Тери Пратчет
Истината (9)

Уилям намери закътана ниша встрани от общото вълнение и предпазливо пусна капка кръв от прясната мръвка върху малката сива купчинка.

Прахът изригна във въздуха, превърна се във вихрушка от пъстри петънца и се преобрази в Ото Вик.

— Как зтана знимката? — веднага попита той. — Ох…

— Според мен беше сполучлива — успокои го Уилям. — Но куртката ви…

Част от единия ръкав бе придобила цвета и грапавината на килима, застлан в приемната зала, виждаха се мътночервени и сини шарки.

— Змезил зъм зе с праха по килима — досети се Ото. — Не зе тревожете, чезто зе злучва. — Помириса ръкава. — Виж ти, превъзходна пържола… Благодаря ви!

— Беше кучешка храна — призна правдолюбецът Уилям.

— Кучешка храна ли?

— Именно. Вземете си нещата и да вървим.

— Кучешка храна?!

— Нали сам казахте, че пържолата е превъзходна? Лорд Ветинари се отнася добре с кучето си. И няма защо да се оплаквате. Щом се случва често, по-уместно е да си носите шишенце с кръв за произшествия. Иначе околните ще правят за вас каквото им позволяват обстоятелствата.

— Е, да, да, благодаря… — смотолеви вампирът и се повлече след него. — Кучешка храна. Кучешка… Олеле… А накъде зме зе запътили?

— Към Правоъгълния кабинет, за да видим местопрестъплението — осведоми го Уилям. — Само се надявам да не са поставили на пост там някой умник.

— Ще загазим.

— Че защо? — учуди се Уилям.

Всъщност и той се безпокоеше, но… защо все пак? Общо взето, дворецът принадлежеше на града. На Стражата вероятно нямаше да й допадне, че е влизал, Уилям обаче усещаше и с костния си мозък, че градът не може се съобразява във всички случаи с предпочитанията на Стражата. Допускаше, че на нея би й харесало най-много, ако всички си седят вкъщи и си държат ръцете на масата, за да се вижда какво правят.

Вратата на Правоъгълния кабинет зееше широко. А на пост стоеше ефрейтор Нобс… ако отпуснатото облягане на стената се смята за стоене на пост. Тайничко пушеше цигара.

— О, тъкмо човекът, който ми е нужен! — възкликна Уилям.

И това беше вярно. Да завари тук Ноби надхвърляше и най-смелите му надежди.

Цигарата изчезна като с магия.

— Тъй ли? — изхърка Ноби, а от ушите му блъвна дим.

— Да, преди малко разговарях с Командир Ваймс, а сега бих искал да видя къде е извършено престъплението.

Уилям много разчиташе на това изречение. То като че подсказваше и думите „той ми разреши“, без да ги съдържа.

Ефрейтор Нобс се подвоуми, но първо зърна бележника, после и Ото. Цигарата пак се появи между устните му.

— А, вие да не сте от оня вестник?

— Познахте — похвали го Уилям. — Помислих си, че на хората ще им е интересно да научат как нашата храбра Стража се справя с този случай.

Ефрейтор Нобс изпъчи хилавите си гърди.

— Да ви се представя, господине — ефрейтор Ноби Нобс, вероятно на 34 години, в униформа от десетгодишен.

Уилям се почувства длъжен да запише поне нещо, но се запъна.

— Вероятно на 34 години ли?

— Господине, наш’то мамче не я биваше в броенето. Пък и не обръщаше внимание на такива дреболии.

— Вие ли дойдохте пръв на местопрестъплението?

— Не, господине, бях последен.

— И важната ви задача е да…

— … не пускам никого през тая врата, господине. — Ноби се помъчи да прочете написаното в бележника. — „Нобс“ се пише без „С“ отпред, господине. Чудно, че хората все я чуват тая буква, пък я няма. А той какво ще прави с тая кутия?

— Трябва да снимаме най-достойните мъже на Анкх-Морпорк — заяви Уилям, пристъпяйки полека към вратата.

