Ектор Мало
Без дом (33)

Тридесет и трета глава
Издирвания

На другата сутрин първата ми работа беше да пиша на мама Барберен, за да й съобщя какво бях научил, а това не беше лесна работа за мене.

Как да й пиша съвсем равнодушно, че мъжът й е умрял? Тя обичаше своя Жером. Бяха живели дълги години заедно и щеше да й стане мъчно, ако не споделях скръбта й.

Най-сетне криво-ляво и с непрестанни уверения, че я обичам, довърших писмото си. Разбира се, писах й за своето разочарование и за сегашните си надежди. Да си призная откровено, най-много за това й писах. Молех я да ме предупреди веднага, ако родителите ми й се обадят да я питат за Барберен, и най-важното, да ми съобщи адреса, който й дадат, като го изпрати в хотел „Кантал“ в Париж.

Като привърших с това задължение, трябваше да изпълня другото, към бащата на Лиза, и то беше поне донякъде също така мъчително за мене. Когато обещах на Лиза в Дрьози, че при първото си излизане в Париж ще навестя баща й в затвора, бях й обяснил, че ако родителите ми са богати, както се надявах, ще ги помоля да изплатят дълга на баща й и щях да отида в затвора само за да го освободя и да го отведа със себе си. Това беше една от радостите, които си бях начертал: първо татко Акен, после мама Барберен, после Лиза, Етиенет, Алекси, Бенжамен. А за Матиа щеше да се направи всичко, което се направи и за мене самия, и моето щастие щеше да бъде и негово щастие. Какво разочарование да отида в затвора с празни ръце и да видя татко Акен също така безсилен да му помогна и да му се отплатя за неговата доброта, както бях, когато се разделихме!

За щастие имах да му предам добри вести и целувки от Лиза и Алекси и бащинската радост щеше да смекчи скръбта ми. Все пак бях доволен, че съм направил нещо за него, докато му помогна повече. Матиа, който желаеше безумно да види затвор, ме придружи. Впрочем аз исках много той да се запознае с този, който повече от две години ми беше като баща. Понеже знаех как се влиза в затвора „Клиши“, не чакахме дълго пред голямата врата, както чаках първия път, когато дойдох.

Въведоха ни в една стая за свиждане и скоро татко Акен дойде. Още от вратата той ми протегна ръце.

— Ах, доброто момче! — каза той и ме целуна. — Милият Реми!

Веднага му разказах за Лиза и Алекси. После, когато исках да му обясня защо не можах да отида при Етиенет, татко Акен ме прекъсна.

— А родителите ти? — попита ме той.

— Как, вие знаете ли?

Тогава ми разказа, че преди петнадесет дни го посетил Барберен.

— Той починал — казах аз.

— Ама че нещастие!

И ми обясни как Барберен отишъл при него, за да научи какво е станало с мене. Като пристигнал в Париж, Барберен ходил у Гарофоли, но, разбира се, не го намерил. Тогава заминал да го търси далеч, в провинцията, в затвора, където Гарофоли лежал, и той му казал, че след смъртта на Виталис ме прибрал някакъв градинар, наречен Акен. Барберен се върнал в Париж, отбил се в Гласиер и там научил, че тоя градинар бил в затвора „Клиши“. Тогава дошъл в затвора и татко Акен му казал как обикалям Франция, така че, ако не знаел къде точно се намирам в този момент, уверен бил, че все рано или късно ще се отбия при някое от децата му. Тогава той самият писал в Дрьози, във Варс, в Еснанд и в Сен Кантен. Не бях получил писмото в Дрьози, навярно защото бях заминал, преди то да е пристигнало.

— Какво ви каза Барберен за моето семейство? — попитах го аз.

— Нищо или по-скоро много малко: родителите ти узнали от пристава в „Квартала на инвалидите“, че подхвърленото дете на „Авеню дьо Бретьои“ било прибрано от някакъв зидар от Шаванон по име Барберен, и те потърсили при него. Но като не те намерили, помолили го да им помогне в техните издирвания.

