Секретарката влезе — а Николас Фандорин, шеф на консултантска компания „Страна на съветите“ стоеше до прозореца и с измъчен вид слушаше клавирните акорди, които се долавяха през уличния шум. В музиката нямаше нищо ужасно — стандартният валс на Грибоедов, много старателно и гладко изпълнение, но очевидно изпитание за Фандорин. Той ту въздишаше, ту се мръщеше. А когато приятната мелодия за миг спря, а после се понесе отново, много по-силно и наситено, та веднага се почувства ръката на опитен пианист, Ника съвсем се умърлуши. За което си имаше причини, но за тях — по-късно.

И така, в кабинета му влетя Валя, усмихна му се със силиконово съблазнителни устни и съобщи:

— Николай Александрович, имате посетител. Не разкри целта на визитата си, искал да ви я съобщи лично.

Валя напоследък полагаше усилия да си промени имиджа: гледаше да се изразява цивилизовано и да се държи като дама, но засега се все още правеше засечки и изпортваше нещата.

— Само че тая работа ми се вижда феерия-мизерия —добави тя, което на нейния жаргон означаваше „гола вода“, и сбърчи идеалното си носле (две операции, трийсет хиляди долара). — Най-обикновена дрога. Щях да го изритам моменталически, но май е домъкнал нещо. Да ви шитне. Тоест да ви предложи — поправи се Валя и с изящен жест си докосна прическата.

— Каква дрога? — мрачно попита Ника и се върна на бюрото си.

— Наркоман. Шляят се разни отрепки, а истинска клиентела — нъц.

Което си беше истината. През лятото фирма „Страна на съветите“ оставаше доста време без работа. Тоест в сравнение с по-рано не бяха толкова зле. Системата „някой ми каза“, най-бавната, но и най-сигурна реклама, вече се беше задействала и клиентелата полека-лека се множеше. За съжаление отдавна не беше се захващал с нещо истински сериозно. Повечето кандидати за съвет идваха при Николас, или Николай Александрович, или Ника (според степента на сближаване) просто за да се изприкажат, да разкрият пред съпричастен човек богатата си душевност и сложните си проблеми. В Америка за целта се ходи на психоаналитик, но в Русия този високорентабилен плод на фройдизма не се е прихванал — и няма да се прихване поне докато не отпадне нежелателният компонент „психо“.

При Николас такива посетители не лягаха на кушетка, а седяха на обикновени столове, защото не бяха психясали, а съвсем здрави хора, но просто твърде леснораними. Подрънкат час-два, получат си дозата съвети и си тръгнат умислени. Да се работи с такъв вид клиенти не е лесно, те все едно ти изпиват кръвчицата, но затова пък плащат добре. Обаче през лятото енергийните вампири плъпват по Биариците и Сардиниите да си възстановят нервите, да енергизират чакрите, да балансират праната. Специалистът по полезни съвети скучаеше от безделието и се отегчаваше. И това пиано за капак…

Валя наостри ухо — имаше отличен слух. Ядно каза:

— Дрънкат на пиано, а? Хиляда пъти ви казах: не си цени щастието МеМе. Да случи на такъв мъж, а пък… Само ви тормози. — Секретарката въздъхна, погледна лъчезарно шефа — от горе на долу и пак нагоре. — Ах, на ръце щях да ви нося. Като кукличка щях да ви обличам.

За Валя

Откакто Валя Глен окончателно си избра джендъра и по хирургически път се приобщи към женския пол, стана крайно нагъл, тоест нагла, и открито ухажваше шефа си. Всъщност отдавна трябваше да я уволни, но кой друг ще му работи за такова заплащане? А и когато попаднеха на истински случай, тя ставаше безподобна като помощничка.

Модерната медицина се развива с бясна скорост. Особено медицината за здрави хора, която не спасява човешки животи, а задоволява хрумвания и капризи. Никой не би повярвал, като видеше секретарката на Ника, че допреди няколко години тя беше млад мъж и се казваше Валентин. Лицето, фигурата, гласът, жестовете — всичко бе променено. Само номерът на обувките й беше предишният, но за сегашните девойки четирийсет и втори номер не е кой знае каква рядкост.

Новопръкналата се Валя легално си смени паспорта и нелегално — акта за раждане, в останалите документи, в които не се посочва полът, от рода на дипломата и шофьорската книжка, просто дописа по едно „а“ на името си. Унищожи старите си снимки. Смени си гардероба. Пребоядиса колата си от металик в розово.

Така прекрасната половина на човечеството се попълни по непланиран от природата начин.

— Човек трябва да има фридъм ъф чойс и аз избрах джендъра, който повече ме кефи — обясни тя на работодателя си, когато се върна на работа след второто си раждане.

— Тоест женския? — кимна Ника.

— Не, мъжкия. Не ме интересува моят пол, а противоположния.

На това място Фандорин, според израза на Валя, престана да стопля и се гипсира.

— Чакай де, да не би мъжкият пол да е за предпочитане пред женския?

— Биен сюр. Мъжете са върхът! С пичовете можеш и мачове да гледаш, и да движиш с мотоциклети. Не е като с мацките. Изобщо не си представиш колко сме гадни ние, женските.

Помощничката му обясни също така, че е направила тази жертва за него, за Ника. За да не се чувства извратен, когато най-накрая разбере, че двамата са родени един за друг.

Което впрочем не я възпря веднага след второто си раждане да се омъжи. По две причини. Айнс: цял живот беше мечтала да се разходи из Александровската градина с младоженско було. Цвай: Мамона (така наричаше Валя майка си банкерката) спря кранчето на бившия си син — заяви, че не е имала и няма да има дъщери. А трябваше да се живее. С какво — с мижавата заплата от Ника?

Така че сключи комерсиален брак — по сметка. Поне от страна на булката. Затова пък младоженецът Макс Зюзин, собственик на империя обществени тоалетни, се влюби безпаметно в чудото на пластичната хирургия. Вдигнаха грандиозна сватба в дворец от времето на Екатерина. Фоторепортажи от бляскавото събитие се появиха във всички лъскави списания, Валя беше наречена „русалка“, „царица Лебедица“ и „загадъчната непозната“.

Семейният живот не потръгна.

Когато съпругът научи по каква причина избраничката му не може да има деца, го хвана истерията. Даже понечи да убие Валя на място с голи ръце, но да се убие Валя с голи ръце се оказа непредвидено трудно, не и без помощта на гардовете — а Макс избягна да вика гардовете, за да не се разчуе. Така че накрая освен моралните травми понесе и физически: във вид на цицини и избит зъб.

Разведоха се цивилизовано, без ориенталщини. Тоалетният император, макар и емоционален човек, не беше глупав. Никак не се нуждаеше от поредна вълна публикации.

От краткия брак Валя доби прилична издръжка и мъжовото си презиме — писна й всеки път да си сменя документите.

Като цяло Фандорин изкара без секретарката си по-малко от месец и после нещата продължиха по утъпкания си път.

— Остави ме на мира — сопна се Ника. — И да не си посмяла да наричаш Алтън „МеМе“, колко пъти да ти повтарям.

Идиотското съкращение означаваше „мадам Мамаева“.

— Така ли? — обиди се Валя. — А тя мен може да ме нарича „трансформър“? Въртиопашка такава — хем си има мъж!

— Край, точка! — тропна по бюрото Фандорин. — Да влезе посетителят!

Докато Валя я нямаше, той бързо отиде до прозореца и се заслуша.

Беше тихо. Никакъв валс.

От това се почувства още по-зле. Какво правят там?

— Здрасти — чу се небрежен млад глас. Ника се извърна.

Към него с протегната десница се запъти висок младеж с куп листове подмишница. Стори му се симпатичен: висок, строен, с красиви тъмни очи. Доста странно облечен — с риза с дълги ръкави на тази жега, и с тежки кубинки. Но имаше хубава усмивка. Веднага си личеше, че е в прекрасно настроение. Изобщо не приличаше на наркоман.

Ника погледна с укор секретарката, застинала на вратата.

— Чух, че купувате стари писаници — каза посетителят, без да се представи. — Ще хвърлите ли едно око?

Ника покани младежа да седне, взе листовете и първо ги помириса, имаше този чудноват навик.

Тестето миришеше точно както трябва — истински старовремски, на отдавна отминали епохи. От този аромат, от който няма по-хубав на света, винаги му се завиваше свят. Той кихна гръмогласно, помоли за извинение, после пак кихна.

Но като прелисти ръкописа, видя, че не е много стар. Според вида на хартията, цвета на мастилото и натиска —втората половина на XIX век. Писано е с метално перо, но по почерка личи, че човекът се е обучавал на писмо още по Николаево време — с гъше перо и почти със сигурност в учебно заведение. При домашно обучение почеркът щеше да е по-освободен и небрежен, а тук е почти калиграфски. И редовете са изключително равни. Но не е писар и не е преписвач — пълно е с поправки и корекции. О, има и рисунки в полетата. Готически прозорец, някакви физиономийки. Доста любителски нарисувани.

Фандорин забеляза написано с големи букви „ГЛАВА 1“ и малко се разочарова: явно е някакъв трактат или белетристично съчинение. Прелисти нататък.

Почеркът, макар и красив, не беше от най-четливите. Ника присви очи и прочете един ред: „…святител Порфирий, паметен с благочестието си да избави първохристияните в Светата земя от угнетението, причинявано от езичниците…“ А, нещо душеспасително. По онова време мнозина са се отдавали на подобни писания. Тази графомания е кротувала в някой забравен сандък век и половина, и то увита в нещо, иначе нямаше да се запази така дъхът на времето.

— От обратната страна са чисти — това е прекрасно — каза той гласно. — Имам един познат художник, който рисува с перо по старинна хартия. Ако текстът не представлява интерес, ще подаря на него това тесте.

— А на мен колко ще ми шарите? — подсмръкна симпатичният гостенин и през ръкава на ризата си почеса лакътната ямка.

— Хартията е добре запазена. Мога да ви дам по трийсет рубли на лист. Колко са тук?

Тестето съдържаше наглед двайсет — двайсет и пет листа.

— За по-малко от хиляда няма да ви ги дам — твърдо заяви посетителят.

Валя изхъмка:

— Ъ, ясно — и додаде нещо неразбираемо. — Херинго, рибо зарибена.

Но младежът май схвана загадъчните думи. Обърна се и подхвърли:

— Не е твоя работа, цуци.

Ника, който броеше страниците, отвори уста да направи забележка на младия нахалник — и си остана с отворена уста.

Последният лист беше почти празен, без текст, само с написано с едри букви заглавие:

ТЕОРИЙКА

Петербургска повест

Съчинение на Ф. Достоевски

Но защо заглавието е отишло отзад? — това беше първото, което си помисли Ника. И веднага пламна, ръцете му се разтрепериха.

Не може да бъде! Наистина ли е ръкопис на Достоевски? Затова рисунките му се сториха смътно познати! От поправките личи, че не е препис, а е чернова. Тогава какво излиза? Че е писано собственоръчно от класика?

Но чернова на кое? „Теорийка“? Ника не си спомняше Достоевски да има такова съчинение. Но пък не е специалист. Може би са някакви бележки, неосъществен замисъл?

Вкъщи в библиотеката има 30-томника, пълните събрани съчинения. Там сигурно е публикувана тази „Теорийка“. Трябва да я намери, да я донесе тук и да свери текста.

— Вижте какво — с внезапно приглушен глас рече Фандорин, — почакайте ме тук. Това е май… Не, трябва да проверя. Скоро се връщам. Само ме изчакайте.

Младежът май намери реакцията му за съмнителна —бързо си взе ръкописа от писалището и го притисна към гърдите си.