Разбира се, това беше лъжа, но толкова очебийна, че не я слагаше в сметките. Все едно каза, че небето е зелено.

А ефрейтор Нобс едва не се зарея над пода от подемната сила на гордостта.

— Може ли да получа и една за мойто мамче?

— Узмивка, моля… — обади се Ото.

— Че аз се усмихвам.

— Без узмивка, моля.

Щрак.

УУУУФ.

— Аааргхаааргх…

Пищящият вампир винаги се превръща в център на вниманието. Уилям се шмугна в Правоъгълния кабинет.

И точно до вратата видя очертан с тебешир силует на пода. С цветни тебешири. Нямаше кой друг да е свършил тази работа освен ефрейтор Нобс, щом бе добавил лула, малко цветя и облачета към рисунката.

Въздухът направо вонеше на мента.

Имаше съборен стол.

И кошница, сритана в ъгъла с дъното нагоре.

Къса и зловеща на вид метална стрела стърчеше косо от пода. Вече й бе окачена табелка на Градската стража.

Тук имаше и едно джудже. Той… Не, поправи се Уилям, щом видя дебелата кожена пола и леко издължените токчета на железните ботуши — тя лежеше по корем и вземаше нещо от пода с щипци. Май бяха парчета от счупена стъкленица.

Озърна се към него.

— Ти от новаците ли си? Къде ти е униформата?

— Ами… ъ-ъ…

Джуджето присви очи.

— Значи не си стражник? Господин Ваймс знае ли, че си тук?

Пътят на правдивите по природа е като каране на велосипед с гащи от шкурка, но Уилям се вкопчи в един неоспорим факт.

— Преди малко говорих с него.

Само че джуджето не беше сержант Детритус, камо ли пък ефрейтор Нобс.

— И той ли ти каза да влезеш тук? — попита заядливо.

— Не в буквалния смисъл…

Джуджето устремно доближи вратата и я отвори ядосано.

— Тогава я да се мах…

— Ах, чудезен рамкиращ ефект! — зарадва се Ото от другата страна на вратата.

Щрак!

Уилям затвори очи.

УУУУФ.

— … охгадостох…

Този път Уилям успя да хване листчето, преди да е изпърхало на пода.

Джуджето зяпаше изцъклено. След миг обаче стисна устни и ги отвори пак, за да се сопне:

— Какво става тук, по дяволите?!

— Бихме могли да го наречем трудова злополука — предложи Уилям. — Почакайте, май ми остана малко от кучешката храна. Честно казано, трябва да се измисли по-удобен начин…

Измъкна мръвчицата от изцапаната хартийка и колебливо я пусна върху купчинката.

Прахът блъвна нагоре като фонтан и Ото примига.

— Как зтана? Да знимам ли пак? Но този път з обзкурографа!

— Я се разкарайте тозчас! — заповяда джуджето.

— О, моля ви… — Уилям погледна рамото й — … ефрейтор, позволете му да си свърши работата. Дайте му шанс в живота, а? В края на краищата той носи черната лента…

А зад нея Ото вадеше грозната, подобна на тритон твар от буркана.

— Вие двамата да не искате да ви арестувам? Нахълтахте по време на оглед на местопрестъплението!

— А за какво престъпление става дума? — избълва Уилям и отвори бележника си.

— Вън веднага, че ще ви…

— Бау — тихичко промълви Ото.

Земната змиорка изглежда беше доста напрегната. И вследствие на хилядолетна еволюция в среда с интензивна магия освободи за един миг тъма, достатъчна за цяла нощ. Мракът запълни стаята с непрогледна чернилка, украсена като с дантела от синкави и виолетови оттенъци. И на Уилям отново му се стори, че минава през него като водопад. После светлината нахлу обратно.

Джуджето се вторачи яростно в Ото.

— Това беше тъмна светлина, нали?

— А, и вие зте от Юбервалд… — подхвана той щастливо.

— Да. И не очаквах да я зърна тук! Вън!

Те профучаха покрай стреснатия ефрейтор Нобс, спуснаха се по широката стълба и изскочиха в заскрежения двор.

