Тери Пратчет
Истината (6)

Другите квартиранти вече се бяха настанили за закуска около масата, когато Уилям слезе припряно в трапезарията. Бързаше, защото знаеше мнението на госпожа Еликсирска за хората, които закъсняват.

Собственичката на „Пансионът на госпожа Евкразия Еликсирска за почтени работещи мъже“ беше онова, към което Захариса неосъзнато се стремеше — не просто достойна, ами направо достопочтена дама. В това качество съчетаваше начин на живот, религия и хоби. Допадаха й почтените хора, които са „чисти и честни“. Така изричаше двете думи, сякаш тези добродетели са немислими една без друга. Поддържаше достойна обстановка и готвеше евтини, но достойни гозби за достойни квартиранти, които с изключение на Уилям бяха на средна възраст, ергени и забележителни трезвеници. Тук имаше преди всичко занаятчии от малки работилници, почти неизменно с едро телосложение, бръснати до синьо, любители на здрави груби ботуши и на непохватната учтивост по време на хранене.

Странно — според представите на Уилям за хора като госпожа Еликсирска, — но тя не се гнусеше от джуджета и тролове. Поне от чистите и честните. Вярваше, че приличието е по-важно от принадлежността към определена разумна раса.

— Тук пише, че петдесет и шестима пострадали при кръчмарско сбиване — сподели господин Макълдъф.

Той поемаше ролята на председател начело на масата, защото беше най-отдавнашният квартирант. Бе си купил „Вестника“ по пътя към пансиона. Прибираше се от пекарната, където беше старши на нощната смяна.

— Представете си само — промълви госпожа Еликсирска.

— Според мен са били петима-шестима — вметна Уилям.

— Написано е петдесет и шестима — строго го поправи господин Макълдъф. — Черно на бяло.

— Сигурно е вярно — заяви госпожа Еликсирска, — иначе нямаше да го напишат.

— Чудя се кой го пише — сподели господин Проун, който продаваше на едро ботуши и обувки.

— О, има си специални хора за тази работа — осведоми го господин Макълдъф.

— Тъй ли? — подхвърли Уилям.

— Ами да — увери го господин Макълдъф, един от тежките мъже, които мигновено стават специалисти във всяка област. — Няма да позволят на тоя или оня да пише каквото си иска.

Уилям стигна дълбоко умислен до бараката зад „Кофата“.

Добровръх вдигна поглед от плоския камък, върху който подреждаше набора за театрален афиш.

— Ей там има малко парици за теб — кимна към скамейката до стената.

Бяха почти само медни грошове, но пък наброяваха почти тридесет долара. Уилям зяпна.

— Не може да бъде… — прошепна немощно.

— Господин Рон и неговите приятели непрекъснато идваха да взимат още от вестника — добави Гунила.

— Но… всичко беше съвсем обикновено — промърмори Уилям. — Дори нямаше нещо важно. Само… разни случки.

— Ами всеки иска да научава за разни случки — заяви джуджето. — Като гледам, утре можем да продадем три пъти по-голям тираж, ако намалим цената наполовина.

— Наполовина ли?!

— На всеки му харесва да си мисли, че знае какво става. — Джуджето пак се ухили. — В задната стая те чака една млада дама.

Преди епохата на люлеещите се кончета постройката подслонявала пералня. Част от помещението бе отделена с чепати дъски, стигащи до кръста на човек. Там се свирал нещастникът, чиято работа била да обяснява на клиентите къде се е дянал вторият чорап от чифта. Захариса седеше сковано на малка табуретка, впила пръсти в чантичката си и притиснала лакти до хълбоците си, за да се опази от мръсотията.

Кимна на Уилям, щом го видя.

Той пък се зачуди защо я е поканил. Да, бе… У нея все пак имаше признаци на здрав разум, освен това водеше сметките на дядо си, а и — честно казано — Уилям рядко срещаше грамотни хора. За повечето перото беше сложна машинария. Щом Захариса знаеше за какво служи апострофът, той беше готов да се примири с държанието й, по-подходящо за някой отминал век.

— Сега това ли е вашият офис? — прошепна тя.

— Така се оказа.

— Не ми казахте за джуджетата!

— Нещо против ли имате?

— О, не. Според мен те са много кротки и благопристойни.

