Новите гатанки се оказаха много по-трудни от първата. Привикаха от засадата на „Савински переулок“ Валя (сега нека хората на Аркадий Сергеевич дебнат Рулото), до вечерта седяха и се кумиха тримата в офиса, но нищо умно не измислиха. Започнаха от П. П. П. „Първоизточникът“, препоръчан от Морозов, вероятно беше романът „Престъпление и наказание“. Но как да изходят от роман? Може би е имал нещо друго предвид? Пет камъчета, четири камъчета… Вятър и мъгла.

Зарязаха. Превключва към ръкописа — в крайна сметка клиентът се интересува от него, а не от пръстена. Разпечатаха целия текст на гнусната сказка, премисляха го и така, и онака. Пълна нула. До последната загадка за нимфетката дори не стигнаха. Разотидоха се уморени, кисели, за да се съберат отново на другия ден в десет.

А на другия ден, когато Николас се обличаше сутринта, от джоба на панталона му изпадна дублонът и се търкулна под леглото. Магистърът дълго лази, ругаейки и опипвайки с ръка прашния под. Проклетата монета сякаш беше изчезнала. Наложи му се да дръпне леглото. Като видя лекия проблясък на жълтия метал при перваза, Фандорин внезапно си помисли: трябва да търсят липсващите думи, а не да премислят дадените!

И веднага нещата потръгнаха. До десет часа разгада гатанката.

Посрещна помощничките си спокоен и тържествен. Но за по-ефектно реши да не бърза. Попита с хитра усмивка:

— Какво става, размърдахте ли мозъчните гънки?

— Четох, четох, нищо не разбрах — виновно каза Саша. — Аз съм тъпа.

— Баламурщина — потвърди Валя. — И аз съм пас. А вие, шефе?

— Ами имам някои идейки… — Фандорин се наслади на последвалата пауза и отиде до прозореца. — Напича. Задушно е, ще отворя. — Отвори прозореца — и триумфалното му настроение се изпари.

През сутрешния уличен шум долови звуци на пиано. Клавирният урок на Алтън днес е чак в дванайсет, а тя вече се е прибрала. Значи само е прескочила до редакцията и веднага обратно вкъщи — да се подготви. Да не се изложи случайно пред гения.

Затвори прозореца. Върна се до бюрото си и заразказва без никакво въодушевление.

— Със сказката се оправих доста лесно. Повече време ми отне гатанката за нимфетката, но и с нея се оправих за половин час.

— Да бе! — усъмни се Валя.

— Ето. „Нимфетка минус тъпото умалително плюс града, където е роден императорът епилептик…“ „Нимфетката“ е Лолита, естествено, Морозов я спомена и в сказката. Въпросът е кое е „тъпото умалително“. Прелистих романа на Набоков. Героят нарича Лолита съкратено „Ло“ — наистина доста тъпо. От „Лолита“ махаме „Ло“. Какво остава?

— „Лита“. Което е?

— Засега нищо. Да продължим с место раждането на императора епилептик.

— А кой е той?

— Това е въпросът. Едно е ясно: въпросният император има нещо общо с Фьодор Михайлович. Нали знаем, че ерудицията на Морозов е в съвсем тесни рамки, той не е сведущ за нищо освен биографията и творчеството на писателя. Затърсих из енциклопедията да проверя кой от императорите е имал епилепсия. За мое учудване — мнозина. Сигурно има някаква връзка между това заболяване и инстинкта за власт. Записах имената и ги проверих по именния показалец събраните съчинения в електронен вариант. Отговорът изскочи сам, след като проверих списъка. Александър Македонски? Роден в град Пела. „Лита“ плюс „пела“? нищо. Цезар и Калигула са родени в Рим. „Лита-рим“ — не става. Петър Първи. Не е съвсем точно установено дали гърчовете на великия цар са били епилептични, но приемаме, че да. За нас е важно, че Петър Първи се споменава в текстовете на Фьодор Михайлович нееднократно. Но той е роден в Москва. „Литамосква“ ще рече ли нещо? Нищо. Продължаваме. Наполеон Бонапарт. Той за Фьодор Михайлович е като червено за бик. Споменава го много пъти, най-вече в негативен контекст. Но корсиканецът е роден в Аячо. „Литааячо“?

— Тъпизъм — кимна Валя. — И кой е?

— Представете си, Карл Пети Хабсбург. Испански крал, император на Свещената римска империя. В самите текстове на Фьодор Михайлович не се споменава директно, но в допълнителните материали на диска има статия за „Великия инквизитор“ — прочутата глава от „Братя Карамазови“.

Валя и Саша се спогледаха и нищо не казаха. Фандорин въздъхна.

— Добре, ваш минус. В статията се казва, че Фьодор Михайлович се интересувал от историята на испанската инквизиция и особено от съдбата на император Карл — също епилептик, най-великият монарх за времето си, който доброволно се отрекъл от престола.

— „Литамадрид“ тогава? — прекъсна го Валя, на която хич не й беше интересно да слуша за Карл Хабсбургски. — И това какво значи?

— Нямам представа. Още повече че Карл не е роден в Мадрид, нито изобщо в Испания. Той е роден хиляда и петстотна година във Фландрия, град Гент.

— „Лита-гент“. Литагент! — ахна Саша.

Фандорин радостно се засмя.

— Ето ви цялата гатанка. И всичко се подрежда. Разбира се: баща ви след посещението при колекционера си е дал сметка, че е по-изгодно да потърси литературен агент. Защото това не е просто ръкописен текст, а е литературно произведение, следователно може да се продадат издателските права.

Валентина остана недоволна.

— Добре, нека е литагент, но как ще го търсим? Нали не с обява във вестник: „Уважаеми господин литературен агент, отмъкнал ръкописа на писателя Достоевски, обадете се, ако обичате, на еди-кой си телефон.“

— Името на агента е кодирано в текста на сказката — небрежно каза Николас, все едно съобщаваше нещо най-фасулско, но ако дублонът не беше се търкулнал под леглото, надали щеше да разшифрова кода. — Ти сигурно си научила вече наизуст лекцията. Какво е странното в нея?

—Всичко! Например нищо не разбира от садо-мазо, а прави преглед. Такива нещица бих могла да му разкажа…

— Не, друго е странно. Момичета, обърнахте ли внимание на феноменалната му памет? Цитира цели откъси и от романа „Играч на рулетка“, и от писмата. А на два пъти паметта изведнъж му изневерява и двата пъти му се губят имена. Странно! Отначало не си спомня първата част от презимето на литературния баща на мазохизма. После името на госпожа Браун, предполагаемата любовница на Фьодор Михайлович (четох впрочем за нея в енциклопедията, Морозов клевети писателя, не е имало нищо такова).

— Та как й е името, шефе?

— Марфа. Хем Марфа, хем Браун. Не е трудно да се запомни, нали? А с австрийския писател е съвсем лесно. Всеки средно образован човек без никакви енциклопедии му знае името.

— Аз — не — сви рамене Валя.

— И аз — призна си Саша.

За Саша е ясно, романът „Венера в кожи“, слава Богу, не влиза в училищната програма. Но порочната Валентина би трябвало да знае класиците в близкия до манталитета й жанр.

— Леополд фон Захер-Мазох — това е името му.

— Захарче? — ухили се секретарката, но Фандорин я погледна така строго, че тя се въздържа от коментари.

— А сега да видим тук — Николас отвори указателя на отбелязаната с разделител страница. — Ето ви „Литературни, художествени и театрални агенции“. Вижте:

„SAC HER LITERARY&ART AGENCY. Консултации по всички въпроси на авторското право. Посредническа дейност за контакти с чуждестранни издателства, галерии, тръжни къщи. Разрешения за изнасяне на културни, исторически и художествени ценности“

Обявата беше в рамка и със знак във вид на ръка с копие. Валя одобри логотипа:

— Става. Добре, а Марфа какво общо има?

Николас беше запазил най-ефектното за накрая.

— Обадих се на посочения тук телефон. Все едно искам да изнеса картина. Знаете ли как се казва директорката на агенцията? Марфа Леонидовна Захер.

— Николай Александрович!

— Шефе! Не е истина!

И пак като миналия път Фандорин бе възнаграден за дедуктивната си дарба с целувки по двете бузи: от Валина страна — мокра и гореща, от Сашина —суха и лека.

— И това не е всичко — скромно продължи той. — Успях да събера малко инфо за Марфа Захер в интернет. Оказва се, че тази особа е доста известна. Не е звезда, разбира се, но е от дамите, които, нали знаете, все са на разни промоции, презентации, коктейли и я има в светските хроники на лъскавите списания. Сигурно сте ги виждали — в малки карета на последните страници.

— Не ги знам — каза Саша.

— Знам ги, естествено — каза Валя. — Колко пъти ме е имало и мен.

Николас ги повика пред компютъра.

— Събрах ги във „Фаворити“… Ето това е от онлайн версията на списание „Висш стил“: маскен бал по случай откриването на магазин за модни джапанки в Третяковски безистен. Виждате ли? „Писателят Б. Акунин и литературният агент Марфа Захер“. А тук има фоторепортаж за юбилея на нощен клуб „Хит“: „Кинорежисьорът Н. Михал-ков, продуцентът А. Максимов и светската лъвица Марфа Захер“.

Лъвицата беше сто процента супер: изкуствен тен, умопомрачителни тоалети, мъртва много каратова усмивка. И на еластична възраст, разбира се. Дамите, които полагат грижи за себе си, влизат в нея на около трийсет и разтягат евъргрийн периода до около шейсет, а някои и повече.

— Светските хроникьори не винаги знаят коя е тази елегантна особа — продължи да излага улова си Ника. — Ето тук например: „Визажистът Раул Хвостенко с приятелка“. Приятелката е Марфа Захер.

— Аа — кимна Валя. — Някой от нашите спомена, че Раул джитка с някаква фешън шпага. В смисъл: появява се със стилна мацка. Голям смях, щото Раулчика е обратен, та дрънка.

— Има още нещо интересно в сайта „pomoi.ru“, пълен с клюки за всякакви по-известни хора. И какво четем тук? — Николас мина на съответния сайт. — Марфа Захер — бизнес дама с интелектуално художествени интереси в широк диапазон. Занимава се главно с износ на изкуство в странство, използва пропуски в законите. Смята се, че за нея няма невъзможни неща. Освен това урежда намалени митнически такси, визови проблеми, разнообразни документи. В статията пише, че фирмата й се води „литературно-художествена агенция“ за благозвучие, макар че понякога наистина уреждала издателски права. И последно. — Фандорин влезе в сайта на списание „Република Рубльовка“ с насоченост към обитателите на модния новобогаташки резерват. — Интервю с въпросната дама. Разни глупости: предпочитана марка чанти, отношение към липосукцията, любим парфюм и прочее. Но две неща ще ви прочета. Първото ни дава характеристика. „Въпрос: Марфа, за вас кое е най-важното в живота? Отговор: Да контролирам нещата, да владея ситуациите. Важното е не твоето място под слънцето, а слънцето да се върти около теб. На стената в офиса ми е изписано моето кредо: «Видиш ли плячка, хвани я. Захер.» (Смее се.)“ Хиена — обобщи Ника. — Как да подходим към нея, това е въпросът. С директен въпрос за ръкописа шансът най-вероятно е нулев. Такива хиени не правят нищо, ако нямат лична изгода. И даже може да стане по-лошо, отколкото с колекционера. Няма да се пробваме да й измъкнем ръкописа, това за щастие не е наша задачка. Но за да информираме клиента, първо трябва да се уверим, че текстът наистина е у нея. За „Страната на съветите“ това е въпрос на професионална чест. Така че предлагам вместо фронтална атака флангови маневри. Мисля, че първо трябва да поопознаем нашата Марфа, да я следим някое време.

В същото интервю имаме полезна информация… — Фандорин отиде с мишката до нужното място. — „Въпрос: Как успявате винаги да изглеждате така прекрасно? Отговор: Самоуважението ми налага да се поддържам в добра форма. Аз ставам късно и първо взимам контрастен душ. От един до два съм във «Фитнес емпориум». В четни дни съм на уредите, в нечетни играя тенис с треньор. После малко разпускам. Лятно време обядвам в «Прибой». И след това започва работният ми ден — от около четири до късно вечерта. После — клубен живот, съчетаване на полезното с приятното. Делови срещи, общуване с приятели. Всички те са интересни, реализирани хора. В прекрасни отношения съм с…“ И се фука с разни познанства, те не ни интересуват. Валя, ти си местна в Рубльовка. Къде е „Фитнес емпориум“ и ресторант „Прибой“?

— „Емпориум“ е най-големият спортен комплекс. А „Прибой“ е елитно място. Има и ресторант, и плаж. Кухнята не е нищо особено, но е на въздух, река, плажна ивица. Хрупаш рукола и бройкаш юнаци по плувки — красота. Я да я видя по-отблизо тази Марфа. Нямате ли по-голяма снимка? — асистентката огледа за минутка фотографията на Марфа Браун — и психологическият портрет беше готов. — Клиентката ми е ясна. Познавам много такива акулки. За тях има само два вида стръв — мъни и екстри. В смисъл на пари и престиж, сиреч имидж — за това са готови на всичко. И толкова — нищо друго не играе. Пари за информацията не можем да й предложим. Извод: ще я изловим на престиж.

— Как?

Николас слушаше помощничката си почтително — в тези неща тя беше спецът. И Валя се вдъхнови.

— Засега без въпроси. — Скептично огледа шефа. — Къде ви е ризата Brioni? Дето ви я подарих за 23 февруари?

Ризата му беше в гардероба, Ника така и не я облече — не беше неговият стил.

— Слагате я. С кремавото сако. Мокасини. Панталон по ваш избор, но бял. И си сложете часовника от английската ви леля.

— Не го обичам, много е тежък — оплака се Фандорин.

— Но е ролекс.

Николас понечи да се разбунтува:

— Защ о ми е всичко това? Нали ще следим Марфа, няма да й ходим на гости!

—Защото така. Трябва да сте мъж за сто милиона. Сега ти — обърна се към Саша и въздъхна. — Хм. Тежък случай.

— Поне нея не я закачай — хвърли се да брани момичето Фандорин.

Но Валентина не го и погледна.

— Споко, шефе. Сценарият от мен. Ох, Сашка, ще трябва да се погрижа за теб. Така значи… — погледна си часовника. — Пепеляшка я взимам с мен. Ще стане кукличка. След два часа сме тук. И ще ни трябва подходяща кола.

— Това — да — съгласи се Фандорин. — Някоя по-неугледна. Че моята англичанка и твоята барби-италианка не стават, много бият на очи.

Валя се замисли.

— Не се спичайте, шефе. Ще мина да ви взема точно в един. Облечете се като бял човек, срешете се и ме чакайте.

* * *

За сресване — среса се — на среден път и дори с гел за блясък. Но се облече не според нареждането на Валя, а като английската снобария: тъмносиньо сако, бяла риза и вратовръзка (с емблемата на Итън), светъл панталон, лъснати до блясък черни обувки, от джобчето на сакото леко се подава светлосиня кърпичка. Майкъл Кейн в „От мошеник нагоре“, „Dirty Rotten Scoundrels“. Леля Синтия би одобрила.

Точно в един от „Солянка“ влезе, тоест едва се внедри в теснотията лимузина бентли с цвят на първи сняг.

Зад волана беше Валентина: костюм сако и панталон, огледални очила, слушалка в ухото. На задната седалка забеляза Саша, но Ника беше толкова смаян, че даже не я погледна.

— Жестоко! — одобри облеклото му асистентката. — Чист „бритиш“.

— Да не си изкудкудякала? Казах ти: неугледна! Да беше дошла с хамър!

— В Рубльовка със сигурност никой не би забелязал хамър — потвърди Валя. — Там хамърите са като жигулите в град Толиати. Не е за нас. Но тоя звяр си го бива. Услужи ми един приятел. Всичко е точно, шефе. Вижте по-добре нашата мацка. Сашка, опс!

И Саша Морозова притеснена слезе от колата. Фандорин едва я позна. Косата разпусната, платинена. Бюстие избродирано с перли, на вид и големина по-скоро като сутиен. На пъпа й лъщи голям псевдо скъпоценен камък, не е ясно как се крепи. Бялата поличка едва й стига до бедрата, затова пък е с червени велурени ботуши до над коленете. От козметика не й се вижда лицето.

— Как я зяпа! — ревниво възкликна Валентина. — Ей, що ми трябваше!

А Саша виновно изломоти:

— Тя каза, че така трябва.

И опита да подръпне надолу полата.

— Време е, господа, време е! — подсети ги Валя. — Хиената, наричана също акула, играе тенис до два. А ще трябва да прекосим целия град.

В колата „сценаристката“ им разясни сюжета.

— Караме зад нея от „Емпориум“. Така че да забележи колата ни. И отиваме в „Прибой“ — наблизо е, на петстотин метра. Надявам се, че не лъже в интервюто и наистина обядва сама. Ако не е сама, ще трябва да променим плана в движение.

— Какъв е планът? Нали стръвта ни била имиджът. Тоест какво?

— Не какво, а кой. Лъскав джентълмен с белоснежно бентли. Вие, шефе, вие — обясни помощничката, като го видя как мига. — На такъв джентълменом не би устояла нито една рубльовска дама. Ще се запознаете и ще подхванете светски разговор, както вие си умеете. Когато се представяте, непременно споменете, че сте баронет — много е яко. Лек английски акцент не би навредил. Културен разговор: Coelho-Murakami, Robsky-Dostoevsky. И тя самата ще ви разкаже за ръкописа, гаранция. Задължително ще се изфука.

