Борис Акунин
Ф. М. (6)

6. FM

Планът за действия беше следният.

Първо отиват до „Савински“. Да видят дали не се е прибрал Рулото. Ако се е върнал, да му измъкнат началото на ръкописа (Валя пое задачата).

— Би трябвало да го предадем в милицията, извършил е тежко престъпление — каза Николас, но неговото законопочитание не бе подкрепено от момичетата.

Саша плахо попита:

— Ами ако разкаже там за ръкописа? Татко казваше, че трябва да си мълчим за него, защото може да му го отнемат. Все пак не е кой да е, а самият Фьодор Михайлович…

Валя изказа съвсем друг аргумент:

— Аз на този наркоман бих му дала медал, задето е треснал по тиквата такъв изрод. Трябвало е по-силно да го думне.

И двете бяха прави по своему, затова Ника не възрази.

— Ако не намерим Рулото, поне ще закараме Саша вкъщи. После с Валя отиваме в офиса да разгадаем, тъй да се каже, ребуса.

— Какво ще го разгадаваме? — учуди се Валя. — Психар, подиграва се, то е ясно.

— Моля ви, не говорете така за татко — примоли се Саша. — Той не е „изрод“ и не е „психар“. А е много добър. Затова е станал такъв лош. Японецът е виновен, дето е измислил такъв синдром. Това не беше баща ми, а обратното на баща ми. Кажете й, Николай Александрович.

— Да, да — измънка Фандорин, без да поглежда Саша — беше го срам заради одевешния публичен стриптийз. — Качете се заедно в колата на Валя, аз ще карам след вас.

— Не искам c нея, тя обижда баща ми. Аз съм с вас! — заяви момичето и демонстративно обърна гръб на розовата алфа ромео.

Аз съм голям човек, каза си Николас. Не бива да се преструвам, че нищо не е станало. Саша е свидетелка на позора ми и няма защо да си крия главата в пясъка. По-добре ще е да го обсъдим и да го забравим. Ще ни олекне и на двамата. Най-важното е честността и правилният тон.

— Нали разбирате, бях принуден пред вас да разкажа нещо толкова грозно — подхвана той, когато потеглиха от клиниката. — А сега ме е срам да ви погледна. Точно това искаше говедото! Ох, извинявайте. Без да искам. — И я погледна виновно.

Тя също го погледна, но в очите й нямаше нито смущение, нито притеснение.

— Не чух какво му разказахте. Помислих си, че ще ви е неприятно. Седнах така и си затиснах с пръсти ушите — показа. — Махнах си ръцете, когато видях, че свършихте да говорите.

По дяволите, истината казва, разбра Николас. Това не са очи на лъжкиня. Момичето май изобщо не умее да лъже.

— Някакви предположения относно загадката? — попита той, за да смени бързо темата. — Честно казано, в пълно недоумение съм. Какво е „наполовина“? Какво трябва да се преброи? Какво е това муму? Даже не разбрах къде свърши гатанката и къде започна поредната… криза — подбра по-деликатна дума.

— Аз пък съвсем нищо не разбрах. Много съм несъобразителна. Но просто имайте предвид, татко цял живот само с Фьодор Михайлович се е занимавал. Така че и гатанката сигурно е за него.

* * *

Вратата на апартамента зееше. Николас влезе в антрето и ахна. На линолеума лежеше труп. Изпод запретнатия пеньоар се подаваха крака с разширени вени, безжизнено извитата ръка стискаше чаша. Хазайката!

Валя бързо отиде до тялото и се наведе. Подсвирна.

— Жестоко се е отцепила. Реанимацията е безполезна, до сутринта е труп. Ей, много й дадох. Трябваше само двайсетачка за бира.

А Рулото май не беше се появявал изобщо. Къде скитори, по дяволите!

Изпратиха Саша до входа (тя живееше в отсрещната сграда в същия двор) и потеглиха за „Солянка“. По пътя, за да не губят време, обсъдиха загадката по джиесемите.

— Саша е права — каза Фандорин. — За Достоевски е. „Федя“ е той, естествено.

— И „Муму“ също — потвърди Валентина. — Гледала съм го на кино. Как един глухоням удавя кученце, то се казва Муму.

