Ектор Мало
Без дом (25)

Двадесет и пета глава
Наводнение

На другата сутрин се срещнахме пак в рудника.

— Е? — попита чичо Гаспар. — Доволен ли си от момчето, учителю?

— Да, то има уши, а се надявам, че скоро ще има и очи.

— А засега нека има ръце — забеляза чичо Гаспар.

И ми подаде един клин, за да му помогна да откърти къс въглища, който бе подхванал отдолу — въглекопачите карат возачите да им помагат.

Бях откарал вагонетката си за трети път до шахтата „Света Алфонсина“, когато чух откъм шахтата странен шум, ужасно бучене, каквото не бях чувал никога, откакто работех в рудника. Свличане ли беше или общо срутване? Ослушах се. Бученето продължаваше, като отекваше от всички страни. Какво означаваше това? Първо се уплаших и мислех да избягам по стълбите. Но вече се бяха подигравали толкова често с моите страхове, че ме досрамя и останах. Навярно някакъв взрив в рудника или вагонетка падаше в шахтата, или може би чисто и просто насипи се свличаха в коридорите.

Изведнъж стадо плъхове мина между краката ми тичешком, като конен ескадрон, който бяга. После ми се стори, че чувам странен шум по пода и стените на галерията с клокочене на вода. Мястото, където бях застанал, бе напълно сухо и този шум беше необясним.

Взех лампата си, за да видя, и я наведох надолу.

Наистина беше вода. Идеше откъм шахтата и се изкачваше в галерията. Тоя страхотен шум, това бучене значи се дължеше на вода, която нахлуваше в рудника. Зарязах вагонетката на релсите и се втурнах в забоя.

— Чичо Гаспар, в рудника има вода!

— Пак дърдориш глупости!

— Пробила се е дупка под Дивон! Да бягаме!

— Остави ме намира!

— Чуйте сам.

Гласът ми беше толкова развълнуван, че чичо Гаспар се ослуша с вдигната кирка. Същият шум продължаваше, все по-силен, по-зловещ. Нямаше никакво съмнение — вода нахлуваше.

— Бягай бързо — викна ми той, — има вода в рудника!

И като продължаваше да вика „има вода в рудника“, чичо Гаспар грабна лампата, защото това е винаги първото движение на миньора, и се спусна в галерията.

Не бях направил и десет крачки и забелязах учителя, който също слизаше в галерията, за да разбере какъв беше шумът, който го беше поразил.

— Има вода в рудника! — извика чичо Гаспар.

— Дивон е пробил дупка — добавих аз.

— Ама че си глупав!

— Бягайте! — викна учителят.

Водата бързо се беше изкачила в галерията, сега стигаше до коленете ни и едва вървяхме.

Учителят се спусна след нас и тримата викахме, като минавахме край забоите:

— Бягайте! В рудника има вода!

Водата се издигаше с бясна бързина. За щастие не бяхме много далеч от стълбите, иначе никога не бихме могли да се доберем дотам. Учителят стигна пръв, но се спря.

— Качете се първо вие — каза той. — Аз съм най-старият, а и съвестта ми е чиста.

Не беше време да си разменяме учтивости. Чичо Гаспар пое пръв, аз след него и учителят подир нас — а доста далеч зад него вървяха няколко работници, които ни бяха настигнали. Никога четиридесетте метра, които деляха втория хоризонт от първия, не бяха изминавани с такава бързина. Но преди да стигнем последното стъпало, отгоре ни заля струя вода и угаси лампите — истински водопад!

— Дръжте се здраво! — викна чичо Гаспар.

Той, учителят и аз се заловихме здраво за стъпалата, за да се задържим. Но тези, които идеха след нас, бяха повлечени и положително, ако имахме да изкачваме повече от десетина стъпала, и ние щяхме да бъдем повалени, защото в миг водопадът се беше превърнал в порой. И да стигнехме първия хоризонт, нямаше да се спасим, защото трябваше да изминем още петдесет метра, за да излезем, а и в тая галерия имаше вода, беше тъмно, лампите бяха угасени.