— Не ви ли каза името им? Не ви ли спомена къде живеят?

— Когато му зададох тия въпроси, Барберен ми отговори, че ще ми каже това по-късно. Не настоях повече, защото разбрах много добре, че крие името на родителите ти от страх да не загуби част от възнаграждението, което очакваше да получи от тях. Понеже ти бях известно време баща, твоят Барберен си въобразяваше, че ще искам да ми се плати за това. Дадох му пътя и не съм го виждал оттогава. Не предполагах, че е умрял. Тъй че ти знаеш, че имаш родители, но поради сметките на тоя стар скъперник не знаеш нито кои са те, нито къде се намират.

Обясних му каква ни беше надеждата и той я подкрепи с най-убедителни доводи.

— Щом родителите ти са успели да открият Барберен в Шаванон, а Барберен откри Гарофоли и мене самия тук, ще намерят и тебе в хотел „Кантал“. Остани там.

Тия думи ми бяха приятни и възвърнаха напълно доброто ми настроение. Останалото време прекарахме в разговори за Лиза, за Алекси и за злополуката в рудника.

— Какъв страшен занаят! — каза той, като завърших разказа си. — И това е занаятът на моя беден Алекси. Ах, колко по-щастлив беше, когато отглеждаше шибои!

— Ще се върне това време — казах аз.

— Чул те господ, момчето ми!

На езика ми беше да му кажа, че моите родители скоро ще го освободят от затвора, но навреме се сетих, че никак не е прилично да се хвалиш предварително с доброто, което имаш намерение да направиш, и само го уверих, че скоро ще бъде свободен, между децата си.

— А докато настъпи това хубаво време — ми каза Матиа, когато бяхме на улицата, — моето мнение е да не стоим със скръстени ръце, а да печелим пари.

— Ако бяхме отделяли по-малко време за печелене на пари, когато пътувахме от Шаванон за Дрьози и от Дрьози за Париж, щяхме да стигнем по-рано в Париж и да сварим Барберен жив.

— Вярно е, и аз самият се упреквам достатъчно много, че съм те забавил. Не бива да ме упрекваш и ти — каза Матиа.

— Това не е упрек, драги Матиа, уверявам те. Без тебе не бих могъл да подаря на Лиза куклата и без тебе сега щяхме да се намираме сред парижките улици, без да имаме едно су за хляб.

— Тогава щом съм имал право, като исках да печелим пари, да постъпим, като че и сега имам право. Впрочем най-доброто, което можем да направим, е да се заловим за работа. Ще се разхождаме, когато имаме на разположение твоята кола, тогава няма да бъде толкова уморително. В Париж аз съм си у дома и зная много добри места.

Той познаваше отлично добрите места — площади, частни дворове, кафенета — и вечерта, преди да си легнем, пресметнахме, че сме събрали четиринадесет франка. Тогава, като заспивах, си повторих думите, които бях чувал често от Виталис, че богатството отива само при ония, които нямат нужда. Този толкова добър сбор беше явно положителен признак, че родителите ми могат да пристигнат всеки миг.

Бях така убеден в своите предчувствия, че на следния ден на драго сърце не бих мръднал от хотела. Но Матиа ме принуди да изляза. Принуди ме също да играя и да пея и тоя ден събрахме още единадесет франка.

— Ако твоите родители не ни направят скоро богати — шегуваше се Матиа, — ние и сами ще забогатеем и така ще бъде много по-добре.

Така изминаха три дни, без да се случи нищо ново, и стопанката на хотела отговаряше на постоянните ми въпроси все едно и също:

— Никой не е търсил Барберен. Няма писмо нито за вас, нито за Барберен.

Но на четвъртия ден най-после ми подаде едно писмо. Беше отговорът на мама Барберен, или по-право отговорът, който мама Барберен бе помолила да ми напишат, тъй като тя самата не знаеше нито да чете, нито да пише.

Пишеше ми, че й било съобщено за смъртта на нейния мъж и че скоро преди това била получила от него писмо, което ми препращаше, понеже мислеше, че може да ми помогне, тъй като в него имало сведения за моето семейство.

