Тери Пратчет
Истината (3)

„Кофата“ беше кръчма, поне в известен смисъл. Наоколо нямаше оживено движение. Макар че Бляскавата улица не беше задънена, бизнесът си оставаше затапен от несъмнения лош късмет на квартала. Малцина окачаха табелите си тук. По улицата се редяха почти само задни дворове и складове. Никой не помнеше защо е била наречена Бляскавата. Не се виждаше нищо сияйно.

Пък и да наречеш заведението си „Кофата“ едва ли е хрумване, достойно за списъка на Великите маркетингови прозрения. Съдържателят господин Сиренко беше кльощав човек, който се усмихваше единствено при новината за особено кърваво убийство. Както си е редно, не пълнеше чашите догоре, а и честичко забравяше да връща ресто. Все пак в кръчмата трайно се настани Градската стража и я превърна в свой неофициален клуб. Полицаите обичат да пият на места, където никой друг не се отбива, за да не им се напомня, че са ченгета.

От този обрат имаше някаква полза. Вече дори и лицензираните крадци не се опитваха да оберат „Кофата“. Полицаите се сърдят, когато им пречат да пият. Господин Сиренко обаче никога не бе срещал другаде такава сбирщина от дребни кримки като онези, които носеха униформата на Стражата. В първия месец на тезгяха пред него попадаха повече фалшиви долари и чудновати чуждоземски монети, отколкото бе видял през предишните десет години. Понякога се обезсърчаваше. Признаваше обаче, че някои от чутите описания на убийства са наистина забавни.

Допълваше си доходите и като даваше под наем схлупените стари бараки и подземията зад кръчмата. Обикновено там се настаняваха закратко онзи вид предприемачи, които вярват, че светът има нужда, и то крещяща, именно от надуваеми мишени за стрелички.

Но този път пред „Кофата“ имаше тълпа. Всички четяха леко сгрешените обяви, окачени от Добровръх на вратата. Джуджето ги смени с коригираната версия.

— Съжалявам, че главата ви пострада — обърна се към Уилям. — Май сме ви направили отпечатък. Днес за вас услугата е безплатна.

Уилям се прибра в квартирата си, щъкайки от сянка в сянка. Притесняваше се да не срещне господин Крипслок. Това не му попречи да сгъне отпечатаните листове, да ги пъхне в пликовете им и да ги отнесе при Главинната порта. Връчи ги на вестоносците и се сети, че е подранил с няколко дни спрямо обичайния срок.

Вестоносците го зяпаха.

Той се върна в квартирата и застана пред огледалото над легена за миене. Едра буква „Р“ в оттенъците на сериозна синина заемаше почти цялото му чело.

Побърза да я закрие с превръзка.

Оставаха му осемнадесет екземпляра. Хрумна му нещо дръзко. Прегледа бележника си, избра адресите на осемнадесет видни особи, които вероятно можеха да си позволят услугите му, и написа кратко придружително писмо… поумува и вписа старателно „$5“… и пъхна осемнадесетте останали екземпляра в пликове. Разбира се, и досега би могъл да помоли господин Крипслок за още отпечатъци, но му се струваше някак нередно. След като възрастният човек е прекарал цял ден в изрязване на дървото около думите, как да поиска от него такова оскверняване на занаята — двайсетина отпечатъка? Би било проява на неуважение. Но не беше длъжен да уважава машини и буци метал. В края на краищата машините не са живи.

Всъщност тъкмо заради това щяха да започнат неприятностите. И то непременно. Джуджетата обаче не се угрижиха, когато Уилям им обясни колко големи ще бъдат неприятностите.

 

 

Каретата спря пред голяма къща в града. Една врата се отвори, след малко се затвори. Почукаха на друга врата. Тя също се отвори и затвори. Каретата се отдалечи.

В една от стаите на партера всички завеси бяха пуснати и светлината едва се процеждаше навън. Почти не се чуваше звук, обаче опрял ухо на вратата човек би различил как тихата гълчава на разговорите секна изведнъж. Падна съборен стол, неколцина се развикаха едновременно.

— Ама това е той!

— Трябва да е някакъв фокус… нали?

— Проклет да съм!

— Ако наистина е той, желанието ти ще се сбъдне!

Врявата стихна. И някой заговори напълно невъзмутимо.

— Добре. Много добре. Господа, отведете го. Настанете го удобно в подземието.

Стъпки. Врата се отвори и се затвори.

Друг, по-свадлив глас се обади:

— Бихме могли просто да подменим…

— Не бихме могли. Доколкото разбирам, имаме късмета нашият гост да е с твърде посредствен ум.

В първия глас се прокрадваше нещо, което сякаш правеше възраженията не само немислими, но и невъзможни. Бе свикнал да го слушат.