Уилям беше принуден да осъзнае, че говори с момиче, което никога не е стъпвало на някои улици в часа, когато се затварят баровете.

— Вече имам две вести, подходящи за вас — прошушна му Захариса, сякаш споделяше държавна тайна.

— Ъ-ъ… тъй ли?

— Дядо ми казва, че това е най-дългата и студена зима в живота му.

— Е, и?

— Ами той е вече осемдесетгодишен. Видял е много зими.

— Аха…

— И снощи годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал „Кукличките“ е бил прекъснат, защото масата със сладкишите била преобърната. Научих всичко от секретарката на кръжока и го записах.

— Нима? Ъ-ъ… А според вас това интересно ли е?

Тя му връчи лист, откъснат от евтина тетрадка. Уилям се зачете.

„Годишният конкурс на Кръжока по пекарство и цветарство в квартал «Кукличките» бе проведен в читалнята на улица «Мощно лоби» под председателството на г-жа Х. Речна. Тя приветства всички членове на кръжока с добре дошли и изрази задоволството си от представените многобройни експонати. Бяха присъдени награди както следва…“

Уилям плъзна поглед по подробния списък с имена и награди.

— „Образец в стъкленица“ ли? — сепна се по едно време.

— Отнася се за конкурса за далии — обясни Захариса.

Уилям старателно дописа думата „далия“ и продължи нататък с предпазливостта на пътешественик в джунглата, който не знае какъв екзотичен звяр може да му се нахвърли от гъсталака.

Стигна до края на историята:

„Но общото добро настроение помръкна, когато един гол мъж, преследван по петите от Стражата, нахлу през прозореца и профуча през стаята, събаряйки всичко по пътя си, преди да бъде заловен. Срещата бе закрита в девет часа вечерта. Г-жа Речна благодари на всички членове.“

— Какво ще кажете? — с намек за нервност попита Захариса.

— Знаете ли — някак разсеяно подхвана Уилям, — струва ми се, че е твърде вероятно вашият текст да не подлежи на никакво подобрение. А според вас… кое е най-интересното в тази среща?

Тя притисна длан към устата си от притеснение.

— Ох, как забравих! Госпожа Похвална спечели първа награда за своя пандишпанен сладкиш! А предишните шест години винаги са я класирали на второ място.

Уилям се вторачи в стената.

— Браво на вас. Бих вмъкнал и това в текста на ваше място. Но ако отскочите до участъка на Стражата в „Кукличките“ и ги поразпитате за голия мъж…

— В никакъв случай! Почтените жени нямат за какво да говорят със Стражата!

— Исках да кажа, че ще попитате само защо са го преследвали.

— Но защо?

Уилям се помъчи да облече в думи смътната си идея.

— Хората биха искали да знаят.

— А от Стражата няма ли да ми се разсърдят, че питам?

— Е, нали са нашата Стража. Не виждам за какво биха се сърдили. А и дали не бихте могла да намерите хора на по-преклонна възраст и да ги попитате за времето? Кой е най-възрастният жител на града?

— Не знам. Сигурно някой от магьосниците.

— Защо не отидете в Университета да го попитате помни ли по-студени зими от тази?

— Тук ли пишете разни неща? — подвикна глас откъм вратата.

Гласът принадлежеше на дребосък със сияещо червендалесто лице, който сякаш току-що бе чул най-новия пиперлив виц.

— Питам, щото отгледах ей тоя морков и ми се вижда, че е с доста любопитна форма. Е? На какво ви прилича, а? Голям майтап, а? Занесох го в кръчмата и момчетата се натръшкаха от кикот. Разправят, че трябвало да го има във вестника!

Тикаше моркова под носовете им. Наистина имаше любопитна форма. И лицето на Уилям се сдоби с любопитен оттенък на червеното.

— Ама че странен морков — отбеляза критично Захариса. — Вие как мислите, господин Дьо Слов?

— Ъ-ъ… ами… защо не отидете в Университета? А аз ще се разбера с този… господин — смотолеви Уилям, когато си възвърна властта над езика.

— Жена ми не спира да се смее!

— Какъв късметлия сте — сериозно отбеляза Уилям.

— Жалко, че нямате картинки във вестника, нали?

— Така е, но и без това съм загазил — сподели Уилям и разтвори бележника си.

