Ектор Мало
Без дом (11)

Единадесета глава
На кораб

Когато се прибрах в странноприемницата със свито сърце и зачервени очи, видях на дворната врата стопанина, който ме изгледа продължително.

Щях да отмина, за да отида при кучетата, но той ме спря.

— Е? — попита ме той. — Какво става с господаря ти?

— Осъдиха го.

— Колко?

— Два месеца затвор.

— И каква глоба?

— Сто франка.

— Два месеца, сто франка! — повтори той три-четири пъти.

Исках да продължа пътя си, но той пак ме спря.

— А какво мислиш да правиш през тия два месеца?

— Не зная, господине.

— Хм! Не знаеш! Надявам се, че имаш пари, за да живееш и да храниш животните си?

— Не, господине.

— Тогава разчиташ на мен, че ще ви държа тук?

— О, не, господине! На никого не разчитам.

Това беше самата истина — на никого не разчитах.

— Да, момчето ми, ти имаш право! — продължи стопанинът. — Господарят ти ми дължи вече много пари и не мога да те държа два месеца на вяра, без да зная дали накрая ще ми се заплати. Трябва да си вървите оттук.

— Да си вървя? Но къде да отида, господине?

— Това не е моя работа: не съм ти баща, не съм ти и господар. Защо да те държа?

За миг се вцепених. Какво да кажа? Човекът имаше право. Защо да ме държи при себе си? За него бях само пречка и товар.

— Хайде, момчето ми, вземи си кучетата и маймуната и да те няма. Разбира се, ще ми оставиш раницата на господаря си. Когато излезе от затвора, той ще дойде да си я потърси и тогава ще си уредим сметките.

Тези думи ми навяха една мисъл и реших, че съм намерил начин да остана в странноприемницата.

— Щом сте уверен, че тогава ще си уредите сметките, нека остана, докато той дойде. Ще прибавите моите разходи към сметката на господаря ми.

— Така ли мислиш, момчето ми? Твоят господар ще може да ми плати за няколко дни, но за два месеца е трудна работа.

— Ще ям толкова малко, колкото ми дадете.

— А животните ти? Не, трябва да си вървиш! Ще си намериш работа и ще си изкарваш хляба по селата.

— Но къде ще ме намери господарят, когато излезе от затвора? Той ще ме потърси тук, господине.

— Тогава ще се върнеш. А сега върви се поразходи два месеца в околностите, в градовете с минерални бани. В Баньер, в Котре, в Люз. Там се печелят пари.

— Ами ако господарят ми пише?

— Ще ти запазя писмото.

— Но като не му отговоря?

— Ех, дотягаш ми вече. Казах ти да си вървиш. Трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо! Давам ти пет минути да се приготвиш. Ако те намеря тук, като се върна в двора, ще се разправяш с мене.

Разбрах много добре, че всякакво настояване беше излишно. Както казваше стопанинът, „трябваше да се махна оттук“. Влязох в конюшнята, отвързах кучетата и Добродушко, закопчах раницата, надянах през рамо ремъка на арфата и излязох от странноприемницата.

Стопанинът стоеше на вратата, за да ме следи.

Бързах да изляза от града, защото кучетата ми нямаха намордници. Какво щях да отговоря, ако ме срещнеше някой полицай? Че нямам пари да им купя намордници ли? Това беше самата истина, защото, като си преброих парите, в джоба ми оставаха само единадесет су, а те не бяха достатъчни за такава покупка. Нямаше ли да арестува и мене? Господарят ми в затвора, аз също — какво щеше да стане с кучетата и с Добродушко? Станал бях директор на трупа, глава на семейство, аз, детето без семейство, и съзнавах своята отговорност.

Както вървяхме бързо, кучетата дигаха глава към мене и ме поглеждаха така, че нямаше нужда от думи, за да ги разбера — бяха гладни.

Добродушко, който седеше отзад, на раницата, от време на време ми дръпваше ухото, за да ме накара да се обърна към него. Тогава си търкаше корема с движение, не по-малко изразително от погледа на кучетата.

И аз можех да говоря за глада си, защото не бях ял повече от тях, но каква полза?

Моите единадесет су не можеха да ни стигнат за обед и вечеря. Трябваше да се задоволим само с едно ядене — по средата на деня, — за да хване място за две.

Странноприемницата, в която живеехме и отдето ни изгониха, се намираше в предградието Сен Мишел, на пътя за Монпелие, и, разбира се, аз тръгнах по тоя път.

В бързината да избягам от град, където можех да срещна полицаи, нямах време да се запитам накъде водят пътищата. Исках само да ме отведат далече от Тулуза — за другото ме беше малко грижа. Безразлично ми беше в кой край ще отида — навсякъде щяха да ни искат пари за храна и за пренощуване. Пък и въпросът за преспиването не беше много важен. Беше топло и можехме да спим на открито, на завет под някой храст или край някоя стена.

Но храната?

Мисля, че вървяхме близо два часа, без да посмея да се спра — кучетата ме гледаха все по-умолително и по-умолително, а Добродушко ми дърпаше ухото и си търкаше все по-силно корема.