— Ото, не искаш ли да ми кажеш нещо? — настоя Уилям. — Тя май много се ядоса, когато ти направи втората снимка.

— Е, малко е трудно да зе обязни — неловко смънка вампирът.

— Да няма нещо вредно?

— О, не, няма никакво въздействие върху тялото…

— А върху психиката? — натърти Уилям, който твърде често си бе играл с думите, за да не забележи премълчаването.

— Може би зега моментът не е подходящ…

— Вярно. По-късно ще ми обясниш. Преди да опиташ отново този номер, разбрахме ли се?

Докато подтичваха по Ажурната улица, главата на Уилям бръмчеше. Само преди час се чудеше окаяно кои от тъпите писма да пусне във вестника, а светът му изглеждаше що-годе нормален. Но изведнъж се преобърна с главата надолу. Лорд Ветинари уж се опитал да убие някого, това обаче беше пълна глупост, щом жертвата още дишаше. Опитал се да избяга с голяма сума пари, но и това беше нелепо. Уилям изобщо не се затрудняваше да си представи как някой ще си присвои много пари и ще нападне някого с нож в ръка, но щом се помъчеше да натика Патриция в тази картинка, тя се разпадаше. Ами ментата? Кабинетът смърдеше на мента.

Напираха неизброими въпроси. Но погледът на ефрейтора в пола, когато го изгони от кабинета, подсказваше недвусмислено на Уилям, че няма да чуе повече отговори от Стражата.

А във въображението му вече надвисваше подобният на скелет силует на пресата. Все някак трябваше да съчини смислена история, и то веднага…

Щом влезе, натъкна се на бодрия господин Уинтлър.

— Какво ще кажете за тази смешна тиквичка, господин Дьо Слов?

— Защо… не я пъхнете някъде, господин Уинтлър?

— На едно мнение сте с уважаемата ми съпруга.

— Съжалявам, но той упорстваше и те дочака — прошепна Захариса, щом Уилям седна зад бюрото си. — Какво става?

— Ами и аз не знам…

Той впи поглед в драсканиците по страниците на бележника.

— Кого са убили?

— Ъ-ъ… никого… струва ми се…

— Е, поне това е утеха.

Захариса огледа пръснатите по бюрото й листчета.

— Опасявам се, че дойдоха още петима със смешни зеленчуци.

— О…

— Ами да. Честно казано, не бяха чак толкова смешни.

— О…

— Всичките приличаха на… хъм, сещаш се.

— О… Какво?!

— Сигурно се сещаш — изчерви се тя. — На мъжки… хъм, сещаш се.

— О-о…

— Дори нямаше голяма прилика. Тоест човек трябва да поиска да види… хъм, сещаш се… в тях, ако разбираш за какво намеквам.

Уилям се надяваше, че никой не си води бележки за този разговор.

— О-о…

— Но аз записах имената и адресите им за всеки случай — добави Захариса. — Помислих, че може да са ни от полза, ако не ни достига пълнеж за вестника.

— Никога няма да закъсаме чак дотам — веднага възрази Уилям.

— Убеден ли си?

— Абсолютно.

— Може би си прав… — Тя пак огледа разхвърляните хартии. — Тук беше много оживено, докато те нямаше. Хората се трупаха с всякакви новини. Разни неща, които тепърва щели да се случат, загубени кучета, стоки за продан…

— Това е реклама — подхвърли Уилям, макар че се беше улисал в бележника си. — Ако искат да я има във вестника, трябва да си плащат…

— Чудя се дали можем да решим…

Уилям стовари юмрук върху бюрото, с което изуми себе си и втрещи Захариса.

— Нещо става, разбираш ли? Истинско събитие, та няма накъде повече! И хич не е забавно! Сериозно е до болка! И трябва по-скоро да го опиша! Няма ли да ме оставиш да си свърша работата?!

Чак тогава забеляза, че Захариса зяпа не лицето му, а юмрука на бюрото.

— О, не… Това пък какво е, да му се не види?