— Но този е същински образ и подобие…

— Вярно. Изумително, нали? Все пак да не усложняваме положението прекалено. Господа, ние сме Пазителите. Само ние стоим между града и разрухата, затова нека се възползваме от този шанс. Ветинари като че е съгласен хората да станат малцинство в нашия най-велик град. Но откровено казано, смъртта му от ръката на наемен убиец би била… злощастна. Ще настане хаос, а не е лесно да направляваш хаоса. Всички знаем, че има хора, които охотно биха се възползвали. Не. Има и трети начин. Плавен преход от едно положение към друго.

— А какво ще сполети накрая нашия нов приятел?

— О, наетите от нас хора са известни със своята находчивост. Убеден съм, че знаят как да постъпят с човек, който вече се е превърнал в пречка.

Другите се засмяха.

 

 

В Невидимия университет бяха малко неспокойни. Магьосниците притичваха от здание до здание и непрекъснато се озъртаха към небето.

Естествено проблемът се появи заради жабите. Нямаше дъжд от тези животинки, някога толкова обичаен за Анкх-Морпорк, обаче ги имаше дървесните жаби от влажните джунгли на Клач. Бяха малки, ярко оцветени, безгрижни дребни създания, които отделяха някои от най-опасните отрови в света. Затова поддържането на големия вивариум, където жабите си живееха весело, бе възложено на студенти първа година. В случай че нещо се объркаше, поне нямаше да се похаби много образование.

Рядко се случваше да извадят поредната жаба и да я пуснат в стъкленица, където тя замалко ставаше може би най-щастливата жаба на света, после заспиваше и се събуждаше в Голямата небесна джунгла.

Така Университетът се сдобиваше с активната съставка, която превръщаше в хапчета, за да ги пробутва на Ковчежника и да поддържа душевното му здраве. Е, поне на пръв поглед, защото в Университета нищо не ставаше толкова просто и лесно. Всъщност Ковчежникът си беше неизлечимо луд и почти непрекъснато умът му витаеше в своите видения. Но в стъписваща проява на изкривено мислене неговите колеги магьосници решиха да открият как да му внушат видението, че е абсолютно здравомислещ човек.^[1]

Сполучиха. Отначало имаше проби и грешки. Веднъж Ковчежникът няколко часа си представяше, че е библиотечен шкаф. Но вече постоянно тънеше във видението, че е ковчежник. Това почти компенсираше незначителния страничен ефект, че в бълнуването се прокрадна и увереност в способността му да лети.

Разбира се, мнозина обитатели на Вселената се поддават на заблудата, че могат безопасно да пренебрегнат гравитацията, и то предимно след поглъщането на местния еквивалент на хапчета от сушени жаби. Така принуждават елементарната физика да поработи допълнително и причиняват кратки задръствания на движението по улицата под прозореца си. Но не е същото, когато един магьосник има видение, че може да лети.

— Ковчежнико-о-о! Веднага слез тук! — изрева Архиканцлер Муструм Ридкъли по мегафона си. — Знаеш какво ти казах за издигането над равнището на оградата!

Ковчежникът се зарея кротко към моравата.

— Имате ли нужда от мен, Архиканцлер?

Ридкъли размаха някакъв лист.

— Нали тъкмо ти ми разправяше оня ден, че пръскаме куп пари за услугите на гравьори? — изръмжа сърдито.

Ковчежникът нагоди горе-долу съзнанието си към обстоятелствата.

— Казал ли съм го?

— Това ни съсипвало бюджета, тъй каза. Спомням си много добре.

Няколко зъбни колелца зацепиха в раздрънкания умствен механизъм на Ковчежника.

— О, да. Да. Правилно. — Поредното колелце се намести. — Опасявам се, че всяка година харчим за това цяло състояние. Гилдията на гравьорите ни…

— Един тип ни пише тук — Архиканцлерът погледна за миг хартията, — че предлага да прави десет копия по хиляда думи за един долар. Евтино ли ще ни излезе?

— Архиканцлер, според мен са сбъркали при гравирането на страницата. — Ковчежникът най-сетне успя да придаде на гласа си спокойния убедителен тон, който му служеше най-добре в общуването с Ридкъли. — С такива цени няма да се задържи в бизнеса.

— Пише още — листът прошумоля, — че може да отпечатва текст и с кегел само десет пункта.

Ковчежникът за миг загуби самообладание.

— Ама че нелепост!

— Че защо?

— Извинете, Архиканцлер. Исках да кажа, че просто е невъзможно. Дори ако някой е способен да извае четливо толкова малки букви, дървото ще започне да се рони още след втория или третия отпечатък.

— Доста си осведомен по въпроса, а?

— Братът на дядо ми беше гравьор. И разходите за тези услуги са твърде големи, както знаете. Ще си позволя обаче да заявя, че убедих гилдията да понижи тарифите до…

— Не те ли канят на ежегодното си плюскане?

— Разбира се, ние сме основен техен клиент, затова канят и представител на Университета на своя официален банкет. Аз съм този представител и го смятам за част от задълженията си…

— Чух, че поднасяли петнайсетина ястия.

— … пък и нашият подход се състои в поддържането на дружески връзки с останалите гил…

— И то без да броим ядките и кафето.