Най-после реших, че сме достатъчно далеч от Тулуза и няма от какво да се боим или поне, че мога да кажа, че ще сложа намордници на кучетата утре, ако поискат да направя това, и влязох в първата хлебарница, която ми се изпречи на пътя.

Поисках ливра^[1] и половина хляб.

— Вземете един хляб от две ливри — ми каза хлебарката. — За вашата менажерия няма да е много. Трябва добре да ги храните, горките животни!

Разбира се, един хляб от две ливри не беше много за нас, защото, като изключим Добродушко, който ядеше малко, на всеки се падаше само по половин ливра, но беше много за кесията ми.

Хлябът тогава струваше пет су ливрата и ако вземех две ливри, трябваше да платя десет су, така че от моите единадесет су щяха да ми останат пет сантима.

Не намерих за разумно да си позволя такава голяма разточителност, преди да съм обезпечил утрешния ден. Ако купех само ливра и половина хляб, за което трябваше да заплатя седем су и три сантима, за утре щяха да ми останат три су и два сантима, с други думи — колкото да не умрем от глад, докато ни се удаде случай да спечелим някоя пара.

Бърже пресметнах и казах на хлебарката колкото може по-уверено, че ливра и половина хляб ми са напълно достатъчни, и я помолих да не ми реже повече.

— Добре, добре — отвърна тя.

И от един хубав хляб от шест ливри, който положително бихме изяли цял-целеничък, тя ми отряза, колкото исках, и го сложи на везните, като ги чукна леко.

— Малко повечко — каза тя, — за два сантима.

И прибра моите осем су в чекмеджето си.

Виждал съм доста хора да се отказват от сантимите, които им връщат, защото не им трябвали. Аз не бих се отказал от двата сантима, които тя ми дължеше. Но не посмях да си ги поискам и излязох, без да кажа нито дума, стиснал здраво хляба под мишница.

Кучетата скачаха радостни около мене, а Добродушко ми дърпаше косите и леко скимтеше.

Не отидохме много далече.

При първото дърво край пътя опрях арфата на дънера му и се излегнах на тревата. Кучетата насядаха срещу мене — Капи в средата, Долче от едната му страна, Зербино от другата. Добродушко, който не беше уморен, остана прав, за да бъде готов да грабне залците, които му харесат.

Не беше лесно да се раздели хлябът. Нарязах го, доколкото можех, на пет равни части и за да не се пилее хлябът, раздадох го на малки резени. Всеки получи поред своя дял, сякаш се хранехме на бака.

Добродушко, който ядеше по-малко от нас, се чувствуваше най-облагодетелствуван — той беше сит, а ние бяхме още гладни. Взех три парчета от неговия хляб и ги скътах в раницата, за да ги дам по-късно на кучетата. После, тъй като оставаха още три парчета, всеки от нас получи по едно. То беше същевременно и нашата добавка, и сладкото ни.

Макар че нашето угощение не беше от тези, които предразполагат към речи, стори ми се, че е дошъл моментът да отправя няколко думи към другарите си. Смятах се, разбира се, за техен началник, но не мислех, че стоя много по-високо от тях, за да бъда освободен от задължението да им съобщя в какво тежко положение се намирахме.

Капи навярно бе отгатнал моето намерение, защото впери в мене големите си умни и любещи очи.

— Да, приятелю Капи — започнах аз, — да, приятели Долче, Зербино и Добродушко, да, мои скъпи другари, имам да ви съобщя лоша вест: нашият господар ни е отнет за два месеца.

— Ау! — изскимтя Капи.

— Това е много неприятно за него, а също и за нас. Живеехме благодарение на него и докато го няма, ще изпаднем в ужасно положение. Нямаме пари.

При тази дума, която знаеше отлично, Капи се изправи на задните си лапи и започна да обикаля в кръг, сякаш събираше пари от „почитаемата публика“.

— Да даваме представления ли искаш? — продължих аз. — Съветът, разбира се, е добър, но ще имаме ли събирания? Там е въпросът. Ако не успеем, предупреждавам ви, че цялото ни състояние е само три су. Значи ще трябва да гладуваме. При тези обстоятелства, надявам се, че ще разберете трудността на положението, ще вложите целия си ум в служба на общото благо. Искам от вас послушание, въздържаност и смелост. Да сплотим редовете си и разчитайте на мене, както аз разчитам на вас.

Не смея да твърдя, че моите другари разбраха цялата красота на моята случайна реч, но те положително почувствуваха главните мисли. Те знаеха по отсъствието на нашия господар, че се е случило нещо сериозно и чакаха от мене обяснение. Ако не разбраха всичко, което им казах, бяха попе доволни от обноската ми към тях и изразиха своето задоволство с вниманието си.

