Ектор Мало
Без дом (27)

Двадесет и седма глава
Спасени!

Положението ни върху много тясната площадка беше станало непоносимо. Решихме да разширим площадката и всички се заловихме за работа. Започнахме да копаем с нож във въглищата и да изхвърляме пръстта. Понеже сега имахме твърда опора под краката си, работата вървеше по-леко и успяхме да изкопаем достатъчно въглища и да разширим затвора си. Голямо облекчение беше за нас, когато можахме да се проснем с целия си ръст, а не да седим с увиснали крака.

Макар че питката на Карори беше разпределена много пестеливо, видяхме й края. Впрочем последното парче беше раздадено тъкмо навреме, за да стигне до нас. Защото, когато ни го даваше, очите на въглекопачите ясно говореха, че няма да позволят ново разпределение, без да поискат и те своя дял, и че ако не им се даде, сами ще си го вземат.

Престанахме да говорим, тъй да се каже, и колкото приказливи бяхме в началото на нашето пленничество, толкова мълчаливи станахме, когато то продължи. Разговорите ни се въртяха вечно около два едни и същи въпроса — какви мерки вземат, за да ни спасят, и от колко време сме затворени.

Но тия разговори не бяха разпалени както в самото начало. Ако някой от нас кажеше нещо, често не се разискваше или се разменяха само няколко думи. Можеше да се каже на деня нощ, на черното бяло, без някой да се ядоса или дори да възрази.

— Добре, ще видим.

От два дена ли бяхме погребани, или от шест? Това щяхме да узнаем, когато ни спасят. Но щяха ли да ни спасят? Лично аз започвах много да се съмнявам в това.

Впрочем не бях само аз. Понякога другарите ми изтърваваха по някоя забележка, от която личеше, че и тях ги обземаше съмнение.

— Едно ме утешава, ако не изляза оттук — каза Бергуну. — Дружеството ще отпусне пенсия за жена ми и на децата ми. Поне няма да останат на улицата.

Учителят навярно се беше съгласил да ни стане началник не само за да ни предпазва от последиците на катастрофата, а и за да ни закриля от самите нас. И ако някой от нас започнеше да се отчайва, той веднага го подкрепяше с одобрителни думи.

— Няма да останеш тук повече от нас. Кофите работят, водата намалява.

— Къде намалява?

— В шахтите.

— А в галериите?

— И това ще стане. Трябва да почакаме.

— Кажете, Бергуну — прекъсна го Карори с уместността и бързината, които бяха присъщи на всички негови забележки, — ако дружеството се разори като дружеството на учителя, жена ви ще бъде обрана, нали?

— Ще млъкнеш ли, глупако! Дружеството е богато.

— Беше богато, когато имаше рудника, а сега рудникът е залян! Все пак по-доволен щях да бъда, ако бях навън, а не тука.

— Защо?

— Защо се перчеха толкова директорите и инженерите? Ще им дойде умът в главата. Весело щеше да бъде, ако инженерът беше слязъл, нали? Господин инженер, да ви донеса ли компаса?

— Ако инженерът беше слязъл, ти пак щеше да бъдеш тук, говедо такова. И ние също.

— Хм, знаете, вие не бива да се притеснявате, но аз си имам друга работа. Кой ще ми суши кестенчетата? Е, нека инженерът се качи пак горе. То беше на шега. Довиждане, господин инженер!

С изключение на учителя, който криеше чувствата си, и на Карори, който не чувствуваше нещо особено, никой от нас не говореше вече за избавление и само думи, че сме изоставени и че ще умрем, се отронваха от устните ни.

— Напразно говориш, учителю, кофите никога няма да изгребат толкова вода.

— Нали ви правих вече толкова изчисления. Потърпете малко.

— Изчисленията няма да ни измъкнат оттук.

Пажес каза тия думи.

— Кой ще ни измъкне тогава?

— Един господ само.

— Възможно е. Да бъде волята му — съгласи се учителят. — Той може да ни измъкне.

— Ние сме тук — заяви Пажес, — защото между нас положително има злодеи, които бог иска да накаже.

— Така е — потвърди Бергуну. — Бог иска да даде на някого от нас възможност да се покае и да изкупи греха си. На Пажес ли? Или на мене? Не зная. За себе си мога да кажа само, че щях да се явя пред бога с по-спокойна съвест, ако напоследък бях водил по-благочестив живот. Моля го от все сърце да прости греховете ми.

И падна на колене и се удари в гърдите.

— Аз — извика Пажес — не казвам, че нямам грехове на съвестта си, и се изповядвам пред всички вас. Но моят добър ангел хранител свети Йоан, моят покровител, знаят много добре, че никога не съм грешил умишлено, че никому не съм правил зло.

