Но Николас не успя да се уплаши. Той се огледа и почти веднага я видя. Саша беше на трийсетина метра, просто стоеше зад една улична лампа, затова не беше я забелязал. Говореше по мобилния и беше с гръб към Ника.

Тъкмо да я повика, и Саша изведнъж изскочи на платното и замаха на някого с ръка.

По улицата с бясна скорост се носеха две коли: дълга лимузина и почти залепен за нея голям черен джип.

Изскърцаха спирачки. Лимузината спря, от нея изскочи висок мъж с лятно пардесю, а от джипа в същия миг скочиха двама телохранители.

Сивуха!

Депутатът също беше с телефон в ръка.

Саша се хвърли към него и му заприказва нещо, сочейки мястото, където Валя и Фандорин бяха прескочили оградата.

Не може да бъде… Това е просто невъзможно! Халюцинация!

Ника вдигна ръка да си разтърка челото. Това рязко движение го издаде.

— Внимание! — викна един от охранителите.

Здравеняците с бързи синхронни движения затулиха Аркадий Сергеевич и извадиха оръжията.

— Ей, кой се крие там? — викна единият. — Я излез на светло! Но бавно.

Николас излезе, без да поглежда към пистолетите, гледаше само Саша. Краката му бяха като от памук, едва ги движеше.

Сивуха и Саша се обърнаха към него. Щом Николас излезе в осветената част, го познаха.

— Николай Александрович? — учуди се депутатът.

А Саша отстъпи назад, спъна се в бордюра, за малко да падне.

— О, Господи! — жално извика тя. — Простете ми, простете ми! — обърна се и побягна, размятайки крака встрани, както тичат момичетата.

— Всичко е наред, свой е — каза Аркадий Сергеевич.

Фандорин не видя как телохранителите прибраха оръжията и се дръпнаха. Той стоеше с увесена глава. Имаше усещането за втъкнат в сърцето му гвоздей — не остър, но дълъг и сигурно ръждив. От него и сърцето му хвана ръжда като в японската песен. Но това не беше лошо. Вършеше работа като упойка.

Затова пък мозъкът му излезе от ступора и заработи ясно и бързо. Вцепенението на сърцето очевидно бе от полза за логическата мисъл. Брънките се навързаха моментално. Проясниха му се даже неща, за които по-рано не беше се замислял. Защото му пречеше сърцето.

Толкова е просто.

Саша от самото начало е била пратена от Сивуха. Тогава в безистена не случайно се бе озовала под колата на Фандорин. Било й е възложено да примами Николас в болницата. Значи Аркадий Сергеевич още тогава е знаел за съществуването на Фандорин. Откъде?

Ех, Саша, Саша…

Сега става ясно откъде Аркадий Сергеевич (съответно и Олег) са разбрали за Лузгаев и за Марфа Захер. Става ясно защо Саша не хвърли телефона — трябвало е да предупреди патрона си, че Николас и Валя са на територията на центъра.

Мислите, прелетели в главата на магистъра по история, очевидно се бяха изписали на лицето му, защото Сивуха каза:

— Не съдете строго момичето. То трябва да спаси брат си. Саша честно изпълняваше условията на договора си с мен, но ужасно страдаше. Неприятно е, да, разбирам ви, имали сте й пълно доверие. Но нали трябваше да контролирам положението. Както и да е, не е важно. Кажете ми по-добре дали успяхте да разпитате Коровин? Говорихте ли с него? Той призна ли си? — депутатът го загледа с нетърпение.

А, да, Саша нищо не знае за Олег, тя само това е можела да съобщи на Сивуха — че Фандорин подозира доктора.

Грозно е, разбира се, но в този момент Ника изпита нещо като злорадство.

— Тук изпуснахте контрола на положението — отмъстително каза той. — Да се качим. — Посочи му алфа-ромеото.

— Да се качим ли? — погледна тревожно Аркадий Сергеевич. — Защо?

— За да не ви се подкосят краката.

* * *

През цялото време, докато Николас говореше, Аркадий Сергеевич не каза нито дума. Фандорин не смееше да го погледне. Отмъстителното му чувство се стопи, остана само неудобството, което ставаше все по-силно. За този човек рухва светът, сърцето му се къса — какво ти злорадство. Особено щом и ти си на пожарището на собствения си свят с разбито, ръждиво сърце.

Приключи и млъкна. И двамата помълчаха някое време. После Ника се осмели най-накрая да погледне събеседника си — и видя, че убитият от мъка баща се усмихва. Странна усмивка, адресирана не към Ника, а някъде в пространство. При това в очите на депутата блестяха сълзи.

— Едно ще ви кажа — с развълнуван глас заговори той. — Не знаех нищо. Не се и досещах дори. Казвам го не за да се разгранича от сина си. Държа на него, а сега още повече. Колко ме обича! — Сивуха избърса една сълза и Николас внезапно разбра: Аркадий Сергеевич е трогнат и горд. Магистърът изобщо не беше очаквал такава реакция. — Казвам го, за да не се боите от мен: няма да прикривам и да заличавам станалото. Аз съм народен избраник в Държавната дума — гордо продължи Сивуха. — Нашата цел е да създаваме закони, не да ги нарушаваме. Появяването ми тук има много просто обяснение. Обади ми се Саша. Съобщи ми, че възнамерявате да разпитате доктор Коровин. Познавам Марк Донатович от много години и ми беше ясно, че версията ви е абсурдна. Но той можеше от страх да ви разкрие някои неща, например за отношенията ни със Саша, защото той ни запозна Трябваше да попреча на разговора ви. Незабавно се свързах с Олег — да го предупредя и да се посъветвам с него. Свикнал съм за всичко да търся мнението му, защото той е гений. Олежка ми каза: ще имам грижата. И е звъннал на охраната да уведоми, че през прозореца на третия етаж са влезли нинджи, разбра Ника.

— …После се обадих на Саша да й кажа, че тръгвам. Очаквах какво ли не, но такова нещо… Значи Марк Донатович умря?

— Не умря, а е убит! — твърдо го поправи Фандорин. — От сина ви. Както и мнозина други.

— Не викайте — помоли го Сивуха. — Разбрах. И ви казах: няма да прикривам Олег. — Следващите думи на депутата не изненадаха Николас. — А и защо? Така или иначе, ще бъде освободен. Той е болен. Вие знаете, че е болен. Ще го лекуваме и щом лекарите позволят, ще замина с него в чужбина. В Америка. Там ще започнем нов живот. На чисто, без охрана, без политика. Няма да му се налага да убива заради баща си. Имам предостатъчно пари. Ще живеем спокойно, цивилизовано, ще общуваме с приятни, културни хора именити писатели, режисьори, продуценти…

— Много сте им притрябвали! — не издържа Ника, вбесен от замечтаната усмивка на Аркадий Сергеевич. — Съмнителен имигрант от съмнителна страна с богатство със съмнителен произход!

Сивуха го погледна лукаво.

— Ето точно тук грешите. Много даже съм им притрябвал. Не заради депутатстването ми, разбира се, което не струва и пукнат грош и от което ще се откажа. И не заради парите. А заради Фьодор Михайлович. Ще ме извините, но докато си играехте на стражари и апаши, прибрахме третата част от ръкописа от вашия офис. Четвъртата я намери Олег. Значи цялата повест е събрана накуп. Аз съм собственик на културно-историческо съкровище.

— И какво от това? Ще продадете манускрипта на търг. Ще вземете и някакви пари за първата публикация, и толкова.

— Няма да го продам. — Аркадий Сергеевич взе чантата си и я отвори. — Аз лично ще издавам повестта, лично ще продавам правата за всички страни, ще давам интервюта, ще преговарям за екранизациите и театралните постановки. Това е световна сензация независимо от литературните качества на творбата. А като умра, правоприемник ще стане Олег. Името ни ще се свърже неразривно с името на Фьодор Михайлович. Вижте какво, Николай Александрович, когато ви показвах документите, един, най-ценния, скрих. Можете да го прочетете. Това е разпечатка, оригиналът е в сейфа ми. — И той подаде на Николас някакъв лист.

УСЛОВИЕ, СКЛЮЧЕНО МЕЖДУ ТЪРГОВЕЦА ОТ 2-РА ГИЛДИЯ Ф. Т. СТЕЛОВСКИ И ПОРУЧИКА В ОСТАВКА Ф. М. ДОСТОЕВСКИ Санкт Петербург, хиляда осемстотин шестдесет и пета година, август, 15-о число.

Аз, долуподписаният поручик Фьодор Михайлович Достоевски, сключих настоящето Условие с търговеца Фьодор Тимофеевич Стеловски за потвърждение, че Достоевски е продал собственото си творение със заглавие „Теорийка“ нему, на Стеловски, срещу аванс от сто седемдесет и пет рик-сталера и дължимо заплащане при издаването седем хиляди сребърни рубли за вечни времена и бъдещо право за издаване и всички други права на наследниците на Стеловски.

Условието се сключи между

Санктпетербургски търговец 2-ра гилдия Фьодор Тимофеев Стеловски.

        /Подпис/

Поручик в оставка Фьодор Михайлов Достоевски

        /Подпис/

Условието е съставено 1865 година, август, първо число, в Санкт П-бург в кантората на посредника Б. Г. Брант и е подписано на място от Ф. Т. Стеловски, а от Ф. М. Достоевски във Висбаден същия месец на 15-о число в присъствието на свидетелите колежки съветник Иван Пантелеевич Сурков и неговия камердинер еснафа Прохор Савелиевич Леонтиев.

        /Подписи/

Вписано в търговската книга под № 49.

        /Подпис на посредника/

— Интересен документ, но какво променя? — сви рамене Николас. — Авторските права веднага след първата публикации стават достояние на цялото човечество. С вас няма да общуват нито продуценти, нито режисьори, нито издатели. Защо сте им?

Аркадий Сергеевич се усмихна още по-уверено.

— Това, че Морозов е занесъл находката си първо при колекционер, после при литературен агент, после при издател, е ясно. Но не ви ли учудва, че след това потърси мен? Какво общо има депутат и инвеститор С Достоевски? Ехе, майсторе на дедукцията. И най-мъдрият си е малко наивен — разсмя се Сивуха. — Просто когато Морозов за пореден път прочел това споразумение, му хрумнала по-хитра идейка. „Бъдещо право на издаване и всички други права на наследниците на Стеловски“ — така пише в „Условието“. Морозов проверява потомството на Стеловски. И се оказва… Хайде, отгатвачо на гатанки, а?

— Не може да бъде! — пошепна Ника.

— Да, Николай Александрович, да. По баща съм Сивуха, та Сивуха, но покойната ми майчица Октябрина Игнатиевна, по баща Стеловска, е правнучка на Фьодор Тимофеевич, който умира в лудница точно преди сто и трийсет години. Следователно аз съм му праправнук и единствен наследник, тъй като други потомци не са открити. В нашето семейство винаги е имало особено отношение към Фьодор Михайлович. Затова купих прословутия „пръстен на Порфирий Петрович“ — ами ако наистина е същият? Но с пръстена както и да е. В края на краищата това е само малко злато с лъскаво камъче. Затова пък разполагам с ръкописа. Знаете ли, вече реших двамата с Олег да вземем двойно презиме. „Сивуха-Стеловски“ звучи съвсем аристократично, нали, не пада по-долу от „Миклухо-Маклай“ или „Говоруха-Отрок“. Авторските права ми принадлежат петдесет години от момента на първата публикация, така че ми стигат и за мен, и за Олежка.

На стотина метра чакаше решаването на съдбата си кошмарното му изчадие, заключено в своето леговище, а депутатът с блажен вид дърдореше как ще си живеят живота далече от Русия.

— …В Америка е приятно да си богат, не като при нас. Тук седиш в някоя „Ванилия“^[1], обядваш си, наслаждаваш се на изгледа към чудесния храм — и виждаш изведнъж отвън клошар или стара просякиня, как да не ти преседне жабешкото бутче. А там всички са сити, доволни, издокарани. Е, най-много колата на съседа да е по-стар модел и къщата му да е по-малка. Това не потиска особено психиката. Животът е пред мен. Още не съм стар, сега съм някъде средата на август…

Превъртял е, разбра изведнъж Фандорин. От нервния шок.

— Какъв август?

Сивуха с готовност обясни:

— Това сам си го измислих. Че ако човешкият живот се вземе като една година, сегашната ми възраст, петдесет години, се пада средата на август. Чудесна възраст. Време за събиране на реколтата и тепърва предстои златната есен. Да не забравяме и сиромашкото лято — намигна той. — А то ще е Калифорния, Холивуд, младите звезди, манекенките…

— Да не ви е страх да отидете при сина си? — прекъсна го Николас. — Печелите време май?

Усмивката на Аркадий Сергеевич от лукава стана смутена.

— Честно казано, не смея — виновно потръпна депутатът. — Винаги съм знаел, че Олег е гений, но това… това… — Сивуха не намираше думи. — Той е франкмасонският бог. Моят Бог! При нас всичко е наопаки, нали виждате? В Библията е Бог Отец, а моят Бог е Син. — С възторг се обърна към Фандорин, срещна строгия му неприветлив поглед и с кратка въздишка каза: — Добре. Да вървим.

Охранителите стояха в двора. Един беше с пистолет в ръка, останалите с гумени палки. Но щом видяха депутата, и четиримата прибраха оръжията си.

— Ние не — нервно каза Котелков и посочи Фандорин, — той беше. Вика, че синът ви… Абе… — и съвсем се обърка. — Ние не, нищо такова, даже не сме влизали. Аз само ходих до вратата да чуя… Там е тихо…

— Всичко е наред — прекъсна го Сивуха, без да го погледне. — Вървете си. Не сте ми нужни. Моите момчета ще потърсят милицията. Когато се наложи.

Не бързаше да влезе в къщата. Явно чакаше другите да си отидат. Дори телохранителите си не взе.

Фандорин попита дали са занесли Валя в клиниката и остана с Аркадий Сергеевич.

Само двамата бяха в двора.

Лицето на депутата потрепваше, очите му пак се насълзиха.

— Горкото ми момче… Самичко вътре като подгонен звяр и си мисли дали съм го предал, или не. — Тръгна към халето, а когато Николас понечи да го последва, властно каза: — Не. Само аз.

Отвори вратата и изчезна вътре.

Дълго остана, трийсет и девет минути (Фандорин засече по часовника си).

От главната сграда надничаха телохранителите, бяха изнервени, но чакаха на входа. Сигурно имаха категорична заповед да не се месят.

— Какво става? — викна единият — същият, който пръв забеляза Николас при алфа-ромеото.

Ника сви рамене.

После се появи Аркадий Сергеевич. Той беше само по риза. Махна с ръка на телохранителите, готови да се втурнат — няма нужда.

Направи знак само на Фандорин.

* * *

— Хайде де — повика шепнешком поколебалия се Николас. — Елате.

И пак направи приканващия жест, който се стори на Фандорин много чудноват и даже тайнствен.

Ужасно притеснен, кой знае защо, Ника предпазливо влезе и се озърна. Не видя Олег.

— Къде е… Олег? — едва изломоти магистърът.

Сивуха го погледна в очите:

— Да вървим…

Говореше шепнешком, бавно и някак умислено.

Николас стигна насред просторното помещение, пак се огледа и затрепери: Олег лежеше на пода при масата, точно където беше паднал от удара в гърдите. Червеното кимоно се беше разпростяло по пода така, сякаш момчето беше в огромна локва кръв.

Фандорин с вик се втурна към падналия. Не, нямаше кръв, но отворените очи на престъпника се взираха в тавана с празен и безжизнен поглед.

— Мъртъв е — пошепна депутатът на ухото на Николас. — Вдигнах му главата, а тя все едно виси на конец. Счупени шийни прешлени. Вие сте го бутнали. И той се е ударил в ръба на масата. Ето тук. — Аркадий Сергеевич заби корав пръст във врата на Ника.

Чак сега Фандорин забеляза, че очите на Сивуха са мъртви като на сина му. Сякаш гледат и не виждат.

— Не съм искал да го убивам! — измънка магистърът. — Той искаше да ме убие… Виждате ли меча! А там на масата хапчето. Това е отрова! И доктора — виждате ли го? — посочи трупа на Зиц-Коровин. — Убит е с отровна игла!

Тежката ръка на Аркадий Сергеевич легна на рамото му.

— Шт! Не викайте. Как може — каза с укор депутатът. — Знам, че не сте искали да го убиете. Просто сте блъснали прекалено силно моето момче. Колко му трябва… С тези нежни костици. Като на детенце. — Сивуха погледна мъртвия. — Вижте колко е красив. Какви фини черти, каква златна коса. Прилича на ангел, нали? — и неочаквано се изхили. — Ще ви разкажа нещо смешно. Олежка даде идеята да ви наемем. Но този умник няма да се поблазни от парите, рече. Ще ни трябва по-силен магнит. Дай, вика, тате, да му побутнем тази нимфетка. Да я съжали, така ще клъвне. Саша Морозова отначало не искаше и да чуе. Тогава Олежка й се яви като ангел. Сутринта тя ми се обажда, съгласна съм, казва. Имах видение. Яви ми се ангел златокос и позволи.

Тихият възхитен смях се превърна в изхлипване, депутатът подсмръкна, а Ника си спомни как Саша, като видя Олег в коридора, каза: „Прилича на ангел.“

— Отлетя моят ангел пазител. Завинаги… — Аркадий Сергеевич беззвучно заплака. Тоест сълзите му се стичаха, но лицето му сякаш отказваше да участва в плача и беше съвсем неподвижно. И гласът му не трепереше.

— Така, вижте какво — подхвана Сивуха с делови тон. — Оставих на масата чек. За шестдесет хиляди евро. На името на Александра Филиповна Морозова. Тя честно си спечели парите. Дайте й ги. И й простете, за Бога, че ще полудее. Тя само заради брат си. Какво да се прави, целеустремен човек. Държи ли на някого, пред нищо няма да се спре. Като нас с Олег… Какво друго? — той като че се замисли, но пак не погледна Ника, а гледаше мъртвия си син. — На вас нищо не ви дължа, защото не изпълнихте докрай нито една от задачите ми. Освен да… — взе синята папка от масата. — Дръжте. Спомен за тази весела история. Не ми трябва вече. Заради проклетия ръкопис загубих сина си… Жаден съм. — Той се обърна и като слепец тръгна между масите. Бутна с рамо един стелаж, от него паднаха няколко книги на пода. Аркадий Сергеевич клекна и ги събра, сложи ги на масата. А една от тях погледна и застина с нея. — „ФОКУСНИК МАНИПУЛАТОР. Забавно помагало за малки вълшебници“. Аз му я купих, когато на седем години го взеха в болница. Тогава медицината още беше безплатна за всички. Той беше във Филатовската болница. Мъничък жабчо. Много му хареса тази книжка. Правеше ми фокуси. Как от синя течност става жълта. Как си вади лешник от ухото. Моят малък фокусник манипулатор… — от гърлото му се изтръгна странен звук.