Ковчежникът се подвоуми. Архиканцлерът умееше да съчетава непробиваема тъпота с плашеща прозорливост.

— Проблемът е — опита пак, — че винаги сме били убедени противници на печатарството за магически цели, защото…

— Да, бе, да, туй го знам — не се стърпя Архиканцлерът. — Само че си имаме все повече грижи… таблици, графици, разписания и какво ли не. Ясно ти е, че предпочитам кабинетът ми да не се затрупва с хартии…

— Да, Архиканцлер. Затова ги струпвате в шкафовете или нощем ги изхвърляте през прозореца.

— Чисто бюро, ясен ум — сподели Ридкъли и пъхна листа в ръката на Ковчежника. — Я изтичай дотам и виж дали не ни баламосват. И те моля да стъпваш по земята.

 

 

На другия ден бараките зад „Кофата“ привлякоха Уилям като магнит. Бездруго нямаше какво да прави, а никак не му харесваше да се чувства безполезен.

Казват, че имало два вида хора. Когато получат чаша, напълнена до половината, едните казват: „Тази чаша е наполовина пълна.“ Другите пък отбелязват: „Тази чаша е наполовина празна.“

Светът обаче принадлежи на онези, които щом зърнат такава чаша, се разгорещяват: „Каква е тази чаша, а? Питам ви — каква е тази чаша?! Значи това е моята чаша, а? Няма да стане! Моята беше пълна догоре! И доста по-голяма!“

В отсрещния край на барплота светът е пълен с хора от другия вид, чиято чаша е пукната или разлята нарочно (обикновено от хората, които настояват за по-голяма чаша), или пък изобщо си нямат чаша, защото все не успяват да привлекат вниманието на бармана.

Уилям беше от хората без чаша. Озадачаващ факт, защото той по рождение принадлежеше към семейство, което имаше чаша с внушителни размери и отгоре на всичко можеше да си позволи някой винаги да стои наблизо с бутилка в ръка и ненатрапчиво да пълни чашата.

Уилям сам избра да се лиши от чаша. Решението се зароди у него рано, още когато го пратиха на училище.

Брат му Рупърт беше по-голям, затова го записаха да учи в Гилдията на убийците в Анкх-Морпорк. Мнозина споделяха мнението, че даваната там подготовка е най-подходяща за съсловието на пълните чаши. Като по-незначителен син Уилям попадна в Гушникамък, толкова мрачен и спартански пансион, че само на хората с пълни чаши би хрумнало да пращат синовете си там.

Училището в Гушникамък представляваше гранитна постройка върху подгизнал от дъждове хълм. Там си поставяха за цел да превръщат момчетата в мъже. Прилаганите методи включваха и известно количество жертви. Доколкото Уилям си спомняше, използваха се преди всичко простички силови игри на здравословен студ. Дребосъците, мотльовците, дебелаците и дори досадниците биваха тъпкани, както си е в природата. Само че естественият подбор има най-разнообразни проявления и Уилям доказа, че умее да оцелява. По игралните полета на Гушникамък най-добрата му тактика се състоеше във вихрен бяг и гръмки крясъци, като през цялото време оставаше необяснимо далеч от топката. Колкото и да е чудно, така си заслужи славата на момче с хъс. В Гушникамък хъсът се ценеше високо, тъй като учениците тук рядко постигаха нещо друго. Преподавателите в училището вярваха, че хъсът може да замести с лекота по-дребни достойнства като ума, предвидливостта и образованието.

Но Уилям наистина проявяваше хъс към всичко свързано с думите. В Гушникамък това не му носеше похвали. Повечето от зрелостниците не очакваха да правят с перото друго, освен да се подписват. (Повечето се справяха със задачата на третата или четвъртата година от престоя си в пансиона.) Радваше се обаче на дълго спокойно четене сутрин, докато здравеняците наоколо, които след време щяха да бъдат сред властителите на една или друга страна, се учеха как да стискат перото, без да го чупят.

Уилям завърши с прекрасни отзиви — подобаващо за ученик, когото преподавателите си спомнят смътно. И баща му се сблъска с проблема как да постъпи със сина си.

Семейната традиция често пращаше по-младите синове в някоя църква, където поне нямаше как да навредят много на материалния свят. Но прекомерното четене вече оказваше разрушителното си въздействие. Уилям откри, че смята молитвата за сложен опит да се споразумееш с гръмотевичните бури.

Донякъде приемливо беше и да се захване с управлението на земи. Уилям обаче се придържаше към мнението, че земите и сами си се управляват прекрасно. Нямаше нищо против селската природа, стига да е от другата страна на прозореца.

И дума не можеше да става за кариера на военен. Уилям не желаеше да убива хора, с които никой не го е запознавал.

Харесваше му да чете и да пише. Той обичаше думите. Словото нито крещеше, нито издаваше гръмки звуци, каквито навици имаха другите членове на семейството му. Думите не го принуждаваха да се изкаля целият на поле с мокри чимове в смразяващ вятър. Писмената не ходеха на лов за невинни твари. Правеха каквото той поискаше от тях. Затова заяви, че желае да се занимава с писане.