Когато се отърва от мъжа и смешния му зеленчук, Уилям се премести при печатарите. Джуджетата се бяха събрали около капак в пода.

— Помпата пак замръзна — подхвърли през рамо Добровръх. — Не мога да смесвам мастилото. Оня Сиренко каза, че някъде долу имало кладенец…

Някой викна откъм мазето и още две джуджета слязоха по стъпалата.

— Можете ли да се сетите за някаква причина да поместя това във вестника? — Уилям връчи на джуджето репортажа на Захариса за Кръжока по пекарство и цветарство. — Малко е… скучновато…

Гунила старателно прочете текста.

— Има тъкмо седемдесет и три причини — оповести накрая. — Щото преброих седемдесет и три имена. Мисля си, че на хората ще им хареса да си видят имената във вестника.

— Ами голият мъж?

— Ъхъ… Жалко, че не е научила и неговото име.

Отдолу пак креснаха нещо.

— Да надникнем ли и ние? — предложи Добровръх.

Уилям видя, без изобщо да се изненада, че малкото мазе е построено несравнимо по-изкусно от бараката. Както и кажи-речи навсякъде из Анкх-Морпорк, сегашните подземия са били първи, втори или дори трети етаж на древни здания от времето на империите, когато хората си мислели, че ще пребъдат. После реката се разливала за кой ли път и носела тиня, стените били надстроявани и накрая настоящият Анкх-Морпорк се оказал стъпил върху предишния Анкх-Морпорк. Мнозина се кълняха, че ако имаш остър усет за посоката и още по-остра кирка, можеш да прекосиш целия град под земята, като си пробиваш път през стените.

До едната стена бяха струпани ръждясали кутии и греди, които биха се разпаднали от първото докосване. А насред отсрещната стена имаше зазидан вход. Макар и по-нови, тухлите вече изглеждаха ронливи и крехки в сравнение с прастарите камъни около тях.

— Какво ли има оттатък? — зачуди се Бодони.

— Някоя от старите улици — предположи Уилям.

— Значи и улиците си имат мазета, тъй ли? Че за какво са им?

— Виж сега… Когато някой квартал се наводни зле, хората просто надграждат къщите — помъчи се да обясни Уилям. — Като гледам, навремето това е била стая от партера. Зазидали са вратите и прозорците и са построили нов етаж отгоре. Чувал съм, че в някои части на града надолу имало по шест-седем етажа. Пълни с кал, меко казано…

— Търся тука гусин Дьо Слов — изтътна нечий глас над тях.

Огромен трол засенчваше отвора на капака.

— Аз съм — обади се Уилям.

— Я тогаз да изприпкаш на среща с Патриция — заръча тролът.

— Не съм молил лорд Ветинари за среща!

— А бе, може да ти е чудно, ама доста хора имат среща с Патриция, пък не знаят. Та значи, по-добре побързай. Аз тъй щях да сторя на твое място.

 

 

Нямаше друг звук освен тиктакането на часовника. Уилям наблюдаваше неспокойно как лорд Ветинари, наглед забравил за присъствието му, пак чете внимателно „Вестника“.

— Колко интересен… документ — отбеляза Патрицият и внезапно остави листа настрана. — Но съм длъжен да попитам… Защо?

— Това е все същият бюлетин с новини — оправда се Уилям, — само че по-голям. Ъ-ъ… Хората обичат да научават какво става.

— Кои хора?

— Е… всъщност всички.

— Нима? Те ли ви казаха това?

Уилям преглътна на сухо.

— Е… всъщност не. Но вие знаете отдавна, че редовно пиша вести…

— На някои чуждестранни владетели и подобни особи — кимна Ветинари. — На хора, които трябва да знаят. Това е част от призванието им. Вие обаче продавате вестника на всеки, който би го купил на улицата, ако не греша.

— Е… всъщност да, сър.

— Любопитно. Значи не бихте се съгласил с идеята, че държавата наподобява, да речем, някоя от старите галери? Онези, които имат много гребци в трюма, а горе са кормчията и останалите старши членове на екипажа? Всеки има интерес корабът да не потъне. Но бих искал да подчертая, че вероятно не е много полезно за гребците да научават за всяка заобиколена плитчина и избягнато стълкновение. Така само ще се тревожат и няма да гребат равномерно. Достатъчно е да знаят само как да гребат, какво ще кажете?