— Загубени сме — каза с почти спокоен глас учителят. — Прочети си молитвата, Реми.

Но в тоя миг в галерията се появиха седем или осем лампи, които притичваха към нас. Водата стигаше вече до коленете ни. Докосвахме я с ръка, без да се навеждаме. Не беше спокойна вода, а порой, водовъртеж, който повличаше всичко по пътя си и въртеше парчета греди като пера. Мъжете, които тичаха към нас и чиито лампи бяхме забелязали, искаха да продължат пътя си в галерията, за да се доберат до стълбичките и стълбите, които бяха наблизо. Но пред такъв порой това беше невъзможно. Как да го преодолеят, как да устоят на неговия напор, на гредите, които той влачеше?

Същите думи, които се изтръгнаха от устата на учителя, се изтръгнаха и от техните уста:

— Загубени сме!

Стигнали бяха при нас.

— Насам — извика учителят, който единствен между нас беше запазил самообладание. — Единственото ни спасение е в старите шахти.

Старите шахти бяха отдавна изоставена част от рудника, където никой не ходеше, но която учителят посещаваше често, когато търсеше някоя рядкост.

— Връщайте се обратно — викна той — и ми дайте една лампа да ви водя.

Обикновено, когато той говореше, му се смееха в лицето или пък му обръщаха гръб, като дигаха рамене. Но най-силните бяха загубили силата си, с която се гордееха, и като чуха гласа на тоя добродушен старец, с когото се подиграваха преди няколко минути, всички се подчиниха. Неволно всички му подадоха лампата си. Той грабна бързо една с едната си ръка и като ме повлече с другата, тръгна начело. Движехме се по течението и вървяхме доста бързо.

Не знаех къде отиваме, но надеждата ми се възвърна. След като вървяхме известно време в галерията — няколко секунди или няколко минути, не зная, тъй като бяхме загубили вече представа за времето, — той се спря.

— Няма да имаме време — извика той. — Водата се издига много бързо.

И наистина тя прииждаше с голяма бързина — от коленете беше стигнала до бедрата ми, а от бедрата — до гърдите.

— Трябва да се вмъкнем в някой забой — каза учителят.

— А после?

— Забоите не извеждат никъде. Да се вмъкнем в забой, наистина означаваше да се задъним в сляпа улица. Но нямахме време да чакаме и да избираме — трябваше да влезем в забой и да спечелим по този начин няколко минути, с други думи, да имаме известна надежда, че ще се спасим, или да продължим по галерията, уверени, че след няколко секунди водата ще ни залее и погълне.

И ние влязохме в забоя с учителя напред. Двама от нашите другари продължиха по галерията и не ги видяхме вече. Тогава, като се поокопитихме, чухме някакъв шум, който ни оглушаваше, откакто почнахме да бягаме, но още не бяхме го разбрали — срутвания, водовъртежи и водопади, трясък на греди, взривове от сгъстен въздух, — в целия рудник се носеше страхотен грохот, който съвсем ни обърка.

— Това е потоп!

— Краят на света!

— Божичко, смили се над нас!

Откакто влязохме в забоя, учителят не беше продумал, защото духът му се беше издигнал над излишните жалби.

— Момчета — обади се той, — не бива да се уморяваме: Ако стоим така, вкопчени с ръце и крака, скоро ще капнем. Трябва да издълбаем стъпала в пистата.

Съветът беше добър, но мъчно изпълним, защото никой не беше взел кирка. Всички имахме лампи, но никой от нас нямаше сечива.

— С куките на лампите — продължи учителят.

И всеки от нас започна да дълбае почвата с куката на лампата си — трудна работа, тъй като забоят беше много наклонен и хлъзгав. Но когато човек знае, че ако се подхлъзне, ще падне и ще умре, добива сили и сръчност. За няколко минути всеки от нас беше издълбал дупка, така че да може да стъпи с единия си крак в нея. Тогава си поотдъхнахме и се огледахме. Бяхме седмина — учителят, аз до него, чичо Гаспар, трима въглекопачи: Пажес, Компейру и Бергуну, и един возач, Карори. Другите работници бяха изчезнали в галерията.

