Борис Акунин
Ф. М. (3)

3. Фата Моргана

— А нататък? — възкликна Ника, дочел последната страница и вдигна очи към младежа, седнал насреща му.

Не беше забелязал кога се е върнал.

— Какво нататък? — добродушно попита посетителят. Валя се оказа права: след посещението в тоалетната посетителят се беше оборавил.

— Къде са останалите страници?

— Що, още ли трябва да има?

По учудването му личеше, че Рулото изобщо не беше наясно с ръкописа. Интересно, откъде ли го е взел?

— Интересно, откъде го имате?

Младежът се подсмихна:

— Намерих го.

Не иска да каже. Добре, негово право си е.

— Вижте какво — заговори с вълнение Ника, — вашият манускрипт трябва да бъде проверен от специалист. Не мога да твърдя със сигурност, но е много възможно това да е написано лично от Достоевски. Прилича на наброски за „Престъпление и наказание“. За романа „Престъпление и наказание“ — уточни той, забелязал, че лицето на събеседника му не изрази никаква емоция. — И може би, тоест, естествено, почти е невероятно, но не е изключено да е чернови вариант, който е непознат на филологическата наука, представяте ли си? Това би било истинска сензация! Ако ми оставите ръкописа, мога да организирам експертизата.

Младежът му намигна лукаво:

— Рулото ли искаш да преметнеш? Хич не се опитвай. Добре, експертизирай си… — помисли и се поправи: — експертирай. Но си взимам листовете.

— Как ще стане експертиза без текста?

— Ще ти дам една страничка — направи щедър жест Рулото. — Вземи си която искаш.

Ника прелисти ръкописа и си избра най-драсканата, с много поправки и две рисунки: присмехулна физиономия (Порфирий ли е това?) и островръх прозорец с щриховани крила.

— Колко джобиш? — попита собственикът на ръкописа с все същата хитра усмивка. — Повече от десет процента не давам.

— За комисионата ли става дума? — Николас гордо сви рамене. — Нямам нужда, аз печеля по друг начин. А и ако е това, за което го мисля, ще се вдигне голям шум, много ще се пише, ще има много телевизионни предавания. Надявам се, не бихте възразили да уведомите пресата, че фирма „Страна на съветите“ ви е помогнала да идентифицирате находката?

Рулото великодушно се съгласи:

— Рекламирай се, не съм стиснат.

— Благодаря. Сигурно ще ми трябват няколко дни. Как да се свържа с вас? Дайте някакъв телефон. Как се казвате все пак?

Младежът се замисли.

— Засега ми викай Рулото, после ще видим… За телефон не ти се урежда въпросът. Мобилния отдавна го такова… А на вещицата е изключен. На хазайката. Не плаща дъртата пияндура. Ще ти дам адрес. Записвай. — Той издиктува номера на къщата и номера на апартамента на „Савински переулок“. Помаха с ръка и си тръгна с подсвиркване. Покрай Валя се прокрадна плахо, но явно не й се сърдеше. Във всеки случай се сбогува любезно: — Гуд бай, шампионке.

— Адио, другарю народен комисар — подхвърли секретарката.

 

Щом посетителят си тръгна, Ника грабна телефона — да издирва експерт по ръкописите на Достоевски. Никога не беше се занимавал с литературознание и писателски почерци, но това никак не го смути. Москва е специфичен град. За пришълеца, особено за чужденеца тук е неуютно, той се чувства като в лес мрачен загубен. Трудно му е дори да открие някой адрес — малобройните указатели и табели са почти изцяло на местен език. Ако пък чуждоземецът се нуждае от нещо специфично, което липсва в „Жълтите страници“, съвсем го закъсва. Ще се почуди горкият, ще опита едно-друго, ще поблее с нескопосния си руски език по телефона — и ще остане с празни ръце. Така му се пада. Не е за него, нетуземния, строен този град.

Затова пък, ако си свой и знаеш всички пътечки, бърлоги и хралупи, няма по-хубаво място на земята. Добри другари, горски жители, ще те научат, ще те заведат, ще те спасят. Зайо дългоух ще ти покаже къде растат гъби и горски плодове, лисичка-сестричка ще ти помогне да се разбереш с горския, кумчо вълчо ще те откара където трябва, а мецан торбалан ще ти уреди „закрила“.

Минаха времената, когато глупавият англичанин Никълъс Фандорайн бродеше в мрачния лес като ежко в мъгла. Десетте години московски живот и занаятът на професионален съветвач и пъхач на носа си в чужди работи му наляха акъл в главата. В какви ли пропасти не го изпремята съдбата, с какви ли субекти не го запозна. Ключовата пословица на московчанина е: не ти трябват сто пари (бездруго за нищо не стигат), а приятели добри.