Над плота стърчеше остър пирон — само на един пръст от ръката му. И беше дълъг поне петнайсетина сантиметра. На него бяха забучени всевъзможни хартийки. Уилям го хвана и откри, че се задържа прав, защото е забит в дъсчица.

— Ами донесох го, за да… подредя малко — промълви Захариса. — Д-дядо също има такъв. И… и всички останали гравьори. Нещо… нещо като кръстоска между шкаф и кошче за боклук. Казах си, че… че ще ти спести хвърлянето на хартийките по пода.

— Ъ-ъ… правилно… Да, добра идея — запелтечи Уилям, взрян в зачервеното й лице. — Ъ-ъ…

Не успяваше да подреди мислите си.

— Господин Добровръх? — подвикна след малко.

Джуджето го погледна над набора за поредния афиш.

— Можете ли да набирате, докато ви диктувам?

— Мога.

— Захариса, моля те, иди да намериш Рон и неговите… приятели. Искам да пуснем в продажба малък вестник колкото се може по-скоро. Не утре сутрин. А незабавно. Моля те…

Тя се канеше да възрази, но разгада навреме изражението му.

— Сигурен ли си, че е редно?

— Не! Не съм! Няма как да знам, докато не го направя! Затова съм длъжен да го направя! И тогава ще знам! И много съжалявам, че ти се разкрещях!

Избута стола си назад и отиде при джуджето, което чакаше до едната наборна каса.

— Така… Първо заглавието горе… — Уилям стисна клепачи и се ощипа по носа. — Ъ-ъ… „Смайващи събития в Анкх-Морпорк“… Запомни ли? Но с много едър шрифт. С по-малки букви отдолу… „Патрицият напада чиновник с нож“… — Знаеше, че не го измисли добре. Беше неточно от гледна точка на граматиката. Патрицият бе държал ножа, а не чиновникът. — После ще го оправим… ъ-ъ… с още по-малки букви… „Загадъчна случка в конюшнята“… Още по-малки… „Стражата е озадачена“. Готово ли е? Сега да започнем историята…

— Да я започнем ли? — учуди се Добровръх, чиито ръце танцуваха над наборната каса. — Не стигнахме ли почти до края?

Уилям прелистваше бележника си. Как да започне, как… Нещо интересно… Не, изумително… Не, не… Историята сама по себе си беше смахната…

— „Нападението е извършено при подозрителни обстоятелства“… Нека да бъде „предполагаемото нападение“…

— Нали спомена, че той си е признал? — напомни Захариса, която бършеше очите си с кърпичка.

— Знам, знам, но все си мисля, че ако лорд Ветинари е искал да убие някого, човекът стопроцентово щеше да е мъртъв… Виж в „Справочникът на Туърп“, моля те. Сигурен съм, че е получил образованието си в Гилдията на убийците…

— Предполагаемо или не? — обади се Добровръх с ръка над кутийката на главното „П“. — Само кажи.

— Ще бъде „съмнителното“ — реши Уилям. — Така… „Днес лорд Ветинари е нападнал в двореца Руфус Дръмнот, личния си секретар.“ Ъ-ъ… Ъ-ъ… „Служителите в двореца са чули…“

— Да проверявам или да търся просяците? — двоумеше се Захариса. — Не мога да свърша и двете неща едновременно.

Уилям я зяпна с недоумение. След малко кимна.

— Скала…

Тролът до вратата се сепна и изсумтя.

— Да, шефе?

— Върви да намериш Дъртия Гнусен Рон и останалите. Доведи ги по-бързичко тук. Кажи им, че ще има премия. Та докъде бяхме стигнали?

— „Служителите в двореца са чули…“ — подсказа Добровръх.

— „… негова светлост…“

— … който през 1968 г. е завършил с отличие училището към Гилдията на убийците… — вметна Захариса.

— Да, набери и това — трескаво се съгласи Уилям. — И продължи с „да казва «Аз го убих, аз го убих, толкова съжалявам»…“ Проклятие, Ваймс е прав! Това е безумие, трябва да е полудял, за да говори така.

