Ектор Мало
Без дом (30)

Тридесета глава
Мама Барберен

Нощта, прекарана на затворническия нар, не беше лоша. Прекарвали бяхме и по-неприятни — под открито небе.

— Сънувах пристигането на кравата — каза ми Матиа.

— Аз също.

В осем часа сутринта вратата се отвори и влезе мировият съдия, последван от нашия приятел, ветеринаря, който пожелал да дойде сам да ни освободи. А мировият съдия — неговите грижи към двамата невинни затворници не се ограничиха само с храната, която ни изпрати вечерта — ми предаде хубав обгербен документ.

— Лудост е било — каза ми приятелски той — да пътувате така по широките пътища. Ето един паспорт, който издействувах от кмета: той ще ви закриля отсега нататък. На добър път, деца!

И ни стисна ръка, а ветеринарят ни целуна.

Влезли бяхме жалки в това село, но излизахме тържествуващи, като водехме нашата крава за повода и вървяхме с гордо изправени глави. Селяните, които стояха по вратите си, ни гледаха добродушно.

— Съжалявам само за едно — каза Матиа, — че полицаят, който намери за добре да ни задържи, не е тук, за да ни види как минаваме.

— Полицаят нямаше право, но и ние сме виновни, че никога не ни мина през ум да се снабдим с документи, които да осведомяват хората кои сме и какви сме.

В Париж беше много лесно да направим това.

Получихме много добър урок, дето ни хрумна да пуснем кравата — нашата крава беше кротка наистина, но и плашлива.

Скоро стигнахме селото, където бях преспал с Виталис. Оставаше ни само да прекосим голяма пустош, за да стигнем рида, който се спуска към Шаванон.

Когато вървяхме по улицата на това село, и то точно пред къщата, откъдето Зербино беше откраднал кора хляб, хрумна ми една мисъл, която споделих веднага с Матиа.

— Помниш, че ти обещах палачинки у мама Барберен, но за да се направят палачинки, трябва масло, брашно и яйца.

— Навярно са много вкусни.

— Наистина са много вкусни, ще видиш, навиваш ги и ги тъпчеш в устата си. Но мама Барберен може да няма ни масло, ни брашно, защото е бедна. Да й занесем ли, а?

— Чудесна мисъл.

— Тогава дръж кравата, внимавай да не я изпуснеш. Ще вляза при тоя бакалин и ще купя масло и брашно. Ако мама Барберен няма яйца, ще вземе назаем, защото може да ги счупим по пътя.

Влязох в бакалницата, откъдето Зербино беше откраднал кората хляб, и купих ливра масло и две ливри брашно, после продължихме пътя си. Не исках да уморявам кравата, но толкова много бързах да стигна по-скоро, че неволно ускорявах крачките. Още десет километра, още осем, още шест! Чудно нещо, пътят ми се струваше по-дълъг, когато се приближавах към мама Барберен, отколкото в деня, когато се отдалечавах от нея, а тоя ден валеше студен дъжд — още го помня. Бях много развълнуван, трескав и всеки миг поглеждах часовника си.

— Хубав край, нали? — попитах Матиа.

— Да, дърветата не закриват гледката.

— Когато се спуснем по рида към Шаванон, ще видиш много дървета, и то хубави — дъбове, кестени.

— А има ли по тях кестени?

— Иска ли питане! И после, в двора на мама Барберен има една крива круша, която можеш да яхаш като кон, и дава ей такива големи круши и много вкусни. Ще видиш.

При всяко нещо, което му описвах, повтарях:

— Ще видиш.

Искрено си представях, че водя Матиа в някаква вълшебна страна. Пък най-сетне нали за мене беше така? Нали там за пръв път очите ми видяха светлината? Нали там почувствувах, че живея, там бях толкова щастлив, там бях обичан? И всички тия впечатления от първите ми радости, станали по-силни при спомена за страданията през моя скитнически живот, оживяваха, напираха в сърцето и в главата ми, колкото повече се приближавах към моето село. Сякаш родният въздух разнасяше ухание, което ме опиваше. Всичко ми се виждаше прекрасно. Обзет от това опиянение, Матиа също се връщаше, но само мислено за съжаление, в родния си край.

