Ектор Мало
Без дом (24)

Двадесет и четвърта глава
Возач

Миньорският занаят не е никак вреден за здравето и като изключим някои болести, причинени от липсата на въздух и на светлина, което с течение на времето изтощава кръвта, миньорът е също така здрав като селянина, който живее в здравословна местност. Той има дори предимството, че е запазен от лошото време, от дъжда, от студа и от прекалената жега. За него главната опасност е в срутванията, в експлозиите и в наводненията или в злополуките, последица на неговата работа, на неговото невнимание или на неопитността му.

Вечерта, преди да замина, Алекси се прибра със силно ударена дясна ръка от голям къс каменни въглища, която не дръпнал навреме. Единият му пръст беше наполовина смазан, а цялата му ръка — натъртена.

Минният лекар дойде да го прегледа и превърже. Състоянието му не беше тежко, ръката щеше да оздравее, пръстът също. Но трябваше почивка.

Чичо Гаспар приемаше живота, какъвто си е, без да се вълнува и без да се сърди. Само едно можеше да го накара да излезе от обикновеното си добродушие — спънките в работата му. Когато чу, че Алекси трябва да почива няколко дни, той се развика. Кой ще бута вагонетката през време на тая почивка? Нямаше кой да замести Алекси. Ако беше дума да го замести изобщо, все щеше да намери някого, но само за няколко дни сега беше невъзможно. Нямаше хора или поне нямаше деца.

Той се разтича пак да намери някой возач, но се върна, без да е намерил. И пак се затюхка. Беше истински отчаян, защото виждаше, че и той ще бъде принуден да почива, а кесията не му позволяваше почивка.

Като видях това и разбрах причините на неговото отчаяние, а, от друга страна, като се почувствувах почти задължен в такъв случай да се отплатя някак за гостоприемството им, попитах го трудно ли е да си возач.

— Няма нищо по-лесно от това. Трябва само да се бута една вагонетка, която се търкаля по релси.

— Тежка ли е тая вагонетка?

— Немного, щом Алекси я буташе добре.

— Вярно! Щом Алекси я е бутал добре, ще мога да я бутам и аз.

— Ти ли, момче?

И прихна да се смее. Но скоро пак стана сериозен.

— Разбира се, че ще можеш, стига да искаш.

— Искам, щом мога да бъда полезен.

— Ти си добро момче, и толкоз: утре ще слезеш с мене в рудника. Вярно, че ще ми направиш услуга, но това ще бъде може би полезно и за тебе самия. Ако свикнеш със занаята, ще е по-добре, отколкото да скиташ по дългите пътища. Пък и в рудника няма опасност от вълци.

Какво щеше да прави Матиа, докато аз бъда в рудника? Не можех да го оставя на гърба на чичо Гаспар. Предложих му да тръгне сам с Капи да дава представления в околността и той веднага се съгласи.

— Ще бъда много щастлив, ако спечеля съвсем сам пари за кравата — засмя се той.

От три месеца, откакто бяхме заедно и живееше на чист въздух, Матиа не приличаше вече на бедното хилаво и тъжно момче, което срещнах до черквата „Сен Медар“, умиращо от глад, а още по-малко на недоносчето, което видях за пръв път на тавана на Гарофоли да наглежда супата и да притиска от време на време с две ръце заболялата го глава. Нямаше вече болки в главата, не беше вече тъжен, не беше дори хилав. Таванът на улица „Лурсин“ го беше направил тъжен. Слънцето и чистият въздух му върнаха здравето, възвърнаха му и радостта.

През време на нашето пътуване той беше бодър и весел, вземаше всичко откъм добрата му страна, забавляваше го всичко, задоволяваше се със съвсем малко, превръщаше лошото в добро. Какво щях да правя без него? Колко ли пъти досадата и тъгата щяха да ме потискат?

Тая разлика между двама ни се дължеше без съмнение на характера и на природата ни, но и на произхода, на народността ни.

Той беше италианец, беше безгрижен и любезен, лесно се огъваше пред трудностите, без да се сърди или негодува, нещо чуждо на хората от моята родина, които са по-предразположени към съпротивление и борба.

— Коя е твоята родина? — ще ме попитате вие. — Ти имаш ли родина?

Ще отговоря по-късно. Тогава не знаех още и исках да кажа само, че Матиа и аз никак не си приличахме, но се разбирахме много добре, дори когато го учех на ноти и да чете. Уроците по музика, разбира се, минаваха винаги леко, но с четенето не беше така и можеха спокойно да се явяват трудности, тъй като аз не бях нито търпелив, нито пък снизходителен като тези, които са свикнали да дават уроци. Но такива трудности никога не възникнаха. Дори когато бивах несправедлив, а това се случваше често, Матиа никак не се сърдеше.