Не зная дали се дължеше на мрачния затвор, на страха от смъртта, на изтощението от глада или на тайнствената светлина на лампата, която едва озаряваше тая чудна картина, но аз изпитвах дълбоко вълнение, като слушах тая явна изповед, и бях готов да падна на колене като Пажес и Бергуну и да се изповядам заедно с тях. Изведнъж зад мене избухнаха ридания и като се обърнах, видях грамадния Компейру да коленичи на земята. От няколко часа той беше напуснал горната площадка, слязъл беше долу, на мястото на Карори, и ми беше съсед.

— Грешникът — извика той — не е нито Пажес, нито Бергуну. Аз съм грешникът! Мене наказва господ, но аз се разкайвам, разкайвам се. Ето самата истина, чуйте я: ако изляза оттук, кълна се, че ще поправя злото, а ако не изляза, вие ще го поправите. Преди година Рукет бе осъден на пет години затвор, задето откраднал един часовник от стаята на Видал. Той е невинен. Аз извърших кражбата. Часовникът е скрит под леглото ми. Като дигнете третата дъска вляво, ще го намерите.

— Във водата! Във водата! — ревнаха едновременно Пажес и Бергуну.

— Ако искате да го хвърлите във водата, хвърлете и мене с него — застъпи се учителят.

— Добре, няма! Няма да го хвърлим във водата! — съгласиха се те. — Но при едно условие: ще се отдръпне в някой ъгъл, никой няма да му говори, никой няма да му обръща внимание.

— Това е справедливо — одобри учителят. — Само това заслужава.

След тия думи на учителя, които бяха, тъй да се каже, наказателна присъда за Компейру, и тримата — чичо Гаспар, учителят и аз — се притиснахме един до друг, като оставихме празно място между нас и нещастника, който се беше строполил върху въглищата.

Няколко часа, мисля, той стоя там съкрушен, без да помръдне, и само от време на време повтаряше:

— Разкайвам се.

Тогава Пажес и Бергуну му крещяха:

— Много е късно. Разкайваш се, защото се боиш, подлецо. Преди шест месеца, преди година трябваше да се разкаеш.

Той се задъхваше и без да им отговаря направо, повтаряше:

— Разкайвам се, разкайвам се.

Тресеше го, защото цял трепереше и зъбите му тракаха.

— Жаден съм — каза той. — Дайте ми ботуша.

Нямаше вече вода в ботуша. Станах, за да го напълня. Но Пажес, който ме видя, ми кресна да спра и чичо Гаспар веднага ме хвана за ръката.

— Заклехме се, че няма да се занимаваме с него — каза Пажес.

Няколко време Компейру продължи да повтаря, че е жаден, после стана, за да слезе сам за вода.

— Ще повлече пръстта — викна Пажес.

— Оставете го поне свободен — каза учителят.

Компейру ме беше видял преди малко, че слизам, като се плъзгам по гръб. Поиска да направи същото. Но аз бях лек и пъргав, а той беше тежък и неподвижен. Едва си опря гърба и въглищата под него се сринаха, не можа да се задържи с разкрачените си крака и с ръцете, които махаше във въздуха, и се плъзна в черната яма. Водата плисна чак до нас, после се затвори и не се отвори вече.

Наведох се напред, но чичо Гаспар и учителят ме хванаха за ръцете.

Разтреперан от страх, се дръпнах назад. Бях вкаменен, полумъртъв от ужас.

— Не беше почтен човек — обади се чичо Гаспар.

— Сега всичко ще тръгне на добре — каза Пажес и заудря с двата си крака стената на забоя.

 

 

Всичко не тръгна на добре и бързо, както се надяваше Пажес, но за това не бяха виновни инженерите и работниците, които работеха за нашето избавление. Проходът, който започнали да прокарват, се копаел непрестанно, без почивка. Но работата била трудна.

Въглищата, през които прокарвали прохода, били, както казват миньорите, упорити, тоест много твърди, и понеже галерията била тясна и само един въглекопач можел да копае, трябвало да го сменяват често, така разпалено работел всеки от тях.

Същевременно проветряването на галерията ставало мъчно. С напредването на работата поставяли ламаринени тръби — съединявали краищата им и ги замазвали с глина. Но макар че мощен ръчен вентилатор изпращал въздух в тия тръби, лампите горели само пред отвора на тръбата.

Всичко това забавяло прокопаването и седем дена след нашето изчезване били прокопани само двадесет метра. При обикновени условия тая работа изисквала повече от месец, но благодарение на средствата, с които разполагали, и на проявеното усърдие вървяло по-бързо.

Трябвало обаче цялото благородно упорство на инженера, за да се продължи тая работа, тъй като всички единодушно твърдели, че тя за нещастие била напълно излишна. Всички изчезнали миньори били загинали. Трябвало само да продължават да изгребват водата с кофи и все някой ден щели да открият всички трупове. Какво значение имало тогава дали ще слязат няколко часа по-рано, или няколко часа по-късно? Такова било мнението на сведущите лица, а също и на народа. Дори самите роднини, жените, майките сложили траур. Никой вече нямало да излезе жив от Трюйер. Без да забавя изтребването на водата, което щяло да бъде прекъснато само ако се явяла някаква повреда в съоръженията, инженерът напук на всеобщото мнение и на забележките на своите събратя и на приятелите си продължавал прокопаването на прохода.