— Ако дойдеш в Лука — казваше той, — и аз ще ти покажа много хубави неща, ще видиш.

— Та ние ще отидем в Лука, след като видим Етиенет, Лиза и Бенжамен.

— Наистина ли ще дойдеш в Лука?

— Ти идваш с мене при мама Барберен, а аз ще дойда с тебе да видя майка ти и сестричката ти Кристина и ще я нося на ръце, ако не е много голяма. Тя ще бъде и моя сестра.

— О, Реми!

И не можа да добави нито дума, толкова беше развълнуван.

Като разговаряхме така и продължавахме да вървим с бързи крачки, изкачихме се на хълма, откъдето започва ридът, който с много лъкатушения се спуска към Шаванон, като минава край къщата на мама Барберен.

Още няколко крачки и щяхме да стигнем мястото, където помолих Виталис да ми разреши да седна на насипа, за да погледам къщата на мама Барберен, която мислех, че никога вече няма да видя.

— Дръж повода — казах на Матиа.

И с един скок се намерих на насипа. Нищо в нашата долинка не се беше променило. Все същата си беше. Между две китки дървета съгледах покрива на къщата на мама Барберен.

— Какво ти е? — попита Матиа.

— Там, там!

Той застана до мене, но без да се изкачва на насипа — кравата захрупа тревата по него.

— Гледай къде сочи ръката ми. Ето къщата на мама Барберен, ето моята круша, там беше градинката ми.

Матиа не гледаше като мене през очите на спомена и не видя много нещо, но си мълчеше.

В този миг тънък стълб жълт дим се изви над комина и понеже нямаше никакъв вятър, се издигна право нагоре край хълма.

— Мама Барберен си е у дома! — казах аз.

Лек ветрец лъхна сред дърветата, разпиля стълба дим и го духна право в лицето ни — димът миришеше на дъбови листа.

Тогава изведнъж усетих, че очите ми се наляха със сълзи, скочих от насипа и целунах Матиа. Капи се хвърли върху мене, прегърнах го и също го целунах, А Матиа отиде и целуна кравата по челото.

— Да слизаме бързо — казах аз.

— Ако мама Барберен си е у дома, как ще нагласим изненадата? — попита Матиа.

— Ще влезеш сам, ще й кажеш, че водиш крава, изпратена от кралския син, и когато те попита за какъв кралски син става дума, аз ще се появя.

— Много жалко, че не можем да влезем с музика, колко хубаво щеше да бъде!

— Матиа, без глупости.

— Бъди спокоен, нямам намерение да започвам отново. Ех, ако тая дивачка обичаше музика, един тържествен сигнал би свършил хубава работа!

Като стигнахме един от завоите на пътя, който се намираше точно над къщата на мама Барберен, видяхме бяла забрадка да се мярка в двора — беше мама Барберен. Тя отвори вратичката, излезе на пътя и тръгна към селото.

Спряхме се и я показах на Матиа.

— Излиза — каза той. — А изненадата ни?

— Ще измислим друга.

— Каква?

— Не зная.

— Повикай я!

Изкушението беше голямо, но устоях. Толкова месеци се радвах на тая изненада, не можех да се откажа от нея така, изведнъж.

Скоро стигнахме пред вратичката на някогашната моя къща и влязохме, както влизах някога. Познавах навиците на мама Барберен и знаех, че тя само ще залости вратата и ще можем да влезем вкъщи. Но преди това трябваше да вкараме кравата в обора. Отидох да видя в какво състояние е този обор и го намерих такъв, какъвто си беше някога, само че задръстен със съчки. Викнах Матиа и след като вързахме кравата пред яслите, струпахме бързо съчките в един кът — не се бавихме много, тъй като мама Барберен не се беше запасила с много дърва за зимата.