Като казвам внимание, говоря само за кучетата, защото за Добродушко беше невъзможно да се съсредоточи дълго време върху едно и също нещо. През първата част на моята реч той ме слуша с израз на най-живо любопитство. Но след двадесетина думи скочи на дървото, което ни пазеше сянка, и започна да се забавлява — люлееше се, като се мяташе от клон на клон. Ако Капи ми беше нанесъл такава обида, положително щях да се засегна, но от Добродушко можеше да се очаква всичко. Той беше лекомислен, празна глава, пък и в края на краищата беше напълно естествено да му се прииска да се позабавлява малко.

Признавам, че и аз на драго сърце бих постъпил като него и бих се полюлял с удоволствие. Но важността и достойнството на моята служба не ми позволяваха вече такива развлечения.

Подир кратка почивка дадох знак за тръгване. Трябваше да спечелим за пренощуване или поне за утрешната закуска, ако, както беше вероятно, спестим, като нощуваме на открито.

След като вървяхме около един час, съгледахме някакво село, което ми се видя удобно, за да изпълня намеренията си.

Отдалече то изглеждаше доста бедно и следователно сборът щеше да бъде много оскъден, но нямаше защо да се отчайвам от това. Не бях придирчив по отношение на сбора, а си и казвах, че колкото по-малко е селото, толкова по-малка е вероятността да срещнем там полицаи.

Приготвих артистите си и в колкото се може по-добър ред влязохме в селото. За съжаление липсваше ни флейтата на Виталис и неговата внушителна външност, която като външността на полкови барабанчик начело на полка винаги привличаше погледите. Не бях висок и с изразително лице като него. Напротив, бях много дребен, слабичък и на лицето ми навярно бе изписана повече уплаха, отколкото самоувереност.

Както вървяхме, поглеждах наляво и надясно, за да видя какво впечатление правехме. Слабо. Хората дигаха глава, после я навеждаха и никой не тръгваше подире ни.

Като стигнахме на един малък площад, сред който имаше чешма, засенчена от платани, взех арфата и засвирих валс. Музиката беше весела, пръстите ми се движеха леко, но на сърцето ми беше тежко и ми се струваше, че нося на плещите си много тежък товар.

Казах на Зербино и на Долче да играят валс. Те веднага ме послушаха и започнаха да се въртят в такт.

Но никой не се помръдна да дойде да ни погледа, а по праговете на къщите виждах жени, които плетяха или разговаряха.

Продължих да свиря. Зербино и Долче продължиха да играят.

Може би някой щеше да се реши да се приближи към нас. Дойдеше ли един, щеше да дойде и друг, щяха да се съберат десет, двадесет души.

Но напразно свирех, Зербино и Долче напразно се въртяха. Хората не идваха. Дори не ни поглеждаха вече.

Просто да се отчаеш.

Но аз не се отчайвах и свирех още по-силно, дрънках до скъсване струните на арфата.

Изведнъж едно детенце, толкова малко, че ми се стори като едва проходило, напусна прага на къщата и се запъти към нас.

Майка му навярно щеше да го последва, после, след майката — някоя нейна приятелка и щяхме да имаме публика, а след това и сбор.

Свирех по-тихо, за да не уплаша детето, а да го привлека.

Разперило ръчички, то се полюшваше на крачката си и бавно се приближаваше.

То идеше, идеше, още няколко крачки и щеше да бъде при нас.

Майката дигна глава, изненадана навярно и разтревожена, че не е до нея.

Забеляза го веднага. Но вместо да изтича след него, както се надявах, само го повика и послушното дете се върна при нея.

Може би тия хора не обичаха танца. Най-сетне всичко беше възможно.

Заповядах на Зербино и Долче да легнат и запях своята канцонета. И навярно никога не бях я пял с такова усърдие.

Fenesta vascia e patrona crudele,

Quanta sospire m’aje fatto jettare.

Започвах втория куплет, когато видях човек с палто и с плъстена шапка на главата да се отправя към нас. Най-после! Запях с по-голямо увлечение.

— Хей! — викна той. — Какво правиш тук, нехранимайко такъв?

Млъкнах, слисан от тоя въпрос, и го гледах със зинала уста как се приближава към мене.

— Е, ще отговаряш ли? — каза той.

— Виждате, господине — пея.

— Имаш ли разрешение да пееш на площада в нашата община?

— Не, господине…

— Обирай си крушите тогава, ако не искаш да ти съставя акт.

— Но, господине…

— Наричай ме господин пъдар и да те няма, просяк такъв!

Пъдар! Знаех от случая с моя господар какво значи да се противиш на полицаи и на пъдари.

Не чаках да ми повтори заповедта. „Обрах си крушите“, както той ми заповяда, и бързо тръгнах по пътя, по който бях дошъл.

Просяк! Но това не беше вярно. Не бях просил: бях пял, бях свирил, това ми беше работата. Какво лошо бях направил?

След пет минути излязох от това негостоприемно, но добре пазено село.

Кучетата вървяха след мен, навели глава и умърлушени — навярно бяха разбрали, че ни се е случила неприятност.

От време на време Капи ме изпреварваше, обръщаше се към мене и ме гледаше любопитно с умните си очи. Всеки друг на негово място би ме запитал, но Капи беше много добре възпитано, много дисциплинирано куче, за да си позволи нескромен въпрос Показваше само любопитството си и виждах как челюстите му трепереха от усилията, които правеше, да не залае.