Николас първо помисли, че плаче, но се оказа че не, беше пристъп на неудържима кашлица.

За да си накваси гърлото, вдигна отворената бутилка минерална вода, но преди да отпие, си пъхна в устата оставената на масата таблетка.

— Стойте!!! — викна Ника.

Но по адамовата ябълка на Аркадий Сергеевич пролича, че вече е преглътнал.

— Какво правите!? — изхриптя Фандорин — гласът му изведнъж беше паднал. — Два пръста в устата, бързо повърнете!

Депутатът сви рамене.

— Странно. Казахте, че е моментална отрова, а нищо не чувствам. Само краката…

Леко залитна и отиде до дивана, където беше полегнал мъртвият Марк Донатович. Седна до него и отметна глава назад. Устните му бавно се отвориха в спокойна усмивка.

Николас се прибра чак сутринта. Цяла нощ дава показания и обяснения, после навести и Валентина, която наистина беше с тежко мозъчно сътресение — поне не беше си изпотрошила костите. По пътя за „Солянка“ мина и през централната поща и по куриер прати на Саша Морозова запечатан плик. В него само чека за шестдесет хиляди — нито писмо, нито поне две думи. Да получи онова, за което се беше борила, а колкото до останалото, както се казва, Бог да й прости. Можеше, разбира се, и по-късно да прати чека, но никак не му се прибираше у дома, където вече нямаше дом. На жена си звънна още вечерта от милицията. Нищо не й обясни, само кратко и сухо й каза, че с Валя имат спешна работа и няма да се прибере тази нощ. Всички разговори и обсъждания после, помисли си той, прекосявайки слънчевия двор. Първо да се наспи. Алтън сигурно вече е в редакцията, но той реши да не се прибира вкъщи. Чувстваше дома си вече чужд, там нямаше да може да заспи. Затова влезе в съседния вход, където беше офисът. Спокойно ще се настани на дивана в приемната. Валя я няма, тук ще поспи. Пусна щорите, за да не му свети. Погледна синята папка, която му даде Аркадий Сергеевич. Интересно ще е да прочете какво става с разследването на Порфирий Петрович. Но не, после. Когато му олекне на душата и малко му просветне.

Реши засега да заключи папката в бюрото.

В кабинета пердето беше дръпнато. Странно, не си спомняше кога го е дръпнал.

Фандорин прибра папката и тъкмо да излезе — видя на фотьойла до прозореца Алтън, тя спеше.

Жена му си беше и без това миньонче, а като се свиеше така на клъбце, ставаше същинска Палечка.

Той се вцепени, не смееше да мръдне. Опита се леко да отстъпи към вратата и, разбира се, скръцна проклетият паркет.

Алтън веднага се събуди. Скочи, все едно изобщо не беше спала. Нахвърли се на мъжа си и яростно го хвана за ревера, за която цел се вдигна на пръсти.

— Какво става?! — развика се тя. — Защо не отговаря телефонът ти! Цяла нощ съм… — задъха се. — Аз усетих! По гласа! Пак си се набъркал в някоя неприятност, нали? Опасно ли е? Имаш ли нужда от помощ? Дано се продъни вдън земя тази твоя „Страна на съветите“! Не можеш ли да се захванеш с нещо по-обикновено? Кажи де, не мълчи! Защо си криеш очите?

Значи няма да се спи, въздъхна Фандорин.

Меко се измъкна от ръцете й и уморено каза:

— Нужни ли са толкова приказки? И то за глупости. Не са нужни. Кажи просто: „Лошо стана. Влюбих се в друг. И не знам какво да правя.“ Аз ще ти помогна. Някак заедно ще решим нещата. Без да губим човешкото си достойнство. Какво да се прави? Влюбила си се, това е положението. Ще се науча да живея сам.

Погледът й беше по-красноречив от всякакви уверения и оправдания. В очите й се изписа такова искрено, такова истинско изумление, че не можеше да е театър. А и актьорстването не беше от силните й страни.

— Какви ги говориш, Ника? — смаяно попита жена му. — В какъв „друг“?

— В такъв! В оня твоя пианист — измънка той. — Нали те видях как го гледаш… — но усети, че говори пълни глупости. — Тоест не е там работата. Усетих. Почувствах го. Ти самата може още да не си наясно, но аз го виждам. Той е красавец, разбира се, той е гений, той разкри за теб съвсем нов свят… — и млъкна, защото Алтън му заби юмрук в диафрагмата и дъхът му секна.

— Какви ги дрънкаш!!! — изкрещя свирепата татарка и го ритна в кокалчето (слава Богу, че не беше с обувки). — Англичанин тъп! Кретен! Идиот! — и продължи с още много думи, включително и крайно нецензурни.

Всички те, дори най-обидните, бяха като райска музика за магистъра по история, по-прекрасна от прословутата „Фантазия фа минор“.

А накрая Алтън се разплака, захлипа горчиво и каза без повече ругатни:

— Какъв си загубеняк, Фандорин… Аз харесвам не Слава, а пръстите му, неговия талант. Талантът е единственото, което си заслужава в този човек. Не виждам нищо друго в него. Тоест може да има още сто неща, но те не ме интересуват. Обичам само теб. Защото ти си единствен и няма на света никой по-прекрасен от теб. Поне за мене.

Последното уточнение малко му развали насладата от прекрасната тирада, но Николас така или иначе се усмихна до ушите.

— Ние с теб сме едно цяло, не разбираш ли? — обясни жена му, след като си издуха носа и спря плача. — Ти без мен си за никъде. Аз без теб изобщо не съществувам… Такива неща не се обясняват гласно. Но като си такъв идиот… Почувствал бил! Че вие, мъжете, вместо чувства имате калкулатори!

Николас не оспори, той беше абсолютно съгласен с всичко, което тя казваше и възнамеряваше да каже. Но на нея явно й се струваше, че бунтът не е окончателно смазан.

— Аз ужасно обичам музиката. Трябваше да стана на трийсет, за да го разбера. Това е такава наслада! Но щом те дразнят уроците ми, прекратявам ги. Колкото съм се научила, толкова. Само че може ли да задържа рояла? Ще свиря, когато не си вкъщи.

И Ника, естествено, се ужаси, размаха ръце:

— Не, не, моля те, как така ще ги прекратяваш! Щом ти харесват, музицирай си колкото искаш.

— Не, прекратявам — каза тя.

А той каза:

— В никакъв случай. Няма да си го простя.

После дълго и страстно си изглаждаха отношенията — в самия кабинет, не в най-удобни условия, но това си е само тяхна работа.

В десет и половина Алтън откри, че е станало десет и половина. Затръшка се за планьорката, набързо се облече, среса се на един крак с обувката в лявата ръка и гребена в дясната.

И изчезна, само ароматът й остана.

Николас се премести на дивана в приемната — мързеше го да се облече, за да се прибере и да си легне вкъщи. А и му се отспа.

Замисли се за загадъчната фраза на жена си. В какъв смисъл: „Аз без теб изобщо не съществувам“? Какво искаше да каже?

Повъртя се на дивана и се върна в кабинета.

По-добре да седне да почете как Порфирий Петрович ще хване Расколников.

Отвори синята папка и още някое време се почуди за загадъчните думи на жена си.

Не измисли нищо интересно, въздъхна и започна да чете.

Синята папка

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Александър Григориевич взима изпита

Всичко описано в предходната глава продължи не повече от час. Още двайсетина минути отне набирането на полицейската група: поручик Иля Петрович с прякор Барута, двама служители и писаря, който беше запомнил как изглежда Расколников от паметната утрин, когато студентът припадна в полицейската кантора.

Надворният съветник обясни подробностите на Иля Петрович по пътя към „Вознесенски“.

— Преди всичко трябва да се разбере дали обектът е още там — взе да изброява приставът, помагайки си с махове на дясната ръка. — Ако се е прибрал вече в хралупата си, прибирате всички останали в участъка, аз ще имам грижата Расколников незабавно да научи за случилото се. Може да помоля Разумихин, ще видим.

— Ами ако обектът е у Мармеладови? — попита Заметов, който току заничаше над другото рамо на Порфирий Петрович.

— Тогава действаме така. Скриваме се под стълбището и търпеливо чакаме на студента да му омръзне да се любува на пияните мутри. Щом Расколников тръгне да слиза, вие, поручик, с вашите хора тръгвате насреща му, и то шумно, с трополене. И непременно го попитайте къде е квартирата на швабката, защото съседите са се оплакали. Разбрахте ли?

— Как да не разбера, ваше високоблагородие — бодро отвърна Барута. — Тъй вярно. Ще стане работата, всички казват, че съм същи артист. Зимъс на коледните празници бях цар Валтасар — голям успех пожънах.

— Чудесно, чудесно — зашепна Порфирий Петрович, защото вече влизаха във входа. — Чудесно е, господа, че навсякъде стълбищата са толкова тъмни и всички са с ниша отдолу. Заповядайте.

Настаниха се в нишата, където имаше някакви дрипи и миришеше на влажни дърва, а писаря пратиха на горната площадка, за да даде знак.

Стана точно както го беше замислил приставът.

Покрай тях няколко пъти минаха обитатели на къщата, но никой не забеляза полицаите — входът наистина тънеше в почти пълен мрак. А след четирийсетина минути горе се чу покашлянето на писаря — условният сигнал.

— Хайде, тръгвайте — пошепна приставът на Иля Петрович. И онзи изскочи, шумно затропали с ботушите, подир него двамата полицаи.

Стана даже по-сполучливо, отколкото бе разчитал надворният съветник.

По стълбите слизаше не само „обектът“, а цяла процесия (Порфирий Петрович ги видя от нишата): изтощена жена с кърпа на главата и вързоп в ръка, слабо момиче също с вързоп, три деца и отзад двама мъже — Расколников и някакъв господин с много приличен вид, които мъкнеха някакъв сандък.

— Тази с шапката е Софя Мармеладова — зашепна Заметов на пристава. — Жената, дето кашля, сигурно е нейната мащеха, а брадатият не знам кой е.

От нишата съвсем ясно се чу разговорът на стълбите.

— Аа, господин… как бяхте… Распопов? — превъзходно изпълни ролята си поручик Барут. — Да знаете къде е номер дванайсет?

— Расколников съм — отговори приглушен неприязнен глас. — На четвърти етаж. Всъщност какво…

Но се намеси друг глас, хриплив и скимтящ:

— Полиция! Браво! Хванете я и в затвора! Как смее да обижда дворянска дъщеря! Швабска кукумявка! Как смее да ме напада мен, дето децата ми са в дворянски пансион! И господин Свидригайлов, ето, благородна личност, той ще свидетелства как ме клеветеше тя! В по-ранни времена с камшик щяха да я нашарят! Кракът ни няма да стъпи повече в тази клоака!

По-нататъшните й думи се удавиха в пристъп на неспирна кашлица и продължи мъжки глас — спокоен, величав.

— Помешчик Свидригайлов. Какво има, поручик?

— Оплакват се от шум и скандали. Дойдох да взема мерки.

— Ами вземете. Четвърти етаж, нали чухте. Да вървим, Катерина Ивановна, не трябва да викате. Сега ще ви откарам в болница, а Софя Семьоновна ще отведе децата на адрес, който съм е дал. Да вървим…

Стъпките се приближиха, приставът и деловодителят се дръпнаха назад чак до стената.

Но на вратата Катерина Ивановна се спря.

— Чакайте — каза тя, едва си поемаше дъх. — Искам да видя как ще измъкнат тази мерзавка и ще я отведат в канцеларията!

И не склони да си тръгне, колкото и да я молеха останалите.

— Чудесно — пошушна на помощника си Порфирий Петрович. — Нека студентът види, че в жилището не остава никой освен Лужин.

След няколко минути полицаите изкараха цялата подпийнала компания, някои едва се държаха на краката си. Почти всички тръгнаха напълно покорни пред съдбата, възмущаваха се само двама: хазайката и очилат дългокоско с блеещ глас. Първата се мъчеше на развален руски да обясни, че не е тя виновницата за скандала, а „круби и неблагодарни коспоша Мармеладоф“, докато очилатият пък подвикваше нещо за неприкосновеността на жилището и полицейския произвол. Той за разлика от другите май беше трезвен, но за тези викове спокойно имаха право да приберат и трезвен човек, така че поручик Барут никак не се поколеба за дългокосия.

Изведоха всички в двора, където се чу ликуващият крясък на Катерина Ивановна: „Видя ли сега, плебейко?“ — и след минутка стана тихо.

— Да вървим — каза Порфирий Петрович, без да шепне повече, много доволен от развоя на събитията. — Теренът е съвсем разчистен.

Заизкачваха се нагоре, но още преди четвъртия етаж ги настигна поручикът.

— Моите сами ще се справят, не е нищо трудно — докладва той задъхан. — Позволете да остана с вас за засадата, ваше високоблагородие. Човекът си е престъпник, да не стане беля.

Александър Григориевич ахна от негодувание. Мислено вече си беше представил схватката с Расколников, заглавията в утрешните вестници, наградата от началството и даже — при толкова нашумял случай — августейшата благодарност. А този сега изведнъж идва наготово, та после да се тупа в гърдите, че той е главният герой.

— Не си правете труда — дружески отговори Порфирий Петрович. — Твърде много благоухаете на одеколон, драги. Престъпниците от разряда на нервозните са с много развито обоняние. Ако пристигне Расколников, може веднага да познае мириса. Нали одеве на стълбите право в носа му е лъхало уханието ви?

Барута тежко въздъхна.

— Добре, ще ви пратя двама подбрани унтерофицери. Хем безстрашни, хем и здравеняци.

Но приставът не склони и за унтерофицерите.

— Не се притеснявайте, моля ви. Ние с господин Заметов, разбира се, не сме голиати, но и Расколников не е Самсон, нали. Все някак ще се справим. Той разполага само с брадва, сечиво за мирен труд, а вижте аз какво имам. — Извади от джоба си малък револвер с къса цев.

— И аз взех един от кантората — съобщи Александър Григориевич и показа пистолета от оръжейния шкаф. — И двете цеви са заредени, проверих.

Успяха да отпратят неканения доброволец, деловодителят дори заподозря, че и Порфирий Петрович никак не желае да споделя славата с още един трети герой. Много правилно!

* * *

Дванайсети номер сякаш беше създаден специално за засада — Порфирий Петрович веднага със задоволство го отбеляза. Дългата анфилада от стаи беше като представителна галерия за разните степени на мизерията, защото кой освен последен сиромах ще склони да живее като в коридор

— Ама голям скъперник е този Лужин, щом е отседнал в такава дупка, а е заможен човек — рече деловодителят.

Тук имаше и помещения с претенции за приличие, сиреч с някакви мебели и дори с картини по стените; имаше долнопробни бърлоги на пияници; видяха и обиталище на латернаджия — във всеки случай в ъгъла на дървен крак стоеше това музикално приспособление, а на масата имаше клетка с малка маймунка. Тя погледна влезлите с тъжните си черни очи, тихичко извряка и си взе от паничката слънчогледова семка.

— Не се бавете, Александър Григориевич, моментът не е подходящ — каза приставът на помощника си, който се загледа в животинчето. — Трябва да си намерим удобно местенце по възможност съвсем близо до вратата.

Но пред Лужиновата (всъщност Лебезятниковата) врата не намериха място, твърде малко беше разстоянието. Тук явно живееше предпоследният по бедност, по-зле от него бяха само Мармеладови. Обзавеждането представляваше дюшек, който даже не беше скрит зад перденце, и масивна дървена пейка — остатъците от яйчена черупка подсказваха, че се ползва и за маса. Нямаше никакво местенце, където да се скрият.

Приставът и помощникът му обаче се настаниха царски. Защото до леговището с дюшека имаше килер, който беше необитаем, а от двете му страни видяха някакви стари шкафове — вероятно хазайката беше заключила там някакви свои вещи. Порфирий Петрович се пъхна зад левия шкаф, Заметов — зад десния, и двамата станаха невидими в тъмното.

Не стига това, ами надворният съветник угаси всички газеници и свещи в стаите, остави само кандилата пред иконите, и в жилището настана пълен мрак. Порфирий Петрович не се задоволи и с това.

— И ето още какво ще направим — измърка той, оглеждайки мястото за засадата с вид на градинар или декоратор, — ще запалим свещ на пода в последната стая, все едно някой от обитателите я е оставил. Като влезе студентът, ще му блесне в очите, хем пък ние с вас да можем да го виждаме, защото така ще останем още по на тъмно.

За най-последен щрих измъкнаха дъбовата пейка и препречиха с нея пътя.

— Като се наведе да я помести, ще му изскочим отзад. Ще му извия едната ръка, вие другата. Умеете ли да извивате ръце? Не? Сега ще ви покажа.

Порфирий Петрович хвана помощника си за ръката и с бързо движение така му я изви назад, че Александър Григориевич изписка.

— Тихо — посочи приставът вратата на Лужин. — Но впрочем не е важно, Пьотър Петрович не ни интересува.

И заеха позиция в тъмния килер.

— Добре че е толкова задимено тук — чу Заметов спокойния глас на надворния съветник. — Може човек да палне цигарка. Искате ли?

Драсна клечка.

— Благодаря, не.

Александър Григориевич все повече се вълнуваше. И му пресъхна гърлото — каква ти цигара. Как може приставът да е толкова невъзмутим, помисли си той.

В мрака времето се точеше бавно и скоро Александър Григориевич почувства, че непременно трябва да каже нещо, иначе ще се чуе как му тракат зъбите.

— Порфирий Петрович — тихо поде той, — спомням си как в гимназията пак така седиш преди изпит по геометрия или нещо друго, и толкова ти е притеснено, направо ще ти изхвръкне сърцето. Имаш чувството, че ако те скъсат, това ще е краят на целия ти живот.