— Споко — навъси се той. — Отказвам се. Не го давам за хилка. Още не се е родил оня, дето ще преметне Рулото.

— Кого?

— Руло — това съм аз — представи се младежът; или по презиме, или по прякор.

— Аз пък съм Николай Александрович, много ми е приятно. Вижте сега, нямам никакво намерение да ви мамя —заобяснява развълнуван Ника. — Просто трябва да се уверя… Ако е това, което си мисля, това ще е… това ще е!…Почакайте ме тук. Веднага се връщам. — И на минаване покрай Валя за всеки случай пошепна: — Не го пускай. По никакъв начин.

Тя кимна и прегради изхода от кабинета със силиконовия си бюст. Само булдозер можеше да я помести от позицията й.

* * *

Ника живееше съвсем наблизо, в съседния вход.

За две минути слезе, измина десет метра през двора и се качи по стълбите. Още пет минути стоя пред вратата на собствения си апартамент в размисъл върху сложен проблем: дали да звънне, или да си отключи.

През цялото това време вътре се лееха звуците на Грибоедовия валс — ту школски плахи, ту майсторски уверени.

Алтън Мамаева, жената на Николас А. Фандорин, бивш баронет и поданик на нейно величество и настоящ гражданин на Руската федерация, учеше пиано с преподавател. И това не беше просто преподавател, а самият Ростислав Бекер, лауреат на всевъзможни конкурси, гордост на руската култура.

Вижте сега картинката.

Първо. Красивият, прочут и богат гений 5 (пет) дни седмично се мъкне до „Солянка“, за да пилее баснословно скъпоценното си време за дилетантка, която едва помни нотите.

Второ. Делова жена, издателка на проспериращо списание, прочута работохоличка, която се прибира от работа най-рано в девет, си освобождава по час и половина всеки ден, за да се прибере вкъщи за урока. Нито един не е пропуснала. И то по време, когато нито мъжът й, нито децата са вкъщи.

Трето. Алтън винаги е повтаряла, че музикалните школи с разните Гедике и Майкапари са един от най-омразните й спомени от детството.

Четвърто. За 5000 (пет хиляди!) долара се купи роял Gerbstadt.

Пето. На трийсет и пет, навлязла в най-прекрасната женска възраст, Алтън така потресаващо, така болезнено се разхубави, че дяволският Ростислав щеше да е пълен идиот да не предложи на такава ученичка сияйните си уроци.

До всичко това се стигна благодарение на ощастливяващото запознанство със знаменитостта на една презентация на списанието (проклета да е!). У Алтън изведнъж лумна безумна любов към хармонията, лауреатът се увлече в преподаване, а Н. А. Фандорин, дребният бизнесмен в съмнителна област, загуби покоя си.

Добре, няма страшно, каза си Ника, не се самонавивай. Най-обикновени уроци по музика.

Но как все пак да влезе? Ако не звънне — все едно ги дебне. Но да звъни на собствената си врата би изглеждало повече от странно. Или да каже, че си е забравил ключа?

Накрая си отвори сам, но дълго щрака ключа в бравата и нарочно вдигна доста шум в антрето.

На масичката в коридора видя малка чантичка — на звездата, и голямата чанта на Алтън. Знае се, че снажните мъже обичат малките чанти, а жените миньончета — грамадни, но горкият Ника съзря в тази невинна гледка нов повод за мазохистично самоизяждане.

Чантичката беше от щраусова кожа и сигурно струваше някаква сума, каквато фирма „Страната на съветите“ не би могла да изкара и за месец.

Колко струва змийската чанта горкият нямаше представа, защото не беше в състояние да купува такива скъпи аксесоари на жена си — Алтън си ги самоподаряваше.

Уви, ЕТ (едноличен търговец) Фандорин беше много по-беден от жена си и в пъти по-беден от собствената си секретарка. Което постоянно му се повтаряше, и то (най-лошото) не с натякване, а във вид на материална подкрепа. Алтън му купуваше скъпи сака и ризи и непрестанно лъжеше безсрамно за някакви небивали разпродажби по 499 рубли. А Валя беше възприела някаква нова мода по всякакви възможни и невъзможни поводи да му прави скъпи подаръци. Познаваше го като петте си пръста, та му избираше неща, които Ника нямаше сили да откаже. Ту ще му преподнесе за Деня на армията чиновническа парадна сабя с графиран инициал „Ф“ (може да е била на дядо му Ераст Петрович?), ту за 1 май (то пък един празник!) ще намери два билета за концерта на рок групата „Спаркс“, която Ника обожаваше от студентските си години. А наскоро за Деня на независимостта му поднесе фалшив испански дублон от XI век. Официалното наименование на монетата е „ехсеlente“, а е наречена дублон заради дубъл портрета на владетелската двойка : Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска. От обратната страна се е изтрила тънката златна баня и се вижда оловото. Фантастична монета! Музеен експонат, кой знае какви купища пари струва, но не е там работата. В този фалшив дублон имаше нещо особено. Когато трябваше да се съсредоточи, Ника я въртеше между пръстите си, галеше релефната повърхност и това почти винаги му помагаше: прескачаше някаква искрица, мисълта му намираше вярната посока и решението идваше сякаш от само себе си. Съществуват такива енергозареждащи артефакти, това се знае отдавна. Те биват с универсално действие, а биват и съвсем индивидуални. Преди няколко години Ника проведе дълго и подробно проучване и установи, че нефритовата броеница, която беше наследил, е принадлежала някога на Ераст Петрович и му е служила за свръхконцентриране на мисловната енергия. На Ника тя не помогна за нищо, просто зелени камъчета и нищо повече. Но пък фалшивият дублон се оказа безценен. Ето и сега, като се подготвяше за среща с жена си и нейния учител, той опипваше фалшивото злато в джоба си.

Как да се държи? Какво да каже?

Да й напомни за децата, та тя е майка — хрумна му спасителна идея. И веднага създаде подходящия израз на лицето му: мекота с нюанс на тревожност.

— Здравейте — любезно, но малко разсеяно (тоест точно както трябва) стисна ръка на лауреата, който му се усмихна с двусмислена котешка усмивка. А на жена си каза: — Идвам за миг, само да видя нещо — и додаде тихо: — Трябва да отделим минутка да поговорим за Геля. Нещо става с нея. Довечера, а?

Пианистът деликатно се извърна встрани, а лицето на Алтън, поруменяло (да се надяваме, че от самото музициране) и ужасно красиво, трепна виновно — стрелата улучи целта.

— Нали знаеш, в единайсет съм на нощен тест драйв.

От две години оглавяваше списание „Хай хилс“ — седмичник за автолюбителки: минимум технически подробности, максимум елегантност и практичност. Беше започнала в политическо издание, мина през еротично и накрая си намери точната занимавка. Никакви гадости, само положителни емоции плюс всеки месец изпробване на нова кола, коя от коя по-луксозна. Връх на мечтите на модерната делова жена, нали?

— Да, разбира се, забравих — с йезуитско смирение кимна Ника. Тоест: ясно, музицирането ти е по-важно от собствената дъщеря. — Добре, да не ви преча… Продължете си.

И отиде да рови в библиотеката.

Погледна отражението си в стъклото, понавъси се. Какво става, Фома Опискин^[1], постигна ли целта си, развали ли настроението на жена си? Ами не може ли тя просто да иска да се научи прилично да свири? А не може ли на трийсет и пет години за първи път да е открила вълшебния свят на музиката?

Прокара пръст по азбучния указател на включените заглавия в трийсеттомника, още за малко се отдаде на угризения, после се взе в ръце. Погледна пак, съсредоточи се.

Но нямаше какво толкова да проучва. С буквата „т“ в индекса имаше само едно заглавие: „Тайн. съветн., кн. Д. Обол-й“ (1875; неосъщ. замисъл), XVII, 14, 250,443.

И толкова, никаква „Теорийка“.

Да не би?!…

Стоп, стоп! — възпря се Ника. Да не прибързваме. Трябва внимателно да прегледам ръкописа. Вероятно е чернова на творба, която впоследствие е била озаглавена по друг начин.

* * *

Обаче нахълта в офиса задъхан, не беше взел нито един от двата асансьора, нямаше нерви да ги чака.

— Да не си е тръгнал?

— Опита се — хладнокръвно отговори Валя, която си освежаваше грима до прозореца. — И то по насилствен път. Боксьор посран. Пардон, исках да кажа „боксьорче задръстено“. Като ми заразмахвало тези ръце, та какво. Таекуондото по важи.

— Да не си му скочила? — горчиво възкликна Николас. — Ох, Валя, Валя, какво да те правя!

Надникна в кабинета си и видя, че собственикът на уникалния ръкопис клечи в ъгъла и се държи с две ръце за чатала. Ръкописа бе притиснал с брадичка към гърдите си. Лицето му беше бледо и злобно.

— Мой си е, не го давам! — изсъска той. — Мръсници!

— Никой не претендира за собствеността ви — побърза да го успокои Фандорин. — За Бога, извинете моята секретарка. Аз съм виновен. Тя е възприела молбата ми да не ви пуска твърде буквално. Но май вие пръв сте понечили да я ударите. Ето, пийнете вода и се успокойте… — пое за лакътя младежа и го настани във фотьойла. — Ако ръкописът ви е това, което си мисля, той наистина е безценен. Национално, не — световно съкровище! Но за да се уверя, трябва да го прочета. Позволявате ли?

— Я сиктир! — ревна Рулона, тоест Рулото, да, Рулото. — Давай хилядарката и тогава го чети. В мое присъствие.

— „Хилядарка“, та „хилядарка“! — разочарова се Ника. — Казвам ви, че това може да е културно събитие от световна величина! Наистина, пийнете вода.

— Не ща вода! Къде ви е нужникът?

— По коридора вляво. Може ли междувременно да хвърля едно око? — Фандорин посегна за ръкописа, пресрещна го красноречивият злобен поглед и той с въздишка измъкна хилядарка.

Тогава вече Рулото му даде ръкописа.

— Само да го прегледаш. Като се върна, ще ми го дадеш — предупреди невъзпитаният младеж и бързо излезе.

— Виждаш ли как си го засегнала — упрекна Фандорин надникналата иззад вратата секретарка. — А отначало беше толкова симпатичен.

Валя презрително сбърчи носле:

— Нищо му няма, сега ще се оправи.

— Мислиш ли? — попита Ника и разглади леко прегънатия първи лист.

— Малко херинга — в смисъл, че ще си подхрани вената, — и веднага ще стане кукличка.

Но Фандорин не чу думите й, вече четеше. Отначало трудно разчиташе почерка, после очите му свикнаха и той зачете по-бързо.

Теорийка

Петербургска повест

Съчинение на Ф. Достоевски

ПЪРВА ГЛАВА

Всяко зло за добро

В понеделник от рано сутринта Порфирий Порфириевич се беше захванал с пипкава, но доста приятна дейност — подреждаше ведомственото жилище редом до служебния си кабинет (изключително удобство!). Някои нещица трябваше да пооправи и боядиса, да притури уютец, и най-главоломното — да намери място за книгите, които засега държеше в кутии. Предишният обитател се бе задоволявал с един-единствен библиотечен шкаф, в който имаше само прашни томове с правни текстове, а новонастаненият обичаше не само юридическото, но и свободното четене, така че му се наложи да поръча при дърводелец двайсетина вместителни рафта, които бяха доставени днес и сега се натъкмяваха.

Надворният съветник (такъв беше чинът на новодомеца) вдишваше с наслада мириса на стружки и лак, и чак си тананикаше от удоволствие, докато редеше собственоръчно по рафтовете съчиненията на Декарт и Мирандола, томчетата на Лермонтов и Пушкин, както и най-новите съчинения на европейски литератори: Стендал, Дикенс, Гьоте — защото бе изучавал трите основни европейски езика, без да се броят древните.