Шумът в рудника продължаваше със същата мощ. Няма думи да се опише силата на тоя страхотен грохот. Топовни залпове, примесени с мълнии и срутвания, нямаше да бъдат по-оглушителни.

Слисани, обезумели от ужас, ние се гледахме един друг и търсехме в очите на съседа си обясненията, които нашият ум не можеше да ни даде.

— Това е потоп — казваше един.

— Краят на света.

— Земетресение.

— Духът на мината се е разгневил и иска да си отмъсти.

— Наводнение от водите, които са се събрали в старите шахти.

— Дивон е пробила дупка.

Последното предположение беше мое. Държах на него. Учителят не продумваше нито дума и ни гледаше един след друг, като подигаше рамене, сякаш разглеждаше въпроса посред бял ден, под сянката на някоя черница, захапал глава лук.

— Не ще и дума, че е наводнение — обади се накрая и последен той, след като всички бяхме изказали мнението си.

— Причинено от земетресение.

— Изпратено от духа на рудника.

— Дошло от старите шахти.

— Дошло от Дивон през някоя дупка.

Всеки повтаряше това, което беше казал вече.

— Наводнение е — продължи учителят.

— Добре де, а после? Откъде е това наводнение? — обадиха се едновременно няколко гласа.

— Не зная, но е глупаво да се говори за духа на рудника. За старите шахти можеше да се говори, ако само третият хоризонт беше наводнен, а са залети и вторият, и първият. Знаете много добре, че водата не се изкачва, а винаги слиза.

— Ами дупката?

— Дупки не се пробиват така, от само себе си.

— Земетресение!

— Не зная.

— Като не знаете, мълчете.

— Зная, че е наводнение, а това е вече нещо — наводнение, което идва отгоре.

— Та това е ясно, това се вижда. Водата идеше след нас.

И понеже откакто се намирахме на сухо и водата беше спряла да се изкачва, изпитвахме известно чувство на безопасност, никой не искаше да слуша учителя.

— Не се прави на учен, като не знаеш повече от нас.

Авторитетът, който си беше спечелил с твърдото си държане пред опасността, беше вече изгубен. Той млъкна примирен.

За да надделеем шума, говорехме викайки и все пак гласовете ни звучаха глухо.

— Кажи нещо — каза ми учителят.

— Какво да ви кажа?

— Каквото искаш, само говори. Кажи, каквото ти дойде наум.

Казах няколко думи.

— Добре, сега по-тихо. Така, добре.

— Хей, учителю! Да не си си загубил ума? — обади се Пажес.

— Да не си полудял от страх?

— Или мислиш, че си умрял?

— Мисля, че водата няма да стигне дотук и ако умрем, поне няма да сме се удавили.

— Какво искаш да кажеш, учителю?

— Погледни лампата си.

— Какво? Гори.

— Както обикновено ли?

— Не. Пламъкът й е по-светъл, но къс.

— Да няма гризу?

— Не — каза учителят, — няма защо да се боим и от него. Няма вече опасност от гризу, нито от водата, която няма да се покачи вече нито със стъпка.

— Не се прави на вълшебник.

— Не се правя на вълшебник. Намираме се във въздушен звънец и сгъстеният въздух не позволява на водата да се изкачва. Затвореният в горния си край забой е за нас онова, което е звънецът за водолаза. Въздухът, изтласкан от водите, се е събрал в тая галерия и сега оказва съпротивление на водата и я изблъсква.

Като чуха учителят да обяснява, че се намираме в нещо като водолазен звънец, в който водата не може да се изкачи до нас, защото въздухът я спира, някои зашушукаха недоверчиво:

— Ама че глупост! Та нима водата не е по-силна от всичко.

