Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Time and Again [= First He Died], 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Кадийски, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 53гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
Клифърд Саймък. Отново и отново
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988
Библиотека „Галактика“, №93
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Георги Марковски,
Елка Константинова, Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов
Рецензенти: Светослав Славчев, Светозар Златаров
Преведе от английски: Петър Кадийски
Редактор: Анелия Бошнакова
Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Тонка Костадинова
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Американска, I издание
Дадена за набор на 25.XII.1987 г. Подписана за печат на 3.IV.1988 г.
Излязла от печат месец април 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2133
Печ. коли 18. Изд. коли 11,66. УИК 12,52
ЕКП 95366 15431 5637–236–88. Страници: 288. Цена 2 лв.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 820(73). 31
© Петър Кадийски, преводач, 1988
© Светослав Славчев, предговор, 1988
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988
c/o Jusautor, Sofia
© Clifford Simak, 1951
Time and Again
Ace books
A Division of Grosset & Dunlap, inc.
История
- —Корекция
- —Добавяне
- —Корекции от gogo_mir
22
Сътън сгъна писмото и пращенето на старата хартия разкъса тишината като злобно ръмжене на далечна гръмотевица.
После си спомни нещо, разгъна листата и намери споменатото свидетелство. Хартията бе пожълтяла от времето, а и по-лошокачествена от другата, на която бе написано писмото. Написано бе на ръка и с мастило, а редовете бяха така избледнели, че едва се четяха. Датата също беше неясна, с изключение на седмицата накрая.
Сътън едва разгада написаното:
„Днес прегледах Джон Х. Сътън и установих, че е напълно здрав физически и психически.“
Подписът представляваше драсканица, трудна за разчитане дори когато мастилото още не е било изсъхнало, но две от буквите в самото начало се разбираха доста ясно: „Д-р“.
Сътън се взря в отсрещната стена и си представи разигралата се преди хилядолетия сцена:
— Докторе, решил съм да направя завещание. Чудя се дали бихте…
Защото Джон Х. Сътън никога не би съобщил на лекаря истинската причина за това парче хартия… истинската причина, поради която иска удостоверение, че е психически здрав. Сътън добре си го представяше. Бавен, с тромава походка, човек, който дълго обмисля всичко и вярва в измислени добродетели, които дори в онези далечни времена вече са били остарели и загубили престижа си след дългите векове на възхвала.
Старец, който е тиранизирал цялото семейство. А съседите са го считали за педантичен дядка и са му се присмивали зад гърба. Лишен от чувство за хумор, вероятно е мръщел чело и при най-малкото нарушение на етикета и етиката в човешките взаимоотношения.
Юридическото образование е оформило и начина му на мислене, което ясно личи от написаното. Той е притежавал характерния за един юрист усет към подробностите, съчетан с мудността на селянин и бъбривостта на старец.
Но в искреността му няма никакво съмнение. Вярвал е, че е видял необикновена машина, разговарял е с необикновен човек и е намерил гаечен ключ, изцапан с…
Гаечен ключ!
Сътън се изправи и седна в леглото.
В куфара наистина имаше гаечен ключ. И той го бе държал в ръцете си. Беше го взел и подхвърлил върху купчината вехтории наред с оглозганата кост и ученическите тетрадки.
С разтреперана ръка Сътън прибра писмото в плика. Отначало само марката бе привлякла вниманието му, марка, която струваше бог знае колко хиляди долара… след това го заинтригува загадъчното неотворено писмо… а ето че сега идва ред на гаечния ключ, който доказва, че всичко това е вярно.
Защото ключът означава, че наистина е имало необикновена машина и още по-необикновен човек… човек, вещ в семантиката и психологията, за когото не е било много трудно да води за носа бъбривия и егоцентричен дъртак. Достатъчно ловък, за да избегне неудобните въпроси, които просто са напирали у този фермер, тръгнал да нагледа посевите си.
Кой си ти, откъде идваш, каква е тази машина и как се кара, и май никога преди не съм виждал друга като нея…
Трудно се отговаря на подобни въпроси, ако бъдат зададени.
Но те не са били зададени.
И все пак последната дума принадлежи на Джон Х. Сътън, което сигурно е било в неговия стил.
Ашър Сътън се усмихна при мисълта, че все пак последната дума принадлежи на Джон Х. Сътън. Старецът несъмнено би се радвал да узнае как са се развили събитията, но за съжаление това бе невъзможно.
Станала е някаква грешка, разбира се. Писмото е било загубено или пък забутано някъде, и то неведнъж, за да попадне накрая след цели шест хилядолетия в ръцете на един друг Сътън.
Почти сигурно е, че първият Сътън нямаше да има голяма полза от това писмо. Защото писмото бе свързано със сегашния момент, то обясняваше донякъде една загадка.
Изглежда, имаше хора, които пътуваха във времето. Но техните машини се повреждаха и приземяваха или по-скоро привременяваха на някое пасбище. Други пък воюваха помежду си и загиваха в гънките на времето в пламтящи кораби, паднали сред някое блато.
Сражение в миналото, през 83-ия, бе казал умиращият младеж. Не битка при Ватерлоо или край орбитата на Марс, а само в миналото, през 83-ия.
И преди да умре, човекът бе назовал името му и се бе понадигнал, за да направи странен знак с ръка. Значи аз съм известен, помисли си Сътън, не само в 83-ия век, но и по-нататък, защото момчето каза „в миналото“, което означава, че за него векът, които ще настъпи след три столетия, е вече история.
Посегна отново към сакото и пъхна писмото в джоба при книгата. После стана от леглото, взе дрехите си и започна да се облича.
Най-сетне му беше хрумнало нещо.
Прингъл и Кейс бяха дошли до астероида с кораб и сега той трябваше да намери този кораб.