Само с три позвънявания, преминавайки по кратката верига познат — познат на познатия — познат на познатия на познатия, Ника намери нужния човек.

Телефонният събеседник № 3, един от видните специалисти по Достоевски, му съобщи следното:

— Пълно е с ментета оригинали, цял нелегален бизнес е това, така че не се залъгвайте. Казвате, че там лихварката е убита, а Лизавета остава жива? Филологическата наука не познава такъв вариант на „Престъплението“. Някоя глупава мистификация. (По тона на достоевсковеда личеше, че отдавна е свикнал с възбудата на несведущите дилетанти и съобщението никак не го е заинтригувало.) Но ако искате бързо да получите точно заключение, ви съветвам да не разчитате на нашия институт, където ще ви мотат половин година, а да потърсите Моргунова.

И разказа за някаква възрастна дама, Елеонора Ивановна Моргунова, която цял живот именно с това се занимавала — с експертиза на писателски ръкописи от XIX век, и то предимно с Достоевски. Моргунова била ас в областта си. Много години работила в Централния литературен архив, ЦЛИ, но преди няколко години позорно била изхвърлена — хванали я да краде писма на Чехов. Не й повдигнали криминално обвинение, за да не петнят репутацията на уважаваното научно учреждение. Пък и пожалили старата жена, решили, че е превъртяла от преклонната възраст и ниското заплащане. „Тя впрочем винаги е била алчна за пари — додаде достоевсковедът. — Не помня някога да е свършила извънредна работа по приятелска линия. Винаги е настоявала за премиални и допълнителни възнаграждения. Така че, ако й платите добре, за нула време ще ви направи професионална проверка. Говори се, че имала вкъщи цяла лаборатория — и апаратура, и необходимите реактиви. Сигурно от работното място ги е примъквала през годините. Но нейна си работа.“

Четвъртото позвъняване беше финално — на самата Елеонора Ивановна. След скептичните думи на филолога Ника поохлади плама си и се обърна към аса на литературната експертиза с леко извиняващ се глас.

— …Вижте, попадна ми един ръкопис — подхвана той по същество след необходимия преамбюл: споменаване за препоръчалия я и за възнаграждението. — Тоест разбирам, естествено, че почти няма шанс, но като гледам съдържанието, прилича на авторски наброски за романа „Престъпление и наказание“…

На това място експертката го прекъсна с хищно изкискване и каза нещо загадъчно:

— Ново двайсет!

— В какъв смисъл? — смути се Фандорин.

— В какъвто, в такъв — отсече Елеонора Ивановна, за която, не ще и дума, любезността не беше приоритет. — Добре. Донесете да го видим. Триста долара.

— Толкова много? Константин Леонидович спомена за сто…

Алчната бабичка изобщо не го доизслуша:

— Нека той ви направи експертизата тогава.

Ника нямаше толкова пари. Вече съжаляваше, че се беше хванал с тази история, очевидно абсурдна и безперспективна.

— Днес ще ви дам аванс, нали може? Сто долара — каза той и си помисли, че собственикът на ръкописа също би трябвало да поеме част от разходите, в края на краищата той си е негов.

— Но да имате предвид — злобно го предупреди Моргунова, — че докато не платите цялата сума, няма да ви върна ръкописа. Ще ми платите в рубли по курса на Центробанк плюс три процента за превалутирането.

* * *

Същия ден Ника, след като прибра от театралния кръжок Геля, набързо й направи вечеря и дори успя да прати имейл на сина си Ластик, който беше заминал с класа си за Петербург, отиде на посочения адрес.

Дълго пътуване на близко разстояние. Пеша по права линия беше двайсетина минути. А с кола към шест-седем привечер по задръстената Кремълска крайбрежна улица — четирийсет.

Когато беше по-млад и по англичанин, Никълъс прекрасно се движеше из Москва с ролкови кънки и не го беше грижа за задръстванията. По онова време придвижването от „Солянка“ до „Тверская“ щеше да му отнеме само десет минути. Но като свикна с условията на околната среда, Фандорин се отказа от предишните привички. Британия се възприема като христоматиен образец на консервативността, но руското общество много повече робува на условностите. Мъж на четирийсет и пет години, глава на семейство, тук трябва да се държи на положение или, както се казва на сегашния телеезик, „да се позиционира сериозно“ — ако иска, разбира се, околните да го взимат на сериозно. Какво да се прави, Русия е страна от тежка категория. С поразителна бързина, безвъзвратно и най-важното — с готовност —беше натежал и помъдрял бившият баронет. Стана стопроцентов руснак. Британският му произход след десетте години московски живот личеше само по запазените донякъде светски маниери, които някои клиенти възприемаха като рафинирана интелигентност, а други — като пунт и пластика. И по колата му, разбира се, с дясно кормило. Изперкалата му леля Синтия от страх, че племенникът й напълно ще забрави корените си, му беше подарила черно лондонско такси — патриотичен аналог на руската брезичка. Пак добре, че не прати двуетажен автобус.

