Борис Акунин
Ф. М. (1)

1. Форсмажор

Той изобщо не искаше да го усмърти. Ни най-малко. Мислеше да му скочи отзад, когато Бухала се качва в колата (нашият, в смисъл Бухала, се тикаше в колата като малоумник, с тиквата напред и нагъзурен), и тогава нашият, в смисъл Рулото, му се нахвърля, дръпва му (на Бухала) папката и да го няма. А оня като се вкопчил, не пуска. И кво правим в такъв случай?

С една дума, мухлява работа, простотия.

 

Стоп. Кофти начало.

Втори дубъл.

Клапа.

 

На еди-кой си юли (Рулото напоследък малко замаяно се ориентираше в конкретните дати) беше изпълзял от „Савински переулок“, където живееше под наем, направо труп. Потрошен от криза, син-посинял — мъртвец в закрит ковчег да беше, по-хубав щяха да са го докарали). Беше следобед, в смисъл не след обед, защото Рулото отдавна вече не обядваше, залък не можеше да преглътне, а в смисъл че слънцето вече беше превалило през средата на небето.

Та изпълзя значи и се потътри към Краснолужки мост, не му беше ясно накъде тъй се е засилил и защо. С една дума, беше като мотан. Често му се случваха такива абстиненции.

От един прозорец врещеше песен: „Тополов пух и юли, зной“. Наистина беше пек, жега си беше. Но Рулото абсолютно не усещаше горещината, напротив, зъбите му тракаха. Вървеше така, ярката светлина му пареше в очите, той жумеше. Същински Дракула, събуден по никое време от сън.

Кофти му беше. Направо му се мреше.

Едва се дотътри до другата пряка, как й беше името. Не помни. Напоследък все повече работи забравя. Не де, ако се напъне, може и да си спомни. Но за чий му е да си спомня.

И внезапно му проблесна защо се беше изтътрузил от къщи.

У Бухала се затвори горното прозорче. Значи ще излиза. Бухала винаги затваряше горното прозорче, преди да излезе. Кой знае защо. В този задух.

Рулото се помъкна обратно. Ската се в безистена на по-тъмно и не толкова горещо. Преди минута му тракаха зъбите от студ, а сега каква жега му стана, направо не е истина, и лее пот като фонтан, един вид: хвърчат скорци, сняг се топи. От някакъв филм беше. Отдавна, в детските години.

Съвсем се е утрепал Рулото. Не че нещо се е претрепал, ами дето се чувства като парцал. Всичките му вени вече са дантела, и по ръцете, и по краката. Направо брюкселска дантела, няма къде да се боцне, дрипа. Централното трасе на лакътната сгъвка, което по-рано наричаше един вид на шега „аутобан Брюксел — Друсенбург“, вече е непроходимо, жестоко се е задръстило. И за шегите вече е забравил, изобщо не помни какво е това.

Втори месец не е плащал наем, но майната му. Не е ял нищо от дни — и това не му бърка. Най-убийственото е, че сега трябва да се боцка вече на всеки три часа, жив или мъртъв, и то свръх доза, иначе не го лови. А откъде толкова пари? Майка му праща веднъж месечно по хиляда и петстотин, точно колкото за доза и половина. Повече не мога, му пише, помагай си и сам, нали взимаш стипендия. Рулото вече е забравил даже как му се наричаше висшето учебно заведение. Почти година изкара, по лекции, едно-друго, дори избута първата сесия, а в мозъка му е останала само една дума: форсмажор. Това значи, че никой никого не е прецакал, не е изпързалял, просто нещо от само себе си е станало. Абе като карма един вид.

Та и Рулото е изпаднал в пълен форсмажор отвсякъде.

Пак добре, че навремето беше тренирал бокс, иначе досега да е гушнал китката.

Вечер, когато всичко му се засукваше отвътре на вретено, Рулото излизаше на лов. На тъмно място преграждаше пътя на някой подпийнал с по-приличен вид или пък на дама, ако му се усмихнеше късметът. Шибваше десен прав, грабваше портфейл или дамска чанта. И духваше. Никога не беше отмъквал много пари, максимум пет хилядарки, и то само веднъж.

Отначало все гледаше да е по-далечко от къщи, после заряза тези ненужни усилия. Завчера направо на Савински переулок например, пред магазина, налетя изотзад на един, който слизаше от голфа си, тресна му един юмрук и му сви малка чантичка. А в нея — шофьорска книжка, паспорт, талон и стотачка за пътната полиция. Толкова. Едва измъкна от дилъра две дози за всичко — и чантичката, и документите.

Вчера направо си остана капо. Напразно ошета улиците. И днес вече нямаше накъде. Иначе в никакъв случай нямаше да си позволи изпълнения посред бял ден, и то в собствения си двор. Да не е куку.

Тоя Бухал жалък си го беше нацелил от няколко дни. Живееше на третия етаж в отсрещната къща. Излизаше по различно време, сигурно не работеше никъде. Преди излизане винаги затваряше горното прозорче.

Иначе задръстеняк на вид, проскубан, със заметнати кичури през плешивото теме, но докаран: блейзър, копринена кърпичка в горното джобче, бял панталон. Излиза, пали мерца и потегля през безистена навън. Само той имаше мерц в този двор.