— Господин Дьо Слов, ако не се лъжа? — изрече нов глас.

— Сега пък какво има, по дяволите?!

Уилям се обърна. Видя първо троловете, защото макар че стояха най-отзад, група от едри тролове винаги е на преден план, образно казано. Двамата човеци пред тях бяха само допълнителна подробност. Освен това единият можеше да бъде наречен „човек“ единствено от уважение към традицията. Имаше сивкавия тен на зомби, а изражението му намекваше, че не се стреми съзнателно да бъде неприятен, но е източник на неприятности за околните.

— Господин Дьо Слов, мисля, че ме познавате. Аз съм господин Въртел от Гилдията на адвокатите. — Зомбито се поклони сковано. — Това — посочи кльощавия младеж, застанал до него — е господин Роналд Карни, новият председател на Гилдията на гравьорите и печатарите. Четиримата господа зад нас не принадлежат към никоя гилдия, доколкото съм осведомен…

— Гравьорите и печатарите ли? — повтори Добровръх.

— Да — потвърди Карни. — Допълнихме хартата си. Членският внос е двеста долара годишно…

— Аз не съм… — започна Уилям.

Джуджето впи пръсти в ръката му.

— Това си е изнудване, но не е толкова зле, колкото очаквах — прошепна припряно. — Нямаме време за свади, а както сме я подкарали, ще си върнем парите за броени дни. И край на проблема!

— Налага се обаче да изтъкна — намеси се господин Въртел с особения глас на адвоката, който просто засмуква парите, — че в този случай поради извънредните обстоятелства ще има и еднократна вноска в размер на… да речем, две хиляди долара.

Джуджетата се смълчаха. И задрънча метал. Всички оставиха набора, с който се занимаваха, бръкнаха под работните маси и извадиха брадвите си.

— Значи се споразумяхме? — изрече господин Въртел и се дръпна настрана.

Троловете се наежиха. Изобщо не беше необходим сериозен повод, за да се сбият тролове и джуджета. Понякога им стигаше, че обитават един и същ свят.

Този път Уилям възпря Добровръх.

— Задръж малко, непременно има някакъв закон, забраняващ убийствата на адвокати.

— Да не бъркаш?

— Ами трябва да има, щом още са сред нас, нали? А той бездруго е зомби. Съсечеш ли го, и двете половинки ще те съдят. — Уилям повиши глас. — Не можем да платим, господин Въртел.

— В такъв случай действащите закони и установената практика ми разрешават да…

— Я да ви видя хартата! — озъби се Захариса. — Познавам те от хлапе, Рони Карни, винаги си погаждал мръснишки номера.

— Добър ден, госпожице Крипслок — поздрави я господин Въртел. — Всъщност предположих, че някой може да прояви интерес, и донесох новата харта. Надявам се, че всички тук сме готови да се подчиним на закона.

Захариса сърдито издърпа от ръката му големия свитък с увиснал едър восъчен печат и се зачете гневно, сякаш се надяваше с поглед да изгори думите.

— О… Всичко е наред, струва ми се…

— Именно.

— Липсва само подписът на Патриция — натърти Захариса и му върна хартата.

— Това е дребна формалност, мила госпожице.

— Не съм ви „мила госпожице“ и подписът липсва, колкото ще да е дребна тази формалност. Значи изобщо не е законно, не съм ли права?

Господин Въртел потръпна нервно.

— Очевидно е, че не можем да получим подписа на човек, който е арестуван по много тежки обвинения.

„Ето я думичката за замазване на гафа — сепна се и Уилям. — Когато хората казват очевидно, значи в доводите им зее грамаданска пробойна и те са наясно, че нищичко очевидно няма.“

— В такъв случай кой управлява града? — осведоми се простодушно.

— Не знам — отсече господин Въртел. — Това не ме засяга. Аз…

— Господин Добровръх, най-едрия шрифт, моля — обърна се Уилям към Гунила.

— Готово.

Ръката на джуджето пак застина над горните кутийки в касата.