— Чакай, Валя. Правилно ли те разбрах, че искаш да поухажвам дамата? Но същевременно съм с две момичета. Не трябва ли при това положение да съм сам?

— Ох, шефе, нищо не разбирате! Свитата прави краля. Аз съм ви телохранителка, това сега е най-шик в Рубльовка. Вижте, че съм с огледални очила и слушалка в ухото. Вие със Сашка ще се настаните на някоя маса, аз — на съседната, така се прави. Ближа кока-кола и въртя глава като гламава. Сашка ви е гадже. Любовница. Който е в час, разбира: солиден господин със съвършен вкус е извел приятелката си в ресторант на открито и на плаж. Марфа веднага ще ви забележи такъв барнат, ще ви зяпне и ще се чуди какъв е този баровец. Вие също един вид я бройкате. Оставяте гаджето и й правите компания. Ще й стане приятно — цялото заведение ще я види с вас. За такъв пиар тя ще ви разкаже каквото си поискате.

Планът не звучеше никак зле. Наистина може лесно да насочи Марфа Захер към разговор за ръкописа. Да й намекне за връзки в лондонските издателски сфери…

Валя звънна в спортния комплекс, погука си с администраторката, която наричаше „Верунчик“. И докладва:

— Всичко е наред, шефе. Марфуша играе тенис. Газ до дупка! — изпревари по непрекъснатата осева линия и подкара направо по нея с двеста в час.

— Луда ли си?! В нарушение сме!

— По Кутузовско може — снизходително подхвърли асистентката. — Ако си с бентли, разбира се, и с номер с три букви А. Иначе ще закъснеем.

Не закъсняха. Даже подраниха.

Просторният паркинг пред спортния клуб беше тъпкан с маркови коли, нямаше къде да се забият. Впрочем имаше едно свободно местенце и там вече маневрираше да се вмъкне на заден ход голям черен джип. Как ли пък не!

Валя пришпори бентлито и влетя на свободното място точно под носа на конкуренцията.

— Каква наглост — скара й се Ника.

На същото мнение беше и водачът на джипа. Бабанкото с квадратна физиономия бавно слезе от катафалката си, бавно се доближи.

— Ало, малката, къде са те учили така да паркираш? Това място е мое. Разкарай се!

— Я изчезвай — вяло отвърна невъзпитаната асистентка. Квадратният засумтя:

— Ти ш’си платиш за нахалството. Не ми пука на кого си мацка.

Такова нещо Валя не можеше да понесе.

— Белята ли си търсиш, приятел? — изскочи тя от колата. — Имаш я.

— Ти я имаш, пикло смотана. Ти знаеш ли кой съм аз?

Борецът срещу нахалството не успя да обясни кой е — Валя заби железен пръст в диафрагмата му и той се преви одве.

— И това нищо не е, тъпако. Страшното е тепърва. Така че се изпарявай, ясно?

— Ясно — изхриптя квадратният и се затътрузи към джипа си.

Фандорин побесня от неприятната сценка.

— Валентина, държиш се отвратително!

А помощничката беше самата безметежност — инцидентът ни на йота не развали прекрасното й настроение, напротив.

— Николай Александрович, това е Рубльовка. Тук се действа така. Тънък слой лустро, под него — джунгла. Не се ли озъбиш, ще те размажат.

Докато чакаха Марфа Захер, Валентина, подпряна на вратата, забавляваше слушателите си с антропологични етюди — сортираше по разновидности посетителите на „Фитнес емпориум“.

— Обитателките на Рубльовка — с някои нищожни изключения — се делят на четири категории — обясняваше асистентката, като внимаваше за лексикона си на истинска лейди. — Всяка е със свои особености. Ето тази например — посочи излязла от клуба дама — е от висшата класа. Жена на важен чиновник. Те сега са главните в Рубльовка. Парите им не са спечелени, а крадени. Нищо не ги заплашва, никой не ги закача. Вижте я колко е важна. Никого не поглежда, леко се усмихва, чувства се преспокойно. Сега ще се метне на някое ауди осмица или беемве с буркан.

Точно така стана: дамата се качи в черна лимузина със синя лампа и замина.

— Тази е на някого от силовите босове — уверено съобщи Валя за следващата спортистка. — Веднага си личи: никакви усмивчици, надути устнички. Жена е на милиционерски шеф или на прокурор. При тях усмивките не са приети. Кола — мерц кубче или джип лексъс, пак черна.

Николас поклати глава — точно.

— А тази? — попита той за скромна и на вид интелигентна жена с раница.

— Най-обикновена буржоазка, те сега са последна дупка. Мъжът й има пари, но всички са вкарани в бизнеса. Не може просто така да дръпне милион от оборота, та да си разшири парцела. Ще се качи в някой скучен мерц или средна ръка волво.

И пак позна.

— Каква красавица! — каза Саша за хубаво и издокарано момиче, което леко се спусна по стълбите. — Не прилича на другите.

— Така е. Това е четвъртата категория. Златната младеж. Щерка на някой пор, тоест господин — от първите три категории. Цял ден е по бутиците и кафенетата. Колата — спортна или кабрио.

И момичето наистина си тръгна с ниска открита кола. Саша запляска с ръце от възторг:

— Браво!

— Добре де. А от коя категория е онзи, с когото се държа така нагло? — попита Фандорин.

— Ченге, естествено. То си личи. Колата, номерата, говорът. Полковник или подполковник. Най-обикновен продажник с пагони. Тук е пълно с такива.

— И се уплаши от теб?

Валя се засмя.

— Естествено. Той знае, че аз знам, че е ченге. И щом си позволявам така да се държа с него, значи имам право. Внимание, ето я!

Излезе стройна жена с индийско сари и големи тъмни очила, с тенисно сакче през рамо. Николас никога не би я разпознал като лъскавата красавица от гламурните фотографии, но на набитото Валино око можеше да се вярва. Саша пошепна:

— А тя с каква кола е?

— Тази играе „звезда“, такива са доста малко в Рубльовка, не стигат за отделна категория — прецени Валя. — Не разполага със сериозни пари. Някоя не най-скъпа кола, но претенциозна. Или е с онова пежо кабрио, или с джипа вранглер, или с откритата крузър…

Марфа Захер се качи в червения джип вранглер.

— Браво, Валентина — кимна Ника. — Да потегляме след нея.

Но асистентката нещо се беше замислила.

— Огледахте ли я, шефе?

— Да, защо?

— А видяхте ли как ме погледна, като минаваше покрай нас?

— Не, не обърнах внимание.

Валентина изцъка.

— Променяме плана.

— Защо?

— Няма да стане. Знам го много добре този поглед. В интернета ви не пише най-важното. От опаките е, сигуранца. Тоест със сигурност.

— Каква била?

— Обратна. Лесбо. Затуй движи с обратния Раулчик. И за него удобствено, и за нея. Шефе, ще карате.

Свали си огледалните очила, извади слушалката. Даде ги на Николас.

— Какво сега?

— Нищо. На арената излиза Валентина, укротителка на обратни лъвици. Сменяме легендата. Вие сте си отделно татко и щерка. Или господин с мацка. Все едно. Сядайте, обядвайте си. Ще се оправя сама.

Масите бяха разположени на дървена рампа точно над реката. Отляво на подобна рампа беше плажът с шезлонги. Меката сянка на чадъра, вълните прохладен въздух от вентилаторите — всичко тук предразполагаше към релакс или, казано на по-старовремски език, към нега.

— Цените не са много високи — съобщи Саша, вглъбена в менюто. — Салата от раци -— двайсет и две рубли, мраморно филе — петдесет и пет. Какво означава „мраморно филе“?

— Дявол го знае. Само че цените не са в рубли. Виж, долу пише.

Момичето ужасено остави менюто.

— Не се безпокой. Избирай каквото искаш. Клиентът плаща всичко.

Фандорин размаха платиновата кредитна карта, получена от Аркадий Сергеевич, но той самият още не беше надникнал в менюто — наблюдаваше „обекта“, Марфа Захер, благодарение на огледалните очила.

Валя седна близо до литагентката, която за щастие наистина обядваше сама. Сега тъкмо беше запалила цигара и си даваше поръчката. Уверен глас, звучи ясно. Личи си, че тази дама се чувства тук като у дома си:

— Просто накъсана зелена салатка с капка оцет балсамико, лъжичка зехтин — Марио знае от кой. А рибата каква е днес?

Щом сервитьорът се оттегли, дойде ред на Валентина.

Отиде при нея с цигара в ръка, нещо й каза — сигурно помоли за огънче. Наведе се към запалката и пусна на Марфа дълъг поглед изпод кичура коса (Фандорин се смръщи).

— А може ли да си поръчам ордьовър, първо, второ и трето? — докосна ръката му Саша.

— Какво? Разбира се, че може.

Когато пак погледна, двете красавици вече седяха заедно, а келнерът пренасяше от едната маса на другата Валините прибори.

— Общуват — пошепна Ника.

— Ъхъ. — Твърде много интересни неща имаше наоколо за Саша. Щом направи избора си от менюто, тя взе да върти глава. — Оу, вижте я, гола!

На най-близката лежанка се печеше по корем фантастично стройна девойка. В първия момент и Николас помисли, че е гола.

— Не, с прашки е. Виж.

От задника й излизаше тънко шнурче с телесен цвят и се раздвояваше под кръста. Николас отмести поглед.

Донесоха предястието: салата за него и сельодка „под шуба“ за Саша. Момичето съсредоточено заработи с вилицата.

На важната за Ника маса приятелството разцъфтяваше направо пред очите му. Марфа и Валя си шепнеха нещо, всяка си бодваше от чинията на другата. Асистентката изобщо не поглеждаше шефа, толкова беше навлязла в образа.

Но след десетина минути изведнъж стана и се запъти към тоалетната, метна пътьом на Ника бърз многозначителен поглед.

Той изчака минутка и също отиде към тоалетните.

— Всичко е наред — спешно съобщи помощничката и си нагласи прическата пред огледалото. — Сега отиваме у тях да видя колекцията й от пеперуди. Живее в Жуковка. Интересна жена. Шармантна.

— Какви пеперуди? — нервно пошепна Фандорин. — Валентина, не искам от тебе такива саможертви!

Тя го погледна предано.

— За вас, Николай Александрович, съм готова на всичко. Нали знаете.

— Не искам! — ядоса се той. — Не може ли просто да си поговорите за Достоевски?

Валя се зарадва:

— Ревнувате ли?

— Какво общо има ревността!

— Тогава кротко. Прекарайте си тук със Сашка няколко часа и после — в Жуковка, има едно италианско кафене. Там ме чакайте. Ето ви ключовете на колата, мен Марфуша ще ме вземе.

— А документите на колата?

— Кой ще спре бентли по Рубльовското шосе, човече!

Саша си хапна от всичко и понеже не бързаха за никъде, мушна (друга дума от речника на Валя) цели три десерта.

Ника скучаеше. Тъй като нямаше какво да прави, се заслуша в разговорите.

Отляво двама младежи с концептуално продрани тишъртки разпалено обсъждаха новите модели джиесеми.

Отдясно хапваше самотен бизнесмен с летен ленен костюм и неспирно общуваше по телефона. Думите му звучаха съвсем обикновено, но смисълът се губеше:

— Вече обсъдих конкретиката относно виждането за твърдо позициониране. Ще стартираме реализацията на постъпленията. Но само ако обектът е с приоритетен достъп… — и тъй нататък в подобен дух.

Бизнесменът си отиде, на същата маса седна двойка, момче и момиче, и двамата с бански, и на висок глас заобсъждаха разни интимности.

— Що за нагласи и претенции, Макс? Ти си бати трепача, човече! — горещеше се госпожицата, смесвайки всевъзможни езикови стилове. — За епилация ми дробиш! А си позволяваш да не ползваш дезодорант!

— Без простотии — обиди се кавалерът. — Да не ти е запушена носовката? Нюхай, дарлинг! „Хюго Бос“, лятна колекция! Едно ще ти кажа, Оксана, крайно време е да премислиш сериозно отношенията ни. Сексуалният партньор трябва да бъде уважаван!

Николас се изчерви и изскърца със стола.

— Саша, да идем на плажа?

* * *

Саша се попече, после отидоха в Жуковка, там също се наседяха в заведението. Валентина закъсняваше.

Момичето няколко пъти попита къде е и какво става, но Фандорин отговаряше уклончиво.

Най-сетне се появи. С бавна крачка се приближи като сита котка, измърка:

— Ох, колко съм гладна! Девойки, каква е тази салатка там във витрината? Дайте една! И хлебче! Две!

Николас отдавна и добре познаваше моралния облик на помощничката си, така че се въздържа от нравоучения и само попита:

— Е?

Валентина намигна:

— Бинго! „Няма крепост на света, която да не могат да превземат болшевиките.“ Това е от един стар филм.

— Значи ръкописът наистина е у нея? Можем ли да докладваме на клиента?

Ника знаеше, че помощничката му копнее да разкаже за подвизите си, но не му се щеше Саша да изслуша всичките й неапетитни подробности.

Обаче нищо не спечели.

— Разказвам. Отиваме у Марфуша. Първо едно-друго, гледаме пеперудките… — тя изразително се взря в шефа.

— Аз знам, казва се инсектариум — съобщи Саша. — Има ли много пеперуди? Красиви ли са?

— Само две, но разкошни.

Ника ритна под масата асистентката.

— За ръкописа. Как стигнахте до темата?

— По план. Пихме кафе, разбъбрихме се за книги. Като едни интелигентни девойки. Тя обожава Мураками — Коелю й простее, но Харуки я кефи. И аз й викам: този твой жълтур е въздух под налягане, само руска класика — това е върхът. От Достоевски, й викам, направо се подмокрям. Имам вкъщи пълните събрани съчинения в петдесет тома и ги чета от първия до последния като курдисана, а щом свърша, пак ги почвам. Както щеш, но нашата руска литература е най-великата на света. Особено Достоевски, викам, ужасно ме възбужда. Толкова е секси. У него кеф ти садо-мазо, кеф ти фетишизъм, кеф ти лесбо, стига да можеш да четеш между редовете. И й преразказах сказката на Сашкиния татко с елементи на разсъждение.

— Там нямаше никакво лесбо. А Пълните събрани съчинения на Фьодор Михайлович не са петдесет тома, а трийсет — поправи я Фандорин.

— Майната му. Важното е, че Марфутка клъвна. Вика: „А да ти дам ли да прочетеш едно книжле на Достоевски, което никой на света още не е чел? Имам.“ „Ай стига бе“ — й викам. И тя ми разказа как е станало. Явил се при нея един ушат бухал (така се изрази за фадъра ти, Сашок. Тоест родителя ти). Гледал по телевизията предаване за литературната й агенция — Марфуша си платила за пиара. Един вид за здравите връзки с културния елит на Запад, за контактите й с чужди издатели. И той се вързал. В смисъл, хванал се. Тоест: повярвал. Дръннал една жица в офиса, после се появил. Любезен, скромничък, с цайси. Да го видеше сега — изхили се Валя. — Ще трябва да я заведа в болницата, Марфуша ще го одобри… Та взела тя част от ръкописа и я отнесла на някаква експертка, най-главната спецка по Достоевски. Онази й вика: абсолютно.

— Името на експертката? — прекъсна я Николас.

— Не попитах. Що, трябваше ли?

— Не, знам го.

Затова Елеонора Ивановна се изкиска, когато й каза по телефона за ръкописа. „Ново двайсет“, така се изрази. И после се държеше доста особено…

Много смешно разказа за тази експертка. Предварително проучила, че таксата й била сто долара. Отива, онази й иска триста. И не се изненадала кой знае колко, сякаш всеки ден й снасят по един нов Достоевски. Марфушка й казала: „Окей. Сто давам веднага, двеста после.“ А като си взела заключението, прецакала пенсионерката. „Срамота е, рекла, на вашата възраст да баламосвате клиентите.“ Марфуша е печена, от стара коза яре.

Сега Ника разбра защо Моргунова беше толкова резервирана и отказа да му даде резултата от експертизата, докато не си вземе парите. Изобщо много неща му се проясниха. Не се изненадала? Естествено! По това време вече е била посетена от колекционера Лузгаев с друга част от същия текст. Затова е вдигнала таксата. Според търсенето и предлагането, алчна вещица.

— И какво? Платила ли е аванс на Морозов?

— Дръжки. Марфуша лесно не снася мангизи. Надула му главата с празни приказки, заусуквала, та заразтягала. Залисала го с обещания. Казала му, че не е проблем да се издаде книгата, кеф му тук, кеф му на Запад. Но ще му платят само за първата публикация и после който си иска може да я преиздава и да надува каквито се ще тиражи. Писателят отдавна се е споминал, няма законни наследници.

Това се наричало public domain, обществено достояние. Но имало една хитрина, измислена специално за такива случаи. Трябва да повредите няколко странички, да не стават за четене, после все едно провеждате научна дейност за възстановяване на текста. И тогава той юридически ще стане ваша редакция на авторския текст и ще добиете правата върху него. Абе мозък, направо цял парламент, даже и по-умна. И тази „редакция“ ще се купи в цял свят, Марфуша ще уреди работата. За посредничеството й се полагат петдесет процента. И прибрала ръкописчето. Казала, че трябва да го представи на чуждестранните издатели, но всъщност за да не изпусне дядката. Между другото, не знае какво му се е случило. Казва, че бил зачезнал някъде, търсела го по телефона, не го намирала.