Порфирий Петрович, който преди шест дни беше назначен за следствен пристав в Казанското управление в Санкт Петербург, не беше, може да се каже, красавец или поне представителен на вид. (1. Виж бележките накрая та книгата.) Доста нисък, пълен и дори с шкембенце, без мустаци и без бакенбарди и с късо остригано окосмение на голямата кръгла глава, някак особено обло изпъкнала на тила. Месестото му, кръгло и леко чипоносо лице беше с болнав тъмно жълтеникав цвят, но доста бодро и дори присмехулно. То щеше да изглежда може би дори добродушно, да не бяха очите му с воднист блясък, прикрити с почти бели мигли на клепачите, които трепкаха, сякаш намигаха някому.

Погледът му по странен начин не хармонираше с целия облик, в който като да имаше дори нещо женско. Ала онези, които познаваха Порфирий Петрович в служебно отношение, не се подлъгваха по заоблените му спокойни движения и плавната гальовност в говора. Пък и новите съслужители вече бяха забелязали, че той е здравомислещ човек, макар и с някои чудатости.

Приятността на грижите по подреждането на жилището бе нарушена само от едно: от уморителната горещина, каквато рядко се стоварваше връз столицата, почти четирийсет градуса. Порфирий Петрович лично закрепи на прозореца чудесния немски термометър, който даваше температурата и по Реомюр, и по Целзий, та с досада наблюдаваше как пълзи нагоре сребристият стълб и въздъхна, като видя, че този възход секна малко преди отметката за 38 градуса.

Да имаше сега един индиец с ветрило, както за англичаните в Калкута, помисли си бегло Порфирий Петрович, без кракът му да беше стъпвал нито в Калкута, нито където и да било другаде в странство. И тъй като нямаше в щатния списък на Казанското управление услужливи индийци, надворният съветник реши, че е време да си върви в квартирата, която беше наел за времето на ремонта близо до канцеларската сграда на същата „Офицерска“ улица. Там в банята го чакаше каче вода и твърде удобна лейка на верижка, с която можеше чудесно да се полива, без да прибягва до чужда помощ. Порфирий Петрович измежду другите си особености имаше и тази, че не държеше никаква прислуга и винаги сам се грижеше за себе си, така че и да се вземеше отнейде прословутият индиец, нямаше да бъде допуснат да размахва ветрилото.

Той си взе шапката, облече си сюртука върху вече вмирисаната на пот риза, и тръгна по късо коридорче към кабинета си, откъдето по-удобно можеше да излезе навън; ала дори не отвори вратите на следващото помещение, приемното — те самите се отвориха насреща му. Връз него — за малко да го събори — връхлетя запотен млад мъж, когото надворният съветник веднага позна. Беше Заметов, деловодителят от трети квартал. Новият следствен пристав се беше видял със Заметов и другите квартални чиновници, когато обходи полицейските кантори в подведомствената си територия с цел запознанство.

И странно. Нищо отблъскващо и тем паче плашещо нямаше във външността на Заметов, но щом го видя, Порфирий Петрович усети много неприятен спазъм в сърцето си, което се сви от лошо предчувствие.

Макар че, от друга страна, какво му е особеното? Ако полицейски чиновник в неработно време без почукване нахълтва в кабинета на следствения пристав, не чакай добри новини.

— Пардон! — възкликна Заметов и отскочи леко назад. — Виноват, ударих ви! Ваше високо… благородие! Ваше високобла… городие! — така се беше запъхтял горкият, че не успяваше наведнъж да изрече дългата дума.

Но Порфирий Петрович вече беше разбрал, че се е случило нещо извънредно, така че взе мерки. Той хвана ръката на деловодителя и здравата я тръсна.

— Вие сте Заметов от трети квартал, нали така? Ако обичате, няма нужда от титулуване — просто Порфирий Петрович. Така де, не сме в армията. Пардон, не си припомням вашето име и бащино?

— Александър… Григориевич — промълви чиновникът, поемайки си дъх.

Беше много млад, на около двайсет и две, с мургава жива физиономия, изглеждаше по-възрастен, облечен по модата, конте, с прав път през темето, сресан, напомаден, с безброй пръстени и халки по белите пръсти, излъскани с четка, и златни ланци на жилетката.

— Какво ново на „Столярни“, разказвайте — нареди приставът (на „Столярни переулок“ се намираше полицейската кантора на трети квартал).

— Кварталният Никодим Фомич! Ме праща! Той е там! — пак се развълнува и запелтечи Александър Григориевич и ненадейно изкрещя: — Убити! Злодейски! И двете! Не, тоест не двете… — обърка се, задави се в собствените си думи.

Приставът за миг склопи подпухналите си клепачи и бавно се прекръсти. Не беше го измамило предчувствието.

— Вижте какво — с тънък и остър глас рече надворният съветник, здраво хвана Заметов за ръкава и го поведе към писалището, където имаше гарафа с вода. — Първо на първо, пийнете вода… Така… А сега седнете и едно по едно, едно по едно… Кой е убит, къде, как?

Александър Григориевич пи вода, седна, малко се успокои и се оказа, че умее да говори и свързано, и разбрано.

— На „Екатерингофски проспект“ в собственото й жилище — лихварката Шелудякова. С удар по главата. Тъкмо да си тръгвам, и то какво станало. Тичам у вас. Първо в квартирата ви, там никой, и аз насам… Може, си викам, да ви заваря в службата…

— Убита злодейски? С цел ограбване? — сякаш не попита, а сам си каза Порфирий Петрович.

Вълнението на деловодителя сега му стана ясно.

Шумните и мръсни квартали, разположени покрай бреговете на Екатерининския канал, никога не бяха се отличавали с благочинство и непорочие. В посока към неприятния Сенни площад (той за щастие беше към съседната Спаска управа) все по-нагъсто се трупаха кръчми, питиепродавници и заведения на порока. Пиянски побоища, кражби, дребна престъпност и прочее неприятности, неизбежни във всеки голям град, тук ставаха всекидневно. Случваше се и да пречукат някого по пиянска причина или в разправия. Но злодейски душегубства с предварителен умисъл тук рядко ставаха. Може би за първи път през кратката служба на младия Александър Григориевич. Доколкото приставът си спомняше статистиката, през цялата минала година в Санкт Петербург, във всичките му десет участъка, се бяха случили петнайсет умишлени смъртоубийства. И всяко е разкрито, защото руският убиец не е някой англичанин, дето убива студенокръвно и после така прикрива всичко, че е неразкриваем. Руският злодей е пламенен и недалновиден, убива както дойде. Ако не го хванат веднага, ще иде в пивницата и на пияна глава ще си каже всичко на първия срещнат сътрапезник. Или на сутринта ще изтрезнее, ще се хване за главата и ще тича сам да се предаде — един вид, дръжте ме, православни, аз убих!

Първо трябва да разпрати агенти по кръчмите, отбеляза си Порфирий Петрович. После да провери за следи на местопрестъплението. И, разбира се, да разпита съседите.

Ох, голяма неприятност. Тъкмо встъпва в длъжност, още не е приел дори поздравленията на всички доброжелатели, а ето вече умишлено убийство. Дано не се изложи.

Тревожна мисъл, но същевременно и не съвсем неприятна. Надворният съветник усети познатото стръвно пощипване в носа, защото по темперамент беше любител на заплетените задачки и се чувстваше най-жизнен, когато разнищваше някой засукан случай.

— Чакайте — сепна се изведнъж. — Казахте: „и двете“? Или бъркам? Две ли са убитите? — от нетърпение отне чашата с вода, надигната отново от Заметов. — Кажете де!

— Две са жертвите, а една е убита — не съвсем ясно заобяснява Александър Григориевич, но веднага се поправи: — Альона Ивановна, лихварката, живее със сестра си. Та и сестра й е ударена по главата, но не е убита, само е в несвяст. Закараха я в Обуховската болница. Нашият поручик Иля Петрович искаше веднага да върви да я разпита, но капитанът не даде. Каза, че трябва да се даде преднина на следствения пристав.

— Съвсем правилно е преценил достопочтеният Никодим Фомич!

Лицето на надворния съветник грейна — по две причини наведнъж. Първо, престъплението се оказа все пак не европейско, а руско, стремглаво. Второ, има жив свидетел — това е съвсем друго. Свидетелят ще разкаже всичко, ще опише, ще ги насочи към престъпника — после остава само да бъде обявен за издирване убиецът и да се задейства полицията, нататък не е наша работа.

Значи можеше да излезе всяко зло за добро. Едва встъпил в длъжност новият следствен пристав — и ето, още първата седмица разкрива умишлено убийство с ограбване. За началството не е от значение дали е имало свидетел, или не — а само едно: случаят да бъде приключен и да се рапортува. Добре тогава, заповядайте. Чудесно ще бъде и за служебното му досие, и за репутацията.

Ала Порфирий Петрович не остана дълго време така окрилен в бляновете си. Когато с деловодителя излязоха навън, за да отидат в Обуховската болница, надворният съветник бе сполетян от нова мисъл, тревожна:

— А сестрата тежко ли е ударена? Да не умре?

— Това не мога ви каза. Когато я откараха, беше зашеметена. Лихварката е убита с един удар на място. А на Лизавета може да й е по-твърда главата. Или някак странично е дошъл ударът. Виноват, не знам — Александър Григориевич разпери ръце и сърцето на пристава пак се сви неспокойно.

Без да обръща внимание на горещината, той се втурна по улицата в забързан тръс, Заметов подире му.

На ъгъла със Сенния площад спряха да си починат, защото пълничкият Порфирий Петрович съвсем се задъха. Докато шумно поемаше въздух и се държеше за сърцето, той си помисли: здравето ми съвсем е отишло по дяволите. По-рано нямаше и да усетя как съм пробягал километър. Не ще и дума, годинките си казват своето, ала някои и на трийсет и пет са като петлета, а нашето положение: сърдечно изтощение от силни кафета и безброй цигари, стомашни киселини от ергенска сухоежбина и пак от тях — хемороиди, mille pardons. Ще трябва, ще трябва да се запише в курсовете на Клевезал при Синия мост. Всички много ги хвалят. Даже тайни съветници ходят там да правят шведска диетична гимнастика. Казват, че помагала.

Пооклюма се за около минутка, после забързаха нататък и много скоро вече крачеха по дългия болничен коридор, боядисан в унило зелено.

Потърсиха доктора.

Онзи излезе, потърквайки уморено носа си между веждите. На зададения с разтреперан глас въпрос: „Бихте ли ми казали дали е жива доставената от полицията Лизавета Шелудякова? И ако е жива, дали е в съзнание?“ — отговори, че е жива и здрава, съвзела се е от удара, защото не е много наранена, и може да говори.

ВТОРА ГЛАВА

Напусто

Чудна работа, докато пребиваваше в опасение, че свидетелката може да умре, без нищо да разкаже, Порфирий Петрович бързаше, притесняваше се, впусна се в бяг по жегата, та не само той, а и младият Александър Григориевич стана вир-вода. А щом чу от доктора, че свидетелката е съвсем добре и може на минутата да бъде разпитана, надворният съветник угаси цялата си разпаленост и напротив, стана някак вял и замислен.

— Кажете ми, драги — тихо промълви той и подхванал Заметов под ръка, го отведе встрани, до прозореца, — какво представлява тази Лизавета? Тя нали е жителка на квартала ви, не я ли познавате от по-преди?

От набраната скорост деловодителят още пристъпваше от крак на крак, готов да тича нататък, към целта.