Баща му изригна като вулкан. В личната му представа за света писарят беше само едно стъпало над презрения учител. За бога, те дори не яздеха! Имаше разгорещена размяна на реплики.

А след нея Уилям се отправи към Анкх-Морпорк, предпочитаната цел на всички, които са изгубили посоката. Там превърна думите в средство да си изкарва прехраната тихо и кротко. Беше убеден, че се е отървал леко в сравнение с брат си Рупърт, който беше грамаден добродушен здравеняк. Би подхождал идеално за Гушникамък, само да не беше първороден син.

После пък се случи онази война с Клач…

Незначителен сблъсък, който наглед свърши, преди да е започнал. Такъв, за който и двата противника се преструват, че изобщо не го е имало. Но през няколкото дни на окаяна бъркотия умря и Рупърт дьо Слов. Загина в защита на убежденията си. Сред тях основно място заемаше типичната за Гушникамък представа, че храбростта напълно замества бронята, а клачианците ще обърнат гръб и ще побягнат, ако им се развикаш достатъчно силно.

По време на последния си разговор с Уилям баща му се бе разпростирал надълго и нашироко за благородните традиции на рода Дьо Слов. Тези традиции почти се изчерпваха с множество случаи на насилствена смърт, за предпочитане на чужденци. Уилям обаче незнайно защо остана с впечатлението, че за неговия род приемлива втора награда е и собствената гибел. Един представител на Дьо Слов винаги се озоваваше в първата редица, щом градът го призове да изпълни дълга си. В това беше смисълът на съществуването им. Нима родовият девиз не гласеше: „Le Mot Juste“? „Точната дума в точния момент“, доста волно преведе лорд Дьо Слов. Той изобщо не проумяваше защо Уилям отказва да прегърне тази славна традиция. Както беше присъщо за рода му, справи се с проблема, като си затвори очите за него.

Между двамата от рода Дьо Слов вече цареше ледено мълчание, пред което дори зимният мраз приличаше на сауна.

Макар и унесен в тези нерадостни мисли, Уилям веднага се развесели, щом влезе в помещението на печатницата и завари Ковчежника да спори с Добровръх за теорията на думите.

— Почакайте, почакайте — витийстваше Ковчежникът, — истина е, че думата формално се състои от отделни букви, но те имат само — той изящно зашава с дългите си пръсти — теоретично битие, ако позволите да се изразя така. Те всъщност са думи partis in potentia. Опасявам се, че е твърде праволинейно да си въобразяваме за тях някакво действително битие unis et separato. Дори самата идея буквите да имат самостоятелно физическо битие е крайно тревожна от философска гледна точка. Все едно из света да тичат самостоятелни пръсти и носове…

— Имаме цели сандъци с букви — спокойно сподели Добровръх. — И можем да правим от тях каквито думи пожелаете.

— Тъкмо в това е проблемът, не разбирате ли? — сепна се Ковчежникът. — Ами ако допуснем, че металът запомня думите, които е отпечатал? Гравьорите поне топят плочите си, а пречистващата сила на огъня…

— Извинете, ваше превъзходителство — прекъсна го Добровръх, пое лист от пръстите на притичало друго джудже и подаде хартията на Ковчежника. — На младия Получер му щукнало, че такъв сувенир ще ви хареса. Набирал текста, докато ви слушал, и направил отпечатък. Много е пъргав.

Ковчежникът се опита да изгледа строго младото джудже от горе до долу, макар че с джуджетата този номер не минаваше — от „горе“ прекалено скоро се стигаше до „долу“.

— Нима? — промълви. — Много мило от негова… — Очите му огледаха листа. И се изцъклиха. — Но това е… Когато казах, че… Как познахте, че ще кажа… Точните ми думи…

— Е, не са минали през коректура — подсмихна се Добровръх.

— Един момент, да се разберем… — разпалено подхвана Ковчежникът.

Уилям ги остави да се препират. Той лесно схвана какво вършат джуджетата, щом видя как притискат намазаните с мастило набори към листовете. Пък и думите на Ковчежника наистина се нуждаеха от корекции. Металът няма душа, нали?

Надникна над главата на едно джудже, което усърдно нареждаше букви в метална поставка с рамки, а късичките му пръсти се стрелкаха към кутийките на наборната каса — главните букви отгоре, малките букви отдолу. Дори успя да разчете какво набира джуджето, като проследи от кои кутийки вземаше букви:

„С-п-е-ч-и-л-е-т-е-$-$-$-в-С-в-у-б-о-д-н-о-т-о-С-и-В-р-е-м-и…“

Осени го догадка. Вторачи се в мърлявите листове до поставката.

Бяха запълнени с гъст ъгловат ръкопис, издаващ хроничен запек и непохватно боравене с перото.

По ССПГ Диблър дори не кацаха мухи, защото би им взел наем за квартирата.