— Бързо, бързо! — извика Матиа. — Да прочетем писмото на Барберен!

С разтреперана ръка и свито сърце разтворих писмото.

„Мила жено,

Лежа в болницата и съм толкова зле, че не вярвам да стана. Ако имах сили, щях да ти пиша как се случи това с мене, Но то няма да помогне. По-добре да пристъпя към най-важното. Ако умра, обади се на Грейт и Гели, «Грийн скуеър», Ливкън Ин в Лондон. Това са адвокатите, натоварени да намерят Реми. Ще им пишеш, че само ти можеш да им съобщиш къде е детето, и гледай да ти платят добре за това. С тия пари трябва да живееш щастлива на старини. Ще узнаеш какво се е случило с Реми, като пишеш на бившия градинар Акен, който се намира сега в затвора «Клиши» в Париж. Нека всичките ти писма пише свещеникът, тъй като в случая не бива да се доверяваш на никого. Не предприемай нищо, преди да научиш, че съм умрял. Целувам те за последен път.

Барберен“

Не бях дочел писмото, когато Матиа скочи.

— Напред към Лондон! — извика той.

Толкова бях изненадан от това, което прочетох, че гледах Матиа, без да разбирам какво ми казва.

— В писмото на Барберен пише, че английски адвокати са натоварени да те намерят — продължи той, — а това означава, че родителите ти са англичани, нали така?

— Но…

— Не ти ли е приятно да си англичанин?

— Бих искал да съм французин, от родината на Лиза и децата.

— А аз бих искал да си италианец.

— Ако съм англичанин, ще бъда съотечественик на Артур и на госпожа Милиган.

— Как ако си англичанин? Та това е положително. Ако родителите ти бяха французи, по никой начин не биха възложили на английски адвокати да търсят във Франция детето, което са изгубили, нали така? Понеже ти си англичанин, трябва да заминем за Англия. Това е най-добрият начин да се добереш до родителите си.

— Ами ако пиша на тези адвокати?

— Защо ти е? По-добре ще се разберете лично, отколкото с писмо. Когато пристигнахме в Париж, имахме седемнадесет франка. След това събрахме един ден четиринадесет франка, после единадесет, после девет — това прави петдесет и един франк — похарчили сме осем. Остават ни значи четиридесет и три франка, а те са ни предостатъчни, за да стигнем в Лондон. Ще се качим в Булон на параход, който заминава за Лондон, а това не струва скъпо.

— Ти бил ли си в Лондон?

— Много добре знаеш, че не съм бил. Но в цирк „Гасо“ имаше двама клоуни — англичани. Те ми говореха често за Лондон и ме научиха много английски думи, за да можем да разговаряме, без мама Гасо, която беше любопитна като кукумявка, да разбере какво си приказваме. Ние й дърдорехме разни английски глупости право в лицето, без тя да може да ни се скара! Аз ще те развеждам в Лондон.

— И аз учих английски с Виталис.

— Да, но за три години трябва да си го забравил, а аз още го помня, ще видиш. И после, не искам да дойда с тебе в Лондон само защото бих могъл да ти бъда полезен, а да си призная откровено, има и друга причина.

— Каква е тя?

— Ако родителите ти дойдат да те приберат в Париж, те могат спокойно да не ме вземат с тебе, докато ако аз съм в Англия, едва ли ще ме върнат обратно.

Такова предположение ми изглеждаше обидно за моите родители, но в края на краищата можеше пък да излезе разумно. Стига да имаше само една-едничка вероятност то да се осъществи, тази единствена вероятност беше достатъчна да се съглася да замина веднага с Матиа за Лондон.

— Да заминем — казах му аз.

— Съгласен си, нали?

След две минути раниците ни бяха на гърба и слязохме долу, готови за път. Като ни видя така приготвени, съдържателката на хотела започна да вика:

— Младият господин — господинът бях аз — няма ли да чака родителите си? Това ще бъде по-разумно. И после, родителите ще видят как добре е бил гледан младият господин.