Рулото само съжаляваше, че Бухала не излиза вечер. Тоя сульо можеше да го просне с един пръст. Левакът дори нямаше да види какво става, защото така кретенски се качва в колата. Само ще му дръпне папката, докато е в несвяст, и изчезва. Бухала носеше много идейни папки — кожени, всеки ден различен цвят. Има такива говеда, най-често педали, дето не си държат портфейла в джоба, че да не си деформират панталона, а в чанта или папчица. Бухала си гушкаше папката на гърдите, много нежно. Все има защо.

Та от няколко дни Рулото наглеждаше Бухала, точеше лиги за тези разноцветни папчици, и днес се реши. Беше му опряло о кокала.

 

Докато възвираше в безистена, а оня скот Бухала никакъв не се появяваше, съвсем му призля и той изпадна до последна крайност, както никога не беше изпадал: издраска си гола игла. Свали предпазителя и си заби спринцовката в сгъвката на ръката празна, без нищо. От обичайната лека болчица за миг му поолекна, но после се почувства още по-зле. Сякаш ток прониза излъганата вена, Рулото чак се преви. И си помисли внезапно: дали да не си удари цяла помпа въздух? Чувал е, че от такова нещо сърцето ти се пръсва на парчета. И много ви здраве, никакви грижи повече.

И като си го помисли, се уплаши. Толкова се уплаши, че зафичи спринцовката в стената. Веднага си тегли една псувня: закъде е без машинката? Наведе се, вдигна я, но от това нещо спринцовка вече не ставаше. Иглата се беше огънала и стъклото се беше пукнало. С една дума, нищо не вървеше.

Не му се наложи обаче дълго да оплаква строшения уред — Бухала тъкмо излизаше от входа и се запъти към мерца си. Днес папката му беше черна и той я беше притиснал към гърдите си точно както майчица гушка рожбата си.

Моментът беше супер, жива душа не се мяркаше наоколо. И Рулото изхвърча навън.

Сграбчи го отзад, когато оня вече си беше вкарал кратуната в колата. С едната ръка го хвана за врата, с другата му дръпна папката. И му изсъска заплашително: „Млък, ***, че те убих!“

А оня като изквича, с две ръце стиска папката и не пуска. Рулото, между другото, и без това си беше на нокти — посред бял ден, всяка секунда може да се отвори вратата на някой вход или да се появи някой откъм безистена. Да не говорим за прозорците.

С две думи, хвана Бухала здраво за шията и взе да му думка главата във вратата на возилото. И нали беше превъртял от страх и ярост, вече нищо не вижда, нищо не чува, само морави кръгове му се въртят пред очите.

Свести се, когато оня вече се беше свлякъл на седалката, кръв му течеше от ушите и главата му беше клюмнала. Измъкна папката и се изтегли заднешком.

Как прелетя през безистена и изскочи на улицата, изобщо не помнеше.

У-бих го, у-бих го, пулсираше в слепоочията му. Сега вече край, край. Жив изгоря като в танк. „Старица майка ще заплаче, сълза обърсва стар баща.“ Тоест той няма баща, но така се пее в песента за танкистите, дето изгорели в танка.

Когато останеше без доза, бездруго винаги го гонеше див ужас, от всичко се стряскаше, през нощта виеше от страх. А сега направо ликвидира човек. Нарочно, ненарочно — кого го е грижа. И сигурно някоя гадна бабка го е видяла през прозореца, те друга работа нямат, само зяпат в двора от сутрин до вечер. Видяла е, познала го е и врътка телефона на милицията.

Обаче Рулото по никакъв начин не биваше да се оставя на милицията. Ще пукне зад решетките без дози. В ужасни мъчения.

Спокойно, спокойно, заповтаря си той, тътрейки крака през тополовия пух. Но можеше да се успокои само по един начин.

Още в първия незаключен вход той прегледа плячката. И му се дорева.

Нищо ценно нямаше в папката. Нито пари, нито кредитни карти, нито дори шофьорска книжка. Само някакво тесте вехти хартии. Какво толкова се беше вкопчил в тези боклуци Бухала, пита се. Само дето така си навреди, та жестоко закопа и Рулото.

Той за всеки случай прелисти тестето по-подробно, но не намери нищо между листовете. Пожълтели страници, по тях някакви драскулки с бледокафяво мастило, а и всичко драскано и изпозадраскано.

Единствената стока е самата папка. Луксозна работа. Естествена кожа, прилича на крокодилска. А може и да е крокодилска.

И Рулото потегли към площада с героите на Плевен. Тоест с хероите, хероинистите. Там по всяко време, ако ти е ден, може да случиш на пласьор, който да ти пусне без пари — на бартер.