— Не е да я познавам отблизо, но съм я виждал — нетърпеливо каза той и се озърна в посока към болничните стаи (докторът обясни, че ударената Шелудякова е в номер дванайсет). — В участъка. Поради случая с отрочето, дадено във Възпитателен дом. Да вървим, какво става?

Но приставът не се забърза за никъде, а даже се прозя, прикрил с шепа устата си, седна на широкия перваз на прозореца и залюля възкъси крачета.

— Във Възпитателен дом ли? — полюбопитства той, разположил се уютно. — Реших, че е мома.

Като разбра, че вече не бързат, полицейският деловодител започна да разказва.

— Да не си помислите нещо, Порфирий Петрович. Тази Лизавета е добра и честна жена, никой лоша дума няма да каже за нея. Сестра й, покойната Альона Ивановна — тя беше същинска пиявица, за нея надали някой ще заплаче. Двете живееха заедно на „Екатерингофски“. С лихварство много може да се напечели човек, ако няма сърце особено, а пък Альона Ивановна изобщо не притежаваше такъв орган. Живееше мизерно, стиснато, ала беше богаташка.

— Значи сега всичко остава за сестра й — кимна с разбиране Порфирий Петрович.

— О, не. За старата се знае, че завещала целия си капитал на някакъв манастир, много пъти се е хвалила така пред чужди хора.

— Е, може само да се е хвалила, пък да няма никакво завещание черно на бяло. Стариците, особено алчните, са твърде непредразположени да пишат завещания. Желаят вечно да са живи. Така че е много възможно наранената Лизавета покрай смъртта на сестра си да забогатее.

Заметов отначало не разбра накъде бие приставът, а като схвана, се засмя:

— Ох, моля ви… Не, в никакъв случай. Ако не познавах Лизавета, може и на мен да ми хрумнеше нещо подобно, но не, невъзможно е. Трябва да сте съвсем наясно с положението. Лихварката ей тонинко не зачиташе сестра си. Тя е доста по-млада, може би е от друг брак, не знам. Старицата я имаше за един вид слугиня. Много я наскърбяваше, даже я биеше. А нашата — тиха, скромна. Никому нищо не отказваше. Затуй все бременна беше, мнозина се възползваха от плахостта й. Щом роди, носи малкото във Възпитателния дом, защото Альона Ивановна бездруго не би допуснала дете в дома си. (2. Виж бележките накрая на книгата.)

— Е, та много дечица ли е народила? — с тон на любопитен клюкар попита приставът и дори се подхили.

— Не мога да ви кажа. Тя и самата Лизавета може да им е изпуснала края. Защото е малко така — врътна пръст на слепоочието си. — Откачена.

Порфирий Петрович подскочи:

— Как откачена? Как откачена? Умее ли да говори? Умее ли да излага някакви мисли?

— За говорене — говори, но колкото до мисли, как не. В целия цивилизован свят да има десетина души, дето да могат да изложат мисъл, но се съмнявам — отбеляза философски Заметов.

— Да, сигурно е така, ако тълкувате мисълта в толкова задълбочено разбиране — рече бавно надворният съветник и присви и без това малките си оченца. — Ами кажете ми, прекрасни Александър Григориевич, що за хора прибягваха до щедростта на Альона Ивановна, тоест до отпусканите от нея пари? Местни жители или не само?

— Тя отпускаше пари само срещу заложена вещ и никога не даваше повече от четвърт от истинската цена. А кой ще приеме подобни условия? Само пияница или човек в крайна нужда. Но ходеха при нея, мнозина ходеха, защото тя беше алчна и приемаше всяка вещ, която други лихвари биха отказали. Дори една рубла да струва, не придиряше.

— Как ме засипахте с приказки — укори го изведнъж надворният съветник и скочи от перваза на пода. — Коя е стая дванайсет?

Заметов чак ахна от подобна несправедливост, но не успя да изкаже протеста си — приставът вече бързаше по коридора, наложи се да го гони.

Лизавета Ивановна Шелудякова се оказа към трийсет и пет годишна жена, много висока, тромава, мургава, с големи кравешки очи. Тя не лежеше в леглото, а седеше, провесила крака с износени обуща, сякаш възнамеряваше час по-скоро да напусне болницата, та да не обременява никого тук с присъствието си. Голямата й глава беше превързана с бяла кърпа.

Докторът заобяснява:

— Докараха я в безсъзнание. Но предполагам, че не от удара, а от страх. Защото от малко амоняк веднага се съвзе. И взе да се стеснява. Не дава даже да я събуем. Едвам я превързах. Раната й впрочем е само цицина, нищо повече. Ами заповядайте, поговорете си, а вие излезте, излезте — разпъди останалите болни.

Пет жени — на вид от най-ниското съсловие — безропотно се вдигнаха от местата си и като се оглеждаха с любопитство, излязоха в коридора. Заметов затвори старателно вратата подире им.

— Сърдечно се радвам да се запознаем — каза надворният съветник на уплашената Лизавета и седна на стола с най-предразполагаща усмивка. — И още по-щастлив съм поради чудотворното ви спасение. Дето се вика, действително Божие провидение — той изрази смирение на лицето си и се прекръсти три пъти, но живият му поглед с живачен блясък неотлъчно следеше лицето й. Тя също гледаше пристава, ала от притеснение не можеше да промълви нито дума. Помръдна ръка да се прекръсти — и не се престраши да я вдигне до челото си.

— А знаете ли, мила моя, че изпитвам люта завист. Дааа — тялото му се затресе в ситен смях. — И към кого, мислите? Към тях — извърна се към вратата, — към вашите съседки. На тях със сигурност всичко сте разказали, а пък аз, макар да съм следствен пристав, нищичко не знам засега и седя пред вас като пълен профан. — Той се посмя още към половин минута, сякаш да даде време на своята събеседничка да се повесели заедно с него, и съзаклятнически намигна. — Ами разправяйте. Какво видяхте. И кого най-вече? Сега това е най-най-важното за нас.

Метна крак връз крак, скръсти пръсти и се приготви да слуша. Заметов, изправен зад гърба на надворния съветник, също цял се превърна в слух. Подготви си бележник и молив да записва показанията.

Лизавета мълчеше.

— Дайте подред, подред — окуражи я Порфирий Петрович. — Вие си бяхте у дома със сестра ви, нали? И се звънна на вратата. С камбанка сте сигурно?

— С копче — тихо отговори ранената и приставът се усмихна с облекчение.

Откачена или не, но разбира въпросите и може да отговаря.

— Добре, чудесно. И така, чувате, че се звъни: дзън-дзън или дрън-дрън, не знам как ви звъни звънецът.

— Дзърр-дзърр — уведоми го свидетелката. — Само че аз не си бях вкъщи.

— Как така? — попита озадачен надворният съветник.

— Бях при кръстника. Кръстникът ме викна да пием час къде шест и нещо. — Лизавета постепенно май престана да се страхува от събеседника си и стана по-разговорлива. — Бяхме се разбрали.

Порфирий Петрович се напрегна. Гальовно попита:

— Минутка. Дали правилно ви разбрах, че по това време се е предполагало да отсъствате от къщи и Альона Ивановна да остане сама.

Свидетелката замига, явно не беше разбрала въпроса.

— Кой знаеше, че си поканена на гости? — не издържа Александър Григориевич.

— Кръстникът знаеше, кръстницата. Сестра ми Альона Ивановна — взе да прегъва пръсти Лизавета. — И няма кой друг.

— Добре — леко се намръщи приставът. — Нататък.

— Отидох при кръстника, а кръстницата се поболяла.

— И вие, без да сядате на чай, си тръгнахте да се прибирате?

Жената кимна.

— И сега от този момент, когато се качвате по стълбите… На кой етаж сте, извинете?

— На четвърти — подсказа Заметов.

— След като се качихте на четвърти етаж — оттук насетне най-подробно, ако обичате — рече надворният съветник. — Какво чухте, какво видяхте.

Лизавета се замисли и доста дълго време мисли, после каза неуверено:

— Нищо не чух.

— А вратата?

— Не беше заключена изобщо. Даже се учудих. Альона Ивановна всякога се залостваше.

— Така, така — закима окуражително Порфирий Петрович. — И вие какво, влязохте ли?

— Влязох.

— Къде? В стаята?

— В стаята.

— И там?

Лицето на свидетелката изведнъж доби съвсем детски обиден вид, от ясните й очи без никакви задръжки се поляха едри сълзи.

— Альона Ивановна… на пода — Лизавета изхлипа. — Ръчицата й ей тъй извъртяна. Окото й отворено, гледа. Къде ли гледа, си викам, защо е на пода.

— Тя ничком ли беше паднала? — бързо я прекъсна приставът.

Жената подсмръкна, погледна неразбиращо чиновника, но на този въпрос можеше да му отговори Александър Григориевич:

— Тъй вярно, ничком, едната й ръка изпъната напред, а главата й ей тъй извъртяна. И окото й наистина беше отворено.

— И после? — попита Порфирий Петрович и затаи дъх, защото разговорът се приближаваше към най-важното.

— Гледам, нещо червено има в косата, ей тук — посочи Лизавета превързаното си теме. — „Альона Иванова, рекох, какво ви е? Да не сте паднали? Ударихте ли се?“ Приклекнах до нея, исках да й помогна. Изведнъж нещо шумна отзад — тя пак заплака, но сега само със сълзи, без хлипаници. Надворният съветник търпеливо чакаше. — Искам да се обърна, а не мога — от уплах…

— И не се ли обърнахте? — също с уплах пошепна Порфирий Петрович, но вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Не посмях.

— И след това удар, мрак и се свестихте в болницата. Така ли? — приставът ядно се тупна по коляното и скочи.

Свидетелката със страх го погледна изотдолу. Плахо кимна:

— Извинявай, господине…

* * *

— Напусто! Всичко беше напусто! — жално повтаряше надворният съветник, докато изкачваше стълбите на голямата мрачна сграда, която излизаше на „Екатерингофски проспект“, а от другата страна — на канала. — И хем си чувствах, че няма да ми се улесни случаят. Интуиция. Позната ли ви е тази дума?

— От латинското intuitio, което означава „прозрение за истината без участие на логиката“ — блесна Заметов, който го водеше нагоре. — Ето тук, на третия етаж, правят ремонт, има бояджии. А на четвърти едното жилище е празно, там е бил чиновникът Луфт, миналата неделя се е изнесъл, така че Шелудякови са останали сами на етажа.

— И това е знаел вероятно. — Порфирий Петрович се спря пред открехнатата врата, иззад която се чуваха гласове.

— Кой, ваше високоблагородие? — не разбра деловодителят.

— Престъпникът. И за немеца, дето се е изнесъл, и за Лизавета с чая й. Само не е знаел за болната кръстница. Това поне ме обнадеждава — все пак не е вездесъщ сатана, а простосмъртен човек. — Той въздъхна и натисна медното копче на звънеца.

Камбанката наистина, както каза свидетелката, нададе някакъв раздрънкан тракащ звук. Без да чакат, влязоха.

В жилището въпреки късния час беше светло — юлското слънце още не беше се скрило зад покривите.

— Аа, доведохте ли го? — погледна към деловодителя кварталният, капитан с прошарени мустаци и добродушно лице с малки червени жилчици. — Позабавихте се, Порфирий Петрович.

Следственият пристав накратко и сякаш между другото разясни причината за забавянето и бързо завъртя на всички страни извънредно кръглата си глава. Засега нарочно не погледна към трупа до масата — прецени обстановката, която впрочем не му се видя никак интересна.

