Пол Дохърти
Царицата на нощта (6)

Глава трета

Тук всички живеем в положение на превзета бедност.

Ювенал, „Сатири“

Антония, дъщерята на сенатора Карин, седеше свита в ъгъла. На очите й имаше превръзка, но тя се бе научила къде е спуканата делва с вода, паницата с изсъхнал хляб и омекнали плодове, както и цукалото. Веригата й бе достатъчно дълга, за да може да се изправя и да направи няколко стъпки. Бяха завързали очите й в момента, когато я бяха заловили, и все пак тя долавяше кога влизат и излизат хора. Когато се изправи, разбра, че таванът е висок. Мястото бе студено, стените — грапави. Едно нещо ужасяваше Антония. Бе се съвзела от потреса и отчаяно си припомняше какво беше чувала за похитителите. Всички други жертви бяха останал живи и тя знаеше, че няма да я убият. Плашеше я не бъдещето, а онова, което ставаше в момента, силното подозрение, че я наблюдават съвсем отблизо. Бързо разбра, че нейните похитители притежават някакви извънредно едри и силни кучета. Когато я довлякоха тук, едното от тях я издраска, а сега тя чуваше как животните скимтят, в очакване да ги нахранят. А имаше и още нещо: един от похитителите й силно се интересуваше от нея. Понякога чуваше задъханото му дишане, а после тежката му ръка се плъзгаше под свободната туника и грубо опипваше гърдите й, след което мъжът започваше да сумти от удоволствие.

Антония се върна в ъгъла си и тихо простена. Мъжът, който я пазеше, се беше върнал. Тя чу някакъв звук и се опита да помръдне, но една космата буза одраска нейната; гласът бе дрезгав, дъхът вонеше на вино.

— Недей да викаш и да пищиш, Антония!

Тя почувства как развързват връзките на туниката и дрехата пада.

— Недей да крещиш — прошепна гласът, — или ще умреш. Дошъл съм да се позабавлявам малко. О, какви сладки гърди, зрели и пълнички! Хайде, Антония, обърни се!

Тя простена, цялата разтреперана.

— Обърни се!

Антония усети върха на кама върху гърлото си. Тя се обърна и усети как мъжът тежко се притиска към нея, как пъшка от удоволствие. Още един звук, лек стон, сякаш някой се задави, после топла течност опръска крака й отзад. Тя се извъртя, ритайки, устните й се разтвориха, за да изпищят, но не успя. Една ръка нежно я хвана за брадичката и този път гласът бе мек.

— Антония, не се плаши! Той не биваше да го прави и сега е мъртъв. Прерязах гърлото му!

Пъхнаха в ръката й парче влажен плат.

— Почисти се, Антония. Не се тревожи, твоето гърло е в безопасност, докато правиш това, което ти казваме…

 

 

Когато се върна в кръчмата „Магариците“, Клавдия се заключи в стаичката си, съблече туниката и набедрената препаска, изми се и легна гола на леглото. Чувстваше се толкова уморена и изтормозена, че не би обърнала внимание, дори половината Рим да минеше през стаята.

— Богове! — прошепна тя към тавана. — Приказките на Теодор може да те докарат до смърт! Той може да спечели венеца на победител по празнословие…

От момента, в който излязоха от храма на Хатор, до мига, в който стигнаха до врявата, която още се разнасяше край „Магариците“, актьорът беше дрънкал непрестанно. Научило за „Великото чудо“ голямо множество се тълпеше, за да види „светото тяло“, както се изразяваше гръмогласно Полибий. Нейният чичо вече припечелваше доста добре, като вземаше пари от онези, които желаеха да погледнат нетленните останки, а сетне ги канеше да опитат „чудните вина и вкусните ястия“ на заведението му. Попея, Януария, Извинявай, Океан, вестоносецът Меркурий, Стоика Симон и Сводника Петроний бяха заети в кухнята, на тезгяха и в градината. Попея със зачервено лице мърмореше как нощните стражи дошли и си тръгнали, а дланите им били хубавичко затоплени със сребро. Те обявили, че „Великото чудо“ не е резултат от убийство и следователно няма защо да се занимават с него; началникът им с охота бе приел „поканата“ на Полибий всички да се върнат в къщата след заник слънце за „пищно пиршество“ и по бокал най-отбрано фалернско вино. Аптекарят Апулей заедно със Спретнатия Нарцис също бяха заети с разследването; двамата бързо установиха, че тялото принадлежи на някоя си Фулгенция.

— Девица — пошепна Попея, — доведена от село от агентите на Диоклециан. Един стар вратар край Флавиевата порта я разпозна. Спомни си, че била доведена в поста на портата и дори се сети за името й. По-късно изчезнала. Никой не знае нищо за семейството й. Апулей мисли, че е била от юга, бежанка заради преследванията, и я прехвърляли от една християнска общност в друга.