— Биха искали да са уверени и че кормчията си знае работата — вметна Уилям.

За нищо на света не би успял да възпре изречението. То само се произнесе. И сякаш увисна във въздуха.

Съсредоточеният поглед на лорд Ветинари се проточи няколко секунди над необходимото. После лицето му мигновено грейна в широка усмивка.

— Да, няма съмнение. Непременно трябва да са уверени. В края на краищата живеем в епохата на словото. Значи петдесет и шестима пострадали в кръчмарско сбиване? Смайваща новина. И още какви новини сте ни подготвил, господине?

— Ами, ъ-ъ… Много е студено…

— О, нима? Брей!

На бюрото мастиленото айсбергче отново се блъсна в ръба на мастилницата.

— Да, освен това… настанала суматоха… на някакво сборище на кулинари снощи…

— Суматоха, така ли?

— Е, по-скоро неразбория.^[1] А един човек е отгледал зеленчук със смешна форма.

— Това вече е занимателно. Каква форма по-точно?

— Ъ-ъ… смешна форма, сър.

— Господин Дьо Слов, бихте ли желал да изслушате съветите ми?

— Очаквам ги, сър.

— Внимавайте какво правите. Хората обичат да им се казва онова, което вече знаят. Не го забравяйте. Чувстват се неуютно, когато им съобщавате новости. Защото новите неща… просто не са каквото хората очакват. Предпочитат да научат, да речем, че куче е ухапало човек. Кучетата го правят непрекъснато. Но не искат да узнаят, че човек е ухапал куче, защото това не би трябвало да се случва. Накратко — хората си въобразяват, че искат новини, но всъщност копнеят за вехтини. Виждам, че вече схващате същината.

— Да, сър — съгласи се покорно Уилям, който далеч не бе проумял всичко докрай, но никак не му допадаше и малкото, което вече разбираше.

— Уилям, доколкото съм осведомен, Гилдията на гравьорите е убедена, че има някои неотложни въпроси за обсъждане с Гунила Добровръх. Аз обаче винаги съм смятал, че трябва да вървим неотклонно към бъдещето.

— Да, сър. Макар че поначало е трудно да се върви в друга посока.

Пак последваха проточеният впит поглед и внезапното размразяване на лицето.

— Несъмнено. Желая ви приятен ден, господин Дьо Слов. И… гледайте къде стъпвате. Сигурен съм, че не бихте искал и вие да се превърнете в новина… Нали?

Уилям обръщаше думите на Патриция и така, и иначе, излизайки от двореца, а не е особено здравословно да си дълбоко замислен, когато крачиш по улиците на Анкх-Морпорк.

Подмина ССПГ Диблър с разсеяно кимане, но пък господин Диблър също не му обърна внимание, защото беше зает. Имаше двама клиенти. Двамина наведнъж беше рядка случка, освен ако единият нарочно насъскваше другия да си докара белята. Тези обаче го притесняваха. Те оглеждаха стоката.

ССПГ Диблър продаваше своите хлебчета и питки с пълнеж навсякъде из града, дори пред Гилдията на убийците. Беше прозорлив познавач на човешкия характер и извънредно прозорливо преценяваше кога да свърне невинно зад ъгъла и да се впусне в лудешки бяг. Току-що осъзна, че е имал особено лош късмет, но беше твърде късно.

Не срещаше често екзекутори. Насилници — да, но пък те винаги си имаха някакви смахнати подбуди и обикновено посягаха на своите приятели и роднини. Бе срещал и предостатъчно наемни убийци, които обаче си вършеха работата с несъмнен стил и спазваха строги правила.

Тези двамата бяха екзекутори. Е, грамадният с ивиците прашец по костюма и дъх на нафталин май беше просто зъл бандит, значи не представляваше неразрешим проблем. Но дребничкият с пригладената коса просто вонеше на мъчителна и неотвратима смърт. Човек не срещаше често погледа на тип, който убива, защото в момента това му се струва най-целесъобразно.

Диблър се постара да движи ръцете си плавно и кротко, когато отвори специалния контейнер в подноса. Там държеше наденичките, които съдържаха 1) месо; 2) от установено четирикрако животно; 3) вероятно обитаващо сушата.