Малка стая с жълти тапети, саксии мушкато и тензухени завески на прозорците. Мобилировката, много вехта, от светло дърво, се състоеше от диван с грамадна изгъната дървена облегалка, пред дивана елипсовидна маса; тоалетно шкафче и огледало между прозорците; столове покрай стените и две три евтини картинки с жълти рамки: немски госпожички с птици в ръцете — това беше цялото обзавеждане. В ъгъла пред малка икона гореше кандилце. Навсякъде беше много чисто: и мебелите, и подът лъщяха, всичко блестеше от чистота. Нито прашинка нямаше в този дом. „При злите стари вдовици е такава чистота“ — рече си наум надворният съветник и хвърли любопитен поглед към басменото перде пред вратата за втората мъничка стая, където виждаше легло и скрин. Цялото жилище се състоеше от тези две стаи.

— Спалнята? Такааа — измърка сам на себе си Порфирий Петрович, надничайки в съседното помещение.

То беше съвсем малко, с грамаден иконостас. До другата стена имаше широко легло, доста чисто, юрганът беше с лице от съшити атлазени парчета. До третата стена имаше ракла с издърпани и отчасти изпразнени чекмеджета. Изпод леглото стърчеше отворен сандък, около него по пода се валяха някакви пакети и пакетчета. Порфирий Петрович вдигна едно пакетче, прочете надписа на хартийката: „7 юни, студ. Линчуков, 3 р. 25 коп., 1 мес.“

— Тук е прибирала заложените вещи — обясни кварталният Никодим Фомич. — Цяла ведомост. Ето: дата, име на клиента, сума, срок.

Приставът кимна, поопипа в чекмеджетата на скрина под спалното бельо и извади дебела пачка банкноти, превързана с червен ширит. Премери я на длан и я подаде на кварталния:

— Пребройте ги — след което продължи търсенето. Прегледа някакви хартийки, извади омърляна тетрадка и се вторачи в нея с изключително внимание.

— Три хиляди сто двайсет и пет рубли — докладва Никодим Фомич. — Не ги е намерил очевидно. И от раклата почти нищо не е взел, само някои неща най-отгоре. Тук в пакетчетата не са само боклуци. Има злато, има и други ценни неща. Дали някой го е стреснал? Дали се е уплашил от връщането на Лизавета? Можел е просто след туй да се върне тук и да си довземе едно друго.

— Загадка — потвърди Порфирий Петрович, прибра тетрадката в джоба си и продължи да оглежда. — А оръдието на убийството?

Той приключи с огледа и най-накрая се приближи до мъртвото тяло.

Старицата лежеше точно както обясни Заметов: ничком, с едната ръка изпъната нагоре и извъртяна. Отвореното й око проблясваше като стъклено. По тила имаше малко кръв, спечена под оредялата косица, сплетена отзад и затаената на кокче.

Надворният съветник пое дълбоко въздух, зажумя и бръкна в раната с пръсти. Лицето му пребледня, но той не побърза да си дръпне ръката.

— Правоъгълна дупка… Около шест на три сантиметра… — продължи да съобщава и все повече пребледняваше. Челото му се ороси в пот. — Май е тъпото на малка брадвичка… Изключително силен удар. Как се е отървала Лизавета?

Най-сетне си измъкна пръстите, погледна ги и изкриви уста.

— Ей, полейте на негово високоблагородие да се умие — нареди кварталният на един от полицаите (в жилището имаше още четирима души освен началника).

Надворният съветник старателно си изми ръката в легенчето и си почисти ноктите със специалната си четчица, след което резюмира:

— Брадвичката е много удобен инструмент за убийство. Правиш си някаква гайка или клупче под мишницата, закачаш си я — и нищо не личи под дрехите. А пък я вадиш за секунда. — И показа как можеш да дръпнеш брадвичка изпод мишницата си и да удариш отгоре. — По темето — рече умислено. — Отзад. От което какво следва?

— Какво? — попита капитанът.

— Ами това, че убитата не е била уплашена от престъпника и самата тя го е пуснала в стаята, та и с гръб към него се е обърнала. И второ, че на ръст е по-висок от средния, щом я е ударил отгоре и право в темето. Разпитахте ли хората по стълбите и в двора?

Никодим Фомич се изпъчи:

— Тъй вярно, още веднага. Никой нищо.

— Знаех си аз, знаех си — жално промълви надворният съветник. — От самото начало, щом видях господин Заметов. Единствено остава… — той се обърна към деловодителя: — Александър Григориевич, душко, моля ви за лична услуга. Препишете си всички имена и сведения от хартийките на пакетчетата. И после заповядайте в квартирата ми. Посред нощ, след полунощ, няма значение. Сега все едно няма да се спи. Господин капитан, ще ми дадете ли за помощник деловодителя си? Бива си го младежа.

Александър Григориевич се изчерви от удоволствие и погледна кварталния с надежда и страх — да не откаже. Но Никодим Фомич се усмихна под мустак и смигна успокоително:

— Добре, бива. Сигур му е скучно да търка гащи по цял ден в кантората.

— Благодаря ви. Но като цяло тежък случай, господа. Нямаме никакви следи, свидетели също нямаме. — Приставът махна унило с ръка и излезе на стълбите.

ТРЕТА ГЛАВА

За Порфирий Петрович

Ала крайно време е вече да се запознаем по-отблизо с главния герой на нашето повествование, защото историята, която му се случи в знойните юлски дни на 186… година, може би ще го обрисува не от най-приятната страна, а той беше в най-висша степен забележителен човек. Не с типичността на образа си — о, ни най-малко; така че критиците, които изискват героят непременно да е носител на съвременните повеи, изразител на епохата, вероятно ще изпаднат в негодувание от тази личност. Порфирий Петрович, макар да се отнасяше с уважение към завоеванията на прогреса, не ги имаше за свой кумир, а по строгото си придържане към установените правила и особено по старомодния си маниер на говорене по-скоро можеше да бъде отнесен към ретроградите. Едно поне е несъмнено: той беше странен човек, дори особняк. А особнякът в повечето случаи е частен и нехарактерен случай, така че Порфирий Петрович в никакъв случай не подхождаше за определението „типичен образ“. Но колко ли интересен и разнообразен щеше да е животът, ако всички бяха само „типични образи“? Хайде стига с тях. Може те и да не съществуват изобщо — освен във въображението на критиците.

Историята на рода, от който произхождаше нашият герой, беше доста необичайна. Според семейното предание, непотвърдено от никакви писмени свидетелства, защото всички фамилни документи бяха изгорели в пожар още през първата половина на предходното столетие, един от предците на Порфирий Петрович бил немец на военна служба от добър род, на име Фон Дорн или може би Фон Дорен. Потомците на другоземеца пришълец останали в Русия и се размножили поколение след поколение, едни се издигнали, други западнали и се провалили. Към тези последните се отнасяше и линията на Порфирий Петрович, чиито дядо и прадядо били напълно неграмотни, орали земята и поради загубата на родовите грамоти вече не се водели дворяни, а били почти като селяни. По онова време не само титлата, а и самата им фамилия не съществувала. Тоест не че напълно не съществувала, ала служителят, когато издавал на пострадалите от пожара нови документи вместо изгорелите, поради недочуване ги записал „Федорини“, а те, бидейки неграмотни, нямало как да проверят.

Повторното издигане на рода беше започнало отскоро, от родителя на нашия герой.

Тъй като бил с крехко здраве и негоден за земеделски труд, Федорин баща влязъл да учи в семинария с надеждата да премине към съсловието на духовенството. Там учил едно време със самия Михайла Михайлович Сперански^[2] и подобно на този титан в руската история сменил расото със сюртука на дребен чиновник. (3. Виж бележките накрая на книгата.) Но за разлика от видния си съученик не блестял с особени дарби и дълго време не успявал да се издигне повече от четиринайсети клас в йерархията. Едва към залеза на кометоподобното висше покровителство Михаил Михайлович, като срещнал случайно някогашния познат, се погрижил за него и го назначил на добра длъжност, но и тази усмивка на съдбата се превърнала в присмех. Благодетелят му бил низвергнат безпощадно, според слуховете едва избягнал екзекуция, а благоволението му се лепнало като черно петно в служебното досие на Пьотър Федорин.

На около шестдесет години бащата на Порфирий Петрович окончателно разбрал, че съдбата му е пълна несполука. Вечният титулярен съветник живеел сам. Не се оженил, защото не намерил жена като за себе си. Тези, които харесвал, нямало да се омъжат за беден човек на възраст, а от тези, които биха се омъжили за него, той не би избрал никоя. Вече бил започнал да се загрижва за пенсиона си с надеждата да получава в най-добрия случай стотина рубли годишно, но изведнъж слънцето отново грейнало иззад облаците. След десетгодишно изгнание Сперански пак засиял в блясък — не като по-раншния, но все пак доста значителен: първо съдил злощастните декемврийски метежници, после бил наставник на престолонаследника, член на всевъзможни комисии и комитети, удостоен с графска титла.

При повторния си възход граф Михайла Михайлович покровителствал особено онези, които не му обърнали гръб в гладните години. Така че Федорин старши извадил късмет с поздравленията, които пращал на низвергнатия фаворит неизменно всяка година за именния ден.

Много набързо незнайният титулярен съветник станал потомствен дворянин, а после получил и звезда, но най-важното в нашия случай е, че се оженил за прекрасна девойка, възпитаничка на Смолни институт, и тя му родила син. От тази история следва, че на никоя възраст човек не бива да туря кръст на живота си, защото нещата винаги може да се обърнат.

По времето, когато дойде време да се определи жизненото поприще на Порфирий, той можеше да учи дори в Пажеския корпус, тъй като баща му вече беше генерал. Но малкият растеше неугледен, слабосилен, а и може ли гвардеец или дипломат да носи името Порфирий?

Неблагозвучното му име се беше появило почти случайно. Поради доста напредналата си възраст бъдещият баща ужасно се притеснявал да не роди жена му мъртво или увредено дете и дал обет пред иконата да кръсти сина или дъщерята — както се случи според Божията воля — на името на първия светец, който на този ден е в православния календар. Та се паднал светителят Порфирий, паметен с благочестието си да избави първохристияните в Светата земя от угнетението, причинявано от езичниците.

Бидейки негоден за военна кариера, малкият бе даден в наскоро учреденото Правно училище на река Фонтанка, та да се насочи по гражданска линия, сиреч по бащините стъпки. Така на четиринайсет години бе определена съдбата му.

Ето ви и два случая от живота на младия Порфирий Петрович, които обрисуват нрава му.

* * *

Първият е от времето, когато момчето току-що беше станало, заедно с още стотина други, „щиглец“, както наричаха младите прависти заради жълтозелените им куртки.

След проверка на знанията му го записаха в шести клас, следващия подир класа на най-малките — седми; тоест той попадна в готова среда, чиито членове вече се бяха опознали. Знае се колко са жестоки към новаците подобни момчешки общности. Пришълецът, ако не е силен физически или не е някак извънредно хитроумен, трудно ще си извоюва място сред тях — роякът ще се сплоти срещу него.

В класа, в който бе записан Порфирий, както е прието и почти навсякъде, имаше обичаят да се „пробват“ новите, като новакът имаше избор или да стане „арапче“, тоест всеобщ прислужник чак до появата на нов ученик, или да докаже храбростта си чрез преминаване през изпитание.

Ниското момче намръщи чело, премига с белезникави мигли и тихо, но твърдо заяви, че няма да е ничие „арапче“, след което пожела да научи за какво изпитание става дума.

Разказаха му — на няколко гласа, със страховито шептене и с облещени очи.