Клавдия ги слушаше с половин ухо, така се бе преситила от брътвежите на Теодор за стомаха му, за това, че трябва да се въздържа от някои храни, за триумфите му, най-добрите му роли, за любимите му автори и театри, а после пак за стомаха му, че вече не можеше да възприема нищо. По пътя към кръчмата Муран бе започнал тихичко да си подсвирква, докато тя се бе опитала да разбере от актьора какво точно се беше случило край фонтана на Артемида в градините на Вила Карина. Теодор не добави почти нищо ново към вече казаното и подозренията на Клавдия, че донякъде е казал истината, но крие нещо, само се засилиха. Тя присви очи и се загледа в една муха, която кръжеше под тавана. Теодор беше безобиден, така зает единствено със себе си, че едва ли имаше време за нещо друго. Заслуша се в гълчавата долу и въздъхна. Елена вече знаеше за „Великото чудо“. Ами разбира се, не можеше да не е чула! Шпионите й бяха плъпнали навсякъде. Клавдия лениво се запита кой ли би могъл да е човекът на императрицата в кръчмата.

— Стоика Симон! — прошепна тя на себе си. — Винаги съм се питала откъде ли намира мизерните си парички.

Клавдия не се възмути. Не ставаше дума, че императрицата не й вярваше — Елена просто трябваше да знае истината. Клавдия бе разбрала, че чичо й, който толкова я обичаше, макар и по своя грубоват начин, тайно крои нещо, но какво? Въпреки всичките си нечисти сделки, Полибий нямаше да стигне до убийство или отмъкване на мъртво тяло, а Апулей беше почтен човек. Очите на Клавдия натежаха, но тя не си позволи да се унесе. Трябваше да се облече, да хапне и да иде в кръчмата „Славната Луция“, за да се срещне с онези ветерани. Муран щеше да я съпровожда. Тя отново се усмихна и се протегна. Утре Муран трябваше да се яви във вилата на Аврелиан и тя щеше да отиде с него, за да е сигурна, че няма да се откаже.

Клавдия седна. Трябваше да се съсредоточи върху настоящето. Муран можеше да почака; тези отвличания трябваше да се разследват. Тя спусна крака от леглото. Единственото заключение, до което бе стигнала досега беше, че отвличанията трябва да са организирани от човек, който познава много добре жертвите си. Преди да напусне двореца, тя бе прочела всички доклади и донесенията на агентите на Елена, но не беше открила нищо ново в тях. Всички жертви са били заловени, когато са били уязвими — на някоя поляна, в усамотена част на градината, когато са излизали от дома си рано сутрин или когато привечер са се връщали от баните. Поисканият откуп беше значителен, но не и чак толкова голям, че да накара родителите на жертвата да започнат да се колебаят. Мястото, където жертвата трябваше да бъде освободена, беше добре подбрано. Голямото гробище покрай Виа Апиа бе разхвърляно, усамотено и запуснато, с канавки, групи дървета, избуяли храсти и гъсти издънки. Множеството рушащи се гробници, паметници и колони — напукани и превърнали се едва ли не само в отломки — превръщаха това място на смъртта в естествено убежище за разбойници и избягали роби. От цялата местност лъхаше на злощастие и разложение, тя беше предпочитано място за всякакви съмнителни типове. Клавдия беше чувала разкази за изгубили се хора, които почти полудели от ужас през времето, в което се лутали там. Други влезли в гробището и вече никога не излезли. Покрай едната му страна минаваше Виа Апиа, а другата преминаваше в открита крайградска местност, откъдето човек лесно можеше да се измъкне. Когато градските власти организираха прочистване на местността, наричана от някои служители „ливадите на смъртта“, с конни и пехотни групи, избухваха истински сражения между обитателите на тази здрачна област и обучените войници. По време на гоненията на Диоклециан християните не само се криеха там, но и отвориха мрачните катакомби отдолу — цялата плетеница от тесни като нишки проходи, коридори, галерии и ходници. Бедняците ги бяха използвали да погребват покойниците си там, сега християните ги завзеха и ги превърнаха в цял подземен град.

Клавдия грижливо бе разучила това място. Доколкото знаеше, единственият човек, който притежаваше карта на гробището и Града на мъртвите под тях, беше свещеникът Силвестър. Той бе направил копие и й го беше дал, за да го изучи и запамети част по част. Презвитерът предпочиташе да се среща там с нея. Клавдия подозираше, че Силвестър таи надеждата тя да се присъедини към вярата му. В края на краищата баща й бе християнин. Заради него беше въвлечена в политическите интриги на християнската общност, още от времената, когато тя се бореше да избегне гоненията и да получи официално признание. Навремето Силвестър бе обещал на Клавдия и пълната си подкрепа да проследи мъжа, убил брат й и изнасилил нея.