— Ти видя ли самия ръкопис?

— Не. Пробвах да й го измъкна, тя се лигави. Ранена била, кръвта й изтичала, не можела днес. Понеже ряза кекс и леко си цепна пръста. Само капчица кръв беше, аз я близнах.

Саша погледна учудено.

— Нарочно ми върти номера — каза Валя и отново доби сластния котешки вид. — За да ме привика пак. Била скрила ръкописа на сигурно място, защото манускриптът струвал поне милион в зелено.

— Сигурна ли си, че „сигурното място“ е в дома й?

— Да. Тя каза: ела утре, достоевскоманке, ще ти дам да почетеш за десерт. Така че ръкописът е тук, в Жуковка. Улица „Серафимович“, номер двайсет и пет. Виждате, че саможертвата ми не беше напразна. Утре да го видя с очите си за стопроцентно сигурност, и можете да докладвате. Но да знаете, че тая е майката си трака. Ще иска още повече от колекционера. Впрочем, доколкото разбирам, това не е наш проблем. Спонсорът да си урежда отношенията с нея.

— Така е — потвърди Фандорин. — Да изчакаме до утре. Ще ти дам да видиш ксерокопието, за да провериш връзва ли се краят на втората част с началото на третата. И така, отлагаме за утре сутринта.

* * *

Но до утре сутринта още имаше време. И не всички дочакаха утрото.

* * *

Събуди го телефонът. Не в ранно утро впрочем, а в десет и половина. През нощта Фандорин подхвана разговор с Алтън във връзка с клавирните уроци — дълъг, мъчителен и безрезултатен, защото Ника не посмя да говори директно, а жена му упорито се правеше, че не разбира от какво е недоволен. Легнаха си почти в три скарани и той после още дълго не можа да заспи.

Та иззвъня телефонът.

— Шефе, закъсвация — подвикна Валя с разтреперан глас. — Звъннах на Марфа, както се бяхме разбрали. Чувам мъжки глас. Помислих, че е грешка. Звъннах пак — отново мъжки глас. „Сигурно, вика, търсите Марфа Леонидовна? Тя не може да ви се обади, кой е?“ Не ми хареса тази работа. Не казах нищо и му затворих. След петнайсет минути — дзън. Същият мъж. Представи се поименно, следовател еди-кой си. В какви отношения бяхте с покойната Захер?

Ника изохка.

— И аз така изохках. Оня вика: „Ще трябва да си поговорим. Ще се явите ли доброволно, или да ви докараме принудително?“ Открили са ме по телефонния номер. Убита е, режа си главата, че е убита! Тая акула сигурно има сто тона врагове. А в къщата и навсякъде е пълно с мои отпечатъци! Звъннете на оня вашия депутат, шефе, измъкнете ме!

С разтреперани пръсти Ника набра телефона на Сивуха. Накратко му разказа за вчерашните събития и за Марфа Захер. После за най-важното.

— Защо не ме уведомихте още вчера, че ръкописът е открит? — недоволно попита Аркадий Сергеевич.

— Искахме да проверим. Какво да прави сега Валентина? Да се яви ли доброволно, или не?

Големецът помълча, помисли. В интерес на истината не загуби самообладание.

— Сигурен ли сте, че ръкописът е в дома й?

— Така е казала на асистентката ми.

— Охохо — въздъхна Сивуха. — Литературната агентка — майната й. Но да не изчезне ръкописът. Вижте какво. Кажете на асистентката си засега да не ходи никъде. Ще проверя какво става. И пак ще ви се обадя.

Проверката му продължи около половин час — през това време Валя звънна осем пъти.

На деветото звънване най-после беше Аркадий Сергеевич.

— Имам две новини, добра и лоша. Започвам от добрата, както е редно. Марфа Захер не е убита. Просто нещастен случай.

— Уф — шумно издиша Николас.

— Подхлъзнала се е на мокрия под в банята. Ударила си е носа в ръба на бидето. С всичка сила. Носът й е на кървава кайма. Според аутопсията от удара горната част на назалната кост се е забила в мозъка. Изключителен малшанс. Случва се понякога при сбивания, ако те ударят рязко с юмрук или ребром с длан отдолу под определен ъгъл. А в нейния случай се е надънила с цялата си тежест. Освен това от дрогата е била като разглобена, отпусната. Била е дрогирана, това вече е установено. В кръвта й са открили високо съдържание на някакъв наркотичен боклук, съобщиха ми как се нарича, но забравих. Надрусала се е жестоко, така че не е успяла да се задържи на краката си. Нямат никакви подозрения за умишлено убийство. Къщата е с алармена защита, липсват следи от влизане с взлом. Камериерката е извикала милицията, тя живее в близкото градче. Била на гости, късно се прибирала и видяла, че в къщата свети. Решила да провери — и открила… Така че онзи от следствието е смятал просто да сплаши вашата девойка. Интересуват го наркодилърските връзки. Но аз обясних на шефовете там какво е положението. Успокойте асистентката си. Явяването й отпада.

Какво удобство е все пак животът в неправова държава, помисли си Фандорин. Колко неприятни проблеми може да се решат с няколко телефонни обаждания. Ако познаваш нужните хора, разбира се.

— А лошата новина?

— Ръкописа го няма. — Даже по телефона се чу как Сивуха скръцна със зъби. — …Къщата е претърсена най-обстойно. Нали са се надявали да намерят наркотици. Поне в претърсванията са царе, професионалисти. Прегледали са всички книжа. Няма папка с ръкопис, попитах ги. Все пак не е някоя карфица. Така че покойната е измамила вашата асистентка.

— И „пръстена на Порфирий Петрович“ не намерихме… — въздъхна Ника. — Наизуст го научих проклетото стихче: „Пет камъчета вляво полетяха…“ Какви камъчета? Скъпоценни ли? Но скъпоценните камъни са четири: диамант, изумруд, сапфир, рубин. Понякога се говори и за перлите, а те всъщност не са камъни. Защо пет са полетели вляво, а надолу само четири? Ако петият е „пурпур камък“ — може би става дума за рубин? Но пръстенът е с брилянт! Ако пък всичко това изобщо не е така и…

— О, моля ви! — кипна клиентът. — Зарежете тия глупости с пръстена, не си затлачвайте мозъка с него! Плащам ви за търсене на ръкописа — върху ръкописа се съсредоточете!

— Марфа Захер казала на Валя за някакво „сигурно място“. Може да е скривалище? — унило предположи Николас.

Аркадий Сергеевич се оживи.

— Искате ли лично да потърсите? Ще ви го уредя, нямате проблем. Вярвам в способностите ви.

Пред портата на улица „Серафимович“ номер 25 го чакаше цивилно ченге, седеше си в джип лексъс, тоест според Валината класификация беше типичен „продажник върколак“. Професионалистът криминалист изгледа върлинестия магистър със скептична гримаса.

— Ще търсите ли? Пробвайте се.

Ника предпочете да не навлиза в юридическите тънкости — на какво основание и как така се позволява на някакъв човек извън системата да претърсва дома на покойната. Защо да се тика с английските правила в руската къща.

Не беше необходимо. Има си задача, трябва да я изпълни. Разходи се из малкото, но стилно жилище на светската лъвица. Навсякъде стомана, хром, ярките петна на цветни пластмаси. Впечатляващо, но студено и неуютно. Николас би предпочел да спи под мост, но не и да живее в тази орбитална станция.

Ченгето понаблюдава как Фандорин броди като заблуден в празните стаи, презрително подхвърли: „В колата съм“ — и излезе. Къде да търси папката?

Ника нямаше представа. И то след вече извършеното щателно претърсване.

Той надникна в кабинета, обърнат с краката нагоре, в оранжево-синята спалня, в озъбената с извадените си чекмеджета кухня.

За всеки случай повъртя в пръстите си дублона. Не го споходи вдъхновението. Но му се доходи до тоалетната.

Така Николас се намери в аквазоната, както се наричаше тоалетната с баня на гламурен език — когато заслужава тази красива дума, разбира се.

Банята с тоалетна на Марфа Захер беше истинска, стопроцентна аквазона.

Пусна водата в тоалетната чиния, която беше във вид на бисерна мида и се огледа. Джакузи, душ-кабина, цяла огледална стена — ясно, но най-прекрасното бижу тук беше големият аквариум.

Качен на специално шкафче насред помещението, аквариумът искреше със синкави блясъци, вътре се виждаше коралов риф, а около него въртеше кръгчета малка акулка.

Това се казва шик!

Ника се приближи и застина, омагьосан от равномерните и невероятно изящни кръгове на стоманената риба.

Морският аквариум беше стара мечта на мъжката половина на семейство Фандорини. Ника и синът му понякога прекарваха часове в специализирания магазин да гледат разноцветните корали и риби с райски цветове. Аквариум като този струваше минимум половин милион рубли. Ако успееше да изпълни поръчката на Сивуха, би могло…

Изпита непреодолимо желание да докосне рифа, да усети какви са на допир коралите. В магазина не можеше да си го позволи заради продавача, а тук нямаше никой.

Фандорин за всеки случай се озърна към вратата, нави си ръкава, наведе се и пъхна ръка в топлата вода.

Не го беше страх от акулата. Сивите рифови не са опасни. В магазина казваха, че можеш да почистиш аквариума, без да им обръщаш внимание.

Но все пак не бързаше да бръкне в дълбокото — следеше движенията на акулата. А тя наистина не прояви никакъв интерес към китката му. Така че той бръкна до лакът, опипа дивното каменно цвете с ален цвят. Повърхността на корала се оказа неочаквано твърда и остра.

По дяволите, поряза се!

От пръста му изплува червена капчица, избледня и се замъгли. Той ядно цъкна с език.

Внезапно сребристото торпедо се понесе към центъра на кръга — Николас едва успя да си измъкне ръката от водата. Рибокът жадно глътна разтеклата се капчица кръв, още половин минута продължи възбудено да се стрелка из аквариума, после пак взе да върти кръгчетата си.

Идиот, укори се Николас. Естествено, че акулата реагира на кръв. Така човек може и без пръст да остане.

Загледа миниатюрната акула, размишлявайки, че точно такава беше и покойната й притежателка. Красива, гъвкава, безжалостна, готова светкавично да се нахвърли върху плячката. Марфа Захер беше от типа жени, които възнамеряват да живеят вечно. Някога е била малко момиче, което е вярвало в приказките, после е пораснала, поникнали са й три реда остри зъби и е добила страхотен апетит. Смятала е да глътне целия свят, а вместо това се е подхлъзнала на мокрия под, ударила си е носа в бидето и е умряла. Сега вече няма начин да се разбере как точно е станало и дали е успяла да си помисли нещо със замъгления си мозък…

Успя тя — и още как успя.

За Кумчо Вълчо и Червената шапчица

Последният ден от живота на Марфа Захер започна с много лоши предзнаменования.

Първо, пред колелото на паркирания вранглер дремеше тлъста черна котка. Лоша поличба.

Второ, от чантата й изпадна несесерът и се счупи огледалцето на гримовете. Също гадно.

Трето, на завоя за „Фитнес емпориум“ патрулираше милиционер с огненорижа коса, а това (водачите го знаят) е направо ужас.

Марфа обърна внимание на опасните поличби — беше свикнала да забелязва всичко, включително и глупостите. Но не се стресна, защото глупостите са си глупости. Литературната агентка не вярваше в знаци свише — и много правилно; поне така започна да й се струва през деня, когато й падна подарък от небето във вид на страхотната Валя.

Рядко същество. Как може всичко да й е толкова супер: и външен вид, и темперамент, и енергетика. А какви силни ръце!

Всичко мина изключително тип-топ. Марфа така се разнежи, че насмалко да закъснее за една делова среща.

Но нищо де, не закъсня. Тя никога не закъсняваше за уговорени срещи, освен ако се налагаше да е нарочно.

Срещата й беше с един библиофил, спрян на границата с Библия от шестнайсети век. Не се сетил кретенът на място да оправи нещата, сега можеше да му лепнат от три до седем годинки пандела. Беше подписал, че няма да напуска, та киснеше в града в нервна криза.

Марфа го подплаши още повече, разказа му как един интелигентен човек, също страстен кинолюбител, бил докаран до самоубийство в уралска колония. И когато достатъчно беше подготвила клиента, му предложи да оправи положението. На цена петдесет хилядарки. Нямало как да му иска по-малко, сам разбира, че основната част не е за нея. Библиофилът само дето не ревна от облекчение тъпакът.

Вместо да търси заобиколни пътища, да си беше наел добър адвокат. Онзи веднага щеше да му обясни, че в протокола за изземването има допуснати нарушения и той е невалиден. Така че Марфа няма да дели пари със съдия. Не сделка, а мечта: максимум печалба, нула противозаконни действия.

После се видя с познати в модния ресторант „Сепуку“, хапна суси с черен хайвер и сасими от фугу (само селяндурите викат „суши“ и „сашими“).

Върна се в Жуковка доста след полунощ. Както се казва, уморена, но доволна.

Къщата й беше спомен от бившия й съпруг брокер, педал като Раулчик и той, но неафиширан. Нямаше гараж и дворът беше малък. Но пък в Жуковка, а не в седма глуха, петнайсети микрорайон.

Обикновено оставяше колата пред оградата, но сега там се беше ковнал някакъв микробус. Да не беше с червен кръст отстрани и надпис „Реанимобил“, Марфа щеше да му среже гумите. Но щом си реанимобил, живей, каза си тя шеговито и паркира пред самата порта. Къщата беше тъмна. Камериерката почистваше привечер, после си отиваше. Марфа обичаше да спи сама. Когато спиш, трябва да няма други в къщата. Защото спящият човек е беззащитен.

Ами ако дойде Валюша? — рече си тя и изкачи външните стълби. Ще се свие на кълбо и ще спи тук, в леглото й.

Обича Достоевски, да й се не надяваш. Умна, ерудирана. Как смело го каза за еротизма. Интересен образ. В нея има нещо необичайно, ще трябва да се проучи. Дали да не я покани да поживее с нея няколко дни? Или заедно да заминат някъде. На Сейшелските острови например. Раул казва, че там можеш да си наемеш цяло островче. И няма жива душа, само обслужващият персонал.

На това място Марфа се опомни. Стоп, малката. Не се увличай. Не нарушавай основното правило в живота. Твоята Валюша е нечия държанка. Бентли, маркови дрешки, силиконови цици. Има си тя с кого да спи и с кого да ходи на Сейшелските острови…

Усети нещо странно още щом отвори входната врата. Алармата светеше, но някой беше пипал сигнализацията — тя се обади със странно пиукане. Това означаваше, че някой я е изключил и после отново я е включил.

Кой?

Защо?

Следват възможни варианти. Първо: изскача навън и по джиесема вика патрулна кола. Второ: веднага задейства алармата.

Но Марфа направи друго, понеже не беше от страхливките и си имаше самоуважението. Отвори чантата, щракна петлето на пистолета. Гумени куршуми, от пет метра събарят човек. От упор убиват. И всичко си е съвсем законно: неизбежна отбрана, има разрешително за оръжието.

В гостната й беше влизал някой. Всичко уж си е на мястото, но лампионът е леко отместен, крайчецът на килима се е подвил, един шкаф леко зее. Марфа всевиждащото око беше тя.

Спокойно, си каза (все пак потръпна, да не е от желязо). Тайника няма да открият, а друго кой знае какво за крадене няма.

Тихо беше, съвсем тихо.

Тя изпита дори нещо като разочарование. Вече си беше представила как някой крадльо й се нахвърля на нея, крехката жена, а тя — добре, да не е от упор, от два метра: дум-дум! — в слабините. Има да разправя после на познатите.

После запали осветлението и видя в къта с телевизора не един, а двама крадльовци.

Кумчо Вълчо и Червената шапчица.

Седяха двамката на мекото канапе. Гледаха Марфа.

Тя просто щеше да падне.

Вълкът си беше жива халтура: мъж с костюм, само си беше сложил маска. Но Червената шапчица беше като истинска: шапчето, златните къдрички, бялата престилчица, белите три четвърти чорапки.

Стилно действат изродите, каза си Марфа, щом малко се свести. Тя още от дете не вярваше в приказките.

— Здравейте, изроди. Стилно действате.

И се приготви да измъкне пистолета от чантата си.

Трябваше само още малко да се приближи. Значи Вълчо — в слабините, момичето — по голото коляно. Да не избяга.

Крадците бяха кротки като гургулички, не подозираха каква пушилка ще настане след секунди.

На Вълчо очите бляскаха през прорезите като въгленчета. Той държеше в ръката си някаква плоска кутийка, подобна на калъф за очила. Червената шапчица погледна литагентката с приятна усмивка и заговори в стихове — звънливо като пред пионерското знаме в годините на Марфиното детство:

— Здравейте, лельо, аз съм Червената шапчица! Къде е прекрасната ми червена папчица?

И всичко се изясни. Загадката се изясни.

— Папчица ли искаш? — изфуча храбрата Марфа.

Измъкна пистолета от чантата си, но калъфът в ръката (или в крака?) на Кумчо Вълчо леко трепна, нещо проблесна и Марфа усети болезнено бодване в гърдите. Сведе глава да погледне какво има — и загуби съзнание.

Когато се свести, вече не беше в гостната, а в аквазоната.

