Ектор Мало
Без дом (12)

Дванадесета глава
Първият ми приятел

Майката на Артур беше англичанка. Наричаше се госпожа Милиган. Беше вдовица и мислех, че Артур е единственото й дете, но скоро разбрах, че имала по-голям син, който изчезнал при загадъчни обстоятелства. Не могли да открият следите му. Когато се случило това, господин Милиган бил на смъртно легло, а госпожа Милиган, много тежко болна, не знаела какво става около нея. Когато се съвзела, мъжът й бил мъртъв, а синът й изчезнал. Издирванията ръководел нейният девер, господин Джеймс Милиган. В това нямало нищо лошо, ако интересите на господин Джеймс Милиган не били съвсем противоположни на интересите на снаха му: ако брат му починел без деца, той оставал негов наследник.

Ала господин Джеймс Милиган не наследил брат си, защото седем месеца след смъртта на мъжа си госпожа Милиган родила дете — малкият Артур.

Но това хилаво и болнаво дете нямало да живее дълго, казвали лекарите. Чакали го всеки ден да умре и тоя ден господин Джеймс Милиган щял да стане най-после наследник на титлата и състоянието на по-големия си брат, тъй като законите за наследството не са едни и същи във всички страни и в Англия те позволяват при известни обстоятелства чичото да наследи в ущърб на майката.

И тъй, надеждите на господин Джеймс Милиган били позабавени от раждането на неговия племенник. Но не били разбити. Трябвало само да чака.

И той чакал.

Но предсказанията на лекарите не се сбъднали, Артур си останал болнав, но не умрял, както очаквали те. Грижите на майката спасили живота му — станало чудо, едно от ония чудеса, които стават, слава богу, твърде често.

Много пъти го смятали загубен, много пъти бил спасяван. Прекарал едно след друго, а понякога и едновременно всички болести, от които страдат децата.

Напоследък се появила страшна болест — коксалгия, която се развива в тазобедрената става. За тази болест му предписали серни бани и госпожа Милиган дошла в Пиренеите. Но след като баните не помогнали, препоръчали друго лечение — болният да лежи неподвижно, без да става.

Тогава госпожа Милиган поръчала в Бордо кораба, на който се намирах.

И през ум не й минало да затвори сина си в някоя къща — там би умрял от скука и от липса на въздух. Щом Артур не можел вече да ходи, къщата, в която живее, трябвало да се движи вместо него.

Превърнали кораба в плаващ дом със стая, кухня, салон и веранда. В салона или под верандата, според времето, Артур лежеше от сутрин до вечер край майка си и гледките се нижеха пред него — стига само да си отвореше очите.

Заминали от Бордо преди месец и след като плавали нагоре по Гарона, навлезли в южния канал. По този канал трябваше да стигнат езерата и каналите край Средиземно море, после да заплават нагоре по Рона, после по Сона, да преминат от нея в Лоара до Бриар, да тръгнат по канала със същото име, да стигнат Сена и да следват течението на тази река до Руан, където щяха да се прехвърлят на голям параход и да се приберат в Англия.

Първия ден се запознах само със стаята, дето трябваше да живея в кораба, който се наричаше „Лебед“. Макар че тая стая беше съвсем малка — два метра дълга и около метър широка, — тя беше най-прелестната, най-чудната каюта, за която можеше да мечтае детското въображение.

Наредбата й се състоеше от един-единствен шкаф, но този шкаф приличаше на вълшебната стъкленица на физиците, толкова много неща съдържаше. Вместо да бъде закована, горната му дъска беше подвижна и подигнеш ли я, под нея се намираше цяло легло с дюшек, възглавница и завивка. Разбира се, това легло не беше много широко, но беше достатъчно голямо, за да си легне човек удобно. Под леглото имаше чекмедже, пълно с всички необходими тоалетни принадлежности. А под това чекмедже имаше друго, разделено на няколко преградки, където можеха да се подредят дрехите с бельото. Нямаше маси, нямаше и столове, поне такива, каквито се срещат обикновено, но в стената на шкафа, дето се слага главата при спане, имаше дъсчица, която, като се спуснеше, образуваше маса, а откъм краката друга, която образуваше стол.