— Сега — казах на Матиа — ще влезем вкъщи.

Ще седнем в къта, край огнището, та мама Барберен да ме свари там. Щом скръцне вратичката, когато тя я бутне, за да влезе, ти бързо ще се скриеш с Капи зад леглото и тя ще види само мене. Представи си как ще се изненада!

Така и стана. Влязохме вкъщи и седнах край огнището, на мястото, където бях прекарвал толкова зимни вечери. Не можех да отрежа дългите си коси, затова ги скрих под яката на палтото си и като се сгуших, станах съвсем малък, за да приличам колкото се може повече на Реми, на малкия Реми на мама Барберен. От мястото си виждах вратичката и нямаше опасност мама Барберен да се появи неочаквано зад гърба ни.

Като се настаних, имах възможност да се огледам наоколо. Стори ми се, че бях напуснал къщата едва снощи — нищо не се беше променило, всичко си стоеше на мястото, дори хартията, с която беше залепено едно стъкло, счупено от мене, не беше сменена, макар че беше страшно опушена и пожълтяла. Ако смеех да стана от мястото си, бих изпитал удоволствието да видя отблизо всеки предмет. Но мама Барберен можеше да се върне всеки миг и трябваше да бъда нащрек. Изведнъж зърнах бяла забрадка. В същото време вратичката изскърца.

— Скрий се бързо — казах на Матиа.

Сгуших се повече, за да стана още по-малък.

Вратата се отвори — мама Барберен ме зърна още от прага.

— Кой е? — попита тя.

Гледах я, без да отговоря, гледаше ме и тя. Изведнъж ръцете й затрепериха.

— Божичко! — промълви тя. — Божичко, възможно ли е, Реми?

Скочих, спуснах се към нея и я прегърнах.

— Мамо.

— Момчето ми! Това е момчето ми!

Мина доста време, докато се съвземем и изтрием сълзите си.

— Ако не си мислех постоянно за тебе — каза тя, — никога нямаше да те позная. Ти си се изменил, пораснал си, заякнал си.

Сподавено сумтене ми напомни, че Матиа е зад леглото. Повиках го. Той дойде.

— Това е Матиа, брат ми — казах аз.

— Ах, значи намери родителите си! — възкликна мама Барберен.

— Не, искам да кажа, че той ми е другар, приятел. А ето и Капи, също мой другар и приятел. Поздрави майката на господаря си, Капи!

Капи се изправи на задните си лапи, сложи едната си предна лапа на сърцето и се поклони така важно, че разсмя много мама Барберен и пресуши сълзите й.

Матиа, който нямаше като мене причини да се забравя, ми напомни със знак за изненадата.

— Хайде да поизлезем на двора — казах аз на мама Барберен. — Искам да видя кривата круша, за която често съм говорил на Матиа.

— Можем да отидем да видим и градинката ти, запазила съм я така, както я беше подредил, та да я свариш същата, когато се върнеш, защото винаги съм вярвала, че все някой ден ще се върнеш.

— А земните ябълки, които бях посадил, харесаха ли ти?

— Значи ти ми беше направил тая изненада? Така и предполагах. Ти винаги си обичал да правиш изненади.

Удобният момент беше дошъл.

— А оборът на кравата? — попитах аз. — Променил ли се е, откакто я няма клетата Червенушка, която също като мене не искаше да си отиде?

— Не, разбира се, там си слагам съчките.

Бяхме точно пред обора, мама Барберен бутна вратата и нашата крава, която беше гладна и навярно мислеше, че й носят храна, веднага замуча.

— Крава! Крава в обора! — извика мама Барберен.

Тогава, като не можехме вече да се сдържаме, аз и Матиа се разсмяхме. Мама Барберен ни погледна учудено. Но крава в обора беше толкова невероятно нещо, че въпреки смеха ни тя не разбра.

— Това е изненада — казах аз, — изненада, която ти правим, и е по-добра от изненадата със земните ябълки, нали?