В един от дворовете на училището имаше стара конюшня, отдавна необитаема, тъй като беше вече съвсем паянтова. Според легендата това била единствената постройка, оцеляла от времето на жестокия херцог Бирон, комуто преди повече от сто години принадлежало това владение. (4. Виж бележките накрая на книгата.) В конюшнята изтезавали провинените и мнозина били бичувани до смърт, затова нощем там се чували стонове, а понякога се явявали и душите на мъчениците. На това ужасно място новакът трябвало да остане от вечерта до съмване.

Порфирий пребледня като мъртвец, защото изпитваше жесток страх от привиденията, но пък най-много го беше страх от страха, както се казва, затова се съгласи.

До полунощ издържа криво-ляво, само дето замръзна по риза; но щом отекна звънът на часовника, иззад ъгъла долетяха кошмарни звуци: съсък на камшик, сърцераздирателни стенания. А когато от мрака се появиха бели фигури, момчето с крясък изскочи в двора и там падна в несвяст върху каменната настилка.

Шегобийците (защото ролята на призраци изпълняваха двама от най-големите палавници в класа) изскочиха подир него и се помъчиха да го свестят, но той беше в дълбоко безпаметство. Чак на другия ден момчето бе свестено благодарение на сериозни лекарски усилия.

Началството строго разпита Порфирий — какво е правил в двора по нощна доба и защо са го намерили проснат на земята. По това време момчето вече знаеше от самите заговорници тайната на страшната конюшня, но не ги издаде, а само повтаряше, свел очи: „Виновен съм, че излязох навън. А дето съм паднал — зави ми се свят и нищо не помня.“ Нищо повече не можаха да му измъкнат, освен че му се „завил свят“.

Последва строго наказание за Порфирий: три дена карцер и месец без домашни отпуски, освен това в училище го скъсаха от подигравки, измислиха му оскърбителна песничка, която после се разчу из целия град — за щиглеца: чижик-пи-жик, где си бил, и дето пийнал чашка, пийнал две и се напил като прасе. Обаче и подиграван жестоко от съучениците си, Порфирий не издаде калпазаните.

От тази дребна историйка личи как още от ранна възраст у него се съчетаваха изключителна чувствителност и също така изключителна твърдост на характера. Първото от тези качества не го напусна с годините, само външно стана по-незабележимо. А второто дори се усили.

А ето ви и още един епизод, който допълва портрета на нашия герой и подчертава други две много характерни негови черти: изключително добросъвестна прецизност и рядко безстрашие. При това второто е още по-удивително, при положение че за впечатлителните хора, склонни към дълбоки припадъци от химери, храбростта е рядка черта — за разлика от по-грубо скроените люде без въображение.

Това се случи скоро след като Порфирий Петрович постъпи на ведомствена служба.

Началото на кариерата му не беше блестящо. Учението му бе протекло своеобразно, без успехи нито в римското право, нито в търговското, нито в гражданското законодателство, но пък беше първенец по криминално и полицейско право, както и по специалните дисциплини от рода на психологията, токсикологията, съдебната медицина. Още тогава се очерта склонността му към служба, свързана с предотвратяването и разследването на злоумишлени престъпления. Поради слабото му представяне по някои предмети той не завърши с отличие и беше разпределен в губернски съд — съдебен следовател в далечна и забутана провинция. Освен недостигащия академичен бал тук изигра роля и фактът, че по него време и татко му генералът, и граф Сперански вече се бяха споминали, оставяйки младия юрист без никаква протекция.

Впрочем не е съвсем точно да се каже, че губернията, където беше изпратен Порфирий Петрович, съвсем с нищо не блестеше. Там наистина нямаше нито забележителни паметници, нито исторически реликви, но за сметка на това дори на фона на не твърде благонравния ни провинциален живот тя се славеше с изключително падение на нравите. Поради отдалечеността от столиците управата се беше отдала на измами и грабежи в небивала и дори, може да се каже, фантастична степен.

Над двайсет години там губернаторстваше все и един същ рушветчия в обкръжението на още по-долни негодници, така че нямаше справедливост за местните нито в учрежденията на местната власт, нито в съдилищата. Всичко, което се произвеждаше в губернията, отиваше и потъваше в едно ненаситно гърло, после според предпочитанията на висшия властник се разпределяше по нещо и за приближените му. Всякаква съпротива срещу произвола отдавна беше изкоренена и населението безропотно търпеше всевъзможните потисничества, както стадо смирени овце, които не гъкват даже, когато ги стрижат и ги колят.

Но нищо не е вечно на този свят, рано или късно идва краят.

Тъкмо младият правист пристигна да си заеме мястото, едва-що успял да се огледа и да изтръпне от заобикалящата го мерзост, и грандиозно потресение разтърси губернията.

Дали до столицата най-сетне бяха стигнали слуховете за злоупотреби, дали поради някаква друга Причина, но в губернския град, точно както в известната комедия, се яви ревизор от Петербург. Тоест той отначало не се яви, а пристигна тихо-кротко като частно лице. Поживя някое време инкогнито, събра сведения, а после потърси сметка на цялата местна управа.

С негодувание отказа предложения подкуп, защото се оказа честен човек. А при това и делови, което в Русия почти не се случва на честните хора. Та събра в специалната си чанта такива документи, такива доказателства, че за губернатора и всичките му помагачи оставаше единствен избор: или каторга, или бесило.

След безпощадните изобличения местните величия се събраха на тайно съвещание. Колкото и да се напъваха, не можаха да измислят как да се спасят. И тогава се роди безумната идея да не пуснат ревизора да си тръгне жив от губернията и да унищожат прословутата чанта.

Лесно е да се каже! Пристигналият чиновник беше с генералски чин и лично познат с императора. Ако такъв човек по време на ревизия предаде Богу дух при поне малко от малко съмнителни обстоятелства, следва пълна трагедия. Ще пристигне цяла следствена комисия и ще разпердушини всичко.

Така че всичко приключи само с празни приказки (и то в съвсем доверен кръг).

И се заподготвяха за тежките си изпитания. Вицегубернаторът със собствени средства започна строеж на черква за спасение на душата си. Председателят на финансовото управление, който тъкмо бе извадил паспорт за пътуване на минерални бани, мигом вдигна семейството и без да си вземе довиждане, отпътува в странство. Измежду другите чиновници един потъна в запой, друг се поболя от нерви, трети усърдно запрехвърля имуществото си на близки роднини.

И не щеш ли, точно преди ревизора да си замине с ужасната си чанта, се случи чутовно събитие. В последния ден генералът отишъл на реката да се топне и там, в къпалнята, пред очите на служителите, да вземе да се строполи мъртъв без никакви видими причини.

Естествено, настъпи величайша паника. Какво? как? да не е имало злоумишление?

Пристигат доктори, идва губернаторът. Всички бледи, треперят.

Обаче не се откриват никакви признаци за злодейство — има само явни и сигурни признаци за най-обикновена смърт вследствие на сърдечен удар.

Изпреварвайки събитията, ще споменем, че смъртта на високопоставеното лице все пак се беше случила по не съвсем естествени причини, тоест дори съвсем неестествени, обаче всичко беше извършено толкова безукорно, че нямаше никакви улики. Направиха му аутопсия, на която присъства едва ли не цялото местно лекарско съсловие. Определиха causa mortis: спиране дейността на сърдечния мускул, и всички подписаха съответния документ. После наложиха тялото с лед и в оловен ковчег го изпратиха в Санкт Петербург. Ако тамошните лекари желаят, нека проверят диагнозата. А че от хотелската стая изчезнала някаква чанта, кой знае, може и слугите на самия покойник да са я откраднали. Впрочем покрай суматохата и хаоса никой дори не спомена чантата.

Замисълът беше много прост. От столицата, разбира се, ще пратят нов ревизор, и може би дори още по-строг, но докато той се добере до тукашния пущинак, много неща ще може да се скрият и въобще, както гласи античната максима, ргаеmonitus praemunitus, тоест „предупреден ли си, въоръжен си“.

И точно така щяха да се подредят нещата, ако не беше една дребна грешка, допусната от губернските хитреци.

За по-представително решиха да се проведе разследване, как иначе — такъв високопоставен гост така скоропостижно да се спомине. Възложиха случая на Порфирий Петрович, защото следовател правист звучеше и по-солидно за отчета, и по-безопасно. Нищо няма да открие, защото хем е млад-зелен, хем никого не познава в града.

Порфирий Петрович, без да подозира за тази подбуда, се хвана пламенно за работа. Проучи, че два дни преди кончината си ревизорът се отровил вечерта в гостилницата от развалена риба. Не умрял, но му било много зле и по този повод го посетил Щубе, един от най-прочутите тукашни доктори, който лекувал и губернатора, и всички по-първи хора.

Следователят призова немеца за разпит. Онзи пристигна — самото благодушие. Точно тъй, казва, аз не отричам, имах честта да лекувам негово превъзходителство. И прекрасно го излекувах. Предписах му чудесно лекарство, което за няма и два дни възстанови превъзходно господин генерала. И за доказателство му показа собственоръчната бележка от ревизора, изпратена на сутринта в деня на смъртта му. Ревизорът писмено благодареше за лечението и уведомяваше доктор Щубе, че вече е почти здрав, само чувства лека слабост.

Порфирий Петрович пусна доктора и обсъди нещо със слугите на покойния, които се подготвяха за скръбното отпътуване с мъртвото тяло. Ала вероятно не откри нищо подозрително от техните показания, защото с това разследването приключи.

Откараха ковчега. Местните властници се подготвиха изрядно за повторната ревизия и се успокоиха. Така мина един месец.

Изведнъж се явява наш Федорин при губернатора в пълна парадна униформа и с шпага и му прави извънреден рапорт.

Така и така, петербургският ревизор е умъртвен злодейски благодарение на коварството на доктор Щубе. Лекарят е бил при възстановяващия се тъкмо преди смъртта — за последно освидетелстване. За да няма застой на вътрешните течности, му направил кръвопускане — три пълни стъкленици кръв, после му наредил да изпие бутилка червено вино и да направи речна баня. От тези действия сърцето на генерала се пръснало. Съответно трябва да се проведе ново следствие, за да се изясни сам ли е действал докторът, или по нечия инициатива.

Губернаторът, комуто Щубе беше приятел и съвсем доверено лице, отначало не се разтревожи. Ах, рече, скъпи ми Порфирий Петрович, млад-зелен сте още и поради плам в сърцето прекалено сте се увлекли. Изключено е Карл Иванович да е лекувал неправилно пациента, но и да е сбъркал, кой не бърка, човешко е. От лекарска грешка до злодейски умисъл срещу висш държавен служител разликата е — охо, колко огромна!

Никак не съм се увлякъл, съвсем хладнокръвно му отвръща Порфирий Петрович. Разполагам с писмените показания на камердинера и кочияша. Тук се говори и за кръвта, и за виното, и за речната баня. А колкото до лекарска грешка, пратих запитване до Санктпетербургската академия и светила на медицинската наука ми пишат, че нито един лекар никога няма да направи кръвопускане на изтощен от заболяване човек, после да го пои с вино и да го праща да се къпе в студената вода, защото според всички закони на науката това ще доведе до удар, както и се е случило.

На това място губернаторът вече се обезпокоил и се хванал за сърцето. Защо, рекъл, по толкова сериозен повод сте писали на своя глава в академията, без да го обсъдите с началството?

А Порфирий Петрович му отговаря: не само в академията, ваше превъзходителство, писах и в министерството, така че сега не ревизор ще пратят, а ще се произведе най-строго криминално разследване на цялата тази история.

И от този ден за новоизлюпения правист настъпиха страшни времена, които продължиха месец и половина — чак до самото пристигане на столичната комисия. Как остана жив — един Господ знае.