Но нейното красноречие не можеше да ме задържи. След като й платих за нощуването, се отправих към улицата, където Матиа и Капи ме чакаха.

— А адресът ви? — извика старата жена.

И наистина разумно беше може би да оставя адреса си. Записах го в книгата й.

— В Лондон! — извика тя. — Две деца заминават за Лондон! Такъв дълъг път! По море!…

Преди да тръгнем за Булон, трябваше да се сбогуваме с татко Акен.

Но раздялата не беше тъжна. Бащата се зарадва, като научи, че скоро ще намеря семейството си, а на мене ми беше приятно да му кажа и повторя, че скоро ще се върна с родителите си, за да му благодаря.

— Довиждане, момчето ми, и добър успех! Ако не се върнеш така скоро, както предполагаш, пиши ми.

— Ще се върна.

Тоя ден вървяхме, без да спираме, до Моасел, където преспахме в един чифлик, тъй като трябваше да пестим парите си за парахода. Матиа беше казал, че не струва скъпо, но колко ли можеше да струва?

По пътя Матиа ме учеше английски думи, тъй като един въпрос много ме тревожеше и не ми позволяваше да се отдам на радостта си — родителите ми знаят ли френски или италиански? Как ще се разбираме, ако говорят само английски? Това ще бъде голяма пречка! Какво бих казал на братята и сестрите си, ако имах братя и сестри? Нямаше ли да бъда чужденец в техните очи, докато не мога да разговарям с тях? Като ей мислех за своето завръщане в бащината къща — а след като напуснах Шаванон, често си рисувах тая картина, — никога не бях си представял, че ще мога да бъда така скован в своя устрем. Навярно ще ми трябва много време, да науча английски, който ми изглеждаше труден език.

Вървяхме осем дни от Париж до Булон, защото се спирахме по малко в големите градове по пътя ни — Бове, Абвил, Монтрьой сюр Мер — и давахме по някое и друго представление, за да увеличим състоянието си.

Когато стигнахме в Булон, имахме още тридесет и два франка в кесията си, с други думи, много повече, отколкото ни бяха необходими, за да платим за парахода.

Понеже Матиа никога не беше виждал море, първата ни разходка бе на вълнолома. Той стоя няколко минути с поглед, зареян далеч в мъглите на хоризонта, после цъкна с език и заяви, че е грозно, тъжно и мръсно.

Завърза се спор между нас, защото много често бяхме разговаряли за морето и аз винаги му казвах, че то е най-хубавото нещо, което може да се види.

Държах на мнението си.

— Може би имаш право, когато морето е синьо, както казваш, че си го виждал в Сет — рече Матиа, — но когато е като това море, цялото жълто и зелено, със сиво небе, отрупано с грамадни черни облаци, то е грозно, много грозно и не ти се иска да плаваш по него.

Най-често аз и Матиа бяхме съгласни един с друг — или той приемаше моето мнение, или пък аз споделях неговото. Но тоя път държах на своето и даже заявих, че това зелено море, с мъгливия хоризонт и тежките облаци, които вятърът едва помръдваше, е много по-хубаво от синьото море под синьо небе.

— Говориш така, защото си англичанин — възрази Матиа, — и обичаш това отвратително море, защото принадлежи на твоя роден край.

Параходът за Лондон заминаваше на другия ден в четири часа сутринта. В три часа и половина бяхме на борда и се настанихме колкото се може по-удобно зад куп сандъци, които ни закриляха малко от влажния и студен северен вятър. При светлината на няколко димящи фенера видяхме как товарят парахода: макарите скърцаха, сандъците, които спускаха в трюма, тракаха, а моряците от време на време си подхвърляха по някоя дума с пресипнали гласове. Но целият този шум бе заглушавай от свиренето на парата, която излизаше от машината на малки бели кълба. Звънна камбана, въжетата плеснаха във водата. Тръгнахме на път. На път към моята родина!