— Изненада! — повтори тя. — Изненада!

— Не исках да се върна с празни ръце при мама Барберен, която беше толкова добра към своя малък Реми, към намереното дете. Тогава, като мислех какво ще ти бъде най-полезно, ми дойде наум за крава, която да замести Червенушка, и купихме на панаира в Юсел тая крава с парите, които спечелихме аз и Матиа.

— О, доброто дете! Милото момче! — възкликна мама Барберен и ме целуна.

После влязохме в обора, та мама Барберен да разгледа нашата крава, която беше вече нейна крава. При всяко ново качество, което откриваше, мама Барберен ахваше възхитена и доволна:

— Каква хубава крава!

Изведнъж се спря и ме погледна.

— А! Значи ти си забогатял?

— Да — обади се весело Матиа. — Имаме още петдесет и осем су.

И мама Барберен повтори пак своя припев, но с известно изменение:

— Добрите момчета!

Радостно и приятно ми стана, че тя мисли и за Матиа и отделя за двама ни общо кътче в сърцето си, В това време кравата продължаваше да мучи.

— Моли да я издоят — каза Матиа.

Без да се бавя повече, аз изтичах вкъщи за тенекиеното, добре измито ведро, в което дояхме някога Червенушка и което бях видял закачено на старото си място, макар че отдавна вече нямаше крава в обора на мама Барберен. Като се връщах, напълних го с вода, за да можем да измием вимето на нашата крава, което беше цялото в прах.

Колко доволна беше мама Барберен, като видя ведрото към три четвърти пълно с хубаво пенливо мляко!

— Мисля, че ще дава повече мляко от Червенушка — каза тя.

— И какво мляко! — добави Матиа. — Мирише на портокалов цвят.

Мама Барберен погледна любопитно Матиа, като се питаше много явно какво ли е това портокалов цвят.

— То е много вкусно нещо, което дават на болните в болницата — обясни Матиа, който не обичаше да пази своите знания само за себе си.

Издоихме кравата и я пуснахме в двора да пасе, а ние влязохме вкъщи, дето, като ходих за ведрото, сложих на масата на видно място маслото и брашното.

Като видя тая нова изненада, мама Барберен пак започна със своите възклицания, но тоя път реших, че откровеността ме задължава да ги прекъсна.

— Тая изненада — каза аз — е повече за нас, отколкото за тебе. Умираме от глад и ни се ядат палачинки. Помниш ли как ни попречиха през последните Заговезни, които прекарах тук, и как с маслото, което беше взела назаем, за да ми направиш палачинки, изпържи лук в тигана? Този път никой няма да ни попречи.

— Значи ти знаеш, че Барберен е в Париж — попита ме мама Барберен.

— Да.

— А знаеш ли защо отиде в Париж?

— Не.

— По твоя работа.

— По моя работа ли? — уплаших се аз.

Но преди да отговори, мама Барберен погледна Матиа, сякаш не смееше да говори пред него.

— О, можеш да говориш пред Матиа — рекох й аз. — Обясних ти, че той ми е като брат и всичко, което се отнася до мене, се отнася и до него.

— Тя е много дълга за обяснение — каза мама Барберен.

Видях, че не й е приятно да говори, а не исках да настоявам пред Матиа, да не би тя да откаже, което ми се струваше, че може да го огорчи, и реших да узная по-късно защо е отишъл Барберен в Париж.

— Барберен скоро ли ще се върне? — попитах аз.

— О, не, не вярвам.

— Тогава няма защо да бързаме, да се заловим с палачинките, а по-късно ще ми кажеш какво общо има с мене отиването на Барберен в Париж. Имаме време, щом няма опасност да се върне и да опържи лука си в нашия тиган. Имаш ли яйца?

— Не, нямам вече кокошки.

— Не ти донесохме яйца, защото се бояхме да не ги счупим. Не можеш ли да вземеш назаем?

Тя се смути и разбрах, че навярно е вземала много често назаем и не може да вземе пак.