— Само главни букви. „КОЙ УПРАВЛЯВА АНКХ-МОРПОРК?“ Сега с получер шрифт, редовни, на две колони: „Кой управлява града, щом лорд Ветинари е в затвора? Когато днес потърсихме мнението на един от водещите юристи, той ни отговори, че не знае и не го засяга. Господин Въртел от Гилдията на адвокатите допълни, че…“

— Не можете да напишете това във вестничето си! — излая Въртел.

— Наберете това дословно, господин Добровръх.

— Вече го набирам — отвърна джуджето, а оловните букви изтракваха мълниеносно в рамката.

С ъгълчето на окото си Уилям забеляза как Ото се подаде учуден от мазето.

— „Господин Въртел допълни, че…“ — отсечено повтори Уилям, вперил нагъл поглед в адвоката.

— Трудничко ще го напечатате — сопна се господин Карни, без да гледа трескавите жестове на зомбито, — като ви потрошим пресата!

— „… изрази становището си господин Карни от Гилдията на гравьорите — изстреля Уилям към Добровръх, — който по-рано днес се опита да спре издаването на «Вестника», служейки си с фалшиви документи.“ — Уилям прозря, че въпреки киселия вкус в устата си се забавлява неимоверно. — „Когато попитахме господин Въртел какво мисли за това безочливо потъпкване на законността в града, той отговори…“ Е?

— ПРЕСТАНЕТЕ ДА ЗАПИСВАТЕ ВСИЧКО, КОЕТО КАЗВАМЕ! — изврещя зомбито.

— Господин Добровръх, цялото изречение с главни букви, моля.

Троловете и джуджетата зяпаха Уилям и адвоката. Долавяха, че се води битка, но не виждаха кръв по пода.

— Ото, готов ли си?… — озърна се Уилям.

— Ако джуджетата зе зъберат в по-плътна група… — Вампирът надникна примижал през окуляра. — О, чудезно, ще зе вижда прекразният блязък на тези големи топори… моля троловете да размахат юмруци, точно така… зега взички з широки узмивки…

Потресаващо е как всички се подчиняват на онзи, който е насочил система от лещи към тях. Е, да, опомнят се за частица от секундата, но на него и толкова му стига.

Щрак.

УУУУФ.

— … аааргхаааргхаааргх…

Уилям се добра до падащия иконограф крачка преди господин Въртел, който прояви учудваща бързина за същество, чиито колене наглед изобщо не се сгъват.

— Това е наше — заяви Уилям и здраво прегърна иконографа, а прахът на Ото Вик се слягаше около тях.

— Как възнамерявате да използвате снимката?

— Не съм длъжен да ви давам обяснения. Намирам се в нашата работилница. Не сме ви канили тук.

— Аз обаче дойдох да изясня правен проблем!

— Значи няма нищо лошо да ви снимаме, нали? — троснато попита Уилям. — Но ако мненията ни не съвпадат, ще ви цитираме с удоволствие!

Въртел го изгледа злобно и се върна при групичката до вратата. Уилям го чу да казва:

— Стигнах до обоснования извод, че в този момент трябва да си тръгнем.

— Но нали казахте, че можете… — възмути се Карни и също се вторачи яростно в Уилям.

— Неопровержимо обоснован извод! — прекъсна го зомбито. — Тръгваме си незабавно, без да говорим.

— Но вие казахте…

— Настоявам — без да говорим!

Махнаха се.

Джуджетата въздъхнаха хорово от облекчение и прибраха брадвите.

— Да приготвя ли и тоя набор за вестника? — поколеба се Добровръх.

— Ще си имаме неприятности заради това — намеси се Захариса.

— Да, но колко сме затънали в неприятности и досега? — напомни Уилям. — Да речем, по десетобалната скала?

— В момента… осем бала — прецени тя. — Но когато следващият брой се появи на улиците… — Тя затвори очи и устните й се размърдаха, докато смяташе. — … около две хиляди триста и седемнадесет бала.

— Значи слагаме всичко в броя — реши Уилям.

Гунила се обърна към своите джуджета.