— Господа, позволете да ви препоръчам тези — изрече настойчиво, но вкоренените навици трудно се предават, затова добави: — От най-качествено свинско месо.

— Значи са много вкусни, а?

— Нищо друго няма да можете да хапнете, господине.

— А от другите нямаш ли? — попита вторият клиент.

— Моля?

— От ония с копита, зурли и плъхове, паднали в мелачката?

— Господин Лале търси — преведе господин Шиш — по-органични наденици.

— Ъхъ — потвърди господин Лале, — много екологично съм настроен, не ща да остават отпадъци.

— Сигурни ли сте?… Добре, добре, все едно не съм питал! — вдигна ръце Диблър. Държанието на двамината показваше, че са абсолютно сигурни за всичко. — Ами-и, значи искате скапани… тоест по-нискокачествени наденици… тъй ли?

— И да има …ани нокти в тях — натърти господин Лале.

— Ами аз… предлагам… и бих могъл… — Диблър се примири. Беше търговец. Каквото и да продаде, все е добре. — Позволете да ви разкажа за тези наденички — подхвана той, включвайки въображаемия двигател на заден ход. — Когато ножът отрязал палеца на някакъв човек в кланицата, те не спрели мелачката. Едва ли ще намерите плъх в тях, защото плъховете дори не припарват до онова място. Но пък има месо от животни, които… Нали сте чували да казват, че животът започнал в нещо като грамадна гъста супа? Същото е с тези наденички. Ако искате лоши наденички, по-добри няма да намерите.

— Пазиш ги за избрани клиенти, а? — подхвърли господин Шиш.

— Господине, за мен всеки клиент е един-единствен.

— А имаш ли горчица?

— Хората я наричат горчица — увлече се Диблър, — но аз…

— Аз обичам …аната горчица — заяви господин Лале.

— … я наричам великолепна горчица! — довърши Диблър, без да се запъне.

— Ще вземем две — съобщи господин Шиш, без да подаде пари.

— За моя сметка! — тутакси прояви щедрост Диблър, зашемети две наденички, пъхна ги в хлебчета и ги подаде.

Взе ги господин Лале, който прибра и гърненцето с горчицата.

Диблър ги проследи с поглед. В Анкх-Морпорк рядко се срещаха хора, които да говорят с толкова многоточия в изреченията.

 

 

Пред голяма сграда на улица „Желан сапун“ се бе събрала многолюдна тълпа и спрелите каруци вече се проточваха чак до Широката улица. Уилям помисли, че щом има тълпа, някой трябва да опише причината за струпването й.

В този случай не беше трудно да се установи причината. Един мъж стоеше на тесния перваз на четвъртия етаж, опрял гръб до стената, и зяпаше изцъклено надолу.

Гъмжилото се опитваше да му помогне. Здравите анкх-морпоркски традиции не допускаха да разубеждават някого, взел такова решение. В края на краищата живееха в свободен град, нали? Затова пък се чувстваха свободни да дават на човека всякакви други съвети.

— Ей, доста по-добре е да се качиш на Гилдията на крадците! — кресна един мъж. — Цели шест етажа, а после се разпльокваш върху солидно настлан калдъръм! Ще си пръснеш черепа от първия път!

— Бива си го калдъръма и около двореца — подсказа стоящият до него.

— Няма спор — веднага се съгласи първият. — Ама нали Патрицият ще го затрие, ако понечи да скочи оттам?

— И к’во толкоз, нали му е все едно?

— Всичко опира до стила, мой човек!

— Кулата на Занаята си я бива — убедено заяви една жена. — Почти деветстотин стъпки. И изгледът е чудесен.

— Вярно, само че имаш и много време да си мислиш за разни неща. Докато падаш, де. Май не е най-доброто време за размисъл.

— Ей, имам цяла каруца със скариди и ако още ме бавите, ще вземат да си отидат вкъщи — изпъшка един колар. — Тоя що не скочи най-сетне?

— Умува. Решителна крачка в живота, тъй да се каже.

Човекът на перваза предпазливо обърна глава, когато чу тътрене наблизо. Уилям се плъзгаше с хълбока напред към него, като усилено се стараеше да не погледне надолу.

— Добрутро. Дойде да ме забълбукваш, за да не скоча, а?

