Любен Дилов
Вълшебната гривна

В един град, недалеч оттук, живяло чернокосо момиченце. То много обичало скъпите и красиви неща. Имало си шкафче, в което били подредени гипсови котенца, порцеланови кученца, мъхести маймунки, кожени зайчета, джудженца с островърхи калпачета и какво ли не още. Момиченцето по цял ден си играело с тях и можело с часове да милва изкуственото кученце или да разговаря с гипсовите джуджета. Но когато срещнело на улицата истинско куче или котенце, то ги замеряло с камъни, гонело ги с пръчка, биело ги. Също и с другите деца често се биело и страшно им завиждало, ако видело в техните ръце някоя хубава играчка или украшение.

Момичето често се разхождало по главните улици на града, където по витрините на големите магазини били изложени безброй красиви и скъпи неща. То стояло захласнато пред тях и тъгувало, че не са негови. Мислело си, че само ако притежава всичките, ще бъде истинско щастливо.

Веднъж по време на една такава разходка, то се спряло пред златарския магазин.

Там току-що била изложена тежка златна гривна, обсипана с едри скъпоценни камъни. Момичето застанало като вкаменено пред витрината и не можело да откъсне поглед от сияйния блясък на чудното украшение. Хората минавали покрай магазина, поспирали се, възхитени от майсторската ръка, която създала тая гривна, и отминавали. А момиченцето все стояло и стояло.

По едно време то забелязало в отражението на витринното стъкло, че някой от дълго време стои зад него. Това бил грамаден мъж с буйна червеникава брада и очи, в които припламвали студени зеленикави пламъци.

— Харесва ли ти гривната? — попитал червенобрадият.

— Много! — възкликнало момичето.

— Аз мога да ти я подаря, но трябва да знаеш, че скъпите украшения са опасни. Те…

— Ах! — прекъснало го момичето. — Те правят човека богат и щастлив.

Човекът се засмял:

— Щом мислиш така, ще те направя богата и щастлива.

Той влязъл в магазина. Нечия бяла ръка се протегнала отвътре към гривната. Момичето притиснало гърдите си, защото се задъхвало от вълнение. И ето, човекът с червената брада излязъл на улицата и му поднесъл една кадифена кутийка, в която блестяла гривната с благородното сияние на тежкото си злато и ослепителните скъпоценни камъни.

Момичето не знаело как да му се отблагодари.

— Аз съм толкова богат, че това не ми струва нищо — успокоил го червенобрадият. — Но ако искаш да се покажеш признателна, то единственият начин е — никога да не съжаляваш, че си приела от мене този подарък.

Казал го, усмихнал се загадъчно и си тръгнал. Момичето го изгледало и си помислило: „Какъв чудак! Кой може да съжалява за такова нещо!“ И побързало да надене гривната на ръката си. Как чудно прилепнала тя на китката му! Как замайващо светели брилянтите, смарагдите и рубините със своите кристални светлини!

— Колко съм щастливо! — извикало момичето и поискало да хукне към къщи, за да се похвали. Но от гривната по ръката му запълзели някакви невидими нишки, които бързо обвили сърцето му в студена, лепкава мрежа. То усетило в гърдите си сковаващ студ, а не можело да откъсне очи от скъпия подарък и да се освободи от неговото очарование. Забравило, че трябва да се върне при родителите си, настигнало човека с брадата и като кученце тръгнало покорно след него.

Дълго вървели така и червенобрадият не продумал нито дума. Излезли извън града. Една безкрайна гъста гора ги скрила в мрачната си прегръдка. Изведнъж в средата на гората блеснали очертанията на огромен замък. Той се издигал на двадесет етажа и целият бил изграден от най-редкия мрамор — бял със златни жилчици. Кулите му, които опирали чак в облаците, били от прозрачен планински кристал.

Влезли в замъка. Изкачили се до най-горния етаж и там човекът отключил пред момичето вратата на една стая. Тя била пълна с неизброими богатства: дрехи, пръстени, огърлици, статуетки, картини. Момичето онемяло от възхищение.

— Всичко туй е за тебе — рекъл той. — Влизай и бъди щастлива!