Настанен зад волана на екзотичното за Москва транспортно средство, Николас често улавяше почтителните погледи на съседи по трафик: metrocab-ът с гърбавия си силует приличаше на ролс-ройс.

Докато пълзеше в задръстването по „Лубянски“, Фандорин си поигра по любимия начин на сегашните водачи на моторни средства: бучна опипом търсачката на радиото. Я да видим каква рибка ще изскочи от радиовълните? FM диапазонът изсъска, избълбука, няколко пъти избъбри нещо неясно и внезапно произнесе със сладък гальовен глас:

„Глупавото малко врабче изобщо не подозирало, че зад храста се е притаила голяма гладна котка…“ Детско. Какво ли вещае?

Ника се усмихна, превключи на „Култрадио“ — класическа музика, поезия, културни вести.

Но интелигентният канал го изненада жестоко — плисна го с ледените пръски на Грибоедовия валс.

ЕТ Фандорин се намръщи и изключи радиото.

* * *

Елеонора Ивановна Моргунова живееше в масивна сталинска сграда със странна конфигурация, която откъм „Тверская“ изглеждаше импозантно и дори величествено, а откъм двора имаше жалък вид: запречени входове, изжулени стени, уродливи гаражи. Ника едва намери място да паркира (между два контейнера за боклук), слезе от псевдо-ролс-ройса и тръгна да търси нужния апартамент.

Домофонът не работеше, стълбището миришеше на мухъл и картофени обелки. Ако не беше желязната решетка на асансьора, направо щеше да изглежда като дома на Расколников, помисли си Николас.

Апартамент 39 дълго запази мълчание. Най-после се чу тътрене, шпионката просветна, след това потъмня.

Гледа ме, помисли си Фандорин и каза високо:

— Аз съм, Николай Александрович. Говорих с вас по телефона. Здравейте.

Бравата щракна, вратата се открехна. Посрещна го занемарена пълна старица, кой знае защо, с черни очила, макар че антрето беше съвсем слабо осветено.

— Събуйте се. — Моргунова се врътна и се заклатушка по дългия коридор.

Прошарената й глава със старомоден кок и гребенче се падаше горе-долу на нивото на горното копче на сакото на длъгнестия Фандорин.

Коридорът беше впечатляващ. Изглежда, тук никога нищо не се изхвърляше. Въпреки мъждивото осветление Ника зърна закачен на стената велосипед (модел „Украйна“ от 50-те години, мечта за всеки търсач на антики); шапка с пластмасови черешки висеше на свой собствен пирон; голямо огледало с пукнатина и допотопен телефон не само с цифри, но и с букви на шайбата. В ъгъла на кръгло шкафче се чернееше половинметров Мефистофел, художествена изработка на чугунолеярния завод в Каели, местен урод от ранната предреволюционна вълна на индустриалния кич.

Стаята, в която домакинята отведе посетителя, беше още по-чудновата. Също тъмна (една-единствена крушка с копринен оранжев абажур) и затрупана с мебели до такава степен, че човек нямаше къде да стъпи. Но светеше от чистота. Стара мома, си каза Ника. Отдавна живее сама. Себе си не вижда, та е с дупка на лакътя и засъхнал жълтък на брадичката, обаче се грижи да й е чисто. Не понася мръсотията. Защото мръсотията е проява на хаос и живот, а тук е абсолютна територия на смъртта. Замъкът на злата фея.

Фата Моргана, както веднага кръсти наум дебелата старица (идеално си пасна c fat Morgunova) се държеше точно като вещица: вдигна глава да огледа двуметровия Ника, цяла минута не каза нищо, само премляскваше с устни. Той не виждаше очите й зад тъмните стъкла. Може и да няма очи, си помисли Ника. Ще свали очилата — а там две дупки с тъмни мъгли, и вещерският й замък ще се изпари, а аз ще се превърна в прилеп или плъх.

