Ектор Мало
Без дом (14)

Четиринадесета глава
Сняг и вълци

Пак трябваше да вървя след своя господар и с ожулено рамо от опънатия ремък на арфата да се тътря по широките пътища по дъжд и пек, по прах и кал.

Пак трябваше да представям глупак по площадите и да се смея и плача, за да забавлявам почитаема та публика.

Промяната беше тежка, защото лесно се свиква с богатството и щастието.

Чувствувах огорчения, неприятности и умора, които не познавах, преди да бях живял два месеца приятния живот на щастливците на тоя свят.

При госпожа Милиган често си мислех за Виталис. При Виталис споменът ме носеше към госпожа Милиган.

Неведнъж през дългите пътувания оставах назад, за да си мисля на воля за Артур, за майка му, за „Лебед“ и мислено се връщах и живеех в миналото.

Ах, къде беше онова хубаво време! И когато вечер, легнал в някоя мръсна селска странноприемница, мислех за своята каюта в „Лебед“, колко груби ми се струваха чаршафите на моето легло!

Значи нямаше да си играя вече с Артур, нямаше да чувам вече милващия глас на госпожа Милиган!

За щастие в моята много остра и непрестанна болка имах една утеха. Господарят ми беше много помил, дори много по-нежен — ако думата нежен подхождаше за Виталис — от всеки друг път!

В това отношение беше настъпила голяма промяна в характера му или поне в държанието му към мене и това ми даваше сили и не ми позволяваше да заплача, когато при спомена за Артур ми се свиваше, сърцето! Чувствувах, че не съм сам на тоя свят и че господарят ми е нещо повече и по-добро от господар.

Често ми се искаше дори да го целуна и ако имах тая смелост, бих го направил — толкова голяма нужда изпитвах да излея нежните чувства на душата си. Но не смеех, защото Виталис не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности.

Най-напред, в самото начало, ме въздържаше страхът, а сега някакво друго, неопределено чувство, което приличаше на уважение.

Като излизахме от моето село, Виталис беше за мене човек като всички други, защото тогава не умеех да различавам хората. Но моят престой у госпожа Милиган ми отвори донякъде очите и ума. И странно нещо, струваше ми се, когато се взирах внимателно в своя господар, че намирах в неговото държание, във вида и обноските му известна прилика с държанието, с вида и обноските на госпожа Милиган.

Тогава си казвах, че това е невъзможно, защото моят господар беше само възпитател на животни, докато госпожа Милиган беше госпожа.

Но това, което ми казваше умът, не можеше да заглуши онова, което очите непрестанно ми повтаряха. Когато поискаше, Виталис беше също така господин, както госпожа Милиган беше госпожа. Единствената разлика между тях се състоеше в това, че госпожа Милиган беше винаги госпожа, докато моят господар беше господин само при известни обстоятелства. Но тогава той ставаше същински господин и би се наложил както на най-смелите, така и на най-дръзките. А понеже не бях нито смел, нито дързък, аз се поддавах на неговата сила и не смеех да дам воля на своите излияния дори когато ми даваше повод за това с няколко благи думи.

След като напуснахме Сет, няколко дена не говорихме за госпожа Милиган и за живота ми на „Лебед“. Но малко по малко в разговорите ни започна да става дума за тях — моят господар винаги пръв заговорваше за това — и скоро не минаваше нито ден, без да споменем името на госпожа Милиган.

— Ти обичаше много тая жена, нали? — питаше ме Виталис. — Да, разбирам. Тя е била добра, много добра към тебе. Трябва да си спомняш винаги с благодарност за нея.

После често добавяше:

— Така трябваше да стане!

Какво е трябвало да стане така?

Отначало не разбирах добре, но малко по малко почнах да си мисля, че онова, което е трябвало да стане, е било да отблъсна предложението на госпожа Милиган да остана при нея.

Навярно за това мислеше господарят ми, като казваше: „Така трябваше да стане“, и ми се струваше, че в тия думи имаше сякаш някакво съжаление. Искал е може би да ме остави при Артур, но е било невъзможно.

И в дъното на душата си му бях благодарен за това съжаление, макар че не можех да отгатна защо не е могъл да приеме предложенията на госпожа Милиган, тъй като обясненията, които тя ми бе повторила, не ми бяха много ясни.

„Сега някой ден може би ще ги приеме.“

И това будеше в мене голяма надежда.

Защо да не срещнем „Лебед“?

Той трябваше да плава нагоре по Рона, а ние вървяхме по бреговете на тая река.

И по пътя извръщах очи по-често към реката, отколкото към хълмовете и плодородните равнини край двата й бряга.

Пристигнехме ли в някой град — в Арл, Тараскон, Авиньон, Монтелимар, Баланс, Турнон или Виен, — най-напред обикалях кейовете и мостовете. Търсех „Лебед“ и зърнех ли в далечината някой кораб, полупотънал в гъстата мъгла, чаках го да изплава от нея, за да видя не е ли „Лебед“.

Но не беше той.

Понякога се осмелявах да разпитам моряците и им описвах кораба, който търсех. Не го бяха виждали да минава.