Клавдия легна обратно и прехапа устни. Изтри капките пот от лицето си и се заслуша в звуците от кръчмата долу — чуваше ги едва-едва. Сводника Петроний подпяваше някаква непристойна песничка за кръчмар, който се опитал да вземе на работа добър готвач — друг проблем, който стоеше пред Полибий. Клавдия се засмя. Петроний беше пил през целия ден. Опита се да не чува гласа му и да се върне към мислите за катакомбите, където обикновено се срещаше със Силвестър. Щяха ли отново да се видят, сега, когато врагът й бе мъртъв? Щеше ли Силвестър да я използва, за да укрепи връзките си с Августата? Или двамата щяха взаимно да се използват и да останат ако не приятели, то поне съюзници, в случай, че възникнеше нова криза? Клавдия мислено си обеща да се срещне със Силвестър и да разбере каква помощ би могъл да й окаже той. Погледна през прозореца. Петроний бе спрял да пее. Тя изстена, когато чу обработения глас на Теодор; актьорът рецитираше стихове за смъртта на Ахил пред стените на Троя.

— Този човек никога ли не млъква? — измърмори Клавдия. Измъкна се от леглото и отиде към стаичката за миене. Взе парче груб плат и къс от скъпия си сапун и внимателно се изми, сетне почисти зъбите си с праха, който Апулей й беше препоръчал. Втри благовонно масло в тялото си и сложи няколко капки от скъпия кифийски^[1] парфюм от син лотос, подарен й от Муран. Надяна зелена ленена риза, облече подходяща кафява туника, затегна на колана си ремък с малък калъф за кама и обу „походните си ботуши“, както ги наричаше Полибий. Загъна раменете си с плащ, взе бастуна с изрязано върху дръжката лице, излезе от стаичката си и слезе по стъпалата към просторната зала за хранене. Там беше необикновено препълнено. Дневната светлина гаснеше и фенерите и лампите с масло бяха запалени. В кухнята се въртеше най-доходна търговия. А Теодор, отказал храната от дървения поднос пред себе си, държеше да се положат грижи за стомаха му. „Ще има да почакаш!“, прошепна на себе си Клавдия.

Влезе Попея. Тя внимателно крепеше купа с вдигащо пара ястие, а зад нея ситнеше Извинявай с чаши за вино на поднос. Кръчмата вече беше пълна, хората се пазаряха за столовете, за да могат да седнат в някой ъгъл и да се заемат с храната си. Клавдия излезе в градината. Муран, Полибий, Апулей и Нарцис се бяха събрали в другия й край. Докато приближаваше, Полибий, който добре си беше пийнал, се ухили доброжелателно насреща й. Клавдия се престори, че се мръщи. От почти празния кърчаг можеше да предположи, че Апулей и Нарцис са се наредили почти колкото чичо й, обръщайки чаша след чаша. Тя безмълвно изрече благодарствена молитва — поне Муран беше трезвен. Отказа да седне и посочи назад към кръчмата.

— Сигурен ли си в преценката си?

— Напълно! — изломоти Апулей. — Трупът на младата жена е напълно запазен. Не мога да открия никаква причина за смъртта й.

— Съгласен съм! — припряно се намеси Нарцис. Той придърпа кърчага и го изпразни в бокала си. Вдигна чашата, отпи здраво и докато се изправяше, насочил пръст към лицето на Клавдия, направи опит да изглежда трезвен. — Виждал съм повече трупове, отколкото ти гладиатори! — тържествено обяви той. Започна да се смее на шегата си, пак седна на мястото си и се опита да вдигне лице нагоре. — Аз съм професионален балсаматор! — продължи Нарцис. — Преди да стана роб и храненик на императрицата, подготвях мъртвите, млади и стари, мъже и жени, богати и бедни. Само като погледна един мъртвец, мога да ти кажа как е умрял, а този труп е истинска загадка.

— Трябва ни професионален готвач — запелтечи Полибий, — който да готви за непрекъснато прииждащите посетители. Онзи надут артист не харесва яденето ни. Ами да, „Чудото“ увеличи значително работата ни!

Клавдия се изкушаваше да зададе още някои въпроси, но слънцето залязваше и подухна хладен ветрец. Трябваше да се срещне с онези ветерани в кръчмата. Муран също губеше търпение, барабанеше с пръсти по масата и изучаваше една от статуите в градината, богинята Диана Ефеска^[2], както обичаше да я нарича Полибий. Клавдия докосна рамото на гладиатора, разсеяно целуна Полибий по челото, потупа Нарцис по главата и пожела лека нощ на всички. Двамата с Муран се измъкнаха през страничната портичка. Гладиаторът спря в уличката, за да затегне колана с меча под плаща си. После стисна тежка сопа в едната си ръка, хвана Клавдия с другата и двамата поеха към оживения площад.