Почти без да се замисли, Уилям извади бележника си, близна молива и записа грижливо: „В грд се нблдвт изумит. сцени, отккт Г. Добровръх, джудже, откри пчтнц зд «Коф». Съб-то събуди гол. интрс сред всички кръгове, вкл. търг-те.“

Спря и поумува. В другия край на бараката разговорът бе потръгнал по-мирно.

— Колко вземате за хиляда?! — ахна Ковчежникът.

— Ами за обемни поръчки правим отстъпка — обясни търпеливо Добровръх. — Но и с малките тиражи няма никакъв проблем.

Лицето на Ковчежника излъчваше топло сияние, типично за човек, който вижда как едно огромно и неприятно число се смалява видимо в близкото бъдеще. В такива обстоятелства философията няма особен шанс за успех. А доколкото лицето на джуджето се виждаше под шлема, излъчваше бодро самодоволство от сбъднатата идея за превръщане на оловото в злато и още повече злато.

— Е, разбира се, че толкова сериозен договор трябва да бъде одобрен от самия Архиканцлер — призна Ковчежникът, — обаче ви уверявам, че той слуша много внимателно всичко, което му казвам.

— Сигурен съм в това, ваше благородие — весело се съгласи Добровръх.

— Ъ-ъ… Между другото — сети се Ковчежникът, — вие провеждате ли годишен банкет?

— О, да — потвърди джуджето.

— И на коя дата е?

— Вие коя предпочитате?

Моливът на Уилям препускаше по страницата: „Изгл. вртно склчв. на гол. сделка с изв. образов. инст-ия в грд.“ Беше честен по природа и добави: „Док-то ни е извстн.“

Нещата явно потръгваха добре. Тази сутрин едно писмо потегли към получателите си, а Уилям вече разполагаше с важно съобщение за следващото…

… само че клиентите му не очакваха ново писмо след по-малко от месец. Интуицията му подсказваше, че дотогава новината няма да е особено интересна за никого. От друга страна, ако не я съобщи, все някой ще остане недоволен. Не искаше пак да си има главоболия, както с „дъжда от кучета над Шосето на петмезената мина“, който дори изобщо не се случи.

Но и да помоли джуджетата да наберат клюката с най-едрите си букви, тя не стигаше.

Да му се не знае…

Значи трябва да се разшета наоколо и да събере още. Внезапно хрумване го тласна подир тръгващия си Ковчежник.

— Моля да бъда извинен, господине…

Ковчежникът беше в отлично настроение и го изгледа добродушно.

— Хъм? Господин Дьо Слов, нали така?

— Да, господине. Аз…

— Опасявам се, че в Университета всичко си пишем сами — подхвърли Ковчежникът.

— Господине, само се питах дали не искате да споделите мнението си за новата печатарска машина на господин Добровръх.

— Защо?

— Ами… Защото много ми се иска да знам. Освен това бих го написал в новинарския си бюлетин. Нали се сещате? Оценката на една от водещите фигури в тавматургичните кръгове на Анкх-Морпорк.

— Виж ти… — Ковчежникът се поколеба за миг. — Онова нещо, което изпращате до дукесата на Куирм, дука на Сто Хелит и други подобни особи, нали?

— Да, господине — веднага потвърди Уилям.

Магьосниците до един бяха ужасни сноби.

— Аха. Ами тогава… Можете да отбележите, че според мен това е крачка в правилната посока, която ще… ъ-хъм… ще бъде приветствана от всички прогресивно настроени личности и ще вкара, ако ще и насила, града във Века на Плодния прилеп. — Той гледаше хищно перото на Уилям, увековечаващо думите му в бележника. — Името ми е А. А. Динуиди, доктор по магия (7-ма степен), доктор по тавматургия, бакалавър по окултизъм. Впрочем Динуиди се пише с „о“.

— Както кажете, доктор Динуиди. Ъ-ъ… Векът на Плодния прилеп е към края си, господине. Не бихте ли предпочел градът да бъде извлечен, ако ще и насила, от този век?

— Всъщност да.

Докато пишеше, Уилям се чудеше защо нещата все трябва да бъдат влачени насила. Май никой не беше особено склонен, да речем, да ги хване за ръчичка и да ги поведе кротко.

— Разбира се, сигурно ще ми изпратите екземпляр, когато сте готов с новините — осведоми се Ковчежникът.

— Да, доктор Динуиди.

— И ако друг път желаете да чуете мнението ми, питайте без притеснения.

— Благодаря ви, господине. Но доколкото знам, Невидимият университет винаги е бил против наборното печатарство.

— О, мисля, че сега е моментът да се обърнем с лице към вълнуващите предизвикателства във Века на плодния прилеп.

— Ъ-ъ… Тъкмо този век се каним да оставим зад гърба си, господине.

— Значи е крайно време най-после да обърнем внимание на тези предизвикателства.

— Убедителен довод, господине.

— А сега трябва да отлитам — сподели Ковчежникът. — Само че… не бива.