Сега, когато господарят ми бе решил да ме отстъпи на госпожа Милиган — така поне си въобразявах, — нямаше вече опасност да стане дума за моето произхождение, нито пък да се пише на мама Барберен. Преговорите щяха да се водят между моя господар и госпожа Милиган, така поне уреждах въпроса в детското си въображение: госпожа Милиган искаше да ме вземе при себе си, моят господар се съгласяваше да се откаже от правата си над мене и всичко беше свършено.

Останахме няколко седмици в Лион и цялото си свободно време прекарвах по кейовете на Рона и Сона. Познавам мостовете Ене, Тилсит, Гийотиер и Отел Дийо, както ги познават родените в Лион.

Но напразно търсех, не намерих „Лебед“.

Трябваше да напуснем Лион и да се отправим към Дижон. Тогава надеждата, че ще намеря някога госпожа Милиган и Артур, започна да ме изоставя, защото в Лион проучих всички карти на Франция, които успях да открия по полиците на антикварите, и знаех, че централният канал, по който трябваше да отплава „Лебед“, за да стигне Лоара, се отбива от Сона в Шалон.

Стигнахме в Шалон и си заминахме оттам, без да видя „Лебед“. Значи свършено: трябваше да се откажа от своята мечта.

Изпитах голямо огорчение.

И сякаш за да увеличи моето отчаяние, което и без това беше вече много голямо, времето стана отвратително. Беше късна есен, наближаваше зима и ходенето по дъжд и кал ставаше все по-мъчително и по-мъчително. Когато стигнехме вечер в някоя лоша странноприемница или пък в някоя плевня, капнали от умора, мокри до кости и кални от главата до петите, лягах си натъжен.

След като напуснахме Дижон и минахме хълмовете на Златния бряг, настъпи влажен студ, който ни вледеняваше до кости, и Добродушко стана по-тъжен и по-умърлушен от мене.

Целта на моя господар беше да стигнем в Париж колкото е възможно по-бързо, защото само в Париж имахме възможност да дадем няколко представления през зимата. Но било защото средствата не му позволяваха да вземем влак или по други причини, трябваше да изминем пеш пътя от Дижон до Париж.

Когато времето позволяваше, давахме по някое кратко представление в градовете и селата, през които минавахме, и като съберяхме малко пари, тръгвахме пак на път.

До Шатийон бяхме горе-долу добре, при все че непрестанно понасяхме влага и студ. Но като напуснахме тоя град, дъждът спря и задуха северен вятър.

В началото не се оплаквахме, макар че никак не е приятно северният вятър да те брули право в лицето. В краен случай по-добре тоя вятър, колкото и остър да беше той, отколкото влагата, в която гниехме от няколко седмици.

За нещастие вятърът не остана сух. Небето се покри с грамадни черни облаци, слънцето се скри съвсем и по всичко личеше, че скоро ще вали сняг.

Успяхме да се доберем до едно голямо село, без да ни изненада снегът. Но намерението на моя господар беше да стигнем в Троа колкото се може по-бързо, защото Троа е голям град, в който можехме да дадем няколко представления, ако времето ни принудеше да останем там.

— Лягай бърже — ми каза той, когато се настанихме в една странноприемница. — Ще тръгнем утре рано сутринта, защото се боя да не ни изненада снегът.

Но самият той не си легна толкова рано, а остана в къта край огнището в кухнята, за да стопли Добродушко, който беше премръзнал през деня и не преставаше да скимти, макар че се бяхме погрижили да го завием с одеяла.

На другата сутрин станах рано, както ми бе поръчано. Беше още тъмно, небето беше черно и схлупено, без нито една звезда. Сякаш някакъв грамаден тъмен похлупак беше надвиснал над земята и щеше да я смаже. Когато се отвореше вратата, остър вятър нахлуваше в огнището и разпалваше главните, заровени снощи в пепелта.

— На ваше място не бих тръгнал — каза стопанинът на странноприемницата, като се обърна към господаря ми. — Ще вали сняг.

— Много бързам — отвърна Виталис — и се на дявам да стигна в Троа преди снега.

— Тридесет километра не се минават за един час.

И все пак тръгнахме.

Виталис притискаше Добродушко под палтото си, за да го постопли със собствената си топлина, а кучетата, радостни, че времето е сухо, тичаха пред нас. Господарят ми беше купил в Дижон кожух, който се носеше с вълната отвътре. Увих се с него, а вятърът, който ни духаше в лицето, го залепи за тялото ми.

Не беше приятно да си отваряш устата. Вървяхме и двамата, без да продумаме, и ускорявахме крачката не само защото бързахме, а за да се стоплим.

Макар че наближаваше да съмне, небето продължаваше да бъде мрачно.

Най-после на изток някаква белезникава ивица проряза мрака, но слънцето не се показа. Не беше вече тъмно, но не би могло да се каже, че беше се съмнало.

Все пак предметите в полето станаха по-ясни. Оловната светлина, която едва досягаше земята, бликаше от изток като от огромен прозорец и осветяваше останалите без листа дървета и тук-таме плетища и гъсталаци, по които още имаше изсъхнали листа — брулени и гърчени от вятъра, те издаваха слаб шум.

Нямаше жив човек по пътя, нито из полето, не трополеше каруца, не плющеше камшик, Единствените живи същества бяха птиците, които чувахме, но не виждахме, защото се бяха скрили в листата. Само свраките подскачаха по пътя с вирната опашка и човка нагоре, отлитаха, щом се приближим, и кацваха на върха на някое дърво, отдето ни изпращаха със своето грачене, което приличаше на ругатни или на злокобно предсказание.