Първо го нападнаха разбойници — посред бял ден направо на улицата. Щяха да му счупят главата с тояга. Федорин побягна от тях, отбранявайки се някак с бастунчето си, развика се колкото му глас държи „помощ!“, но не случи на полиция наблизо, нито един стражар. Добре че бяха минувачите да му помогнат.

И само това ли. Скоро някаква госпожица от тези, които на ведомствен език се „самоиздържат“, подаде изведнъж оплакване срещу хрисимия Порфирий Петрович жалба, че я обезчестил чрез насилие; интересното е, че веднага се намериха и свидетели.

Обвиненият бе тикнат в губернския затвор и още първата нощ там насмалко да го убият затворниците. Втората нощ със сигурност щяха да го довършат, но още преди да се стъмни, Порфирий Федорин се прехвърли през оградата и се скри. Чак до пристигането на комисията изкара в мазето на една млада особа, много съпричастна към него — случаят с нея няма нищо общо с повествованието ни (това е съвсем друга, изключително тъжна история, но засега толкова — ще остане за някой друг път).

В края на краищата за нашия герой нещата свършиха благополучно. Справедливостта напълно възтържествува. Губернаторът и десетина чиновници бяха откарани под конвой за столицата, където щяха да ги съдят, а лекарят убиец си преряза гърлото. Този Щубе, макар оттогава да бяха минали петнайсетина години, и досега понякога се присънваше на Порфирий Петрович — тайнствено гледаше, замахваше с окървавен бръснач, но мълчеше, нищо не казваше.

Историята вдигна шум, но не спомогна за кариерата на младия юрист, дори напротив. Прехвърлиха го на ново място с най-хвалебствени препоръки и там той откри изведнъж наоколо си всеобща мнителност и страх, защото славата му го беше изпреварила. Кое началство ще хареса чиновник, който току пише за едно и друго в столиците и свиква комисии?

С дълги търпеливи усилия, с усърдие и всеотдайност Порфирий Петрович преодоля първоначалното предубеждение срещу себе си, спечели си и уважение, и подобаващо положение. А след едно миналогодишно разследване, за което също не е тук мястото да правим отклонение, бе забелязан и от висшето началство. Извънредно повишен в чин, той беше назначен на отговорната длъжност следствен пристав в една от най-гъстонаселените части на столицата. Едва-що пристигнал, преди да е успял още, дето се казва, да разпери криле — и ето ти тебе ужасно убийство, и то от вида, който на следователски език се нарича с неприятната дума „батак“, което означава и че няма да бъде разкрито, защото е объркано и безизходно, и че все едно се давиш като в тресавище — така или иначе, няма да се добереш до истината.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

P. P. P.

Градът, напълнил гърдите си с дневен зной, сега издъхваше обратно нажежения въздух, тъй че и за през нощта не се предвиждаше облекчение. Досадното лятно слънце, наскоро залязло зад покривите, след съвсем кратко време надникна от другата страна, ала Порфирий Петрович не забеляза изгрева, както преди това не беше обърнал внимание на заника.

Той работеше.

Отначало прелистваше взетата от стаята тетрадка и копираше от нея нещо с дребния си бисерен почерк. После, още по светло, деловодителят донесе преписани в бележника си имена на клиентите на лихварката и беше пратен на ново разузнаване — да разпита Лизавета за всички познати на убитата. Докато го нямаше, приставът пренесе имената на малки правоъгълни картички, по едно име на картонче. Оказаха се много, над четирийсет. Когато се върна Заметов, картончетата се увеличиха с още пет имена (покойната Альона Ивановна бе имала малко приятели: четирима делови и един свещеник).

Александър Григориевич седна и се приготви да гледа как следственият пристав ще разгадава тайната на престъплението, но не се случваше нищо особено. Надворният съветник по домашни износени чехли и халат седеше до масата и шумолеше с картончетата: ту тъй ги подреди, ту инак.

Заметов поседя, поседя, не посмя да възпрепятства мислителната дейност на пристава с приказки, и заспа. А Порфирий Петрович пушеше цигарка подир цигарка, рошеше рядката си, лека като пух коса на темето и тъжно бърбореше: „Напъти ме, Господи, подскажи ми. Пожали тъпака безмозъчен.“ Картончетата все така прелитаха от купчинка в купчинка от ляво на дясно, от дясно на ляво като карти в пасианс.

Към три и нещо Александър Григориевич се събуди, понеже надворният съветник го разбута за рамото.

— Станете, драги, станете. Ето ви перо и хартия. Пишете.

Деловодителят с прозявка седна до масата.

— Какво да пиша?

Видя, че картончетата са подредени по нов начин, различно от преди, а на голям лист е начертано нещо като таблица с много графи, засега незапълнени.

— Методът е готов — обясни Порфирий Петрович и разтри зачервените си от безсънната нощ клепачи. — Ето тук, в лявата колонка, препишете едно под друго всички имена. После звание, занятие, пол, възраст, получената сума, датата за изкупуване, адреса. Тази е за физическото състояние на обекта: тоест дали би могъл да убие с брадва, или не. И тук: има или не алиби за момента на престъплението. Нашата с вас първа задача е да запълним всички тези графи с данни. Тогава списъкът ще се свие, ще се ограничи до няколко имена, ще видите.

Заметов, вече окончателно пробуден, зададе въпрос, който не му даваше мира още одеве, когато наблюдаваше размишленията на пристава и не смееше да ги прекъсне.

— Порфирий Петрович, ами ако убиецът си е взел заложената вещ, за да не остане името му, тогава?

— Не смея и да се надявам на такава възможност. Прекалено ще ни улесни. Ето вижте — надворният съветник извади от джоба си тетрадката, която беше взел от стаята на лихварката. — Шелудякова си е записвала тук всички сведения. Има имена, адреси, подробности. Сравних ги с вашите имена от опаковките. Само пет липсват. Те са ми най-отгоре тук. Обаче не се обнадеждавайте излишно в тази насока. Ще ги проверим, разбира се, и то най-напред, но съм сигурен, че злодеят е грабнал няколко неща както падне, от най-горните. Пишете, пишете. Тук — името, бащиното, презимето.

Александър Григориевич топна перото, накани се да пише и спря.

— Няма да се вместят. Оставили сте малко място. Дори само за презимето и инициалите е малко.

Приставът ужасно се ядоса на собствената си грешка.

— Не съобразих, съжалявам. Ах, че гаф! Цял час я чертах тази таблица с линийка, омърлях си пръстите, а не помислих за това. — Поопява още някое време по този начин, накрая махна с ръка. — Знаете ли какво, драги, пишете ги само с инициали, с три буквички. И сложете на всекиго номер. Да се надяваме, че няма да ги объркаме. Вече ги научих всички наизуст. Пишете сега, аз ще направя кафе.

Докато пиеше кафе, Порфирий Петрович изучаваше таблицата, отбелязваше някои номера с молив като най-многообещаващи. Така допълзя до номер 27 (студент, който беше заложил преди три дни евтин сребърен часовник), отмина го и продължи, но изведнъж се сепна, стегна се и замига на парцали.

— Тъй-тъй-тъй — забъбри надворният съветник, скочи, втурна се към кутиите, в които беше събрал за пренасянето своите книги и книжа, и взе да рови в тях, като си говореше сам: — Къде-къде… О, не, да не би… Но моля ви, съвсем ясно си… — и прочее подобни безсмислици.

Заметов гледаше странното му поведение с широко отворени очи.

— Двайсет и седми — това ни е студентът Расколников, нали? — извърна се, както бе клекнал, Порфирий Петрович.

Деловодителят намери картончето и потвърди:

— Тъй вярно. Родион Романович Расколников, студент, живее на „Столярни переулок“ в дома на Шил. Помня го, хазайката му се оплакваше. Учеше в юридическия факултет, но прекъсна. Не плаща и не напуска. Какво за него?

— Родион Романович, да-да — приставът ядно бутна кутията. — Изпратих вестниците… Възможно ли е… Не, изключено… А защо не… В юридическия, казвате?

— Така ми се струва. Какво за него? — Александър Григориевич с любопитство погледна картончето, надникна в таблицата, но не забеляза абсолютно нищо подозрително. — Да не би да имате основания да предполагате че той е… старицата? Какви?

— Почти никакви. Просто фантазия, трябва да проверя — избягна отговора Порфирий Петрович и изведнъж се плесна по челото. — Ами редакторът!

— Какво „редакторът“?

Но надворният съветник сякаш не го чу.

— И Митя, естествено — пак заговори неясно, вгледан с присвити очи през прозореца. — Да, непременно. Митя веднага. А вие, драги мой, вижте какво — обърна се вече не към мислите си, а към деловодителя. — Още преди да проверите първите петима, дето са им изчезнали заложените вещи, изяснете възможно най-подробно нещата около този студент. Особено относно местонахождението на господин Расколников в момента на убийството. Вървете, вървете — той само дето не изтика Заметов към антрето. — Трябва да вървя веднага в канцеларията.

— Да бяхте поспали поне час — успя да викне Александър Григориевич, преди да бъде натирен на стълбището, но вместо отговор вратата се тресна пред носа му.

* * *

През деня приставът и помощникът му си вършеха всеки своята работа, така че в уречения час (за вечеря) двамата се срещнаха с улова си. Сияещата физиономия на деловодителя подсказваше, че е докопал някои подробности, а и Порфирий Петрович имаше доволен вид като котарак, хванал мишка. Заметов понечи веднага да заразказва, но надворният съветник го спря:

— Преди всичко да подкрепим материята, която според последните европейски учения е преди духа. Сигурно нито сте закусвали, нито сте обядвали? — попита съчувствено надворният съветник. — И аз, да ви кажа, също. Ей, момче! Донеси ни, ако обичаш, една гарафичка мастика, зелева супа и какво още, днес има ли чига? Дай!

Срещата им беше на „Садовая“, в „Пале дьо Кристал“ — с грамадни витринни стъкла от пода до тавана, което отчасти оправдаваше грандоманското име. У нас хората само на картинка бяха виждали кристалния дворец чудо, построен по разточителен английски начин само от стъкло и желязо за Световното изложение, но останаха така впечатлени от този предвестник на бъдещите архитектурни чудеса, че стъклените идеи се отразиха дори на кръчмите.

Александър Григориевич тъкмо си беше отчупил хляб и го мажеше с масло, когато приставът, противоречейки на собствените си думи за материята, попита нетърпеливо:

— Какво открихте за петимата и Расколников?

Деловодителят остави хляба и заразказва:

— От петимата, чиито вещи са откраднати от сандъка на старицата, трима не може да са замесени. Номер втори от една седмица е болница с треска и докторите казват, че изобщо не е в състояние да стане от леглото. Номер трети е в затвор за длъжници поради неизплащане на дългове. Номер пети вчера след шест е бил на опело и не е отсъствал нито за миг, както потвърдиха мнозина свидетели.

— Добре — кимна Порфирий Петрович. — Нататък?

— Остават двама. Номер първи е Аксиния Зоиловна Липучкина, вдовица на губернски секретар, на четиринайсети юни е взела четири рубли за заложен гердан. Къде е била снощи, не се знае. Но тя е дребна женица, ей толкова нисичка. За да удари лихварката, да не говорим за длъгнестата Лизавета, по главата, трябва да се е качила на стол…

— Добре, да оставим Липучкина — махна с ръка приставът. — Номер четвърти?

— За четвърти именно исках — Александър Григориевич запрелиства страниците, като успя междувременно да хапне залък хляб. — Номер четвърти е Николай Дормидонтович Попов, продавач, заложил е малък сребърен ятаган за два месеца срещу шестнайсет рубли и половина — каза Заметов и погледна многозначително началника. — Нито съседите, нито роднините имат представа къде е понастоящем. Изчезнал още оня ден и никой нищо не знае. Та си мисля: дали не е той? Имам словесен портрет. Да го обявим ли за издирване?