Често бях разказвал на Матиа, че няма нищо по-приятно от разходка с кораб — плъзгаш се леко по водата, без да усещаш пътя, който си изминал. Беше наистина прекрасно — като насън.

Като говорех така, мислех за „Лебед“ и за пътуването ни по южния канал. Но морето не прилича ма канал. Едва излязохме от пристанището, и параходът сякаш потъна във водата, после се издигна, после пак потъна и така четири-пет пъти едно след друго, като грамадна люлка. Тогава при тия люшкания парата излизаше от комина с пронизително свирене, после изведнъж всичко утихваше и се чуваха само колелата, които цепеха водата ту от едната, ту от другата страна според това, накъде се наклонява параходът.

— Хубаво плъзгане! — каза ми Матиа.

Нямах какво да му отговоря, защото тогава не знаех какво са пясъчен нанос и подводни скали.

Но това люшкане на парахода наляво и надясно и напред-назад не се дължеше само на пясъка и скалите, а и на самото море, което навътре беше доста бурно.

Изведнъж Матиа, който от доста време не говореше вече, внезапно стана.

— Какво ти е? — попитах го аз.

— Много се люшка и ми е лошо.

— Хванала те е морска болест.

— Дявол да го вземе, така е!

И след малко изтича и се облегна на перилата на парахода. Ах, бедният Матиа, колко много страдаше! Напразно го прегръщах и притисках главата му към гърдите си, нищо не помагаше. Той стенеше, после от време на време ставаше бързо, отиваше, куцук-куцук, да се облегне на перилата на парахода и едва след няколко минути се връщаше и се сгушваше до мен. И всеки път, когато се връщаше, ме заплашваше с юмрук и полушеговито-полугневно казваше:

— Ох, тези англичани нямат сърце.

— Слава богу!

Когато настъпи утрото — бледо, мъгливо и безслънчево утро, — се намирахме срещу високи бели брегове и тук-таме се виждаха неподвижни кораби без платна. Малко по малко люшкането наляво и надясно намаля и нашият параход се плъзна по спокойната водна повърхност почти така леко като по канал. Не бяхме вече в морето и от двете страни в далечината съзирахме, или по-скоро отгатвахме, че се издигат в утринната мъгла, гористи брегове. Навлезли бяхме в Темза.

— Ето ни в Англия — казах аз на Матиа.

Но той не посрещна с радост тая добра вест, а се просна с целия си ръст на палубата. — Остави ме да спя — отвърна той. Не бях боледувал през време на пътуването и не ми се спеше. Нагласих Матиа колкото се може по-удобно, качих се на сандъците и седнах най-горе с Капи в краката ми. Капи понесе храбро пътуването. Кой знае? Капи беше може би стар моряк. Навярно беше видял много свят с Виталис.

Седях високо над реката и виждах цялото й течение от двете страни, нагоре и надолу. Вдясно се простираше широк пясъчен бряг, набразден от пяната с бяла ивица, а вляво сякаш отново се разстилаше морето. Но това беше само заблуда. Синкавите брегове скоро се приближиха, после се очертаха по-ясно, жълти и тинести.

Сред реката се намираше на котва цяла флота кораби — между тях сновяха параходи, влекачи, след които се носеха дълги ивици чер дим. Колко кораби! Колко платна! Никога не ми беше минавало през ума, че една река може да бъде населена, и ако Гарона ме беше изненадала, Темза ме порази. Няколко от тия кораби се готвеха да отплават и сред мачтите им се виждаше как моряци сноват нагоре-надолу по въжените стълби, които отдалеч изглеждаха тънки като паяжина.

Нашият параход оставяше след себе си пенлива бразда сред жълтата вода, където плаваха най-различни останки — дъски, парчета дърва, подути трупове на животни, тапи, треви. От време на време някоя птица с широко разперени криле се спускаше върху тези останки, после веднага се издигаше с пронизителен писък и отлиташе с плячка в човката си.