— Носите ли си паспорта? — каза накрая Моргунова. — Трябва да проверя дали сте същият, за когото се представяте. Не желая да бъда въвлечена в противозаконна дейност.

— Не си нося паспорта, имам шофьорска книжка.

— Дайте я.

Вещицата взе документа, дръпна някаква плюшена завеска и зад нея Ника видя нещо като ниша, оборудвана по последната дума на офис техниката. Голям ксерокс, факс и дори компютър със скенер.

— Гарантирам на клиентите си пълна конфиденциалност, но изисквам и пълна прозрачност в отношенията — съобщи Елеонора Ивановна, докато правеше ксерокопие на шофьорската му книжка. — Вземете си я. Сега авансът. Да. Момент. (Имаше и машинка за проверка на банкнотите. Същинска фея!) Добре. Дайте ръкописа. Можете да седнете ето там на фотьойла, преместете книгите на масата… Как, само една страница? — учуди се тя, като взе листа.

Запали писалищната лампа, наведе се, взе лупа, но не свали тъмните очила.

Дълга пауза. Ника нервно мърдаше на неудобния фотьойл в очакване на присъдата. Така или иначе, не се съмняваше, че стоте долара и вечерта са отишли по дяволите.

— Хм, почеркът прилича. Рисунките също са в стила на Фьодор Михайлович — уведоми го Елеонора Ивановна и погали страницата. — Текстът ми е непознат. В черновите варианти на „Престъпление“ няма такъв фрагмент. Може наистина да е някой неизвестен вариант. В едно от висбаденските писма на Фьодор Михайлович мъгляво се споменава нещо… Мда — не дообясни тя и замислено полюшна лупата. — Ако листът е автентичен, това ще е сензация. Оставете го. Ще проверя хартията, мастилото, ще направя подробен графологичен анализ. — Моргунова вдигна листа до лампата, погледна го през лупата. — Чудесно. Виждам ясен отпечатък от пръст. Тук, в ъгъла. От пръст, зацапан с мастило. Често се е случвало при прелистването да остане следа. Имам фрагментарна дактилограма на Фьодор Михайлович —отпечатъци на три пръста на дясната ръка и страничен от дланта на лявата. Направих я преди двайсет години за дисертацията си „Поправки и мастилени петна в ръкописите на Достоевски“. Ще проверя, ще проверя. Утре елате. Не, по-добре вдругиден към три. И да не забравите още двеста долара.

Николас си тръгна окрилен и дори зашеметен. В коридора дълго й благодари, дори понечи да целуне ръка на старата дама.

Тя не допусна целуване на ръка, а щом затвори вратата; се изкиска с приглушена злоба. Ако Фандорин видеше как експертката потрива ръце, как я дави кашлица от хищна радост, щеше да се убеди окончателно във вещерството на Елеонора Ивановна.

След като се насмя и накашля, Фата Моргана извади изпод антикварния си телефон визитна картичка и избра номера. (5. Виж бележките накрая на книгата.)

— Моргунова е — каза тя, без да поздрави (нямаше този навик). — Още един се появи. Комедия! Вие се пазарите, времето изтича.

— Предложете по-реалистична цена — спокойно каза събеседникът й.

Елеонора Ивановна сърдито тропна с крак.

— Вие за цените не ме учете! Аз съм професионалистка! Цената остава същата плюс двеста отгоре, защото изскочи още един.

— От алчност сте съвсем неадекватна — отговори й слушалката. — Двайсет общо за всичко и нито цент повече.

— Как не! — изсумтя старицата. — Ще съжалявате, казвам ви. Той ще дойде вдругиден и всичко ще му кажа. Тоест не всичко, разбира се — изкиска се тя. — Някои неща. Помислете по въпроса.

— Не. И не ми се обаждайте повече, дърта вещице!

Край на разговора, затвори й.

* * *

Следващите два дни — нощ, ден, нощ и още половин ден — нищо особено не се случи на Николас Фандорин, така че може временно да го изоставим. Но пък на Рулото му се случи нещо невероятно. Тоест не че му се случи, а му се привидя. Или… Общо взето, стана следното.

За Рулото и неговото прем(р)еждие

Това се случи на другия ден след полунощ. Рулото седеше на перваза на прозореца и гледаше звездите. Беше се боцнал преди около час, така че му беше приятно — и на заблудената му душа, и на клетото му отровено тяло.

Звездите бяха ярки, силни, плюс апетитната луна, която му идеше да хване с ръка, но Рулото разбираше, че това е лъжа и измама. Ще посегне да я хване — и ще се изтресе от третия етаж в реално време.