Малко прозорче, пробито в борда, което можеше да се затваря с кръгло стъкло, служеше за осветяване и проветряване на каютата.

Никога не бях виждал така хубава, толкова чиста каюта. Цялата беше облицована с полирай бор, на пода бе постлана мушама на черни и бели квадрати.

Но тя беше не само радост за очите.

Когато се съблякох и се прострях в леглото, изпитах някакво приятно, непознато чувство. За пръв път чаршафите галеха кожата ми, а не я жулеха. У мама Барберен спях на груби и остри конопени чаршафи. С Виталис спяхме много често направо на сламата или сеното, а когато в някои странноприемници ни даваха чаршафи, почти винаги предпочитахме хубава слама. Колко тънки бяха чаршафите, в които се завивах! Колко меки бяха и колко хубаво миришеха! А дюшекът, колко по-пухкав беше той от боровите иглички, на които спах снощи! Нощната тишина вече не ме плашеше, мракът не беше вече изпълнен с видения и звездите, които виждах през прозорчето, ми шепнеха само ободрителни и насърчителни думи.

Но колкото и удобно да спах в това хубаво легло, събудих се още призори, защото бързах да разбера как са прекарали нощта моите артисти.

Намерих ги всичките на мястото, дето ги бях настанил вечерта — спяха си, сякаш живееха на тоя кораб от месеци. Щом се приближих, кучетата се събудиха и радостни дойдоха при мене, за да си получат сутрешната милувка. Само Добродушко, макар че ме погледна с полуотворено око, не мръдна, а захърка като заклан.

Нямаше нужда да мисля много, за да разбера какво означаваше това: господин Добродушко извънредно лесно се обиждаше и се сърдеше за нищо и никакво, а разсърдеше ли се веднъж, дълго се цупеше. Сега той беше обиден, че не съм го взел при себе си в каютата и изразяваше недоволството си, като се преструваше, че спи.

Не можах да му обясня причините, които ме бяха принудили за мое голямо съжаление да го оставя на палубата и понеже чувствувах, че поне привидно съм виновен към него, прегърнах го, за да му изкажа своите съжаления с няколко милувки.

Отначало той продължи да се цупи, но скоро с променливото си настроение се сети за друго и с движения ми даде да разбера, че ако се разходя с него на брега, може би ще ми прости.

Морякът, когото видях снощи на кормилото, беше вече станал и чистеше палубата. Той се съгласи да спусне дъската на брега и аз слязох с трупата си на поляната.

В игри с кучетата и с Добродушко, в тичане, в прескачане на трапове и катерене по дърветата времето мина бързо. Когато се върнахме, конете бяха вече впрегнати в кораба и вързани за една топола на пътя край канала: очакваха само едно пляскане на камшика, за да тръгнат.

Качих се бързо. След няколко минути веригата, която придържаше кораба към брега, бе отвързана, морякът застана на кормилото, теглачът яхна коня си, макарата, през която минаваше буксирното въже, изскърца и потеглихме.

Какво удоволствие да пътуваш на кораб! Конете препускаха по пътя край канала и без да чувствуваме никакво движение, се плъзгахме леко по водата. Двата гористи бряга бягаха след нас и се чуваше само плискането на водата о кърмата, чието кипене се смесваше с дрънкането на звънчетата, които конете носеха на шията си.

Плавахме и наведен над перилата, аз гледах тополите, които с корени в свежата трева се възправяха гордо и поклащаха в спокойния утринен простор вечно трепкащите си листа. Дългата им редица край брега образуваше плътна зелена завеса, която спираше косите слънчеви лъчи и пропускаше до нас само лека светлина, пресята през клонака.

На места водата изглеждаше съвсем черна, сякаш покриваше бездънни бездни, а другаде беше съвсем бистра и позволяваше да се видят лъскавите камъчета и кадифените треви.

Бях погълнат в съзерцанието си, когато чух, че някой извика зад мене името ми.

Обърнах се бързо: беше Артур, когото носеха на дъската му. Майката вървеше край него.

— Добре ли спахте? — попита ме Артур. — По-добре ли, отколкото на полето?