— Аз… такова… — Уилям много сериозно се опитваше да не свежда поглед. А отдолу первазът му се стори далеч по-широк. Вече съжаляваше. — Изобщо не би ми хрумнало…

— Готов съм да изслушам всеки довод.

— Да, да… Ъ-ъ… Бихте ли ми казал името и адреса си?

Уилям вече установяваше, че тук духа неочакван гаден ветрец, налитащ на коварни повеи около покривите. Листата на бележника му шумоляха.

— Защо?

— Ъ-ъ… Защото паднете ли от такава височина на твърдата настилка, ще ви е трудничко тогава да ми кажете тези данни — смънка Уилям, като се стараеше да не диша дълбоко. — Щом ще описвам случката във вестника, ще бъде по-убедително, ако съобщя кой сте бил.

— Какъв вестник?

Уилям извади екземпляр на „Вестника“ от джоба си и безмълвно го подаде на човека, който седна на перваза и се зачете. Устните му мърдаха, а краката му се полюшваха в празното пространство.

— Значи тука пишете какво става? — пожела да се увери накрая. — Нещо като градските викачи, ама на хартия?

— Правилно. Та как се казвахте все пак?

— Защо пък „как се казвахте“?

— Е, то си е… ясно — унило отвърна Уилям. Махна с ръка към пустотата и замалко не загуби равновесие. — Щом сте решил да…

— Артър Маниак.

— И къде живеехте, Артър?

— На Дърдорковска алея.

— Какво работехте?

— Ето, пак почнахте с това минало време… А хората от Стражата обикновено ми поднасят чаша чай, да знаете.

В главата на Уилям сякаш звънна тревожна камбанка.

— Вие… скачате честичко може би?

— Изпълнявам само трудната част.

— И коя е тя?

— Катеренето. Очевидно е, че пропускам скачането. Не е квалифицирана работа. Аз съм специалист по зова за помощ.

Уилям се мъчеше да впие пръсти в гладката стена.

— И каква помощ по-точно?…

— Бихте ли понесли двадесет долара?

— Иначе скачате, така ли?

— А, не в буквалния смисъл, би трябвало да сте се досетил. Не докрай. Но ще продължа със заплахите да скоча, ако схващате намека.

Зданието вече изглеждаше много по-високо, отколкото преди броени минути. А хората долу се смаляваха. Уилям все пак виждаше лицата им. Там бяха и Дъртия Гнусен Рон с мърлявото си куче, и останалите от тайфата, защото изпитваха свръхестествено привличане към импровизирания градски театър. Виждаха се и върволици от каруци, парализирали движението в половината град. Усещаше как коленете му омекват…

Артър го сграбчи.

— А, това си е моето място. Намери си друго.

— Казахте, че скачането не е квалифицирана работа — смотолеви Уилям, вторачен в страницата на бележника, а светът се въртеше полека наоколо. — Вие с какво се занимавахте, господин Маниак?

— Ремонт на комини и кули.

— Артър, я да слизаш долу на секундата!

— Ох, божке, отишли са да домъкнат половинката! — изстена Артър.

— Стражник Фидимънт тука ми разправя, че ти… — далечното розово лице на госпожа Маниак се обърна за миг да изслуша стоящия до нея стражник — …пречиш на ко-мер-си-ал-но-то добруване на града, стар глупако!

— С половинката не може да се спори — промърмори Артър и се озърна неловко към Уилям.

— После ще ти съдера задника от бой, тъпако! Веднага да се смъкваш долу, че ще ти дам да се разбереш!

— Три години брачно щастие — весело сподели Артър, докато махаше на фигурката долу. — И следващите трийсет и две не бяха за изхвърляне. Ама тя тъй и не се научи да готви зеле на фурна.

— Нима? — изфъфли Уилям и като насън политна напред.

Събуди се на земята, както очакваше, но все още имаше триизмерна форма, което го изненада. Осъзна, че не е мъртъв. Една от причините беше надвесеното лице на ефрейтор Нобс от Стражата. Уилям се придържаше към убеждението, че животът му е сравнително безупречен, и не би очаквал след смъртта си да срещне създание с лицето на ефрейтор Нобс — най-лошото нещо, опетнявало някога униформата, ако не се броят следите от чайките.

— А, значи сте добре — леко разочарован установи Ноби.

— Малко съм… замаян — смънка Уилям.