Аквазоната на Марфа беше супер. Който и от гостите й да влезеше, задължително следваше „уау!“. Трийсет квадрата, в центъра аквариум с вместимост два тона вода, дизайнерска санитарна техника, подово отопление и италиански мраморни плочки.

На този прекрасен под се съвзе сега, но подовото отопление не работеше и й беше много студено. Защото освен всичко друго лежеше съвсем гола.

И хем не беше вързана, окована, а не можеше да се помръдне. Тялото й беше като чуждо, пръста си не можеше да помръдне. А съзнанието й беше съвсем бистро.

Забили са ми парализираща игла, разбра Марфа. Както в зоологическата градина на лъвовете и тигрите.

Кумчо Вълчо и Червената шапчица стояха над нея.

— Красавица — лигаво каза Червената шапчица — не за голата Марфа, а за декоративната акула. — Та къде е папчицата, лелче? Ние с кумчо преровихме всичко, три часа се трудим. Кажи, лелче, без фасони. Че ще има боц-боц.

И клекна долу. Очите й бяха весели и спокойни на тази гнусна гадина. И Марфа, печена жена, видяла какво ли не през живота си, разбра, че така или иначе ще се мре.

— Ще ти пошепна на ушенцето — рече тя с чужд хриплив глас.

И когато Червената шапчица се наведе досами нея, Марфа с безумно, нечовешко усилие вдигна глава и се опита да захапе гадината за устната. Ако беше успяла, щеше да я ръфне като вълкодав. И да й отхапе устната, по дяволите. За спомен от Марфа Захер.

Но не стана, беше сякаш на забавен каданс. Червената шапчица успя да се дръпне. И единственото, което успя Марфа, беше да й плюе в очите. Червената шапчица изпищя на умряло.

И се развика без никакво лигавене:

— Ах, кучко! Кучко! Кучко!

— Стоп, стоп, стоп! — каза си Ника и погледна мократа си ръка с окървавения пръст.

Какво каза Валя? Помолила Марфа Захер да й покаже ръкописа, а тя й отговорила, че кърви и не може. Защото си порязала пръста! Не е било нито шега, нито глезотия!

Той пак отиде до аквариума. И в него бяха търсили: вратите на шкафчето бяха отворени и се виждаха разните вътрешности — филтри, помпа, термостат. На стъклената стена беше подпряна маша за камина, под нея — локва. Значи бяха разбутали рифа, бяха разровили и камъчетата на дъното.

Къде може да се скрие папка?

Той предпазливо пъхна във водата лявата си ръка, здравата. Акулката продължи да върти меланхоличните си кръгчета.

Леко, за да не се одраска, Фандорин побутна рифа — на една, на друга страна.

Първо нищо не стана. Но когато хвана ажурното розово ветрило (тази красота май се казваше „корал горгона“) и леко го завъртя, цялата горна част на рифа изведнъж се измести и остана в ръката му. Отдолу видя вдлъбнатина, а в нея — черен неопренов контейнер.

С една ръка не успя да го извади, контейнерът му се изплъзваше, а и акулката недоволно се замята в помътнялата вода.

С риск да остане без пръст Николас нетърпеливо си помогна с дясната ръка и просто оттласна стрелналата се акула — само тя липсваше.

Готово, лъскавият черен контейнер е изваден на пода.

Щракна ключалките.

Я да видим?

Вътре имаше няколко различни по големина найлонови плика един върху друг.

В първия Николас видя пачки стодоларови банкноти, доста много. Но не ги преброи, те не го интересуваха.

Във втория — кутийки със скъпоценности. И те не го интересуваха.

В третия, най-малкия — няколко кредитни карти на чужди банки. Нелегални сметки? Майната им! Ура, папка!

Николас я отвори и само дето не изстена от разочарование: някакви делови книжа на руски и английски. И чак в последния плик видя да прозира през полупрозрачния найлон познатата крокодилска кожа — червена.

Извади я.

Да! Да!

Браво, Ника! Браво, Фандорин! Намери я!

Всички останали пликове върна обратно в контейнера. Извика ченгето.

— Ето скривалището. Тук има скъпоценности, някакви документи. Ваша работа, оправяйте се. А ето и папката, която е на моя клиент. Искам да я взема, какви са формалностите?

Онзи смаяно размаха доларите, зяпна пръстените и колиетата.

— Та за папката? — пак попита Фандорин. Човекът го погледна като извънземен.

— Вземете я. За какво ми е? — и заби нос в книжата. Ника я взе, но докато караше към Москва, го обзе силно съмнение дали беше постъпил правилно. Дали не трябваше да настоява за поемни лица? Някак прекалено лесно отговорното лице се съгласи да му даде ръкописа. А там в контейнера има толкова неща…

Във всеки случай трябва да се обади на Сивуха.

Николас избра номера, чу: „Това е телефонът на Аркадий Сергеевич Сивуха, депутат в Държавната дума. Оставете съобщение и ще ви се обади.“ Е, не, сегашната вест не беше за телефонен секретар. Фандорин умираше от възторг. Да вземат мътните и доларите, и бижутата на покойната. Ако ченгето си ги прибере, негова си работа. Николас Фандорин не може да промени нравите и порядките в родната милиция. Да, той не е борец срещу общественото зло. Но пък какъв бляскав аналитик! Каква проницателност! Професионалистите преровиха и не намериха, а той откри мястото за половин час. Е, професионалистите все пак не са знаели за порязания пръст на Марфа Захер, но това са подробности.

Той звънна на Саша да я зарадва. Телефонът й беше изключен. Завъртя на Валентина — заето.

Тогава набра номера на жена си. Да я зарадва: изпълнена е голяма поръчка и ще дойдат пари. Нека знае, че мъжът й не е някой хрантутник и несретник.

Алтън вдигна почти веднага.

Каза:

— Ти ли си? Сега не мога! В консерваторията съм, на концерта на Слава. Забравила съм да изключа звука, ужасен конфуз! После ще се чуем.

И му затвори, без дори да го изслуша

Веднага му се вкисна настроението.

Стигна до „Солянка“ мрачен.

Обади се пак на Сивуха, този път от офиса. И пак попадна на секретаря, но вече му се бяха отщели ефектни изпълнения. Сухо каза: „Фандорин е. Ръкописът е у мен. Можете да си го вземете.“

Разходи се в кабинета да се поуспокои.

И щом се успокои, седна и отвори на бюрото си червената папка.

ЧЕРВЕНАТА ПАПКА

ДЕВЕТА ГЛАВА

Отчаяние

И пак същото, и пак същото.

На „Малая Мешчанска“, както преди на „Екатерингофски“ и при Поцелуев мост, нещата изглеждаха по познатия начин. На пода лежеше безжизнено тяло с проломен череп — и нито следи, нито свидетели. Само дето жилището беше от съвсем друг вид. Не старческо мизерно като на Шелудякова и не безлично подредено като на Чебаров, а мобилирано по последна мода, с вакханки в позлатени рамки, с преогромни китайски вази и канапенце с инкрустации.

Мамзел Зигел очевидно живееше на широка нога и според съседите й домът бил отворен за мнозина — всеки четвъртък у Даря Францевна винаги се събирала голяма весела компания.

Всъщност въпросната дама от Ревел се водеше мома само по семейно положение, без да е невинна девица нито по възраст, нито пък по начина си на живот и поприще. Освен в съвсем особен смисъл. Както стана ясно почти веднага чрез проверка в канцеларията на началника на полицията, тя била известна сводница в света на разврата с постоянна клиентела и доста тясна насоченост. Мамзел Зигел издирвала млади хубави момиченца от прилични семейства, но изпаднали в нищета, и с обещания, увещания, а и със заплахи ги принуждавала да кривнат по пътеката на порока. Клиентите на Даря Францевна щедро плащали за „невинността на нежен цвят“, както се пее в кабаретата

И тази мила дама сега лежеше убита. При това, както и в предходните случаи, вероятно тя самата беше пуснала в своя дом убиеца си. Тоест човекът очевидно беше познат и не бе събудил опасения.

Но имаше още нещо важно. От един до два по пладне покойната винаги отпращала слугите и оставала сама вкъщи, защото този час посвещавала на дискретни преговори от всякакво естество на четири очи. И престъпникът е бил съвсем наясно с този факт.

Надворният съветник, все още вкопчен в досегашната си версия, се опита да провери дали не би могло Расколников да изпрати сестра си до „Вознесенски“, после някак бързо, може би дори на бегом да отскочи до „Малая Мешчанска“, да удари с брадвичката сводницата и след това да се яви навреме и на „Офицерска“ за срещата с Разумихин. Приставът дори специално прати човек да провери къде точно са се настанили майката и сестрата на Расколников.

Уви, никак не се връзваше. А е трябвало и да се върне в стаята си, след като е изпратил Авдотя Романовна, за да вземе брадвата. Защото, ако я беше взел предварително още на излизане от стаята, Разумихин е щял да забележи.

Глупости, фантазии и измишльотини, тръсна глава Порфирий Петрович, за да отпъди категорично подозренията срещу проклетия студент, за когото загуби толкова време, и се съсредоточи изцяло върху новата задача.

От дома на жертвата липсваха, естествено, само дреболии: игла с полускъпоценен камък и везано с мъниста портмоне. Нищо друго не беше пипнато в жилището, но това вече не учуди пристава. Претърси книжата u с надежда да открие списък на ползвалите съмнителните й услуги. Защото надали можеше да разчита самите любители на „нежен цвят“ да се афишират.

Не намери, но това не го спря. Провери стените, паркета, стените на шкафчетата — и какво? В кабинета под плота на писалището откри скривалище и в него две класьорчета, едното дебело, другото тъничко. В дебелото надворният съветник със задоволство откри пълен списък на момичетата, покровителствани от мамзел Зигел: и адреси, и имена, и даже кратки характеристики, но по-скоро от физиологично естество. Очевидно тези бяха вече откъснат цвят и Даря Францевна ги държеше под опеката си, за да ги използва за по-обикновени клиенти без особени изисквания.

— Чудесно.

За първи път, откакто беше дошъл на местопрестъплението, по лицето му пробяга нещо като усмивка, но само за миг.

Тънкият класьор се оказа по-потаен от първия. Там вместо думи имаше само нечетими съчетания от букви от латинската азбука.

— „Plfglfaluu“ — опита се да прочете на глас Порфирий Петрович, но се отказа. — Това е явно шифър — поклати глава. — Сигурно така е записала клиентите.

— Значи не можем да ги разшифроваме? — разочарова се Александър Григориевич, надникнал иззад рамото на началника. — Колко жалко! Със сигурност е бил някой от тях! Тя е решила да го шантажира и той я е… — Деловодителят нагледно показа със замахване отгоре надолу (Зигел беше убита с удар по темето).

— Май сте прекалили с булевардните романчета, драги. И онези, Чебаров и Шелудякова, и те ли са шантажирали нашия сладострастник? Не, тук имаме нещо съвсем друго. Момент, момент… — надворният съветник сбърчи чело, седна с лист хартия и молив до крайчеца на масата, похъмка, пописа нещо — отне му десетина минути — и рече изведнъж: — Фасулска работа, а не шифър. Измислица на гимназистки за потайност пред класната дама.

— Разкрихте ли го? — ахна Заметов.

— Какво да разкривам. Преобърната азбука — ето ви цялата криптография. А е Z, В е Y и прочее. На един ред ще напишем азбуката в нормален вид, а под нея — в обратен. Вижте.

Взря се в загадъчното Plfglfaluu, помръдна устни, попримлясна и изпод молива му изпълзя името Koutouzoff.

— Охо! — зарадва се Александър Григориевич. — Един изскочи! Някакъв Кутузов. Дайте и аз!

Наведе се над масата и взе да мъдри следващата абракадабра, разтърквайки зачервени от недоспиване очи.

— Недейте сега — съжали го Порфирий Петрович. — Едва си стоите на краката. Вземете записките и се приберете да поспите. Утре сутринта ще разгадаете всички тези парижки потайности и ще ми ги донесете. Аз междувременно ще се заема с другия списък. Бих искал да поспя, но няма да стане… — и тежко въздъхна.

Все пак още се държеше. А когато след обиска освободи Заметов и отиде сам на „Офицерска“, го обзе пълно отчаяние.

Никога през досегашната си кариера не беше изпадал в толкова унизително безпомощно положение. Незнайният злодей сякаш се присмиваше на всичките усилия на клетия пристав. Днес сутринта надворният съветник се бе чувствал като ловец, хванал в капан хищен звяр, а сега му беше съвсем ясно, че той самият е плячка — съдбата го преследва с насъскани кучета и крещи: „Дръж! Дръж!“

С усещането за бездарност и некадърност следственият пристав се добра до кабинета си, а там му се стовари ново унижение. Появи се лично негово превъзходителство главният началник на полицията и изля водопад от обвинения и заплахи връз оклюмалата глава на надворния съветник. И как не: три ужасни убийства за три дни да не е шега работа. Ще гръмне целият град, цялата империя, чак и в чуждестранните вестници ще пишат. Но и вестниците нищо не са, още след втория случай лично министърът изрази недоумението си, а сега няма да им се размине без рапорт до императора.

Развика се генералът, изиска категоричен резултат в най-близко време и си замина. А приставът веднага се хвана на работа, защото това е единственият лек срещу отчаянието.

Предстоеше му следното: да разпита девойките от класьора на Даря Францевна. Кой знае, може сводницата да е била убита не от клиент, а от някой роднина или ухажор на тези нещастни създания — за отмъщение поради погубената невинност или по някоя друга причина.

Разсилните се втурнаха из целия град (след появата на главния полицейски началник всички от канцеларията се движеха само на бегом) и първата от занаята още след половин час беше доставена в кабинета на пристава, който проведе с нея търпелив и обстоен разговор. Подир това събеседване се състоя второ, трето — и така до среднощ.

Уморително занимание, дори изтощително, но Порфирий Петрович се справяше превъзходно. Едничък поглед му стигаше да прецени събеседничката и как да се държи с нея. С една беше бащински внимателен, с друга — официално строг, с трета — по-мек и дори закачлив. Случваше се и да сгълчи, и да удари с пестник по писалището, но само след десет минути вече бършеше със собствената си кърпа сълзите на поредната госпожица, а и неговите очи насълзени. И така успя да разпита всички девойки за деня, намери подход за всяка, но не откри нищичко, за което да се хване. Късно след полунощ съвсем съсипан Порфирий Петрович полегна на дивана, зави се със сюртука си и придряма два часа, но още преди пет му бяха довели поредната уплашена госпожичка.

Цялата сутрин мина в безполезни разпити. По обед надворният съветник почувства, че няма капка сила да продължава целия театър и трябва час по-скоро да си почине, иначе ще рухне от нервно изтощение.

Тъкмо отпи от кафенцето, тъкмо запали първата за деня цигара — и се появи Александър Григориевич, освежен след нощния сън и твърде доволен от себе си.

— Всичко разгадах — съобщи той и остави листовете пред пристава. — Ако може, бихте ли ме почерпили една цигара?

Кафето остана неизпито — Порфирий Петрович бързо хвана листовете. Почете, почете, пък изръмжа от яд.

— Какво сте ми донесли? — възкликна той. — Barbe-bleu, Pussja, Lakomnik, Kotletnik, Hund! Това са някакви прякори!

— И аз го забелязах — рече Заметов и си наля кафе от кафеника. — Очевидно си е записвала клиентите с прякори. „Синята брада“, „Пуся“, „Лакомник“ и прочее. Нататък има и „Крокодил“, и „Кочияш“, и какви ли не. А относно навиците им е записано без шифър. Вижте нататък, четете. Какви ли не гадости са измисляли тези развратници!

— Какво ме интересуват гадостите им! — само дето не се разрева приставът. — Нали нямаме имената! Как според вас ще ги дирим тези Котлетници и Крокодили?

— Е, едно име все пак имаме. Кутузов, когото вчера лично разшифровахте.

Заметов пусна клъбце пушек и се загледа в издигането му към тавана.

— И това сигурно е прякор. За някой едноок. Не, в задънена улица сме!

Помълчаха.

— А госпожиците? — попита Заметов. — Нищо ли не изскача?

— Нищо. От двайсет и четири девойки съм разпитал осемнайсет. Почти всяка си има приятел, но не, не! — Порфирий Петрович с огорчение удари длани. — Само шест останаха от списъка. Пет чакат в приемната — сигурно сте ги видели. А една не можем да я намерим. И вчера пратих човек да я търси, и днес. Не си е вкъщи, не е и навън — понеже тази Мармеладова е от най-долните, уличница е. Дявол я знае къде е. Софя Семьоновна Мармеладова, дъщеря на титулярен съветник. Живее в зелената къща на ъгъла на канала и „Малая Мешчанска“, нали я знаете? На осемнайсет е. Другарките й добросърдечно говорят за нея, а това в техните среди не се случва често. Викат й Монахинята. Знаете ли, някои сладострастници обичали проститутката да се облича като монахиня. И девойките специално си имат раса. Но в случая не е това. Не е в този смисъл. Казват, че тя се продала на Даря Францевна, за да спаси семейството си от гладна смърт. Но може и да лъжат.

Общоизвестно е, че падналата жена често е сантиментална и обича да си фантазира.

— Да ида да я потърся тази Мармеладова — предложи Александър Григориевич, заинтригуван, че дъщеря на титулярен съветник е уличница. — Може да я намеря.

— Да ви кажа, не ми се вярва… — Порфирий Петрович махна с ръка. — И нищо няма да излезе от цялата работа Съвсем безнадежден случай… Но впрочем идете. Може да извадите по-голям късмет от мен.