Секретарката, която знаеше няколко чужди езика, всичко за компютрите и китайско-корейските бойни хватки, беше поразително неосведомена в областта на литературата. Отваряше само модни списания и пъстроцветни таблоиди.

— „Муму“ е от Тургенев. Ти си неспасяем случай. — Фандорин й затвори, за да не му пречи да мисли.

Полека-лека му се изясни каква да бъде схемата на по-нататъшните действия.

Спря пред една книжарница, намери компактдиск „Целият Достоевски“, издаден от „Културтрегер“, точно това им трябваше.

В офиса нареди на Валя да търси във всички текстове на Достоевски думи като „Муму“, „Федя“, „наполовина“ и „рина“. А той самият щеше да се заеме с биографията на писателя. Вкъщи на рафта за литературоведска литература имаше чудесен двутомник „Достоевски и неговото обкръжение“. Всекидневното изтезание във вид на музикален урок беше приключило, днес жена му щеше да прибере щерката от театралния кръжок, после щеше да отиде в редакцията и да отсъства от къщи до вечерта. Значи Ника можеше спокойно да се вглъби в работата си. Геля е самостоятелно дете, ще вечеря, после в стаята ще си чете или ще си чати по интернет. Напоследък е станала необичайно кротка. Трябва да поговори с нея. Но първо загадката.

 

Обаче вкъщи го чакаше неприятна изненада. Музикалният урок наистина беше приключил, но преподавателят не си беше отишъл, а пиеше чай.

— Геля се обади и помоли да иде на кино. Така че ми се отвори един час време — обясни тя, без да изрази голяма радост от появата на мъжа си.

Фандорин никак не се въодушеви от блясъка в очите й. А долови и аромат на парфюм, който жена му пазеше само за особени случаи. И между другото въпросният „един час време“ отдавна беше минал.

Какво да се прави, наложи му се да вземе участие в пиенето на чай, за да не изглежда държането му неприлично.

— Слава така прекрасно говори за музиката! — възкликна Алтън с абсолютно неочаквана възторженост. — Продължете, Слава, продължете!

„Слава“?!

Лауреатът мелодично дрънна с лъжичката, разбърквайки подсладителя в официалната уеджудска чаша — (подарък от леля Синтия).

— О, дори не знам как да го обясня. Толкова съм вързан в изразяването — с благозвучен, но ужасно позьорски според Ника глас заговори именитият музикант. — Когато свиря, сякаш умирам. Няма ме. Мозъкът, тялото, сърцето ми всичко престава да съществува. Животът ми се съсредоточава само тук — той разтръска божествено красивите си пръсти. — Но пък е много, много живот, повече, отколкото у мен самия. Дали ме разбирате, или не?

„Да, да“ — закима Алтън, загледана в гения с обожаващи очи.

— Ръцете ми живеят отделно от мен. Аз ги гледам и само се чудя. Черно-бялата клавиатура и над нея от само себе си летят две ръце. Бели маншети и над тях черно. Нищо не виждам, само двете ръце, представяте ли си? Това е безподобно усещане. Не е ли странно. Да се чувстваш като придатък към собствените си крайници. Те сякаш не принадлежат на мен, а на някакво друго същество. Вероятно на Бог.

Ростислав Бекер май беше в състояние с часове да говори за любимата си собствена личност. Не беше за вярване как се опияняваше Алтън от тези надути дърдореници. Изобщо не поглеждаше мъжа си.

Разбира се, самоизтезаваше се Ника. Идеална двойка: красива силна жена със силен прагматичен ум и декоративен мъж, непригоден за живота. Като мен, но по-качествен: много по-декоративен и хиляда пъти по-талантлив.

— Прощавайте, имам работа — вметна Ника, когато пианистът направи секундна пауза.

Алтън се усмихна захласнато:

— Да, да, върви. Ще си допием чая и обещах на Слава да го закарам в консерваторията. Шофьорът му е болен.

* * *

Ника разсеяно взе от рафта първия попаднал му том на Достоевски, отвори го. Трепна.

„Чуждата жена и мъжът под кревата. Необикновена случка“ — прочете той заглавието.

Оттатък екна звънливият смях на Алтън.

Не, тук няма да може да се съсредоточи.

Фандорин събра всички книги, които можеше да му свършат работа, и се върна в офиса.

