.

Може би Матиа и Боб си бяха послужили с тая хитрост и когато тая мисъл ми мина през ума, започнах да дробя хляба си на трохи, но не намерих вътре нищо. С хляба ми бяха донесли и картофи — смачках ги — и в тях нямаше никаква бележчица.

Ясно, Матиа и Боб нямаше какво да ми кажат или — а това беше по-вероятно — не можеха нищо да ми кажат.

Значи трябваше да чакам утрешния ден, без да се отчайвам много, ако това ми беше възможно. Но за нещастие не успях да си наложа това и цял живот ще си спомням, сякаш е било вчера, страхотната нощ, която прекарах! Ах, колко глупав бях, че не повярвах в предчувствията и в страха на Матиа!

На другата сутрин тъмничарят влезе в килията ми със стомна и леген. Покани ме да се умия, ако обичам, защото скоро съм щял да се явя пред съда, и добави, че приличният вид е често най-доброто средство за защита на един обвиняем. Като се умих, исках да седна на пейката, но не ме свърташе на едно място и започнах да се въртя в килията като звяр в клетка.

Исках да подготвя защитата и отговорите си, но бях много объркан и вместо да мисля за сегашното си положение, мислех за най-различни глупости, които минаваха през уморения ми ум като картини на екран.

Тъмничарят се върна и ми каза да го последвам. Вървях до него и след като изминахме няколко коридора, попаднахме пред една вратичка, която той отвори.

— Влезте — каза той.

Топъл въздух ме лъхна в лицето и чух неясен шепот. Влязох и се намерих на малка банка — бях в съдебната зала.

Макар че се движех като насън и чувствувах, че жилите на челото ми биеха до пръсване, с един поглед наоколо добих ясна и пълна представа за всичко, което ме заобикаляше — за съдебната зала и хората, които я изпълваха.

Тая зала беше доста голяма, висока и с широки прозорци. Разделена беше на две части — едната, предназначена за съдиите, другата — за любопитните.

На издигнатата трибуна седеше съдията. По-ниско и пред него заседаваха три други съдебни лица, които бяха, както узнах по-късно, секретарят, бирникът за глобите и друг съдия, който във Франция се нарича прокурор. Пред моята банка седеше човек с роба и перука — моят адвокат.

Как имах адвокат? Откъде ми идваше той? Кой ми го беше пратил? Дали не бяха Матиа и Боб? Не беше време да си задавам тия въпроси. Имах адвокат — тока — моят адвокат.

На друга банка съгледах самия Боб и двамата му другари, стопанинът на „Големият дъб“ и хора, които ми бяха съвсем непознати. После на друга банка срещу нея видях полицая, който ме беше арестувал. При него имаше няколко души. Разбрах, че тия банки бяха за свидетелите.

Мястото, определено за публика, беше пълно. Над една балюстрада видях Матиа. Погледите ни се кръстосаха, очите ни се срещнаха и изведнъж почувствувах прилив на смелост. Имах опора, но не биваше да се отпускам и трябваше да се защищавам аз самият. Всички тия погледи, които ме пронизваха, вече не бяха страшни.

Прокурорът взе думата и накратко, сякаш бързаше, изложи случая: „В черквата «Сент Джордж» била извършена кражба. Крадците, един мъж и едно дете, се вмъкнали в черквата със стълба, като счупили един прозорец. С тях имало и куче, което взели, за да пази добре и да ги предупреди в случай на опасност. Закъснял минувач — било вече един и четвърт — се учудил, като видял слаба светлина в черквата, ослушал се и дочул тропот. Веднага отишъл да събуди клисаря. Върнали се с няколко души, но тогава кучето излаяло и докато отключвали вратата, изплашените крадци избягали през прозореца, като зарязали кучето, което не могло да се изкатери по стълбата. Полицаят Джери, който трябва да бъде похвален за своята съобразителност и за усърдието си, завел кучето на хиподрума и то познало своя господар, той не е друг, а обвиняемият, който се намира сега на подсъдимата скамейка. Колкото се отнася до втория крадец, били в дирите му.“

След няколко довода, които доказваха моята виновност, прокурорът млъкна и някакъв вреслив глас изкрещя: „Тихо!“ Тогава съдията, без да се обръща към мене, сякаш говореше сам на себе си, ме запита как се казвам, на колко съм години и с какво се занимавам.

Отвърнах на английски, че се казвам Френсис Дрискол и че живея при родителите си в Лондон, в „Двора на червения лъв“ в „Бетнал Грийн“. После поисках разрешение да говоря на френски, тъй като съм отрасъл във Франция и само от няколко месеца се намирам в Англия.

— Не мислете, че ще ме излъжете — каза строго съдията, — аз зная френски.

Разказах случая на френски и обясних, че е било напълно невъзможно да бъда в черквата в един часа, тъй като в това време съм бил на хиподрума, а в два и половина съм бил в странноприемницата „Големият дъб“.

— А къде бяхте в един и четвърт? — попита съдията.

— По пътя.