И позна.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Зад вратата

Регистрираната уличница Софя Сем—ьоновна Мармеладова с прякор Монахинята обитаваше жилище, разделено на големи и малки стаи, нейната беше съвсем мъничка и скромна, в дъното на квартирата. Всичко това Александър Григориевич проучи още преди да предприеме експедицията си. Зелената ъглова къща, която излизаше странично на Екатерининския канал, му беше много добре известна и той без колебание влезе, качи се на втория етаж по тясната тъмна стълба, мина по вътрешния ходник над двора и изкачи още един етаж. Почти беше стигнал до нужната врата (на нея наистина, както бяха казали другарките на „монахинята“, с тебешир беше написана цифрата 9), когато му се случи една малка среща. От съседния осми номер излезе някакъв човек, много елегантно облечен и с вид на богат господин. Беше с изискани ръкавици и в ръката си държеше красив бастон, с който почукваше по пода.

Очите им се срещнаха, деловодителят леко кимна на непознатия и продължи. Непознатият също учтиво му кимна и отмина нататък по коридора. А когато Заметов почука на вратата, тя се отвори и той влезе в девети номер, контето с бастона изведнъж се обърна и се прибра в стаята си, при това стъпваше сега на пръсти, тоест явно не искаше да вдига никакъв шум.

Беше на около петдесет години, над среден ръст, едър, с широки смъкнати рамене, поради което изглеждаше леко прегърбен. Широкото му скулесто лице беше доста приятно на вид и цветът му беше свеж, не петербургски. Косата му, все още доста гъста, беше съвсем руса, тук-там леко побеляла, а широката му гъста лопатовидна брада беше още по-светла от косата. Сините му очи гледаха студено и проницателно; устните му бяха червени. Изобщо имаше много запазен вид и изглеждаше доста по-млад от годините си.

Като се прибра, той продължи още по-безшумно. Мина през стаята с врати в двата края и влезе в следващата със залостена врата в дъното. Както вече се спомена, това цялото някога бе представлявало огромно жилище с дълга анфилада от стаи, превърнато по-късно в поредица от квартирки, преградени една от друга.

Зад залостената врата беше девети номер, в който току-що влезе Александър Григориевич.

Предприетите от елегантния господин мерки отчасти станаха ясни, когато той седна на мек удобен стол до вратата. Оттук идеално чуваше всеки звук; който идваше от другата страна. А след някое време неделикатният господин внимателно извади и восъчната запушалка от ключалката, та стана така, че оттук можеше не само да подслушва, а и да шпионира с поглед.

При манипулацията със запушалката наблюдателят доста се наведе на стола си, та силно скръцна дюшемето. Но нито Заметов, радостен, че беше намерил вкъщи Мармеладова, нито тя самата, смутена от неканения гост, чуха този шум.

Соня беше слабичка, но доста хубавка блондинка с прекрасни сини очи и тънко триъгълно личице, с детски израз, което я караше да изглежда на не повече от шестнайсет. Беше облечена цялата в черно, както не се обличат девойките от нейния занаят.

Да, нали се представя за монахиня, помисли си Александър Григориевич — и както веднага се изясни, не позна. Когато доста остро й каза:

— От полицейската кантора съм, отдавна ви търсим, къде се губите? — Мармеладова изхлипа:

— У таткови на „Садовая“. Завчера го блъсна карета.

— Татко ви е титулярен съветник, нали? — блесна с осведомеността си Заметов.

— Беше — тихо рече тя и обърса сълзите си. — Уволниха го от службата, защото много пиеше.

— Разбирам. Лошо ли го блъсна каретата?

— Тази нощ умря — още по-ниско сведе глава девойката и пак заплака. — А вкъщи нямат нито копейка… Жена му, моята мащеха Катерина Ивановна, не е на себе си. Ту крещи, ту се смее. Дечицата умират от страх. Тринки са: на девет, на седем и на шест. И на кревата покойникът. Нямат пари за погребение…

Александър Григориевич също замига от вълнение, та вече изостави официалния тон.

— И какво сега? — съчувствено попита той и огледа стайчето.

Беше съвсем мизерно помещение, най-сериозната му мебел беше креват с метални топки, а единствено украшение — картинка над кревата, явно изрязана от илюстрирано списание. Очевидно изображението на някакви танцуващи французойки трябваше да придава на ложето за платена любов атмосфера на ведрост и лекомислие, но доста неуспешно изпълняваше предназначението си.

— Господ ни помогна — отговори Мармеладова и вдигна изведнъж очи към деловодителя — не насълзени, а грейнали с ярка светлина. — Един човек, който донесе татко заедно с другите, като го вдигнаха изпод каретата, даде пари на моята мащеха. Колкото имаше, всичките даде, макар че и той самият е много беден. Стигнаха за ковчега, най-евтиния. За опелото. И Катерина Ивановна даже ще прави помен. Довечера. Помагах й… Току-що се прибрах.

На това място деловодителят си спомни за целта на посещението си и започна фактически разпита.

— Знаете ли, че… покровителката ви — намери думата след известно обмисляне — мамзел Зигел вчера е била убита в дома си?

— Чух, да — тихо отговори Соня. — Бог да я прости…

— За вас, предполагам, е облекчение. Сега сте свободна — произнесе Заметов предварително подготвената фраза и впи очи в личицето на Мармеладова.

А тя въздъхна.

— Каква свобода, господине. Болната ми мащеха и три дечица. Кой да ги храни, кой да ги облече, обуе, кой да плати наема, отдавна не са плащали, хазайката се кара… Не, не мога да избягам от съдбата си. Ще трябва да продължа. Госпожа Реслих, чиято е квартирата — Соня кимна неопределено към залостената врата, — вече ми предложи… Тя също като Даря Францевна държи момичета… Ще трябва да се съглася…

Вратата, към която кимна, леко скръцна.

— Тук става течение — Мармеладова зиморничаво сви рамене, макар че според Заметов в стаята беше доста задушно. — Не мога да свикна.

— Хм — поизкашля се Александър Григориевич, чувствайки как не му харесва вече ролята на детектив, но същевременно се опита да заговори с бодър тон. — Обаче не всичко в живота е чак толкова ужасно. Сигурно имате приятел, с когото поне отчасти се разтушавате подир нерадостите, свързани, тоест произтичащи… — оплете се в собствените си думи, смути се и не се доизказа.

— Нямам си никого. То кой ли ще иска за приятел такава като мен, нали виждате — спокойно възрази Соня.

Заметов сконфузено заотстъпва към изхода.

— Ами добре… Вашите отговори са напълно задоволителни — заломоти той. — Да не ви преча. А по повод на вашия татко приемете най-искрените ми… Може би от своя страна бих могъл с нещо да ви бъда…

— Благодаря ви — изпрати го до вратата Соня. — Нещата вече се подредиха. А и Родион Романич обеща да дойде…

— К-кой? — примря Заметов.

Пак се чу скръцване и девойката за миг се обърна.

— Течение. — По бледото й лице пробяга нещо като извиняваща се усмивка. — Родион Романович Расколников е човекът, който ни помогна. Нали ви казах. Той е студент, много е беден, а ни даде всичките си пари. Много благороден и много умен човек — с внезапен плам каза тя. — Отдавна не бях… Не, никога не съм срещала такива като него. Струва ми се, че много му струпах. Наговорих му какво ли не, разстроих го със сълзите си. Срамота. Но нищо не каза. И днес вечерта обеща непременно да дойде за помена. Няма да ме излъже, аз знам.

— Наговорили сте му какво ли не? — бавно повтори Александър Григориевич в опит да подреди мислите си. — Тоест за историята… — „на вашето падение“, щеше да каже, но се смути. — За вашата жизнена история ли?

Тя вдигна глава и пак я сведе.

— Да, всичко му разказах. И аз не знам какво ми стана.

— А… — „А той?“ — щеше му се да попита, но не го стори. Порфирий Петрович никога не би издал специалния си интерес към личността на заподозрения. — Ами… — каза равнодушно деловодителят, макар че сърцето му щеше да се пръсне. — Ще си вървя. Това е.

Мармеладова изпрати посетителя и се върна в стаята съвсем за кратко. Събра във вързоп някои свои неща, триж се прекръсти пред иконата, притулена в дъното на стаята, и също излезе.

Едва сега човекът, който през цялото време не бе отлепил око от ключалката и на два пъти от непредпазливост бе вдигнал неволно шум, възприет от простодушната Монахиня като резултат от течение, прекрати неделикатното си държане.

Интересно, че в самото начало на разговора на Заметов с уличницата господинът не беше почти никак съсредоточен, дори извади от джоба си манерка с ром и на няколко пъти я надигна. На лицето му при това се изписа доста странен израз, нещо средно между глума и стръвно очакване. Но когато стана дума за убийството, съгледвачът се промени, стана сериозен и внимателен. А втората промяна се случи, когато тя спомена името „Родион Романович“. На това място господинът чак потръпна и още по-плътно се залепи на ключалката.

Точно в същата минута от противоположната врата се появи дама на средна възраст, доста хубава на вид, лицето й разваляха само строгите бръчки край устата. Като видя какво прави русият господин, тя се засмя беззвучно, приближи се на пръсти и го погали по косата, но съгледвачът я пропъди с жест: „махни се, махни се!“. Жената не се обиди. Запушила устата си, за да не се изсмее на висок глас, тя отиде в ъгъла, седна на дивана и оттам весело наблюдаваше грозната постъпка на своя приятел.

Той най-сетне се дръпна от ключалката и погледна с присвито око стаята.

— Какво ще кажете за крайното стайче? Харесва ли ви? — прихна дамата. — Нарочно съм го дала на уличницата — да радвам близките си приятели с гледки на евтин разврат. Нали знаете, както на богаташките дечица им показват за подбуждане на апетита как селските деца лапат каша с мляко… Какво сте толкова умислен, не ви ли хареса моята Монахиня?

— Как не, Гертруда Карловна, даже много ми хареса — напевно изговори мъжът. — Направи ми незабравимо впечатление.

Гертруда Карловна (а това беше тя, мадам Реслих, хазайката на стаята и на целия етаж) подсвирна, и то доста умело.

— Значи си заслужава да пробвам момичето. В него има нещо такова, имам нюх за тези работи. Да впечатли самия Свидригайлов!

Свидригайлов (значи това било името на русия господин) я погледна много внимателно и отговори някак неуместно:

— Да, именно нюх. Затова отседнах при вас.

Госпожа Реслих се оживи:

— Как е малката годеница? Хареса ли ви? Доволен ли сте, че дойдохте от село тук?

— Хубава е — сдържано отговори Аркадий Иванович. — Само таткото и майката са много неприятни.

— Затова пък няма да ви досаждат, гарантирам ви. — Хазайката се приближи и седна в скута му. — И помнете уговорката ни. Като се наиграете с женичката си и ви омръзнат невинните й прелести, става моя. Защото аз ви я намерих.

— Не се безпокойте. — Господинът се прозя и си дръпна бузата от целувката й. — Ще се разберем. Излизам да се поразходя. А и една работица имам да свърша.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Господин Свидригайлов

„Работицата“ го отведе до „Вознесенски проспект“, пред една къща с доста грозен вид. Аркадий Иванович свърна от улицата в тъмния безистен, погледна двора, но не тръгна към никой от входовете, а остана в полумрака. Заразхожда се там напред-назад, потрепвайки по плочника с бастунчето си. То беше луксозно, от махагон и с бронзова дръжка във вид на сфинкс върху пиедестал.

Всеки път, щом някой минеше през безистена, Аркадий Иванович се дръпваше встрани и напълно се сливаше със стената, така че ставаше почти невидим.

Странното му изчакване (а по някои признаци на нетърпение ставаше ясно, че е именно изчакване) продължи доста дълго, но накрая свърши, и то ето как.

Един от минувачите, който влезе от улицата в двора, висок и широкоплещест млад мъж, напълно безинтересен за Свидригайлов, след някое време се появи отново в обратната посока, но не сам, а заедно с млада дама със скромен тоалет, който обаче много й отиваше.

Щом видя госпожицата, Аркадий Иванович така трепна, че стана ясно — тъкмо нея бе причаквал тук. Ала изобщо не се показа, а се скри в нишата, която водеше към портиерната, и се спотаи там.

Двамата минаха покрай него, улисани в разговор.

— …Толкова съм ви благодарна, Дмитрий Прокофиевич, че не изоставяте Родя. Просто не знам какво щяхме да правим без вас — каза госпожицата. — Станал е непоносим. Можете ли да повярвате, че когато вчера тръгна да ме изпрати…

Излязоха на улицата и притаилият се помешчик не можа да чуе продължението.

Той изчака малко и тръгна подир двамата. А те минаха по проспекта в посока към „Садовая“, после свиха към Юсуповската градина. Госпожицата не спираше да говори, мъжът я слушаше много внимателно. За пресичането на улицата й подаде ръка, тя промуши своята в сгъвката на лакътя му и продължи така даже когато тръгнаха пак по тротоар.

Свидригайлов сбърчи чело, ускори крачка и скоро беше току зад гърба им. Май беше установил, че не е нужно да бъде толкова предпазлив, младият мъж и дамата бяха твърде заинтригувани от разговора си, а може би и един от друг.

— Не мога да отида при него, той ми наговори такива ужасни, ужасни неща — обясни госпожицата. — Той е болен, душата му е болна, вече виждам.

— Не се тревожете, Авдотя Романовна. Бях при него сутринта и пак ще го навестя. Ще го измъкнем от потиснатото състояние — обеща мъжът.

— Не знам защо, но много разчитам на вас — усмихна се Авдотя Романовна. — Днес по-различно изглеждате. Лъснати ботуши, зашити копчета. И бръснат ви стои много по-добре, отколкото с четина.

Събеседникът й цял се изчерви, пролича отзад, на врата му.

— Аз знаете ли… — избърбори той. — Най-добре сега да вървя при него… Да. И после ще се видим… Ще дойда да ви видя.

Кимна вдървено, което вероятно трябваше да означава лек поклон, и бързо тръгна към страничната улица.

Девойката погледна подире му с усмивка, която като че ли никак не се понрави на Аркадий Иванович. Той чак изхрущя с пръсти и прехапа устна с белите си силни зъби.

А после Авдотя Романовна продължи по пътя си и Свидригайлов я последва, но внезапно се спря и смени посоката, за да настигне досегашния й спътник.

Разумихин (а това беше той) с бодра стъпка отмина Кокушкин мост и скоро стигна до дома, в който живееше приятелят му Расколников. Не усети, че някой го следи, а и как да усети: Свидригайлов се движеше на разумно разстояние от него, а Дмитрий толкова дълбоко се беше умислил, че и пред себе си даже почти нищо не виждаше.

Влезе във входа и по стълбите срещна Настася, попита я:

— Родион Романович тук ли е?

— Тук е, къде да е. Откакто излязохте сутринта, не спря да трополи из стаята: троп-троп с ботушите, троп-троп. А сега погледнах — понеже вратата му е отворена, — заспал е.

— Слава Богу. Чудесно. Че нощес хич не е спал. Тогава малко по-късно ще дойда… — Разумихин се обърна, заслиза надолу и пак не забеляза човека, който беше застанал зад стълбището.

* * *

Вратата на Расколников, вероятно поради горещината, наистина беше открехната. Аркадий Иванович надзърна, видя, че наемателят действително лежи със затворени очи, влезе безшумно, тихо затвори вратата, отиде до масата, почака една минута и внимателно, без да вдига шум, седна на стола до дивана; шапката си остави отстрани на пода и с две ръце се подпря на бастуна, а брадичката си отпусна върху китките. Явно беше готов дълго да чака.

Ала чакането му не продължи и минута. Расколников изведнъж се надигна и седна на кушетката.

— Какво искате, казвайте?

— Знаех си, че не спите, а само се преструвате — отговори странно непознатият и спокойно се засмя. — Позволете да ви се представя: Аркадий Иванович Свидригайлов…

Расколников внимателно и недоверчиво се взря в неочаквания гост.

— Свидригайлов? Глупости! Не може да бъде!

Гостът сякаш ни най-малко не се учуди на възклицанието му.

— Поради две причини ви посетих: първо, за да се запозная лично, тъй като много съм слушал за вас в най-благоприятен и хвалебен за вас смисъл; второ, мечтая си, че може би няма да ми откажете помощ в едно начинание, което директно касае интересите на сестра ви Авдотя Романовна. Мен лично без препоръка тя вероятно няма да пожелае да ме види изобщо вследствие на предубеждение, но с ваша помощ, напротив, разчитам…

— Погрешно разчитате — прекъсна го Расколников.

— Те вчера ли пристигнаха, ако може да ви попитам?

Расколников не отговори.

— Вчера, знам. Аз самият съм тук съвсем отскоро, от три дни… Но това не е важно. Бих искал, с ваше позволение, да спомена веднага най-важното… Сигурно за мен, тоест за моите, както се казва в романите, домогвания по адрес на вашата сестра, ви е известно, разбира се. Не може да не ви е известно, инак нямаше така да подскочите от името ми… — Направи пауза, но не последва реплика, той сам си кимна и продължи: — Безкрайно съм виновен пред Авдотя Романовна, признавам го и си посипвам главата с пепел. Но даже най-престъпният злодей и грешник не може да бъде лишен от възможност да поправи стореното зло…

— Заради това ли се домъкнахте в Петербург? — язвително го прекъсна Родион Романович. — Да си посипете главата с пепел?

