Ектор Мало
Без дом (16)

Шестнадесета глава
В Париж

Бяхме още много далеч от Париж.

Трябваше да вървим от сутрин до вечер по заснежените пътища, брулени от северния вятър, който духаше право в лицето ни.

Колко бяха тъжни тия дълги преходи! Виталис вървеше начело, аз след него, а Капи подир мене.

Вървяхме така в редица, в къса редица, без да разменим нито дума цели часове, с посиняло от вятъра лице, с мокри крака и празен стомах. Хората, които срещахме, се спираха да ни гледат как се нижем.

Навярно чудни мисли им минаваха през ума: „Къде ли води този едър старец това дете и това куче?“

Мълчанието страшно ме измъчваше. Чувствувах нужда да говоря, да се забравя. Но Виталис ми отвръщаше само с две-три думи, когато го заговорвах, и то без да се обръща.

За щастие Капи беше по-разговорлив и често из пътя усещах на ръката си влажен и топъл език. Капи ме лижеше, за да ми каже:

— Видиш ли, аз съм тук, аз — Капи, твоят приятел.

И аз го погалвах нежно, без да спирам.

Той изглеждаше също така щастлив от моята милувка, както аз от неговата. Разбирахме се и се обичахме.

За мене той беше опора, а съм уверен, че и аз бях опора за него. Сърцето на едно куче е също така чувствително като сърцето на дете.

Тия милувки утешаваха много Капи и мисля, че биха му помогнали да забрави за смъртта на своите другари, ако понякога не надделяваше силата на навика. Тогава той се спираше изведнъж на пътя, за да дочака трупата си, както по времето, когато й беше началник и трябваше често да я проверява. Но това траеше само няколко мига. Той се опомняше, веднага си спомняше защо трупата му не идва, изтичваше бързо пред нас и гледаше Виталис — искаше да го увери, че не е виновен: ако Долче и Зербино не идеха, то беше, защото не можеха вече да дойдат. И той правеше това с толкова изразителен, красноречив и умен поглед, че сърцето ни се свиваше.

От това нашият път не ставаше приятен, а ние имахме голяма нужда от развлечения, поне аз.

Навсякъде по полето се разстилаше снежнобял саван. На небето не грееше слънце и денят беше мрачен и сив. Нямаше движение по нивите, селяните не излизаха на работа Не цвилеха коне, не мучаха волове, грачеха само гарвани, кацнали по върховете на оголените клони, и крещяха, че са гладни, без да намират къде да слязат на земята и да изровят някой червей, В селата всички къщи са затворени и навсякъде е тихо и пусто. Студът е суров и всеки седи край огнището или работи в затворените плевни и обори.

А ние вървяхме по неравния и хлъзгав път право напред, без да се спираме; почивахме само през нощта, когато преспивахме в някоя конюшня или кошара. Тогава хапвахме по някое тънко парченце хляб, което ни беше едновременно и обед, и вечеря. Когато имахме щастието да ни изпратят в кошарата, бяхме много честити, защото топлината на овцете ни пазеше от студа. И после, по това време овцете кърмеха агънцата си и овчарите ми позволяваха понякога да пийна малко овче мляко. Ние не казвахме, че почти умираме от глад, а Виталис със свойственото си умение подхвърляше, че „малкият много обича овче мляко, защото още от дете е свикнал да го пие и му напомня за родното село“. Тази измислица не винаги имаше успех. Но вечерта беше приятна, когато тя успяваше. Да, разбира се, аз много обичам овче мляко и когато пия, на другия ден се чувствувам по-добре и по-силен.

Нижеха се километър след километър, преход след преход. Наближавахме Париж и ако километражните камъни край пътя не ми покажеха това, щях да разбера по движението, което бе станало по-оживено, и по снега из пътя, който беше много по-мръсен, отколкото в равнините на Шампан.

Чудно нещо, поне за мене: полето не ми се виждаше по-хубаво, а селата бяха също като селата, през които бяхме минали преди няколко дни. Много пъти бях слушал да говорят за чудесата на Париж и чистосърдечно си представих, че тия чудеса ще блеснат още отдалече с нещо изключително. Не знаех точно какво трябва да очаквам и не смеех да питам, но очаквах нещо необикновено: златни дървета, улици с мраморни дворци, а по улиците хора, облечени в коприна. Това би ми се сторило напълно естествено.

Колкото и да бях погълнат от търсенето на златните дървета, все пак забелязах, че хората, които срещахме, не ни поглеждаха. Навярно нямаха време да се занимават с нас или бяха може би свикнали с по-мъчителни гледки от тази, която ние представлявахме.

Това не беше никак успокоително.

Какво щяхме да правим в Париж, и то в това окаяно положение, в което се намирахме?

Задавах си плахо тоя въпрос, който много често се въртеше в ума ми през дългия път.