Изведнъж на север в небето се показа някаква бяла точка. Тя идваше към нас, растеше бързо и ние чухме някакъв странен шум от най-несъзвучни крясъци. Това бяха гъски или диви лебеди, които отлитаха на юг. Те минаха над главите ни и когато бяха вече далеч, във въздуха още прехвръкваше бял пух, който се открояваше на черното небе.

Над местността, през която минавахме, виснеше някаква зловеща печал, която нарастваше още повече от тишината. Докъдето стигаше погледът в тоя мрачен ден, се виждаха само голи полета, безплодни хълмове и поръждавели гори.

Продължаваше да духа северен вятър, който клонеше леко към запад. От тая страна на хоризонта се носеха бакърени облаци, тежки и ниски, които сякаш тегнеха над върховете на дърветата.

Скоро пред очите ни заиграха парцали сняг, големи колкото пеперуди. Те се издигаха, падаха, въртяха се, без да досегнат земята.

Не бяхме изминали много път и ми се струваше невъзможно да стигнем в Троа преди снега. Но това не ме тревожеше много и дори си казвах, че като завали сняг, северният вятър ще утихне и времето ще омекне.

Но аз не знаех какво е снежна виелица.

Скоро го научих, и то така, че никога няма да забравя този урок.

Облаците, които идеха от северозапад, приближиха, някаква бяла светлина озари небето откъм тях, недрата им се разтвориха и заваля.

Пред нас не прехвъркаха вече пеперуди, а ни забули обилен сняг.

— Писано било да не стигнем в Троа — каза Виталис. — Трябва да се подслоним в първата къща, която срещнем.

Хубави приказки, които можеха да ми бъдат само приятни. Но къде щяхме да намерим тая гостоприемна къща? Преди снегът да ни забули с белия си мрак, бях разгледал цялата местност, докъдето стигаше погледът ми, но не забелязах никаква къща, нищо, което да показва, че наблизо има село. Напротив — навлизахме в някаква гора, чиито мрачни дълбини се сливаха в безкрая — пред нас и от двете ВИ страни по ридовете, които ни ограждаха.

Тъй че не биваше да разчитаме много на желаната къща. Но в края на краищата снегът можеше и да престане. Той не престана, а се засили.

Много скоро снегът покри пътя, или по-точно — всичко, което го спираше по пътя: купчините камъни, успоредните пътечки отстрани, гъсталаците и храстите край рововете — шибан от вятъра, който не беше отслабнал, той бръснеше земята и засипваше всичко, което му се изпречеше.

Неприятното беше, че и ние му се изпречвахме. Шибнеше ли ни, той се плъзгаше по нас, но се впиваше като прах навсякъде, където срещнеше отвор, и веднага се топеше.

Аз чувствувах в шията ми как се стичаше студена вода, а моят господар, който беше поотворил кожуха си, за да може Добродушно да диша, навярно не беше по-запазен от мене.

Но ние продължавахме да вървим срещу вятъра и срещу снега, без да говорим. От време на време извръщахме глава, за да си поемем въздух.

Кучетата не вървяха вече пред нас, а по петите ни, сякаш диреха от нас завет, който ние не можехме да им дадем.

Пристъпвахме бавно, с мъка, заслепени, мокри, вкочанени, и макар че бяхме вече доста отдавна сред самата гора, не можехме да намерим никъде завет, тъй като пътят беше напълно изложен на вятъра.

За щастие (дали трябва да се каже за щастие?) малко по малко виелицата затихна. Но тогава снегът се засили и вместо да се сипе на прах, заваля едър и плътен.

За няколко минути пътят бе покрит с дебела пелена сняг, по която ние вървяхме безшумно.

От време на време виждах, че господарят ми поглежда наляво, сякаш търсеше нещо. Но там се виждаше само широка поляна, дето през пролетта бяха секли дърва и чиито млади дръвчета с гъвкави стъбла се превиваха под тежестта на снега.

Какво ли се надяваше да намери там?

Аз пък гледах право пред себе си по пътя, докъдето стигаше погледът ми, за да видя няма ли да свърши скоро тая гора и няма ли да съзрем някоя къща.

Но глупаво беше желанието да се прозре отвъд тая бяла завеса. На няколко метра всичко се замъгляваше и не се виждаше вече нищо — само снегът, който падаше на все по-гъсти парцали и ни забулваше като с огромна мрежа.

Положението не беше весело. Винаги, когато съм гледал да вали сняг, дори когато съм стоял зад прозорец в добре затоплена стая, съм изпитвал някаква смътна тъга, а сега си казвах, че затоплената стая трябва да е още много далече.

Но трябваше да вървим и да не падаме духом, защото краката ни затъваха все повече в снежната пелена, която достигаше почти до колене, а шапките ни все повече натежаваха от снега по тях.

Изведнъж видях, че Виталис простря ръка наляво, сякаш за да привлече вниманието ми. Погледнах и ми се стори, че съзрях смътно на поляната колиба от клони, покрити със сняг.

Не поисках обяснения, защото ми беше ясно, че моят господар ми показа тая колиба не за да се възхищавам от хубостта й. Трябваше да се открие пътят, който водеше до нея.