Чу долу шумолене на гуми. В двора влезе линейка. По-особена, как им викаха… Реанимобил, да. Лампата на покрива й бавно се въртеше и това също беше красиво. Рулото погледа малко как сините лъчи озаряват мрака и пак вдигна глава към небето.

След някое време чу отдолу „цап-цап“.

Наведе глава и се учуди.

По стената, покрай улука, но без да го докосва, пълзеше Спайдърмен, Човека паяк. (6. Виж бележките накрая на книгата.) Пълзеше бавно, спокойно. Лепне горната ръка-пипало, откъсне крак от стената. Лепне крак — мести ръката. Цап-цап, цап-цап. Главата му голяма, кръгла, очите му като капки.

— Кул — каза Рулото: той не се уплаши, а по-скоро се зарадва, защото видението беше върхът.

Вчера, когато нямаше кинти за свястна стока и се наложи да прибегне до отвратителен боклук, направо се трупяса. На сутринта допълзя до мивката, а мивката изведнъж оживя. Кранчето за студената вода беше като намазано с лепило и пръстите му залепнаха, хромираният чучур се изпъна и му се уви на другата ръка като змия и като му склещи китката! Рулото изрева от страх и болка, задърпа се, но чешмата го държеше здраво. Погледна се в огледалото, а там ужасна физиономия на труп: бяла, костелива, очите като две ями и под тях отвратителни тъмни кръгове.

И той чисто и просто се панира. Зажумя, разтръска глава. Гледа, няма го мъртвеца, в огледалото е той, Рулото, какъвто беше отдавна, много отдавна, на една училищна снимка. Гладко, ясно лице. Тъкмо да се зарадва, и лицето му взе да се разкапва на дупки: една, втора, пета, десета. Рулото стана като швейцарско сирене — ужас. И чу глас от огледалото или от сифона: „Няма да те пусна. Мий се, мой си…“

Е това беше направо ужас. А Спайдърмен е дори интересно.

Като едно време, когато взимаше паркизан. От него направо си гледаше анимационни филмчета с животни. И с паяци включително. Веднъж Рулото се беше назобил с паркизан и полегнал на фотьойла, зяпаше тавана, а там имаше паяче в мрежа паяжина и той го виждаше все по-ясно. После оп! — не е паяче, а фашистки летец, и не е мрежа, а самолетен прицел. И като започна да обстрелва Рулото, цял го надупчи с огнени куршуми. Яко изтрещяване беше.

С други думи, Рулото се израдва на Човека паяк. Наведе се, подаде му ръка, помогна му да влезе през прозореца.

Костюмчето на Спайдърмен беше докарано точно като във филма. Червено, тегелирано с черни конци, а очите му бяха оцъклени и лъскави, някъде в дълбините им бляскат искрици.

— Здрасти, при тебе се бях запътил — каза гостът.

Здрависаха се, лапата на Човека насекомо залепна за ръката на Рулото, но това не беше страшно и гадно, изобщо не приличаше на случката с чешмата. Даже му стана смешно.

— Ох, лепнах се, сори — извини се Спайдърмен, нещо пльокна и той се отлепи. — Руло, имам една молба към теб, нищо работа. А пък аз ще те науча да лазиш по стените и да висиш в паяжина. Знаеш ли колко е яко? Люшкаш се като в хамак направо. Навит ли си?

— Навит — каза Рулото. — Кво искаш?

Паяка му каза. Наистина нищо работа. Рулото сега беше навит за всичко, а особено за такъв гост душа даваше.

Онзи любезно благодари и му вика:

— Бих те оставил да си къцаш тука, обаче скоро ще излезеш от фаза. И ще вземеш да ревеш и да врякаш, че си обран. Нали?

— Абсолютно — потвърди Рулото, който не желаеше за нищо да противоречи на новия си приятел. — Може ли да те погаля по кратуната?

Защото кратуната на Спайдърмен беше толкова кръгла.

— После. Сега идваш с мен. Окей?

И Рулото тръгна. Що да не тръгне.

 

В уречения ден точно в три Фандорин цъфна на „Тверская“. Вълнуваше се, разбира се. Какво ще излезе от цялата работа — културно събитие от световно значение или въздух под налягане.

Но още щом видя Елеонора Ивановна, веднага разбра, че не е въздух под налягане.

Фата Моргана сякаш беше станала нов човек. Тя веднага му отвори, каза „ааа, еее“ и даже се усмихна — всъщност малко двусмислено и даже зловещо. Може би не умееше другояче?

На нетърпеливите му подпитвания отговори:

— Сега, сега, първо парите. Дължите ми пет хиляди осемстотин и три рубли и четиринайсет копейки. Нямам да ви върна, да не съм касиерка.