Защо Матиа искаше да спи? Много по-добре щеше да направи, ако се събуди — гледката беше интересна и заслужаваше да се види. Докато нашият параход плаваше нагоре срещу течението на реката, гледката ставаше все по-любопитна и по-хубава. Не беше вече забавно да се следят с поглед само платноходките и параходите, а големите тримачтови кораби, грамадните параходи, които се връщаха от далечни страни, съвсем черни въглищарски кораби, гемии, натоварени със слама или сено, които приличаха на купи, носени от течението, големи червени, бели и черни бъчви, които се въртяха във водата. Забавно беше и това, което ставаше, което се забелязваше на двата бряга, които Сега се очертаваха ясно с всичките си подробности, с кокетно боядисаните къщи, със зелените ливади, с дърветата, които никога не са били подкастряни, а тук-таме се виждаха пристани, вдадени навътре над черната тиня, морски знаци, зеленикави и плъзгави колове.

Седях така дълго с широко отворени очи, без да мисля за нищо — само гледах и се възхищавах.

Но ето че по двата бряга на Темза къщите се трупаха една до друга в дълги червени редици. Стана тъмно. Димът и мъглата се смесваха така, че не можеше да се познае мъглата ли е по-гъста или димът. После вместо дървета или добитък в ливадите изведнъж изникна гора от мачти, сякаш в ливадите имаше кораби.

Не можах да се сдържа повече, спуснах се от наблюдателницата си и отидох да намеря Матиа. Той се беше събудил, морската болест му беше минала, нямаше вече лошо настроение и на драго сърце се качи с мене на сандъците. Той също бе поразен и си търкаше очите. Тук-таме канали от ливадите се вливаха в реката — те също бяха пълни с кораби.

За съжаление мъглата и димът станаха още по-гъсти. Околността се виждаше само от време на време и колкото повече напредвахме, ставаше по-неясна.

Най-после параходът забави хода си, машината спря, въжетата бяха хвърлени на земята — бяхме в Лондон и слязохме на брега сред хора, които ни гледаха, но не ни говореха.

— Сега е време да си послужиш с твоя английски език, драги Матиа.

И Матиа, който не се смущаваше от нищо, се приближи до един дебел човек с червеникава брада и го попита учтиво, с шапка в ръка, къде е пътят за „Грийн скуеър“.

Стори ми се, че Матиа много дълго се обясняваше със своя човек, който няколко пъти го накара да му повтори едни и същи думи. Но не исках да покажа, че се съмнявам в познанията на своя приятел. Най-после той се върна.

— Много е лесно — рече той. — Трябва само да вървим покрай Темза. Ще тръгнем по кейовете.

Но в Лондон няма, или по-право нямаше по това време, кейове — къщите стигаха досам реката. Принудени бяхме да вървим по улици, които ни се струваха успоредни на реката.

Но тия улици бяха много мрачни, много кални, задръстени с каруци, със сандъци, с бали с най-различни стоки и трудно успявахме да се проврем между тия препятствия, които изникваха на всяка крачка. Вързал бях Капи с въже и той вървеше по петите ми. Беше само един часът, а лампите в магазините бяха запалени.

В този си вид Лондон не ни направи такова силно впечатление като Темза.

Продължавахме да вървим напред и от време на време Матиа питаше далече ли е още Линкълн Ин. Предаде ми, че ще трябва да минем под някаква грамадна врата, която щяла да препречи улицата, по която вървяхме. Това ми се видя странно, но не посмях да му кажа, че може би се лъже.

Но той не се беше излъгал и най-после стигнахме една арка, която прекрачваше улицата и имаше две странични вратички — Темпъл Бар. Пак попитахме накъде да вървим и ни казаха да свърнем вдясно. Сега не бяхме вече в голяма оживена и шумна улица — намирахме се в тихи улички, които се преплитаха една в друга, и ни се струваше, че се въртим на едно място, без да напредваме, като в лабиринт.

Изведнъж, тъкмо когато мислехме, че сме се загубили, попаднахме пред малки гробища, пълни с гробове — камъните им бяха черни, сякаш бяха боядисани със сажди или вакса. Това беше „Грийн скуеър“.