Когато се отдалечихме достатъчно и нямаше вече опасност от груба намеса на пъдаря, направих знак с ръка и трите кучета веднага се наредиха в кръг около мене — Капи стоеше в средата, неподвижен, вперил поглед в мене.

Време беше да им дам обяснението, което очакваха.

— Нямаме разрешение да играем — казах аз — и ни изпъдиха.

— Ами тогава? — запита Капи с мръдване на глава.

— Тогава ще спим на открито, къде да е, без да вечеряме.

При думите „без да вечеряме“ всички изръмжаха. Показах им трите су.

— Знаете, че това са последните ни пари. Ако похарчим нашите три су тая вечер, утре няма да имаме какво да ядем, а понеже днес ядохме, мисля, че е разумно да помислим за утрешния ден.

И прибрах трите су в джоба си.

 

Капи и Долче наведоха примирени глава, но Зербино, който не винаги беше послушен, а на това отгоре беше и лаком, продължи да ръмжи.

След като го изгледах строго, без да успея да го накарам да млъкне, обърнах се към Капи.

— Обясни на Зербино това, което той, изглежда, не иска да разбере — казах му аз. — Трябва да се лишим от второ ядене днес, ако искаме да ядем веднъж утре.

Капи перна веднага другаря си с лапа и между двамата се завърза спор.

Не мислете, че думата „спор“ е неуместна, понеже се отнася за две животни. Положително е, че всички животни наистина имат свой собствен език. Ако сте живели в къща, по чиито корнизи или прозорци лястовиците са си свили гнезда, навярно сте убедени, че тия птици не чирикат просто някакъв музикален напев, когато призори така оживено бъбрят помежду си. Те държат истински речи, разискват важни работи или си разменят нежни думи. А мравките от един и същ мравуняк, когато се срещат по някоя пътечка и си търкат пипалцата едно о друго, какво мислите, че правят, ако не допускате, че споделят нещо, което ги засяга? А кучетата — те не само знаят да говорят, но знаят и да четат. Вижте ги с муцуната нагоре или с наведена глава как душат земята или миришат камъните и храстите. Изведнъж те се спират пред кичур трева или пред някоя стена и стоят там известно време. Ние не виждаме нищо по тая стена, докато кучето чете там най-различни любопитни неща, написани с тайнствени букви, които ние дори не забелязваме.

Не зная какво каза Капи на Зербино, защото ако кучетата разбират езика на хората, хората не разбират езика на кучетата. Видях само, че Зербино не вземаше от дума и настояваше трите су да бъдат похарчени веднага. Трябваше Капи да се разсърди и чак когато си показа зъбите, Зербино, който не беше много смел, млъкна.

След като разреших по този начин въпроса с вечерята, оставаше да помисля за нощуването.

За щастие времето беше хубаво, денят топъл и да се спи на открито по това време не беше много опасно. Трябваше само да се настаним така, че да се скрием от вълците, ако имаше вълци в тоя край, и от нещо, което ми изглеждаше много по-опасно — от пъдарите, тъй като хората бяха още по-опасни за нас.

Оставаше ни само да вървим напред по белия път, докато намерим убежище.

Така и направихме.

Пътят се виеше напред, километрите се редяха един след друг и последните розови лъчи на залязващото слънце бяха вече угаснали на небето, а ние още не бяхме намерили убежище. Все трябваше да се намери някакъв изход.

Когато се реших да спрем, за да пренощуваме, се намирахме в гора, прорязана тук-таме от голи места, сред които се издигаха гранитни скали. Мястото беше много тъжно, много пусто, но нямахме по-добър избор и помислих, че сред тия гранитни скали ще намерим място да се скрием от нощния хлад. Казвам „да се скрием“, защото говоря за Добродушко и за себе си, тъй като не се безпокоях много за кучетата. Те можеха да спят навън, без да има опасност от настинка. Но към себе си трябваше да бъда внимателен, защото съзнавах своята отговорност. Какво би станало с трупата ми, ако се разболеех? А какво би станало с мене самия, ако се разболееше Добродушко и трябваше да се грижа за него?

Отбихме се от пътя и навлязохме сред камъни. Скоро видях грамадна гранитна скала, наклонена така, че образуваше нещо като пещера в основата си и стряха на върха. В тая пещера ветровете бяха струпали дебел пласт сухи борови иглички. Не можехме и да се надяваме на по-добро — постеля, за да се излегнем, и стряха над главата ни. Липсваше ни само парче хляб за вечеря, но не биваше да мислим за това. Нали и поговорката казва: „Сънят е храна“?

Преди да си легнем, обясних на Капи, че разчитам на него да ни пази и доброто куче, вместо да си легне с нас на боровите иглички, остана вън от нашето убежище на стража. Можех да бъда спокоен, знаех, че никой нямаше да се приближи, без да бъда предупреден.

Но макар че бях спокоен в това отношение, не заспах веднага щом се проснах на боровите иглички с Добродушко, завит до мене с дрехата ми, и Зербино и Долче, сврели се в кръг в краката ми. Неспокойствието ми беше по-голямо от умората.