И кармата пожали клетото Руло, направо му провървя. Тоест отначало той двайсетина минути потъпка на сухо. В градинката беше гмеж от народ, ама не и нужните хора, а сбирток: едни се валяха по тревата, други си търсеха дружки (и педали се събираха тук). Но после видя на пейка познатия кръволок Кис. Киса, първо, никога не пробутва боклук. Второ, винаги е зареден, носи си херца (Рулото сега нямаше капка сила да се мъкне с него до някой „склад“). И най-вече дава на бартер. Киса е с тату на показалеца — то е за новите клиенти: пръстен и в него ромб с едната половинка черна. Това значи „шиткам и срещу стока“. С две думи, точно каквото се иска.

Оттеглиха се в гъсталака. Киса поопипа папката. Одобри я.

Разбраха се за две дози и помпа — нали Рулото си беше строшил своята.

Като го видя как цял се тресе, Кис го съжали:

— Какво става, фитилът ти пуши, а? Нищо де, сега ще мушнеш дозичка и ще ти олекне. Ще уцелиш ли сам или да ти помогна?

— Стига бе — отвърна клиентът: само от докосването на наркотика му олекна. — Ох, кръвта ми се съсири, трябва да се позасили! — и понечи да си тръгне, но Киса подвикна да му посочи хвърлените листчета:

— Прибери си боклука обаче. Хората се боцкат тук. Върви да го хвърлиш в кошчето.

Рулото грабна тестето подмишка, отиде до парапета. Прекрасно местенце: отсам храсти, оттатък летят колите.

Употреби разумно листчетата — постла няколко на каменния парапет да не му студенее на задника. Един лист от най-горните падна и той най-културно го вдигна, подпъхна го отдолу.

Седна си удобно. Зареди спринцовката. Докато открие място за дупчене, малко се поизпоти, но накрая уцели. Дръпна малко кръв, за да е сигурен, че е във вената, после натисна буталото. Точно две трети, останалото — след малко.

Почувства се добре още когато иглата влезе на сигурно във вената. А като усети вълната и през цялата му вътрешна система, през всяка клетчица лумна вълшебното електричество, го обзе щастие. Пролет в душата. Впрочем спомни си и онзи стар филм от детството, казваше се „Пролет“. И запя: „И пън вдървен в априлски ден мечтае пак да е брезичка.“

Абе как ще го хванат, таратанци. Даже няма да го търсят. Първо, защото никой за нищо не го е грижа на този свят, второ, защото никой не може да му се хване на малкия пръст на Рулото. И никоя бабка не е зяпала през прозореца, иначе щеше да се развряска. Всичко е окей, стига е психясвал.

Стана и сладко се протегна.

Взе един лист от пачката да го разгледа. Хареса му. Гладичък, приятно жълтеникав и съвсем равни редове. Въпреки че не беше разчертан на редове. Почеркът е неразбираем, ама за чий му е да го разбира? Само да си обременява съзнанието.

Сега всичко му харесваше страхотно: и слънцето на небето, и зеленината, и разноцветните коли по улицата. Хубаво нещо е животът, ако го живееш както трябва, разбира се. И си размърдваш мозъка.

Рулото си беше размърдал мозъка на пълни обороти. И му хрумна гениална идея.

Няма да хвърля тези листове в кошчето. Те са антика. Може да са стогодишни. Хендрикса (едно приятелче, то е на барбс) скоро му беше разправял, че някакъв на „Солянка“ изкупувал антични писания. Имал офис там, влизало се откъм двора. Рулото не му помнеше фирмата, но Хендрикса разправяше, че лесно се намирала, имало табела. Той беше открил цял сандък вехти писаници на тавана, та онзи взел доста неща. И цакал веднага, на място.

Може солянския тъпак да вземе нещо от тестето? И Рулото да се уреди поне с още една доза. Защо да не се пробва, та да се подсигури.

Най-гениалното на споходилата го идея е, че „Солянка“ е на две крачки, свива зад ъгъла и е там. На пет минути път, ако не и по-малко.

Той събра листчетата, подреди ги и потегли. Полетя, тъй да се каже.

Някой друг, по-залупен, всякак щеше да се обърка във вътрешните дворове и безистени на голямата сива сграда, която излизаше на три улици едновременно, обаче Рулото веднага се ориентира за нужния вход, понеже му сече пипето и нещата се подреждат идеално.

Хендрикса беше казал, че до входа имало врата на подземен гараж или някакъв склад. Голям портал като желязна ограда. Нямало начин да се сбърка.

Та наистина имаше портал. И до него вход. С няколко табелки, не една. Но като ги видя Рулото, веднага се сети.

„Страна на съветите“, така му се казваше фирмата. Чистак нова медна табелка. Лъщи и ти пълни окото. Пети етаж. Офис 13-и.

С една дума, качи се — литна пешачката, не му се чакаше асансьора.

На вратата — пак табелка:

Виж го ти, „магистър“. Рулото звънна.

Отвори му суперска мацка. Барната като от корица на модно списание плюс сини очи с дълги мигли, плюс леко отворени сочни устни. Има такива женски, дето по време на секс, когато им е адски готино, си хапят устните. Рулото не беше случвал на такива, не беше му излизал късметът, но ги беше гледал по филмите. И вадят един дрезгав глас, от който ти секва дъхът.

Мацката си облиза устните с връхчето на езика, супер-ски червен, и попита с дрезгав глас:

— По какъв въпрос?

Дъхът му секна.