— По-добре ще ида сам да купя — предложих аз. — А ти в това време забъркай тестото с мляко. Ще намеря у Соке, нали? Отивам. Кажи на Матиа да ти приготви съчки. Той чупи много хубаво съчки.

От Сока купих не само дванадесет яйца, а и малко парче сланина.

Когато се върнах, брашното беше забъркано с мляко и оставаше да се чукнат само яйцата в тестото. Наистина нямаше да има време да втаса, тъй като бяхме много гладни и не можехме да чакаме, но и да станеше малко клисаво, стомасите ни бяха здрави и нямаше да пострадат.

— А! — каза мама Барберен, като бъркаше усилено тестото. — Ти си добро момче, а как можа да не ми се обадиш нито веднъж? Знаеш, много често мислех, че си умрял, защото си казвах: „Ако Реми беше жив, не можеше да не пише на своята мама Барберен“.

— Да, но мама Барберен не беше сама вкъщи. Знаех, че тя не можеше да прочете сама това, което щях да й пиша, и че при нея беше и татко Барберен, от когото ме беше много страх, а само той беше господар в тая къща и доказа много добре това, като ме продаде за четиридесет франка на един стар музикант.

— Не бива да говорим за това, мой малък Реми.

— Не се оплаквам, а искам да ти обясня защо не посмях да ти пиша. Боях се, че ако ме открие, пак ще ме продаде, а не исках да бъда продаден. Ето защо, като загубих бедния си стар господар, който беше много добър човек, не ти се обадих.

— Ха, старият музикант умря ли?

— Да, и аз много плаках, защото, ако днес зная нещо, ако мога да си изкарвам хляба, на него дължа това. След като той умря, намерих и други добри хора, които ме прибраха, и работех при тях. Но ако ти бях писал: „Градинар съм в Гласиер“, нямаше ли да ме потърсят? Или пък нямаше ли да искат пари от тия добри хора? А аз не желаех нито едното, нито другото.

— Да, разбирам те.

— Но това не ми пречеше да си мисля за тебе и когато бивах нещастен — а това ми се случваше понякога, — мама Барберен виках на помощ. В деня, когато останах свободен и можех да правя, каквото си искам, дойдох да я целуна, не веднага наистина, но човек не постъпва така, както иска, и после, бях си наумил нещо, което не беше лесноизпълнимо. Трябваше да купя кравата, преди да ти я подаря, а парите не падаха току-така в джобовете ни. Трябваше да свирим песни през целия път, и весели, и тъжни. Трябваше да вървим, да се потим, да търпим мъки и лишения! Но колкото повече се мъчехме, толкова по-доволни бяхме, нали, Матиа? Брояхме всяка вечер парите, не само тези, които бяхме спечелили през деня, а и тези, които бяхме спестили, за да видим дали не са станали повече.

— Ах, добрите деца, добрите момчета!

Както разговаряхме, докато мама Барберен бъркаше тестото за палачинките, а Матиа чупеше съчки, аз сложих чиниите, вилиците и чашите на масата и отидох да налея стомната.

Като се върнах, гювечът беше пълен с хубаво жълтеникаво тесто, а мама Барберен търкаше здраво с шепа сено тигана. В огнището пламтеше силен огън, а Матиа го поддържаше, като хвърляше съчка след съчка. Капи, седнал край огнището, гледаше умилно тия приготовления и понеже огънят го пареше, подигаше от време на време ту едната, ту другата си лапа и леко скимтеше. Силната светлина на пламъка проникваше и в най-тъмните кътчета и аз гледах как трептят фигурите по басмените завеси на леглото, които толкова често през моето детство са ме плашели нощем, когато се събудех при лунна светлина.

Мама Барберен сложи тигана на огъня, взе с върха на ножа бучка масло и я пусна в тигана, където тя веднага се стопи.

— Хубаво мирише! — възкликна Матиа, който се беше навел над самия огън, без да се бои, че ще се опари.

Маслото започна да пращи.