У него имало упоритост и благородната вяра, която беше помогнала на Колумб да открие един нов свят. — Още един ден, приятели — казвал той на работниците, — и ако утре не открием нищо, ще се откажем. Моля ви да направите за другарите си това, което бих молил да направят за вас, ако вие се намирахте на тяхното място.

Вярата, която го въодушевявала, преминала в сърцата на работниците, които идвали разколебани от слуховете в града, но си тръгвали, споделяйки неговата увереност.

И с чудна задружност и усърдие копаели прохода.

От друга страна, трябвало да се подпира с греди коридорът на лампистерната, който се бил срутил на няколко места, и така с всички възможни средства той се стремял да изтръгне от рудника ужасната му тайна и неговите жертви, ако някои от тях са останали живи.

На седмия ден, при смяната на въглекопачите, на въглекопача, който дошъл, за да продължи да копае, му се сторило, че чува някакъв лек шум, сякаш слаби удари, и вместо да забие кирката, той я задържал във въздуха и прилепил ухо о въглищата. После, като помислил, че се е излъгал, повикал един от другарите си да слуша заедно с него. Двамата се вслушали и след миг дочули слаб звук, повтарян на равни промеждутъци.

Вестта се понесла веднага от уста на уста, посрещнали я повече с недоверие, отколкото с вяра, и стигнала до инженера, който се втурнал в галерията.

Най-после! Значи е имал право! Останали са живи хора, които неговата вяра ще спаси! Няколко души го последвали. Той отстранил миньорите и се ослушал, но бил толкова развълнуван, така разтреперан, че не чул нищо.

— Не чувам нищо — казал той отчаян.

— Това е духът на мината — обадил се един работник, — иска да ни изиграе някоя лоша шега и чука, за да ни заблуди.

Но двамата въглекопачи, които чули първи шума, твърдели, че не са се излъгали и че на ударите им били отговорили с удари. Те били опитни хора, остарели в рудниците, и техните думи имали тежест.

Инженерът накарал да излязат онези, които го последвали, и дори всички работници, които образували верига за изхвърляне на пръстта, и останал само с двамата въглекопачи.

Тогава те ударили няколко пъти с кирката силно и отмерено, после притаили дъх и прилепили ухо о земята.

След миг сърцата им развълнувано затуптели — слаби, бързи и отмерени удари отговорили на техните.

— Почукайте още веднъж, по-раздалечено, за да се уверим напълно, че това не е ехото на вашите удари.

Въглекопачите заудряли пак и веднага същите отмерени удари, които били чули — сигналът за сбор на миньорите, — отговорили на техните удари.

Нямало вече никакво съмнение: хората били живи и могли да ги спасят.

Новината се пръснала из града като облак прах и тълпата се втурнала към Трюйер — още по-многобройна, може би и по-развълнувана, отколкото в деня на катастрофата. Жените, децата, майките, роднините на жертвите пристигнали разтреперани, светнали от надежда в траурните си дрехи. Колцина ли са останали живи? Мнозина може би. Вашият навярно, моят положително.

Искали да разцелуват инженера, но той, равнодушен към радостта, както бил равнодушен към недоверието и подигравките, мислел само за спасяването. И за да отстрани и любопитните, и роднините, поискал войници от гарнизона да оградят околностите на рудника, за да може свободно да се работи.

Доловените удари били толкова слаби, че било невъзможно да се определи точно мястото, откъдето идели. Но това указание било достатъчно, за да се разбере, че спасени от наводнението работници се намират в един от трите забоя в равната галерия на старите шахти. Сега трябвало да стигнат до пленниците не вече с един проход, а с три, които да водят към трите забоя. Когато напреднат повече и започнат да чуват по-добре, ще изоставят излишните проходи и ще съсредоточат всички усилия в онзи, който се окаже необходим. Продължили да работят с още по-голямо усърдие, а и съседните дружества изпратили в Трюйер най-добрите си въглекопачи. Към надеждата да стигнат през изкопните проходи се прибавила и надеждата да влязат през галерията, защото водата в шахтата намалявала.

 

 

Когато в нашия забой чухме сигнала на инженера, радостта ни беше също така голяма, както когато чухме в шахтата шума от кофите за изгребване на водата.

— Спасени сме!

Радостен вик се изтръгна от гърдите ни и без да размислим, помислихме, че ей сега ще ни подадат ръка. После, както при случая с кофите, след надеждата дойде отново отчаянието.

Ударите на кирките показваха, че работниците са още много далече. На двадесет или тридесет метра може би. Колко ли време беше необходимо, за да се пробие тоя масив? Пресмятанията ни бяха различни — месец, седмица, шест дена. Как ще чакаме месец, седмица, шест дена? Кой от нас щеше да бъде още жив след шест дена? Колко ли дни бяхме прекарали вече без храна?