— Да, навън, когато е свободна. Но като потопиш чаша с устието надолу в пълна кофа, водата стига ли до дъното на чашата? Не, нали? Остава празно пространство. Е, добре, това празно пространство се дължи на въздушното налягане. Тук имаме същото нещо. Ние сме в дъното на чашата и водата няма да стигне до нас.

— Да, разбирам — обади се чичо Гаспар — и сега си мисля, че грешите, като се подигравате толкова често с учителя. Той знае неща, които ние не знаем.

— Значи сме спасени! — извика Карори.

— Спасени ли? Не съм казал такова нещо. Но няма да се удавим, това ви обещавам. Спасява ни положението, че забоят е затворен. Но ние също сме затворени и не можем да излезем.

— Когато водата спадне…

— Ще спадне ли, не зная. Да си отговорим на тоя въпрос, трябва да знаем откъде е дошла, а кой може да каже това?

— Нали сам казваш, че има наводнение.

— Е, та? Че има наводнение, това е сигурно. Но откъде иде то? Дивон ли е излязла от коритото си и е заляла шахтите? Буря ли е? Извор ли е пробил? Земетресение ли е имало? Трябва да си горе, за да можеш да кажеш това, а за нещастие ние сме долу.

— Може и градът да е отнесен?

— Може…

Настъпи мълчание, изпълнено с ужас.

Водата бе престанала да бучи. Само от време на време през почвата се чуваха глухи тътнежи и се чувствуваха някакви трусове.

— Рудникът трябва да е пълен — каза учителят. — Водата не нахлува вече.

— Ами Пиер? — извика отчаян Пажес.

Пиер беше негов син, въглекопач като него, който работеше в рудника, на третия хоризонт. До този миг чувството за самосъхранение, което е винаги така деспотично, не му позволяваше да мисли за сина си. Но думите на учителя „рудникът е пълен“ го изтръгнаха от грижата за себе си. „Пиер! Пиер!“ — викаше той сърцераздирателно. „Пиер!“ Всичко мълчеше — дори и ехото. Заглъхналият глас не излизаше от нашия звънец.

— Навярно се е скрил в някой забой — каза учителят. — Сто и петдесет души удавени ще бъде страшно нещо. Бог няма да позволи това.

Стори ми се, че не вярваше много на думите си. Най-малко сто и петдесет мъже бяха слезли сутринта в рудника. Колко от тях са успели да се изкачат през шахтите или са намерили убежище като нас? Всичките ни другари загинали, издавени, мъртви! Никой не посмя вече да промълви нито дума.

Но при положение като нашето не съчувствието или милосърдието овладяват сърцата или ръководят ума.

— А ние? — попита Бергуну след кратко мълчание. — Какво ще правим ние?

— Какво искате да правим?

— Само ще чакаме — каза учителят.

— Какво ще чакаме?

— Ще чакаме. Да не искаш да пробиеш четиридесетте или петдесетте метра, които ни делят от белия свят, с куката на твоята лампа?

— Но ще измрем от глад!

— Това не е най-голямата опасност.

— Слушай, учителю, говори, не ни плаши. Къде е опасността, най-голямата опасност?

— Гладът не е страшен. Чел съм, че работници, изненадани като нас от вода в някакъв рудник, издържали двадесет и четири дни, без да ядат. Това било много отдавна, по време на религиозните войни, но и вчера да е било, все едно. Не, гладът не ме плаши.

— Какво те безпокои, щом казваш, че водата не може да се изкачи?

— Не чувствувате ли тежест в главата и някакво бръмчене? Дишате ли леко? Аз — не.

— Мене ме боли главата.

— На мене ми се вие свят.

— Слепите ми очи бият.

— Аз съм съвсем замаян.

— Ето там е засега опасността! Колко време можем да издържим в тоя въздух? Не зная. Ако бях учен, а не невежа, бих ви казал, но не зная. Намираме се на около четиридесет метра под земята и навярно под нас има тридесет и пет или четиридесет метра вода, което ще рече, че въздухът е под налягане четири или пет атмосфери. Как се живее в толкова сгъстен въздух? Ето кое трябва да знаем и ще го узнаем на собствения си гръб, може би.