 

 

Рим винаги омайваше Клавдия по здрач — онова време между деня и нощта, когато Гражданите на светлината се завръщаха по таванските си стаички, по къщите и жилищата си, а Гражданите на мрака излизаха на свой ред и се събираха да приветстват нощта. Проститутките с гримирани лица и оплешивяващи глави, покрити с пищни перуки, се тълпяха като рояк многоцветни пеперуди по ъглите на страничните улички или по входовете на запуснатите сгради. Зорки сводници натрапливо предлагаха стоката си. Разносвачи и търговци подвикваха иззад сергиите си, а по-голямата част от стоката им беше плячка от грабежи или онова, което през деня никой не бе купил на пазара. Готвачи палеха преносимите си печки и скари и крещяха какво могат да предложат, а в това време храната се приготвяше, полята обилно с евтини сосове и подправки, които да прикрият вкуса на развалено. Вехтошари провесваха дрехи от клоните на дърветата, а лихвари и укриватели на крадени стоки се спотайваха дълбоко в сенките и подсказваха, че са там, подрънквайки със звънчета. Пред Клавдия и Муран изтърча малко момче с клетка с жълти птици, друго се опита да ги последва, като им досаждаше с кесии от змийска кожа. Клавдия не им обърна внимание, мислите й бяха заети с отвличанията. Който и да бе водач на шайката, сигурно беше набрал членовете й от някое такова място, от някое подобно „население“, придвижващо се от сумрачно кътче към сумрачно кътче — бивши войници, поставени извън закона хора, измамници, отхвърлени от всички люде, избягали роби, отчаяни мъже и жени, готови да продадат душата си за чаша вино или да убият, без да им мигне окото, за една сребърна монета.

Колкото по-навътре навлизаха в града, толкова по-оживена ставаше тълпата. Понякога виждаха отряд от помощните войски или от нощната стража застанал пред прага на някоя кръчма. Войниците уж наблюдаваха и се грижеха за реда наоколо, но по-скоро бяха готови да вземат подкуп или да си тръгнат, отколкото да направят нещо. Хората, разбира се, разпознаваха Муран и го поздравяваха с добродушни задявки и подвиквания, на които гладиаторът не обръщаше внимание.

— Ще ми се…

Клавдия спря на ъгъла на уличката, която водеше към кръчмата „Славната Луция“.

— Какво ти се ще?

Муран се наведе, за да я чуе сред врявата и шума от трополенето на каруци.

— Ще ми се да бях разпитала Теодор.

Муран само стисна ръката й:

— О, не се тревожи за него! — каза той в опит да я успокои. — Теодор ще се почувства като у дома си. Сега ще се отпусне и утре по-лесно ще можеш да го разпиташ.

Клавдия се съгласи и двамата тръгнаха към „Славната Луция“, богата, просторна гостилница с винарна, която в много отношения напомняше на „Магариците“. Собственикът й, бивш войник, обясни, че на горния етаж няма отделни стаи и ги заведе в единственото помещение — дълго и с висок таван. По розовата мазилка на стените нямаше украса, висяха само няколко кошници, плетени от тръстика, и тук-там парче ярко цветен плат. Ветераните вече се бяха събрали в единия край около маса, представляваща дъска, поставена върху подпори. В центъра на масата бе сложен малък преносим олтар с отворени вратички, за да се вижда статуята на някаква богиня, възседнала изправен на задните си крака кон. Пред статуята мъждукаха две малки масленици, поставени от двете страни на самун хляб, чепка грозде и кърчаг с вино. Тримата мъже оживено разговаряха, приближили глави. Отначало те не обърнаха внимание на новодошлите, но когато Муран се покашля, тримата се откъснаха един от друг.

— Какво искате? — Мъжът, седнал в края на масата беше плещест, с груби черти на лицето. Той се протегна и заплашително се вгледа в тях. — Какво си въобразявате, като сте дошли тук? Ти не знаеш ли? — яростно изгледа той кръчмаря, който още стоеше на прага.

— Мисля, че ще е по-добре ти да обясниш! — прошепна Муран на Клавдия.

Тя свали наметката си, остави я на края на масата и пристъпи напред.

— Казвам се Клавдия! — започна тя. — Изпратена съм от императрица Елена. Тя поиска от мен да разследвам смъртта на двамата ви другари.

— Ти ли? Да разследваш?

Единият от мъжете подигравателно се изсмя и извърна глава.

— По-добре ще е да ме изслушате! — рязко продължи Клавдия. — Двама от другарите ви са били убити. Разпорили са им коремите, прерязали са им гърлата, а после са ги кастрирали. — Тя замълча. — Аз съм агент на императрицата. Нося нейната була, печатът й. Дали да не повикам нощната стража или някой от онези наемници, които безделничат на близкия площад? После може да отидем в двореца, за да се докаже истинността на думите ми? О, между другото — Клавдия забеляза как ветераните насочиха вниманието си към нейния придружител, — това е Муран, Victor Ludorum, Победителят на игрите и освобожденец.

Бившите войници се отпуснаха. Те поканиха новодошлите да седнат на скамейката, намериха още две чаши и ги напълниха с вино, разредено с вода.