— Пее! — извика Матиа. — О! Трябва му съпровод!

За Матиа всичко трябваше да се върши с музика. Той взе цигулката си и леко, под сурдинка, започна да издава звуци по песента на тигана, което разсмя много мама Барберен. Но моментът беше много тържествен, за да се отдаваме на ненавременно веселие. Мама Барберен бръкна с голямата лъжица в гювеча и извади оттам тесто, което се точеше на дълги бели конци. Тя изля тестото в тигана и маслото се отдръпна пред тая бяла стихия и я загради с червеникав кръг.

Аз също се надвесих напред. Мама Барберен тупна опашката на тигана, после изведнъж подхвърли палачинката нагоре за голям ужас на Матиа. Но нямаше нищо страшно. След като се поразходи донякъде в комина, палачинката падна пак в тигана, но вече обратно и показваше изпържената си страна. Успях само да взема чинията и палачинката се плъзна в нея. Тя беше за Матиа, който си опари пръстите, устните, езика и гърлото, но какво от това! Той и не мислеше, че се е опарил.

— Ах, колко е вкусно! — извика той с пълна уста.

Мой ред беше да подам чинията си и да се опаря. Но и аз като Матиа не обърнах внимание, че съм се опарил.

Третата палачинка бе изпържена и Матиа посегна към нея, но Капи страшно излая. Негов ред беше и както е справедливо, Матиа му подаде палачинката за голям ужас на мама Барберен, която като всички селяни беше равнодушна към животните и не можеше да разбере как е възможно да се дава на куче „християнска храна“. За да я успокоя, обясних й, че Капи е учено куче и че той е спечелил част от парите за кравата. После той беше наш другар и трябваше да яде като нас, с нас, понеже тя беше заявила, че няма да хапне от палачинките, преди ние да уталожим страшния си глад.

Мина много време, докато задоволим глада си и особено лакомството си. Но най-после дойде час, когато дружно заявихме, че няма да хапнем повече нито една палачинка, ако мама Барберен не изяде няколко.

Тогава поискахме и ние самите да правим палачинки, първо аз, после Матиа. Да сложиш масло, да изсипеш рядкото тесто не беше мъчна работа, но не умеехме да подхвърляме палачинките като мама Барберен. Аз изпуснах една в пепелта, Матиа метна една съвсем гореща върху ръката си.

Най-после, когато гювечът се изпразни, Матиа, който много добре беше забелязал, че мама Барберен не иска да говори пред него „по моята работа“, заяви, че иска да види за малко какво прави кравата на двора, и без да чуе какво ще кажем, ни остави сами, мама Барберен и мене. Очаквах тоя миг с голямо нетърпение и ако не бях се увлякъл в пърженето на палачинките, само тая мисъл щеше да се върти в главата ми.

Ако Барберен е отишъл в Париж, отишъл е, мислех аз, за да намери Виталис и да го накара да му плати за мене за изтеклите години. Това никак не ме засягаше. Виталис беше умрял, не можеше да му плати, а от мене не можеше да иска нищо. Но ако Барберен не можеше да иска пари от мене, можеше да поиска мене самия, а вземе ли ме веднъж, можеше да ме даде, където си иска и на когото си иска, стига да платят известна сума. А това ме интересуваше, дори много ме интересуваше, защото бях готов да направя всичко, само да не попадна под властта на ужасния Барберен. Ако се наложеше, бих напуснал Франция, бих отишъл с Матиа в Италия, в Америка, на края на света!

Като размислях така, реших да бъда предпазлив с мама Барберен не защото нямах доверие в нея — милата женица, знаех колко много ме обичаше и колко предана ми беше! Но тя трепереше пред мъжа си, уверил се бях в това, и ако се отпуснех много, можеше, без да иска, да повтори това, което съм казал, и да даде по тоя начин на Барберен възможност да ме намери или, с други думи, да ме вземе отново. Аз поне не биваше да допусна това. Трябваше да бъда нащрек.