Денят, първият ден от нашето пътуване, беше лош. Какъв ли щеше да бъде утрешният ден? Гладен бях, жаден бях, а имах три су. Напразно ги обръщах несъзнателно в джоба си, не се увеличаваха: едно, две, три, все толкова си оставаха.

Как да изхраня трупата си, как да изхраня себе си, ако не мога утре или следващите дни да давам представления? Намордници, разрешение да пея — отде да ги взема? Трябваше ли да умрем всички от глад, някъде в някоя гора, под някой храст?

И както обмислях тия тъжни въпроси, гледах звездите, които блестяха над мене в мрачното небе. Не полъхваше никакъв ветрец. Пълна тишина — не шумваха листата, не се обаждаше птица, не трополеше каруца по пътя. Додето стигаше погледът ми в синкавата глъбина — пустота. Колко бяхме самотни и изоставени!

Усетих, че очите ми се наливат със сълзи, после изведнъж заплаках: бедната мама Барберен, бедният Виталис!

Лежах по корем и плачех неудържимо в двете си шепи, когато усетих топъл лъх по косите си. Обърнах се веднага и голям и топъл език ме лизна нежно по лицето. Капи! Чул ме, че плача, и дошъл да ме утеши, както беше идвал вече да ме подкрепи през първата нощ на нашето пътуване.

Прегърнах го с две ръце през шията и го целунах по влажната муцуна. Тогава той изскимтя леко два-три пъти и ми се стори, че плачеше заедно с мене.

Когато се събудих, беше съвсем светло и Капи, седнал пред мене, ме гледаше. Птички пееха в шумака. Далече, много далече, биеше камбана. Слънцето се беше издигнало вече високо на небето и галеше с топлите си живителни лъчи както тялото, така и сърцето.

Бързо се натъкмихме и тръгнахме натам, отдето долиташе камбанният звън. Там имаше село, там имаше навярно хлебар. Когато си легнеш, без да обядваш и вечеряш, гладът се обажда рано-рано.

Бях решил — ще похарча трите су, пък после ще видим.

Като стигнахме в селото, нямаше защо да питам къде е хлебарницата. Нашият нос ни заведе право там.

Моето обоняние беше почти така остро като на кучетата и отдалече почувствувах приятната миризма на хляб.

От хляб за три су — хлябът струваше по пет су ливрата — ни се падна само по едно много малко парченце и закуската ни бързо свърши.

Време беше да видим, или по-скоро да измислим, как да спечелим нещо през деня. Затова тръгнах да обикалям селото, като търсех най-удобно място за представление и се вглеждах в лицата на хората, за да отгатна дали щяха да ни бъдат приятели, или врагове.

Нямах намерение да дам веднага представление, защото беше рано, а исках да опозная селото, да избера най-доброто място, да се върна на обед на това място и да си опитам щастието.

Погълнат от тая мисъл, изведнъж чух викове зад себе си. Обърнах се бързо и видях, че Зербино бяга, а някаква стара жена го гони. Не беше необходимо много време, за да разбера на какво се дължаха тия викове и това гонене: възползувал се от моята разсеяност, Зербино се беше вмъкнал в някаква къща и задигнал парче месо, което носеше в устата си.

— Дръжте крадеца! — крещеше старата жена. — Дръжте го! Дръжте ги всичките!

Като чух тия думи, се почувствувах виновен или поне отговорен за простъпката на моето куче и побягнах и аз. Какво щях да отговоря, ако старата жена поиска да й платя откраднатото месо? Как щях да й го платя? А хванат ли ни, нямаше ли да ни задържат?

Като ме видяха, че бягам, Капи и Долче хукнаха подире ми и аз ги чувствувах по петите си, а Добродушко, когото носех на рамото си, ме стискаше за шията, за да не падне.

Нямаше голяма опасност да ни стигнат и да ни уловят, но можеше да ни спрат по пътя — стори ми се, че точно такова намерение имаха двама-трима души, които препречваха пътя. За щастие някаква напречна уличка излизаше на пътя отсам тия хора. Хукнах по нея, следван от кучетата, продължавахме да бягаме, колкото ни държаха краката, и скоро излязохме на полето. Спрях се, когато не можех вече да си поема дъх, с други думи, след като бях изминал най-малко два километра. Тогава се обърнах и се осмелих да погледна назад. Никой не ни гонеше. Капи и Долче все подире ми, а Зербино се задаваше отдалече — навярно се беше спрял, за да си изяде месото.

Повиках го. Но Зербино знаеше, че е заслужил строго наказание, и се спря, после, вместо да дойде при мене, избяга.

Зербино беше откраднал парчето месо, подтикнат от глада. Но аз не можех да приема тази причина за извинение. Имаше кражба. Виновникът трябваше да бъде наказан, иначе беше свършено с дисциплината в трупата ми. В следващото село Долче можеше да последва примера на другаря си, а и самият Капи в края на краищата би изпаднал в изкушение.