Иззад съседния шкаф се чу:

— И на мен ми е притеснено. Ръцете ми се изпотиха. Ужасно се вълнувам.

— Вие ли?! — слиса се Заметов.

— Ами да. Поредната сесия, и то много важна.

Александър Григориевич надникна от укритието, но разбира се, нищо не видя в мрака.

— Каква сесия имате предвид?

— Изпитна. Много банална алегория, но вярна — за изпита на живота. Какво представлява земното ни битие? — Порфирий Петрович издуха тютюнев дим. — Обучение. И както във всяко училище, то върви криво-ляво — докато не дойде поредната сесия. Тогава ти идва нанагорно. Ако не си научил добре уроците си, тежко ти. Непременно закъсваш.

— И… какво тогава?

— Лоша работа. За разлика от гимназията може не само да останеш да повтаряш класа, ами и да се върнеш в по-долен клас. Бил си, да кажем, във втори, а изпадаш в първи. После те разжалват до подготвителен. И тъй нататък до пълно нравствено малолетие и даже още по-долу, до животинско състояние. Сред нас има мнозина такива скъсани. Понякога ти се струва, че са повечето. Но мисля, че измежду хората няма съвсем пропаднали. Понякога виждаш човек, разжалван чак до най-последна инфузория, но изведнъж издържа изпита и веднага се издига чак до професор. Защото човекът е истинско Божие чудо.

— Не разбирам — рече Заметов, който с напрегнато внимание слушаше мъглявите разсъждения на надворния съветник.

— И аз самият много неща не разбирам, но това е всеизвестен факт. Ние всички сме в такава гимназия, в която чак до последния звънец в нищо не можем да сме сигурни. Нали е казано: първите ще станат последни, а последните — първи. И така чак до последния звънец, да.

— Какъв звънец? — попита Александър Григоревич.

— До дипломирането, до последния изпит, без който няма да получите диплома.

За „дипломата“ деловодителят не успя да попита.

— Шт! — изшътка изведнъж Порфирий Петрович.

* * *

И се чу как изскърца врата — но не онази откъм стълбите, а от другата страна, съвсем наблизо.

Лужин наднича, досети се Заметов. Да разбере защо е тихо — нито викове, нито шум, нито звън на чаши. Ами ако сега излезе? Лоша работа! Може да налети на Расколников на стълбите или в двора!

Май за същото си помисли и приставът.

— Тихо! — изсъска Порфирий Петрович, и то доста силно. — Май отваря! — и даже побутна шкафа да изскърца съвсем доловимо.

— А, скрили сте се! — чу се звучен мъжки глас. — Дебнете ме? Как ли пък не! Знаех си аз! Ама вие не сте познали!

И вратата пак се затвори, прещрака ключ.

— Сега до сутринта няма да посмее — подхвърли надворният съветник. — И по-добре за него.

Помълчаха, после деловодителят пак се върна към разговора им:

— Та за какви изпити ми говорите?

— Шшшш! — пошепна Порфирий Петрович, но сега съвсем тихо, почти нечуто. — Ето го!

И Заметов го чу. Как няма да чуе: в другия край се хлопна врата и се чуха бързи крачки, но не предпазливи, а шумни, уверени, все едно някой си влизаше вкъщи. Те се приближаваха и учестяваха, този някой като че се засилваше.

На Александър Григориевич му затрепка сърцето, всички странични мисли мигом излетяха от главата му, а пръстите му обхванаха грапавата ръкохватка на ведомствения пистолет.

Пред килера на три крачки от деловодителя изшумоля сянка. „Давай!“ — заповяда си Заметов и изскочи от укритието. Порфирий Петрович направи същото част от секундата по-рано.

Насред прохода за малко да се сблъскат и едновременно видяха страховита, почти невероятна сценка. Расколников, чийто силует леко в червено от пламъка на свещта видяха в гръб, без да се спре и без да забави движението си, с едната ръка подхвана от пода дъбовата пейка, която одеве едвам преместиха двамата, вдигна я във въздуха и с мощен замах я заби във вратата на Лужин. Тя не удържа на съкрушителния удар и се сцепи. „От бяс са му се удесеторили силите, при лудите се случва“, помисли си Александър Григориевич, а разяреният студент ритна с крак вратата й тя изхвърча от пантите. От стаята бликна светлина, непоносимо ярка за Заметов. Той за миг замижа, а когато отвори очи, на вратата вече нямаше никой.

Целият щурм не продължи и две секунди. Не само неопитният деловодител, но и самият Порфирий Петрович, дето се вика, не успя да гъкне. А отвътре се чу шум, вик и някакъв ужасно гаден трясък, от който на Александър Григориевич му се дощя да си запуши ушите. Надворният съветник се опомни и се втурна напред с вик: „Неее!“ Заметов подире му, той също крещеше нещо, но дори не разбираше какво.

Първото, което видя Александър Григориевич, щом влезе в доста голямата и спретната стая, беше човек с бакенбарди, седнал до масата. Беше се отметнал назад, устата му зееше, а очите му, опулени по неестествен начин, бяха извърнати нагоре, сякаш човекът се мъчеше да види нещо на собственото си чело.

А имаше какво да се види там. Където започваше косата, направо от черепа стърчеше някакъв непонятен предмет с мъждив блясък. Като го погледна Александър Григориевич, и се смрази. От потреса погледът на деловодителя не че помръкна, а някак странно се стесни — като на кон с наочници, а отстрани всичко му се губеше в мрак.

С едничката мисъл да не падне в несвяст, Заметов едва отмести прилепчив поглед от ужасния предмет по права линия встрани, та чак сега видя убиеца. И зрението му изведнъж се проясни, той видя цялата картина, мозъкът му някак преодоля временната парализа.

Беше господинът, когото наскоро видяха на стълбите. Господин Свидригайлов, така се казваше. Престъпникът погледна с учудване, но без никакъв страх двамата, които бяха нахълтали в стаята, мръдна ръка да издърпа оръжието от раната, и се оказа, че бастунът му има в края тежка бронзова дръжка със сфинкс върху правоъгълна подставка. Следата от това кубче лесно можеше да се сбърка с отпечатък от тъпия край на малка брадва.

Египетският истукан беше мокър и лъскав, та на Александър Григориевич пак му призля. Поне мъртвецът беше рухнал сега встрани от стола и не го плашеше с изцъклените си очи.

— Вие? — изломоти към Свидригайлов приставът, очевидно потресен не по-малко от помощника си.

Револверът подскачаше в ръката на Порфирий Петрович, който беше се спрял само на крачка от убиеца.

— Аз.

Брадатият човек се подсмихна и направи много бързо, почти недоловимо движение: нещо изсвистя, мярна се във въздуха и върху ръката на пристава се стовари страшен удар на бастуна, чу се изпукване на кост.

Револверът изхвърча на пода, а самият надворен съветник с вой се преви одве, хванал счупената си китка. Заметов изведнъж си спомни, че и той има оръжие. Изпъна дулото напред, прицелил оръжието право в гърдите на престъпника, и натисна спусъка. Но не последва изстрел.

— А предпазителя забравихте ли го? — с укор промълви Свидригайлов, пристъпи към Александър Григориевич и замахна с ужасяващото си оръжие. — Но не ви препоръчвам. Защото не се знае кой ще е по-бърз: вие с предпазителя или аз с моя бастун. Предвид вашата неопитност и моя… навик бих заложил на себе си. Хвърлете го тоя мускетон, младежо, и бягайте. Вие не ми трябвате, нямам нищо против вас.

„Прав е! — проблесна му на Заметов. — Леко да отпусна оръжието, за да не ме удари, но няма да го хвърлям. После започвам да отстъпвам, и постепенно прибирам пистолета. На вратата бързо се обръщам и си плюя на петите!“

Бездруго Свидригайлов вече няма къде да им избяга. Полицията ще го намери, има си специално обучени хора, истински орли, не деловодители.

Това беше първата му мисъл — изключително разумна. Втората в сравнение с нея беше припряна и неясна: „Ето го изпита.“

Той преглътна слюнката, дето преди малко я нямаше, а сега все повече пълнеше устата му, и дръпна предпазителя.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Руски разговор

Беше такава болка, че Порфирий Петрович няколко мига само не можеше за нищо да мисли, но дори сякаш ослепя и оглуша. Затова не разбра как стана този кошмар. Само усети някакво раздвижване във въздуха и в краката му падна нещо меко и тежко.

Приставът, все така превит, отвори очи. Точно до него по очи лежеше Заметов, от темето му през старателно нагласената прическа бликаше тъмна кръв и по процепа между дъските на пода потече бързо ручейче.

— Това не го исках — чу Порфирий Петрович някакъв далечен глас. — Дръпна го все пак, тц-тц-тц.

Костите на китката му бяха счупени, надворният съветник го чувстваше, но болката вече не беше толкова остра, ръката му просто изтръпна като парализирана.

Приставът се изправи и погледна ужасния човек, който размахваше окървавения си бастун.

— Жалко за момчето — промълви с покруса Свидригайлов и додаде нещо изключително странно. — Безусловно е в мой минус.

— Убиец! — пошепна Порфирий Петрович, защото нищо друго не му идваше на ум в момента, а освен това беше сигурен, че сега сфинксът ще се стовари върху собствената му глава, размътена от скоростта на събитията.

— В дадения случай безспорно твърдение, да — засмя се Свидригайлов. — Да не помислихте, че и вас ще?… Нищо подобно. И момчето не биваше. Задейства се инстинктът ми за самосъхранение. По-добре да го бях оставил да гръмне.

Сръчно врътна с два пръста бастуна и седна на стола, на който доскоро бе седял Лужин.

Ръката му с пръстени небрежно отмести пачка банкноти, той подпря лакът на масата и се прозя.

— Не разбирам… — с усилие произнесе приставът, който разбираше само едно — че животът му поради някаква причина не свършва точно сега, на минутата.

— Вие кой сте? Полицай? — с любопитство го заразглежда престъпникът. — Аз например съм Свидригайлов, Аркадий Иванович, корнет в оставка, рязански помешчик. А вие как се казвате?

— Федорин, Порфирий Петрович — отговори надворният съветник и дори някак глупаво сведе глава като при някакво обичайно запознанство. — Следствен пристав в Казанския участък.

— Значи разследвате убийствата? Хитро ме причакахте тук, много хитро. Не очаквах. Явно сте много умен.

Рязанският помешчик пак се прозя.

Не може да е от скука, мимоходом си помисли приставът, каква ти скука с два трупа. Това са нервни прозевки — факт, който е известен в медицината.

— Не, господине, никак не съм умен, напротив, глупак съм — с горчивина промълви Порфирий Петрович, защото това беше самата истина.

Но Аркадий Иванович го разбра погрешно.

— Искате да кажете, че много самонадеяно сте тръгнали само двамата да ме хванете? Но откъде да знаете какво представлявам? — и показа космат юмрук с големината на бебешка глава. — Идеално щяхте да хванете някой обикновен човек, при това сте добре въоръжени. Но аз съм силен като мечка. Между другото в младежките години на пияна глава обичах да се боря с мечки, като нищо ги катурвах по гръб. Даже в полка ми викаха Мечока. Което си е вярно, вярно е — природата ме е дарила повече от щедро. Само дето се възползвах неблагочестиво. Защо стоите? — сякаш се усети Свидригайлов. — Седнете.

И понечи да му придърпа другия стол.

Но Порфирий Петрович го изпревари:

— Няма нужда. Мога сам.

И седна малко на разстояние, така че да е наблизо до падналия на пода револвер.

Беше на разстояние около две крачки. По-близо не можеше, щеше да направи впечатление.

— Може ли да попитам какво възнамерявате да правите оттук нататък? — попита надворният съветник само колкото да печели време.

— С вас? — Свидригайлов се учуди, сякаш още не беше му хрумвал подобен въпрос. — Честно казано, не знам. Аз и за самия себе си все още се колебая. Тоест имам намерение да замина на пътешествие, но не съм решил някои подробности… Хайде засега да си поговорим. Отдавна не съм имал възможност да поговоря с умен човек. Дайте да ви превържа ръката, за да не ви боли. — Извади носна кърпа и много сръчно, почти без да причини болка, превърза китката му. Дори поклати глава: — Костите са счупени. След час-два много ще ви заболи: Има олово в дръжката на бастуна. На село си го направих, за да си укрепвам ръката. Не съм мислил да го ползвам за друго — той намокри с вода от гарафата една салфетка и избърса зацапания сфинкс. — Тайнствен звяр. Задава гатанки на човеците, ако не отговориш — заминавай за царството на Хадес. — Отвърза си връзката и му направи нещо като превръзка през врата, с която закачи удобно ръката на пристава. — Ето така. А сега ще си поговорим бавно и напоително, нощта е дълга. Защо умни хора да не се поразговорят дружески, макар и в такъв хаос? — кимна той към двете мъртви тела. — Особено пък в хаоса. Цяла Русия е така.

— Мислите ли? — обърна се към него Порфирий Петрович, сякаш изключително заинтригуван, а всъщност за да спечели още сантиметри до „франкота“ си.

Ако може някак да разсее с приказки този любител на „напоителните разговори“ и да се пробва — трябва не само да грабне револвера, но и да успее да отскочи назад, преди събеседникът да е замахнал със сфинкса.

— Да си призная, причаквах тук съвсем друг човек, не вас — подхвана той отвличането на вниманието.

— А кого?

— Студента Расколников — Родион Романович.

Това му съобщение невероятно прикова вниманието на Свидригайлов.

— Расколников ли? Но защо, как така?

— Ами какво да ви кажа… — Порфирий Петрович притеснено се усмихна. — Въобразих си, че това не са най-обикновени убийства, не са от корист или за отмъщение, а… Как да се изразя? — престъпление от нов тип в унисон с общата религиозна криза и повеите на времето. Стори ми се по недомислие, че тук непременно ще да има някаква теория. И ето че попаднах тъкмо на Родион Романич. Защото той именно развива една теорийка, безкрайно интересна. Относно пялото човечество. Че разните обикновени, никакви хора е напълно допустимо да се убиват — естествено, ако е от обща полза и ако самият убиец не е от обикновените хора. Това от една страна. А от друга — студентът през цялото време на разследването като че нарочно ми се пречкаше непрестанно. Ту оттук се подмушне, ту оттам се появи. А за вас не съм и помислил…

Май се получаваше. Помешчикът го слушаше с огромен интерес, беше забил зловещия си бастун в пода, брадичката му подпряна върху сфинкса. Какви очи, помисли си Порфирий Петрович. Той самият, този Аркадий Иванович, е същински сфинкс: задава гатанката и тежко ти, ако не отгатнеш.

— Как е възможно — усмихна се Свидригайлов, — такъв умен човек и със сигурност опитен, би трябвало да знаете по-добре да четете в душите. Как може Родион Романович да е убиец? Убийството е сериозна работа, а той фантазьор, мечтател. И най-вече е с жалостиво сърце, не е като мен. Да не мислите, че е лесно да удариш човек, дори да е най-мерзкият, с брадва по темето, или с този сфинкс? Нали това е обиталището на душата. Не тук, както е според поетичния изказ — той посочи гърдите си, — а тук е душата, под черепните кости. Не е ли така?

Порфирий Петрович, човек с по-практични нагласи, намираше въпроса за местоположението на душата схоластичен, затова се въздържа от отговор.

— Не — продължи Аркадий Иванович. — За убийство се иска човек да е груб, да е действен, аритметичен човек. Така че сте сгафили с Родион Романович. Но за теорията сте прав. Имам си аз моя теорийка, собствено изобретение. Не копнея да облагодетелствам с нея човечеството, а и опасно би било, но за себе си съм я одобрил и успешно я прилагам.

Надворният съветник вече разбра, че няма нужда да го разсейва с приказки, трябва просто да го остави да говори — така ще е по-добре за плана. Помешчикът очевидно наистина отдавна не беше се отпускал в откровен разговор с никого, щом като думите му се лееха сега в неспирен поток.

— Защото, милостиви господине, кой съм аз всъщност? Животно, и то зло животно. Благородният лъв поваля жертвата си с един удар, и то единствено за утоляване на глада си. Аз пък винаги съм бил като котарак, който иска и да си поиграе с мишката. Винаги го е имало у мен това сладострастие, примесено с жестокост. Но и нещо… друго. Ако го нямаше и това, другото, хич нямаше да се чувствам зло животно, така ли е? — странни огънчета лумнаха в неподвижните очи на Свидригайлов при тези думи и Порфирий Петрович вътрешно потръпна: ехе, човече, ти май не си дори за каторга, а си направо за откачалницата, за отделението на буйните луди.

— В моя живот се случи нещо — не много отдавна. Не е нужно да ви го казвам. Ще споделя само, че срещнах една необикновена девойка… Не, няма значение — Аркадий Иванович тръсна ръка, сякаш да отпъди някакво видение. — Само да не си въобразите, че поради това събитие, както пишат литераторите, се преродих за нов живот. Ни най-малко! Даже след това отрових жена си Марфа Петровна… Какво мигате? Чудите се на самопризнанието ми? Че какво да крия, щом като тук пред очите ви затрих двама?

И щом като ще ме пречукаш и мен след малко, добави мислено приставът и още малко се придвижи в нужната посока. Оставаше му да се помести съвсем мъничко и после само да издебне удобен миг — когато приказливият убиец притвори очи или поне отмести поглед.

Засега обаче очите на Свидригайлов, макар и замъглени от спомени, гледаха право в Порфирий Петрович.

— Но по онова време, когато в любимия ликьор на Марфа Петровна сложих малко италиански капки, теорийката ми вече беше изкристализирала. Заради нея ми беше кредитът.

— Кредит ли?

— Да. Според моята теория трябва да анулирам злобното животно, което съм аз, преди отпътуването за Новия свят. За да замина чист като младенец. Тъй да се каже, новороден човек.

— Престанах да ви разбирам — намръщи се пристав, наистина объркан от Свидригайловите алегории. — Какво значи „да анулирате“?

— Много просто, това е аритметично действие. Знаете ли, аз съм огромен грешник — призна си Аркадий Иванович, сякаш разчиташе да смути събеседника си с това откровение. — Не в смисъл на най-обичайните човешки мерзости, каквито върши всеки. Тоест и аз, разбира се, съм развратничил, мамил, пиянствал. Пожелавал съм, тъй да се рече, и жената, и вола, и осела. Като всички — или поне мнозина. Но живата душа убиват единици, съвсем малцина, и тук вече няма прошка. Всяка погубена душа в някакво счетоводство се зачита за голям минус. Аз имам четири такива минуса.