Приближих се и отговорих, като търсех учтиви думи, с които се обърнах едновременно към майката и към детето.

— А кучетата? — продължи той.

Повиках и тях, и Добродушко. Те дойдоха и се поклониха, а Добродушко започна да се криви като пред представление.

Но тая сутрин не стана дума за представление.

Госпожа Милиган беше настанила сина си на сянка и самата тя седна до него.

— Можете ли да отведете кучетата и маймунката настрана? — каза тя. — Имаме да поработим.

Веднага изпълних нейното желание и отидох с трупата си отпред, на самия нос.

За каква ли работа го биваше това бедно, болно дете?

Видях, че майка му го караше да повтаря някакъв урок, а самата тя следеше текста му в разтворената книга.

Прострян на дъската, Артур повтаряше, без да помръдне.

Или по-право, опитваше се да повтаря, защото страшно се запъваше и не можеше да каже свободно три думи. На това отгоре често грешеше.

Майка му го поправяше кротко, но същевременно и строго.

— Не знаете баснята — каза тя.

Стори ми се странно, като я чух да говори на „ви“ със сина си, но тогава не знаех, че англичаните изобщо не говорят на „ти“.

— О, мамо! — каза той отчаяно.

— Днес правите повече грешки, отколкото вчера.

— Мъчих се да я науча.

— И не я научихте.

— Не можах.

— Защо?

— Не зная… Защото не можах… защото съм болен.

— Главата ви не е болна. Няма да допусна никога да не учите нищо и под предлог, че сте болен, да растете в невежество.

Госпожа Милиган ми се видя много строга, но говореше спокойно и нежно.

— Защо ме огорчавате, като не си учите уроците?

— Не мога, мамо, уверявам ви, че не мога.

И Артур заплака. Но госпожа Милиган не се трогна от сълзите му, макар че изглеждаше развълнувана и дори огорчена, както каза самата тя.

— Исках да ви оставя да си поиграете тая сутрин с Реми и кучетата — продължи тя, — но ще играете чак когато ми кажете баснята без грешка.

След тези думи тя подаде книгата на Артур и пристъпи няколко крачки, сякаш за да се прибере в кораба, като оставяше сина си излегнат на дъската.

Той се тресеше от плач и от своето място аз чувах хълцанията му.

Как можеше госпожа Милиган да бъде строга към това клето дете, което, изглежда, обичаше така нежно? Ако не можеше да си научи урока, не беше то виновно, виновна беше навярно болестта.

А госпожа Милиган щеше да изчезне, без да му каже нито една добра дума.

Но не изчезна. Вместо да влезе в кораба, тя се върна при сина си.

— Искате ли да се опитаме да я научим заедно? — попита го тя.

— О, да, мамо! Заедно!

Тогава тя седна край него, взе отново книгата и започна бавно да чете баснята, която се наричаше „Вълк и овне“. Артур повтаряше след нея думите и изреченията.

Като прочете три пъти баснята, даде книгата на Артур, каза му да продължи да учи сам и се прибра в кораба.

Артур веднага започна да чете баснята. От мястото, където стоях, виждах как си мърда устните.

Явно беше, че учеше и че се стараеше.

Но старанието му не трая дълго. Скоро той дигна очи от книгата и устните му започнаха по-бавно да се движат, после изведнъж съвсем спряха.

Той не четеше вече, не преговаряше.

Очите му, които блуждаеха насам-натам, срещнаха моите.

Махнах му с ръка, да му напомня да продължи урока си.

Той ми се усмихна кротко, сякаш за да ми благодари за напомнянето, и отново заби очи в книгата.

Но скоро пак ги дигна и погледът му заснова от единия към другия бряг на канала.

Понеже не поглеждаше към мен, аз станах и като привлякох по този начин вниманието му, посочих книгата. Той я взе засрамен.

За нещастие след две минути едно синьо рибарче, бързо като стрела, прекоси канала при носа на кораба, като оставяше след себе си сипя следа.

Артур дигна глава, за да го проследи.

После, когато птицата изчезна, той ме погледна.

Тогава ме заговори:

— Не мога — каза той, — а много искам.

Приближих се.

— Но тая басня не е много мъчна — казах аз.