 

 

Лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, почовърка мастилото в мастилницата. Беше заледено.

— Никога ли не палите свестен огън? — учуди се Хюнон Ридкъли, Старши жрец на Слепия Йо и неофициален говорител на религиозните среди в града. — Не че обичам задуха, но тук направо си е мразовито!

— Ободряващо — поправи го Ветинари. — Странно, ледът е по-светъл от мастилото. Каква е причината според вас?

— Нещо научно — уклончиво отвърна Хюнон.

Подобно на своя брат-магьосник Архиканцлер Муструм, и Хюнон предпочиташе да не си занимава главата с глупашки въпроси. В работата и с боговете, и с магията беше задължително да си разумен и твърд човек. Братя Ридкъли бяха потвърди от скала. И в някои отношения също толкова разумни.

— Както и да е… За какво говорехме?

— Хавлък, трябва да сложите край на това. Знаете какво е… споразумението ни.

Ветинари сякаш беше запленен от мастилото.

— „Трябва“ ли казахте, ваше преподобие? — попита невъзмутимо, без да отделя поглед от синкавия лед.

— Знаете защо сме против тази щуротия с наборното печатарство!

— Напомнете ми… Хъм, вижте как ледът подскача нагоре-надолу…

Хюнон въздъхна.

— Словото е прекалено важно, за да го оставяме на някакви си машинарии. Знаете, че нямаме възражения срещу гравьорството. То запечатва думите подобаващо. Но думи, които могат да бъдат пръснати и използвани за направата на други думи… ами че това е опасно! Струваше ми се, че и вие не одобрявате?

— Общо взето, да — потвърди Патрицият. — И все пак, ваше преподобие, дългите години начело на този град ме убедиха, че не може да се сложи спирачка на вулкан. Понякога е по-добре да оставим нещата на естественото им развитие. Обикновено всичко стихва след време.

— Хавлък, не винаги сте подхождал толкова нехайно — отбеляза Хюнон.

Патрицият го удостои с хладен поглед, който се проточи две-три секунди отвъд границата на поносимостта.

— Гъвкавостта и желанието да разбера новото винаги са били сред приоритетите ми — сподели Патрицият.

— Божичко, нима?

— Именно. И бих желал, ваше преподобие, вие и вашият брат също да проявите гъвкавост, като проумеете, че това начинание е подето от джуджета. Известно ли ви е, ваше преподобие, кой е градът с най-голямо джуджешко население?

— Моля? А… Я да видим… Не беше ли онзи в…

— Да, отначало всички реагират така. Но всъщност е Анкх-Морпорк. Тук вече живеят над петдесет хиляди джуджета.

— Че възможно ли е това?!

— Така е, уверявам ви. В момента поддържаме чудесни отношения с джуджешките общности и в Меден рудник, и в Юбервалд. И винаги се старая дружески протегнатата ръка на града да сочи леко надолу. Убеден съм, че при сегашното застудяване всички се радваме на шлеповете, натоварени с въглища и масло за лампи от мините на джуджетата. Схващате ли намека?

Хюнон се озърна към камината. Колкото и да му се струваше невероятно, самотна въглена буца тлееше там.

— Разбира се — продължи Патрицият, — все по-трудно е да пренебрегваме това ново… да, печатарство, щом огромни печатници бяха създадени и в Ахатовата империя, и в Омния. Несъмнено сте наясно, че омнианците изнасят в огромни количества своята свещена Книга на Ом и религиозните си брошурки, по които са толкова увлечени.

— Проповеднически глупости — намръщи се Хюнон. — Трябваше отдавна да ги забраните.

Още веднъж впилият се в него поглед се проточи неприятно.

— Да забраня религия ли, ваше преподобие?

— Е, исках да кажа, че…

— Ваше преподобие — сурово изрече Ветинари, — убеден съм, че никой не би могъл да ме нарече деспот.

Хюнон Ридкъли направи необмислен опит да поразведри обстановката.

— Поне не и втори път, ха-ха-ха.

— Моля?

— Казах… поне не и втори път… ха-ха-ха.

— Налага се да ме извините, но изглежда не ви разбирам.

— Беше малка шега, Хав… милорд.

— А… Да. Ха-ха. — Думите на Патриция сякаш се спаружиха във въздуха. — Опасявам се, че омнианците и занапред съвсем свободно ще разпространяват своите добри вести за Ом. Но не се обезсърчавайте! Несъмнено и вие имате някакви добри вести за Йо, нали?

— Какво? Ами да, естествено. Малко се беше простудил миналия месец, обаче пак щъка бодро.

— Превъзходно. Истинска добра вест. Уверен съм, че тези печатари с удоволствие ще я разпространят от ваше име. Не се съмнявам и че ще изпълнят точно указанията ви как да го направят.

— Това ли са доводите ви, милорд?

— Нима подозирате, че имам и други? — отвърна с въпрос Ветинари. — Както винаги, моите подбуди са съвсем прозрачни.