Свидригайлов остана все така невъзмутим.

— И заради това също. Имам впрочем още една цел, но за нея, с ваше позволение, малко по-късно. Засега ще ви съобщя, че положението ми през последните дни изцяло се промени. Съпругата ми Марфа Петровна скоропостижно се спомина, така че сега съм абсолютно свободен.

Расколников го погледна с някакво жадно любопитство.

— Усмъртихте ли я съпругата си? Нали сте от душегубците. Вчера, когато изпращах сестра си, тя ми разказа за вас едно-друго.

— Какво? — попита с интерес Аркадий Иванович, пропускайки въпроса за съпругата.

— Какви слухове се носят за вас. Че в някогашния си петербургски живот сте стигали до най-долните степени на разврата и че заради вас се самоубило едно глухонямо момиченце на четиринайсет години…

— А, това е племенницата на моята стара познайница Гертруда Карловна Реслих — със светски тон отбеляза Свидригайлов. — Беше жалко, нещастно създание. Гертруда Карловна е доста жестокосърдечна дама, зле се държеше със сирачето, та затова то… Впрочем беше душевно нездраво, този факт е потвърден от полицията и разследването приключи. Какво друго ви е съобщила Авдотя Романововна за моите предполагаеми злодейства?

— И за слугата ви, който заради гаврите и издевателствата ви също се обесил — подсмихна се Расколников — очевидно му се щеше да наруши спокойствието на невъзмутимия събеседник.

— Да, имаше нещо такова — безметежно въздъхна Аркадий Иванович. — Преди шест години, още преди еманципацията^[1]. Имах един слуга Филип. Много ме харесваше, не знам защо. Впускаше се в съкровени разговори с мен. Странен типаж, доморасъл философ. И като датския принц все се чудеше „да бъдеш или не“ и дали е чак толкова страшна смъртта, че заради нея „да понасяш стрелите на свирепата съдба“. Казваше, че може би след смъртта именно започва най-интересното. Например умреш, пък в същия миг веднага се възродиш на някое съвсем друго място, ако ще дори и в Америка. — Свидригайлов, колкото и да е странно, като че ли даже с удоволствие си припомняше тази история. — Аз пък по него време ужасно скучаех в селския пущинак. И взех да го подкачам. Че на думи е герой, а на практика страхливец и пълен глупак. Като му е толкоз голям интересът, какво по-лесно? И прочее подобни неща. Само че руската душа от шеги не разбира, тя не познава разумните граници… Остави ми Филка бележка със следното съдържание — помня всяка дума: „Ей ме сега къде съм, а пълният глупак, Аркадий Иванич, следователно сте вие.“ Това е — Свидригайлов потърка с пръсти главата на сфинкса на бастуна си и погледна Родион Романович право в очите. — А колкото до въпроса ви за Марфа Петровна, за да не си помислите, че го избягвам, отговарям ви: медицинското разследване откри апоплексия, друго не би и могло да открие…

Расколников се засмя.

— Да, разбира се. И какво сега, господин пресен вдовец? Дошли сте да искате ръката на сестра ми? Тоест няма да я съблазнявате с пътуване в странство, а с истински законен брак?

Усмихна се и Свидригайлов.

— Не съм толкова глупав и познавам характера на Авдотя Романовна. А и нали е сгодена? Не мисля, че господин Лужин като съпруг е по за предпочитане от мен, но това е само така, a propos, защото не е моя работа да преценявам… Уверявам ви, че не възнамерявам да възпрепятствам брачните планове на вашата сестра, а и нямам шанс. Толкова съм далеч от тази мисъл, че скоро смятам да се оженя за една млада и чаровна девойка. Вече имам съгласието й… — лицето му се изкриви само за миг в странна, жестока усмивка. — Много ли ви говори за мен Авдотя Романовна?

— Не си въобразявайте. Целият й разказ не отне и пет минути и не съдържаше нищо положително за вас. После веднага заговорихме за годеника й. Впрочем този разговор беше още по-кратък… — Расколников изведнъж от насмешлив стана раздразнителен: — Ако обичате по-набързо да ми обясните и уведомите поради какво ме удостоихте с честта да ме посетите… и… и… бързам, нямам време, имам да излизам…

— С най-голямо удоволствие. С пристигането си тук и решението да предприема… един воаяж, имам желанието да приключа предварително с някои неща. Децата ми са при леля си; те са богати, а лично аз не съм им нужен. Пък и какъв баща съм! Преди воаяжа искам да си разчистя сметките с господин Лужин. Тъй да се каже, да отърва Авдотя Романовна от необходимостта да направи такава саможертва… за скъпите си близки.

Родион Романович трепна, но не каза нищо.

— Желая сега да се видя с Авдотя Романовна чрез вашето посредничество — продължи Свидригайлов. — Да й поискам прошка за всичките скорошни неприятности и да я помоля за позволение да й предложа десет хиляди рубли.

— Но вие сте просто луд! — възкликна Расколников дори не толкова ядосан, колкото изумен. — Как си позволявате изобщо да го кажете!

— Знаех си, че ще се развикате; но първо, макар да не съм богат, тези десет хиляди не са ми нужни, тоест изобщо никак не са ми потребни. Ако Авдотя Романовна не ги приеме, ще ги употребя вероятно по още по-глупав начин. Това на първо място. Второ: съвестта ми е съвсем спокойна; без никакви намерения й ги предлагам. Ако щете вярвайте, но впоследствие ще се уверите и вие, и Авдотя Романовна. Случаят е такъв, че понеже действително създадох притеснения и неприятности на многоуважаемата ви сестра, чувствам искрено разкаяние и сърдечно желая — не да обезщетя, не да си платя за неприятностите: просто искам да направя за нея нещо полезно въз основа на това, че фактически не съм се ангажирал да върша само злини, нали. Ако например бях умрял и бях оставил тази сума на сестра ви със законно завещание, нима и тогава би отказала да приеме парите?

— Напълно е възможно.

— Поне ще ви помоля да предадете казаното от мен на Авдотя Романовна. Иначе ще бъда принуден да търся начини за лична среща, тоест ще я обезпокоя.

— Ако предам, няма ли да настоявате за лична среща?

Свидригайлов замислено погледна тавана, като да не бе решил още как ще постъпи в такъв случай.

В същия миг на мълчание вратата се открехна и в процепа промуши глава Разумихин.

— Аа, не спиш! — викна той и отвори широко. — И гост имаш…

Той с любопитство погледна Аркадий Иванович, а онзи му отговори с много неприязнен и даже предизвикателен поглед и изобщо не понечи да се надигне от стола.

— Това е помешчикът Свидригайлов — каза Расколников. — Онзи същият.

Лицето на Разумихин веднага промени израза си и той се взря в Аркадий Иванович с такава свирепост, че в стаята със сигурност замириса на буря.

— Ето го истински щастливия ми съперник, а не Лужин — каза Свидригайлов на Родион Романович, гледайки междувременно Дмитрий право в очите. — Знаете ли го, или не? Само че нищо не ще постигне, познавам Авдотя Романовна по-добре от него. Щом е дала дума, няма да си наруши обещанието.

Цял настръхнал, Разумихин попита с приглушен глас:

— Какво търси този тук при теб?

— Иска да го срещна с Дуня, щял да й даде десет хиляди. — Расколников с любопитство местеше поглед от единия към другия. — И аз го нарекох луд.

— Той не е луд, той е подлец! — ревна Дмитрий. — Ще го изхвърля оттук! — нахвърли се на Свидригайлов и го вдигна от стола.

Ала нищо повече не можа да постигне. Колкото и да се мъчеше да го избута от мястото му и да го изтика към вратата, не успя въпреки мечешката си сила. Свидригайлов стоеше като вкопан, раменете му, в които се беше вкопчил Разумихин, бяха твърди като желязо.

Зачервен, с издути жили на челото, Дмитрий най-сетне отпусна ръце.

— Може би възнамерявате да се пробвате с мен в юмручен бой? — учтиво се осведоми Аркадий Иванович. — Не се опитвайте. Не че съм непобедим, но вашата сила, впрочем доста впечатляваща, няма да стигне. Бях навремето картоиграч измамник и много са ме били, тъй че имам богат опит. Мога със сигурност да ви кажа, че за мен са потребни трима такива юнаци като вас, а като него — кимна към Родион Романович — осем, ако не и девет души.

— Наистина е здравеняк проклетникът — измърмори сконфузен Разумихин.

Свидригайлов продължи със същия тон:

— Ако ли като представител на образованото съсловие пожелаете благородна мъст, чрез дуел, също не ви препоръчвам. Седем години не мръднах от село, от скука се научих да стрелям по лешници. Ето с този предмет — той извади и показа един шестозаряден револвер лефоше, после го прибра пак в джоба си. — И защо съм ви? По-добре да удушите Пьотър Петрович Лужин, нали нему се пада наградата, не на мен.

— Вижте какво, петли — надигна се от дивана Расколников, — я си вървете и двамата, стига толкова, омръзна ми. И е време да излизам.

Той облече чувалестата дреха, която свали от пирон на стената (друга връхна дреха не се виждаше никъде в стаята), взе от перваза на прозореца парче черен креп и го върза на ръкава си.

— Вървете си, вървете — настоя той. — Отивам на помен.

— За прегазения чиновник? — прояви неочаквана осведоменост Аркадий Иванович. — Идвам с вас.

Родион Романович се учуди:

— Поканен ли сте?

— Не. Но желая да помогна по възможност на нещастното семейство.

Расколников около половин минута го гледа изпитателно, сякаш искаше да разбере какъв е капанът в този случай.

— Наистина ли ще им помогнете? Те са ужасно зле. Нямат нито грош и никакви надежди за оправяне на положението.

Свидригайлов сви рамене:

— Имам пари, все за нещо трябва да се похарчат, нали?

— Добре. Да вървим. Довиждане, Разумихин.

— А, не! — възкликна Дмитрий. — В никакъв случай! Дявол ви знае за какво ще вземете да се наговорите!

Така че тръгнаха тримата.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Скандалът

У Мармеладови се подготвяха за гостите. Цялото семейство на покойния чиновник, намерил от днес вечния си покой на едно от най-бедните градски гробища, живееше в преходна стая, дълга десет крачки. И това голямо жилище като апартамента на госпожа Реслих се състоеше от дълга анфилада големи и малки помещения, така че в привилегировано положение сред многобройните обитатели беше само господин Лебезятников, който живееше в две стаи в дъното, останалите, хора със съвсем скромни възможности, бяха принудени да се примиряват с вечно незаключените врати и минаването на чужди хора напред-назад. Мармеладови се свираха в най-жалката дупка тук, непосредствено след вратата — помещение, което в някакви минали, по-благополучни времена на този Вавилон очевидно бе служило за антре. Мизерната обстановка се виждаше още отвън. В задния ъгъл беше опънат дрипав чаршаф. Зад него вероятно се намираше леглото. В самата стая имаше само два стола и прокъсан диван, а пред него стара кухненска дървена маса, небоядисана и обикновено без покривка, но днес по случай тъжната сбирка Катерина Ивановна я беше застлала с чаршаф, а отгоре беше наредила разнокалибрени съдини и прибори, които бе събрала из цялата къща. Беше ужасно изпосталяла жена, тънка, доста висока и стройна, на около трийсет години, с все още прекрасна тъмноруса коса, но с охтичава руменина на бузите. Тя бездруго беше нервна личност, от гърлото й се изтръгваше неспирно гъргорене, което току избиваше във викове, плач или истерия, но след случилото се нещастие пък вече изобщо не се владееше. Непрестанно кашляше и още повече мъчеше болното си гърло, защото не можеше да мълчи и минута дори: накара шетащата редом Соня да прережда чиниите от място на място, караше се със съседите, които минаваха през стаята, и навикваше децата си, седнали на дивана с вперени очи в скромното угощение, което сигурно им се виждаше като вълшебно пиршество.

Соня поглеждаше мащеха си с жал и страх, защото познаваше характера й и предчувстваше, че налудничавата идея за помена, за който отидоха всички пари, дадени от Расколников, няма да излезе на добър край.

— Загубенячка, загубенячка такава! — ядно гълчеше вдовицата Соня. — Не знае една маса да подреди! В благородните къщи вилицата се слага така, а лъжицата — така, и тук би трябвало да се сгъне по една ленена салфетка, но откъде салфетки… Не така, не така, дай аз! — бутна момичето с костелив лакът. — За никъде си без мен! Като умра и аз, че малко ми остава, как ще отгледаш сирачетата? Ще пратиш братчето си да проси, а сестричките като теб — уличници?

Двама-трима с небръснати мутри, които гледаха с нетърпение подреждането на чашките върху „покривката“, радостно се изхилиха и гневът на Катерина Ивановна се насочи към тях, което даде възможност на Соня малко да си поеме дъх.

Докато мащеха й ругаеше присмехулниците и заплашваше да не ги покани на трапезата, момичето наряза хляба и салама, подреди по-красиво ранните кисели ябълчици и втъкна в бутилка с вода букетче лайкучка. Трябваше да побърза, наближаваше часа за пристигането на гостите.

* * *

А междувременно в най-приличната и подредена част от това твърде неприлично и неподредено жилище Андрей Семьонович Лебезятников развличаше с прогресивен разговор временния си квартирант, същия Пьотър Петрович Лужин, с когото читателят вече имаше удоволствието да се запознае. Пьотър Петрович наскоро беше пристигнал в Петербург и докато още не живееше в бъдещото си семейно гнезденце, за по-икономично се нанесе при своя по-млад приятел и подопечен, на когото преди не много време беше опекун и затова се чувстваше в правото си да го обремени. Андрей Семьонович впрочем много се радваше, защото през времето, откакто живееше в столицата, беше успял да се надъха с най-прогресивни идеи, които умираше от нетърпение да сподели с познатия от провинцията.

И така, Лебезятников (изпит и жълтеничав човечец, нисък, чиновник някъде, съвсем светлорус, с бакенбарди, с които много се гордееше, и с очилца на болнавите очи) вдъхновено взе да преразказва на Пьотър Петрович една от най-новите обществени теории, според която излизаше, че всички хора са абсолютно равни помежду си и затова всеки човек отделно няма никаква особена самоценност, ала целокупното човечество като биологичен вид може да направи на земята същински чудеса.

Като научен пример Андрей Семьонович описа високо организирания разумен и съгласуван живот на мравките в мравуняка, като задълба в зооложки подробности, които говореха ако не за ума му, то поне за неговата начетеност.

Лужин впрочем не слушаше младия мъж. Той броеше на масата банкнотите от пачката, която беше взел от банката, и тихо си тананикаше под носа. Пьотър Петрович току-що, само преди час, бе научил от същия Андрей Семьонович историята на Мармеладови. С половин ухо изслуша повествованието за смъртта на впиянчения чиновник, както и разказа за дъщеря му, която станала уличница, за да издържа семейството (Лебезятников възприемаше Соня като първообраз на освободените от предразсъдъци жени на бъдещето). Но когато младият мъж спомена бедния студент, с чиито пари вдовицата беше платила и погребението, и помена, Пьотър Петрович се сепна и изслуша всичко нататък много внимателно, дори се намеси с въпроси, като специално се поинтересува дали е хубавка проститутката с разрешително — жълт билет — и наистина ли студентът й е дал всичките си мизерни пари.

— Той се е влюбил в тази уличница — избъбри Лужин и някак особено се усмихна. — Как чудесно съвпада… Добре, ще видим.

И от този момент настроението му взе да се подобрява все повече, та по времето, за което споменахме, той вече си тананикаше.

Пьотър Петрович довърши броенето на парите, отмести пачката и прекъсна дърдоренето на Лебезятников:

— Андрей Семьонович, впечатлихте ме с тази история за клетите ви съседи. Те живеят в пълна нищета, така ли? И сигурно нямат пари да си плащат наема?

— Пълна нищета и не наема, а за храна за утре дори нямат. Обаче в името на еснафския морал, за да спазят глупашкия обичай, харчат последните си копейки за…

— Добре, стига — намръщи се Лужин. — Поканете по-добре тук тази Магдалина, как й беше името. Искам да говоря с нея.

След пет минути Лебезятников се върна със Сонечка. Пьотър Петрович чакаше прав до прозореца с ръце зад гърба, чупейки ставите на пръстите си. Посрещна гостенката сърдечно и любезно, впрочем и с нотка весела фамилиарност, подходяща според Пьотър Петрович за такъв достопочтен и солиден човек като него спрямо такова младо и в известен смисъл интересно същество. Покани я на масата срещу себе си. Соня седна, погледна наоколо — към Лебезятников, към парите на масата.

— Случи ми се вчера мимоходом да разменя две думи с горката Катерина Ивановна — Лужин скръбно сведе поглед и съобщи на Соня като някакво откритие: — Болна е. Доста. Освен това и в умствен смисъл положението й е много неблагополучно…

— Да, неблагополучно е — побърза да се съгласи Мармеладова, твърде притеснена от този важен господин.

Пьотър Петрович доби още по-солиден вид, макар като че ли да нямаше накъде повече, многозначително се озърна към Лебезятников и промълви:

— Благоволете да приемете в интерес на роднината ви на първо време една скромна сума лично от мен. Но ще ви моля при това да не споменавате името ми… — взе от пачката десетрублева банкнота и й я подаде.