Само учителят продължаваше да говори смело, но постепенно нашето отчаяние го овладяваше, а малко по малко и слабостта сломяваше неговата твърдост. Ако можехме да пием до насита, не можехме да ядем и гладът вече толкова много ни измъчваше, че се опитахме да ядем гнило дърво, надробено във водата.

Карори, който беше най-гладният между нас, наряза единствения си ботуш и непрестанно дъвчеше парчета кожа.

Като виждах докъде гладът можеше да докара другарите ми, признавам, че и мене ме обзе някаква уплаха, която, прибавена към другите ми страхове, много ме измъчваше. Слушал бях Виталис да разказва често разни случки при корабокрушения, защото той беше пътувал много по море или поне толкова, колкото по суша, и откакто ни измъчваше гладът, една от тия случки не ми излизаше от ума: моряци били изхвърлени на някакво пусто островче, където нямало никаква храна, и убили юнга, за да го изядат. Питах се, като слушах как другарите ми се оплакват от глад, дали и на мене не ми е отредена такава съдба и дали и аз няма да бъда убит на нашето каменовъглено островче, за да бъда изяден. Уверен бях, че учителят и чичо Гаспар ще ме защитят, но Пажес, Бергуну и Карори, особено Карори, който точеше големите си бели зъби с парчетата от ботуша, не ми вдъхваха никакво доверие.

Разбира се, тези опасения бяха глупави, но в положението, в което се намирахме, не мъдрият и хладен разум направляваше нашия ум и нашето въображение.

Липсата на светлина увеличаваше още повече на шия ужас. Една след друга лампите ни останаха без масло. И когато останахме само с две лампи, учителят реши, че ще ги палим само в случай, че ни е необходима светлина. Тъй че сега прекарвахме цялото си време на тъмно.

А това не беше само страшно, но и опасно, защото и при най-малкото невнимателно движение можехме да се търкулнем във водата.

Бяхме само по трима на площадка и имахме малко повече място — чичо Гаспар лежеше на единия край, учителят на другия, а аз в средата между тях.

По едно време, както дремех, бях много изненадан, като чух учителя да шепне, сякаш бълнуваше.

Разсъних се и се ослушах.

— Има облаци — казваше той. — Хубаво нещо са облаците. Някои хора не ги обичат, но аз ги обичам! А! А! Ще има и вятър, и още по-добре! Обичам и вятъра.

Бълнуваше ли? Разтърсих му ръката, но той продължи:

— Ако обичате, изпържете ми един омлет от шест яйца, не, от осем. Изпържете дванадесет яйца, ще ги изям с удоволствие, като се прибера.

— Чувате ли го, чичо Гаспар?

— Да, бълнува.

— Не, буден е.

— Говори глупости.

— Уверявам ви, че е буден.

— Хей, учителю!

— Искаш ли да вечеряш с мене, Гаспар? Ела, но знай, че ще има силен вятър.

— Побъркал се е — рече чичо Гаспар. — От глад и от треска.

— Не, поминал се е — обади се Бергуну. — Душата му говори. Виждате много добре, че е другаде. Къде е вятърът, учителю, мистрал ли е?

— Няма никакъв мистрал! — извика Пажес.

Всички ли си бяха изгубили ума! Полудели ли бяха? Но тогава ще се сбият, ще се изпотрепят. Какво да правя?

— Искате ли вода, учителю?

— Не, благодаря. Ще пия, като си ям омлета.

Доста време говориха и тримата едновременно, без да си отговарят, и между несвързаните им приказка непрестанно се въртяха думите „ядене, излизане, небе, вятър“.

Изведнъж ми хрумна да запаля лампата. Тя беше поставена до учителя заедно с кибрита и аз я взех. Щом светна, и те млъкнаха.

После, след като помълчаха, попитаха какво става, също като че ли се събуждаха.

— Бълнувахте — рече чичо Гаспар.

— Кой?

— Ти, учителю, Пажес и Бергуну. Казвахте, че сте навън и че духа вятър.

От време на време чукахме на стената, за да обадим на нашите спасители, че сме живи, и чувахме как кирките им непрестанно къртят въглищата. Но шумът от техните удари се усилваше бавно, което показваше, че са още далече.

Когато запалих лампата, слязох да налея вода в ботуша и ми се стори, че водата в ямата е спаднала с няколко сантиметра.

— Водата спада.

— Божичко!

И пак ни обзе надежда. Искаха да оставят лампата запалена, за да следят спадането на водата, но учителят се възпротиви. Помислих, че ще избухне бунт. Но учителят никога не искаше нещо, без да ни даде разумни доводи.