— О, напротив, много е мъчна!

— Стори ми се много лесна и докато слушах майка ви да я чете, мисля, че я запомних.

Той се усмихна недоверчиво.

— Искате ли да ви я кажа?

— Защо, като е невъзможно?

— Но не е невъзможно. Искате ли да опитам? Вземете книгата.

Той взе книгата и аз започнах да разказвам. Поправи ме само на три или четири места.

— Как, вие я знаете! — извика той.

— Не много добре, но сега мисля, че бих я казал без грешка.

— Как успяхте да я научите?

— Слушах майка ви, като я четеше, но я слушах внимателно, без да гледам какво става около мен.

Той се изчерви и извърна очи. След малко, като му мина срамът, каза:

— Разбирам как сте слушали и ще се постарая да слушам като вас. Но как успяхте да запомните всичките тия думи, които се объркват в паметта ми?

Как бях успял? Не ми беше много ясно, защото не бях мислил върху това. Но се постарах да отговоря на въпроса му, като сам си обяснявах случая.

— За какво се говори в тая басня? — започнах аз. — За едно овне. Почвам да мисля за овцете. После мисля какво правят. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара.“ Виждам овцете как спят, налягали в своята кошара, понеже са в безопасност, и като ги видя, не ги забравям вече.

— Добре — съгласи се той, — виждам ги и аз. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара“. Виждам и бели, и черни, виждам овце и агнета. Виждам дори кошарата. Тя е оградена с плет.

— Тогава няма да я забравите вече, нали?

— О, не!

— Кой пази обикновено овцете?

— Кучетата.

— Какво правят кучетата, когато няма защо да пазят овцете, тъй като са на безопасно място?

— Няма какво да правят.

— Тогава могат да спят. И ние казваме: „Кучетата спяха“.

— Така е много лесно.

— Много лесно, нали? Сега да помислим за друго нещо. Освен кучетата кой друг пази овцете?

— Овчарят.

— Щом овцете са в безопасност, овчарят няма никаква работа. Как може да прекара времето си?

— Като свири на кавал.

— Виждате ли го?

— Да.

— Къде е той?

— Под сянката на един голям бряст.

— Сам ли е?

— Не. С други овчари съседи.

— Тогава, щом виждате овцете, кошарата, кучетата и овчаря, не можете ли да кажете без грешка началото на баснята?

— Мисля, че мога.

— Я да видим.

Като ме слушаше да му говоря така и да му обяснявам как може да се научи лесно един урок, който в началото изглежда труден, Артур ме гледаше плахо и развълнувано, сякаш не беше убеден, че му казвам истината. Но след кратко колебание се реши:

— „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара, кучетата спяха, а овчарят, под сянката на един голям бряст, свиреше на кавал с други овчари съседи.“

И плесна с ръце.

— Но аз зная — извика той, — не направих нито една грешка.

— Искате ли да научите по същия начин цялата басня?

— Да, с вас съм сигурен, че ще я науча. Колко доволна ще бъде мама!

И той залегна да научи останалата част от баснята, както бе научил първото изречение.

След по-малко от четвърт час той я знаеше отлично и я повтаряше без грешка, когато майка му се появи неочаквани зад нас.

Най-напред тя се разсърди, като ни видя заедно, защото помисли, че сме се събрали само за да играем, но Артур не я остави да продума нито дума.

— Зная баснята — извика той. — Реми ми помогна да я науча.

Госпожа Милиган ме гледаше крайно изненадана и навярно щеш да ми зададе някакъв въпрос, когато Артур започна, без тя да го пита, да казва „Вълк и овне“. Той направи това радостен и тържествуващ, без да се запъва и без грешка.

През това време аз гледах госпожа Милиган. Видях как на хубавото й лице засия усмивка, после ми се стори, че очите й се насълзиха. Но понеже в тоя миг се наведе над сина си и го целуна нежно, като го прегърна с двете си ръце, не зная дали плачеше.

— Думите — каза Артур — са глупост, те не означават нищо, а нещата се виждат и Реми ми помогна да видя овчаря с кавала. Дигнех ли очи, докато учех, не мислех вече за нищо наоколо, виждах кавала на овчаря и чувах песента, която свиреше. Искате ли да ви изпея песента, мамо?