Докато Клавдия и Муран се настаняваха на масата, ветераните се представиха като Статил, Крисп и Секунд; латинските им имена опровергаваха както външния им вид, така и акцента, от които ставаше ясно, че са от провинциите. Бяха самоуверени като стари войници, видели всички ужаси на войната, и които нищо не може да изненада. Клавдия и преди беше срещала такива хора: със загрубели лица, чиято кожа сякаш бе щавена, с резки черти, все още винаги готови за бой въпреки гънките тлъстина около коремите и по гушата. Бяха облечени простичко, с туники, колани и сандали. Тя забеляза струпаните в ъгъла оръжия, както и тоягите и сопите, поставени върху плащовете им. Държаха се доста приятелски, докато обясняваха как редовно се събират тук да пийнат и хапнат заедно, да вдигнат чаша за бившите си другари, да си припомнят отдавна забравени сражения и да почетат пазителката си Епона^[3], конната богиня на исените, племе, обитаващо източното крайбрежие на Британия. Те се гощаваха в чест на някогашната си служба като „Гризачи“ и се гордееха, че ги зоват „Стражите на Стената“.

Клавдия ги остави да бъбрят, докато виното се лееше. Седналият на почетното място на масата Статил беше декурион. Той имаше лице с твърди черти, близко разположени очи и си оставаше нащрек и враждебен, защото разбираше какво прави Клавдия. Постоянно напомняше на другарите си да пият по-бавно и да смесват виното с повече вода. Клавдия обаче меко ги подканяше да разказват за онова, което са правили преди, а те, както повечето стари войници, с готовност говореха. Всички бяха исенски конници от равнините на Източна Британия. Обичаха конете, бяха родени ездачи и описваха как са станали катафракти, тежко въоръжени конници, и как са заемали различни постове в онази далечна, обвита в мъгли провинция. Споделяха как били назначени в едно укрепление край „Голямата стена“, построена от император Адриан в северната част на острова и простираща се от бряг до бряг, за да отдели римските земи от земите на племената отвъд нея. Бяха се сражавали под ръководството на ветерана центурион Постул, но по време на гражданската война, размириците и появилите се един след друг претенденти за престола, като Алект и Караузий броят им намалял. Гордееха се, че са се сражавали за Констанций Хлор, бащата на сегашния император, и че са подкрепяли каузата на Елена и сина й през всички тежки за владетелите времена. Частта им била разформирована с почести и им дали възможност да се заселят в Рим. Някои взели със себе си жените и семействата си, други просто пресекли корените си заради бъдещето в сърцето на империята.

Говореха най-вече Секунд и Крисп. Родени разказвачи, те описваха как са служили в Британия, вадеха из спомените си картини от дълбоките гори, самотните ветровити мочурища, вледеняващите зими, когато всичко се покривало със сняг, пролетите, които избуявали в светлина, и летата, даряващи живот на блестящата зеленина на тревата и пшеничните ниви. Говореха за топлите ветрове, за златното слънце и измитата от дъжда синева на небето. Но преди всичко описваха „Голямата стена“. Много племена мислели, че тя е направена от богове заради зъберите й, които сякаш стигали небето, наблюдателните кули, сигналните стълбове, крепостите и укрепленията на всеки десет километра. Двамата описваха скуката на военния живот в противоположност на ужасите зад Стената, където дивите пикти и каледонци, онези изключителни воини, се промъквали като духове през гъстия пирен, за да проучат положението, да нападнат и да обсадят гарнизона. Диващината и коварството на тези племена бяха неща, което те никога нямаше да забравят; те бяха кошмар, който постоянно се спотайваше току зад границата на римляните, винаги нащрек, жесток и безжалостен. Клавдия слушаше захласнато, докато денят гаснеше, тъмнината се сгъстяваше, а пламъчетата на маслените лампи блестяха все по-силно. Тя едва усещаше лютивия, остър мирис от струйките черен дим, а всеки път, когато поглеждаше изображението на Епона, то й се струваше все по-живо. Забеляза обаче, че тримата ветерани умишлено заобикаляха славния венец на кариерата си, засадата и унищожаването на онзи боен отряд от пикти. Но най-накрая Крисп доведе разказа до края му. Клавдия бе изчакала Статил да влезе в капана, който му беше поставила, и той неусетно падна в него.

— Какво общо има това с двамата ни другари, които бяха убити в Рим? — изсъска мъжът, като се наведе през масата.

— Всичко!

— Какво искаш да кажеш?

— Слушай! — Клавдия побутна встрани чашата си с вино. — Двама ваши другари са били жестоко убити в този град — Петилий в стаята си, Луций на една уличка. Копторите на Рим са пълни с мъже и жени, които отнемат живот толкова лесно, колкото и си бършат носа. Обаче и двамата ви другари са били убити така, както убиват пиктите, с разпорен корем и прерязано гърло, половите им органи им са били отрязани, а членът пъхнат в ръката. Доколкото знам, пиктите правят същото, за да поругаят мъртвия враг.

И тримата кимнаха, впили очи в Клавдия. Крисп тихичко изруга, но Клавдия не му обърна внимание.