— От лампите ще имаме нужда по-късно. Ако ги изхабим сега за нищо, какво ще правим, когато ни потрябват? И после, мислите ли, че няма да умрете от нетърпение, като гледате как неусетно спада водата? Не бива да очаквате, че ще спадне изведнъж. Ще ни спасят, имайте търпение. Останали са ни още тринадесет клечки. Ще ги използуваме всеки път, когато поискате.

Угасихме лампата. Всички бяхме пили много вода. Никой вече не бълнуваше. И дълги часове, а може би дни стояхме неподвижни — само ударите на кирките, с които дълбаеха прохода, и шумът от кофите в шахтите поддържаха живота ни. Неусетно тия шумове ставаха все по-силни и по-силни. Водата спадаше и се приближаваха към нас. Но щяха ли да дойдат навреме? Ако работата на нашите спасители напредваше ползотворно всеки миг, и нашата слабост — телесна и душевна — всеки миг ставаше по-голяма и по-мъчителна. Моите другари не бяха яли от деня на наводнението. А още по-страшно беше, че дишахме само въздух, който не се подновяваше и от ден на ден ставаше все по-нечист и по-тежък за дишане. За щастие със спадането на водата бе спаднало и атмосферното налягане, защото, ако беше останало, каквото беше в самото начало, бездруго щяхме да се задушим. Тъй че, каквото и да се каже, ако бяхме спасени, спасени бяхме само благодарение на бързината, с която е било организирано и проведено нашето спасяване.

Шумът на кирките и кофите беше съвсем равномерен, като движението на часовниково махало, и всяко прекъсване поради сменяването на въглекопачите ни караше да изживяваме трескави вълнения. Дали щяха да ни изоставят, или пък бяха срещнали непреодолими пречки? През едно от тия прекъсвания се чу страхотен шум, някакво хъркане, някакво мощно дихание.

— Вода нахлува в рудника — извика Карори.

— Не е вода — заяви учителят.

— Какво е?

— Не зная, но не е вода.

Учителят ни беше дал вече многобройни доказателства за своята проницателност и за безпогрешния си усет, но му вярваха само ако подкрепеше думите си с ясни доводи. Като призна, че не знае причината на този шум (както узнахме по-късно, той се дължал на някакъв вентилатор със зъбна предавка, пуснат, за да изпрати въздух на работниците), с безумен ужас се върнахме към мисълта за наводнение.

— Запали лампата!

— Излишно е.

— Запали, запали!

Трябваше да се подчини, защото всички изказаха това желание. Светлината на лампата ни показа, че водата не се беше покачила, а по-скоро спадаше.

— Виждате ли? — каза учителят.

— Ще се покачи и тоя път вече ще умрем.

— Тогава по-добре да умрем веднага, не мога повече.

— Дай лампата, учителю, искам да напиша една бележка на жената и на децата.

— Пиши и за мене.

— И за мене.

Лампата, за да пише на жена си и на децата си, преди да умре, беше поискал Бергуну. Имаше в джоба си лист хартия и парче молив. Приготви се да пише.

— Ето какво искам да пиша:

„Ние, Гаспар, Пажес, учителят, Карори и Реми, затворени в забоя, скоро ще умрем.“

„Аз, Бергуну, моля бога да закриля жена ми и сирачетата и ги благославям.“

— Ти, Гаспар?

„Гаспар оставя, каквото има, на своя племенник Алекси.“

„Пажес оставя жена си и децата си на благоволението на господа бога, на преснетата Дева и на дружеството.“

— Ти, учителю?

— Аз нямам никого — каза тъжно учителят. — Никой няма да ме оплаква.

— Ти, Карори?

— Аз — викна Карори — поръчвам да продадат кестените ми, преди да ги опекат.

— Няма да хабим книгата за такива глупости.

— Това не е глупост.

— Няма ли да поздравиш някого? Майка си?

— Майка ми ще ме наследи.

— А ти, Реми?

„Реми оставя Капи и арфата си на Матиа. Той целува Алекси и го моли да отиде при Лиза, да я целуне и да й върне изсушената роза, която се намира в палтото му.“

— Всички ще се подпишем.

— Аз ще сложа кръстче — каза Пажес.

— Сега — каза Бергуну, след като всички се подписахме — искам да ме оставите да си умра спокойно, без да ми говорите. Сбогом, другари.

И като слезе от своята площадка, дойде при нас, целуна ни и тримата, качи се пак горе, целуна Пажес и Карори, после струпа купчина пепел, сложи главата си на нея, просна се цял и не помръдна вече. Вълненията около писмото и това отчаяние на Бергуну никак не ни насърчиха.

А ударите от кирките бяха станали по-ясни и навярно към нас се бяха приближили толкова много, че може би скоро щяха да ни стигнат.

Това ни обясни учителят, за да ни поободри.

— Ако бяхме толкова близко, колкото ти мислиш.

Щяхме да чуем гласовете им, а не ги чуваме, както и те не чуват нас самите.