Там беше тихо. Не громолеше царственият баритон, не звънтеше убийственият за Ника смях, не дрънчеше сервизът за чай. Валя се трудеше съсредоточено, потракваше по клавиатурата Бюрото му го примамваше със зеленото си сукно. Столът му беше разперил обятията на подлакътниците си. Трябва да забрави проклетия пианист, да се концентрира изключително върху Фьодор Михайлович Достоевски.

И така, 1865 година. Класикът пише романа „Престъпление и наказание“…

Първо не успяваше да забрави и да се концентрира, но постепенно настоящето отстъпи, изместено от събитията със сто и четирийсет годишна давност. 1865 година е ужасна за писателя, най-мъчителният, най-унизителният период в живота му. Достоевски е на четирийсет и четири години. Доскоро е бил кумир на прогресивната младеж и моден автор, добре платен от издателства и редакции на списания. Обаче умира брат му Михаил и оставя големи парични дългове, с които се ангажира благородният, но непрактичен писател („…не исках лош спомен да преследва името му“^[1]). Опитва се да закрепи списание „Епоха“, наследено от Михаил, но фалира. Кредиторите го преследват жестоко, няма спасение от тях. Има полици за незабавно изплащане в размер на тринайсет хиляди и петстотин — астрономична сума за Достоевски. Нещастният литератор измолва отсрочка от едни заемодавци, изплаща сумите на други (срещу нови заеми и гаранции) и успява да се измъкне от Петербург за пътуване до Германия. За да си поеме малко дъх, а най-вече да се види с фаталната жена в неговата съдба, Аполинария Суслова, която по това време е в Швейцария, но е обещала да пътува до Висбаден. Отношенията им са объркани, болезнени, мъчителни, ала Фьодор Михайлович не може да живее без Аполинария. И те се срещат във Висбаден. Достоевски, който в момента е свободен (жена му е починала преди година от охтика), предлага брак на Аполинария. И получава категоричен, оскърбителен отказ. Колко бързо и необратимо са се променили ролите им! Доскоро екзалтираната девойка упорито се е борила за любовта на знаменития писател. Доскоро го е гледала от долу на горе. А сега се е превърнала в класическата жена вамп, опиянена от властта си над мъжете. Колко ли мъчително е чувствал Достоевски цялата пошлост на това положение! Как ли го е унижавала ролята на персонаж от булеварден роман! (На това място Фандорин неволно се разсея и пак се унесе в мисли за себе си и Алтън. Трудно се съсредоточи отново върху Фьодор Михайлович.) Защо така го мъчи Суслова? Не може да му прости, че нему е отдала девствеността си — на този унил, грозен несретник, затънал в битови несгоди? Или просто любовта й е отлетяла? Но защо тогава не го освобождава, както я е помолил? Защо отново и отново първо го подмамва, после презрително го отблъсква? Привиква го в стаята си, лежи съблечена, но когато той се опитва да я прегърне, го пъди.

Докато четеше историята на тази злощастна любов, Николас просто се изнерви. Ужасяваха го тези христоматийни „femmes fatales“, ненаситни кърлежи, които се подхранват от отблясъците на чуждата слава. Такава Суслова или Панаева^[2], или Лиля Брик, ако ти влезе под кожата, повече няма да те изпусне. С какво пленяват те гениите? Сигурно с непоклатима и несъкрушима вяра в правото си да притежават всичко. Жената вамп е безмилостна и безскрупулна. Само едно може да я направи нещастна — ако не получава това, което иска. Тежко на мъжа, който си позволи да я пренебрегне. Жадуващата мъст паякообразна е способна да извърши всякаква мерзост. Аполинария например веднъж пише донос в полицията срещу млад мъж, който пренебрегва домогванията й, и после преспокойно разказва този случай на познатите си. Докато четеше за Суслова, Николас взе да се ядосва и на самия класик, Фьодор Михайлович също си го бива. След като се наунижава на воля пред безсърдечната кучка, бърза да търси забрава в играта на рулетка. И повече не може да се спре. Проиграва и малкото си налични пари. Изпросва от Аполинария (какъв срам!), проиграва и тези талери. В хотела фактически става арестант: не му дават храна, свещи, нищо — и не го пускат, докато не си плати престоя. Гладен, изтерзан седи в полумрачното стайче и пише, пише, пише. Няма друг начин поне временно да се отърве от реалния живот. Очевидно ръкописът на Морозов се появява на бял свят точно там, в хотел „Виктория“, през есента на проклетата шейсет и пета година.