— Питате ли се защо — продължи тя — и двамата ви другари са били убити толкова варварски? Логичното заключение е, че това има нещо общо със службата ви в „Гризачите“ на „Голямата стена“. Някакъв демон от миналото ви се е измъкнал от мрака и сега ви преследва.

Статил изръмжа нещо и веднага грабна чашата си. Клавдия видя, че е уплашен и резкият му жест трябваше да отвлече вниманието й.

— Още нещо — тя забарабани с пръсти по масата. — Пълководецът Аврелиан преди известно време ви е поканил на среща във вилата си. Отидохте ли?

— Разбира се, че отидохме! — проговори Статил. — Пълководецът Аврелиан винаги е бил благосклонен към хората си, тази година беше наш ред.

— И все пак, Петилий отново е ходил в дома му за нещо спешно, но Аврелиан е бил зает и не го е приел. Знаете ли какво е искал Петилий?

— И ние се питахме — отвърна Статил, — но Петилий си държеше устата затворена. Той си беше такъв. Може да е искал да запази сведенията за себе си, за да получи някакво възнаграждение. Тъй или иначе, така и не разбрахме.

— Но това е било след общата среща! — настоя Клавдия. — Да сте забелязали нещо, което не е било наред, нещо от миналото?

Поток отрицания посрещна думите й.

— Както и да е — въздъхна тя, — да се върнем към времето на „Голямата стена“. Към унищожаването на онзи отряд пикти.

— Преди около осемнайсет години — обади се Секунд, без да обръща на внимание на предупредителния поглед на Статил. — Беше преди осемнайсет години.

— И все пак — продължи да настоява Клавдия, — въпреки че е изминало толкова време, двама от другарите ви са били жестоко убити по начина, по който това са правели вашите врагове, пиктите. Е — тя леко се усмихна, — в Рим няма пиктски воини. Защо тогава смъртта напомня почерка на пиктите? Вярно е, може да има роби пикти, но… — сви рамене тя, — … как биха могли да ви познаят след осемнайсет години? Нещо повече, в доклада се казва, че целият отряд е бил изтребен.

Всички отново се съгласиха.

— При това засадата е станала през нощта! — обади се Муран. — Виждал съм катафракти, шлемовете им са като този, който нося на арената. Той покрива главата и предпазва лицето; дори и някой от онези пикти да е успял да се измъкне, как би могъл да познае едно лице, което едва е зърнал в тъмнината, и то преди осемнайсет години?

— Какво се случи в нощта на голямата ви победа? — попита Клавдия.

— Защо искаш да знаеш?

— Не мога да ти отговоря точно — отвърна Клавдия. — Но имам чувството, че вие не искате да говорите за това. Не ви разбирам. В края на краищата, това е било голямо ваше постижение. И което е още по-важно, жестоката смърт на вашите другари, избити по начин, който толкова напомня за пиктите, трябва да има нещо общо с избиването на толкова много мъже от онова племе. Въпрос на логика — добави тя, — освен ако няма и нещо друго, което не сте ми казали.

И тримата отбягваха погледа й.

— Ами… — Статил разтри лицето си с ръка. — Аз ще ти кажа.

Той напълни чашата си с вино, жадно отпи и с трясък я върна на масата.

— През зимата на деветата година от службата ни там, навършиха се осемнайсет години оттогава, ние, „Гризачите“, конна ала към Втори легион „Августа“, охранявахме едно укрепление по „Голямата стена“. Бяхме само дванайсет, най-много петнайсет души, под командата на нашия офицер Постул, гал от Лион. Гражданска война опустошаваше Британия. — Статил вдигна ръка: — Този претендент, онзи претендент… Стената бе останала почти без мъже, много кохорти и отряди значително намаляха. В едно укрепление бяха останали само трима души; ние бяхме късметлиите. Тогава научихме, че група пикти се придвижва към нас и се насочва на юг, за да изпита слабостта ни. А Постул? — Статил сви рамене: — Той обичаше да си пийва…

— Тогава ти пое командването.

— Да — кимна Статил. — Мразех пиктите, винаги съм ги мразел — жестоки копелета и лукави предатели. По това време Постул вече съвсем беше рухнал. Както и да е, поех командването и си съставих план. Възседнахме конете, потърсихме онези диваци и убихме няколко.

— За да предизвикате избухването на кръвна вражда, така ли? За да ги примамите на юг? — попита Муран. — Чувал съм, че е ставало така.

— Съвършено вярно! — съгласи се Статил. — След като привлякохме вниманието им, се изтеглихме в укреплението. Пиктите тръгнаха след нас и нападнаха; но нямаха успех. Скоро след това Постул умря. — Той горчиво се усмихна. — В официалните донесения за смъртта му се казваше, че е загинал по време на битка, но това беше само за да запазим честта му. Беше толкова пиян, а ние нямахме време да се погрижим за него, затова го оставихме там и напуснахме укреплението.