Не беше никак лесно, защото дебелият сняг бе заличил вече всяка следа от пътя или пътека. Но на края на поляната, дето започваше отново едрата гора, ми се стори, че ровът край главния път е засипан, Там навярно излизаше пътят, който водеше към колибата.

Не се излъгах. Снегът не хлътна под краката ни, когато слязохме в рова, и скоро стигнахме колибата.

Тя беше направена от пръти и вършини, а над тях сплетени вейки образуваха покрива. Тоя покрив беше доста плътен и не пропускаше снега.

Това беше заслон, който можеше да хване място за къща.

По-забързани или по-пъргави от нас, кучетата първи влязоха в колибата и се търкаляха по сухата земя и в праха, като лаеха весело.

Ние също така бяхме много доволни, но изразихме другояче задоволството си, а не с търкаляне в праха, което всъщност нямаше да бъде лошо, щеше да ни изсуши.

— Тъй и предполагах — каза Виталис, — в това младо сечище трябва да се намира някъде дърварска колиба. Сега снегът може да си вали.

— Нека си вали! — извиках аз предизвикателно.

И отидох на вратата, или по-право на отвора на колибата, защото тя нямаше ни врата, ни прозорец, за да си изтърся палтото и шапката така, че да не намокря вътрешността на жилището ни.

Нашето жилище беше съвсем скромно както по строеж, така и по наредбата си, която се състоеше от една пръстена пейка и от няколко големи камъка, които служеха за столове. Но онова, което беше още по-ценно за нас при положението, в което се намирахме, бяха пет или шест тухли, изправени в един кът, които образуваха огнището.

Огън! Можехме да запалим огън!

Но само огнище не е достатъчно, за да се запали огън. Трябва да се сложат и дърва в огнището.

В къща като нашата не беше трудно да се намерят дърва. Можехме да ги вземем от стените и покрива, тоест да измъкнем клони оттук-оттам, за да не пострада къщата ни.

Това стана бързо и ярък пламък весело затрептя и освети нашето огнище.

Ах, огън! Огънчец!

Наистина той не гореше без дим и понеже нямаше комин, през който да излезе, димът изпълни колибата. Но какво от това? Ние искахме пламък, искахме топлина.

Докато, легнал на земята и опрян на двете си ръце, аз раздухвах огъня, кучетата насядаха важно около огнището и изпънали врат, грееха на яркия пламък мокрите си и измръзнали кореми.

Скоро Добродушко разгъна палтото на господаря си, подаде предпазливо нос и се огледа къде се намира. Успокоен от обстановката, той скочи бързо на земята, зае най-доброто място пред огъня и протегна към пламъка двете си малки треперещи ръчички.

Сега бяхме спокойни, че няма да умрем от студ, но въпросът за храната не беше разрешен.

В тая гостоприемна къща нямаше ракла с хляб, нито пещ с къкрещи тенджери.

За щастие нашият господар беше предвидлив и опитен човек. Сутринта, преди да стана, той беше набавил храна за из пътя — пита хляб и парче сирене. Но не беше време да бъдем взискателни и придирчиви — щом видяхме питата, всички радостно се раздвижихме.

За съжаление парчетата не бяха големи и ако питате мене, бях неприятно изненадан. Вместо цялата пита господарят ни подели само половината.

— Не познавам пътя — каза той в отговор на въпросителния ми поглед — и не зная дали оттук до Троа ще се намери странноприемница, където да се нахраним. При това и гората ми е непозната. Зная само, че тоя край е много горист и че безкрайни гори се сливат една с друга — горите Шаурс, Рюмили, От, Омон. Може би се намираме на много левги от човешко жилище. Поради снега може би ще бъдем принудени да останем дълго време в тая колиба. Трябва да оставим храна за вечеря.

Аз разбирах тия съображения, особено като си спомних за нашето заминаване от Тулуза след затварянето на Виталис Но те не трогнаха кучетата — като го видяха, че скъта питата в раницата, когато едва бяха похапнали, те протегнаха лапи към господаря си, драскаха по коленете му и започнаха с изразителни движения да го молят да отвори раницата, в която впиваха умолителни погледи.

Молбите и ласките не помогнаха — раницата не се отвори.

Но колкото и оскъдна да беше тая лека закуска, тя ни подкрепи. Бяхме на завет, огънят ни обгръщаше с приятна топлина. Можехме да чакаме снегът да спре.

Не беше много страшно за мене да останем в тая колиба, а и не вярвах, че ще бъдем принудени да останем тук дълго време, както каза Виталис, за да оправдае своята пестеливост. Снегът нямаше да вали вечно, но и нищо не показваше, че скоро ще престане.

През отвора на нашата колиба виждахме как се сипят бързи и плътни парцали сняг. Понеже нямаше вече вятър, те падаха право на земята, един през други, непрекъснато.

Не се виждаше небето и светлината, вместо да пада отгоре, идеше отдолу, от ослепителната пелена, която покриваше земята.

Кучетата се бяха примирили с принудителния престой, бяха се настанили и трите край огъня — едното свито на кълбо, другото излегнато на една страна, Капи, заврял муцуна в пепелта — и спяха.