— Може да са само на няколко метра и да не чуват гласовете ни. Това зависи от масива, който пробиват.

— Или от разстоянието.

Но водата продължаваше да спада и скоро имахме доказателство, че не достига вече свода на галериите. Чухме някакво драскане по шистите в забоя и водата плисна, сякаш бучки въглища бяха паднали в нея.

Запалихме лампата и видяхме плъхове, които тичаха по пода на забоя. И те като нас бяха намерили убежище в някой въздушен звънец и когато водите спаднали, бяха напуснали своето скривалище, за да търсят храна. Щом са могли да дойдат при нас, водата не изпълваше вече галериите догоре.

Тия плъхове бяха за нас това, което гълъбът е бил за Ноевия ковчег — край на потопа.

— Бергуну — каза учителят, като се издигна чак до горната площадка, — бъди твърд.

И му обясни, че плъховете бяха предвестници на близкото ни избавление.

Но Бергуну не се въодушеви.

— Ако трябва да премина пак от надежда към отчаяние, предпочитам да не се надявам. Очаквам смъртта. Ако се спасим, хвала на господа.

Исках да се спусна в подножието на нашия забой, за да видя добре колко е спаднала водата. Спаднала беше значително и вече имаше голямо пространство между водата и свода на галерията.

— Хвани плъхове — извика Карори — да ги изядем!

Но за да се наловят плъхове, трябваше по-ловък човек от мене. Ала надеждата ме беше окрилила отново и празното пространство в галерията ми навяваше една мисъл, която ме глождеше. Качих се на нашата площадка.

— Учителю, хрумна ми една мисъл. Щом плъховете сноват из галерията, значи може да се мине. Ще изплувам до стълбичките. Ще имам възможност да викам, ще ме чуят и така ще помогна да ни спасят. Ще дойдат да ни търсят и ще се спасим по-скоро, отколкото през прохода.

— Не ти позволявам.

— Но, учителю, аз плувам така леко, както вие ходите, и се чувствувам във водата като змиорка.

— А разваленият въздух?

— Щом плъховете минават, въздухът няма да бъде по-развален за мене, отколкото за тях.

— Иди, Реми — викна Пажес, — ще ти дам часовника си!

— Какво ще кажете, Гаспар? — попита учителят.

— Нищо. Ако мисли, че може да стигне до стълбата, нека върви. Аз нямам право да го спирам.

— Ами ако се удави?

— Ами ако се спаси, вместо да умре в това време тука?

Учителят поразмисли, после ми хвана ръката:

— Ти си смел, момчето ми, постъпи, както искаш.

Мисля, че се опитваш да направиш невъзможното, но колко пъти невъзможното е сполучвало! Целуни ни.

Целунах го, целунах и чичо Гаспар, после се съблякох и се спуснах във водата.

— Викайте през цялото време! — поръчах аз, преди да заплувам. — Гласът ви ще ме води.

Какво беше празното пространство под свода на галерията? Достатъчно голямо ли беше, за да се движа свободно? Това беше главното. След няколко разтега видях, че мога да плувам спокойно, но бавно, за да не си ударя главата. Опитът, който правех, значи беше възможен. Какво ме очакваше накрая — избавление или смърт?

Обърнах се и видях светлината на лампата, която се отразяваше в черната вода. Тя ми беше фар.

— Добре ли плуваш? — викаше учителят.

— Да.

И напредвах внимателно.

Трудното беше да се следва посоката на нашия забой до стълбата, защото знаех, че на едно място, което не беше далеч, галериите се срещаха. Не биваше да се обърквам в мрака, за да не се загубя. Таванът и стените на галерията не бяха достатъчно указание, но долу имах по-положителен пътеводител — релсите. Като се водя по тях, бях уверен, че ще намеря стълбите.

От време на време спусках краката си и като напипвах железните релси, леко се издигах. Релсите бяха под краката ми, виковете на другарите — зад мене, нямаше да се загубя.

Гласовете ставаха по-тихи, шумът от кофите се усилваше, значи напредвах. Най-после щях да видя дневна светлина и щях да спася другарите си! Тия мисли ме крепяха.

Както плувах в средата на галерията, достатъчно беше да се отпусна, за да докосна релсите, но най-често ги напипвах само с крак. Веднъж се отпуснах, но не ги докоснах с крак, гмурнах се да ги напипам с ръце, но напразно. Преплувах нашир цялата галерия — не открих нищо. Бях се заблудил.

Спрях се, за да се опомня и да размисля. Гласовете на другарите ми достигнаха до мене само като слаб, едва доловим шепот.

Като си поотдъхнах и поех дълбоко въздух, отново се гмурнах, но не бях по-щастлив от първия път. Нямаше релси.

Навлязъл бях, без да забележа, в друга галерия и трябваше да се върна назад.

Но как? Другарите ми не викаха вече или — което беше едно и също — не ги чувах.