— Шелудякова, Чебаров, Зигел… — взе да брои Порфирий Петрович.

Но Свидригайлов нервно го прекъсна:

— Защо пък Зигел? Каква душа е Зигел? Ще стигна и до Даря Францевна, но сега за друго говоря. За жена ми Марфа Петровна вече ви казах. Нея си я авансирах с последващо погасяване на заема.

— Какво? — пак недоразбра надворният съветник.

— Изслушайте ме, не ме прекъсвайте! Та значи това е първият ми минус. А, не, хронологически погледнато, е третият. Защото преди жена ми погубих други две живи души. Но Марфа Петровна все пак поради страст и корист, а онези две души за нищо, от скука и поквара. Първият ми минус беше, когато докарах до клупа едно глухонямо момиче. Не съм го убил, но по-добре собственоръчно да го бях унищожил, поне нямаше да е толкова долно. Да не се отклонявам в тази история, че ще стане много надълго… И за лакея ми, също бидейки извън подозрение, дори не ме разследваха. Сиреч за закона доскоро бях съвсем чист — засмя се Аркадий Иванович, — макар и да живеех с три минуса, сякаш с три кола набучен… Та така. А като се влюбих в тази девойка, започнаха да ме спохождат видения…… Не бях ли ви казал за влюбването? Казал съм? Знаете ли как става: като срещнеш някоя жена, едничка за цял живот… Тоест може и да не я срещнеш, а да си изфантазираш. Тя по-скоро не съществува, такава жена — само игра на въображението. Като изчезнеш, и тя изчезва. Впрочем интересно би било да се провери дали ще изчезне, или не… — той млъкна за миг, замисли се за нещо, тръсна глава: — Добре, както и да е. За друго исках да ви разкажа — за виденията. Та за девойката: като се влюбих или си изфантазирах (и аз не знам), започнаха виденията ми…

Тук в разказа му пак се отвори пауза, та Порфирий Петрович попита:

— Видения ли? — и още малко се премести, защото погледът на помешчика стана като стъклен и невиждащ.

Свидригайлов трепна.

— Да. Не кой знае колко страшни, ами просто… Два пъти ми се привидя онова момиченце. Будя се нощем — то седи до леглото ми с бяла нощница, подвило крачета… Краката му бяха като клечици…

— И какво?

— Нищо. Гледа ме и мълчи. Нали беше глухонямо. Аз така му правя с ръка — махни се, върви си. То става и безшумно си отива. Много покорно дете беше, такова си остана… После Филка, моят лакей, изведнъж ми се яви, подава ми лулата. Точно като приживе. Никога не съм бил страхлив, та и тогава не се уплаших. Даже му се подиграх. „Как смееш, викам, с продран лакът да влизаш при мен — вън, негоднико!“ И надделях над призрака, оказа се лесно… С Марфа Петровна пък направо си беше смешно — и Свидригайлов наистина онагледи със сух гърлен звук „кхе-кхе“. — Това съвсем наскоро беше, оня ден. Седнал съм след един долнокачествен обяд от гостилницата, стомахът ми тежи, пуша — изведнъж влиза Марфа Петровна, издокарана с нова копринена зелена рокля, отзад дълъг шлейф: „Здравейте, Аркадий Иванович! Какво ще кажете за роклята ми?“ — стои, върти се пред мен. „С какви глупости ме занимавате, казвам, Марфа Петровна.“ „Ах, то пък човек вече да не те обезпокои!“ И аз й казвам, за да я ядосам: „Марфа Петровна, смятам да се оженя.“ (Това е вярно, възнамерявам.) И тя ми казва: „Много ви прилича, Аркадий Иванович; не ви ли е срам, едва-що погребали жена си, веднага да хукнете да се жените. И поне добре да бяхте подбрали, че нали ви знам — ни за нея ще е добре, ни за вас, само ще станете за смях на хората.“ И си излезе. Ами кому, кажете ми, освен на мен може да се явят такива смехотворни видения?

Порфирий Петрович сега седеше така, че имаше надежда да успее да грабне револвера със здравата ръка от пръв опит, защото на втори надали можеше да разчита. Така че в диспозицията им се постигна важна промяна, която приказливият убиец още не беше забелязал. Обаче приставът реши да не бърза.

Първо, трябваше да изчака някакъв особено удобен момент, а второ, нека сам си каже цялата истина по собствено желание. Защото после мъртъв не можеше да го разпита (а Порфирий Петрович почти не се съмняваше, че престъпникът няма да се уплаши от револвера и ще се хвърли право срещу куршумите).

— И все пак не разбирам математическите ви алегории — подсказа му нужната насока надворният съветник.

— Какво има за неразбиране! Казвам ви: три живи души погубих. Три страшни минуса ми се пишат. Според теорията на вашия Родион Романович може и да са обикновени, но са живи души. Само че за мое щастие на света има и хора от друг вид, с мъртва душа, загнила. Те заразяват с гнилите си миазми атмосферата, погубват и унищожават всичко наоколо. Моята теорийка е по-изкусна от Расколниковата, не смятате ли? — Аркадий Иванович се разсмя. — Още на село я измислих, преди около месец. Ако заради глухонямата и заради лакея, а и заради моята Марфа Петровна изтребя три смъртоносни бацила, ще станат точно трима на трима. Забелязвате ли, че живата си съпруга (защото тя още си беше съвсем жива тогава) предварително сам на себе си я предплатих? — и щеше пак да се изсмее, но нещо като че ли го задави и от гърдите му се изтръгна по-скоро звук на ридание.

— Но как тогава става дискриминирането на живата душа от мъртвата по вашата терминология? — присви очи Порфирий Петрович.

— Никой не ги обича тези бацили, това е точен белег — убедено каза Свидригайлов. — Никой няма да заплаче за тях. Нито една душа. Какво ми мижите? Мислите си, че и за мен никой няма да заплаче? — и се подсмихна: — Така си беше допреди време, но сега, когато подредих някои нещица, възможно е да се пролеят за мен една-две сълзици. Впрочем няма значение… А и от предишния си петербургски живот познавах лично някои бацили. Тук при вас около Сенния площад има много измет. Та реших да навестя две свои стари дружки, безподобни гадини.

— Едната е Даря Францевна Зигел — разбра Порфирий Петрович. — А втората — лихварката Шелудякова?

— Даря — да, тя ми беше първата кандидатка. Старата лихварка тогава изобщо не я знаех. Втората беше Гертруда Реслих, при която отседнах. Още по-голяма мерзавка от Дарюшка покойницата. Тя наистина заслужава сфинкс в черепа! А за лихварката и адвоката Чебаров случайно научих. Още първия ден след пристигането бях седнал в някаква кръчма. Пиех вино и подслушах един разговор. Обожавам да подслушвам — намигна Аркадий Иванович на пристава. — Двама дрипльовци се жалваха един на друг, някакво чифутче и студентче. Първият много картинно разказа за Чебаров. Как адвокатът го притиска заради дълг, нито ден отсрочка не му дава и заради това сега евреина ще го върнат от Петербург по етапния ред в забутаното градче, откъдето с толкова усилия се е измъкнал. А студентът пък му разказа за чудесната Альона Ивановна. Ехе, си казах, като на тепсия. Проверих, изясних: всичко точно така излезе — и адвокатът, и лихварката са същински бацили, и двамата уравняват минусите. И веднага си свърших работата.

— Даже не проверихте дали някой ги обича? — не се сдържа Порфирий Петрович. — Альона Ивановна например имаше сестра, малко ненормална.

Но Аркадий Иванович никак не се смути:

— На сестра й само щеше да й олекне без старата. Тази вещица много тормозела Лизавета. Не съм я ударил силно по главата, нали? Колкото да припадне, защо ми е да си усложнявам аритметиката? Тя е безобидно същество, а пък не трябваше да си е вкъщи — беше отишла на чай у кумата. Защо се чудите? Нали ви казах: проверих, аз съм прецизен човек… Та така, значи отначало избрах Альона Ивановна и Чебаров — на лихварката уж занесох скъпа вещ, на адвоката — жалба. Толкоз алчни бяха, никак не се затрудних с тях. А после зарадвах и Дарюшка, гнусната жаба. Там още по-лесно стана. С Реслихката само се забавих, тя си уреди отлагане, без дори да подозира.

Изведнъж му стана много весело, толкова весело, че се запревива от смях.

Много удобен момент за пристава да вдигне револвера от пода, но Порфирий Петрович се въздържа.

— И с какво толкова го заслужи?

Аркадий Иванович изправи глава и важно каза:

— Реших да се оженя, та Гертруда Карловна ме сватоса. От няколко дни съм ухажор. Тя каза: „Момичето е самата прелест, точно по ваш вкус. И родителите й не искат много скъпо. Само че ще се разберем: след медения месец ще ми докарате жена си, за какво ви е? А на мен ще ми е от полза.“ Щеше ми се на мига да я зарадвам с удар по главата, хем и бастуна си носех. Но любопитството ме възпря. Че то животното си е у мен, никъде не се е дянало. Отидох да видя момичето — наистина много хубавко. Не само телесно, на тази възраст те всички са прасковки. Но на това в очите му и гордост забелязах, и характер, и плам. Ех, рекох си, минус повече, минус по-малко. Тъкмо с Реслихката ще ги уравня. — В очите му блеснаха безумни весели искрици. — Според мен дори е остроумно. От друга страна, защо да не се оженя? Вече не си и мечтая да се мярна пред онази, другата: отхвърли ме и пак ще ме отхвърли. Тя нула не иска, тя иска положителна стойност. А за пътешествието, което ще предприема, и нула стига. В Америка възнамерявам да отплавам, не ви ли казах?

— Казахте ми — за Новия свят.

— Казват, че е твърде интересно място. Имам там един познат, много го хвали… Та за какво бях започнал? — Аркадий Иванович си разтри челото. — А, да, аритметиката. И ето ми сметките: за глухонямата, за лакея и за Марфа Петровна си платих с лихварката, Чебаров и Даря Францевна. Господин Лужин — кимна той към трупа на Пьотьр Петрович — исках да си го пиша като кредит за бъдеща индулгенция. Твърде гнусен екземпляр. Жалко само за момчето, вашия помощник, просто така стана. Нищо де, сега всичко е квит, издължено. Така че за момента съм съвсем на чисто и съм нула цяло и нула десети. Имало един Аркадий Свидригайлов, а все едно че го е нямало. Колкото напакости, толкова и си разчисти.

Достатъчно, каза си надворният съветник. Крайно време!

Той шумно кихна — не истински, а престорено, и уж да предпази събеседника си от пръските, се приведе рязко напред и надолу. Остана само да посегне с лявата, неосакатената ръка.

— За годеницата ми искате ли да чуете? — изкиска се Свидригайлов. — Как я подготвям за венчавката? Чуйте, ще ви е интересно.

Приставът бавно се изправи. Сочните устни на помешчика се усмихваха сладострастно.

— В случая подготовката е по-сладостна от резултата, бъдете сигурен, аз ги разбирам тези неща. В семейството й ми имат пълно доверие, особено след като предплатих на таткото една хилядарка. Предоставят ми пълна свобода. Госпожиците на шестнайсет са любопитни за всичко, важното е да не ги стреснеш с прибързване. С нея като начало възприех тежък научен тон. Един вид в името на добросъвестното изпълняване на бъдещите съпружески и майчински задължения съм длъжен да запозная годеницата си с всички физиологични подробности — така ще е прогресивно и цивилизовано. Четох й на глас от медицинската енциклопедия, показах й картинки. А вчера проведох и нагледен урок. В заведението на Гертруда Карловна има едни специални стаи, от които може да се гледа през прозорчета. Стоим си с моята Аделаида Степановна буза до буза, гледаме, а в будоара правят гимнастика специално наета от мен професионалистка и нает кавалер. Аз тихо, шепнешком обяснявам подробностите с все същия цивилизован тон. А бузката на годеницата ми все по пламенее, сърчицето й тупка… Е, погалих я по гръбчето, дето са притегнати връзките. И леко развързвам, с пръстите все по-надолу, надолу, където госпожичките над дупенцата имат, нали знаете, едни такива чудни трапчинки…

— Стига! — викна Порфирий Петрович. — Какви гадости говорите! Стига, мръсник такъв!

Аркадий Иванович така прихна, че чак му потекоха сълзи и от смях затропа с бастуна по масата.

— Ох… Мислех, че по-рано ще ме прекъснете. Но дослушахте чак до трапчинките. Ах, че сте сладострастник, господине. Колко пъти можехте да си вдигнете франкота, но не — решихте да чуете всичко докрай. — При тези думи Свидригайлов бързо се наведе, с долния край на бастуна подхвана револвера и го придърпа. Надзорният съветник не успя даже да мигне. — Хубаво нещо — одобри веселякът и врътна барабана. — Поне четирийсет рубли ви е излязъл, а? Но интересно — надникна в цевта…

Тук, насред изречението, свършваше повестта, последният абзац беше зачертан яростно и с разкривени едри букви пишеше:

Не мога повече! Пълни глупости! Не така, трябва да е по съвсем друг начин! И началото да е друго!

И следваше началото на текста, познат на Николас Фандорин още от юношеските години:

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено се запъти към К-н мост.

Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в самостоятелна квартира и всеки път, когато излизаше, той непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият мъж изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което…

КРАЙ

ДОПЪЛНЕНИЯ И БЕЛЕЖКИ

Едно от най-обременителните задължения при писането на криминален роман е необходимостта в края му да обясниш всички хитроумни ходове и да разобличиш всички фокуси, с които е изпъстрена сюжетната линия. Невъзможно е да пренебрегнеш напълно това задължение, защото рискуваш читателят да остане обиден и неудовлетворен. Но все пак не е основателно да се тълкува всяка дреболия — та нали за кокетството на завръзката и за неочакваността на кулминацията ще трябва да отговаря горкият край, при който и без това всеки ред е много ценен.

От една страна учтивостта задължава автора да сдъвче всички неразбираеми подробности, да ги постави в устата на читателя, че и да му избърше устните със салфетка. От друга страна, прекалено обстоятелственият финал на един криминален роман го раздува прекалено, отслабва ефекта му, а при това е и излишен за проницателния читател, тъй като той и без това си е изяснил всичко. Намирайки се между Сцила и Харибда, се спряхме на компромисно решение — в самия роман оставихме само абсолютно необходимите разяснения, а описанието на дребните фокуси, както и някои незадължителни, но полезни допълнения към нашия разказ изнесохме в отделна част.

Това е сторено не заради някакъв формализъм — пази Боже! — а само с надеждата, че така и вълците (тоест проницателните читатели) ще бъдат сити, и агнетата (тоест останалите читатели) ще останал цели.

…преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление

В описваното време Санкт Петербург бил разделен в административно-полицейско отношение на десет района — т.нар. „части“. Правоохранителните задължения във всяка част изпълнявал частен пристав, обикновено с чин полковник. Дейността по разследването на углавни престъпления се водела от следствен пристав.

Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом

Възпитателните домове, първоначално наричани „сиропиталищни“, били учредени от Екатерина Велика за отглеждане и възпитание на сираци и най-вече на подхвърлени деца. Инициатор на това благотворително начинание е И.И. Бецкой, незаконороден син на един от князете Трубецки. В тайното родилно отделение на възпитателните домове на жените позволявали да раждат с маски на лицата, за да избегнат публичния позор, а после детето било оставяно на грижите на учреждението. Възпитаниците получавали начално образование и били обучавани на някакъв занаят. Екатерина се надявала от тях да се сформира толкова необходимото на Русия съсловие „на третата класа и новия род хора“. Само че, както се случва често, чудесната идея се изродила в кошмар. Нивото на грижите за децата било ужасно, нямало кърмачки, смъртността сред новородените достигнала ужасяващи размери. По време на описваните в романа събития смъртността сред новородените в Санкт-Петербургския възпитателен дом за 1863 година достигнала 75%.

Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански

Михаил Михайлович Сперански (1772–1839) — забележителен държавен деятел, съвременниците му го сравнявали с птицата феникс, способна да се възроди от собствената си пепел. Беден, от низш произход, едва трийсетгодишен той се въздига до върховете на държавната власт благодарение на редките си таланти, поразителната си работоспособност и фантастичния си късмет, а на 35 години е фактически съуправител на император Александър Първи, който се вслушвал във всяка негова дума. Но на четиридесетгодишна възраст, ставайки жертва на придворни интриги и на собствената си самонадеяност, Сперански изгубва всичко и бива изпратен в заточение. След седемгодишно забвение той започва постепенно отново да прави кариера, издигайки се от губернатор на затънтена провинция до по-висши длъжности.

За младите години на Сперански се разказва следният анекдот:

По време на съдбоносния му разговор с господаря император на 17 март 1812 година (на тази аудиенция нямало свидетели, което после дава храна на разнообразни измислици) Михаил Михайлович проявил непредпазливостта да надмине негово величество по остроумие и язвителност, с което и се погубил окончателно.

Според слуховете Александър, вече достатъчно настроен против него от интригантите, в началото на разговора все още се опитвал да се държи величествено и даже сухо поблагодарил на Сперански, задето го бил обучавал в науката на властта. Само че после не се сдържал, и позовавайки се на казаното от началника на полицията Балашов, повторил гневно оскърбителните слова, произнесени от Сперански по адрес на монарха. Сперански бил възкликнал: „Та какво би постигнал този неблагодарен властелин, ако аз не бях до него?“

Михаил Михайлович не отрекъл, но подчертал, че Балашов е повторил само втората част на разговора, пропускайки първата, в която същият този придворен предал на Сперански обидните думи на Александър за самия него, който пък бил казал в присъствието на много хора: „Това попче става нетърпимо“. Царят се изчервил, защото упрекът бил справедлив. А Михаил Михайлович имал на всичкото отгоре дързостта да попита дали господарят счита за редно да се отнася така неуважително към своя верен съветник, при това пред негови недоброжелатели?

Смущението на императора не продължило дълго. Александър се окопитил бързо и с надменно изражение отронил: „Quod licet Jovi поп licet bovi“, (което подхожда на Юпитер, не подхожда на бика) — съвсем уместна реплика, особено ако се вземе предвид, че отдавна наричали упорития Сперански „Бика“.