Реших да направя като тях. Бях станал рано и щеше да ми бъде по-приятно да пътувам в страната на сънищата, на „Лебед“ може би, отколкото да гледам тоя сняг.

Не зная колко време съм спал. Когато се събудих, снегът беше престанал. Погледнах навън. Пелената, която се бе натрупала пред колибата ни, беше станала значително по-дебела. Ако тръгнехме на път, щях да газя до над коленете.

Колко ли беше часът?

Не можех да попитам господаря си, защото слабите сборове през последните месеци не бяха попълнили парите, които беше похарчил за делото и затвора, така че в Дижон, за да ми купи кожух и някои необходими вещи за себе си и за мене, трябваше да продаде часовника, големия сребърен часовник, на който видях Капи да казва колко е часът в деня, когато Вита лис ме нае в трупата си.

По дневната светлина трябваше да разбера това, което нашият хубав голям часовник не можеше вече да ми покаже.

Но нищо не можеше да ми отговори: долу, по земята, ослепителнобяла пелена, в простора — тъмна мъгла, а на небето — мътна светлина, тук-таме с мръсни жълти петна.

И слухът не можеше да долови нищо, защото навън бе настанала пълна тишина, несмущавана нито от птичи крясък, нито от плясък на камшик, ни от трополене на каруца. Никоя нощ не е била така безмълвна като тоя ден.

При това всичко около нас беше замряло, снегът бе спрял всякакво движение, бе сковал всичко. Само от време на време след лек, сподавен, едва доловим шум някой боров клон тежко се полюшваше. Той се свеждаше бавно под тежкия товар към земята, а сведеше ли се повече, снегът се плъзгаше надолу. Тогава клонът изведнъж се изправяше и тъмнозелените му листа се открояваха на белия саван, който покриваше останалите дървета от корена до върха, така че отдалеч сякаш някаква черна дупка зееше тук-таме по савана.

Както стоях на вратата, запленен от тая гледка, чух, че господарят ме извика.

— Искаш ли да тръгнем? — попита ме той.

— Не зная, нищо не ми се иска. Ще направя, каквото вие кажете, че трябва да направим.

— Е, според мене трябва да останем тук, защото сме на завет и имаме огън.

Мина ми през ума, че нямаме почти никакъв хляб, но премълчах.

— Мисля, че скоро пак ще завали — продължи Виталис — и не бива да тръгваме, преди да разберем на какво разстояние от нас има селище. Нощта няма да бъде приятна сред тоя сняг и по-добре да преспим тук, ще бъдем поне на закрито.

Като оставим въпроса за храната настрани, това разрешение ми харесваше. Прочее, ако тръгнехме веднага, не беше никак сигурно, че ще намерим, преди да мръкне, странноприемница, където да вечеряме, докато беше напълно ясно, че ще намерим на пътя дебел, още неутъпкан сняг, по който трудно би могло да се върви.

Така и стана, когато за вечеря Виталис ни раздели на шест остатъка от питата.

Трябваше да гладуваме в нашата колиба и толкоз.

Жалко, че беше останало малко от нея и това малко се свърши бързо, въпреки че чупехме колкото се може по-малки залъци, за да продължим вечерята си.

Когато нашата бедна вечеря, толкова оскъдна и кратка, завърши, помислих, че кучетата пак ще започнат сутрешните си хитрини, защото личеше, че са страшно гладна, Но те не направиха нищо и аз още веднъж се убедих, че са наистина много умни.

Когато нашият господар прибра ножа в джоба на панталона си, което означаваше, че угощението е свършило, Капи стана, кимна с глава на двамата си другари и отиде и подуши раницата, където слагахме обикновено храната. В същото време той сложи леко лапата си на раницата и я поопипа. Тая двойна проверка го убеди, че няма нищо за ядене. Тогава се върна на мястото си край огнището и след като кимна пак с глава на Долче и Зербино, просна се цял на пода и въздъхна примирен.

„Няма вече нищо. Излишно е да искаме.“

Това беше изразено много ясно, като с думи.

Другарите му разбраха този език, легнаха съща край огнището и въздъхнаха като него. Но във въздишката на Зербино нямаше примирение, защото, освен че ядеше много, той беше и страшно лаком и тази жертва за него беше по-болезнена, отколкото за който и да е било друг.

Снегът пак беше завалял отдавна и продължаваше да се сипе все така непрестанно. Всеки миг постелята, с която беше наметнал земята, растеше кран младите издънки — само стъблата им още стърчаха над белия прилив, който скоро щеше да ги погълне.

След като се навечеряхме, вече едва се виждаше какво става извън колибата, защото в тоя мрачен ден бързо мръкна.

През нощта снегът не престана, а продължи да се сипе на едри парцали от черното небе върху бялата земя.

Трябваше да нощуваме тук и затова най-добре беше да заспим колкото се може по-бързо. Постъпих като кучетата и след като се увих в кожуха си, който, прострян край огъня, беше изсъхнал през деня, проснах се край огнището и сложих глава върху един плосък камък, който ми служеше за възглавница.

— Спи — ми каза Виталис, — ще те събудя, когато и на мене ми се приспи, защото, въпреки че няма защо да се боим от зверове и хора в тая колиба, един от нас трябва да бъде буден, за да поддържа огъня. Трябва да вземем мерки срещу студа, който може да стане много силен, ако снегът престане да вали.