И така, трябваше да накажа Зербино пред всички. Но за това той трябваше да яви при мене, а не беше лесно да го накарам.

Прибягнах към Капи.

— Доведи ми Зербино.

И той тръгна веднага да изпълни задачата, която му възложих. Но ми се стори, че не я прие с такова усърдие, както обикновено, и в погледа, който ми хвърли, преди да тръгне, сякаш прочетох, че с по-голямо удоволствие би станал защитник на Зербино, отколкото мой полицай.

Оставаше само да дочакам завръщането на Капи и на неговия пленник, но това можеше да трае дълго, защото Зербино навярно не би се оставил да го доведат веднага. Но за мене нямаше нищо неприятно в това чакане. Бях доста далече от селото и не се боях, че някой може да ме улови. А, от друга страна, бях доста уморен от тичането и исках да си поотдъхна. Пък и защо да бързам? Нямаше къде да отида, нито какво да правя.

Мястото, където бях спрял, беше много удобно за чакане и почивка. Без да зная къде отивам в лудия си бяг, бях стигнал бреговете на южния канал и след като изминах прашните полета от тръгването си от Тулуза, се намирах в зелена и прохладна местност: вода, дървета, трева, малък ручей течеше през пукнатините на една скала, покрита с цъфнали растения, които се спускаха като водопади по течението на водата. Прелестен кът — тук спокойно можех да чакам завръщането на кучетата.

Измина цял час, но не виждах да се връща нито едното, нито другото и започнах да се тревожа, когато Капи се появи сам, с наведена глава.

— Къде е Зербино?

Капи легна плахо. Тогава, като го погледнах, видях, че едното му ухо е разкървавено.

Нямаше нужда от обяснения, за да разбера какво се беше случило. Зербино се беше разбунтувал срещу полицията и бе оказал съпротива, а Капи, който се беше подчинил може би със съжаление на заповед, която смяташе за много строга, се бе оставил да го победят.

Трябваше ли да го мъмря и да наказвам и него? Не посмях и не бях разположен да наскърбявам другите, когато бях вече доста огорчен от собствената си скръб.

Изпращането на Капи излезе несполучливо и единственият изход, който ми оставаше, беше да чакам Зербино сам да се върне. Познавах го добре — след първия опит за неподчинение той се примиряваше с наказанието си и щях да го видя да се връща разкаян.

Излегнах се под едно дърво, като вързах Добродушко от страх да не му хрумне да последва Зербино. Капи и Долче лежаха в краката ми.

Времето течеше, Зербино не идваше. Неусетно сънят ме обори и съм заспал.

Когато се събудих, слънцето блестеше високо над мене — беше минало много време. Но нямаше и нужда да гледам слънцето, за да разбера, че е късно: стомахът ми напомняше, че отдавна бях изял своето парче хляб. От своя страна двете кучета и Добродушко също ми показаха, че са гладни — Капи и Долче бяха умърлушени, а Добродушко се чумереше.

А Зербино все още не идваше.

Виках го, свирках му, но напразно — не дойде. След като беше закусил добре, спокойно си почиваше, сгушен под някой храст.

Положението ми ставаше опасно: ако си отидех, той прекрасно можеше да се загуби и да не ни стигне; ако останех, нямаше как да спечеля няколко су, за да се нахраним.

А гладът ставаше все по-нетърпим и по-нетърпим. Кучетата ме гледаха отчаяно, а Добродушко си блъскаше корема и издаваше къси гневни крясъци.

Времето минаваше, Зербино не идваше и аз изпратих още веднъж Капи да потърси другаря си. Но след половин час той се върна сам и ми даде да разбера, че не го е намерил.

Какво да правя?

Макар че Зербино беше виновен, а освен това със своята грешка постави всички ни в страшно положение, и през ум не можеше да ми мине да го изоставя. Какво би казал господарят ми, ако не му заведа и трите кучета? И после въпреки всичко аз обичах този обесник Зербино!

И тъй, реших да чакам до вечерта. Но беше невъзможно да стоя така в бездействие и да слушам как стомасите ни крещят от глад, защото тия викове бяха още по-болезнени, тъй като нямаше с какво да се разсеем и чувахме непрекъснато само тях.

Трябваше да измислим някаква занимавка и четиримата, за да се разсеем.

Ако можехме да забравим, че сме гладни, положително нямаше да бъдем толкова гладни през тия часове на забрава. Но с какво да се развлечем?

Както размислях по този въпрос, спомних си, че Виталис ми беше разказал как през войната, когато някой полк бивал уморен след дълъг поход, нареждали да свири музиката и войниците, като слушали весели и увличащи мелодии, забравяли умората си.

Ако засвирех нещо весело, може би и ние щяхме да забравим глада. Във всеки случай, ако аз свирех, а кучетата и Добродушко играеха, времето щеше да мине по-бързо за нас.

Взех арфата, която бях опрял на едно дърво, наредих артистите си и като се обърнах с гръб към канала, засвирих някакъв танц, а после валс.