А Сперански? Той се поклонил и отвърнал печално: „Напразно ваше величество ми благодари за наставленията. Виждам, че така и не сте научили първия закон на владетелите“. „И кой е той?“ възкликнал Александър усмихнат, доволен от своята реплика, предвкусвайки как ще я повтаря пред дамите. „Господарят има право да заповядва на поданиците си само ако самият той може да послужи за образец за тяхното поведение — отвърнал Сперански. — Това, което подхожда на бика, не подхожда на Юпитер“.

Самолюбието на царя било засегнато, настроението му се развалило, и, казват, именно в този момент била решена по-нататъшната съдба на всесилния сановник.

Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон…

Бирон, Ернст-Йохан (1690–1772) — една от най-непопулярните личности в цялата история на Русия. Биографичните данни за него в енциклопедиите обикновено се намират в статията за т.нар. „бироновщина“.

Дребен дворянин от прибалтийските територии, той става фаворит на курландската херцогиня Ана, нелюбима племенница на Петър Велики. Когато по стечение на обстоятелствата Ана става царица на Русия, Бирон неочаквано се озовава в положението на управляващ огромната империя и трябва да се каже, че е носил не без успех това бреме в продължение на цяло десетилетие. Удържал победи в две войни, разширил границите на страната, борил се активно с пиянството. Когато заболяла от тежка болест, Ана имала намерение да остави своя любовник като пълновластен регент до пълнолетието на цар Йоан Шести. По сведения на очевидци последните думи на умиращата императрица към Бирон били „Не се бой“. Но само три седмици по-късно заговорници под ръководството на граф Миних свалили регента. Бирон бил изправен пред съда и осъден на разчекване, но в последния момент бил помилван и изпратен на заточение, където живял повече от 20 години, забравен от всички. През 1762 година Екатерина Втора си спомнила за Бирон и възстановила титлата му на курландски херцог, но Ернст-Йохан бил загубил вкус към властта и скоро се отказал от нея в полза на своя син.

Митовете за зверствата на Бирон са силно преувеличени от политическите му противници и от писателите, работили след смъртта му. Бирон е бил син на своя жесток век — нищо повече. Както пише Пушкин, „той имал нещастието да бъде немец. Нему приписали целия ужас на царстването на Анна, който отговарял на духа на неговото време и на нравите на народа. Между другото, той е имал велик ум и забележителни таланти“.

Бирон умира така:

Една утрин осемдесет и две годишният херцог седял в оранжерията на своя дом в Митава и четял Конфуций. Не може да се твърди, че четял особено старателно — плъзне отслабналите си очи по един-два реда, и току се замисли. Прочете още малко, и пак се разсея.

Първият афоризъм, върху който паднал погледът на негова светлост херцогът, го накарал да се усмихне скептично.

„Не скърби, че хората не знаят нищо за теб. Скърби, че ти нищо не знаеш за хората“ — поучавал китаецът. Курландецът си казал, че при него всичко е точно наопаки — хората знаели много неща за него, и това бил първият повод за тъга в живота му. А самият той познавал хората, и то дори много добре — това бил вторият му повод за тъга, и тази тъга била по-тежка.

Затова пък с втория афоризъм на китаеца той бил напълно съгласен.

„Обучението без мисъл е напразно. Мисълта без обучение е опасна“. Все едно че го е казал не за Китай, а за Русия, където хората, които управляват, са умни, но не и учени, а съветниците им са учени, но не и умни. Случаят с него самия бил такъв. Когато управлявал, бил невежа. А когато изучил житейските науки, започнало да му се гади от властта. Така е било винаги, така и ще си остане.

От тези мисли го откъснал слугата, който му донесъл чаша горещ шоколад с ром. Старецът се взрял през прозореца в небето, в което кръжали птици — врани ли, що ли. Та кой ли би летял през декември?

Шоколадът изстивал. Докторът бил наредил да пие тази напитка колкото е възможно по-често, защото била укрепителна и хранителна. Но на Ернст-Иохан не му се искало да укрепва немощната си плът. Искало му се да следи кръженето на черните птици.

Душата се е уморила от тялото, иска й се да отлети, казал си той. Когато слугата се върнал, за да прибере чашата, старецът бил мъртъв.

След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера.

Обадила се на Аркадий Сергеевич, на кой друг.

Последователността на събитията била такава Първоначално при специалистката по ръкописи на Достоевски се обърнал колекционерът Лузгаев. Платил обичайната такса — сто долара, и получил утвърдително заключение.

След известно време при старицата се появила Марфа Захер с нов фрагмент от същия текст, което изострило апетита на Елеонора Ивановна — тя поискала триста.

Когато се появил третият интересуващ се (издателят), който явно не подозирал за съществуването на другите двама, Моргунова надушила сериозна печалба.

Предчувствието й се потвърдило, когато при нея дошъл и четвърти — солиден мъж с депутатска значка. Голям черен автомобил чакал в двора солидния човек — по-точно два големи черни автомобила, ако броим и съпровождащия джип. И най-важното — новият клиент донесъл за експертиза не ръкопис, а изключително важен документ, който от гледна точка на международното авторско право не бил изгубил законовата си сила. В процеса на разговора станало ясно, че господин Сивуха не знае за разделянето на ръкописа на части, нито пък у кого са въпросните части. Тогава Елеонора Ивановна му направила делово предложение. Тя разполагала със стока — три имена; заплащането било по двеста хиляди долара на парче, и нямало какво толкова да се възмущава, защото стойността на цялата история й била напълно ясно — два-три милиона за самия ръкопис, плюс много, много милиони за продажбата на правата за ползването му в продължение на петдесет години, съгласно Бернската авторско правна конвенция.

Аркадий Сергеевич не искал да плати на старата вещица шестстотин хиляди долара — все пак, не са малко пари. При това той разчитал, че Морозов ще събере фрагментите сам, а ако някой се запънел, щели да се намерят начини да го убедят.

Когато се случило нещастието с Филип Борисович и възникнала опасността фрагментите да се загубят, Сивуха заповядал на помощника си да постави подслушвателно устройство в квартирата на старицата — за в случай, че Моргунова реши да се обади на другите си клиенти с подобни предложения.

За яснота прилагаме кратка хронология на събитията:

— Рулото напада Бухала в понеделник през деня;

— За първи път Николас звъни на експертката в същия ден привечер, и чува загадъчното „ново двайсет!“. По същото време доктор Зиц-Коровин е успял да съобщи на Аркадий Сергеевич, че постъпилият при него пациент се намира в тежко състояние и може и да не дойде на себе си;

— Сивуха вече е разговарял по телефона с гениалния си съветник и е командировал Игор да отиде в апартамент 39;

— Операцията по монтирането на подслушвателните устройства (едно в телефонната слушалка, друго в рамката на входната врата) е проведена незабавно, докато Елеонора Ивановна е в магазина, за да си купи кефир;

— Скоро след това се появил нищо неподозиращият Николас Фандорин. Страничка за експертиза донесъл, горкият.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк.

Не разполагаме с точни сведения как са били устроени вендузите на ръкавиците и обувките, позволили на гения да се придвижва по вертикални повърхности. Ако се съди по следите, открити от Николас по стените на кооперацията, Олег е разработил някакво лепливо вещество с еднопосочно сцепление — при натиск залепвало моментално, при отдръпване се отпускало също така бързо.

Впрочем тази тайна геният е отнесъл със себе си в гроба. В този епизод трябва да се обясни друго — как Човекът-паяк стига до Рулото.

А работата била такава.

Счупената спринцовка, открита недалеко от мястото, където бил нападнат докторът на филологическите науки, била изследвана незабавно. На стъклото били открити ясни отпечатъци от пръсти, пуснати за сравнение още същия ден в базата данни на министерството на вътрешните работи. Трябва да се отбележи, че оперативно-следствените дейности във връзка с това нападение се провеждали с небивала бързина — Аркадий Сергеевич се погрижил за това. Сътрудниците на криминално-аналитичния център на министерството Фантик и Мурзик следили лично хода на разследването.

Много скоро се установило, че отпечатъците са регистрирани в базата данни — принадлежали на гражданина Руслан Рудолфович Рулников, роден през 1985 година, без определено занятие, регистриран в град Рязан, но временно живеещ в столицата. Гражданинът Рулников бил задържан от сътрудници на отдела за контрол върху незаконната търговия с наркотици, във връзка с което били свалени и пръстовите му отпечатъци. Поради липса на улики гражданинът Рулников бил освободен със съответното предупреждение, и по-нататъшното му местоживеене било неизвестно на правоохранителните органи, но тук Фантик и Мурзик не се издънили. В свободно от основната си работа време проследиш няколко нарковериги (дилър-дистрибутори-купувачи) и бързичко открили Рулото.

Но не предприели нищо без съгласието на Аркадий Сергеевич — просто доложили, че търсеният обект живее на такъв и такъв адрес, и получили хонорара си. С по-нататъшната работа се заел Олежек. Така и казал на баща си: „Нямай грижа за нищо, с останалото ще се заема аз. Ще получиш първата част от ръкописа“. Както казал, така и направил (да знаел само горкият татко на каква цена!).

Малък маскарад, адреналиново катерене по стената, размяна на пачка хартия срещу спринцовка с концентрат (смъртоносна доза). А после и кратко пътуване до Любишчи в Подмосковието.

Действително, в купа хартия липсвала една страница, но местонахождението й било установено благодарение на прослушването на записа в квартира 39.

Тоест — никакви „прем(р)еждия“, всичко си било съвсем истинско.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся.

Не било особено трудно да се установи, че Елеонора Ивановна Моргунова е имала сестра-близначка, Светлана Ивановна Моргунова (1936–1958). Ловко го измислил геният и това с карамазовския дявол. Само едно не преценил — откъде би могъл да го знае…

Двете сестри защитили дипломните си работи почти едновременно, и двете отлично. До постъпването на работа им оставал повече от месец, затова решили да си починат и заминали за една туристическа база в Карелия.

Роднини нямали — родителите им загинали във войната, момичетата били отгледани от баба си, но и тя починала преди три години. Лялечка и Светуся нямали и ухажори, защото били сериозни и възгрозни. А пък и никой не им трябвал, стигало им, че имат една друга. Интересували се от едно — от класическа литература, обожавали един и същи актьор — Павел Кадочников, даже еднакви рокли носели — крепдешинени, на точки, с бели якички. Можело да се каже, че Лялечка и Светуся са били една душа в две тела — да не била само страшната тайна.

Преди пет години, когато близначките кандидатствали във филологическия факултет, Елеонора издържала изпита, а на Светуся не й стигнал балът и била принудена да започне да изучава родната изящна словесност в педагогическия институт. Това станало причина за постоянни терзания на едната сестра и тайна гордост у другата. Разбира се, на глас никой нищо не казвал — Ляля била тактичен човек, но в отношенията им се появила незабележима пукнатина. След месеци тя щяла да се превърне в широк процеп, а по-късно и в пропаст. Сестрите отлично съзнавали това. Работата била там, че по разпределение Елеонора щяла да работи в чудесния Институт по руска литература, а Светлана трябвало да замине да учителства в селско училище (по-точно в селото Грязновка, в Можайска област), получавайки срещу това 700 рубли на месец и камион дърва за зимата.

Не, не, никой никого не е удавил. Лодката, на която двете момичета се возели по езерото, се преобърнала по чиста случайност — Светуся се протегнала да откъсне водна лилия и дръпнала прекалено силно стъблото. Нагълтала се с вода, сама едва не потънала, а да помогне на Ляля не успяла, защото от страх не виждала какво става наоколо.

Идеята й дошла не веднага, а когато участъковият милиционер я попитал за името на удавената. Светлана замълчала, после казала: „Светуся… тоест Светлана. Ивановна.“

На срещи на състуденти тя никога не ходела. На работа, където някои хора познавали Ляля Моргунова, преминала преддипломна практика в същия институт, се държала затворено. Та и хората не се натрапвали, отнасяли се със съчувствие — такава трагедия! А с годините бившата Светлана, превърнала се първоначално в Лялечка, после в Елеонора, а сетне и в Елеонора Ивановна, попривикнала. Макар че я спохождали кошмарни сънища — общо два. В първия й се присънвало как я викат в дирекцията и позорно я изхвърлят, разобличена в самозванство, лишават я от научна степен и я отпращат в село Грязновка, натоварена на камион с дърва. Вторият сън бил още по-лош — седи тя в лодката, протяга се да откъсне водната лилия, а вместо стъбло от водата се протяга бяла, тъничка ръка, от тъмните глъбини изплува Ляля, истинската, качва се в лодката и мълчи, а да я бутне обратно няма как.

Не е трябвало Олег да казва:

— Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

Предната вечер специално гледал филма „Братя Карамазови“, а там дяволът се явява на Иван Карамазов именно във вид на негов двойник.

Старицата чула тези ужасни думи, изтощеното й сърце забило прекалено силно, натоварило се, а след пет минути настъпил и разривът.

Какво пък, всеки гений прави грешки.

Очите му свикваха с полумрака и сега видя, че под бронята на масивната английска кола лежи момиче.

Няколко минути преди пътно-транспортното произшествие в голямата черна кола, паркирана в една пряка отсам арката, се провел следният разговор:

Мъжът (приключвайки някакъв разговор по телефона):

— …Разбрах. Когато потегли, сигнализирай. — И към седящото до него момиче: — Той слиза по стълбите. Сега ще излезе. Готова ли си?

Момичето (с черни очила):

— А по друг начин никак ли не може?

Мъжът:

— Страхуваш ли се? Не чакай да стигне до теб, сама се блъсни в бронята, извикай по-силно и падни. Във входа е тъмно, той няма да забележи.

Момичето:

— Не се страхувам, а ми е противно. Грях е.

Мъжът:

— Никой не те е принуждавал. Сама реши.

Момичето:

— Сама…

Мъжът (с любопитство):

— Като стана дума, защо, ако не е тайна? Вчера — в никакъв случай, а днес сама се обади?

Момичето мълчи. Мъжът:

— Слушай, махни тези очила. И за какъв дявол ти е тази лепенка на стъклото? Половината ти око закрива. Отлепи я.

Момичето (върти глава):

— Не, тя е красива.

Мъжът:

— Та как така размисли?

Момичето (много тихо):

— Заради ангела… Ангел ми се яви.

Мъжът(крие усмивката си):

— Аха. Случва се. — (Телефонът иззвънява) — Ето го и сигналът. Тръгвай!

— Какъв ангел?

— Явява ми се. Тоест засега веднъж ми се яви — тя се усмихна и замечтано погледна нанякъде. — Със златна коса, сияен.

Предната вечер, доста късно, Саша Морозова седеше у дома, в кухнята, и плачеше. Отвън отдавна се беше свечерило, но тя не беше запалила лампата, мъждукаше само кандилцето пред иконата, сгушена в ъгъла между шкафа за съдове и прозореца.

Саша плачеше много отдавна. Няколко пъти се наканваше да се помоли, шепнеше нещо, взряна в безстрастния лик на Спасителя, но не идваше ни утеха, ни отговор.

Момичето не чу да се отваря входната врата. Първо защото точно в този миг се беше разридала наново, и второ, той може и да не е минал през вратата. Че за какво му е врата?

Саша долови само някакво движение на въздуха, забеляза с крайчеца на разплаканото си око слаба светлина, вдъхна прекрасен аромат (всичко това едновременно), извърна глава и видя в коридорчето, на пет стъпки от себе си, Ангел Божи. Макар да беше тъмно, ангелът излъчваше златисто сияние, по дългите му коси също трепкаха отблясъци, очите му сияеха с мек блясък, а в протегнатата му дясна ръка (при ангелите се казва „десница“) примигваше звезда. Одеждите на ангела бяха бели, дълги, а може и да не са били одежди, а бял, пухкав облак. Не може да се каже, че Саша разгледа всичко в подробности — беше тъмно, а и, разбира се, тя беше стъписана.

Но нямаше защо да се стъписва — нали сама молеше Спасителя да й даде някакъв знак.

— Не бой се от греха — прошепна златокосият ангел. Шепотът му беше нежен като полъх на вятъра. — Аз ще поема върху себе си твоя грах. Не мисли за себе си, а за ближните.

Звездата в дланта му блесна ярко и заслепи за миг Саша. А когато отново можеше да вижда, ангелът, разбира се, беше изчезнал, само във въздуха се сипеше златист прашец.

На другата сутрин Саша събра всяка прашинка, сложи прашеца в хартийка и го постави под иконата.

10.

Впрочем Фандорин избягваше да я гледа. С притеснен глас, с половин уста заразказва:

— Отдавна съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого.^[2]

Със сподавен глас, една мърдайки устни, той започна;

— Отдавна вече съм зрял човек, но не съм го разказвал на никого. Ще каже човек — глупост, дреболия, но не можех. Шокът, преживян в детството, не се забравя. Всъщност не, на един човек разказах — на един психиатър, и беше ужасно. Но психиатърът не се брои — нямах избор… Общо взето, това е. Бях на единайсет години. Отидохме на гости на леля Синтия, в Борсхед хаус — това е нейното имение в Кент… Аз, разбирате ли, съм израснал в чужбина, в Англия… Добре де, това няма отношение към историята.

Хм.

У леля Синтия беше много скучно. Тя живееше — тоест живее и сега — в старинна къща сред огромен парк. Там всичко е много чинно, досадно, къщата е пълна с прислуга… Не, това също не е от значение. Същественото е това — бях на единайсет години и ужасно скучаех.

Да.

От скука се сприятелих с две момичета, горе-долу на моята възраст. Не толкова че се сприятелих — играехме заедно. Никакви други деца нямаше там. Едната беше дъщеря на градинаря, другата — дъщеря на камериерката…

— Тъй, тъй — две пиленца-лолитки — ободри Морозов смълчалия се разказвач. — Вече става интересно. Давайте нататък.

— Как се казваше второто момиче не помня, а дъщерята на градинаря се казваше Туиги. Тоест тя сама се наричаше така. В онези години у нас — тоест не у нас, а у тях, в Англия — имаше една такава актриса и фотомодел, много нашумяла. Смешно кльощава, но всички си бяха загубили ума по нея. И всички момичета искаха да приличат на нея. Twiggy означава клонче и името много подхождаше на онова момиче, дъщерята на градинаря, слабичка такава, но отракана. А приятелката й, напротив, беше пълничка, но плаха, почти не отваряше уста, само хихикаше. Туиги я въртеше на пръста си.