Преброи банкнотите по петстотин рубли, провери ги на ултравиолетовата лампа. Кимна.

После стана чудо. Тя му предложи чай и наля някаква бледа течност, която Ника не се престраши да опита. Не докосна и курабийките, още повече че бяха сервирани само три.

— Какво ще кажете? — попита умолително. — Достоевски ли е, или не?

Елеонора Ивановна пак се усмихна. Със сигурност антипатичното й лице от усмивката ставаше още по-неприятно. Което само по себе си е голяма рядкост.

— Да не прибързваме. Има си ред. — Тя взе разпечатката, нагласи си тъмните очила и с тон на музейна екскурзоводка подхвана: — Листовете са производство на франкфуртската хартиена фабрика „Обермюлер“. Това е много популярна марка, доста използвана в Европа от четирийсетте до началото на седемдесетте години на XIX век. Не е от най-евтините — известно е, че Фьодор Михайлович е обичал качествената хартия. Перото е стоманено, манчестърско производство. Точно такива пера е използвал Фьодор Михайлович през шейсетте години. Химико-структурният анализ на мастилото потвърждава автентичността му. Марката не може да се определи, но степента на избледняване при пазене на тъмно място отговаря на времевите параметри. И накрая почеркът, а особено маргиналните — в нашия случай рисунки в полетата… — тържествена пауза, повишаване на гласа. — Без никакво съмнение е ръкопис на Фьодор Михайлович.

— Ура! — с ликуване размаха юмрук във въздуха Ника. — Знаех си!

Експертката го възпря с длан: тихо, още не съм приключила.

— Негов е и мастиленият отпечатък от пръст. Това е палецът на дясната ръка. Оптоелектронният преобразувател с пределна точност определи папиларните линии, които напълно съвпадат с друг отпечатък, навремето открит от мен на осемнайсета страница в ръкописа на „Неточка Незванова“. Дерматоглификата разкрива изразена разлятост, която е характерна за епилептиците, а както знаем, Фьодор Михайлович е страдал от това заболяване. Освен това със сигурност мога да кажа, че дактилограмата сочи мъж на средна възраст, най-вероятно между четирийсет и петдесет години. Което отговаря на времето, когато е писал „Престъпление и наказание“ — на четирийсет и четири години.

— Нима по един пръстов отпечатък може да се установят толкова много неща? — смая се Ника.

— Ако отпечатъкът е ясен — да. Минавам към хипотетичната част — тя прелисти страницата. — Текстологичният анализ на изследвания фрагмент, напълно неизвестен на филологическата наука, ни позволява доста уверено да предположим, че имаме част от ръкопис, който представлява сюжетно обработен вариант на художествената творба, позната ни като романа „Престъпление и наказание“. — Моргунова се възнагради с глътка чай за дългото изречение и продължи: — Както знаем, в началото на юни хиляда осемстотин шейсет и пета година Фьодор Михайлович, комуто предстои пътуване в чужбина, предлага на издателя на „Санктпетербургски ведомости“ Корш и на издателя на „Отечествени записки“ Краевски роман, който обещава да завърши през октомври. Нито Корш, нито Краевски приемат предложението и досега се смяташе, че замисълът е останал неосъществен. Може би романът частично е бил нахвърлян, а впоследствие Фьодор Михайлович е използвал фрагменти от незавършения си роман за „Престъпление и наказание“. Това е версия номер едно. Не е изключена и друга версия, свързана със Стеловски, нечистоплътен издател, който тогава, през юни осемстотин шейсет и пета, е сключил „условие“, тоест договор, с Фьодор Михайлович.

— Да, помня случая — реши да блесне с ерудиция Николас. — Срещу малък аванс Достоевски трябва да напише в определен срок роман, ако не, всички права върху съчиненията му задълго минават към Стеловски. Благодарение на младата стенографистка Анна Сниткина писателят все пак успява да приключи в срок. Но доколкото си спомням, ставаше дума за романа „Играчът на рулетка“, а не за „Престъпление и наказание“.