— Момчета, по всяко време брадвите да са ви подръка.

— Вижте какво, не искам никой да пострада заради мен — веднага каза Уилям. — Дори сам ще довърша набора, пък и мога да пусна пресата.

— Трябва да я наглеждат трима, за да работи свястно, и ще става много бавно — обезсърчи го джуджето, взря се в очите на Уилям, ухили се и го тупна по гърба, доколкото позволяваше дължината на ръката му. — Не се яж отвътре, момко. Ние пък искаме да си защитим инвестицията.

— И аз няма да си тръгна — заяви Захариса. — Имам нужда от този долар на ден!

— Два долара — съобщи разсеяно Уилям. — Крайно време ти е за увеличение на заплатата. Ами ти… О… Да, бе… Някой да събере Ото от пода.

След малко възстановеният вампир се подпря на триногата и с треперещи пръсти извади медната плака от иконографа.

— Какво зледва нататък, моля?

— Ще останеш ли с нас? — първо попита Уилям. — Може да стане опасно.

В същия миг си спомни, че говори с вампир-иконографист, който се връща от света на мъртвите след всяка снимка.

— Що за опазнозти очаквате?

Ото въртеше плаката под всякакъв ъгъл спрямо светлината, за да я огледа по-добре.

— Преди всичко юридически.

— Някой зпоменавал ли е чезън дозега?

— Не.

— А може ли да получа зто и оземдезет долара за иконограф „Акина ТР–10“ з двойно духче, телезкопични зедалчици и голяма лъзкава ръчка?

— Ъ-ъ… още не.

— Добре — философски се примири Ото. — Тогава ще поизкам пет долара за поправки и подобрения. Вече виждам, че в тази работа има нови за мен предизвикателзтва.

— Добре. Така да бъде.

Уилям огледа печатницата. Всички мълчаха и го зяпаха.

Допреди няколко дни бе очаквал всекидневието му да е… ами скучно. Както обикновено след разпращането на поредното писмо с новини. Бе свикнал да броди из града или да чете в тесния си офис, докато чака поредния клиент, който иска нещо да му се напише… или прочете.

А сега пресата го дебнеше. Вече приличаше на огромен звяр. И скоро той щеше да хвърли много думи в нейното гърло. Но няколко часа по-късно тя щеше да огладнее пак, сякаш предишните думи никога не ги е имало. Би могъл да я храни, но не и да я засити.

Потрепери. В какво затъваха всички?

Но се чувстваше и възпламенен. Някъде там имаше истина, която още не бе открил. Щеше обаче да я докопа, защото знаеше, че излезе ли този брой на улицата…

— Да му го!…

— Хррраак… пфу!

— Кряк!

Озърна се към влизащата тайфа. Разбира се, понякога истината се криеше на неочаквани места и имаше чудновати служители.

— Да печатаме — подкани Уилям.

 

 

Един час по-късно продавачите се върнаха за допълнителен тираж. От тътена на пресата тенекиите на покрива подскачаха. Купчините медни монети пред Добровръх се слягаха полека.

Уилям изучаваше отражението си в парче полиран бронз. Незнайно как целият се бе оплескал с мастило. Избърса с кърпата си каквото можа.

Бе пратил Събирателния Андрюз да продава вестниците около Двора на Псевдополис, защото откриваше у него най-устойчиво психическо здраве сред цялата тайфа. Поне пет от обитаващите го личности бяха способни да водят смислен разговор.

Досега в Стражата непременно бяха прочели историята, дори ако се е наложило да търсят помощ в тълкуването на многосричковите думи.

Усети, че някой се е вторачил в него. Обърна се и видя главата на Захариса наведена над листовете.

А зад гърба си чу кискане.

Но оттам никой не го зяпаше. Е, имаше разгорещен тристранен спор за някакви шест пенса между Добровръх, Дъртия Гнусен Рон и отново Дъртия Гнусен Рон, който умееше да се кара и сам със себе си. Джуджетата се трудеха неуморно около пресата. Ото се бе прибрал в тъмната стаичка, където отново потъна в тайнствените си занимания.