— Я дайте — рече Порфирий Петрович и посегна за тетрадката: — Хм. Очи сини… Коса къдрава… Бял и румен в лицето… Подреден… Ъхъ… Не — твърдо заяви надворният съветник, след като дочете докрай. — Не е Попов. Вземете си тетрадката.

Заметов се покруси:

— Откъде знаете? Ето, има кинжал. А няма алиби.

— Тук сте написали: „Според сведения от съседите играе на борсата, има влог в спестовна каса.“ Значи е разумен човек, подреден, спестовен. Ако такъв човек реши да извърши злодеяние, ще направи всичко изрядно, няма да си тръгне без плячка, няма да остави три хилядарки в скрина. Заложил е турския кинжал вероятно за да разполага с повече пари за борсовата игра. Там, на борсата ще го намерите. Не четете ли вестници? А трябва, аз всяка сутрин преглеждам пресата. — И сякаш за доказателство извади от джоба си сгънат вестник и го сложи до чинията си, в която сервитьорът му сипваше зелева супа. — На борсата има покачване на акциите, втори ден цената расте. Във връзка със Суецкия канал. Не сте ли чували? Борсовите агенти са там денонощно, нощуват отвън на стъпалата. Там е вашият Попов, там е. Сега за студента Расколников.

— Дадено — Александър Григориевич със съжаление обърна листа, никак не му се щеше да се откаже от идеята за продавача злодей. — Тук е доста неясно. Говорих с жената, която прислужва там. Работлива, пъргава… Този Расколников е на квартира при асесоршата Зарницина на „Столярни переулок“. Живее там, а не плаща, и то отдавна.

— Нали ми го казахте вече — меко го прекъсна Порфирий Петрович, — докладвайте сега за местонахождението му в интересуващите ни часове.

— Там е работата, че Настася не можа да каже — точно. Расколников си седял от месец в стаята. Не бил добре ли, потиснат ли бил. Но има врата от стаята към задния вход. Оттам много лесно може да излезе и да се върне и никой няма да знае.

— Това е добре — замислено смръщи чело приставът. — Даже много добре. Следователно Расколников няма алиби.

— Никакво. — Заметов погледна чинията си, над която се вдигаше пара, и преглътна; мастиката в чашките също оставаше недокосната.

— Разказвайте нататък — нареди приставът. — За лицето.

— Расколников, Родион Романович, на двайсет и три години, православно вероизповедание, син на титулярен съветник, отдавна починал. Пристигнал е от Рязанска губерния, където живеят майка му и по-малката му сестра. Нервен нрав, или както се изрази Настася, „много сприхав“. Значи е можел в афектирано състояние да убие, веднага да се стресне от деянието си и да избяга. — Заметов направи малка пауза, за да може надворният съветник напълно да оцени и термина „афектирано състояние“, и психологичността на извода му. — Расколников е в столицата почти от три години. Учил е право, и май доста старателно. Но е отписан поради неплатени вноски. Много е беден. Настася казва, че понякога майка му праща малко пари, но колко може да задели вдовицата? По-рано давал уроци, но ги зарязал. Общо взето, положението му е такова, че му остава едно от двете: или да се удави, или да грабне брадвата — красиво приключи Александър Григориевич с логическа теза и с пълно право се самовъзнагради с мастичката, дори хапна две-три лъжици зелева супа. — А при вас, Порфирий Петрович, какво ново?

— Почти нищо — със загадъчен вид, който противоречеше на току-що казаните думи, отвърна надворният съветник и също надигна лъжицата към устата си, но я задържа във въздуха и я върна в чинията. — Обмислях. Размених по някоя и друга дума с този-онзи. И ми хрумна, че ние с вас, любезни ми Александър Григориевич, може би сме на неверен път в предположението си. Относно нервността на убиеца. Не от страх е взел само дреболии и нищо друго, та даже е пренебрегнал съдържанието на скрина.

— И защо тогава, ако не от страх?

— Гадно му е — кратко и някак сухо отговори Порфирий Петрович. — Взел е колкото за най-необходимото и не се е поблазнил от повече.

— Пардон — рече изумен Заметов — Това не го разбрах.

— Ами ще ви прочета една статийка, драги. От „Периодическа реч“, преди около два месеца е излязла. Подписана е с инициали, тоест е все едно анонимна. Чуйте сега — приставът взе вестника, който преди малко бе извадил от джоба си, приведе се по-близо до Александър Григориевич, за да не деранжира^[3] останалите посетители, и зачете изразително.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА БИКА И ЮПИТЕР

„Известно ли е на уважаемата публика, че забележителните хора, които са открили нови закони на природата или обществото, които са измислили нова теория или са изградили мощна държава, всички те без изключение са били престъпници? «Престъпници» в изначалното, основното значение на думата, защото са престъпили правилата и понятията, които са съществували дотогава. Коперник и Галилей, Наполеон и Петър Първи са докарвали до ужас и негодувание своите съвременници, същите онези обикновени хора, които във всички времена са абсолютното мнозинство на народонаселението? Но защо Коперник — нима не е бил според понятията на юдейската законност голям престъпник Иисус Христос, накърнил едновременно и държавността, и самата религия? За което бива и наказан — не от злодеи, а от обикновени хора, които желаят единствено да предпазят от низвержеца своето общество.

И така, ще си позволя от това кратко встъпление да направя няколко извода, общо три.

Първо: човечеството се дели на обикновени хора, които са много милиони, и необикновени хора, които във всеки момент са единици на света, най-много десетки.

Второ: движението си по пътя към земния рай, който най-големите умове смятат за крайна цел на еволюцията, човечеството дължи най-вече на необикновените хора, защото именно те тласкат или даже дърпат за ухото нашата цивилизация напред.

И накрая третият извод: за необикновените хора не съществуват закони.

Тук впрочем са необходими някои разяснения…“

— Разбира се, че са необходими! — не издържа Александър Григориевич. — Какви ги съчинява! Чак и Христос му бил престъпник!

— Не се безпокойте, по-нататък авторът обяснява всичко това съвсем подробно и дори остроумно — успокои помощника си надворният съветник и остави настрана вестника. — Много ще е дълго да ви чета всичко, така че накратко с мои думи. Според статията излиза, че низшият разряд на човечеството, обикновените хора — това е само материал, който служи за множенето в себеподобни с идеята, че някога, след сто или хиляда години, от семето им може да се роди необикновен човек, един от малкото, които имат дарбата или таланта да кажат нова дума в своята среда. А право и дори дълг на необикновения човек е да отстранява всяко препятствие по пътя на великото си пред начертание. И Наполеон, ликвидирал парижкия метеж, в никакъв случай не е виновен пред съвестта си, защото е погубил неколкостотин французи заради добруването на милиони. Ако например Нютон би се нуждаел за опитите си от десет шилинга, които по никакъв законен начин не е можел да си набави, той би имал пълното право да ограби и дори да убие някой търговец измежду обикновените хора. Какво ни интересува нас, потомците, някой си английски търговец, който, така или иначе, отдавна щеше да е мъртъв без никаква полза за човечеството? А на Нютоновите закони дължим едва ли не целия напредък в цивилизацията.

— А, той говори за целта, дето оправдава средствата — сбърчи нос Александър Григориевич. — Стари неща, стари.

— За целта и средствата нещата никога не са стари — въздъхна приставът. — Особено написани с такава страст. Това не са абстрактни философствания на автора, а наболели проблеми. Себе си смята той за Нютон, който няма десет шилинга.

— А с Расколников каква е връзката?

— Връзката е тази, че той самият, Родион Романич, е сътворил това съчинение — преспокойно съобщи надворният съветник и най-после хапна една подир друга три лъжици супа, която вече беше изстинала.

— Откъде знаете? Нали казахте, че статията е подписана с инициали.

— Много интересни — усмихна се Порфирий Петрович, — още тогава ми направиха впечатление. Това не е подпис, казах си, а същинско ръмжене: P. P. Р. И когато взех да преглеждам вашата таблица, веднага си спомних. Ей тъй ме прободе: ама да не е той тайнственият автор? — Надворният съветник със зверска гримаса изръмжа: — Ррр!

— Родион Романович Расколников! — ахна деловодителят.

— Второ, направих някои справки. — Порфирий Петрович побутна чинията и се оплака: — Супата студена, а трийсет копейки струва… Та за справките. В „Периодическа реч“ имам познат редактор, той ми разказа за автора, за Расколников. Трябва да ви кажа, ще още тогава, преди два месеца, за всеки случай обърнах внимание на тази статия. Като на най-нов повей в модерната мисъл. Такива повеи, ще знаете, раздухват искрици. Прехвръкне ли такава искрица към купа сухо сено, пожар ще лумне. Какво е удивителното в случая със сегашното злодейство? Че е изпълнено свръххладнокръвно, нито улики има, нито свидетели. (Лизавета не се брои, сега съм склонен да вярвам, че престъпникът нарочно не я е умъртвил — знаел е, че тя не му е видяла лицето.) Ще рече човек: убил си лихварката, обезопасил си се от случайната свидетелка — грабвай плячката, доста е. Но не, нашият убиец именно десетте си шилинга е взел, останалото не е докоснал. Даа, мили мой, тук случаят не е просто убил и ограбил. Това не е убийство от злоба, да не говорим пък от долна корист. Тук имаме идея. Като тази — той потупа с ръка по вестника.

— Значи е Расколников? — пошепна Александър Григориевич, приведен към него. — Ще го арестувате ли?

— За арест няма причина. Не разполагаме с улики, сам знаете — надворният съветник издаде с устни звук, подобен на пръхтене и не съвсем приличен, та от съседната маса чак се обърнаха. — Трябва да го попремислим. — И присви очи в посока към гарафата с мастика, но не му беше писано да „попремисля“.

На вратата се появи зачервен и запъхтян полицейски унтерофицер. Огледа заведението, съзря нашите събеседници и се втурна право към тяхната маса.

Приставът пръв го видя. За учудване не се учуди, защото беше уведомил и в канцеларията, и в полицейската кантора къде може да бъде намерен във всеки час от деня, но се намръщи и се надигна.

— Ваше високоблагородие! Ако смея да доложа… — гракна полицаят и се изпъна.

Заметов, който седеше с гръб към вратата, само дето не подскочи, а и от съседните маси се озърнаха.

— По-тихо! — изшътка му Порфирий Петрович и придърпа унтера за врата. — Какво има? Шепнешком, шепнешком!

Полицаят зашепна дрезгаво някакви такива неща, че приставът се свлече обратно на стола си, а Александър Григориевич си изпусна лъжицата.

Бележки

[1] Герой на Достоевски от „Село Степанчиково и неговите обитатели“, самолюбив и завистлив. — (Бел. прев.) ↑

[2] Прочут руски държавник и общественик (1772 — 1839), фаворит на Александър I, по-късно обвинен в държавна измяна и прокуден в изгнание. — (Бел. прев.) ↑

[3] (фр.) — Обезпокоява. — (Бел. прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Акунин Ф. М. (2)

Метаданни

Данни

Ф. М.

Информация

История

Сваляне / Връзки

2. Феерия-мизерия

За Валя

Теорийка

Петербургска повест

Съчинение на Ф. Достоевски

ПЪРВА ГЛАВА

Всяко зло за добро

ВТОРА ГЛАВА

Напусто

ТРЕТА ГЛАВА

За Порфирий Петрович

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

P. P. P.

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА БИКА И ЮПИТЕР

Борис Акунин
Ф. М. (2)