Нямах никаква представа какво е това сгъстен въздух и тъкмо затова може би се уплаших много от думите на учителя. Другарите ми се сториха също много развълнувани от тия думи. И те не знаеха повече от мене, и тях като мене ги разтревожи неизвестността.

Учителят съзнаваше напълно нашето отчаяно положение и въпреки че го виждаше ясно, в целия му ужас, мислеше само какви мерки да се вземат, за да издържим.

— Сега — каза той — трябва да се нагласим така, че да останем тук, без да има опасност да се търкулнем във водата.

— Нали издълбахме дупки.

— Мислите ли, че няма да се уморите, като стоите в едно и също положение?

— Значи мислиш, че ще останем дълго време тук?

— Знам ли аз!

— Ще ни дойдат на помощ.

— Разбира се, но за да ни дойдат на помощ, трябва да имат тази възможност. Колко време ще мине, докато се заемат с нашето спасяване? Само онези, които са на земята, могат да кажат това. Ние, които сме долу, трябва да се нагласим така, че да ни бъде колкото се може по-удобно, защото ако някой от нас се подхлъзне, е загубен.

— Да се вържем всички заедно.

— Ами въжета?

— Да се държим за ръце.

— Мисля, че най-добре ще бъде да си изкопаем площадки като на стълба. Ние сме седем души, ще се съберем всички на две площадки. Четирима ще седнат на първата, трима на втората.

— С какво ще копаем?

— Нямаме кирки.

— С куките на лампите в праха, с ножовете в твърдата почва.

— Няма да можем.

— Не говори така, Пажес. В нашето положение човек трябва да може всичко, за да спаси живота си. Ако някой от нас заспи, както сме застанали сега, ще бъде загубен.

Със своето хладнокръвие и със своята решителност учителят си беше извоювал сред нас авторитет, който растеше всеки миг. В това се крие величието и красотата на смелостта — тя се налага. Инстинктивно чувствувахме, че неговата нравствена сила се бореше срещу бедствието, което беше унищожило нашата, и очаквахме спасение от тая сила. Заловихме се за работа, защото беше явно, че изкопаването на тия две площадки беше първото нещо, което трябваше да направим. Трябваше да се настаним ако не удобно, то поне така, че да не се търкулнем в бездната, която зееше в краката ни. Запалихме четири лампи — те даваха достатъчно светлина, за да можем да работим.

— Да изберем места, където копането няма да бъде много мъчно — продължи учителят.

— Слушайте — обади се чичо Гаспар, — имам да ви направя едно предложение: ако някой е с ума си, това е само учителят. Когато ние загубихме самообладание, той запази своето, той е мъж и е смел. И той е бил въглекопач като нас и много работи знае повече от нас. Предлагам той да бъде началник и да ръководи работата.

— Учителят ли? — прекъсна го Карори, който беше същинско животно, впрегатно говедо, и имаше само толкова ум, колкото му беше необходим, за да бута вагонетката. — Защо не аз? Щом избирате возач, и аз съм возач като него.

— Не избираме возач, говедо, а човек, а той е най-много човек от всички нас.

— Вчера не говорехте така.

— Вчера и аз бях глупав като тебе и се подигравах на учителя заедно с другите, за да не призная, че знае повече от нас. Днес го моля да ни стане началник. Кажи, учителю, какво искаш да направя? Ръцете ми са здрави, знаеш добре. А вие, останалите, какво ще кажете?

— Хайде, учителю, слушаме те.

— И ще те слушаме.

— Чуйте ме — обади се учителят. — Щом искате да ви стана началник, ще ви стана, но при условие, че ще изпълнявате това, което ви кажа. Може да останем тук дълго време, няколко дена. Не зная какво ще се случи. Ще бъдем тук като корабокрушенци на сал, дори в по-страхотно положение, тъй като на сала има поне въздух и светлина. Човек диша и вижда. Ако ви стана началник, каквото и да се случи, трябва да ми се подчинявате.