Достоевски има само една възможност да се измъкне от висбаденския плен: да вземе назаем пари от някой познат. И хотелският пленник праща отчаяни молби за помощ къде ли не. Пише на издателите си, на стария си приятел барон Врангел, на Херцен, който не му е симпатичен, и дори на омразния Тургенев. Издателят Катков праща пари, но те не стигат до получателя. Добрият приятел Врангел получава писмото много късно. Херцен не отговаря от своя Лондон. Откликва единствен Тургенев от Баден-Баден, но праща само част от скромната сума, за която моли Фьодор Михайлович. Ника прелисти страницата, продължи да чете и внезапно се спря.

— Валя! — викна той. — На компактдиска има ли ги писмата?

— Ъхъ.

— Намери кореспонденцията с Тургенев. През хиляда осемстотин шейсет и пета година.

И само след миг Ника прочете на монитора над рамото на Валя.

Висбаден, 3/15 август 1865 г.

 

Добри ми и многоуважаеми Иван Сергеевич, когато Ви срещнах преди около месец в Петербург, аз търсех някого да купи моите съчинения за колкото даде, понеже ме заплашваше затвор за дългове на списанието, които имах глупостта да прехвърля на мое име. Съчиненията ми купи Стеловски (право за издаване в две колони на страница) срещу три хиляди, като за част от тях ми даде полица. С тези три хиляди задоволих криво-ляво за малко кредиторите, раздадох останалата част на този-онзи и заминах за странство, за да позакърпя поне малко здравето си и да понапиша нещичко. От трите хиляди за пътуването си оставих само 175 сребърни рубли, повече нямаше как. А преди три години във Висбаден бях спечелил за един час 12 000 франка. Макар да не смятах сега да се опитам да свържа двата края с игра, все пак ми се дощя да спечеля към 1000 франка, за да изкарам поне тези три месеца. И ето че от пет дни насам съм във Висбаден и изгубих всичко до шушка, дори часовника, а на туй отгоре задлъжнях и за хотела. Много ми е неприятно и срамно да Ви занимавам със себе си. Но освен Вас понастоящем нямам никого, към когото бих могъл да се обърна, пък и Вие сте много по-умен от останалите, следоват(елно) ми е по-лесно да се обърна към Вас. Въпросът е следният: обръщам се към Вас съвсем човешки и Ви моля за 100 (сто) талера. После очаквам да получа от Русия от едно списание („Библ. для чтения“), откъдето ми обещаха на заминаване да изпратят някаква сума, а и от един господин, който трябва да ми помогне. Естествено, че по-бързо от три седмици едва ли бих могъл да Ви се издължа. Впрочем може да се издължа и по-рано. Във всеки случай сега съм сам и изоставен. Тежко ми е на душата (и вероятно ще става още по-тежко), а най ме е срам, че Ви притеснявам; но какво да прави човек, когато се дави. Адресът ми е:

Wiesbaden, Hotel „Victoria“, a M-r Theodore Dostoiewsky. Какво ли ще правя, ако Ви няма в Баден-Баден?

Изцяло Ваш Ф. Достоевски.^[3]

— Вижте, шефе, тук има бележка: „Тургенев изпраща петдесет талера, които Ф. М. Достоевски отново губи на рулетка. Заемът е върнат едва след десет години със скандал.“ Бива си ги класиците, а? Единият пръв циция, другият изнудван, та дрънка.

— Не е точно така. Все пак са написали велики книги — разсеяно отбеляза Фандорин и потропа с пръсти по плота. — Я включи записа. Със стихчето на Морозов.

Касетофончето издекламира с подигравателен гласец:

И тогаз Муму му рече:

„Ти добре ли си, човече,

откъде, аз нямам вече,

да не би пък да ги рина,

Федя? И по таз причина

ще ти дам наполовина.“

— Ето го! Това е! — Николас удари секретарката по коравото рамо, та щеше да си счупи ръката. — Значи става дума за молбата от Висбаден и отговора на автора на „Муму“. За колко става дума? За сто.