— Не сте много наясно с биографията на Фьодор Михайлович — поряза Моргунова магистъра по история. — Срамота. Какво общо има „Играчът“? Това е чак през есента на шейсет и шеста година, а сега говорим за лятото на шейсет и пета. Фьодор Михайлович живее във Висбаден, често играе в казиното, не може да си плати хотела. Той е съвсем сам, в ужасно положение и пише, много пише. Запазени са наброски за два първоначални варианта на „Престъплението“. Първият се води от името на убиеца във вид на „изповед“. Сюжетната рамка на втория е съдебният процес срещу убиеца. Може да е имало и някой друг вариант, който не е запазен. В подобно предположение няма нищо фантастично. В едно от писмата на барон Врангел, близък приятел на писателя, се споменава доста неясно, че през август-септември Фьодор Михайлович се е опитвал да напише нещо за издателя Стеловски. А писателят на свой ред съобщава в писмо до Врангел — Елеонора Ивановна прокара пръст по редовете: — „сега пак започвам да пиша принудително роман, тоест по необходимост и набързо. Ще бъде ефектен, но това ли ми е нужно!“. А ето от друго писмо пак до него: „Понастоящем съм започнал нещо, за което мога да взема пари чак наесен. Задължително трябва час по-скоро да го завърша, за да получа парите и да започна да си изплащам дълговете.“ И още едно оплакване пак по същия повод: „О, друже мой! Нямате представа колко е тягостно да се пише по поръчка… Но какво да правя: задлъжнял съм 15 000.“ — Старицата остави листа. — Да продължим. Самият Фьодор Михайлович по-късно пише на барон Врангел, че след като се върнал в Петербург в края на ноември, когато вече е написал голяма част от романа за Расколников — „много неща са написани и готови“, „всичко изгорих“ и „започнах отначало“, по „нов план“. Ами ако не е изгорил всичко? За подобни неща трябва да приемаме думите на Фьодор Михайлович с резерви. Например през хиляда осемстотин седемдесет и първа, преди да се върне в Русия от дълго пътуване в странство, той също пише, че е изгорил всички чернови от последните години, включително оригиналите и първите варианти на „Вечният съпруг“, „Идиот“ и „Бесове“. Обаче после става ясно, че тези неща са запазени. И сега се съхраняват в Литературния архив. Така че може и от ръкописа от шейсет и пета година да е останало нещо? Във всеки случай имате невероятен късмет, младежо. — Старата вещица се изкиска ни в клин, ни в ръкав. —Ръкописът като документ с изключителна културна ценност трябва да се предостави или в някои предвидени от закона случаи може да се продаде на държавата. Ако сте в състояние да докажете, че притежавате ръкописа по легален начин — например сте го получили по завещание. Но вие, естествено, ще предпочетете да го продадете на аукцион в чужбина. Ех, трябваше да ви поискам повече. Шега! — замаха с ръка при опита на Фандорин да протестира. — Гарантирах ви конфиденциалност и ще си спазя думата. Науката, на която съм посветила целия си живот, ми се отплати зле и аз нищо не й дължа. Но имайте предвид следното — експертката хитро присви око. — Цената на този лист ще е сравнително ниска — няколко хиляди долара, ако го продадете даже на черно, на анонимен колекционер. Но ако разполагате с целия ръкопис, тогава — оо! — съвсем друго е — и погледна в очакване госта си.

Чак си смъкна леко надолу очилата — недоброжелателно блеснаха воднистите й очи.

— Тя е собственост на мой клиент. — Николас стана, внимателно прибра драгоценния лист и заключението в прозрачен джоб. — Той ще си реши.

Нещастникът Рулото, си помисли той. Какво ще стане с него? Сега от щастие ще се убие с дрога. Какво може да се направи?

— Желая ви успех, Николай Александрович Фандорин — каза на сбогуване Елеонора Ивановна с вече нескрита, макар и доста непонятна ехидност.

Ника забеляза ехидността й, но я отдаде на старческо изкукуригване. Освен това се беше вглъбил в сложната етична задача: как да не наруши закона и същевременно да не излъже доверието на клиента.

С въздишка заслиза по стълбите. Проблемът му се струваше много труден.

А всъщност до сблъсъка с истински труден проблем му оставаха максимум три минути. В двора напичаше безпощадно слънце, то беше прокудило от пейките всички пенсионерки. Мръсен гълъб безнадеждно ровеше с човка в пресъхнала локва, мина куче с изплезен език и само малко ято момиченца залисани подскачаха по асфалта, разчертан с тебешир. Изобщо не усещат жегата, а някой обаче е закъсал, помисли си Николас, забелязвайки паркиран наблизо реанимобил. Качи се в нажеженото си ТХП, свали стъклата и пусна вентилатора с пълна мощност, за да продуха скоростно колата. Със запалването живна радиото. Беше „Автор-радио“, нова станция, която между пътнотранспортните информации пускаше авторски песни. Женски глас страстно и скръбно запя в съпровод на китара: „Ти казваш ми, че всичко е съдба, реди играта нишки и ги сплита…“ Фандорин потегли. За да излезе от двора, трябваше да мине под арката. Като премина от ярко осветения двор в тази тъмна зона, Ника за всеки случай забави, защото нищо не виждаше. И прекалено късно забеляза как от стената се отлепи тънка сянка…

 

Не, за отлепената от стената сянка после. Първо да приключим с Елеонора Ивановна Моргунова, та повече да не се връщаме към тази неприятна във всяко отношение дама.