Много ми се искаше да запитам Виталис, но не смеех — беше толкова мрачен и толкова кратък в разговорите.

Най-после един ден той благоволи да тръгне до мене и по начина, по който ме погледна, разбрах, че ще ми каже това, което толкова отдавна исках да науча.

Това се случи една сутрин. Бяхме преспали в някакъв чифлик близо до едно голямо село, което според сините табели по пътя се наричаше Боаси Сен Леже. Бяхме тръгнали рано сутринта, тоест призори, и след като вървяхме покрай стените на някакъв парк и прекосихме надлъж селото Боаси Сен Леже, от върха на един хълм съзряхме пред нас грамаден облак черен дим, който се носеше над огромен град, където се различаваха само няколко високи паметника.

Отворих очи, за да се оправя сред тая смесица от покриви, камбанарии и кули, които се губеха сред мъгла и дим, когато Виталис забави крачките си и застана до мене.

— Ето че животът ни се промени — ми каза той, като че ли продължаваше отдавна започнат разговор. — След четири часа ще бъдем в Париж.

— А! Париж ли е това там?

— Да, разбира се.

Точно когато Виталис ми казваше, че пред нас се разстила Париж, от небето се откъсна светъл лъч и аз видях някакво златно сияние, бързо като светкавица.

Положително не бях се излъгал. Щях да намеря златни дървета.

Виталис продължи:

— В Париж ще се разделим.

В миг всичко потъмня и златните дървета изчезнаха.

Извърнах поглед към Виталис. Погледна ме и той и бледото ми лице и разтрепераните ми устни му подсказаха какво става с мене.

— Ти се разтревожи и ти е мъчно, както виждам — каза той.

— Да се разделим! — казах аз, след като се посъвзех.

— Бедно дете!

Тези думи и особено начинът, по който бяха казани, ме просълзиха. Толкова отдавна не бях чувал съчувствена дума.

— Колко сте добър! — извиках аз.

— Не, ти си добър, ти си едно добро момче, едно прекрасно сърчице. Видиш ли, има моменти в живота, когато човек е готов да признае тия неща и да се трогне от тях. Когато всичко е добре, той върви по пътя си и не мисли много за тези, които го придружават, но когато е зле, когато чувствува, че му е тръгнало назад, и особено когато е стар, с други думи, когато няма вяра в утрешния ден, има нужда да се опре на околните си я е щастлив, че те са край него. Чудно ти се вижда, че се опирам на тебе, нали. А е така. И ми става по-леко само като те гледам, че ме слушаш с насълзени очи. Защото и на мене ми е тежко, мой малък Реми.

Едва по-късно, когато имах кого да обичам, почувствувах и изпитах правотата на тези думи.

— Бедата е там — продължи Виталис, — че винаги трябва да се разделяме, и то тъкмо когато бихме желали да станем по-близки.

— Но вие няма да ме изоставите в Париж, нали? — попитах аз плахо.

— Не, разбира се. Няма да те изоставя, вярвай ми. Какво ще правиш ти сам-самичък в Париж, клето момче? И после, аз нямам право да те изоставя, запомни това. В деня, когато отказах да те поверя на оная добра госпожа, която искаше да те отгледа и възпита като свой син, поех задължението да те възпитам самият аз колкото е възможно по-добре. За нещастие условията са неблагоприятни. Сега не мога да направя нищо за тебе и затова мисля да се разделим не завинаги, а за няколко месеца, за да преживеем някак поотделно, докато мине зимата. След няколко часа ще бъдем в Париж. Какво мислиш, че можем да направим с една трупа, в която остана само Капи?

Като чу името си, Капи застана пред нас, вдигна лапа към ухото, за да отдаде чест, и я постави на сърцето си, сякаш искаше да каже, че можем да разчитаме на неговата преданост.

При положението, в което се намирахме, тази негова постъпка не ни успокои.

Виталис се спря за миг и го поглади по главата.

— Ти също си едно добро куче — каза той. — Но само с доброта не се живее на тоя свят. Тя е потребна за щастието на околните ни, но е потребно и нещо друго, а ние го нямаме. Какво можем да направим само с Капи? Разбираш добре, нали, че сега не можем да даваме представления?

— Да, разбирам.

— Хлапетата ще ни се подиграват, ще ни хвърлят огризки от ябълки и няма да съберем и по двадесет су на ден. Искаш ли да живеем и тримата с двадесет су, които при дъжд, сняг или при голям студ няма и да имаме?

— А моята арфа?

— Ако имах две деца като тебе, може би щеше да върви, но старец като мене с едно дете на твоята възраст е загубена работа. Пък и още не съм достатъчно стар. Ако бях поне по-грохнал или сляп… Но за нещастие аз съм такъв, какъвто съм си, с други думи, не съм в състояние да вдъхвам съжаление, а в Париж, за да събудиш състрадание у хората, които бързат за работа, по-добре е да имаш окаян вид. Пък трябва да не се срамуваш да прибегнеш и към просия, а аз никога не бих могъл да направя това. На нас ни трябва нещо друго. Ето за какво мислех и какво реших. Ще те дам до края на зимата на един падроне^[1], при когото ще свириш заедно с други деца на арфа.