Обикновено играехме нормални детски игри. Веднъж обаче — бяхме в моята стая — Туиги предложи да играем на „замръзване“. И в Русия има такава игра, моите деца я играят. „Морето се вълнува — едно, морето се вълнува — две, морето се вълнува — три. Морски жителю, на място замръзни“. Играчът трябва да застине на място и да не мърда, иначе плаща глоба.

Туиги беше голяма драка. Все се заяждаше, подиграваше ми се, че съм превземка и „господарче“. Това много ме дразнеше. Хайде, казва, на играем на wild wish, у нас му казваме „американка“, тоест губещият изпълнява произволно желание. Стиска ли ти, а?

Боях се да играя с нея на „американка“, но пък и не ми се искаше да се представя като страхливец. Накратко казано, съгласих се. Сплетохме малките си пръсти — имахме такъв ритуал — и дадохме честна дума да не кръшкаме при изпълнението на желанията.

Хм.

Първоначално игра Туиги. Казах: „Замръзни!“ и тя застина на място. Дебеланката започна да брои на висок глас до петдесет, а аз, както е прието в такива случаи, започнах да правя гримаси, за да накарам Туиги да се разсмее и да изгуби играта. Не подейства. Опитах с щипане — търпи. Духнах й в носа — никаква реакция. Според правилата не можех да направя нищо друго. Фантазията ми пресъхна, а и определеното време свърши. Дойде моят ред да играя.

Бях се подготвил за подобни невинни издевателства, но Туиги незабавно, веднага щом другата отброи „едно“, ми смъкна шортите и слиповете и аз за първи път през живота си останах гол пред момичетата…

— Какво млъкнахте? — загърчи се във връзките омерзителният доктор на филологическите науки. — На най-интересното място! Давайте нататък!

Нататък… Изчервих се, извиках от възмущение, и бързо навлякох обратно слиповете. А момичетата като викнаха в хор: „Изгуби, изгуби! Изпълнявай желание!“

Тогава се отнасях много сериозно към честната дума. Можех да умра, но нямаше да я наруша. Добре, казвам, ще го изпълня, макар че играта беше нечестна.

Мислех си, че Туиги ще иска да ми измъкне някаква вещ — много харесваше никелираната ми автоматична писалка, а и моя комплект флумастери. Оказа се, че греша…

Не, още не сме стигнали до това, което си мислите. Туиги смъкна сандала си, тикна ми го под носа и поиска да близна с език прашната подметка. Нямаше какво да правя, близнах я.

Тя пита: искаш ли реванш? Ще играя аз. Мръдна ли — губя. Ако не мръдна — губиш ти. А който изгуби, получава десет удара с каиш по гол задник (тя употреби друга, груба дума, която аз като момче от добро семейство не употребявах).

И аз приех. Бях се озлобил ужасно заради подметката и ми се искаше да си отмъстя. А пък и, ако трябва да бъда честен…

Хм.

Общо взето, това е нещо естествено за единайсетгодшпно момче. Бях си казал, че когато играе тя, ще направя с нея същото, което тя направи с мен.

И всичко започна отново. Дебелата й приятелка, хихикайки, започна отново да брои до петдесет. Убеден съм, че са погаждали този номер и на други момчета, но тогава и през ум не ми беше минало…

Смъкнах панталоните на Туиги — тя беше с джинси. Смъкнах и детските бикини на цветчета…

Морозов примлясна.

— Както се казва, оттук нататък по-подробно! И какво видяхте?

Какво можех да видя? Някакво едва наболо оперение. Костите на таза стърчаха — едни такива жалки. Много ме досрамя, а Туиги стоеше неподвижно, все едно че нищо. Извърнах се. После пак погледнах. Отново се извърнах. И броенето приключи. Бях изгубил.

Трябваше да се разплащам, съгласно уговорката. Облакътих се на стола, Туиги взе каиша и започна да ме налага с все сили по голия задник, много болеше.

В разгара на екзекуцията вратата се отвори и вътре надникна аристократичната ми леля. Решила да предложи на дечицата чай със сметана.

Беше ужасно…

Той стоеше, изчервен до уши, и току бършеше потта от челото си. Нямаше сили да продължи. А Филип Борисович се скъса от смях — можеше да бъде доволен: разказвачът действително беше готов от срам да се провали вдън земя.

Та това е и цялата пропусната история.

11.

Глава от някакъв роман „Одисей“, автор Джеймс Джойс, също чернова между другото, продадена в „Кристис“ за милион и половина!

Това не е рекорд. Партитура на фрагмент от Опус 127 на Бетовен, писана собственоръчно от композитора, беше продадена през 2002 година на аукцион в „Кристис“ за 1,1 милион лири стерлинги.

Година по рано на аукцион на Кристис ръкопис на Джак Керуак беше продаден за 2,4 милиона долара. Керуак е добър писател, но все пак, ще се съгласите, не е Достоевски.

12.

Нали според днешната наука у всекиго от нас има някаква тайна заложба, просто трябва да се открие в човешките ни дълбини. Даже има роман — на този, как беше… забравих му името. Както и да е.

Не „както и да е“, ами просто романът „Азазел“, автор — Борис Акунин.

13.

— Едно от двете: или сте поместили в сайта чужда снимка, или не сте Виолета — строго каза Лузгаев, щом видя момичето.

Ето и историята, в която нашият гений на злодеянията проявява своите таланти в целия им блясък, действайки бързо, ефективно и безмилостно.

Веднага щом Ника и Валя тръгнали да посетят колекционера, Саша се обадила на своя покровител и му съобщила у кого се намира втората част от ръкописа. Аркадий Сергеевич незабавно се свързал с Олег. Той скочил и полетял със своя реанимобил, с включена лампа и виеща сирена, към посочения адрес.

Докато Николас водел дипломатически преговори с Лузгаев, Игор седял на компютъра. Саша му била съобщила електронния адрес на Вениамин Павлович (нали помните откритото в интернет обявление „Купувам стари документи, писма, пликове…“)

Останалото са технически подробности. Игор, който разполагал с множество полезни връзки, се обадил на този-онзи и за нула време получил достъп до пощенската кутия на колекционера. Поровил се в съдържанието й за последните пет денонощия, и открил преписката с някоя си Виолета, както и адреса на гарсониерата, предназначена за интимни срещи…

Олег засякъл жрицата на любовта при подлеза. Не я убил — за какво му било да я убива. Обяснил й, че плановете са променени и поканата отпада, и като обезщетение връчил на момичето няколко зелени банкноти.

Куфарчето с мустаците „а’ла фюрера“, фуражката, белезниците и всички останали садо-мазо атрибути се намирало в реанимобила (там било пълно с всевъзможен реквизит).

14.

Расколников беше блед и потен. Той мълчаливо се обърна, с омекнали крака тръгна към вратата, но не стигна дотам.

Е, да, Расколников припада. И какво доказва това? Човекът е бил болен и изтощен, а в канцеларията било задушно. В окончателния вид на „Престъпление и наказание“ Ф.М. Достоевски, както е известно, преосмисля тази сцена, разширява я значително и въвежда вътрешен монолог на Расколников.

15.

Изключително висока оценка ви дава Левон Константинович — назова той един от бившите клиенти на „Страната на съветите“

Този Левон Константинович няма пряко (нито пък косвено) отношение към сюжета, но като че ли все пак си струва да се разкаже за него, толкова повече, че да се направи това е много лесно — достатъчно е да се погледне в дневника на собственика на фирмата „Страна на съветите“. На Николас му се налага да се среща по работа с толкова много необичайни личности и да изпада в такива любопитни ситуации, че той си е създал навика да записва по-интересните случаи. Кой знае, може от тези истински истории някой ден да се получи интересна книга със социално-антропологическо съдържание. За Левон Константинович в дневника на Н. Фандорин може да се прочете следното:

Случаят с банкера

На 14 октомври 2004 година към мен се обърна господин X., председател на управителния съвет на неголямата, но просперираща банка N^[3] (за „Страна на съветите“ навремето му бил разказал Coco^[4]). Проблемът му бил неприятен, а и не допускал огласяване, затова не пожелал да се обърне към милицията, а пък собствената му служба по безопасността се оказала неефективна.

От известно време в дома на X. по тайнствен начин започнали да изчезват скъпоценности. Първо пръстен с рубин, после часовник „бреге“, после орден „За заслуга пред Отечеството“ четвърта степен, и още няколко предмета с по-малка, но все пак значителна стойност.

Достъп до вътрешните стаи имали всичко на всичко петима души: икономът А., личният лекар В., масажистката С, камериерката D., и сервитьорът Е., все проверени хора, живеещи постоянно там, в извънградското имение на X. Банкерът искаше да разбере кой от тях е започнал да се занимава с кражби, да прогони черната овца и да си върне заграбеното, но без да привлича вниманието на вестниците и най-главното, да не загуби останалите от прислугата, които, по собствените му думи, оценяваше на „собственото им тегло в злато“.

Съгласих се да прекарам у банкера два почивни дни, за да се опитам да открия виновника.

Установих се в дома в ролята на треньор по тенис и баскетбол, така че имах възможността да опозная живота в цялото имение.

То е оградено с висока каменна стена, обезопасено с многобройни видеокамери за наблюдение, и представлява цял архитектурен ансамбъл. Тук се намира и домът за охраната, и домът за прислугата, но най-голямото съоръжение е великолепният спортен комплекс с колони, скулптурни фигури и стъклен покрив. Вътре има басейн, тенискорт, тренировъчна зала и даже площадка за бейзболни тренировки. Целия този разкош X. ползва сам. Тоест почти сам.

Работата е там, че когато си е у дома, навсякъде го съпровожда една орангутанка на име Сандра — много забавно същество с извънредно изразителни очички, съвсем като човешки. Като изключим престижността (да притежаваш орангутан се счита за „яко“), Сандра изпълнява и ролята на телохранителка на X. Във всеки случай той ме уверяваше, че орангутанките (най-вече именно самките) се привързвали силно и за нищо на света не биха допуснали някой да причини зло на господаря им, а тези маймуни били по-силни от мечка.

В спортната зала Сандра се явяваше пълноправна участница в бейзболните тренировки. Специална пушка подава топките на банкера, той ги отбива с бухалка, а ако пропусне, Сандра улавя топката — без ръкавици и много ловко.

Полюбувах се на начина, по който тя се справяше, показах на X. няколко технически хватки (както се казва в стария съветски филм „Когато дърветата бяха високи“, „ръцете помнят“) и през уикенда намерих възможност, без да будя подозрения, да се запозная с всички членове на персонала, които обозначих с петте първи букви на азбуката.

Няма да изпадам в подробности, но всички те ми се сториха напълно порядъчни хора. Сега вече по-добре разбирах недоумението на X. Невъзможно беше да си представя, че някой от тях краде. Честно казано, дори мисията ми на законспириран съгледвач ми стана неприятна, което и съобщих на възложителя в края на неделния ден.

Разговорът се проведе в неговия кабинет. Признах поражението си, помолих само банкера да снеме подозрението от лекаря, иконома, масажистката, сервитьора и камериерката, и заявих, че съм готов да гарантирам за всеки от тях.

— Къде тогава са се дянали дрънкулките? — разсърди се X. — Пръстенчето струва към половин милион, „брегет“-а — двеста хиляди долара! Извънземни ли са ги отмъкнали, що ли?

Аз само разперих ръце. При този жест изпод ръкава на сакото ми се измъкна маншетът на ризата, и вероятно е блеснало и копчето на ръкавела — беше позлатено.

Сандра, която седеше на пода между нас и внимателно наблюдаваше ту X., ту мен, се заинтригува от проблясването, доста решително ме сграбчи за китката и близна маншета ми с дългия си червен език.

Аз трепнах. Спомних си нещо, което бях чел в бележките на моя праотец Исакий Фандорин, който първи се е опитал да състави история на нашия род — една история, разказана му в ранното му детство от баща му, Самсон Данилович. Като малко момче той пребивавал в двора на Екатерина Велика и бил виждал там маймунка, която крадяла от придворните разни блестящи предмети.

— А къде спи Сандра? — попитах аз домакина. — Има ли някакво леговище или колибка?

Оказа се, че има — доста голяма стая с японски матрак на пода, с играчки и дори със собствена тоалетна (нещо от рода на химическите тоалетни).

Порових се в най-скритите ъгли, но никъде не открих скъпоценностите. Канех се да снема подозрението и от Сандра, както бях постъпил с останалите, но овреме си припомних как тя се опита да пъхне ръкавела ми в устата си.

Питам:

— Кажете, а разполага ли вашият лекар с рентгеново оборудване?

— Разбира се от само себе си — отговаря домакинът. — А за какво ви е?

— Да вървим — казвам аз.

И какво мислите?

На снимката на коремната кухина на Сандра се забелязваше отлично силуетът на часовника. Нещо повече — ако човек притиснеше ухо към мъхнатия корем на маймуната, можеше да чуе отчетливо тиктакане (което безусловно доказва високото качество на този хронометър).

По-дребните предмети бяха открити при прегледа на съдържанието на химическата тоалетна. Златото и скъпоценните камъни не бяха пострадали ни най-малко, само орденът „За заслуги пред Отечеството“ беше малко протрит — или под въздействието на стомашния сок, или на биореактивите.

Лекарят предложи да направи операция на Сандра, за да измъкне „брегет“-а, но X., трябва да му се отдаде дължимото, пожали рижата маймуна. Така си и ходи тя досега из имението, с двеста хиляди долара в търбуха.

16.

Шика изчезнал. Безследно. Къде, защо — и досега е загадка.

— Ами ако го пречукаш? — попита шепнешком Олег. — Ти това го умееш. Просто го пречукваш и толкова. А?

Говореше шепнешком, защото Вячеслав Леонидович, състудент на татко му и собственик на вилата, спеше в съседната стая. Олег отдавна не беше виждал такава вила — същинска кучешка колибка, и дворчето към половин декар. Но човекът беше добър, весел. Специално дойде, запали печката. Не разпитваше излишно. Само каза: „Такива са времената, разбирам. Там, където има бизнес, има и мафия“. А какво ли може да разбира един завеждащ лаборатория?

Олег беше завит с две одеяла и отгоре пухен юрган. Пролетта си е пролет, но нощем температурите са минусови, а печката е печка само по име.

В отговор Игор само въздъхна.

— В други времена лесно щях да се справя с този шут. Охраната изобщо може да не се брои. Оял се е, от никого не се бои. В своето Любишчи е цар и бог. Отрепка мръсна. Някакъв човек, който отказал да си плати, нарязал с циркуляр. За назидание. Друг пък полял с бензин и го запалил. Заради жена. А главното — за какво са му жени? Само зарад фукнята изгорил човека. Шика си пада по малолетни. Около дома му постоянно се мотаят гаменчета от онези, от Казанската гара — да припечелят лесна пара. Ух, този урод, как бих го… — Игор даже скръцна със зъби, за да се пребори с изкушението. — Но не бива. Така каза Майчицата застъпница: „Не убивай“.

„Проклет идиот“ изруга беззвучно Олег. А на глас каза:

— Слушай, ами ако Богородица ти се яви отново? Ако ти каже, че за такава гад като Шика може?

Игор се позамисли.

— Няма да повярвам. Това ще е Сатаната, да ме изкушава. А Майчицата за убийство благословия няма да даде. И после, каква полза? Та Шика не е един. Има още и Пиночет, и други. Ще съобразят кой е поръчал убийството на Шика, не са толкова глупави. Трябва да се молим — остава ни едната надежда. А ти спи, хайде.

Този разговор се проведе през първата вечер след пристигането им във вилата.

През нощта на Олег му се присъни следното. Отначало всичко беше като наяве. Той пак надничаше през пролуката, а страшният Шика крещеше на татко, разливаше по покривката вино от високата чаша. А после покривката вече не беше покривка, а бял сняг върху заледена река. Виждаше се пукнатина, а през нея не вода, а кръв. И татко потъваше в дупката, давеше се, викаше, а помощ не идваше отникъде.

Олег се събуди от собственото си хлипане. Дълго се взира в дъсчения таван. Мислеше.

Идеята се появи в главата му на другия ден.

Сутринта се миеше, чистеше зъбите си (това винаги му отнемаше не по-малко от двайсет минути). Както обикновено, гледаше с ненавист себе си в огледалото. Осемнайсетгодишен, а на вид и единайсет няма да му дадеш. Лилипут от цирка.

Появи се Игор и също започна да си мие зъбите. Това беше необичайно, у дома Олег имаше своя баня, Игор — също.

— Няма нищо лошо в това, че си дребен — каза Игор. — Даже е хубаво. Аз също преживявах тежко, че съм само метър и шейсет. А после разбрах. Дребосъкът може да повали когото пожелае, защото от нас не очакват такова нещо. Важното е да разбереш: сила не ти трябва, тя само сковава. Важното е бързата реакция и гъвкавостта. А ти имаш и едното, и другото. Схващаш светкавично. Кой знае колко време ще се мотаем тук, ще те науча на нови номера.

Домакинът замина за Москва, така че никой не им се пречкаше.

Първоначално Игор го научи как да докара противника до безпомощно състояние: хващаш го с пръсти за шията и натискаш ето тук, силно, и държиш — но не повече от десет секунди, че може и никога вече да не се събуди.

После стреляха по мишени с пистолет със заглушител. Игор разрешаваше да се прицелва само в ръце и крака. Досаждаше му с това негово „не убивай“, зомби недодялано.

После тичаха и се прескачаха през глава. Игор каза:

— Ех, де на времето да имах такъв партньор. Каква работа щяхме да вършим двамата — на хлапе никой не би обърнал внимание.

Искаше просто да го похвали, така, за морална подкрепа.

А в главата на Олег сякаш звънна камбанка. Ето я, дойде идеята.

Когато пътуваше към Любишчи със своя лендроувър, два пъти го спираше пътна полиция. Зверят се, като видят недорасляка, с възглавница под задника, блещят се, като видят високите, изработени по специална поръчка педали, ама няма за какво да се хванат. Пълнолетен, има книжка, пък и номерът не какъв да е. Козируват, кажат „продължавайте“, и толкова.