Статил замълча, за да отпие от виното си; двамата му другари леко се извърнаха, сякаш не искаха Клавдия да вижда лицата им. Само от положението на телата им, тя беше убедена, че й разказват пълни измислици. Статил, повече погълнат от виното си, се беше върнал в миналото, в онова самотно укрепление край „Голямата стена“.

— Оставихме сигналния огън да гори, дори оставихме ковчежето с парите в избата. Освен това залостихме северната порта така, че да не може да се отвори отвътре. Сетне се престорихме, че отстъпваме през южната порта на укреплението. През нощта се скупчихме край огъня, който запалихме в подножието на един хълм, и зачакахме. Пиктите намериха укреплението пусто с изключение на ковчежето с парите и делвите с поска. — Статил сви рамене: — Знаеш какво е това — конска пикоч и също толкова силна. Напиха се и жадни за още плячка, се изсипаха навън през южната порта. Бях уверен, че ще го направят. Изчакахме ги да излязат на открито, дезорганизирани и разделени, сетне нападнахме. Времето беше сухо, затова подпалихме орловата папрат. Сега ясно ги виждахме и се спуснахме надолу към тях. Пиктите имаха само един път за отстъпление и той беше обратно през укреплението. Те се върнаха с надежда, че може да избягат през северната порта, но ние вече я бяхме залостили. — Статил разпери ръце. — Посякохме много от тях и подгонихме останалите заедно с вожда им обратно към укреплението.

— Беше толкова лесно! — бавно заговори Секунд. — Бяхме въоръжени с лъкове и яздехме коне, нямаше накъде да се измъкнат.

— И не взехте никакви пленници? — попита Клавдия. Тя с любопитство ги оглеждаше. Мъжете отговаряха толкова бързо, че й напомняха на актьори, които произнасят добре заучени реплики. Думите просто се сипеха от устата им, макар че те наистина, сигурно много пъти бяха разказвали тази история. — Ама никакви ли? — повтори тя.

— Такава беше войната по границите. — Статил се изправи. — Живот за живот и битка до смърт. — Той се почеса по корема. — Много пих — измърмори. — Трябва да изляза за малко.

Секунд продума, че ще поръча още ядене и тръгна надолу по стълбите. Клавдия се обърна към Муран и му смигна. Крисп беше погълнат от каишката на сандала си, която усилено затягаше. Тя сложи пръст на устните си в знак Муран да мълчи. Крисп определено се чувстваше неудобно. Той се изправи и започна да си играе с чашата за вино, като тихичко си напяваше някаква песен. Продължаваше с копнеж да гледа към вратата. Мълчанието доста се проточи и той махна с ръка.

— Не ни вярвате, нали?

— Аз ти вярвам! — увери го Клавдия. — Мисля, че казвате истината, но не цялата. Нещо е станало край стената, нещо, заради което ви преследват, всички вас. Но защо точно сега, след осемнайсет години?

Тя внимателно гледаше лицето му. Той беше по-млад от другите. Клавдия забеляза тънката струйка пот, която се стичаше от ниско подстриганата му коса.

— От какво се страхуваш, Крисп?

— От миналото — неясно прошепна той и се загледа в почернелия от дима потон. — Все това минало! Ти не знаеш какво беше там, онова пусто, безлюдно място. Нищо друго, освен тревата, която се огъва под вятъра, самотния призив на птиците, рева на дивите животни през нощта, а когато на юг избухна гражданската война, стената съвсем опустя. Сънувахме кошмари, или поне аз сънувах, че пиктите нахлуват през стената и ни обграждат, посичат ни, вземат ни в плен. Ако попаднеш в ръцете им… — Той втренчено се загледа в тях и примижа. — Ако попаднеш в ръцете на пиктите, ще трябва да чакаш седмици, преди да те убият. Виждал съм какво правят — как заковават с гвоздеи мъже по дърветата, как бавно изтезават пленници…

Той навлажни устните си и извърна глава, сякаш жегнат от някакъв спомен, сетне промърмори нещо.

— Какво има? — попита Муран. Той стана, отиде до ветерана и седна до него. — Какво се е случило, Крисп? Аз не съм бил войник, но знам какво е да се биеш, да те ранят. Какво криеш?

Крисп отвори уста да говори, но откъм стълбите се чу някакъв звук и той замълча.

— Не можеш да говориш, нали? — каза Клавдия.

Крисп затвори очи и поклати глава.

— Не смея! — прошепна. — Нямам нищо общо с това.

— Ти беше на събирането при пълководеца Аврелиан, вали? — попита Клавдия. — Какво се случи там?

Успокоен от смяната на въпросите, Крисп сви рамене и преглътна трудно.

— Може да познаваш пълководеца, а може и да не го знаеш — отвърна той. — Щедър човек, голям мъж, добър водач, той се грижеше за войските си. През тези години канеше всички, които са служили с него, на угощение в градините на вилата си. Това бяха вълшебни часове, градината се окичваше с фенери, изпълваше се с куртизанки, прислужнички, музиканти, артисти, акробати. Тази година беше наш ред. Никой не искаше да пропусне такава вълнуваща вечер. Събрахме се точно преди да се здрачи, а празненството продължи до другия ден. Пълководецът е гостоприемен човек; които искаха, можеха да преспят в градините, а когато се будеха да утолят жаждата си, имаше още храна и вино.