И той изпя на английски някаква тъжна песен.

Сега госпожа Милиган наистина плачеше и когато се изправи, видях сълзите й по страните на Дейното дете. Тогава тя се приближи до мен, хвана ми ръката и я стисна толкова нежно, че аз се развълнувах.

— Вие сте добро момче — каза ми тя.

Разказах толкова подробно тая дребна случка, за да обясня промяната, която стана от тоя ден в моето положение. Вчера ме взеха като човек, който разиграва животни, за да забавлявам заедно с кучетата и маймунката едно болно дете. Но този урок ме отдели от кучетата и маймунката и аз станах другар с почти приятел.

Трябва да добавя веднага и нещо, което научих едва по-късно — госпожа Милиган беше огорчена, като гледаше, че синът й не учи нищо, или по-право, че не може да научи нищо. Макар че беше болен, тя искаше той да работи и тъкмо понеже болестта му щеше да трае дълго, искаше още отсега да му създаде навици, които да му дадат възможност, когато оздравее, да използува по-добре времето си, отколкото в миналото.

До тоя ден никак не беше успявала. Артур не отказваше да учи, но беше съвсем невнимателен и неприлежен. Той приемаше, без да се противи, книгата, която му слагаха в ръцете, дори посягаше на драго сърце да я вземе, но умът му оставаше затворен и той повтаряше механично, като машина, добре или зле, по-скоро зле, отколкото добре, думите, които му набиваха насила в главата.

На това се дължеше и дълбокото огорчение на майка му, която се отчайваше от него.

На това се дължеше и нейното голямо задоволство, когато го чу да казва баснята, която беше научил с мене за половин час, докато тя самата не беше успяла в продължение на няколко дни да го накара да я запомни.

Когато си спомня сега за дните, които прекарах на кораба с госпожа Милиган и Артур, намирам, че това са най-хубавите дни от моето детство.

Артур ме обикна горещо, пък и аз, без да мисля много и повлиян от чувствата си, започнах да гледам на него като на брат: нито веднъж не се спречкахме — той не показваше с нищо превъзходството, което му създаваше неговото положение, а аз не се стеснявах ни най-малко — и през ум не ми минаваше, че мога да се стеснявам.

То се дължеше навярно на възрастта ми и на това, че не познавах живота. Но мисля, че се дължеше много повече на вниманието и на добротата на госпожа Милиган, която много често ми говореше като на свое дете.

И после, това пътуване на кораб беше истинско чудо за мене. Не изпитвахме нито час скука или умора. От сутрин до вечер цялото ни време беше запълнено.

След прокарването на железниците не посещават вече, дори не познават южния канал, а той си остава една от рядкостите на Франция.

От Вилфранш дьо Лораге ние се прехвърлихме в Авиньоне, а от Авиньоне — в Норузкия пролом, където се намира паметникът, издигнат в чест на Рике, строителя на канара, и където е вододелът на реките, които се вливат в Атлантическия океан, и тези, които се спускат към Средиземно море.

После мигахме Кастелнодари, града на мелниците, средновековния град Каркасон и през Фозранския шлюз, толкова интересен със своите девет скачени яза, слязохме в Бевие.

Когато местността беше интересна, изминавахме само по няколко левги на ден и, обратно, когато беше еднообразна, плавахме по-бързо.

Самият път определяше колко време да пътуваме и кога да тръгваме. Не ни смущаваше нито една от постоянните грижи на пътниците: не трябваше да бием дълъг път, за да стигнем някоя странноприемница, където да бъдем, положителни, че ще намерим какво да вечеряме и къде да пренощуваме.

В определен час ни поднасяха храна под верандата и както ядяхме, следяхме спокойно подвижната гледка на двата бряга.

Залезеше ли слънцето, спирахме, където замръкнехме, и оставахме там до разсъмване.

У нас, в нашата къща, не познавахме скучните вечерни часове, които често са толкова дълги и мъчителни за пътника.

Тия вечерни часове, напротив, за нас често бяха много къси и времето за лягане ни сварваше, когато и през ум не ни минаваше за сън.