Като споменах за арфата си, съвсем и не мислех за такова разрешение.

Виталис не ми остави време да го прекъсна.

— А аз — продължи той — ще давам уроци по арфа, пива^[2] и цигулка на италианските деца, които работят по парижките улици. Познават ме в Париж, където съм живял много пъти и отдето идвах, когато пристигнах в твоето село. Само да потърся, и ще намеря повече уроци, отколкото ми трябват. Ще преживеем някак всеки поотделно. Освен това едновременно с уроците ще се заловя да обуча две кучета, които да заместят Зербино и Долче. Ще залегна с обучаването им и напролет ще можем да тръгнем пак заедно, мой малък Реми, и никога вече няма да се разделяме, защото съдбата не е постоянно лоша за тези, които имат смелост да се борят. Именно смелост искам сега от тебе, смелост и примирение. По-късно ще ни потръгне. Само това да мине. Напролет ще започнем пак нашия волен живот. Ще те заведа в Германия, в Англия. Ще пораснеш, умът ти ще се развие. Ще те науча на много неща и ще направя от тебе човек. Поех това задължение пред госпожа Милиган. И ще го изпълня. Тъкмо като имах предвид тия пътешествия, започнах да ти предавам английски, френски, италиански. Това не е малко за дете на твоята възраст, а не бива да забравяме, че и заякна. Ще видиш, мой малък Реми, ще видиш, че всичко не е загубено.

Това разрешение подхождаше може би най-добре на сегашното ни състояние. И като мисля за него сега, признавам, че господарят ми бе направил всичко възможно, за да се измъкне от това неприятно положение. Но тогава бях обзет от съвсем други мисли.

От всичко, което ми каза, разбрах само две неща:

Нашата раздяла.

И новият падроне.

Като обикаляхме села и градове, бях срещнал мнозина падроне, които възпитават с тояга своите наети оттук-оттам деца.

Те не приличаха никак на Виталис — бяха груби, несправедливи, заядливи, пияници, с проклятия и ругатни на устата и винаги готови да бият.

Можеше да попадна на някой от тези ужасни господари.

Освен това, дори и да попаднех случайно на някой добър, животът ми все щеше да се промени.

След мама Барберен — Виталис.

След Виталис — друг.

Все тъй ли щеше да бъде? Никога ли нямаше да намеря човек, когото да обикна завинаги?

Малко по малко бях се привързал към Виталис като към баща.

Никога ли нямаше да имам баща?

Никога ли нямаше да имам семейство?

Вечно сам на света!

Вечно загубен по тая обширна земя, без да, намеря място, където да се спра.

Бих могъл да кажа много неща и думите ми напираха от сърцето на устните, но премълчах.

Моят господар поиска от мене смелост и примирение — исках да го послушам и да не усилвам мъката му.

Впрочем той не беше вече до мене и понеже навярно се боеше да чуе това, което очакваше, че ще му отговоря, беше избързал няколко крачки напред.

Тръгнах след него и скоро стигнахме някаква река, която преминахме по толкова кален мост, какъвто никога не бях виждал. Снегът, черен като стрити въглища, покриваше пътя с кишав пласт, в който затъвахме до глезени.

Отвъд моста имаше някакво село с тесни улици, а отвъд селото започваше пак поле, но отрупано с бедни, окаяни къщурки.

Сега по пътя една след друга непрестанно се нижеха и се разминаваха коли. Настигнах Виталис и тръгнах от дясната му страна. Капи вървеше по петите ни.

Скоро полето се свърши и навлязохме в някаква улица, чийто край не се виждаше. От двете й страни се редяха бедни, мръсни къщи, много по-грозни от тия в Бордо, в Тулуза и в Лион.

На места снегът бе събран на купчини и върху тия черни и твърди купчини бяха хвърлили пепел, гнил зеленчук, всякакви мръсотии. Във въздуха се носеше отвратителна миризма. Децата, които играеха пред вратите, бяха бедни. Всеки миг минаваха тежки каруци, които те избягваха много умело, без да се боят от тях.

— Но къде се намираме? — попитах аз Виталис.

— В Париж, момчето ми.

— В Париж…

Възможно ли беше, това ли беше Париж!

А къде са тогава моите мраморни къщи?

Къде са минувачите, облечени в копринени дрехи?

Колко грозна и жалка беше действителността!

Това ли беше Париж, който така горещо желаех да видя?

За съжаление, да! И тук щях да прекарам зимата, разделен от Виталис… и от Капи!