— Трябва да докажете това. Казвате, че сте били на пътя за странноприемницата „Големият дъб“, а обвинението твърди, че сте били в черквата. Ако сте тръгнали от хиподрума в един без няколко минути, вие сте се събрали със своя съучастник край черковните стени, където той ви е чакал със стълба, и след като кражбата не е успяла, сте отишли в странноприемницата „Големият дъб“.

Опитах се да докажа, че това е невъзможно, но видях, че съдията не ми вярва.

— А как ще обясните присъствието на вашето куче е черквата? — попита ме съдията.

— Не мога да обясня, аз самият не разбирам. Кучето ми не беше с мене — вързал го бях сутринта под една от колите ни.

Не биваше да говоря повече, защото не исках да улича баща си. Погледнах Матиа, той ми даде знак да продължа, но не продължих.

Повикаха един свидетел и го накараха да се закълне в евангелието, че ще каже безпристрастно самата истина.

Той беше дебел добродушен човечец, нисък, внушителен въпреки червеното му лице и синкавия нос. Преди да се закълне, той коленичи пред съда и се изправи надуто — беше клисарят на черквата „Сент Джордж“.

Той започна да разказва подробно как се уплашил и възмутил, когато го събудили внезапно, за да му кажат, че в черквата имало крадци. Най-напред си помислил, че искат да му скроят някаква лоша шега, но понеже не бил човек, пред когото минават шеги, разбрал, че се е случило нещо важно. Облякъл се толкова бързо, че си скъсал две копчета на жилетката. Най-после изтичал до черквата, отворил вратата и намерил… кого?… или по-скоро какво? — куче!

Нямаше какво да възразя на това, но моят адвокат, който дотогава не беше продумал нито дума, стана, разтърси перуката си, оправи робата на раменете си и взе думата.

— Кой затвори вечерта вратата на черквата? — попита той.

— Аз — отвърна клисарят, — това е мое задължение.

— Сигурен ли сте?

— Когато правя нещо, сигурен съм, че го правя.

— А когато не го направите?

— Сигурен съм, че не съм го направил.

— Много добре. Тогава можете ли да се закълнете, че не сте затворили въпросното куче в черквата?

— Ако кучето е било в черквата, щях да го видя.

— Зрението ви добро ли е?

— Зрение — като на всеки човек.

— Преди шест месеца не се ли навряхте в едно теле, което висеше с широко разпран корем пред една месарница?

— Не виждам какъв смисъл има подобен въпрос, отправен към човек като мене — извика посинял клисарят.

— Ще бъдете ли така любезен да отговорите на тоя въпрос като на важен въпрос?

— Вярно е, че се блъснах в едно животно, окачено съвсем не на място пред една месарница.

— Значи не го видяхте?

— Бях се замислил.

— Бяхте вечеряли, като затворихте вратата на черквата, нали?

— Разбира се.

— А когато се навряхте в телето, също бяхте вечеряли, нали?

— Но…

— Искате да кажете, че не сте били вечеряли?

— Не, вечерял бях.

— Слаба бира ли пиете, или силна?

— Силна.

— Колко бутилки?

— Две.

— Никога ли не пиете повече?

— Понякога три.

— А никога ли не пиете по четири или по шест бутилки?

— Това се случва много рядко.

— Пиете ли грог след вечеря?

— Понякога.

— Силен ли го обичате, или слаб?

— Не много слаб.

— По колко чаши пиете.

— Зависи.

— Готов ли сте да се закълнете, че не пиете понякога по три и дори по четири чаши?

Клисарят, който ставаше все по-син и по-син не отговори. Адвокатът седна и както сядаше, каза:

— Този разпит е достатъчно доказателство, че кучето може да е било затворено в черквата от свидетеля, който след вечеря не вижда телетата, защото е замислен. Това е всичко, което желаех да зная.

Ако смеех, бих разцелувал адвоката си. Бях спасен. Защо Капи да не е бил затворен в черквата? Това беше възможно. И ако клисарят го е затворил, аз не съм го вмъкнал вътре — с други думи, аз бях невинен, защото това беше единственото обвинение срещу мене.

След клисаря изслушаха хората, които го придружавали, когато влязъл в черквата, но те не бяха виделя нищо освен отворения прозорец, през който крадците бяха избягали.

После изслушаха моите свидетели. Боб, другарите му, стопанина на странноприемницата — всички казаха как съм прекарал времето си. Но една-единствена точка остана неизяснена, а тя беше най-важната, защото се отнасяше до точния час, в който бях напуснал хиподрума.

Като свърши разпитът на свидетелите, съдията ме попита имам ли да кажа нещо, като ме предупреди, че мога да не говоря, ако не желая. Отговорих, че съм невинен и че се осланям на справедливостта на съда. Тогава съдията накара да прочетат протокола на показанията, които току-що чух, после обяви, че ще бъда прехвърлен в затвора на графството, докато се вземе решение дали ще бъда изправен пред углавния съд. Углавният съд! Строполих се на пейката си. Ах защо не послушах Матиа!