И тъй, уговорихме се, че като сляза утре в рудника, Матиа ще тръгне да дава музикални и драматически представления, за да увеличи състоянието ни. Капи, на когото обясних това споразумение, сякаш ни разбра.

На другата сутрин ми дадоха работните дрехи на Алекси. Поръчах за последен път на Матиа и Капи да бъдат разумни през пътуването и тръгнах след чичо Гаспар.

— Внимавай! — каза ми той, като ми даде лампата. — Върви след мене и като слизаш по стълбите, не изоставяй никога едно стъпало, преди да си стъпил здраво на друго.

Потънахме в галерията — той вървеше пръв, а аз по стъпките му.

— Ако се плъзнеш по стълбите — продължи той, — не се отпускай, задръж се, дъното е дълбоко и твърдо.

Нямах нужда от тия препоръки, за да се разтревожа, тъй като човек и без това напуска с известно смущение светлината, за да навлезе в мрака, и земната повърхност, за да се спусне в дълбините. Обърнах се неволно назад, но вече бяхме навлезли доста навътре в галерията и светлината в дъното на тоя тъмен коридор беше вече някакво бяло кълбо, прилично на луната в мрачно и беззвездно небе. Засрамих се от това неволно движение, което трая само миг, и бързо тръгнах след чичо Гаспар.

— Стълбата — каза той след малко.

Стояхме пред черна яма и в бездънната й дълбочина виждах как се люлеят светлини, които бяха големи при входа и ставаха все по-малки, колкото се отдалечаваха, докато се превръщаха в точици. Това бяха лампите на работниците, влезли преди нас в рудника. Шумът на техния разговор достигаше до нас като глух шепот носен от хладен въздух, който духаше в лицето ни. Този въздух имаше някакъв дъх, който вдишвах за пръв път — нещо като смесица от етер и бензин.

След стълбата имаше стълбички, след стълбичките — друга стълба.

— Ето ни на първия хоризонт — рече чичо Гаспар.

Намирахме се в сводеста галерия с отвесни стени.

Стените бяха иззидани. Сводът беше малко по-висок от човешки ръст, но имаше места, където трябваше да се навеждаме, за да минем, или защото таванът се беше снишил, или защото почвата се беше издигнала.

— Това е от налягането на почвата — обясни ми чичо Гаспар. — Понеже планината е издълбана навсякъде и има празни пространства, пластовете искат да се слегнат и когато натежат много, разрушават галериите.

На земята имаше железопътни релси и по дължината на галерията течеше малък ручей.

— Този ручей се събира с други, които като него се образуват от водата, която се изцежда, и заедно се вливат в един водосборен кладенец. Машината трябва да изхвърля всеки ден хиляда– хиляда и двеста кубически метра вода в Дивон. Ако спре, рудникът скоро ще бъде залян. Впрочем сега сме точно под Дивон.

И понеже неволно се сепнах, той прихна да се смее.

— На петдесет метра дълбочина няма опасност да ти се излее в шията.

— Ами ако се пробие дупка?

— Ха, дупка! Галериите минават по няколко пъти под реката. В някои рудници има опасност от наводнения, но не тук. Стига ни газът гризу, стигат ни срутванията и взривовете.

Когато стигнахме на работното си място, чичо Гаспар ми показа какво трябва да правя и когато вагонетката ни бе пълна с въглища, той я забута заедно с мене, за да ми покаже как трябва да я закарам до шахтата и да се отбивам, за да давам път на други возачи, които идват насреща ми.

Той имаше право, като казваше, че занаятът не е много труден, и за няколко часа не станах много сръчен, но поне вършех работа. Липсваха ми само умение и навик, без които в никой занаят никога не се сполучва, и бях принуден да ги замествам криво-ляво с повече усилия, поради което вършех по-малко полезна работа, а повече се уморявах.

За щастие животът, който водех от няколко години, и особено тримесечното ми пътуване ме бяха калили. Тъй че не се оплаквах и чичо Гаспар заяви, че съм добро момче и че един ден ще стана добър миньор.

Наистина имах голямо желание да сляза в рудника, но никак не ми се искаше да остана там — бях полюбопитствувал, но нямах никакво влечение.

За да живееш под земята, са необходими особени качества, които аз нямах. Трябва да обичаш тишината, самотата, съсредоточеността. Трябва да стоиш дълги часове, дълги дни вглъбен в мислите си, без да размениш нито дума, без никакво развлечение. А аз не бях никак привикнал към това, тъй като бях водил скитнически живот, вечно на път, с песен на уста. Тъжни и печални ми се струваха часовете, през които бутах вагонетката в мрачните галерии, осветени само от моята лампа, без да чувам друг шум освен далечния грохот на вагонетките, клокоченето на водата в ручеите и от време на време взривовете, които с избухването си в тая гробна тишина я правеха още по-тежка и по-зловеща.