Соня се изчерви, скочи, заломоти:

— Да, добре, Бог да ви… Ще заповядате ли при нас на блини? Катерина Ивановна би била…

— Благодаря ви за милата покана, но съм принуден да откажа. Поради твърде много неотложни задължения. И така, не смея повече да ви задържам.

Соня стана, той също, с най-дружески вид я хвана под ръка и я съпроводи до вратата, където съвсем бащински я прегърна и й каза накрая:

— Бог е милосърден, госпожице. Все някак ще се подредят нещата.

По време на тази сцена Андрей Семьонович стоеше до прозореца и уж гледаше нанякъде, но и се вслушваше в разговора. И сега отиде да стисне тържествено ръка на Пьотър Петрович.

— Всичко чух и видях! Това е хуманно! Особено желанието ви да избегнете благодарностите! И макар да не съм по принцип за частната благотворителност, защото тя не изкоренява общественото зло, а само…

— О, глупости — отегчено го спря Лужин. — Вместо да мелите с език, по-добре идете да посетите вдовицата. Че да не си помислят, че с вас вирим нос, грозно е. Аз наистина съм зает — кимна към пачката, — а вие и без това нямате никаква работа.

— Ще отида, непременно ще отида. Аз фактически дори се канех… — и Лебезятников наистина тръгна към вратата.

— Единствено бих искал да ви помоля — каза Пьотър Петрович. — Там непременно ще се появи онзи студент, дето се е влюбил в нашата Магдалина, та й е дал всичките си пари…

— Може да не е така и само от човечност — понечи да защити Расколников Андрей Семьонович, но Лужин се изсмя.

— Тъкмо от човечност. Ей такава — и направи жест не само непристоен, но и много неочакван от страна на толкова достопочтения джентълмен. — Не ме прекъсвайте. Като се появи студентът Расколников, елате тайно тук да ми кажете.

— Защо? — учуди се Лебезятников.

— Той е брат на годеницата ми Авдотя Романовна — преспокойно му съобщи Пьотър Петрович. — Тя е също Расколникова, не бях ли ви споменал? Само че не казвайте нищо за мен на брат й. Бих искал да му направя роднински сюрпризец…

* * *

Когато Расколников и двамата му спътници влязоха в жилището на „Садовая“, поменът не само бе започнал, а беше и в разгара си: Той впрочем дойде много бързо — разгарът, защото сред многобройните съседи на Мармеладови повечето имаха природна склонност към високите градуси и веднага с готовност грабнаха чашите.

Първите пет минути Катерина Ивановна донякъде владееше общото внимание и успя да разкаже на слушателите си за заслугите на покойния (напълно изфантазирани от нея). Но когато подир това вдовицата мина на любимата си тема — как богато и честито живяла в юношеските години при татко си и как изпълнила танца с шал в присъствието на губернатора, и как я искал за съпруга княз, гостите полека-лека се разшумяха, размърдаха, престанаха да я слушат. Катерина Ивановна понечи да заговори по-високо, но само се разкашля, поради което я обзе вечната й нервност и тя започна с доста обидни думи да се заяжда с немкинята, хазайка на жилището, което в никакъв случай не биваше да си позволява, тъй като отдавна не бе плащала наема. И самия глупав помен нямаше смисъл да прави, още в началото на вечерта стана ясно, че ще свърши с неприятности.

Появата на Родион Романович, който помоли за извинение, че бе довел двама неканени гости, временно разсея Катерина Ивановна от започналата кавга.

Тя прегърна благодетеля си, сложи го да седне до Соня (тя и без това се беше свила като мишле, а сега съвсем се вцепени, изчерви се и се мъчеше изобщо да не поглежда Расколников), Разумихин и Свидригайлов също настани на почетни места, особено последния, който беше облечен бонтонно и според виждането на вдовицата можеше да облагороди с вида си сбирката.

Никой не забеляза безшумното изчезване на Лебезятников, но и никой не би могъл да пропусне мига, в който в стаята влезе, по-скоро вшества Пьотър Петрович Лужин. Вратите тропнаха, зейнаха широко и на прага се появи впечатляваща солидна фигура в светъл сюртук. Той хвърли строг и даже безпощаден поглед към пируващите, които неволно се смълчаха, после кимна леко на Расколников и Разумихин (те и двамата не отговориха), почтително сведе глава пред вдовицата, но не отиде при нея, а се насочи към Соня.

— Извинете, че може би ви прекъсвам, но става дума за нещо много важно — отбеляза Пьотър Петрович, без да говори на никого конкретно. — Дори се радвам, че е публично. Защото става дума за най-черна неблагодарност и даже цинизъм!

— Не ви разбирам, господине — обърка се Катерина Ивановна. — Не желаете ли да заповядате на трапезата!

— Не желая! — отсече Лужин и заговори директно на безкрайно учудената и предварително уплашена Соня. — Софя… Ивановна ли бяхте?

— Семьоновна — пошепна тя, предчувствайки, че предстои нещо ужасно.

— Добре, Семьоновна. — Той се наведе над нея, погледът му беше пълен с величествено презрение. — От масата ми току-що, преди половин час най-много, изчезна банкнота от сто рубли. Освен мен и моя млад приятел Андрей Семьонович, комуто имам пълно доверие, само вие влизахте в стаята. Ако ми върнете взетата банкнота, с това ще приключим целия случай. В противен случай… сама сте си виновна!

В първите няколко мига след поразителните му думи се възцари пълно мълчание. Соня пребледня като мъртвец, а Родион Романович стана от стола си. Понечи нещо да каже, но веднага всички едновременно заговориха и зашумяха, така че заглушиха думите му. Расколников пак седна.

— Лъжеш, лъжеш, подлецо! — истерично се развика Катерина Ивановна. — Никога дъщеря на благородни родители няма да падне дотам, че да краде! Обвинявате Соня?! Подлец, подлец!

Мненията на гостите се разделиха. Някои измежду по-по-черпените се зарадваха на развлечението и открито се хилеха. Лебезятников застина до вратата със зинала уста.

Чудесен вид имаше Пьотър Петрович. Той стоеше в ефектна поза със скръстени пред гърдите ръце и гледаше крадлата с благородно, тоест сдържано негодувание.

Ако някой се сетеше в този миг да погледне лицата на Расколников, Разумихин и Свидригайлов, щеше да се изненада от еднаквия израз на омраза, с който тримата гледаха обвинителя. Ала не предприемаха засега никакви действия (ако не се брои първоначалният опит на Родион Романович).

— Тихо! — гракна внезапно Лужин гръмогласно и чак удари с ръка по масата. — Или да пратя за кварталния?

По различни причини за мнозина от гостите полицейско посещение би било нежелателно, което Пьотър Петрович, човек с остър ум, прецени напълно точно. Стана сравнително тихо, само Катерина Ивановна се давеше в кашлицата си и децата хлипаха уплашени.

— Мадмоазел — пак се обърна към девойката Лужин, — помислете, имате още време. В присъствието на свидетел ви дадох помощ в размер на десет рубли. Така ли е?

— Така е — беззвучно произнесоха устните на Соня.

— Как не ви беше срам при това положение да откраднете пари от мен? — Пьотър Петрович скръбно поклати глава. — Имат ли предел дълбините на човешкото падение?

Соня събра цялата си сила и малко по-силно от преди изрече:

— Нищо не съм взела.

— Не сте ли? Отлично! — Лужин с царствен жест посочи Катерина Ивановна. — Вие, госпожо, току-що си позволихте да употребите спрямо мен груба дума. Може ли да ви помоля да пребъркате джобовете на сродницата ви?

Но Катерина Ивановна не можа да му отговори, беше се превила одве от кашлицата и на кърпата, с която бе затулила устата си, ясно личаха червени петна.

— Аз… Аз самата! — скочи Соня, дръпна се към стената и един след друг обърна двата си джоба. — Ето, гледайте!

И всички видяха как на пода пада първо сгъната кърпа, после смачкана пъстроцветна хартийка. И тогава мнозина възкликнаха.

Пьотър Петрович се наведе, взе хартийката с два пръста, вдигна я пред всички и я разгъна. Наистина беше сторублева банкнота.

— Ах, Софя Семьоновна — с горчивина произнесе Лужин, но не гледаше момичето, а Расколников, гледаше го право в очите. — Жалко, долно същество. Вие давате ли си сметка, че сега имам пълното право да постъпя спрямо вас както реша? Дори да ви пратя в каторга, защото на жълто билетните крадли мястото им е тъкмо в каторгата, а не сред почтените хора…

Соня май не го чу. Със застинал от ужас поглед гледаше изпадналата от джоба й банкнота.

— Аа, това ли било! — викна изведнъж Родион Романович и рязко стана.

— Софя Семьоновна в случая е средство, нищо повече! Подлец, пълен подлец! Към мен ли е насочено? Психолог! За да се унизя пред теб, да се примоля за нея, нали? А ти веднъж завинаги ме смажеш, а?

Крещеше още нещо съвсем неразбираемо за повечето присъстващи, но Пьотър Петрович, като чу отнесената към него дума „подлец“, с презрителна усмивка му обърна гръб.

— Та да викам ли кварталния? — строго попита той Соня. — Би могло, нали. — И внезапно смени тона, заговори сърдечно, почти със сълзлив трепет. — Ех, Софя Семьоновна. Защо не си признахте? Страх ви е от позора? Ясна работа, съвсем ясна. А сега стана лошо. Не стойте така! На колене, на колене паднете, покайте се! Може и да ви простя, сърцето ми не е от камък. Искам само да съм сигурен, че искрено се покайвате. Инак ви чака наказание по етапния ред и на какво обричате клетите си роднини? На гладна смърт?

От този въпрос Мармеладова цялата се разтрепери и закри лицето си с длани.

Разумихин не издържа. Той стана, прекатурвайки шумно стола си, и хвърли в лицето на Пьотър Петрович третото „подлец“ за последните пет минути:

— Ах, ти, подлец, ти си й пъхнал банкнотата в джоба! Някак си успял! Не мога да го докажа, но със сърцето си го чувствам.

— Чувствата ви никому не са интересни — сви рамене Лужин. — А факта — ето го. — Той размаха банкнотата. — И всички в стаята са свидетели. Тъй че, Софя Семьоновна, какво ще кажете?

И пак не погледна нея, а Расколников, при това с почти нескрито ликуване.

Соня, без да сваля длани от лицето си, изведнъж падна в краката на Пьотър Петрович.

— Простете ми — изплака тя. — Заради тях ми простете!

— Ето ви още едно доказателство, чувствителни господине. Тя самата си признава! — Лужин погледна изотгоре сведената глава на Соня. — Бих могъл да ви простя, разбира се, както повелява християнският ми дълг, но… Има граждански дълг, който ни повелява да опазваме, така да се каже, чистотата на обществения морал. Или, да речем, ако наистина бях подлец, както тук ме нарекоха… Та какво сега, Родион Романович, подлец ли съм, или не? — обърна се вече директно към Расколников. — Сега как ще ме оцените? Одеве бяхте речовит. А сега нищо ли нямате за казване?

Родион Романович мълчеше. Дишаше тежко, очите му мятаха мълнии, той направи рязко движение, сякаш възнамеряваше да избяга навън, но погледа коленичилата Соня и не можа да помръдне от мястото си. Настъпи пауза. Погледите бяха приковани в студента, всички някак почувстваха, че именно от него зависи сега развръзката. Мъчителна гримаса изкриви лицето на Расколников, той изведнъж пребледня, обърна се към Пьотър Петрович и стисна очи.

* * *

Кой знае какво щеше да се случи следващата минута, ако тишината изведнъж не бе нарушена от спокойния глас на Свидригайлов, който до този момент не бе взел никакво участие в събитията, а само с интерес ги наблюдаваше.

— Родион Романович няма нищо за казване — провлечено каза Аркадий Иванович, — но господинът, както го гледам, може да ни съобщи нещо интересно. — Той посочи Лебезятников, който стърчеше до вратата, и всички видяха, че онзи просто не е на себе си. Очилата подскачаха на късия му нос, устните му трепереха, брадичката му също потръпваше. — Говорете, говорете, отдавна ви наблюдавам. Нали вие сте „младият приятел“, дето е присъствал на мястото на предполагаемата кражба?

Лужин, който заедно с всички се беше извърнал към Андрей Семьонович, се навъси — никак не му хареса лицето на Лебезятников.

— Надали господин Лебезятников може да е видял нещо, той е зле с очите, освен това… — бързо заговори Пьотър Петрович, но не довърши.

Лебезятников нервозно преглътна и измърмори:

— Да, видях, видях… И да си призная, съм напълно потресен… Но… защо?!

Въпросът се отнасяше за Лужин и макар още нищо да не беше обяснено, самият тон, с който Андрей Семьонович произнесе кратката дума, веднага промени всичко.

— Аа, ти си й ги пъхнал! Казах ли, казах ли! — изрева Разумихин. — Хайде, стига сте мрънкали! — нападна той Лебезятников. — Казвайте, той ли й мушна банкнотата?

Разтръскан от мощните ръце на Дмитрий, онзи едвам успя да си хване очилата.

— Мислех, че от деликатност… За да не я притесни… Открито й даде малка сума, а тайно й пъхна в джоба стотачка… Но откъде можех…

— Ааах, говедо, повече няма да се церемоня с теб! — Дмитрий заряза Андрей Семьонович и със стиснати юмруци се хвърли към Лужин. — За всичко накуп!

Иначе присъщата на Пьотър Петрович по всяко време величественост и спокойствие в маниерите мигом се изпари. Доскорошният изобличител пъргаво отскочи от удара, отблъсна Лебезятников и се втурна към дъното на жилището.

— Хванете го! Дръж, дръж! — развикаха се гостите, много доволни от настъпилото оживление в случващото се, и мнозина се затичаха подир Пьотър Петрович.

Но онзи не им се даде. Стрелна се през анфиладата, втурна се в стаята и се заключи. Преследвачите поблъскаха вратата, подумкаха, но тя беше здрава, дъбова, а и хазайката се възпротиви срещу рушенето на имуществото, така че след пет минути всички се върнаха обратно, за да полеят победата на истината над клеветата.

Нито Соня, нито застъпниците й, нито Катерина Ивановна участваха в преследването.

Когато гостите напуснаха стаята, вдовицата помогна на Соня да стане, прегърна я и със сълзи на очи възкликна:

— Отново! Отново заради нас се жертва! Ние сме ти камък на шията!

А Соня изобщо не заплака и даже изглеждаше удивително спокойно, сякаш нещата се бяха подредили точно както трябваше да се подредят.

— Благодаря ви, Андрей Семьонович — поклони се тя пред Лебезятников. — И на вас, Родион Романович. И на вас — обърна се към Разумихин. — И най-вече на вас, господине, защото без вас не знам какво щеше да стане.

— Самата истина — изпелтечи Лебезятников. — Ако не бяхте ме окуражили, може би нямаше да се престраша. Толкова бях объркан…

Свидригайлов учтиво наклони глава.

— Няма защо, мадмоазел. Не ми костваше нищо, даже напротив, много ми беше приятно. Радвам се също на възможността, макар и по скръбен повод, да се запозная с цялото ви семейство, което, не знам защо, ми е безкрайно симпатично. Знаете ли, Софя Семьоновна, че съм ви съсед в апартамента на мадам Реслих?

Мармеладова трепна и се сви, в погледа й се появи нещо като молба, тя сякаш го заклеваше да не продължава. Но Аркадий Иванович продължи:

— Да. Осведомен съм и за вас, и за предложението, което ви е направила Гертруда Карловна… Вижте какво, няма никаква необходимост. Аз съм заможен човек. И не зная къде да си харча парите. Щом сте приели от твърде непочтения господин Лужин десет рубли помощ, надявам се да не откажете и на мен. Вие сте за болница, трябват ви качествени грижи — обърна се той към Катерина Ивановна. — Ще ви ги осигуря. А децата ще уредя в пансион за сираци от дворянски произход и предварително ще внеса нужните финансови средства. Ще бъдат нахранени, облечени, обути. А на вас, мадмоазел, ако пожелаете, ще ви помогна да се отървете от жълтия билет. Имам такива познати, достатъчно е да драсна едно писъмце. Ще ви осигуря също средства да започнете независим живот…

— Благодаря, но чак толкова не е нужно! — плесна с ръце Соня, която не можеше да повярва на подобно щастие. — Аз все някак ще се погрижа за самата себе си, ако децата са подсигурени!

— Деца, деца! — нададе вик Катерина Ивановна. — Елате тук! Целунете ръка на човека, пратен от самото Провидение!

В същия миг се върнаха преследвачите на посрамения Пьотър Петрович и останаха доста учудени от заварената сцена. Свидригайлов стоеше с кисел вид, обграден отвсякъде от малките Мармеладови, които послушно му целуваха пръстите; Катерина Ивановна беше въздигнала ръце към тавана, а Соня стоеше леко встрани с вечната си плаха и безпомощна усмивка.

— Да си върви — пошепна на приятеля си Разумихин, донякъде засегнат, че участието му в развръзката остана почти на заден план, макар че именно той пръв викна за подпъхнатата нарочно банкнота. — Не виждаш ли? Помешчика не го е грижа за децата, той си има своя цел! Да преразкажеш после на Авдотя Романовна тази сценка, това му е целта!

— Стига и ти — оттласна го Родион Романович и се приближи до Свидригайлов. — Бих искал… от свое име да ви благодаря — каза му тихо. — Ако не бяхте вие, и аз щях да падна на колене пред този мерзавец… Или щях да го убия, и аз не знам… И за Мармеладови, разбира се, също. Може и да сте луд, но няма значение.