— И кво ни грее? — погледна го неразбиращо Валя. — Тоест какво, като става дума за сто?

— Имаме първия фрагмент от отговора. Интересното в случая е, че става дума за число. Къде имаме цифри? В шифрите на багажните клетки? Или става дума за сейф? Трябва да се обадим на Саша и да я питаме дали баща й не е споменавал за някоя гара или банка.

Странно, Саша не вдигна телефона. А се беше оплакала, че е уморена, и каза, че няма да излиза. Да не би да спи? Доста е рано.

Стана му неспокойно на душата. Опита се да продължи: още няколко пъти превъртяха записа, със съвместни усилия възстановиха цялата сценка до най-малките подробности, всеки жест на Морозов, мимиките, завъртането на главата. Но не можеше да се съсредоточи. От 100 не успяваше да мръдне наникъде. Следващото изречение на лудия беше: „После го преброй.“ Кого? И как да го преброи?

Фандорин звъня още няколко пъти всеки пет минути. Саша не вдигна.

— Не ми харесва тази работа — не издържа накрая Ника. — Да идем там. Ако й се налагаше да излезе, щеше да се обади и да ни каже. Тя знае, че седим тук и се мъчим да разгадаем тази главоблъсканица.

* * *

Потеглиха с английското такси, но караше Валя — тя фучеше из Москва два пъти по-скоростно от Фандорин, защото не спазваше правилника, случваше се да подкара по насрещното платно, да влезе в затворена улица, а при особено тежко задръстване не й мигваше окото да се метне и на тротоара. Шофирането й правеше впечатление дори на фона на обичайното московско нагло улично движение и Ника все й се сопваше жестоко за бруталността, но сега нецивилизованото й каране беше за предпочитане.

Автомобилът се понесе направо през Славянския площад, без да зачита забраняващите знаци, после прекоси още една голяма площ, мина през паркинга на хотел „Россия“ и нахално се спусна под Москворецкия мост пред очите на милиционерите. Колкото и да е странно, всичките й номера минаваха. Тя например прати въздушна целувка на милиционера и онзи само поклати възхитено глава, без да я спре.

Саша не вдигаше телефона и Николас, притиснал на ухото си джиесема, ставаше все по-мрачен. Вече не се съмняваше, че нещо се е случило.

А на Валя устата й не спираше да мели. Тя винаги дърдореше неспирно, докато караше, в очите на Ника беше като чукча на шейна, теглена от елени, който пътува из безкрайната тундра и пее безкрайна песен за всяко нещо, което вижда по пътя си.

— Това говедо моля ви се, кара волга, а си е боднал емблема на мерц. По-идейно да беше обратното, караш спортен мерц, а си туриш елен от волга двайсет и едно. Жестоко… Боже, вижте, мъж кара мини и колко е горд само. Разбирам напротив, момиче да кара мъжка кола, да, но мъж да движи с такава финтифлюшка, пф. Остава в смарткар да се беше сбутал. Стопроцентов педал. По колите ги познавам, нямам грешка. Един мой познат…

— Дай по-бързичко, а? — каза Фандорин и пусна радиото, за да не чува Валиния поток на съзнанието.

А и беше отвикнал някак да пътува без пуснато радио. Отдавна не гледаше телевизия. Нямаше какво. Еднакви новини по всички канали, първосигнални забавни програми, а колкото до филмите, най-удобно му е да си ги гледа на дивиди.

Даже беше започнал да забелязва, че руското радио, уж окончателно изтласкано от телевизията, напоследък се възражда. Една от основните причини, разбира се, беше поголовното автомобилизиране. Всеки ден милиони хора в големите градове и по магистралите си пускат станция по вкуса си из FM диапазона. Израсна цяло „поколение FM“. През лятото караш с отворен прозорец, чуваш музиката от съседните коли и веднага разбираш какъв е човекът зад волана. Кажи ми на коя честота си и ще ти кажа кой си.

Впрочем има и една особена разновидност радиомани, към която принадлежеше и Ника. Това са хора, които непрестанно прескачат от станция на станция. Нещо като нервен тик.