Отначало моите артисти сякаш не бяха много разположени да играят — явно беше, че едно парче хляб щеше да им дойде много по-добре. Но малко по малко те се оживиха, музиката оказа свойственото си въздействие, всички забравихме парчето хляб, което ни липсваше, и вече мислехме: аз — само да свиря, а те — да играят.

Изведнъж чух ясен детски глас да вика:

— Браво!

Гласът се обади зад мене. Обърнах се бързо.

Един кораб беше спрял в канала, с нос обърнат към брега, на който се намирах. Двата коня, които го теглеха, бяха спрели на отвъдния бряг.

Беше някакъв особен кораб — не бях виждал друг като него: много по-къс от катерите, които плават обикновено по каналите, а на невисоко издигнатата му палуба имаше някаква стъклена галерия. Отпред на тая галерия имаше веранда, засенчена с пълзящи растения, чиито клонки, прикачени тук-таме по покрива, падаха на места като зелени водопади. На тая веранда забелязах двама души: една още млада жена, благородна и печална, стоеше права и едно дете, момче почти на моята възраст, което ми се стори, че лежи.

Явно това дете беше извикало „браво“.

Като се съвзех от изненадата и разбрах, че нямаше нищо страшно, повдигнах шапка, за да благодаря на този, който ме бе похвалил.

— За удоволствие ли свирите? — запита ме жената, която говореше с чуждо произношение.

— За да накарам артистите си да играят, а и… за да се поразвлека.

Детето направи знак и жената се наведе към него.

— Искате ли да посвирите още? — ме попита жената, като дигна глава.

Искам ли да свиря? Да свиря пред публика? Та това беше добре дошло за мене! Не чаках да ме молят.

— Танц ли искате, или комедия? — попитах аз.

— О! Комедия! — извика детето.

Но жената го прекъсна и каза, че предпочита танц.

— Танц е много късо — извика детето.

— След танца, ако почитаемата публика пожелае, можем да представим различни номера, „каквито се изпълняват в парижките циркове“.

Това бяха думи на моя господар и аз се постарах да ги изрека с неговото благородство. Като размислих, бях много доволен, че се отказаха от комедията, защото много трудно щях да уредя представлението: първо, Зербино го нямаше, и после — липсваха ми костюмите и другите необходими неща.

Взех отново арфата и засвирих валс. Капи веднага прегърна с двете си лапи Долче през кръста и почнаха да се въртят в такт. После Добродушно изпълни няколко стъпки сам. И тъй едно след друго представихме цялата си програма. Не чувствувахме умора. А артистите ми навярно бяха разбрали, че като награда за своя труд ще получат обед и не щадяха силите си, както и аз не щадях своите.

Изведнъж, сред един от номерата ни, Зербино изскочи от един храст и когато другарите му минаха край него, се присъедини безочливо към тях и пое ролята си.

Както свирех и наблюдавах артистите си, от време на време поглеждах момчето и, чудно нещо, макар че нашите номера му доставяха голямо удоволствие, то не помръдваше. Оставаше легнало, изпънато, съвсем неподвижно и мърдаше само двете си ръце, за да ни ръкопляска.

Парализирано ли беше? Изглеждаше като вързано за някаква дъска.

Вятърът неусетно беше тласнал кораба към брега, на който се намирах, и сега виждах детето, сякаш бях на самия кораб, до него: то беше с руси коси и бледо лице, толкова бледо, че сините жилчици на челото прозираха под нежната му кожа. Лицето му изразяваше доброта, тъга и нещо болезнено.

— Колко струват местата във вашия театър? — попита жената.

— Всеки плаща според насладата, която е изпитал.

— Тогава трябва да платим много скъпо, мамо — обади се детето.

После добави няколко думи на език, който не разбирах.

— Артур би искал да види актьорите ви по-отблизо — каза жената.

Дадох знак на Капи, който се засили и скочи на кораба.

— А другите? — извика Артур.

Зербино и Долче последваха другаря си.

— И маймунката!

Добродушко можеше лесно да скочи, но никога нямах доверие в него. Качеше ли се на палубата, можеше да започне със своите шеги, които може би нямаше да се харесат на госпожата.

— Лоша ли е? — попита тя.

— Не, госпожо, но не винаги е послушна и се боя да не се държи неприлично.

— Добре, качете се тогава с нея.

След тези думи тя махна на един мъж, който стоеше на кърмата, до кормилото. Мъжът мина веднага на носа и прехвърли дъска на брега.

Това беше мост. Той ми позволи да се кача, без да се излагам на опасния скок, и аз влязох важно в кораба с арфата на рамо и Добродушко в ръка.

— Маймунката! Маймунката! — извика Артур.

Приближих се до детето и докато то галеше и милваше Добродушко, можах свободно да го разгледам.

Чудно нещо! То беше наистина вързано за някаква дъска, както ми се стори в началото.

— Имате баща, нали, мое дете? — попита жената.

— Да, но сега съм сам.

— За дълго ли?

— За два месеца.

— Два месеца! О, горкото дете! Как може така — сам за толкова дълго време, на вашата възраст!

— Налага се, госпожо!