Понеже спускането и излизането от рудника е трудна работа, миньорите остават там целия дванадесетчасов ден и не се изкачват, за да се хранят вкъщи, а ядат в шахтата.

До шахтата на чичо Гаспар имах за съсед един возач, който не беше дете като мене и като другите возачи, а напротив — старец с бяла брада. Като казвам бяла брада, трябва да разбирате, че тя беше бяла само в неделя, в деня на основното миене, защото в понеделник започваше да сивее, а в събота беше вече напълно черна. И тъй, той беше над шестдесетгодишен. Някога, на младини, бил крепач, тоест дърводелец, натоварен да слага и да поддържа в добро състояние гредите, които подпират галериите. Но при едно срутване трите му пръста били смазани и бил принуден да се откаже от занаята си. Дружеството, при което работел, му отпуснало малка пенсия, защото пострадал, като спасявал трима свои другари. Няколко години живял с тая пенсия. После дружеството изпаднало в несъстоятелност и той останал без доходи, без работа и тогава постъпил като возач в рудника Трюйер. Наричаха го учителя, защото знаеше много неща, които въглекопачите, пък и самите майстори миньори не знаеха, и разказваше всичко на драго сърце, горд с познанията си.

Запознахме се през време на яденето и той бързо ме обикна. Аз го разпитвах разпалено, той беше приказлив и станахме неразделни. В рудника, където обикновено се говори малко, ни нарекоха бъбриците.

От разказите на Алекси не бях научил всичко, което исках да зная, а и отговорите на чичо Гаспар не ме задоволяваха, защото, когато го попитвах: „Какво са каменните въглища?“, той винаги ми отговаряше: „Въглища, които се намират в земята“.^[1]

Този отговор на чичо Гаспар за каменните въглища и други от тоя род не беше достатъчен за мене, тъй като Виталис ме беше научил да не се задоволявам толкова лесно. Когато зададох същия въпрос на учителя, той ми отговори съвсем другояче.

— Каменните въглища — ми каза той — не са нищо друго, а дървени въглища. Вместо да слагаме в огнищата си сегашни дърва, превърнати във въглища от хора като мене и тебе, слагаме дърва, които са расли в някогашни гори и са превърнати във въглища от природните сили, искам да кажа, от пожарите, вулканите и естествените земетръси.

И понеже го гледах учуден, добавяше:

— Днес нямаме време да говорим за това, трябва да бутаме вагонетките, но утре е неделя, ела да ме видиш. Ще ти обясня всичко у дома. Имам там парчета въглища и скали, които събирам от тридесет години, и те ще ти дадат възможност да видиш с очи това, което ще чуеш. Наричат ме с насмешка учителя, но ще се увериш, че учителя го бива за нещо. Животът на човека не е целият в ръцете му, а и в главата му. На твоите години и аз бях любопитен като тебе. Живеех в рудника и исках да зная това, което виждах всеки ден. Разпитвах инженерите, когато бяха склонни да ми отговарят, и четях. След злополуката имах достатъчно свободно време и го използувах в учение. Когато човек има очи, за да гледа, и постави на тези очи очилата, които му дават книгите, започва да вижда много неща. Сега нямам много време за четене, пък нямам и пари да си купувам книги, но още имам очи и ги отварям на четири. Ела утре. Ще ми бъде приятно да те науча да гледаш около себе си. Не се знае какво може да покълне от една дума, паднала в плодородно ухо. Като развеждах в рудниците Бесеж един голям учен по име Брониар и като го слушах какво говори през издирванията си, ми хрумна да се уча и днес зная малко повече от нашите другари. До утре.

На другия ден казах на чичо Гаспар, че ще отида при учителя.

— Ха — засмя се той, — намерил е на кого да приказва! Върви, момчето ми, щом те тегли сърцето. Най-сетне вярвай, каквото искаш. Само че, ако научиш нещо от него, не се възгордявай. Ако не беше горд, учителят щеше да бъде добър човек.

Учителят не живееше както повечето миньори в самия град, а недалеч от града, в тъжна и безплодна местност, наречена Пещерите, защото наоколо се намират много пещери, издълбани от самата природа в лоното на планината. Живееше у една стара жена, вдовица на миньор, умрял при някакво срутване. Тя самата беше наемателка, но му беше дала под наем нещо като изба, в която на най-сухото място той беше поставил леглото си; това не значи, че мястото беше много сухо, тъй като по дървените крака на леглото растяха гъби. Но за един миньор, свикнал да живее с крака във влагата и всеки ден да капе по тялото му вода, това беше незначителна подробност. Като наемал това жилище, важното за него било да бъде близо до планинските пещери, където да прави издирванията си и главно, да може да подреди, както си иска, колекцията си от парчета каменни въглища, камъни с отпечатъци от животни и растения и вкаменелости.