Не го чаках да ме подкани втори път и заспах.

Когато господарят ме събуди, навярно беше вече късна нощ — така поне си мислех. Не валеше вече сняг. Огънят продължаваше да гори.

— Сега е твой ред — каза Виталис. — Ще слагаш само от време на време дърва в огнището. Ето, приготвил съм ти.

И наистина купчина пръти бяха струпани край мене. Господарят ми, който спеше много по-леко от мене, не искаше да го будя, като ходя да измъквам дърва от стената всеки път, когато ми потрябват, и ми беше приготвил тая купчина, от която можех да си взема само като пресегна, без да вдигам шум.

Разумна мярка, която за съжаление не даде резултата, който Виталис очакваше.

Като видя, че съм буден и съм готов да го сменя, той се излегна на свой ред край огъня, притисна до себе си увития в одеяло Добродушко и скоро по-високото му и по-равномерно дишане ми подсказа, че е заспал. Тогава станах и тихо, на пръсти, отидох до вратата, за да видя какво става вън.

Снегът беше затрупал всичко — трева, храсти, издънки и дървета. Докъдето стигаше погледът, се простираше неравна, но еднакво бяла пелена. Небето бе осеяно с трепкащи звезди, но колкото и силна да беше тяхната светлина, бледото сияние, което се излъчваше от снега, озаряваше местността. Пак беше студено и навън трябва да беше замръзнало, защото въздухът, който влизаше в нашата колиба, беше леден. В зловещата нощна тишина сегиз-тогиз се чуваше пращене, което показваше, че снежната пелена замръзва.

Ние наистина сме били много щастливи, че сме открили тая колиба: какво ли щяхме да правим посред гората при тоя сняг и студ?

Колкото и тихо да вървях, събудих кучетата и Зербино стана и дойде с мене на вратата. Но понеже той не се възхищаваше като мене от величието на снежната нощ, много скоро му дотегна и поиска да излезе.

Махнах му с ръка да се върне. Що за хрумване, да излиза навън в тоя студ! Не беше ли по-добре да остане край огъня, вместо да се скита навън? Той се съгласи, но застана, извърнал муцуна към вратата, като упорито куче, което не се отказва от намерението си.

Останах още малко да погледам снега — въпреки че тази гледка изпълваше сърцето ми с необяснима тъга, изпитвах известна наслада да я съзерцавам. Искаше ми се да заплача и макар че ми беше лесно да не гледам повече — трябваше само да си затворя очите или да се върна на мястото си, — не се помръднах.

Най-после приближих до огъня и след като сложих три-четири дървета, кръстосани едно върху друго, реших, че мога да седя безопасно върху камъка, който ми служеше за възглавница.

Господарят ми спеше спокойно. Кучетата и Добродушко също спяха, а от буйния огън се издигаха силни пламъци, които се извиваха чак до тавана и пръскаха светли искри — само тяхното пращене смущаваше тишината.

Дълго време се забавлявах да гледам тези искри. Но малко по малко умората ме обори и неволно съм задрямал.

Ако трябваше сам да си набавям дърва, щях да стана и като обикалям около колибата, нямаше да заспя. Но като седях, единственото движение, което правех, беше да протягам ръка, за да слагам клони в огъня — не можех да устоя на дрямката, която ме овладяваше, и както бях уверен, че няма да мигна, съм заспал.

Изведнъж се сепнах и се събудих от яростен лай. Беше тъмно. Навярно бях спал дълго, защото огънят беше угаснал, или поне не осветяваше вече колибата с ярките си пламъци.

Лаят продължаваше — беше Капи. Но чудно нещо — нито Зербино, нито пък Долче отговаряха на другаря си.

— Е, какво? — обади се Виталис, който също се събуди. — Какво има?

— Не зная.

— Заспал си и огънят е угаснал.

Капи се беше спуснал към вратата, но не беше излязъл и лаеше оттам.

И аз си поставях въпроса, който ми зададе моят господар: какво има?

На лая на Капи отговориха две-три жални скимтения и познах гласа на Долче. Скимтенията се чуха зад колибата, доста наблизо.

Исках да изляза, но господарят ме спря, като постави ръка на рамото ми.

— Сложи първо дърва в огъня — заповяда ми той.

И докато аз изпълнявах нареждането му, той измъкна една главня от огъня и я раздуха, за да запали овъгления й край.

После, когато главнята се разгоря, не я хвърли в огнището, а я взе.

— Хайде да видим — каза той. — Върви след мене. Капи, напред!

Тъкмо понечихме да излезем, страшен вой екна в тишината и Капи, изплашен, се хвърли в краката ни.

— Това са вълци. Къде са Зербино и Долче?

Не можех да му отговоря. Навярно двете кучета бяха излезли, докато съм спал — Зербино е изпълнил прищявката, която беше проявил, а Долче е последвала другаря си.

Отвлекли ли ги бяха вълците? Стори ми се, че гласът, с който господарят ме попита къде са, издаваше такива опасения.

— Вземи една главня — ми каза той — и да им идем на помощ.

Чувал бях да разказват в село страхотни случки с вълци, но не се двоумих. Грабнах една главня и последвах господаря си. Но когато излязохме на поляната, нямаше ни кучета, ни вълци. Виждаха се само по снега следите на двете кучета.