Спрях се за миг, скован от мъчителен страх, без да зная накъде да се насоча. Загубен бях в тая мрачна нощ, под тежкия свод, в ледената вода. Но изведнъж гласовете пак се обадиха и съобразих накъде да свърна.

След като плувах десетина разтега назад, гмурнах се и пак намерих релсите. Значи тук ставаше разклонението. Потърсих обръщателната плоча, но не я намерих. Потърсих изходите на другите галерии, които трябваше да излизат там, но и вляво, и вдясно срещнах стена. Къде бяха релсите? Заплувах по тях. Изведнъж те се прекъсваха. Тогава разбрах, че са били откъртени и отнесени от водната стихия и нямаше вече по какво да се ръководя.

При тези условия намерението ми ставаше неизпълнимо и трябваше да се върна обратно.

Минал бях вече по тоя път, знаех, че е безопасен, и плувах бързо, за да се върна в забоя. Гласовете ме направляваха.

Колкото повече се приближавах, струваше ми се, че гласовете бяха по-самоуверени, сякаш приятелите ми бяха придобили нови сили. Скоро стигнах входа на забоя и на свой ред се обадих.

— Идвай, идвай — ми извика учителят.

— Не намерих излаза.

— Няма значение, проходът напредва. Те чуват гласовете ни и ние ги чуваме. Скоро ще можем да разговаряме.

Бързо се изкатерих в забоя и се ослушах. Наистина ударите от кирките бяха станали много по-силни, а гласовете на тези, които работеха, за да ни спасят, достигаха още слабо до нас, но вече доста ясно. След първия изблик на радост усетих, че съм замръзнал, но понеже нямаше топли дрехи, за да се изсуша, заровиха ме до шия в дребни въглища, които запазват винаги известна топлина, и чичо Гаспар и учителят се притиснаха към мене. Тогава им разказах за своите проучвания и как съм изгубил релсите.

— Посмя да се гмурнеш?

— Защо не? За съжаление не открих нищо.

Но, както каза учителят, това нямаше вече голямо значение, защото ако не ни освободяха през галерията, щяха да ни освободят през прохода.

Гласовете станаха достатъчно ясни и очаквахме, че ще се разберат думите. И наистина скоро чухме тия три думи, произнесени бавно:

— Колко души сте?

Чичо Гаспар имаше най-силен и най-ясен глас от всички ни. Натоварихме го да отговори.

— Шестима!

Последва кратко мълчание. Навярно навън се бяха надявали, че сме повече.

— Побързайте! — извика чичо Гаспар. — Не можем повече!

— Имената?

Той каза имената ни:

— Бергуну, Пажес, учителят, Карори, Реми, Гаспар.

По време на нашето спасяване този миг бил най-мъчителен за тези, които бяха отвън. Когато научили, че скоро ще се свържат с нас, всички роднини, всички приятели на изчезналите миньори се стекли и войниците с голяма мъка ги задържали пред входа на галерията.

Когато инженерът съобщил, че сме само шестима, последвало горчиво разочарование, но всеки продължил да храни известна надежда, че между тия шестима мъже трябва да се намира този, когото очаквал.

Той повторил имената ни. Уви! От сто и двадесет майки или жени надеждите само на четири се сбъднали. Колко огорчения, колко сълзи! Но и ние мислехме за онези, които трябваше да бъдат спасени.

— Колко души са спасени? — запита чичо Гаспар.

Не отговориха.

— Попитай къде е Пиер — каза Пажес.

Чичо Гаспар попита, но както първия път не последва отговор.

— Не ни чуха.

— Кажи по-скоро, че не искат да отговарят.

Един въпрос ме измъчваше.

— Попитайте от колко време сме тук.

— От четиринадесет дена.

Четиринадесет дена! И при най-широки пресмятания бяхме говорили за пет-шест дена.

— Сега вече скоро ще излезете. Дръжте се! Да не говорим повече, това забавя работата. Още няколко часа.

Мисля, че това бяха, ако не най-дългите, във всеки случай най-мъчителните часове от нашето пленничество. Всеки удар с кирката ни се струваше, че ще бъде последен, но след него идваше друг и друг. От време на време пак ни питаха:

— Гладни ли сте?

— Да, много сме гладни.

— Можете ли да почакате? Ако сте изтощени, ще пробием дупка със свредел и ще ви изпратим бульон, но това ще забави освобождаването ви. Ако можете да почакате, по-скоро ще излезете на свобода.

— Ще почакаме. Побързайте.

Кофите не бяха престанали да работят нито за миг и водата продължаваше да спада равномерно.

— Кажи им, че водата спада — подсети учителят.

— Знаем. През прохода или през галерията скоро ще стигнем при вас.

Ударите с кирката станаха по-слаби. Явно беше, че всеки миг очакваха да пробият дупка и понеже им бяхме обяснили положението си, бояха се да не предизвикат срутване, защото въглищата, като паднеха върху главите ни, можеха да ни ранят, да ни убият или да ни съборят във водата.