Станцията, която сега уцели Фандорин, имаше странното наименование „Хруско радио 2“ и в момента бяха пуснали нещо изумително: държавния химн в модернизиран вариант. „Русия, великата наша държава, оуоу, Русия, свещената наша страна, йеее!“ — пееше с блусови модулации някаква певица.

— Разкарайте я, че ще повърна — помоли Валя. Ника се съгласи:

— Да, официозът в интимно звучене е гадно. — И превключи на либералното „Ухото на Москва“.

Там както винаги кипеше караница на живо с обаждащите се слушатели.

„Явно, госпожо, не разбирате руски — сопна се водещият, заглушавайки с лекота ломотенето на събеседничката си. — Явно сте с банани в ушите. Гуд бай. Следващият слушател.“ „От Йошкар Ола се обаждам, казвам се Веней — чу се бавен, вял глас — Имам следния въпрос към вас, мигрантите. Кога ще си върнете дълговете на коренното население?“

Радиоводещият хищно се изсмя. „Мигранти евреи ли ще рече? Здравейте, господин антисемит, отдавна не бях ви чувал в ефира.“ „Защо само евреи? И славяни — невъзмутимо отговори йошкаролаецът. — Дошли сте в нашите угро-фински земи, разплодили сте се тук, а не желаете да си платите на коренното население. В Америка индианците имат какви ли не привилегии, в Австралия аборигените също си гледат кефа, в Нова Зеландия маорите направо са се позлатили, а тук? Тук всичко е наше, угрофинско от памти века. Даже «Москва» е наша дума, не е славянска. Не че ви пъдим, разбира се. Като сте тук, живейте, но нямате ли срама…“

Ника с удоволствие щеше да чуе отговора на водещия, но Валя подхвърли:

— Алабализми. — И превключи на безоблачното радио „Минимум“.

Кадифен глас изпя с дълбока убеденост: „Живей прекрасно и избирай само което на сърцето ти е мило…“ Тъпашка песен, но гласът беше много приятен, сладък като мед. Обаче Валя и сега беше против, тя принципно отричаше такива „песньовки“. Натисна копчето и беше наказана за снобизма си. „Радио Шарман“, специализирано на пандизчийска чалга, изви хрипливо и сълзливо:

Ковчега доближихме по един,

изтрили непривичните сълзи.

Свободен си завинаги. Амин,

брато, и сбогом, Бог да ти прости.

 

Свободен си завиги. Амин,

брато, и сбогом…

Постигнаха компромис на вълните на „Вашето радио“. По време на песента как в момински очи да ловиш седефени рибки и после на пазара да ги продаваш по рубла парчето Фандорин отново звънна на Саша.

Безмълвие.

* * *

В двора слязоха от колата.

— Наркоманът не се е прибрал. Не свети — съобщи Валя, поглеждайки към прозореца на Рулото.

А Ника междувременно се загледа в отсрещните прозорци. Кои ли са на Морозови? Май онези. Сърцето му се сви.

— Но при Саша свети! — ахна той. — Защо тогава не вдига?

— Споко, шефе. Сега ще проучим.

Валя първа се насочи към входа. За секунда се задържа до черен мерцедес — единствената луксозна кола в сиромашкия двор.

— Мергелът доста юркан — прецени пътьом Валентина. — Поне на десет годинки е.

Но Фандорин не прояви интерес, той подмина помощничката си и пръв се втурна във входа.

На позвъняванията апартаментът отговори с мълчание.

— Разбий — нареди Ника пребледнял.

— Явол!

Валя отстъпи назад, засили се, скочи и с вик ритна вратата. Касата изпука, пантите изхвърчаха, асистентката повдигна вратата и я подпря на стената в коридора.

— Сил ву пле, Николай Александрович.

Николас замря на прага, заслуша се. Шум на вода и още някакъв звук, сякаш тихо скимтене на куче.

Най-обикновено двустайно апартаментче: вляво кухня, нататък по коридора две стаи, после баня с тоалетна. Точно оттам се чуваше и шумът на вода, и жалното скимтене.

— С мен!

Ника се втурна по коридора, дръпна вратата на банята (тя се оказа отключена) и замря.

Саша седеше във ваната, отметнала глава назад, със затворени очи. Беше със слушалки на ушите, касетофончето оставено в сапуниерката.

— „Вървят във ред, два ангела отпред, един душите пази, друг над телата бди…“ — фалшиво виеше тя.