Момичето се втурнало и заровило ръце в купищата скъпоценни камъни. Червенобрадият заключил тежката врата след него, а отвън долетял ехидният му смях.

Ала момичето не го чуло. То коленичило, замаяно пред вълшебните богатства, и било сляпо и глухо за всичко друго. Дълго стояло така, а после се заело да се любува на всеки предмет поотделно. Изтривало го с мека кърпа, търсело му най-подходящо място в стаята, обличало скъпите дрехи, кичело се с украшенията…

Така минали седмици, месеци, година. Момичето отдавна изгледало всички скъпоценности, отдавна им се налюбувало, отдавна те му били омръзнали, но то продължавало да ги чисти и подрежда. А среброто, златото и редките камъни неотменно излъчвали своята пъстра, но студена светлина, която изпълвала стаята с гробовен студ. Този студ сковавал сърцето на момичето и то тъгувало за слънцето, за печката в скромната родителска кухничка, за топлата майчина прегръдка. Лицето му станало печално и измъчено и то почнало да мисли как да се избави от студеното вълшебство на този замък. Но вратата била здраво заключена, а прозорецът се намирал толкова високо, че не можел да се достигне. И нито веднъж през тези дълги години човешка ръка не отворила вратата, нито слънчев лъч влязъл през кристалния прозорец. Момичето разбрало, че е погребано за цял живот сред тия бездушни ледени скъпоценности и от очите му потекли горчиви сълзи. То подлагало вдървените си ръце, за да капят сълзите по тях, защото те били топли и това било единственото топло нещо в цялата стая. Но сълзите се търкулвали по пръстите му, падали на мраморния под и мигновено се превръщали в дребни студени бисерчета, които заблестявали като хищните очички на зверче.

Момичето плачело и тъгувало. Мечтаело, макар само отдалеч, да зърне нещо живо — някое цветенце, полюшвано от вятъра, някоя тревица, мравчица, която пълзи по нея, някой човек…

Един ден, когато тъгата му станала непоносима, то събрало на куп всички скъпи вещи и като се покачило върху тях, могло да подаде глава през прозореца. Но колко страшно било разочарованието му! Гората около замъка била мъртва, с вкаменени дървета и нито едно живо същество не се мяркало в нейните безплодни каменни дебри. Ала момичето продължило да гледа навън от сутрин до вечер с надеждата, че все някога ще се яви пред очите му нещо живо.

Тъй минавали години. То пораснало, станало жена. Тъмните му очи започнали да избеляват, в косите се появили снежни влакънца. Старостта не била далеч, а избавление нямало. И съвсем неочаквано, когато жената вече се била примирила с безрадостната си участ, тя видяла от прозореца човека с червената брада: той водел със себе си едно също такова момиченце, каквото била тя някога. Гняв и жалост се надигнали на бурни вълни в изстиващото й сърце. Напълнили се отново очите й със сълзи. Но това били вече други сълзи — сълзи на състрадание към това момиче, което също като нея обричало себе си на един ужасен живот. Рукнали те към земята и две от капките капнали върху главата на момичето. А жената искала да се хвърли долу, да умре, но да предупреди момичето да не влиза в замъка.

Ала не станало нужда от това. Щом сълзите докоснали косите на момичето, то потреперало, сякаш се събуждало от кошмарен сън, и хукнало назад.

Червенобрадият се опитал да го настигне, но то се било изтръгнало от неговата власт. Той се върнал в замъка и отключил вратата на стаята. Бил мрачен и зъл като градоносен облак. Извикал с гневен глас:

— Излизай! Ти си свободна!

— Свободна? — не можела да повярва жената.

— Да! Ти пророни сълзи за друг човек и това те освобождава от студената магия. Сега можеш да се върнеш при хората…

Жената изтичала навън и топлият пролетен ден я грабнал в своите прегръдки. Когато се обърнала да види още веднъж замъка, той бил изчезнал. Наоколо се разстилала чудно хубава в своята нова премяна оживялата гора.

Катерички подскачали игриво от клон на клон, зайчета се шмугвали в храсталаците, птици пеели с целия възторг на своите обичливи сърчица за слънцето и за свободата, а вятърът нашепвал на младите гранки на старата гора приказката, която ви разказах.