— Ако искате, да ви направя изкуствено дишане — предложи Ноби.

Без да се допитват до волята на притежателя си, всевъзможни мускули в тялото на Уилям се сгърчиха и го изправиха толкова мощно, че за миг отлепиха подметките му от калдъръма.

— Вече съм кукуряк! — кресна той.

— Ама ние карахме курс в Участъка и още не съм имал случай да си изпробвам уменията…

— Здрав съм като дъбова талпа! — изквича Уилям.

— … тренирам само на ръката си…

— По-добре не съм бил през живота си!

— Дъртият Артър Маниак все ги върши такива — обясни стражникът. — Крънка пари за тютюнец. Ама всички му ръкопляскаха, когато ви свали оттам. Да му се чуди човек, че и на тия години се катери като котка по улуците.

— Наистина ли?…

Уилям се почувства странно кух.

— Страхотна гледка беше, като се издрайфахте. Ами че то си е същински фонтан от четвъртия етаж. Що нямаше някой с иконограф наблизо…

— Трябва да бързам! — изхленчи Уилям.

„Май полудявам — каза си, докато подтичваше по Бляскавата улица. — Защо го направих, по дяволите? Дори не беше моя работа… Само че вече тъкмо това ми е работата.“

 

 

Господин Лале се оригна.

— Сега какво ще правим?

Господин Шиш се бе сдобил с карта на града и я разучаваше.

— Господин Лале, ние не сме като ония старомодни биячи. Ние се учим. И то бързо.

— Та какво ще правим сега? — повтори господин Лале, но рано или късно щеше да навакса с осмислянето на положението.

— Ами ето какво — ще си направим малка застраховка. Хич не ми е по нрава някакъв си адвокат да притежава цялата тая мръсотия за нас. А… видях къде е. От другата страна на Университета.

— Магии ли ще си купуваме? — уточни господин Лале.

— Не в буквалния смисъл.

— Нали уж каза, че тоя град бил …ана дупка?

— Има си и добрите страни.

Господин Лале се ухили.

— Прав си, да знаеш. Ще ми се веднага да се отбия пак в …ания Музей на античността!

— По-кротко, господин Лале. Първо работата, после удоволствията.

— Ама аз искам да разгледам всички …ани експонати!

— По-късно. Не можеш ли да почакаш двайсетина минути, без да се палиш толкова?

Картата ги отведе в Тавматологичния парк, в посока към Главината спрямо Невидимия университет. Беше толкова нов, че модерните сгради с плоски покриви, спечелили няколко награди от Гилдията на архитектите, още не бяха протекли и не започваха да ръсят черчевета при първия полъх.

Личеше старанието местността да бъде разкрасена с дървета и трева, но тъй като заемаше отчасти стария район на „движимата недвижимост“, не всичко се развиваше според очакванията. Хилядолетия наред тук беше бунището на Университета. Под чимовете имаше не само оглозгани овнешки кости и продънени магии. На всяка карта за тавмичното замърсяване „движимата недвижимост“ щеше да бъде отбелязана с множество гъсти концентрични кръгове.

Тревата вече пъстрееше във всевъзможни оттенъци, а някои от дърветата си бяха отишли.

Все пак няколко делови начинания процъфтяваха тук. Както се изрази Архиканцлерът — или съчинителят на речите му, — те бяха плод на „брака между магията и съвременния бизнес. В края на краищата сегашният свят няма чак такава нужда от вълшебни пръстени и мечове, но пък му е потребен начин да си подрежда деня. Глупости на търкалета, честно казано. Дано всички са доволни. Не стана ли време за обяд?“

Един от плодовете на този щастлив съюз в момента беше изложен на тезгяха пред господин Шиш.

— Това е Мк II — обясни магьосникът, който много се радваше, че тезгяхът го разделя от господин Лале. — Острието на прогреса, уверявам ви.

— Чудничко — одобри господин Лале. — Ние обичаме …аните остриета.

— И как работи? — попита господин Шиш.

— Вградена е ситуационна помощна програма. Достатъчно е да… да отворите капака.

За ужас на магьосника в ръката на клиента мигновено се появи тънко ножче и върхът му освободи кукичката.

Капакът отскочи. Едно зелено духче изскочи.