Спреше ли корабът, ако беше хладно, се затваряхме в салона и след като запалваха слаб огън, за да прогонят влагата или мъглата, които бяха вредни за болния, донасяха лампите. Настанявахме Артур пред масата, аз сядах до него и госпожа Милиган ни показваше книги с картинки или снимки. Както корабът беше построен нарочно за това плаване, така и книгите и картините бяха подбрани за това пътуване. Когато очите ни започваха да се уморяват, тя отваряше някоя от тия книги и ни четеше увлекателни откъси, които можехме да разберем, или пък затваряше книгите и албумите и ни разказваше предания или исторически събития, свързани с местностите, през които бяхме минали. Говореше, приковала поглед в очите; на своя син, и трогателни бяха усилията, които полагаше, да изразява само мисли и да употребява само думи, които той лесно можеше да разбере.

Когато вечерите бяха хубави, аз също имах дейно участие. Тогава вземах арфата, слизах на брега, заставах на известно разстояние зад някое дърво, което ме скриваше в сянката си, и там пеех всичките песни и свирех всички мелодии, които знаех. За Артур беше голямо удоволствие да слуша музика в тихата нощ, без да вижда кой свири. Често ми викаше: „Още!“, и аз повтарях мелодията, която бях изсвирил.

За дете като мене, което познаваше само колибата на мама Барберен и скитничеството по широките пътища със синьор Виталис, това беше един тих и щастлив живот.

Каква разлика между картофите със сол на бедната жена, която ме бе отгледала, и вкусните торти с плодове, сладката, кремовете и сладкишите на госпожа Милиган.

Каква разлика между дългото ходене пеш след господаря в кал и дъжд, под жарко слънце и тази разходка на кораб!

Но за да бъда справедлив към себе си, трябва да кажа, че бях още по-чувствителен към душевното щастие, което намерих в тоя нов живот, отколкото към материалните облаги, които той ми даваше.

Да, хубави бяха сладкишите на госпожа Милиган! Да, приятно беше да не понасяш вече глад, пек и студ! Но колко по-хубави и по-приятни от всичко това бяха за душата ми новите чувства, които я изпълваха!

Два пъти видях да се късат или да се развързват нишките, които ме свързваха с тези, които обичах: първия път — когато бях изтръгнат от мама Барберен, втория — когато ме разделиха с Виталис. И тъй, два пъти останах сам в света, без опора, без подкрепа, без други приятели освен животните ми.

И ето, останал съвсем сам и сред лишения, срещнах хора, които се отнесоха с участие към мене и които обикнах: една жена, хубава, приятна, любезна и нежна жена, и едно дете на моята възраст, което се отнасяше към мене като към брат.

Каква радост, какво щастие за сърце като моето, което имаше толкова голяма нужда от обич!

Колко пъти, като гледах Артур легнал на дъската, блед и тъжен, завиждах на щастието му, аз, пълният със здраве и сили!

Завиждах не на богатствата около него, не на книгите и скъпите му играчки, не на кораба, а на любовта, с която го окръжаваше майка му.

Колко ли щастлив беше той, че го обичаха така и го целуваха по десет-двадесет пъти на ден и че самият той можеше да целува от все сърце тая хубава жена, майка си, до чиято ръка аз едва смеех да се докосна, когато ми я подаваше!

И тогава си казвах тъжно, че никога не ще имам майка, която да ме целуне и аз да я целуна. Може би някой ден пак щях да видя мама Барберен и това щеше да бъде истинска радост за мене, но нямаше вече да мога да й кажа както някога: „Мамо“, защото не ми беше майна.

Сам, щях да бъда вечно сам.

И тая мисъл ме караше да ценя още повече радостта, която изпитвах, като чувствувах, че госпожа Милиган и Артур се отнасят нежно към мене.

Не биваше да бъда много придирчив към своя дял щастие на тоя свят и понеже никога нямаше да имам ни майка, ни брат, ни семейство, трябваше да бъда щастлив, че имам приятели.

Трябваше да бъда и бях напълно щастлив.

Но колкото и приятен да ми беше тоя нов живот, скоро трябваше да се разделя с него и да се върна към предишния си живот.