— Това е, шефе. А вие се газирате. Нервирате, искам да кажа — изхили се Валя. — Само дето потрошихме вратата.

Саша отвори око, видя в неосветения правоъгълник на вратата две фигури и изврещя като луда. Николас отскочи в коридора.

— Извинявайте, Саша! — викна той, още не можеше да дойде на себе си. — Не вдигахте телефона и ние, тоест аз се притесних. Откъде да знам… може наркоманът да ви е нападнал. Или може…

— Уф, как се уплаших! — каза с облекчение Саша. — Аз съм виновна. Когато съм уморена, винаги влизам във ваната и слушам музика. Мога така да си прекарам цял ден. Когато нашите са си вкъщи, не става, Антонина Василиевна ми се кара. А сега съм сама… Вие ме извинете. Трябваше да взема тук телефона.

— Хайде, хайде, излизай. Дръж хавлията — каза Валя, която, бидейки жена, остана в банята. — Ей сега, шефе, ще действаме бързичко.

Фандорин се отдалечи от банята, но пак чуваше гласовете — предимно Валиния, защото Саша отговаряше тихо и не й се разбираше.

— Ехей, слънчице, трябва да си правиш педикюр, срамота е, голяма си вече… Растат ли ти циците? Не? Да вземеш мерки. Равнинен ландшафт, подмосковна Швейцария… И аз по-рано бях такава плоска, а сега гледай, Казбек с Елбрус. Пипни, пипни. Нищо де, като намерим ръкописа, ще имаш сухо и ще ти кажа една страхотна клиника…

За да не подслушва интимностите им, Николас влезе в стаята, в по-голямата от двете.

Морозови живееха, направо казано, доста бедно. От мебелировката личеше, че помещението от двайсетина квадрата служи едновременно за дневна, кабинет и родителска спалня. По всички стени книги, само в средата ниша и в нея закачена картина в рамка — репродукция на най-христоматийния портрет на Достоевски.

Но имаше и свидетелства за скорошно разбогатяване — нов телевизор, лаптоп, все още с цветните си лепенки.

Ника остана няколко минути вгледан в портрета на художника Перов.

Странно, някак изглежда така, сякаш енергийният център на картината не е умисленото лице на писателя, а спокойните, здраво стиснати ръце. И колко е ужасен този черен, зловещ фон. В него се криеше някаква заплаха. Сякаш мракът всеки момент щеше да се сгъсти и вместо Фьодор Михайлович да остане непроницаемият „Черен квадрат“ на Малевич.

А после в стаята влязоха девойките и разгадаването на гатанката продължи.

* * *

— Не, нито за гара, нито за банка нищо не ми е споменавал… Сто? Не знам. Преброй? Не знам…

Саша седеше на леглото с избеляла домашна роба и тюрбан от пешкир на мократа коса и се мъчеше с нещо да помогне, но от нейните усилия нямаше никаква полза — поне така изглеждаше в началото.

След един час безрезултатна мозъчна атака, когато на Ника вече му димеше главата, той извади скъпоценния дублон и кисело се взря в двойния профил на венценосните съпрузи. Фалшивото злато мъждиво лъщеше в ръката му, но не желаеше да помогне за дедукцията.

Саша Морозова за около десети път каза:

— Непременно е нещо свързано с Фьодор Михайлович. Татко не се интересуваше от нищо друго. За Фьодор Михайлович знае абсолютно всичко, за останалото — почти нищо. Понякога просто ме е смайвал. Той не знае дори кой е Филип Киркоров, представяте ли си! Веднъж го мярна случайно по телевизията и вика: „Какъв смешник! Адаш ми е — Филип. И малко прилича на Настася Филиповна.“ Героинята от „Идиот“ — намери за необходимо да обясни Саша.

— Знаем, гледали сме филма — гордо заяви Валя.

Ника гледаше монетата и умислено повтори сигурно за стотен път:

— „Преброй го.“ Кого? Или кое? — и трепна. — Значи непременно е свързано с Достоевски. Тогава може би него, писателя? Но как може да се преброи?

Валентина сви рамене:

— Пълна простотия. Тоест странно. Така де, Фьодор. Михайлович. Достоевски. Какво да му броиш?