Учителят ни обясни, че има опасност и от разширение на въздуха, който, щом се пробие дупка, ще нахлуе като снаряд и ще събори всичко. Затова трябваше да бъдем нащрек и да се пазим, както въглекопачите се пазят.

При разтърсването на масива от ударите на кирката от тавана на забоя се откъртиха парчета въглища, които се търкаляха по наклона и падаха във водата.

Чудно нещо, колкото повече наближаваше часът на освобождението ни, толкова по-слаби се чувствувахме. Аз не можех вече да се държа и легнал в ситните въглища, нямах сили да се подигна на лакът. Треперех, а не ми беше вече студено.

Най-после няколко по-едри парчета се откъртиха и се търкулнаха между нас. Таванът на забоя бе пробит. Заслепи ни светлината на лампите. Но веднага пак потънахме в мрак. Въздушно течение, страхотно въздушно течение, някаква вихрушка, повлякла със себе си парчета въглища и най-различни остатъци, угаси лампите.

— Това е въздушно течение, не бойте се, ще ги запалят вън. Почакайте малко.

Да чакаме! Още да чакаме!

Но в същия миг се чу силно плискане сред водата в галерията и като се обърнах, съзрях ярка светлина, която се движеше по клокочещата вода. Долетяха гласове:

— Дръжте се! Дръжте се!

И докато от прохода подаваха ръце на хората от горната площадка, при нас идеха от галерията.

Инженерът вървеше начело. Той пръв се изкатери в забоя и преди да успея да продумам, се намерих в ръцете му. Крайно време беше, губех съзнание.

Все пак усетих, че ме носят. После, когато излязохме от равната галерия, усетих, че ме увиват в одеяла. Затворих очи, но скоро почувствувах някакъв силен блясък и бях принуден да ги отворя. Беше светлината. Намирахме се на открито.

В същия миг нещо бяло се хвърли върху мене. Беше Капи, който с един скок рипна в ръцете на инженера и почна да ми лиже лицето. В същото време усетих, че някой ми хваща дясната ръка и ме целува.

— Реми! — пошепна слаб глас.

Беше Матиа.

Огледах се наоколо и видях грамадна тълпа, която се беше струпала в две редици, а в средата имаше пътека. Цялата тълпа стоеше безмълвна, защото й бяха поръчали да не ни тревожи с виковете си. Но държането и погледите й бяха много по-красноречиви от думите.

На първата редица ми се стори, че виждам бели стихари и златни одежди, които блестяха на слънцето. Духовенството във Варс беше дошло пред входа на рудника, да се моли за нашето избавление.

Когато се появихме, то падна на колене в праха — през тия четиринадесет дни почвата, разкаляна в началото от бурята, бе успяла да изсъхне.

Двадесет ръце се протегнаха към мене. Но инженерът не ме даде и горд от своя успех, щастлив и величествен, ме занесе до канцеларията, дето бяха приготвени легла за нас.

След два дена се разхождах по улиците на Варс, следван от Матиа, от Алекси и от Капи, и всички по пътя се спираха да ме гледат.

Някои идваха при мене и ми стискаха ръката с насълзени очи.

Други извръщаха глава. Те бяха в траур и се питаха горчиво защо това дете сираче бе спасено, докато бащата, синът бяха още в рудника, жалки трупове, влачени, подхвърляни от водите.

Но между тия, които ме спираха, някои бяха съвсем досадни. Канеха ме на обед или в някое кафене.

— Ще ни разкажеш какво си преживял — казваха те.

Благодарях им, но отказвах, защото никак не ми беше удобно да ходя така да разказвам своите преживелици на равнодушни хора, които мислеха, че ще ми заплатят с един обед или с чаша бира. Впрочем предпочитах да слушам, вместо да разказвам, и слушах Алекси, слушах Матиа, които ми казваха какво се беше случило горе, докато ние бяхме под земята.

— Като си помислех, че си умрял заради мене — казваше Алекси, — загубвах и ума, и дума, тъй като бях уверен, че си умрял.

— Аз никога не повярвах, че си умрял — казваше Матиа. — Не знаех дали ще излезеш жив от рудника и дали ще стигнат навреме, за да те спасят, но бях уверен, че не си се оставил да се удавиш и че ако спасителите работят достатъчно бързо, ще те намерят някъде. Тогава, докато Алекси се отчайваше и те оплакваше, аз цял треперех и си казвах: „Жив е, но може да умре“. И питах всички: „Колко време може да живее човек, без да яде? Кога ще изгребат водата? Кога ще пробият галерията?“ Но никой не ми отговаряше, както ми се искаше. Когато ви попитаха за имената и инженерът след Карори извика Реми, паднах на земята и заплаках. Постъпкаха ме малко, но не усетих, толкова бях щастлив.

Много бях горд, като видях, че Матиа е имал такова доверие в мене, като не е искал да повярва, че мога да умра.