Аркадий Иванович отговори чудновато и дори намигна:

— Съвсем напротив, аз трябва да ви благодаря, че ме доведохте в този дом. Тук май най-изгодно си заслужава кредитецът.

Видът му наистина беше ужасно доволен.

Ехе, братко, май наистина не си много наред, погледна го Расколников, но му подаде ръка и здраво стисна неговата.

— О, я вървете всички… — изстена от тази умилителна във всяко отношение гледка Дмитрий и изскочи навън.

От вратата чу ликуващия възглас на Катерина Ивановна към гостите и хазайката:

— Как сте, хрантутници? Бързате за трапезата, а. Яжте, пийте! Моите деца ще учат в дворянски пансион! Чу ли, швабска кървавице?

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Осъвпади се

Краката сами понесоха Дмитрий към „Вознесенски проспект“ и след минути той вече беше пред къщата, в която живееха майката и сестрата на Расколников. Колебанията му да влезе или не продължиха повече от времето за идване дотук, но в крайна сметка Разумихин се престраши. Нали не беше дошъл просто така, без никаква причина — има какво да им разкаже и даже много важни неща.

Авдотя Романовна лично му отвори и като я видя, Дмитрий пак се смути. От среща до среща успяваше да забрави колко е красива, тоест не да забрави (помнеше го прекрасно), но все пак истинската Авдотя Романовна винаги се оказваше още по-хубава.

— Вие ли сте? — радостно се усмихна тя. — Заповядайте. Но мама я няма, излезе да купи чай.

— Жалко…

Разумихин наистина искаше да разкаже за подлостта на Лужин именно пред старата Расколникова, имаше чувството, че може да разчита на нея като съюзничка. От друга страна, да остане насаме с Дуня (да, да — мислено вече така наричаше девойката) беше за него неочакван дар и дори щастие.

— Да не се е случило нещо? С Родя ли? — разтревожи се Дуня, забелязвайки пуфтенето и притеснението на Разумихин. — С него толкова неприятно се разделихме вчера… — и млъкна насред изречението — така странно я гледаше Дмитрий.

— Гибелно е — бързо каза той изведнъж с дрезгав глас. — И за мен, но както и да е, не съм кой знае какво, та да е жалко. За вас е гибелно. Не бива да се омъжвате за такъв човек. По-добре за мен, да ви кажа право…

И млъкна. Лицето му ужасно се изчерви.

Авдотя Романовна го погледна изненадана — може би сметна, че й се е счуло. Нищо чудно, толкова несмислена и непонятна беше кратката реч на Разумихин.

Той долови това и взе да й разказва за Лужиновата гнусност с пъхнатата банкнота, за страхливото бягство на Пьотър Петрович. За разлика от встъпителната тирада този разказ беше смислен и почти точен, Дмитрий само пропусна да спомене за ролята на Свидригайлов (а и за самия Аркадий Иванович), но това предвид изпитваните от него чувства беше съвсем простимо.

Докато го слушаше, Дуня ставаше все по-бледа, скръбна бръчка преряза високото й чело, очите й се насълзиха, но тя не заплака.

— Как може да се омъжите за такъв? — завърши Разумихин без капка съмнение, че след случилото се този въпрос е чисто риторичен. — Заслужава да бъде пребит като псе и аз непременно ще го сторя.

Искаше да повтори предложението — ръката и сърцето си, но думите случайно се бяха изплъзнали от устата му, без никакъв план, а сега не можеше да събере смелост.

Авдотя Романовна дълго мълча.

После изведнъж каза:

— Значи е подлец… Това е ужасно. Подозирах, че е нечувствителен и неделикатен човек, но предполагах, че е поради практичността му. Поне ми се струваше почтен… Край с мене! — и едва сега се поляха сълзици от очите й.

— Защо да е край? — ахна Дмитрий. — Откажете му, и толкова. Може би не желаете лично? Не е нужно. Напишете му две думи и аз лично ще му доставя бележката ви. Няма да го бия, с пръст няма да го докосна, ако така наредите.

— Дадох му дума, че ще стана негова жена — твърдо отговори Дуня. — И не мога да се отметна от клетвата си. Нямам друго освен честта си. Ако се отметна от честната си дума, какво ще остане от мен?

Той я гледаше като умопобъркана.

— Каква е тази ваша расколниковска порода?! Погубвате и себе си, и мен заради едната чест!

— Втори път го казвате, че ви погубвам — изхлипа Авдотя Романовна, но вече не плачеше. — И ми се счу…

— Не ви се е счуло! Не! — окуражи се Дмитрий. — Обичам ви, по дяволите, ужасно ви обичам! А вие ми късате сърцето… Но да оставим сърцето ми, не то е важно! За себе си помислете! Как ще минете с Лужин под венчило, как с него ще… — не можа да довърши, вой се изтръгна от гърдите му.

И Дуня потръпна.

— Вижте как ще постъпя, Дмитрий Прокофиевич. Ще говоря с него още утре. Ще му кажа направо, че не го уважавам, че го презирам, че за него ще е немислимо да живее с такава жена. И ще го помоля… ще изискам да ме освободи от дадената дума. Той няма да ми откаже. А когато приключим с това, ще си довършим разговора за вашето сърце, защото за мен то е важно. — През още непресъхналите й сълзи грейна проблясък на лукава усмивка, но дори това не успокои Разумихин.

— Ами ако не ви освободи, тогава?! И той за нищо на света няма да ви освободи, да не е идиот, той просто е подлец! Кой в здрав разум би ви освободил?

— Значи това ще е волята Божия — промълви Авдотя Романовна и беше ясно, че в това отношение е неумолима.

Обзет от отчаяние, Дмитрий заби юмрук в челото си и почти с ридания изхвърча навън.

Къде да тича сега и какво да прави, нямаше никаква представа, но енергичната му природа изискваше някакво незабавно действие. Разумихин като пиян се повъртя на тротоара, полюшна се напред-назад и изведнъж измисли. Първо с бърза крачка, после бегом се насочи към „Офицерска“.

* * *

— Добре, добре — каза Порфирий Петрович вече Бог знае за кой ли път. — Студентът ни така или иначе е свързан и с трите жертви, това установихме. Обаче остава нерешен логическият парадокс. Ние с вас и двамата сме сигурни, че трите убийства са извършени от едно и също лице, така ли е?

— Така е — кимна обречено Заметов, защото вече знаеше какво ще последва нататък.

— А същевременно за третия случай, с мамзел Зигел, нашият Родион Романович има желязно алиби. Нали не подозираме Авдотя Расколникова в съучастничество? Проверих, госпожицата е с безукорно поведение.

— Не я подозираме — въздъхна Александър Григориевич, принуден да признае, че откритието му за връзка на Расколников с „момиче“ на убитата Даря Францевна, заради което презглава беше бързал към „Офицерска“, с нищо не допринася за разследването.

— Но ако все пак не е един? — попита той след неколкоминутно мълчание. — Ако са двама престъпници? Да речем, Расколников е убил лихварката и адвоката, а негов другар — сводницата? Може да имат някакво съдружие за изтребване на кръволоци — в името на общественото благо или нещо подобно?

Порфирий Петрович отвърна безизразно:

— Надали. Ако нашият Родион Романович се има за необикновена личност, тези необикновени личности са единици, нали, те са над всички и не се събират на глутници.

И разговорът пак секна. През високите прозорци на кабинета проникваше унилата светлина на полуживото петербургско слънце — свечеряваше се.

В този именно безрадостен миг се появи Разумихин — превъзбуден, с възпален поглед.

— Седите си, а? — влезе той, без да почука, и се тръшна на дивана. — Мъдрувате как да хванете злодея? Да треснеш с брадва някоя твар нищо не е, може дори изобщо да не е злодейство. Да ти разкажа аз, Порфирий, за истински злодей, който в името на справедливостта би трябвало да се набучи на кол или по китайски маниер да се накълца на хиляди парчета. Само че нищо не го заплашва, защото такива хора са ненаказуеми. — И той за втори път с плам заразказва за гнусната постъпка на Лужин.

Надворният съветник го слушаше, без да го прекъсва — личеше, че Дмитрий има нужда да си го излее.

— Защо не — замислено присви очи приставът. — Съвсем възможно е господинът да си понесе наказанието, тем паче има много свидетели. Просто по закон не са предвидени сурови мерки за подобен род злосторничество, обаче консисторията може да му наложи като нравствено изправителна мярка църковно покаяние.

Разумихин махна с ръка.

— Но виждам, че не си на себе си и от нещо си много разстроен — продължи Порфирий Петрович. — Предполагам, не само от стореното от господин Лужин. Май ти се е случило и друго? Очите ти пламтят, лицето ти руменее — това първо. А второ: обръснат си, спретнат и даже ботушите ти лъщят. Да не си се влюбил, Митя?

Разумихин отдавна беше свикнал с удивителната проницателност на сродника си и почти не се изненада. Още повече че току след миг приставът взе, че се изложи.

— Да не си влязъл в съперничество с Родион Расколников заради една руса особа с укорително поведение, но прекрасна душа? Затова ли така си озверял срещу господин Лужин за нанесеното й оскърбление? Очевидно госпожицата наистина е прекрасна. Александър Григориевич също много я хареса.

— Не позна — тръсна глава Разумихин и реши изведнъж да сподели всичко, обзе го желание да разкаже. — Да, влюбен съм. Повече от влюбен. Поболях се, сърцето ме боли, главата ми е като празна. Само че не в Софя Семьоновна, макар че е прекрасна девойка, а в Авдотя Романовна Расколникова.

Надворният съветник подсвирна и се спогледа със Заметов.

— Сигурно е красива?

— Ужасно. Но не е там работата! Тя… тя… Няма друга като нея!

Чак сега Дмитрий усети сякаш, че от самото начало му се е искало да говори с някого за Дуня. Но странно, когато се появи такава възможност, се оказа, че не намира нужните думи.

— Жените какво представляват? Само обещават, кълнат се за всичко и мигом се отричат А тази е дала честна дума и… — той ядно потри чело. — Непоносим характер, расколниковският характер. Те с Родя са като две капки вода. А когато са заедно: драс клечката — и гръм, барутен взрив. Вчера, когато тръгна да я изпрати, и две минути не са издържали. Скарали се още на Кокушкин мост, наприказвали си грубости — и кой накъдето му видят очите. Тя самата ми го разказа днес. И не желае да се срещнат. А го обича, живота си дава за него. Дяволски характер! Заради него ще се погуби, виждам го много добре…

И още доста дълго говори за Авдотя Романовна, без да забележи как се промениха слушателите му. Когато Дмитрий спомена за скарването на Кокушкин мост, деловодителят Заметов тихо ахна и погледна пристава. Онзи също опули воднистите си очи като бухал и веднага ги сви на тънки процепи.

— Значи се скарала с брат си? — меко прекъсна студента Порфирий Петрович. — И е продължила сама? Лоша работа, там Вяземската лавра е наблизо, мръсотия, кръчми, не е за сама госпожица.

— Точно така! Но Дуня като те погледне само, не смееш много-много да припариш. Обаче той все пак не е тряб…

Надворният съветник скочи така бързо, с такава котешка пъргавина, че Дмитрий спря насред думата.

— Върви сега, върви — сърдечно, но твърдо му рече приставът. — После пак ще си поговорим за сърдечните ти тайни. Чака ни работа с Александър Григорич. Изключително важна и неотложна. Прощавай. — И почти с побутване в гърба изпроводи изненадания си родственик навън.

* * *

— Какъв човек сте! — възкликна Заметов, щом останаха сами. — Още отначало всичко вярно преценихте, само после леко се подлъгахте.

— Да, и най-мъдрият си е… — потвърди Порфирий Петрович. — А ще рече човек, проста работа: не се предоверявай на думите на другите, провери всичко лично. Още вчера можехме да приключим! Но сега се осъвпади, всичко точно си дойде на мястото.

— Значи Расколников — без никаква въпросителност в тона каза деловодителят.

— Той е. Необикновеният човек с неговата необикновена теорийка, че за разлика от всички нас, дребните твари, всичко на света му е позволено, щом има висша цел.

— А каква му е целта?

Надворният съветник разпери ръце:

— Откъде да знам? Нещо ужасно възвишено и благородно с претенцията като минимум да ощастливи цялото човечество. Нещо толкова прекрасно, че за такава красота е съвсем допустимо на вредна въшка като някоя си Альона Ивановна или Даря Францевна да се строши черепът с брадва. Но впрочем мисля, че Родион Романович лично ще ни разкаже всичко, и то много красноречиво.

— Ще го арестуваме ли? Днес? — делово попита Александър Григориевич, който никога, разбира се, не беше участвал в залавяне на истински убиец.

Приставът сбърчи нос и поклати глава:

— На какво основание? Улики все така нямаме, само съвпадения. Той е умен човек, със съвпадения няма да го хванем — и Порфирий Петрович размаха пръст срещу някого, всъщност към стената. — Но няма да го оставя повече да се разхожда на свобода.

— Как ще стане тогава?

— Днес ще го задържим, непременно днес. С пълни доказателства и с всички спазени формалности, така че да не ни се измъкне. — И приставът с няколко думи обрисува на деловодителя своя план: — Ще пипнем Родион Романич на поредното местопрестъпление. Преди да си окървави ръцете, но с брадвата, с въпросната брадва. Ще питате: ама откъде ще разберем кого, къде и най-вече кога студентът ще пожелае да умъртви този път? Е, първият въпрос е лесен: кого. Пьотър Петрович Лужин, най-вредната въшка от всички на земята — именно такъв вероятно му се вижда сега годеникът на сестра му. Точно това е: освен обществената полза — да бъде отървано човечеството от подлата твар — имаме и личния мотив, а необикновените хора винаги са неравнодушни към личния си интерес.

— Според разказа на Дмитрий Прокофиевич излиза, че Расколников даже е казал гласно нещо от този род — припомни Александър Григориевич. — Че искал или да моли на колене Лужин за Мармеладова, или да го убие на място. Сега със сигурност първото му желание се е изпарило, но пък второто се е засилило. Обаче как ще разберем къде и кога ще стане?

— Хич няма да се главоболим да мислим — сладко се усмихна Порфирий Петрович. — А просто ще нагласим нещата и ще ги поднесем на тепсия на Родион Романич. Вижте сега. Отвратителният Пьотър Петрович се е заключил в дъното на жилището и няма да мръдне оттам, докато всички гости окончателно не се напият и не изпопадат като мъртви. Тогава вече той с чантата, куфара — не мога да знам с какъв багаж пътешества господинът — ще се изсули към стълбището и ще отърси праха на това местенце от нозете си.

— Със сигурност точно така ще стане, но Расколников откъде ще знае в колко часа ще се случи това? Гостите може да пиянстват и до зазоряване. Като свърши водката от помена, ще си купят още със свои пари. Та студентът до сутринта ще стърчи с брадва на стълбите, така ли?

На доста остроумната реплика надворният съветник весело се засмя — той видимо изпадаше във все по-добро настроение с всяка изминала минута.

— Да, наистина. Нашият герой е нетърпелив и няма да чака с часове на стълбите. Хем може и да го видят. Цялото ми предположение се гради именно на нетърпението му. Вижте предишните убийства — той винаги бързо мъсти. И сега няма да чака. Няма и да му се наложи.

И приставът отново избухна в смях. Неволно също усмихнат, Заметов чакаше да се изясни причината за това веселие.

— Порфирий Петрович, той не може да убие Лужин, докато всички са тук, нали? Дори да се прокрадне при него, първо, после ще си спомнят отсъствието му; второ, Лужин няма да отвори на никого; трето — все пак не е отишъл на помена с брадва, а?

— Ние с вас ще помогнем на Расколников да се отърве от свидетелите. — Надворният съветник вече не се смееше. — А пък той няма да изпусне създалата се възможност. Гостите вече със сигурност са се изпонапили. Шум, скандали, някои може и да са се сбили. Вдовицата, доколкото сме чували, също е кибритлия дама. Никой няма да се учуди, ако в жилището дойде полиция, извикана, да речем, от живущи наблизо съседи, така ли е?

— Така е.

— Ще дойде полицията и ще прибере в участъка всички скандалджии до сутринта.

— Всички? — учуди се Заметов.

— Освен Расколников. Ще го оставят да си отиде. Как — после ще ви обясня, засега не ме прекъсвайте. Пьотър Петрович, скрит в своята крепост, даже няма да разбере за случилото се. Може да се учуди, че е станало тихо, но още някое време няма да посмее да се измъкне. Напълно достатъчно за студента да прескочи за брадвата и да се върне, не е далече.

— А ние с вас ще се скрием в засада и когато той тръгне да разбива вратата на Лужин, ще му се нахвърлим и ще го хванем! — възкликна Александър Григориевич, комуто внезапно се изясни цялата стратегия. — Ах, Порфирий Петрович, какъв чудесен план!

Бележки

[1] Отмяната на крепостното право 1861 г. — (Бел.прев.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Борис Акунин Ф. М. (10)

Метаданни

Данни

Ф. М.

Информация

История

Сваляне / Връзки

10. Флангов маньовър

За Кумчо Вълчо и Червената шапчица

ЧЕРВЕНАТА ПАПКА

ДЕВЕТА ГЛАВА

Отчаяние

ДЕСЕТА ГЛАВА

Зад вратата

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Господин Свидригайлов

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Скандалът

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Осъвпади се

Борис Акунин
Ф. М. (10)