Тръгнахме по следите. Те обикаляха колибата. После на известно разстояние в мрака се различаваше място, където снегът беше отъпкан, сякаш животни се бяха въргаляли по него.

— Търси, търси, Капи — повтаряше господарят ми и същевременно свиркаше, за да извика Зербино и Долче.

Но никакъв лай не му отговаряше, никакъв шум не смущаваше зловещата тишина в гората и Капи, вместо да търси, както му бе заповядано, стоеше в краката ни и издаваше явни признаци на ужас и безпокойство, той, който беше обикновено тъй смел и послушен.

Отражението от снега не даваше достатъчно светлина, за да се оправим в мрака и проследим дирите. На близко разстояние заслепеният поглед се губеше в смътния мрак.

Виталис пак свирна и извика силно Зербино и Долче.

Ослушахме се. Пълна тишина. Сърцето ми се сви.

Горкият Зербино! Горката Долче!

Виталис потвърди моите опасения.

— Вълците са ги отвлекли — каза ми той. — Защо ги пусна да излязат?

Ах, да! Защо? За съжаление нищо не можех да му отговоря!

— Да ги потърсим — казах аз.

И тръгнах напред. Виталис ме спря.

— Къде ще ги търсиш? — попита той.

— Не зная, навсякъде.

— А как ще се оправим в тая тъмнина и в тоя сняг?

Наистина не беше лесна работа. Краката ни затъваха в снега до над глезените, а нашите две главни не можеха да пробият мрака.

— Щом не отговориха на моето повикване, те са… много далече — каза той. — После, не бива да се излагаме на опасността вълците да нападнат и нас самите. Няма с какво да се браним.

Страшно беше да изоставим така тия две бедни кучета, тия наши другари, тия наши приятели, особено за мен, тъй като се чувствувах отговорен за тяхното нещастие. Ако не бях заспал, те нямаше да излязат.

Моят господар се отправи към колибата и аз го последвах, като се оглеждах назад на всяка крачка и се спирах, за да се ослушам. Но не видях нищо по снега, не чух нищо освен скърцането на снега.

В колибата ни очакваше ново нещастие. В наше отсъствие клоните, които бях струпал в огнището, се бяха запалили, те пламтяха и осветяваха и най-тъмните кътчета.

Не видях никъде Добродушко. Одеялото лежеше край огнището, но то беше празно и маймунката я нямаше под него.

Извиках я, Виталис също я повика, но тя не се обади.

Какво беше станало с нея?

Виталис ми каза, че като се събудил, я усетил до себе си, значи тя беше изчезнала, след като ние бяхме излезли.

Да ни последва ли е искала?

Взехме запалени клони и излязохме — приведени, с насочени клони към снега, търсехме следите на Добродушко.

Не открихме нищо. Вярно, че минаването на кучетата и нашето тъпчене с крака бяха объркали следите, но не дотолкова все пак, че да не можем да разпознаем стъпките на маймунката.

И тъй, тя не беше излязла.

Върнахме се в колибата, за да видим дали не се е сгушила в някоя купчина съчки.

Търсихме дълго. По десет пъти преглеждахме едно в също място, едно и също кътче. Качих се и на раменете на Виталис, за да проверя в клоните, от които беше сплетен нашият покрив. Напразно!

От време на време се спирахме и викахме — пак нищо!

Виталис изглеждаше отчаян, а аз бях искрено наскърбен. Бедният Добродушко!

Попитах своя господар не мисли ли, че вълците може да са отвлекли и него, а той ми отговори:

— Не, вълците не биха посмели да влязат в осветената колиба. Мисля, че те са се нахвърлили върху Зербино и Долче, защото са излезли навън, но не са се вмъкнали тука. Навярно Добродушко, уплашен, се е скрил някъде, докато сме били вън, и това ме кара да се безпокоя, защото в това ужасно време ще простине, а простудата за него ще бъде смъртоносна.

— Тогава да го потърсим пак.

И ние отново започнахме издирванията си. Но те не бяха по-щастливи от първите.

— Трябва да чакаме да съмне.

— Кога ще стане то?

— След два-три часа, мисля.

И той седна пред огъня, хванал с две ръце главата си.

Не посмях да го безпокоя. Стоях неподвижен край него и помръдвах само за да сложа съчки в огъня. От време на време той ставаше и отиваше до вратата. Тогава гледаше небето и се навеждаше, за да се ослуша. После се връщаше на мястото си. Струваше ми се, че предпочитах да ме нахока, а не да не гледа такъв мрачен и убит.

Трите часа, за които той спомена, изминаха страшно бавно, сякаш тая нощ никога нямаше да свърши.

Ала звездите побледняха и небето побеля. Зазоряваше се, скоро щеше да съмне.

Но с приближаването на деня и студът се усилваше. Въздухът, който влизаше през вратата, беше леден.

Ако намерим Добродушко, щеше ли да бъде жив?

Разумно ли беше да храним някаква надежда, че ще го намерим?

Кой можеше да знае дали, като съмне, няма да завали пак сняг?

Тогава как ще го търсим?

За щастие не заваля. Небето, вместо да се заоблачи както вечерта, се покри с розова светлина, която предвещаваше хубаво време.