— Зън-зън-з…

То се смръзна. Дори същество, състоящо се от биотавмични частици, се разколебава от опрян до гърлото му нож.

— Какво е това, по дяволите? — разсърди се господин Шиш. — Казах, че искам нещо, което слуша!

— Слуша, слуша, и още как! — припряно увери магьосникът. — Но може и да приказва разни неща!

— Какви? Зън-зън ли?

Духчето се прокашля изнервено и започна:

— Браво на вас! Мъдро се сдобихте с Дезорганизатор Мк II, най-новата дума на биотавматургичното конструиране, с голям набор от полезни свойства и абсолютно никаква прилика с Мк I, който вероятно сте повредили съвсем случайно, скачайки отгоре му! — После то добави вихрено: — Това устройство се продава без никакви гаранции по отношение на надеждност, точност, съществуване или други характеристики, както и за пригодност за каквато и да било функция. „Биоалхимични продукти“ изрично не дава никакви гаранции, обещания или надежди за това; че устройството е подходящо за каквато и да било цел, както и не поема никаква отговорност към вас или което и да било друго лице, душа или божество за вреди или загуби, претърпени поради това устройство или поради опитите да го унищожите чрез блъскане в стената или налагане с ковашки чук. Освен това заявяваме, че вие сте потвърдили съгласието си с условията на този договор или на всякакъв друг договор, с който можем да го заменим по всяко време, като сте се доближили в радиус от десет километра до продукта или като сте го наблюдавали с мощен телескоп. Защото сте един лековерен идиот, който радостно се примирява с нагли и едностранчиво изгодни условия при покупката на скъп боклук, каквито бихте сметнали за непоносими дори върху кесия с кучешки бисквитки. Употребата на продукта е изцяло за ваша сметка и на ваш риск.

Духчето си пое дъх с пълни гърди.

— Може ли вече да ви запозная с останалите си разнообразни, интересни и забавни звуци, Въведете Името Си Тук?

Господин Шиш и господин Лале се спогледаха.

— Я да те чуем.

— Например мога да пея „Тра-ла-ла!“.

— Не.

— Бодър тръбен зов?

— Не.

— „Бам!“?

— Не.

— Възможно е да ми дадете инструкции за весели и остроумни реплики, когато изпълнявам различни действия.

— Това пък защо?

— Ами… На някои хора им харесва, когато казваме: „Пак ще ме завариш вътре при следващото отваряне на капака“ или нещо подобно…

— Ти защо вдигаш шум? — не проумя господин Шиш.

— Хората обичат шума.

— Ние не го обичаме — възрази господин Шиш.

— Ние направо мразим …ания шум — уточни господин Лале.

— Браво на вас! Мога да мълча безкрай — предложи духчето, но самоубийствената програма го подтикна да продължи: — Бихте ли желали промяна на основните цветове?

— К’во?

— В какъв цвят ме предпочитате?

Едното дълго ухо на духчето бавно поаленя, а носът му придоби смущаващ оттенък на синьото.

— Не искаме никакви цветове — уведоми го господин Шиш. — Нито шумове. Нито шегички. Искаме само да правиш каквото ти заповядаме.

— А не бихте ли отделили минутка, за да попълните регистрационната си карта? — отчаяно се примоли духчето и я размаха.

Ножчето, метнато с бързината на кобра, отнесе картончето от ръката му и го закова на тезгяха.

— Или ще отложите попълването до…

— Твоят човек тук… — промърмори господин Шиш. — Къде се дяна?

Господин Лале се пресегна зад тезгяха и измъкна магьосника.

— Твоят човек тук разправя, че си от ония духчета, които повтарят всичко чуто — натърти господин Шиш.

— Да, Въведете Името Си Тук, господине.

— И нищо ли не си измисляш?

— Не могат — изпъшка магьосникът. — Нямат никакво въображение.

— Значи ако някой го чуе да повтаря, ще знае, че то казва истината?

— Не може да има съмнение.

— Май точно това търсехме — сподели господин Шиш.

— Как смятате да платите? — дръзна да попита магьосникът.

Господин Шиш щракна с пръсти. Господин Лале се изпъчи, изопна рамене и сви юмруци като две торби с розови лешници.

— Преди да си приказваме за …аното плащане — подхвана той, — искам да го видя оня, дето е измислил …аната гаранция.