Ника усети нещо като пощипване в шепата с дублона.

— Валюша, ти си гений! — възкликна Фандорин и бързо написа на лист:

ФЬОДОР(6) + МИХАЙЛОВИЧ(10) + ДОСТОЕВСКИ(10) = 26.

— Като преброим буквите в името на писателя, получаваме двайсет и шест. Тоест първо имаме сто, после двайсет и шест.

— И за чий… Тоест исках да кажа: какво следва оттук? — Валя погледна листчето, Фандорин. — Впрочем, шефе, защо думата „гений“ няма женски род?

Ника не й обърна внимание.

— Сто, после двайсет и шест. Хм… Щом става дума за цифри, значи с цифри трябва да продължи. Какво следваше нататък? Валюша, прочети си записките.

— Бе наизуст ги знам. Помоли да му откопчаем главата. Измъкна със зъби перо. Размърда пръсти. Каза: „И накрая така!“ — отгриза копче и го изплю. После взе да се облизва към Саша и подкара гадостите. Да цитирам ли?

— Няма нужда. Те бяха след думите му: „Това беше.“

Николас въртеше монетата и се мъчеше да хване някаква мисъл, която му се изплъзваше.

Погледна портрета.

— Перо! — изкрещя магистърът с такава сила, че момичетата подскочиха. — Портретът на Перов! Мърдаше си пръстите… И на портрета има пръсти! Тях ли да ги броим? Защо? Колко пръсти имат хората? — приближи се до портрета и преброи — изненада! Пръстите бяха девет — единият не се виждаше. — Деветка, деветка! — Николас се озърна към момичетата, които също гледаха картината иззад гърба му. — Сто — двайсет и шест — девет. Плюс някакво копче… Ето го копчето! — заби показалец в единственото копче на дрехата на мрачния писател. — И то само едно, странно. Последната цифра е едно. Тоест имаме седемцифреното число едно нула нула две шест девет едно.

— И какво означава? — попита Саша, която го гледаше изумена.

— Не знам. Седемцифрени са например московските телефонни номера.

Помощничката му извади от джоба си джиесема.

— Да звъннем ли?

— В никакъв случай. Носиш ли си джобния компютър?

— Естествено. — Валя вече се беше досетила. — Минутка, шефе. Все ми се карате, че купувам крадени бази данни, а сега това идеално ще ни е от полза. Имам тук и московската градска телефонна мрежа, и всички мобилни оператори… Момент така. — Извади малкото чудо на техниката, без което не мръдваше никъде, и само след минута докладва: — Тъй вярно, сто — двайсет и шест — деветдесет и едно! Само че е родилен дом. Ето, вижте. Да звънна ли?

Николас се вкисна. Значи бърка и това изобщо не е телефонен номер, а е нещо съвсем друго? Или самият му подход е погрешен?

Докато Валя проверяваше телефона (наистина беше на родилен дом), Фандорин гледаше унило фалшивия дублон. А може гатанката да е фалшименто и Морозов просто да се е изгаврил с него.

Вдигна очи към портрета. На рамката имаше медна табелка „В. Г. Перовъ. Портретъ Ф.М. Достоевскаго“.

— Аха, аха — бързо избърбори Николас, — така!

И написа: „Фьодор(6) + Михайловичъ (11) + Достоевский(11) = 28“.

— Не е двайсет и шест, а двайсет и осем.

— Какво? — в един глас попитаха момичетата.

— Телефонът е сто — двайсет и осем — деветдесет и едно.

Помощничката щракна няколко пъти и каза:

— Домашен номер. Някакъв Лузгаев, Вениамин Павлович. Доста рядко презиме. Да го проверя ли, шефе? Да видим какво ще измъкнем. — С джиесема влезе в нета. — Не, няма Лузгаев. Има дума „лузгае“, на белоруски е сигурно. Дават пример: „Савка лузгае семки i сплъова шлюпките право връз сомбрерото на сеньора, що седи упреде.“

— Пробвай да потърсиш по телефонния номер — рече Фандорин.

Валя набра в Search 100-28-91. Екранчето мигна и представи сайт с малки обяви. С примряло сърце Фандорин прочете:

Купувам стари документи, писма, пликове, саморъчно написани текстове на известни хора. Гарантирам прилично възнаграждение.