Веднага щом студената утринна светлина озари храстите и дърветата, излязохме. Виталис беше грабнал здрава тояга, аз също.

Капи сякаш се беше съвзел от страха, който го сковаваше през нощта. Приковал поглед в очите на своя господар, той чакаше само знак, за да се спусне напред.

Докато ние търсехме по земята следи от Добродушко, Капи дигна глава нагоре и весело залая. Това означаваше, че трябва да търсим горе, а не по земята.

И наистина видяхме, че снегът, който покриваше нашата колиба, беше тук-таме отъпкан до един дебел клон, надвесен над покрива ни.

Проследихме с поглед тоя клон, прострян от един голям дъб, и горе, на върха на дървото, забелязахме дребна фигура, сгушена в един чатал.

Добродушко! Не беше трудно да се отгатне какво се бе случило: изплашен от воя на кучетата и вълците, Добродушко, вместо да остане край огъня, скочил на покрива на нашата колиба, когато бяхме навън, и оттам се покатерил на върха на дъба — като се почувствувал горе в безопасност, той се сгушил, без да отговаря на нашите повиквания. Бедното животинче, така зиморничаво, навярно бе премръзнало.

Господарят ми го повика тихо, но то не помръдна, сякаш беше мъртво.

Няколко минути Виталис го викаше непрестанно. Добродушко не даваше никакъв признак на живот.

Трябваше да изкупя снощното си нехайство.

— Ако искате — предложих аз, — ще се кача да го взема.

— Ще си счупиш главата.

— Няма опасност.

Не се изразих много точно — напротив, имаше опасност, а най-вече беше трудно. Дървото беше дебело, а на това отгоре и покрито със сняг, където стъблото и клоните бяха изложени на вятъра.

За щастие от дете се бях научил да се катеря по дърветата и бях особено силен в това изкуство. Няколко клонки бяха израснали тук-таме по дънера. Те ми послужиха за стъпала и въпреки че бях заслепен от снега, който сам сипех с ръце в очите си, скоро стигнах с помощта на Виталис първия клон. Изкачил се там, катеренето нагоре ставаше по-лесно. Трябваше само да внимавам да не се плъзна на снега.

Както се качвах, говорех нежно на Добродушко, който не помръдваше, но ме гледаше с блестящи очи.

Стигнах близо до него и вече посягах да го хвана, когато той скочи и се прехвърли на друг клон.

Последвах го на тоя клон, но хората, дори хлапетата, не могат да се мерят с маймуните в катеренето по дърветата. И навярно никога нямаше да стигна Добродушко, ако клоните не бяха покрити със сняг. Но снегът мокреше ръцете и краката му и тая гонитба скоро му дотегна. Тогава, като се мяташе от клон на клон, той изведнъж скочи на раменете на господаря си и се скри под палтото му.

Щастие беше, че намерихме Добродушко, но това не беше достатъчно. Сега трябваше да търсим кучетата.

Стигнахме бързо мястото, където бяхме идвали вече през нощта и където видяхме отъпкания сняг.

Сега, когато беше светло, лесно можехме да разберем какво се беше случило. Снегът пазеше ясно отпечатана историята за смъртта на двете кучета.

Като излезли едно след друго от колибата, кучетата минали покрай купчината дърва и ние проследихме ясно на двадесетина метра дирите им. После тия дири изчезваха в разровения сняг. Тогава се виждаха други следи: от една страна, тези, които показваха откъде вълците с големи скокове са се хвърлили върху кучетата, и, от друга страна, тези, по които личеше откъде ги бяха отвлекли, след като ги бяха повалили. От кучетата нямаше вече никакви следи с изключение на една кървава ивица, която багреше тук-таме снега.

Вече беше излишно да търсим по-нататък. Тук двете бедни кучета са били удушени и отвлечени, за да бъдат изядени спокойно в някой трънлив гъсталак. Пък и ние трябваше да се заемем колкото може по-бързо да затоплим Добродушко.

Прибрахме се в колибата и докато Виталис грееше на огъня ръцете и краката му, както се прави с малките деца, аз затоплих добре одеялото му и го увихме в него.

Но не стигаше само одеялото, трябваше още добре затоплено легло и най-важното — топло питие, а ние нямахме нито едното, нито другото. За щастие имахме поне огън.

Аз и господарят ми бяхме седнали край огнището, без да продумваме нито дума, седяхме там неподвижни и гледахме как гори огънят.

Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от погледи, за да изразим какво чувствувахме.

— Бедният Зербино, бедната Долче, бедните приятели!

Това бяха думите, които и двамата си шепнехме всеки на себе си, или поне това бяха сърдечните ни мисли.

Те бяха наши другари, заедно деляхме радост и скръб, а за мене бяха мои приятели, почти мои деца в дните на самота и неволя.

И аз бях виновен за тяхната смърт.

Не можех да се оправдая: ако бях пазил добре, както следваше, ако не бях заспал, те нямаше да излязат, а вълците не биха посмели да ни нападнат в колибата — щяха да стоят далеч, изплашени от огъня.

Исках Виталис да ме хока, искаше ми се дори да ме набие.

Но той не ми казваше нищо, дори почти не ме поглеждаше. Седеше, навел глава над огнището. Навярно мислеше какво ще правим без кучетата. Как ще даваме представления без тях? Как ще живеем?