Когато влязох, той ме посрещна радостно.

— Поръчах ти печени кестени — каза той. — Младежта има уши и очи, но има и гърло и най-доброто средство да й бъдеш приятел е да задоволяваш всичко едновременно.

Печените кестени, натопени в бяло вино, са на голяма почит в Севените.

— След кестените — продължи учителят — ще си побъбрим и ще ти покажа моята колекция.

Той каза моята колекция по начин, който оправдаваше упрека, отправян му от неговите другари, и навярно никога управител на музей не би вложил повече гордост в тия думи. Впрочем колекцията изглеждаше много богата, поне доколкото аз можех да преценя, и заемаше цялото жилище — малките образци бяха наредени на полици и на маси, а големите лежаха на пода. От двадесет години той събирал всичко интересно, което намирал през време на работата си, и понеже рудниците в басейна на Сер и на Дивон са богати с вкаменени растения, той имаше редки образци, които биха ощастливили всеки геолог и естественик.

Учителят бързаше също така да поговори с мене, както аз бързах да го чуя, и кестените скоро се свършиха.

— Понеже поиска да знаеш какво са каменните въглища — започна той, — слушай, ще ти го обясня горе-долу и с малко думи, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми, която ще ти обясни това по-добре от мене, защото, макар че ми викат учителя, аз не съм учен — много нещо ми липсва. Земята, на която живеем, не всякога е била такава, каквато е сега. Тя е минала през няколко състояния, които са били променени от тъй наречените видоизменения на земното кълбо. Някога нашата страна е била покрита с растения, които виреят сега само в топлите страни, като папратовидните дървета. После настанала промяна и тая растителност била заменена с друга, съвсем различна, която пък на свой ред била заменена с трета, и това продължавало непрестанно хиляди, може би милиони години. Натрупването на растения и дървета, които са гниели и са се напластявали едни върху други, е дало каменовъглените залежи. Не ме гледай недоверчиво, след малко ще ти покажа в колекцията си няколко парчета въглища и главно множество камъни, взети от пластовете, които ние наричаме стена или таван от галерията — всички те носят отпечатъците на тия растения, запазени, както се запазват растения в хартиените листа на хербарий. И тъй, въглищата са се образували, както ти казах, от натрупването на растения и дървета: с други думи, въглищата са само изгнили и слегнали се дървета. Ще ме попиташ как е станало това натрупване. Това е по-трудно за обяснение и мисля, че дори на самите учени още не им е съвсем ясно, тъй като има разногласия между тях. Едни мислят, че всички тия растения, повлечени от водите, са образували в моретата грамадни салове, които са заседнали тук-таме, носени от теченията. Други казват, че залежите въглища се дължат на спокойното натрупване на растения — явили се едно след друго, те са били затрупани на самото място, където са расли. И тук учените са правили изчисления, от които ще ти се замае главата: открили са, че един хектар дърва в гората, нарязани и положени на земята, образуват пласт дърва, дебел само осем милиметра. Превърнат във въглища, този пласт дърва ще стане само два милиметра. А в земята има каменовъглени пластове, дебели двадесет-тридесет метра. Колко време е било необходимо, за да се образуват тия пластове? Разбираш много добре, нали, че едно бранище не расте за ден-два. Необходими са му стотина години, за да се развие. За да се образува каменовъглен пласт, дебел тридесет метра, значи е необходимо да израстат едно след друго на едно и също място пет хиляди бранища, с други думи, необходими са петстотин хиляди години. Това е вече поразителна цифра, нали, и все пак не е точна, защото дърветата не се редуват едно след друго с такава равномерност. Те растат и умират за повече от сто години, а когато един род замества друг, необходими са редица преобразования и промени, докато този пласт разложени растения бъде в състояние да изхранва друг пласт. Виждаш, че петстотин хиляди години не са нищо и че навярно са необходими още много повече. Колко? Не зная и не човек като мене може да определи това. Исках само да ти дам слаба представа какво са каменните въглища, за да бъдеш в състояние да разгледаш колекцията ми. А сега да я разгледаме.

Посещението трая до късно през нощта, тъй като при всяко камъче, при всеки отпечатък от растение учителят започваше отново своите обяснения, така че накрая започнах да разбирам горе-долу това, което ме беше учудило толкова много в самото начало.