Докато Матиа разговаряше с някакъв минувач, аз се спрях и се помъчих да се успокоя — сърцето ми биеше, не можех да дишам вече и треперех. После тръгнах след Матиа и двамата се спряхме пред медна табела, на която пишеше: Грейт и Гели. Матиа посегна да дръпне звънеца, но аз задържах ръката му.

— Какво ти е? — попита ме той. — Колко си бледен!

— Чакай малко да се посъвзема.

Той позвъни и влязохме. Толкова бях развълнуван, че не виждах ясно около себе си. Стори ми се, че се намирахме в някаква кантора и двама или трима души, наведени над маси, пишеха под светлината на няколко газени лампи, които шумно горяха.

Матиа се обърна към един от тях, тъй като аз, разбира се, го бях натоварил той да говори вместо мене. В разговора на няколко пъти повтаряше думите family и boy Барберен. Разбрах, че обяснява, че аз съм момчето, което Барберен търсеше по поръчка на семейството ми. Името Барберен направи впечатление. Гледаха ни и този, с когото Матиа разговаряше, стана и ни отвори една врата. Влязохме в стая, пълна с книги и книжа. Някакъв господин седеше пред писалищна маса, а друг, с мантия и перука, държеше няколко сини торбички и разговаряше с него.

С малко думи човекът, който ни водеше, обясни кои сме и двамата господа ни изгледаха от главата до петите.

— Кой от вас е момчето, отгледано от Барберен? — запита на френски господинът, седнал пред писалищната маса.

Като чух да се говори на френски, се успокоих и пристъпих крачка напред.

— Аз, господине.

— Къде е Барберен?

— Той умря.

Двамата господа се погледнаха за миг, после този с перуката излезе, като отнесе със себе си торбичките.

— Как дойдохте тогава? — попита господинът, който беше започнал да ме разпитва.

— Пеш до Булон, а от Булон до Лондон с параход. Току-що пристигаме.

— Барберен даде ли ви пари?

— Не сме виждали Барберен.

— Как узнахте тогава, че трябва да дойдете тук?

Разказах колкото се може по-накратко каквото ме питаха. И аз бързах да задам няколко въпроса, един особено ми пареше устните, но не успях.

Трябваше да разкажа как ме е отгледал Барберен, как ме е продал на Виталис, как след смъртта на своя господар съм бил прибран от семейството Акен и накрая как, след като бащата е бил затворен за дългове, съм започнал отново предишния си живот на пътуващ музикант. Докато разказвах, господинът си вземаше бележки и ме поглеждаше така, че ми ставаше неудобно. Лицето му беше сурово и имаше нещо лукаво в усмивката му.

— А кое е това момче? — запита той, като посочи Матиа с върха на желязното си перо, сякаш искаше да го прониже със стрела.

— Мой приятел, другар и брат.

— Много добре. Обикновен познат от дългите пътища, нали?

— Най-нежният, най-обичаният брат.

— О, не се съмнявам в това!

Стори ми се, че е удобно да задам най-после въпроса, който от началото на нашия разговор не ми даваше мира.

— Моето семейство, господине, в Англия ли живее?

— Разбира се, живее в Лондон, поне засега.

— Тогава ще го видя, нали?

— Скоро ще си бъдете у дома. Ще наредя да ви заведат.

Той позвъни.

— Моля, още една дума, господине. Имам ли баща?

Едва можах да изрека тая дума.

— Не само баща, но и майка, братя и сестри.

— Ах, господине!

Но вратата се отвори и прекъсна излиянието ми. Погледнах само Матиа с насълзени очи.

Господинът се обърна на английски към този, който влезе, и сякаш разбрах, че му казва да ни придружи.

Аз станах.

— А, забравих — сети се господинът, — името ви е Дрискол. Така се казва баща ви.

Въпреки злото му лице, мисля, че бих се хвърлил на шията му, ако имах време да сторя това. Но той посочи с ръка вратата и ние излязохме.