Хюнон си помисли, че „съвсем прозрачни“ в случая означава пълната им недостъпност и за най-острия поглед. А Ветинари разлисти някаква папка.

— Не мога да не спомена и че Гилдията на гравьорите три пъти вдигаше цените през последната година.

— Аха, ясно — промърмори Хюнон.

— Цивилизацията съществува чрез думите, ваше преподобие. Тя се състои от думи. Следователно те не бива да са прекалено скъпи. Светът се върти, ваше преподобие, и няма как — ще се движим с него. — Патрицият се усмихна. — Някога народите са се борили като грамадни сумтящи зверове в блато. Анкх-Морпорк е властвал над голяма част от блатото, защото е имал най-острите нокти. Но днес златото заема мястото на стоманата и, колкото и да ме смайва това, анкх-морпоркският долар изглежда е най-предпочитаната валута. Утре… може би думите ще изместят оръжията. Ще има значение кой бълва повече думи, кой ги изрича пръв или последен. Погледнете през прозореца и ми кажете какво виждате.

— Мъгла — съобщи Старшият жрец.

Ветинари въздъхна. Понякога климатът нямаше никаква представа за уместно поведение.

— Ако денят беше ясен — натърти той остро, — щяхте да видите голямата семафорна кула отвъд реката. Думите направо летят насам-натам из континента. Доскоро щеше да мине едва ли не цял месец, докато пратя писмо на нашия посланик в Генуа и той ми отговори. А сега ще получа отговора на другия ден. Някои неща стават по-лесни, други пък ни затрудняват повече. Принудени сме да променяме мисленето си. Да не изоставаме от времето. Чувал ли сте за новата търговия?

— О, да. Корабите вече докарват и…

— Исках да кажа, че днес можете да изпратите по семафорните кули до Генуа поръчка за… за килограм скариди, да речем. Не е ли забележително?

— Милорд, те ще се развонят, докато ги докарат тук!

— Не споря. Само дадох пример. А сега си представете скаридата като сведение!

Очите на лорд Ветинари заискриха.

— Да не намеквате — изненада се Старшият жрец, — че могат да изпращат и скариди по семафора? Е, сигурно става с изстрелване от…

— Опитвах се да изтъкна факта — прекъсна го Патрицият, — че информацията също се продава и купува. И че онова, което някога е било смятано за невъзможно, сега е напълно достъпно. Кралете и лордовете идват и си отиват, а след тях остават само статуи в пустините. Но двама-трима младежи, които си човъркат нещо в работилница, могат да променят подредбата на света.

Ветинари застана до маса, на която бе просната карта на света. Личеше, че е работна карта и често се използва — беше изпъстрена с бележки и знаци.

— Винаги сме се взирали от стените за нашественици отвън — продължи той. — И все си мислехме, че промяната също идва отвън, обикновено на върха на меча. После се огледахме и се оказа, че тя извира от главата на човечец, когото не бихте погледнали втори път на улицата. В някои обстоятелства е по-удобно главата да бъде снета от раменете, но напоследък тези глави станаха твърде много, за да постъпваме така. — Посочи картата. — Преди хиляда години сме си представяли света вдлъбнат като паница. Преди петстотин години сме знаели, че е кълбо. Днес ни е известно, че светът е плосък и кръгъл, а една гигантска костенурка го носи през пространството. — Патрицият се обърна и пак се усмихна на Старшия жрец. — Не се ли питате какъв ще се окаже светът утре?

Но една от родовите черти на всички Ридкъли беше нежеланието им да пуснат нишката, докато не разплетат целия чорап.

— Хъм, те имат и едни такива малки щипци, нали ги знаете, и ако се вкопчат…

— Кои?

— Ами скаридите. Ще увиснат на…

— Ваше преподобие, разбирате ме излишно буквално — рязко го прекъсна Ветинари.

— Тъй ли…

— Само се старая да ви внуша някак, че ако не хванем събитията за яката, те ще ни сграбчат за гърлото.

— Това ще ни донесе нови главоболия, милорд — промърмори Ридкъли.

Бе установил, че тази забележка винаги е уместна и почти винаги е вярна.

— Опитът ме учи, че главоболията са неизбежни — въздъхна лорд Ветинари. — Такъв е светът. И все пак реших да посетя лично джуджетата, за които говорихме.

Протегна ръка към звънчето на бюрото си, спря се, изгледа усмихнат жреца и посегна към тръбата от кожа и бронз, увиснала от две бронзови куки. Краят й бе оформен като отворена уста на дракон. Подсвирна в тръбата и каза:

— Господин Дръмнот? Каретата ми, моля.

— Заблуждавам ли се — подхвана Хюнон, озъртайки се нервно към модната разговорна тръба, — или тук се усеща някаква смрад?

Лорд Ветинари го изгледа многозначително и сведе поглед.

Под бюрото му имаше кошница. На пръв поглед, а и поради миризмата я заемаше отдавна умряло куче. Лежеше, вирнало крака във въздуха. Само потрепването на корема му от газовете подсказваше, че все още има някакви жизнени процеси.