Вилата на Шика се намираше отвъд края на града. От едната страна някакъв запуснат завод, или дявол го знае — станция, подстанция, а от другата — пусто поле, в далечината се вижда гора.

Къщата солидна, от червени тухли, с кулички. Затова пък стената не беше висока, не като на вилата на татко. Вратата зее, охрана не се вижда Демонстрира отрепката, че няма от кого да се страхува.

Олег остави джипа в храстите. Към вратата тръгна пеш. Първоначално, разбира се, се преоблече — хлапашко якенце, протрити виетнамски кецове, анцуг с дупки на коленете. Цялата тази красота откри на вилата, при Вячеслав Леонидович. Той разправяше, че синът му бил в пети клас.

Сведенията на Игор се оказаха точни. Около вратата се навърташе някакъв хлапак, горе-долу четиринайсетгодишен. Пушеше, стиснал цигарата между палеца и показалеца и явно чакаше да го повикат вътре.

Лицето на хлапака беше като на дребен старец — около устата имаше две бръчки. Сигурно си приличаме, каза си Олег. Но неговият случай е пълна противоположност на моя — при мен има недостиг в производството на хормони, а при него — излишък.

Хлапакът впери вълчи поглед в Олег и плю.

— Шика дали е вкъщи, знаеш ли? — попита Олег, все едно не забелязваше нищо.

— Разкарай се, заето е — каза другият заплашително.

А когато Олег не помръдна, го хвана с лявата си ръка за лицето и го тласна назад.

Не биваше да прави това. Олег позволяваше единствено на баща си да го докосва по лицето. Дори Игор, когато му показваше хватки, или например вчерашната, за обезвреждане на противника, внимаваше да не влиза в пряк контакт с кожата му — знаеше какво следва. А този — с мръсната си лапа, че и стисна.

От ярост и отвращение Олег не помнеше добре какво направи с малолетния проститут (дявол знае има ли такава дума или не). Когато се поопомни, момчето вече беше хукнало да бяга. Оглеждаше се назад с ужасено опулени очи, цялото му чело беше в кръв, а устната му — като че ли разкъсана.

Но на Олег още не му беше минало. Хукна да го гони.

Оскърбителят се шмугна през някаква дупка в бетонна стена на територията на запустелия завод — Олег подир него.

Момчето хлътна в цеха, чийто под беше посипан с чакъл — Олег не изостана. Тича, а пред очите му притъмняло от гняв.

Боклукът нямаше накъде да бяга от цеха — един вход, прозорци няма. А пък като че ли пропадна вдън земя. Олег се повъртя, повъртя, канеше се вече да си тръгне, когато изведнъж гледа — капки кръв по дъските. Отмести дъските — отдолу кладенец, дълбок. Отстрани желязна стълбичка, а на нея се сгърчил онзи мизерник, целият трепери.

Добре, че Олег съумя да се поуспокои, иначе направо щеше да му откъсне главата. А сега само каза — тихо и убедително:

— Повече да не съм те видял в Любишчи. Разбра ли?

— Р-разбрах — прошепна момчето, и си личеше — разбрало беше.

Планът на Олег беше следният. Да се шляе пред къщата, докато не го повикат на оглед. Ако не е днес, ще е утре. Или вдругиден. Накратко, докато постигне резултат. Можеше да не се съмнява, че огледът ще мине успешно. Крехко златокосо момченце, мечтата на педофила.

С педофилията беше наясно — беше се въоръжил със специализирана литература и предния ден се запозна в подробности с тази аномалия. Знаеше какво и как правят с малките момчета извратеняци като Шика. Ще бъде гнусно, но се налагаше да потърпи заради татко. После, когато Шика заспи (в специализираната литература пишеше, че след половия акт самците обикновено заспиват), трябва само да извади пистолета със заглушител, и да не забрави контролния изстрел в главата — като убийците по филмите. После ще се измъкне тихичко и — финито.

Първоначално всичко потръгна точно така. След известно време на вратата се появи мъж с черни очила. Олег знаеше — това беше Пиночет, първият помощник на Шика. Махна му с ръка.

Не го обискира — защо да се страхуват от малолетния?

Само попита гнусливо:

— Нали знаеш таксата? Стотачка. Внимавай, завлечеш ли нещо от къщата, и изпод земята ще те измъкна.

Олег почака половин час в една голяма стая с дъбова ламперия и варакосвани гипсови украси.

Появи се Шика, як мръсник с голяма, лигава уста, ръцете му висят до коленете. Огледа го и се ухили.

— Вино пиеш ли?

Олег завъртя отрицателно глава.

Спалнята на Шика беше на първия етаж. Това беше добре — после можеше да изскочи направо през прозореца.

Когато Шика започна да го опипва и мачка, Олег стисна зъби. Започваше най-трудното. Но до гадостите, описани в специализираната литература, така и не се стигна. Олег беше надценил издръжливостта си.

Още в първата минута, когато Шика налетя да се целува, на Олег му причерня. Хвана скота за шията, натисна с пръст на мястото, което му беше показал Игор, и така и не отпусна хватката си. Нито след десет секунди, нито след минута, нито след две.

Първоначално Шика не разбра какво става, реши, че момчето го прегръща. А когато съобрази, беше вече късно, силата го напусна, очите му се затвориха от само себе си.

Отпускайки изтръпналите си пръсти, Олег дълго гледа трупа. Не можеше да повярва, че е извършил такова нещо. Че е успял. Оказа се, че е съвсем лесно да убиваш, стига да го правиш умело.

Дълго три ръце с одеколон, за да се почисти. Така или иначе все още не биваше да си тръгва, защото по двора се щураха две говеда от хората на Шика. Налагаше се да почака.

Накрая Пиночет повика говедата, дворът опустя. И колко му оставаше — да скочи през прозореца, да дотича до ниската стена, не повече от метър и половина на височина, да я прескочи и върви го търси. Но тогава Олег си спомни думите на Игор — ще се досетят кой е поръчал да пречукат Шика, не са толкова глупави. Ще преследват татко, докато не го намерят. Как да се измъкне от това положение?

Паникьоса се, но тогава си спомни как Шика беше изсъскал над залятата с вино покривка: „Ще те унищожа! Ще изчезнеш безследно, все едно никога не те е имало.“

Паниката веднага го напусна. Задачата беше ясна — за разрешаването й е необходима инженерна мисъл.

Размишлява в продължение на десетина минути. По едно време зад вратата се чуха стъпки и Олег застена — в книжките пишеше, че по време на полов акт всички стенат. Стъпките се отдалечиха.

Най-сетне инженерното решение се изясни.

Измъкна се през прозореца и скоро се озова при джипа. В багажника имаше въже, дълго двайсет и пет метра. Доскоро, докато имаше още сняг, се забавляваха с Игор така — Игор сядаше зад волана, а Олег се возеше отзад на ски, като на водни ски. Супер беше.

По същия път се прибра в спалнята.

Налагаше се да си тръгне чисто, за да не буди подозрения.

Затова, когато направи необходимото, излезе и мина по коридора и отиде в голямата стая. Там седеше Пиночет, четеше списание.

— Свърши ли? — попита Пиночет.

— Давай стотачката — Олег подсмръкна.

— А Шика какво прави?

— Спи.

Пиночет стана, отиде до спалнята и тихичко открехна вратата.

Шика лежеше, завит с одеяло, с лице към стената. В стаята беше сумрачно, започваше да се свечерява, а и Олег беше спуснал щорите.

Пиночет не му подаде стодоларовата банкнота в ръката, явно се гнусеше. Хвърли я на пода.

Е, разбира се, Олег я вдигна. Пиночет го изпрати до вратата, но в двора не излезе. Че защо, той и сам ще намери вратата.

Олег претича приведен край къщата и издърпа въжето, чийто край висеше от прозореца на спалнята. Нави го и го прехвърли през стената. И едва тогава излезе — през вратата, на открито.

Четвърт час по-късно към външната стена тихо се доближи ленддроувърът. Олег привърза края на въжето към теглича.

После съжаляваше само за едно — че не можа да види сцената в цялата й красота. Но не беше трудно да си я представи.

Полутъмна спалня. В леглото лежи човек. Може да спи, а може и… кой знае какво.

Внезапно се чува шумолене. По пода се раздвижва тънко пластмасово въже. Въжето се обтяга. Човекът плъзва по леглото заедно с одеялото. Бум! Пада с глух шум на пода. Стига до прозореца. Краката, увързани с въжето, се закачат. Кратко спиране. Трябва да се даде малко повече газ. Хоп! Краката вече са над перваза. Щорите се раздвижват.

Хлоп! Сега шумът е по-силен — това е тялото, ударило се е в отсамната страна на прозореца. Сега трябва да даде повече газ, защото може и да са чули нещо.

Трупът, вече без одеялото (то е останало на пода на спалнята), преминава бързо през двора, и с краката нагоре излита през стената. И отново — туп!

По това време вероятно Пиночет или друг някой е надникнал, да разбере откъде е шумът. И какво е видял? Две червени светлинки — някаква кола се отдалечава в мрака. Може да са постояли минута-две, да са почакали. Но не са видели нищо подозрително.

Големият зор беше после, когато Олег влачеше мъртвеца до кладенеца. Все пак Игор не беше съвсем прав. Бързата реакция и гъвкавостта са нещо хубаво, но и от сила има нужда.

После специално дойде още веднъж при колектора. (Оказа се, че не било никакъв завод, а бивша градска пречиствателна станция). Направи специален покрив за кладенеца — на вид бетонен, а тежи не повече от десет килограма. Накратко, оборудва съвсем културно тайника. Като че ли предчувстваше, че пак ще му потрябва.

А идиотът Игор, когато се разчу за изчезването на Шика, каза: „Нали ти казвах, че трябва само да се молим“.

17.

Три дни лежах и внезапно ме пуснаха. Оказа се, че Бог наказал моя враг.

Този епизод си струва да се разкаже не заради фокуса с падналото разпятие (голямо чудо, биномът на Нютон), а заради момичето на име Поля, която каза: „Супер, а? Като на кино!“

Олег тръгна към нея още в същия ден, когато арестуваха баща му. Кризисното положение не свари гения неподготвен, той очакваше подобен обрат и знаеше как ще постъпи. Даже беше събрал своевременно сведения. Например знаеше вече, че най-лесно ще успее да проникне в дома на Сипунов чрез Полина Закускина.

И така, септември 1998 година. Олег Сивуха беше на двайсет и една години, на вид най-много на тринайсет. Баща му беше в затвора „Матроска тишина“, и на него му ставаше лошо само при мисълта, че на този елегантен човек, привикнал на добра кухня, пури и четирийсетгодишно уиски, се налага да седи в една килия с всякакви боклуци, да слуша идиотските им дрънканици, да ползва обща тоалетна чиния.

Важното беше да се действа бързо. Местонахождението и естеството на тумора бяха ясни (нарича се „Сипунов“), оставаше да се проведе операцията. Както се налага в такива случаи, без бандитизъм, за да не бъде злепоставен татко.

Към вилата на Сипунов (ведомствено курортно селище в Барвиха, висока ограда и КПП) Олег потегли на четириколка. С лакиран шлем на главата, кожени ръкавици без пръсти, черни очила прикриват половината му физиономия — общо взето, образец на тийнейджър от семейство с мангизи.

Тъкмо сега обектът трябваше да се прибира от училище. Не минаха и пет минути, на спирката спря автобус, и от него слезе луничаво момиченце, прекалено високо за възрастта си, в евтин джинсов костюм. Страшничка на вид, ходи изгърбена, а походката й като на огняр (така казва татко, самият Олег през живота си не е виждал огняр). Накратко, това, което му трябва.

Привлече вниманието на момичето, а после наближи и се представи. Първоначално тя не можеше да повярва на късмета си — и как иначе, истински принц, престолонаследник.

След час, след като се бяха пошляли из курортното селище, Олег вече знаеше всичко за Поля — дъщеря на заместник-министър; имат си собствен самолет и четири мерцедеса, а с автобус пристигнала, за да се изперчи — спорила с една приятелка дали й стиска да пътува без билет.

Всъщност Полина Сергеевна Закускина, родена през 1986 година, ученичка от шести клас в конковското средно училище, беше дъщеря на С.В. Закускин, градинар във вилата на Сипунов. Според получените сведения след училище и в почивните дни работела и като младша камериерка в къщата.

За себе си Олег разказа, че бил син на продуцент от НТВ, че живее в луксозното вилно селище Николина Гора, а учи в Първа гимназия — с един клас по-напред от Поля (за да не се налага да обсъждат учебните занимания).

Не беше трудно да се убеди момичето да покаже дома на „баща си“.

През приемната минаха през проблем. Тя каза на дежурния: „Чичо Льоша, той е с мен“ — и толкова.

Развеждаше го из къщата, хвалеше се („това го купихме в Куршевел, тази раковина е от остров Мавриций, а това е подарък на татко лично от Борис Николаевич, още в Екатеринбург му го подари“). Олег одобряваше, от време на време се заглеждаше.

Това, което му трябваше, откри в домашния параклис. Първоначално Поля разказа за забележителното разпятие от уралски скъпоценни камъни, после показа и мястото за молитва: пюпитър с дърворезба, пред него ниска пейчица с кадифена възглавница (пищна гарнитурка, но като че ли не много православна, по-скоро нещо католическо).

— Татко всяка вечер се моли тук. Ето тъй, на колене застава, опре чело ето тук, притвори очи и така най-малко половин час. Много неистово се моли.

Думата „неистово“ момичето произнесе с наслада — явно й се нравеше. И повтори:

— Ужасно неистово. Все нещо мърмори, мърмори. Един път метях пред вратата, заслушах се, ама нищо не разбрах, само „дивиденти, дивиденти“…

В този момент тя разбра, че се е издала, и замънка:

— Мама така ме възпитава — сама да си оправям кревата, да мета, и съдове да мия… тоест, разбира се, имаме миялна машина, но…

Така се изчерви, че на Олег му пожаля за нея. Изобщо някаква такава беше тази Поля — смешна.

На следващия ден я покани на кино, после на кафе. Първо, в къщата по цял ден се мотаеше мадам Сипунова, а освен това беше необходимо да се поекспериментира още с въженцето.

В киносалона, когато „Титаник“ започна да потъва, Поля го хвана за ръка. Дланта й беше потна, но се наложи да потърпи.

На третия ден отново си изпроси да й отиде „на гости“. Занесе й теменужки, малка бутилка „клико“ и истински омар. Поля направо цялата засия.

Докато слагаше масата и вареше ракообразното, Олег слезе до параклиса и организира всичко.

Гениално, изящно, просто.

Сипунов се отпуска на колене на възглавницата, задейства елемента с пет секунден закъснител (така че да има време да отпусне чело на пюпитъра и да затвори очи). Горният гвоздей, на който се крепи разпятието, е обработен с киселина — на вид изглежда като разяден от ръжда То се държи на една връвчица. След пет минути връвчицата се откъсва и малахитовият кръст прасва заместника на министъра с острия си край точно по темето. Ще му пръсне мозъка със стопроцентова гаранция.

Основният трик в случая беше ползването на връвчицата от колагенови влакна (собствено изобретение). Като начало, е прозрачна — друг път ще я забележат. Освен това е със специфична структура — при продължително съприкосновение с въздуха започва да се разлага. Съвсем не става за веществено доказателство.

Докато Олег го нямаше, Поля беше успяла да се преоблече в рокля и дори да се гримира — силно, но не много умело. Изядоха омара, изпиха по чаша шампанско. А после тя се приведе към него, изду устни напред, трябваше и да я целуне.

Не беше ужасно. Той очакваше нещо по-лошо. Млясна я и се отдръпна.

А тя вика:

— Супер, а? Също като на кино.

И отново му дожаля за нея.

Жал не жал, работата си е работа. Налагаше се да се раздели с нея така, че да не изглежда подозрително — защо така първо се навърта, навърта, пък после изведнъж изчезва.

Докато Поля отстраняваше миризмата на омара с някакъв препарат и събираше отпадъците в пластмасово пликче, той разглеждаше снимките по стените.

— А защо те няма на нито една снимка? Тук навсякъде, гледам, има някакво друго момиче. Коя е тя?

— Сестра ми — прошепна пребледняла горката Поля. — Учи в Швейцария…

— А ти в Конково, така ли? В общообразователно училище с шивашки профил? — довърши я Олег. — Тук нещо не ми се връзва…

Е, и така нататък. На самия него му беше неприятно. Това как да е, интересно е другото. После, кой знае защо, току му идваше на ума да потърси тази същата Полина Закускина. Да разбере с какво се занимава сега, какво е станало с нея.

Разбира се, не го направи — би било прекалено опасно. Не заради Сипунов, а защото…

Е, накратко, опасно и толкова.

18.

На девети май, в Деня на победата, той плавал с яхта в Истринското водохранилище. Забележете: сам. И внезапно яхтата лумва в пламъци незнайно как.

Олег Сивуха успя да разгадае загадката, която задава на учените Архимед от Сиракуза, който успява да подпали флотата на Марк Клавдий Марцел с помощта на криви огледала. Експериментаторите на нашето време нееднократно са се опитвали да възпроизведат този трик, използвайки най-съвременни отражатели с внимателно изчислени параболични форми. Но максималната дистанция, на която може да действа подобно термично оръжие, се оказвала всеки път изключително малка. Успявали да подпалят дърво, намиращо се на не повече от двайсет метра. А Архимед успява да подпали римските триреми от разстояние, надхвърлящо дължината на полета на стрела.

Само че Олег успя да открие ключа към загадката. „Слънчевите зайчета“ на изобретателя от античността били насочени не към просмуканите от морска вода бордове на корабите, а към изсушените от слънцето платна. Компактният апарат с Х-образен светло отражател, напомнящ донякъде на прословутия хиперболоид на инженер Гарин, се оказа напълно достатъчен да накара полиестерното платно на яхтата на кандидат-депутата да затлее и пламне. Разстоянието от яхтата до хълмчето, където наследникът на Архимед беше разположил апаратурата си, възлизаше на 244 метра. Наистина, трябва да се отбележи, че силата на слънчевото греене през този майски ден беше необичайно висока.

19.

Направо чудо. Богородица се явява на разбойник като в старовремските житиета.

Нека не забравяме, че готвейки се да извърши черното си дело, старателният убиец остави в приемната якето си, и малкият Олег видя това на монитора. Въпреки че — какво значи „малък“? Беше си на шестнайсет години. При това болнавите деца, както е известно, съзряват бързо.