— Вашият господар навярно ви задължава да му спечелите известна сума пари за тези два месеца?

— Не, госпожо, той не ме задължава нищо. Стига само да мога да изхранвам себе си и трупата, това е достатъчно.

— Успяхте ли да се изхранвате до днес?

Поколебах се, преди да отговоря. Досега не бях срещал жена, която да ми вдъхва такова чувство на уважение като нея. Но тя ми говореше с толкова доброта, гласът й беше така нежен, погледът — така мил и поощрителен, че се реших да й кажа истината. Пък и защо да мълча?

Разказах й как бях принуден да се разделя с Виталис, осъден на затвор, защото ме бе защитил, и как, откакто напуснах Тулуза, не можах да спечеля нито едно су.

Докато говорех, Артур играеше с кучетата. Но той слушаше и чуваше думите ми.

— Колко ли сте гладни! — извика той.

При тази дума, която разбираха добре, кучетата залаяха, а Добродушно започна да си търка лудо корема.

— О, мамо! — каза Артур.

Жената разбра молбата му. Тя каза няколко думи на чуждия език на някаква жена, която си подаде главата през една открехната врата, и жената почти веднага донесе масичка с ядене.

— Седнете, мое дете — ми каза майката на Артур.

Не чаках да ме молят, оставих арфата и седнах бързо пред масата. Кучетата се наредиха веднага около мене, а Добродушко се намести на коляното ми.

— Вашите кучета ядат ли хляб? — попита ме Артур.

Ядат ли хляб! Дадох на всяко от тях по едно парче и те бързо го излапаха.

— А маймунката? — попита Артур.

Но нямаше нужда да се занимавам с Добродушко — докато чупех хляб на кучетата, той беше грабнал парче точено и се давеше с него под масата.

Взех и аз резен хляб и макар да не се давех като Добродушко, лапах също тъй лакомо като него.

— Горкото дете! — казваше жената, като пълнеше чашата ми.

Артур мълчеше. Но той ни гледаше с широко отворени очи, зачуден навярно от нашия апетит, защото ядяхме един от друг по-лакомо — дори и Зербино, който трябваше да бъде позаситен донякъде с откраднатото месо.

— А где щяхте да вечеряте тая вечер, ако не бяхме се срещнали? — попита Артур.

— Мисля, че нямаше да вечеряме.

— А утре къде ще вечеряте?

— Утре може би ще имаме щастието да срещнем добри хора както днес.

Артур спря да ме разпитва, обърна се към майка си и двамата поведоха дълъг разговор на чуждия език, който вече бях чул. Изглежда, че искаше нещо, но тя отказваше да изпълни желанието му или поне имаше възражения срещу него.

Изведнъж момчето отново извърна глава към мене, защото тялото му беше неподвижно.

— Искате ли да останете при нас? — попита то.

Гледах го, без да отговоря, толкова ме изненада този въпрос.

— Моят син ви пита дали искате да останете при нас.

— На кораба ли?

— Да, на кораба. Синът ми е болен и лекарите препоръчаха да го държим вързан за дъска, както го виждате. За да не скучае, разхождам го в тоя кораб. Ще останете при нас. Кучетата и маймунката ви ще дават представления за Артур, който ще бъде тяхна публика. А вие, ако ви е приятно, мое дете, ще ни свирите на арфа. Така вие ще ни услужите, а и ние от своя страна ще ви бъдем може би полезни. Няма да търсите всеки ден публика, което е трудно понякога за дете на вашата възраст.

На кораб! Никога не бях плавал на кораб, а това беше мое голямо желание. Щях да живея в кораб, да плавам, какво щастие!

Това беше първата мисъл, която ми мина през ума и ме замая. Каква мечта!

След кратко размишление разбрах колко благоприятно беше за мене това предложение и колко великодушна беше жената, която ми го отправяше. Взех ръката й и я целунах.

Тя сякаш се трогна от тая проява на признателност и мило, почти нежно, ме погали няколко пъти по челото.

— Бедно дете! — каза тя.

Тъй като искаха да свиря на арфа, стори ми се, че веднага трябва да изпълня желанието, което бяха изявили. Готовността щеше да ми даде възможност да докажа донякъде и добрата си воля, и своята признателност.

Взех арфата, застанах на самия нос на кораба и засвирих.

В същото време жената приближи до устните си малка сребърна свирчица и свирна пронизително.

Веднага престанах да свиря. Питах се защо свирна така: за да ми каже, че свиря лошо, или за да ме накара да престана?

Артур виждаше всичко, което ставаше около него, и отгатна безпокойството ми.

— Мама свирна, за да тръгнат конете — обясни той.

И наистина корабът, който се беше отдалечил от брега, заплава по тихите води на канала, повлечен от конете. Водата се плискаше в кърмата, а от двете страни дърветата бягаха зад нас, осветени от косите лъчи на залязващото слънце.

— Ще посвирите ли? — попита Артур.

С едно кимване повика майка си, взе й ръката и я държа в ръцете си през цялото време, докато свирех различните парчета, които бях научил от своя господар.