— От зъбите му е — сподели хладно Ветинари.

Кучето Рошльо се обърна по корем и поотвори едното си око, за да се вторачи неприязнено в жреца.

— Доста е добре за куче на неговите години — похвали го Хюнон в отчаян опит да се покатери по внезапно разлюлялото се въже на беседата. — Всъщност на каква възраст е?

— На шестнадесет — отвърна Патрицият. — За куче е столетник.

Рошльо изпружи предните си крака и изръмжа, пръскайки застояла воня от кошницата.

— Изглежда здрав — добави Хюнон, като се стараеше да не вдиша. — За възрастта си, де. Сигурно и с миризмата се свиква след време.

— Каква миризма? — вдигна вежди Ветинари.

— М-да… — отрони Хюнон. — Прав сте, разбира се.

 

 

Докато каретата с Патриция трополеше в кишата към Бляскавата улица, обитателят й сигурно би се учудил, ако научеше, че в едно мазе наблизо човек, който изумително прилича на него, е окован с верига към стената.

Веригата обаче беше достатъчно дълга, за да му позволи достъп до маса, стол, легло и дупка в пода.

В момента седеше до масата. От другата й страна се бе настанил господин Шиш. Господин Лале се облягаше заплашително на стената. Всеки опитен наблюдател би разпознал на мига играта „добро ченге, лошо ченге“, само да не беше пълната липса на ченгета. Затова пък присъствието на господин Лале беше едва ли не всеобхватно.

— И тъй, Чарли — продължи господин Шиш, — какво ще кажеш?

— Нали не е незаконно? — подвоуми се мъжът на име Чарли.

Господин Шиш разпери ръце.

— А що е то законност? Някакви си думи върху лист хартия. Но от теб не се иска да вършиш нищо нередно.

Чарли кимна неуверено.

— Да, ама десет хиляди долара не са сума, дето се дава ей тъй за нещо редно. Особено пък ако само искате да кажа няколко думи.

— Чарли — успокояващо започна господин Шиш, присъстващият тук господин Лале веднъж получи още по-голяма сума за няколко думи.

— Ъхъ, рекох им: „Или ми дайте всичките …ани пари, или момичето ще си го отнесе“ — потвърди господин Лале.

— А това редно ли беше? — усъмни се Чарли, който според господин Шиш изпитваше силен неосъзнат стремеж към смъртта.

— О, да, съвсем редно си беше — увери го господин Шиш, — като имаме предвид тогавашната ситуация.

— Е, да, ама не се случва често хората да печелят лесно толкова пари — възрази самоубийствено настроеният Чарли.

Очите му все се спираха на чудовищната грамада, представляваща господин Лале, който в едната си ръка държеше хартиена кесия, а в другата — лъжица. С лъжицата гребеше бял прах и го пъхаше в носа и устата си, а веднъж (Чарли беше готов да се закълне в това) и в ухото си.

— Ти си особен случай, Чарли — осведоми го господин Шиш. — Пък и после ще трябва да се покриеш някъде задълго.

— Ъхъ — подкрепи колегата си господин Лале, пръскайки облак бял прашец.

В мазето изведнъж замириса на нафталин.

— Добре, де, тогава защо ме отмъкнахте насила? Тъкмо заключвах за през нощта и хоп!… И все ме държите вързан.

Господин Шиш реши да промени подхода. Чарли прекаляваше с дърдоренето, особено предвид обстоятелството, че се намираше в една стая с господин Лале, който вече преполовяваше кесия с химикал срещу молци. Господин Шиш изобрази на лицето си своята най-приветлива усмивка.

— Приятелче, излишно е да задълбаваме в миналото. Говорим си за бизнес. От теб искаме само да ни отделиш няколко дни, после ще получиш истинско богатство и — според мен това е важно, Чарли — ще имаш цял живот, за да си го харчиш.

Човечецът обаче проявяваше изключителна глупост.

— А вие откъде знаете, че после няма да ви издам на някого?

Господин Шиш въздъхна.

— Имаме ти доверие, Чарли.

Този тип въртеше дюкянче за дрехи в Псевдополис. Уж дребните търговци по принуда били страхотни хитреци, а? И наистина повечето от тях проявяваха стъписваща изобретателност при боравенето с рестото. Господин Шиш отбеляза мислено, че физиогномиката очевидно не е никаква наука. Човечето би могло да се представи за лорд Ветинари дори при добро осветление. Но докато на негово място Патрицият отдавна би пресметнал всички неприятни варианти на бъдещето си, Чарли си позволяваше да вярва, че ще се измъкне жив от цялата история и дори някак би могъл да преметне накрая господин Шиш. Дръзваше да се смята за лукав! Седеше на крачка-две от господин Лале — човек, който се мъчеше да смърка нафталин, но си въобразяваше, че играе коварно. Господин Шиш беше почти готов да се възхити на такава тъпота.

— Трябва да се прибера до петък — заяви Чарли. — Ще свършим работата дотогава, нали?