Когато Матиа излезе, запитах мама Барберен:

— Сега, като сме сами, ще ми кажеш ли по каква моя работа е отишъл Барберен в Париж?

— Разбира се, момчето ми, и то с удоволствие.

С удоволствие? Бях поразен.

Преди да продължи, мама Барберен погледна към вратата. Като се увери, че няма никой, пристъпи към мене и ми каза полугласно, с усмивка на лицето:

— Изглежда, че твоето семейство те търси!

— Моето семейство?

— Да, твоето семейство, Реми.

— Нима имам семейство? Нима имам семейство, мамо Барберен, аз, подхвърленото дете?

— Изглежда, че не са те подхвърлили доброволно, щом сега те търсят.

— Кой ме търси? О, мамо Барберен, говори, говори по-бързо, моля ти се!

После изведнъж ми се стори, че съм полудял, и извиках:

— Не, не, това е невъзможно. Барберен ме търси!

— Да, разбира се, но за да те предаде на семейството ти.

— Не, за себе си ме търси той — да ме намери и да ме продаде пак. Но няма да ме намери.

— О, Реми, как можеш да помислиш, че ще се съглася на такова нещо?

— Той иска да те измами, мамо Барберен.

— Хайде, момчето ми, бъди разумен, слушай какво ще ти кажа и не си създавай излишни страхове.

— Аз помня как.

— Слушай това, което чух със собствените си уши. Ще ми повярваш, нали? Идущия понеделник ще стане месец, аз шетах в месалнята, когато един мъж, или по-право един господин, влезе вкъщи, където се намираше по това време Барберен. „Вие ли се казвате Барберен?“ — попита господинът с произношение на човек, който не е от нашия край. „Да, аз“ — отвърна Жером. „Вие ли сте намерили едно дете в Париж, на «Авеню дьо Бретьой», и вие ли сте го прибрали да го отгледате?“ — „Да, аз.“ — „Къде е сега това дете, моля?“ — „А какво ви интересува това, моля?“ — отговори Барберен.

И да се съмнявах в думите на мама Барберен, само по любезния отговор на Барберен щях да позная, че тя ми предава точно каквото е чула.

— Знаеш — продължи тя, — че в месалнята се чува всичко, което се говори тук, и после, ставаше дума за тебе и аз исках да слушам. Тогава, за да чуя по-добре, се приближих и стъпих на една съчка, която се счупи. „Не сме ли сами?“ — попита господинът. „Жена ми е тук“ — отвърна Барберен. „Тук е много топло — каза господинът. — Ако искате, да излезем навън да си поговорим.“ Излязоха двамата и Барберен се прибра сам чак след три-четири часа. Представяш ли си колко бях любопитна да узная какво са си говорили Жером и тоя господин, който беше може би баща ти, но Жером не отговори нищо на моите въпроси. Каза ми само, че господинът не ти бил баща и че те търсел от страна на твоето семейство.

— А къде е семейството ми? Какво е то? Имам ли баща? Майка?

— Тъкмо това питах и аз Жером. Той ми каза, че нищо не знае. После добави, че ще замине за Париж, за да намери музиканта, на който те беше дал и който му казал да го търси в Париж на улица „Лурсин“, при някакъв друг музикант — Гарофоли. Запомних добре тия имена, запомни ги и ти.

— Зная ги, бъди спокойна. А Барберен не ти ли се е обаждал, след като замина?

— Не. Навярно продължава да търси. Господинът му беше дал сто франка, пет жълтици, а след това навярно му е дал още пари. Всичко това и хубавите пелени, в които беше повит, когато те намериха, показва, че родителите ти са богати. Когато те видях сгушен там, край огнището, помислих, че си ги намерил, и затова взех другаря ти за твой роден брат.

В това време Матиа мина край вратата и аз го повиках.

— Матиа, моите родители ме търсят, аз имам семейство, истинско семейство.

Но, чудно нещо, Матиа сякаш не сподели моята радост и моя възторг. Тогава му разказах какво бях научил от мама Барберен.