— Ще ти се подчиняваме — заявиха всички.

— Ако вярвате, че това, което искам от вас, е правилно, ще ми се подчинявате, да, но ако не вярвате?

— Ще вярваме.

— Всички знаем, че си честен човек, учителю.

— И смел човек.

— И човек, който знае много.

— Забрави подигравките, учителю.

Тогава нямах още опита, който придобих по-късно, и не можех да се начудя, като гледах как същите тия хора, които преди няколко часа обсипваха с подигравки учителя, сега признаваха, че има качества. Не знаех, че събитията могат да променят мненията и чувствата на известни хора.

— Заклевате ли се? — запита учителят.

— Заклеваме се! — отвърнаха всички в един глас.

И се заловихме за работа. Всички имахме ножове в джобовете си — добри ножове, със здрава дръжка и твърдо острие.

— Трима ще започнат да копаят — каза учителят. — Тримата най-силни. А по-слабите, Реми, Карори, Пажес и аз, ще ринем пръстта.

— Не, ти не — прекъсна го Компейру, който беше грамаден мъж, — ти не бива да работиш, учителю, ти си доста слаб. Ти си инженерът, а инженерите не копаят.

Всички подкрепиха мнението на Компейру, като казаха, че щом учителят е наш инженер, не трябва да работи. Толкова добре бяха почувствували ползата от ръководството на учителя, че на драго сърце биха го увили в памук, за да го предпазят от опасности и злополуки. Той беше нашият кормчия.

Работата, която трябваше да свършим, щеше да бъде много лека, ако имахме сечива, но с ножове беше трудно и щеше да ни отнеме много време. И наистина трябваше да издълбаем две площадки в шистата и за да не бъдем изложени на опасността да се плъзнем по склона на забоя, тия площадки трябваше да бъдат достатъчно широки, за да има място на едната за четирима от нас, а на другата за трима. Именно с такава цел предприехме тая работа.

Двама души копаеха на всяка площадка, а третият изхвърляше парчетата шисти. Учителят с лампа в ръка сновеше от едната площадка на другата. При дълбането намерихме в праха няколко парчета греди, заровени там — те помогнаха много да задържим пръстта и да не позволим да се свлече долу. След три часа непрекъсната работа издълбахме една площадка, на която можехме да седнем.

— Стига засега — нареди учителят. — После ще разширим площадката така, че да можем да легнем на нея. Не бива да хабим напразно силите си, ще ни потрябват.

Учителят, чичо Гаспар, Карори и аз се настанихме на долната площадка, а тримата въглекопачи на горната.

— Трябва да пестим лампите — каза учителят. — Да ги угасим и да оставим да гори само една.

Нарежданията биваха изпълнявани веднага щом се даваха. Тъкмо когато щяхме да угасим излишните лампи, учителят ни направи знак да спрем.

— Една минутка — каза той. — Някое въздушно течение може да угаси лампата ни. Няма голяма вероятност, но трябва да предвидим и невероятното. Кой има кибрит, за да я запалим отново?

Паленето на огън беше строго забранено в рудника, но почти всички работници носеха кибрит в джобовете си. Нямаше инженер, който да установи нарушението на правилника, и на въпроса „Кой има кибрит“ четири гласа отговориха:

— Аз!

— И аз имам — добави учителят, но е мокър.

Такъв беше случаят и с другите, защото всеки носеше кибрита в панталоните си, а бяхме газили във вода до гърдите, дори до раменете.

Карори, който схващаше бавно, а говореше още по-бавно, най-после отговори:

— И аз имам кибрит.

— Мокър ли е?

— Не зная, в калпака ми е.

— Дай си калпака.

Вместо да подаде, както му казаха, калпака си — калпак от кожа на видра, голям колкото турска чалма по панаирите, — Карори ни подаде кутия кибрит. Благодарение на мястото, където се е намирал, докато газехме във водата, кибритът беше сух.

— Сега духнете лампите — заповяда учителят.

Остана да гори само една лампа, която едва осветяваше нашата клетка.