За гостенката на Елеонора Ивановна. А може би госта. Или дори Госта.

Около половин час след като си тръгна длъгнестият загубеняк, на вратата на апартамент 39 се звънна. Елеонора Ивановна доста време не отвори, само се взираше през шпионката. Да не е изгоряла крушката на стълбите, тъмно беше, нищо не се виждаше.

— Кой е? — попита накрая. — Нали чувам, че шумолите там. Кажете, или ще телефонирам в милицията.

Тънко гласче отговори:

— Отвори, Лялечка. Аз съм, Светуся. (7. Виж бележките накрая на книгата.)

Моргунова от изненада си удари челото във вратата. От петдесет години никой не беше я наричал „Лялечка“. Откакто умря Светуся, сестра й — удави се в езерото. Елеонора Ивановна никого не беше обичала колкото Светуся. Всъщност оттогава изобщо никого не беше обичала.

И потресената Лялечка извърши нещо невероятно: свали веригата и отвори вратата. Нещо й беше станало, сякаш дори не беше на себе си.

Така де, няма да държи Светуся на тъмното стълбище!

Някой влезе от тъмното и я лъхна забравен мирис — на парфюм „Красная Москва“, но Моргунова нищо не успя да види, защото бърза ръка й дръпна очилата, а Елеонора Ивановна почти нищо не виждаше без очила — седем диоптъра плюс глаукома. Тя заотстъпва и извърши две взаимообразни действия: присви очи (поне нещо да види), а същевременно си отвори широко устата (за да изкрещи). Нещо видя. И лицето й инстинктивно извърши обратното: устата й се затвори, а очите й широко се отвориха. Не беше Светуся. Светуся завинаги остана двайсет и две годишна, с две плитки. А тази беше старица със същата роба като нейната, със същата чанта и тъмни очила.

— Пошегувах се. Не съм Светуся. Аз съм Елеонора Ивановна Моргунова.

В гърдите на старицата нещо изпука, притъмня й пред очите. Нима съм с такъв гаден писклив глас, помисли си слисана Елеонора Ивановна. Тоест не аз, а… Но как така? Защо?! Тя стигна заднешком до стаята, за малко да залитне, но се задържа на краката си. Отстъпи още малко назад и се свлече на фотьойла. На масата имаше чаша вода с валокордин, винаги подръка. „Пий, бързо пий“ — подсказа й бясно думкащото сърце. Но тя забрави за капките — привидението влезе в стаята, седна на стол в тъмния ъгъл. И пак заговори:

— Слушай, извинявай, че се представих за Светуся. Исках да ми отвориш вратата. Не съм, хе-хе, Свети дух, та да влизам направо.

Моргунова трепна.

— Знам кой си! — викна тя с разтреперан глас. — „Слушай, извинявай“ — така се обръща към Иван Карамазов дяволът в девета глава в четвърта част на „Братя Карамазови“^[1]. Това е халюцинация. Сигурно съм припаднала и ти ми се привиждаш.

— Харесва ми, че с тебе направо почнахме на „ти“ — засмя се халюцинацията, с което само потвърди разкритието на Елеонора Ивановна — това вече беше точен цитат от същата глава. Имам инсулт, ето какво е, помисли си старицата. Цял живот изучавам Фьодор Михайлович, нищо чудно, че ми се привиждат такива неща. Или инфаркт? Как ме боли сърцето!

— Какво се чудиш? Винаги си знаела, че така ще свърши, стара дяволице.

— Нищо не съм знаела — едва изхриптя Моргунова, чувстваше се все по-зле.

— C’est charmant, „не знаела“. Научила наизуст целия Достоевски, а не знаела — химерата стана от стола, но не се приближи, остана там. — Не се притеснявай. Може сега да си тръгна и да те оставя на мира. Само ми отговори на няколко въпроса и си отивам. Ей Богу, отивам си. Хе-хе…

Докато продължаваше тихият съскав смях на неканената гостенка… тоест госта… тоест Госта, Елеонора Ивановна посегна с разтреперана ръка за лекарството си и усети: не, не може да го стигне. Няма сили.