Само кучето на Рон го наблюдаваше. За четиринога твар имаше излишно нагъл и многозначителен поглед.

Преди два-три месеца някой пак се бе опитал да пробута на Уилям изтърканата мълва, че в града имало говорещо куче. За трети път тази година. Уилям обясни на човека, че това е градска легенда. И все се случваше приятелят на някой приятел да е чул как кучето говори, но тъй и не се намираше пряк свидетел. Кучето пред Уилям нямаше вид на говорещо, но пък изглеждаше да е от псуващите.

Подобни истории нямаха край. Хората се кълняха, че наследник на отдавна овехтелия анкх-морпоркски трон живеел инкогнито в града. Уилям обаче веднага разпознаваше безплодните копнежи, скрити зад такива слухове. Омръзнало му беше да слуша и че в Стражата имало върколак. Доскоро махаше с ръка презрително, но вече се колебаеше. В края на краищата и „Вестникът“ си имаше вампир…

Загледа се в стената, почукваше по зъбите си с молива.

— Ще отида да говоря с Командир Ваймс — сподели по някое време. — Така е по-добре, вместо да се свирам тук.

— Канят ни къде ли не — осведоми го Захариса. — Е, „канят“ е малко пресилено… Лейди Селачии ни заповядва да присъстваме на нейния бал следващия вторник и да напишем най-малко 500 думи, които тя, разбира се, ще прегледа преди поместването им във вестника.

— Не е зле — подвикна Добровръх през рамо. — Всякакви особи се събират на баловете, а имената…

— … продават вестника — довърши Уилям. — Знам. Захариса, ти искаш ли да отидеш?

— Аз ли?! Нямам какво да облека! Роклята за подобно сборище ще ми струва четиридесет долара. А ние не можем да си позволим чак такива разходи.

Уилям поумува и помоли:

— Стани и се завърти на място, ако нямаш нищо против.

Тя дори се изчерви.

— Това пък защо?

— Искам да ти видя мерките… нали разбираш, отвсякъде.

Тя стана и се завъртя смутено. Тайфата изсвири дружно, чуха се и непреводими коментари на джуджешки.

— Да, почти същите мерки — установи Уилям. — Ако ти осигуря много хубава рокля, ти ще намериш ли кой да ти я нагласи по тялото? Вероятно ще се наложи да я отпуснеш малко… ъ-ъ… горе.

— За каква рокля говориш? — недоверчиво попита Захариса.

— Сестра ми има стотици вечерни рокли, а през цялото време е в селското ни имение — обясни Уилям. — От години семейството ми изобщо не се мярка в града. Ще ти дам тази вечер ключа за градската ни къща, ще отидеш и ще си избереш рокля.

— Тя няма ли да се разсърди?

— Не вярвам дори да забележи. Всъщност би паднала на пода от потрес, ако научи, че някой е похарчил само четиридесет долара за рокля. Изобщо не се тревожи.

— Градската къща ли? И селското имение?…

Захариса придобиваше стряскащия журналистически усет към неудобни думи, които човек се надява да минат незабелязано в разговора.

— Семейството ми е богато — промърмори Уилям. — Но аз не съм.

Когато излезе, погледна неволно към отсрещния покрив, защото очертанията му се бяха променили, и различи осеяна с шипове глава на фона на небето.

Беше водоливник. Уилям отдавна свикна да ги мярка навсякъде из града. Случваше се някой от тях да остане на същото място месеци наред. Всъщност рядко някой виждаше как се местят от един покрив на друг. Но и рядко се появяваха в квартали като този. Предпочитаха високи каменни сгради с множество улуци и архитектурни завъртулки, които привличат гълъбите. Все пак и водоливниците трябва да ядат.

По-нататък по улицата ставаше нещо. Пред един стар склад бяха спрели няколко големи каруци и разтоварените от тях сандъци изчезваха в склада.

По пътя към Двора на Псевдополис зърна още няколко водоливника. Всички обръщаха глави да го съпроводят с поглед.