— А ти видя ли някого или нещо — продължи да настоява Клавдия, — което да ти напомни миналото?

Крисп затвори очи и се замисли напрегнато.

— Каквото и да е — намеси се и Муран, — нещо необичайно…

Крисп отвори очи:

— Кълна се — той посочи олтара на масата, — кълна се в това. Не съм видял нищо, нищо не съм чул.

— А другите? — продължи да пита Муран. — Статил, Луций, Петилий, Секунд?

— Може би Петилий — Крисп замълча, за да събере мислите си. — Нямам представа защо е поискал да се срещне с пълководеца Аврелий. Предположихме, че е заради нещо, случило се на угощението, защото едва след това той започна да отправя прошенията си. Би могло да е и нещо друго. Колкото до останалите от нас — Крисп поклати глава, — никой нищо не е забелязвал, ама нищичко.

— Какво нищичко?

Клавдия се обърна. С паница хляб и сирене в едната ръка, а с другата подпрян на входната греда, Секунд заплашително ги гледаше от мястото си.

— Какво става тук? — Той прекоси помещението и с трясък остави паницата на масата. — Ако искаш да зададеш някакви въпроси, изчакай офицерът ни да се върне.

Муран стана и пристъпи към него.

— Искаш да умреш ли, Секунд? — тихичко попита той. Ветеранът започна да примигва. — Искаш да умреш, така ли? — Муран приближи лицето си до неговото. — Защото ето какво ще ти кажа: някой в Рим избива бивши членове на вашата конница. Твои другари са били убити по варварски начин. Откъде знаеш, че няма ти да си следващият? Не мисля, че ни казвате истината. — Той посочи Клавдия: — Тя представлява императрицата. Ако желаеш, може да ви поканим в двореца и да продължим разговора си там.

— Не сме направили нищо лошо! — избухна Секунд. — Не можете да ни арестувате!

Муран хвана лицето му с двете си ръце. Секунд имаше достатъчно разум, за да не се съпротивлява.

— Слушай, глупако! — дрезгаво прошепна Муран. — Ние не те арестуваме, предпазваме те!

— Къде е Статил? — Крисп се надигна от мястото си. — Мислех, че отива да се облекчи. Трябваше вече да се е върнал.

Муран свали ръцете си. Секунд отиде до масата, измъкна кама от колана си, отряза си парче хляб и сирене и шумно започна да дъвче. Клавдия се канеше да поднови въпросите си, когато от общата зала се чу вик. Тя бързо се отправи към вратата погледна надолу към стълбището. Кръчмарят с мрачно изражение слушаше някаква прислужничка, която истерично сочеше към една открехната врата. Клавдия за миг се втурна натам, последвана от Муран и останалите. Момичето, което от ужас издаваше само някакви нечленоразделни звуци, ги изведе от кръчмата в една малка уличка, по-скоро тясна пътека, минаваща между къщите. Кръчмарят носеше фенер. Отначало Клавдия помисли, че прислужничката сочи към купчина окъсани, вехти дрехи — докато той не сложи фенера на земята. Пламъкът вътре се засили и мъжът се отдръпна с ръка върху устата си.

Клавдия бавно доближи. Вдигна фенера и се загледа. Статил лежеше, почти приклещен в ъгъла между стената и мръсния, прорязан от каруци път, с наклонена встрани глава; гърлото му зееше като кървава отворена уста, по стомаха се виждаше ужасен разрез, а дясната ръка бе отметната назад и стискаше нещо, което приличаше на кърваво парче месо. Клавдия усети, че вътрешностите й се надигат и бързо отстъпи. Облегна се на стената, опитвайки се да потисне гаденето си; едва дочуваше възклицанията на другите, скимтенето на момичето и напъните на кръчмаря, който повръщаше.

Муран въведе ред. Отиде в кръчмата и се върна с голямо платнище, като крещеше на Секунд и Крисп да помогнат. Вдигнаха Статил върху платнището, увиха го здраво и го отнесоха през двора на кръчмата в една външна пристройка. Там го положиха върху поставена на магарета дъска и донесоха лампи. Клавдия приближи да огледа трупа, но гледката беше страховита, с ужасения израз върху лицето на Статил, зловещите рани по гърлото и корема и кървавата каша между краката. Тя не издържа и притиснала с ръка уста, се затича към кръчмата, после се качи горе. Приседна за малко, цялата разтреперана. Светилниците пред олтара едва мъждукаха, единият бе угаснал. Тя се загледа в бронзовата статуя, тази зловеща фигура с шлем и плащ, развяващ се край изправилия се на задните си крака кон.

— Сега — прошепна тя, — сега те ще ми повярват!