Веднага му стана ясно, че с него и с баща му е свършено. Колкото и да се свира под масата, този старателен тип ще го открие. И няма да го пожали. Достатъчно беше да погледне само за миг в неподвижните му очи, в които сякаш гореше пламък. Фанатик, маниак!

Е, ако наистина е фанатик — има някакъв шанс. Най-малкото си струваше да опита.

Докато Аркадий Сергеевич вадеше от сейфа браунинга, а убиецът оглеждаше помещенията на първия етаж, Олег изтича надолу по стълбата и започна да рови в джобовете на якето.

Откри талон за МПС и шофьорска книжка

Аудиооборудването в татковия параклис беше първокласно. Акустиката също.

Когато дребосъкът с пистолет в ръка прекрачи внимателно прага, се разнесе тиха музика — нещо от Бах, и нежен глас, леещ се някъде отгоре, произнесе с кротък укор:

— Да беше пожалил сам себе си, Игор Шанежкин. Защо е казано „Не убивай“, не знаеш ли? Защото убиецът не погубва чуждата душа, а от своята собствена късче отрязва. Само трийсет години си живял на този свят, а колко е останало от живата ти душа? Колкото един напръстник…

Пофъфли така в микрофона минута-две, пистолетът на убиеца падна на пода, а после и самият Игор Шанежкин, роден през 1962 година, падна на колене и глухо, неумело зарида.

Олег едва успя да се върне в мониторната зала. Още беше задъхан от тичане, когато влезе баща му.

20.

Пет камъчета вляво полетяха,

надолу четири, но по-отрано спряха.

И пурпур камък там към изток свети —

осиротее ли, целта ще се усети.

Разгадката на стихчето за скрития пръстен е свързана с брой стъпки, места и посоки в Москва, които се разкриват от думите „камъчета“, т. е. герои на Достоевски с презиме Петрович („малък камък“) като производно от Петър („камък“); „пурпур“ (лат. пурпур е производно от гръцк. порфира) загатва за Порфирий Петрович; думите „по-отрано спряха“ подсказват къде се сменя посоката на търсене; „осиротее ли“ — в романа си Достоевски нарича Порфирий Петрович даден брой пъти само Порфирий, тоест без бащино име, това е броят на последните стъпки до скривалището на пръстена (целта). Разгадаването на стихчето е послужило за основа на игра, проведена през 2006 г. в Москва и завършила с намирането на пръстена — (Бел. прев.)

21.

А през нощта Морозов умря.

Три часа след полунощ. Болнична стая.

Цари тишина — въздишат само маркучите на животоподдържащите системи, от време на време се вижда отблясък от прокапващата в тях течност.

Тъмно е — примигват само разноцветните светлинки на медицинската апаратура, проблясват метално стойките.

На пода, край кревата, са натрупани купчини прелистени томове от събраните съчинения. Една от книгите е отделена настрана, на масичка. От нея стърчат четири разделителя.

Болният, напълно изтощен, спи. Край него, подвила крака под себе си в креслото, спи дъщеря му. Помагала е на баща си и също е изморена.

Лицето на момичето е спокойно, дишането му — равномерно, устните са полуотворени в лека усмивка.

Мъжът също се усмихва насън, но по съвсем друг начин — злобно, алчно, от ъгълчето на устата му се стича слюнка. Ето че се обръща, измърморва нещо неясно и отваря очи.

И ги устремява право в два овала, светлеещи в мрака — коленете на момичето стърчат изпод полата.

Адамовата ябълка на болния жадно подскача; от гърдите му се изтръгва ръмжене. Той отмята одеялото и посяга към креслото. Маркучите и тръбичките, прикрепени към гърдите, лактите и слепоочията му, първо се обтягат, а после провисват.

Мъжът омеква целият, ръката му с глухо тупване се отпуска на пода.

Момичето не чува нищо, то спи дълбоко.

22.

О, вижте, шефе. И тук е подчертано. Пак в писмото на майката на Расколников. Тоест е било подчертано, някой го е изтрил с гума. Ето: „господин Свидригайлов“.

Разбира се, в книгата е имало не три, а четири разделителя. Морозов оприличава Аркадий Сергеевич Сивуха, основния си клиент, затъмнил всички предишни, на Свидригайлов — вероятно е открил общи черти между двамата. Номерът на телефона му също е бил записан в полето, че как иначе. Но Саша не е можела да допусне Николас да види тази записка. Затова я изтрила с гума. Номера на телефона изтрила по-старателно, а чертичката под „господин Свидригайлов“ — не толкова.

23.

— Тате, искам да те питам за нещо много важно. Вярно ли е, че не живеем само веднъж, а много пъти? Едни човек ми каза.

Ангелина Фандорина беше ученичка в шести клас на училище с историко-филологически профил, но не мечтаеше да се занимава с история или филология, а да стане актриса. За тази цел посещаваше кръжок в една театрална студия. Започна с ролята на Зелчицата в пиесата „Весела реколта“, после беше „Трета придворна дама“ в „Пепеляшка“, а с времето започнаха да й възлагат и истински, големи роли, защото откриха у нея подчертани способности, а може би дори и талант.

През май, в края на учебната година, тя изигра с голям успех Хърмайъни в постановка по „Хари Потър“ и за награда получи правото да си избере сама роля за следващия спектакъл — театралното студио се бе заело с трагедията от Уилям Шекспир „Хамлет“.

Честно казано, изборът не беше кой знае какъв. „Хамлет“ е пиеса, писана за момчета. Женските роли са всичко на всичко две, и двете някак на втори план — Офелия, която бързо полудява и се удавя, и кралица Гертруда — тя пък е направо стара.

Динка Лебедева, основната съперница на Геля в трупата и в живота, страшно се тревожеше — беше уверена, че Геля ще избере Офелия, защото принц Хамлет е влюбен в Офелия, а за ролята на Хамлет беше избран Виталик Сухарев. (Ако трябва да се обясни накратко какъв е този Виталик, то е лесно — други момчета като него просто няма на този свят). Само че Геля помисли, помисли и каза, че ще бъде Гертруда.

Офелия само разговаря с Хамлет, а Гертруда може да е стара, но се явява майка на принца и изобщо в сцената с убийството на Полоний тя възкликва: „Сърцето ми на две разкъса, Хамлет!“, а после прегръща и целува Виталик, тоест Хамлет.

Така че сега Геля на всяка репетиция, три пъти седмично, на съвършено законно основание прегръщаше пред всички Виталик Сухарев, целуваше го по бузата, и в тази секунда и нейното сърце в най-буквалния смисъл на думата се късаше.

Така измина юни и половината от юли, а после се случи трагедия — истинска, Шекспир ряпа да яде.

За този ден беше насрочена генералната репетиция. На нея не допускаха родители, затова пък пристигнаха гости от Московския кинофестивал, истински чуждестранни артисти. Покани ги завеждащият театралната студия, Лев Лвович, защото той познава самия Никита Михалков.

Разбира се, всички се вълнуваха, Геля също. Поради това тя се поувлече и може би прегръдката й с Хамлет продължи малко повече от необходимото. Какво толкова? !

А Виталик, когато се върнаха зад кулисите, изтри демонстративно бузата си и каза на висок глас:

— Какво те прихвана, Фандорина? Целия ме олигави.

Всички го чуха. Динка също.

В тази секунда сърцето на Геля бе окончателно разбито, и както се казва в руските народни песни, отмиля й светът.

Отиде настрани, пред очите й беше притъмняло, а когато при нея се домъкна Олежка Ткач (той играеше Хораций) и й каза:

— Спокойно, не му обръщай внимание — Геля го тласна настрани.

Тогава някой зад нея я хвана за рамото и каза:

— Не си права да постъпваш така, Ангелина. Според мен това момче е по-симпатично от другото. Освен това съществува хипотеза, според която Хораций е произхождал от рода Фон Дорн, значи е и наш роднина.

Беше една от чуждестранните артистки, Геля беше я беше забелязала, защото седеше на първия ред. Не беше ясно как се бе озовала зад кулисите. Беше много красива брюнетка, късо подстригана, с огромни зелени очи. Тоалетът й — ум да ти зайде, аленочервени нокти, дълги поне пет сантиметра, а на гърдите й виси медальон във вид на златна змия, захапала опашката си.

В друг случай Геля сигурно щеше да се смути. Е, или поне щеше да се учуди — чужденка, а говори добре руски, че и споменава рода на Фон Дорн. И после, какво иска да каже с това „наш роднина“?

Но точно сега Геля беше толкова нещастна, че не беше в състояние да се смущава и чуди. Само изхлипа и каза точно това, което мислеше:

— Не искам да живея.

— Доста глупаво твърдение — сви рамене странната актриса (все пак говореше с акцент, не съвсем чисто). — Не ти ли харесва, можеш да опиташ отново. Та нали животът е безкраен — също като тази змия.

И докосна с алените си нокти своя медальон…

Впрочем това е отделна история, която не бива в никакъв случай да започваме. Ще я разкажем при друг случай.

24.

Зиц-Коровин посегна да си вземе дрехите.

— Нали сте частен детектив или нещо подобно? Ясно ми е, че жена ми ви е наела.

Както често се случва с лекарите, Марк Донатович се беше оженил за своя пациентка.

Съпругата на доктора, Марина Василиевна, страдаше от рядко и много любопитно от научна гледна точка заболяване, свързано с удивително живи халюцинации. Хората, страдащи от този странен недъг, водят двойствен живот. В ежедневието те са, общо взето, адекватни, на изглеждат малко вяли, отпуснати. А това се дължи на факта, че всички техни емоционални и духовни сили са насочени към другата, илюзорната реалност, която им се струва по-истинска. Преди време във вестниците беше описан случаят на шлосера Т., който настоявал, че всъщност е войн от армията на Ханибал, водач на боен слон, и че пътува през Галия за Рим, като при това описвал такива подробности от бита и снаряжението на картагенците, че историците само се чудели и маели.

Марина Василиевна твърдеше, че в другата действителност била съпруга на Великия инка и главна жрица в храма на Луната. Всяка вечер описваше на Марк Донатович събития, състояли се в град Куско, където преди около петстотин години, преди появата на испанските завоеватели, се намирало светилището на лунната богиня. Понякога съпругата му заговаряше с лекота на местното наречие. Един специалист по империята на инките, след като прослуша запис на думите й, заявил, че ако се съди по някои признаци, става дума за архаичен вариант на езика кечуа.

За Зиц-Коровин този брак представляваше съчетание на полезното с приятното.

Като начало (от гледна точка на полезността), докторът събираше целия този уникален материал, готвейки се след време да предизвика сензация в научния свят. Дори може би в областта на две науки — психиатрията и историята.

Приятното беше изслушването на самите разкази. За потъналата във водите на Лета страна „Тауантинсую“ Марина Василиевна разказваше удивителни неща. Например за свещения храм, в който на непосветените било забранено да припарват, а нарушителите били наказвани със страшна смърт. За интригите в двора на великия инка и за светлокожия чужденец, слязъл в долината от тази страна, от която изгрява слънцето. Аномалната и същевременно неизчерпаема фантазия на съпругата му раждаше удивителни истории — няма как да не се заслушаш. Зиц-Коровин се чувстваше като халиф, наслаждаващ се всяка нощ на приказките на Шехеразада.

Смущаваше го само едно. Случваше се понякога Марина Василиевна, общо взето, дама апатична и лишена от наблюдателност, да настръхне и, стиснала мъжа си за рамото, казваше застрашително:

— Да не си посмял да ми изневериш! Сториш ли го, робите на Светилището ще ти изтръгнат сърцето!

Разбира се, тези случаи малко притесняваха Марк Донатович.

25.

Било й е възложено да примами Николас в болницата. Значи Аркадий Сергеевич още тогава е знаел за съществуването на Фандорин. Откъде?

вж. бел. 5.

26.

Леко залитна и отиде до дивана, където беше полегнал мъртвият Марк Донатович.

Вероятно все пак е редно да разкажем и за последните минути от живота на доктор Зиц-Коровин.

— Ти кого представляваш днес? — попита Марк Донатович, когато вратата отвори не Олег, а някакво странно същество с кучешка маска и червено кимоно. — Може ли да вляза?

Пациентът отстъпи мълчаливо встрани.

С жизнерадостна усмивка (и с пръст на копчето на аларменото устройство в джоба му) главният лекар влезе в „болничната стая“ и настръхна. Винаги се бе чувствал неуютно в това нелепо помещение, претъпкано със сложна техника и детски играчки. Вероятно подсъзнателно е предчувствал нещо.

— Слушай — поде с лековат тон Коровин, обръщайки се към маскирания, — хрумна ми нещо. Ето, ти например не можеш да спиш. Защо да не ти направя инжекция със сомналгин? Най-новото лекарство, напълно безопасно, току-що ми го изпратиха от Англия.

По пътя насам беше взел пълна спринцовка от амбулаторията — разбира се, не със сънотворно, а със специален медикамент, потискащ временно волята. Изключително полезно средство, ако трябва да получиш откровени отговори от труден пациент. Жалко че нямаше как да го приложи при покойния Морозов — сърцето му нямаше да издържи.

— Е, какво, да те бодна ли? Ще спиш през нощта като младенец — измърка Коровин, а наум прибави: „Сега, гълъбче, ще ми разкажеш цялата истина“.

Изпод кучешката маска го следяха две немигащи очи.

— Добре, но първо ще ви разкажа един коан. Наскоро го прочетох в една книжка.

— Какво ще ми разкажеш? — недоразбра Марк Донатович.

— Коан. Това е от дзен-будизма. Седнете за малко.

Олег му посочи дивана, а сам седна срещу него, на ръба на стола. Ръцете му бяха скрити в ръкавите на кимоното.

Преди да се присъедини към сонма на бодхисатвите, учителят Нонсен разговарял с учениците си, без сам да знае, че това е последният им разговор.

— Какво трябва да направиш, за да виждаш по-добре? — попитал Нонсен.

— Да си избодеш очите — отвърнал първият ученик, Сьодзю.

Учителят го наградил с лотосов цвят.

— Какво трябва да направиш, за да чуваш по-добре? — попита той след това.

— Да си запушиш ушите — отвърнал бързо вторият ученик, Сондзю, и заслужил удар с бамбукова пръчка.

Без да пророни дума, Сьодзю паднал в тревата и се прилепил към земята. Нонсен отново му дал лотосов цвят и задал последния въпрос:

— Един човек изял плод, заразен с проказа. Кой кого е изял?

Сондзю не посмял да отвори уста, а Сьодзю заплакал и промълвил:

— Учителю, дойде мигът да се присъединиш към бодхисатвите.

— И каква е идеята? — сви рамене Зиц-Коровин.

Бележки

[1] „Vаниль“ е един от ресторантите на Степан Михалков, син на Никита Михалков и Анастасия Вертинска, срещу храма „Христос Спасител“. — (Бел.прев.) ↑

[2] Авторът възнамеряваше да пропусне този разказ, ръководейки се от съображения за спазване на благопристойността, само че това би било нечестно по отношение на читателите и на главния герой. Та напразно ли е понесъл такива терзания. Пък и историята е, общо взето, детинска работа. — (Бел. авт.) ↑

[3] Всички имена на личности и организации в дневника на Фандорин се упоменават със съкращения, така че ако дневникът попадне в чужди ръце, тайната на клиентите да бъде съхранена — (Бел. авт.) ↑

[4] Така се наричал един от приятелите на Фандорин, понастоящем за съжаление вече покойник. — (Бел. авт.) ↑

Край

Читателите на „Ф. М.“ са прочели и:

Борис Акунин
Ф. М. (16)

Ф. М.

16. Фокусникът манипулатор

Синята папка

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Александър Григориевич взима изпита

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Руски разговор

ДОПЪЛНЕНИЯ И БЕЛЕЖКИ

Случаят с банкера

Странният случай с Артър Кармайкъл 5,2

SOS 4,6

Името на розата 5,3

Златният шанс 4,6

Смарагдът на раджата 5

Лебедова песен 4,9

Загадката на синята ваза 5,3

Нещастен случай 5,4

ДР:Един изстрел 5,2

ПНЕФ:Азазел 5

ДЛ:Всеки страх, всеки грях 5,2

ПНЕФ:Левиатан 4,9

ПНЕФ:Турски гамбит 4,7

ПНЕФ:Коронация 5,3

ПНЕФ:Декоратор 4,7

ПНЕФ:Диамантената колесница 5,3

ПНЕФ:Вале пика 4,8

ПНМ:Извънкласно четене 5,4

ПНЕФ:Смъртта на Ахил 5,1

ПНЕФ:Любовник на смъртта 4,6

Последният сеанс 4,1

ЕП:Убийството на Роджър Акройд 5,6

ЕП:Смърт край Нил 5,5

ЕП:Убийството в „Ориент експрес“ 5,6

ЕП:Мистерията в „Синия експрес“ 5,2

ЕП:Азбучните убийства 5,4

ЕП:Среща със смъртта 5,5

ЕП:Завесата 5,5

ДНД:Буря от ада 5

БИФ:Кукла на конци 5,1

Борис Акунин Ф. М. (16)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

16. Фокусникът манипулатор

Синята папка

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Александър Григориевич взима изпита

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Руски разговор

ДОПЪЛНЕНИЯ И БЕЛЕЖКИ

Случаят с банкера

ДР:Един изстрел 5,2

ПНЕФ:Азазел 5

ДЛ:Всеки страх, всеки грях 5,2

ПНЕФ:Левиатан 4,9

ПНЕФ:Турски гамбит 4,7

ПНЕФ:Коронация 5,3

ПНЕФ:Декоратор 4,7

ПНЕФ:Диамантената колесница 5,3

ПНЕФ:Вале пика 4,8

ПНМ:Извънкласно четене 5,4

ПНЕФ:Смъртта на Ахил 5,1

ПНЕФ:Любовник на смъртта 4,6

ЕП:Убийството на Роджър Акройд 5,6

ЕП:Смърт край Нил 5,5

ЕП:Убийството в „Ориент експрес“ 5,6

ЕП:Мистерията в „Синия експрес“ 5,2

ЕП:Азбучните убийства 5,4

ЕП:Среща със смъртта 5,5

ЕП:Завесата 5,5

ДНД:Буря от ада 5

БИФ:Кукла на конци 5,1

Борис Акунин
Ф. М. (16)