Румен Ченков
Кому е нужна моята поезия

Кому е нужна моята поезия!?

Не е салам, ни хляб, ни маргарин.

Поредица от частни откровения

на някакъв чудак необясним.

 

Кой от душевни трепети се трогва

в това, до болка, прозаично битие!?

Любов и страст, копнежи и тревоги…

„О, браво! Стихосбирка! О, добре!“

 

„Благодарим, но просто няма време

за четене. А няма и пари.“

„Затънали сме в битови проблеми.“

„Продавай нещо, дето ще върви.“

 

Но аз съм упорит. Крещя отново:

„Пакет цигари струва моя труд.“

„Цигари ли, братле? По колко?

О, Боже, стихосбирка! Ти си луд!“

 

И отминават, бързащи, заети

със свои си проблеми и дела.

„Купете, моля, стиховете на поета!

И ден, и нощ той писа ги за вас.“

 

И в този миг старица приближава,

с бастун в ръка и тъжно празен сак:

„Я прочети, момче. За четене не ставам.

Не видя веки, пък и иде мрак.“

 

Така прочетох цялата си книга,

доволен на един слушател свой.

Не каза тя: „Прекрасно!“ или „Стига!“,

а каза ми: „Пиши и се не бой!“

След туй ръка целуна ми и тръгна,

а аз потресен и объркан бях.

И в полумрака, на душата ми разсъмна:

„Успях, за Бога! Хора, аз успях!“