Тери Пратчет
Истината (20)

Уилям и Ото стигнаха в двореца пет минути преди десет часа. Вече се беше събрала малка тълпа около портата.

Командир Ваймс стоеше на двора и говореше с Въртел и някои предводители на гилдии. Усмихна се мрачно, щом зърна Уилям.

— Закъсняваш, господин Дьо Слов.

— Напротив, подраних!

— Само намеквам, че вече се случи туй-онуй.

Господин Въртел се прокашля.

— Господин Скроуп изпрати вест, че е болен.

Уилям извади бележника си.

Знатните граждани впериха погледи в него. И Уилям се поколеба. После обаче двоуменето се изпари от главата му.

„Аз съм Дьо Слов. Не смейте да ме гледате отвисоко! И вие ще се съобразявате с пресата…“

Така, започва се…

— Бележката беше ли заверена от майка му? — попита невинно.

— Не схващам намека — заяви адвокатът, но неколцина предводители на гилдии се извърнаха за миг.

— И сега какво става? — продължи Уилям. — Нямаме ли управник на града?

— За щастие — отвърна Въртел сякаш от някакъв личен ад — лорд Ветинари се чувства много по-добре и предполагаме, че от утре отново ще изпълнява задълженията си.

— Извинете, но позволено ли му е да записва всичко? — усъмни се лорд Дауни, оглавяващ Гилдията на убийците.

— От кой да му е позволено? — старателно не разбра Ваймс.

— От кого — смънка под носа си Уилям.

— Ами не може просто така да записва каквото му скимне, нали? Представете си, че запише нещо, което ние не искаме да записва?

Ваймс се вторачи немигащо в очите на Уилям и подхвърли:

— Никой закон не го забранява.

— Лорд Дауни, да разбирам ли — попита Уилям, — че лорд Ветинари няма да бъде съден?

Озадаченият Дауни се озърна към Въртел.

— Може ли да ме пита? Ей така да ми задава въпроси?

— Да, милорд.

— А аз длъжен ли съм да му отговарям?

— Въпросът е напълно уместен предвид обстоятелствата, милорд, но не сте длъжен.

— Ще направите ли изявление за гражданството на Анкх-Морпорк? — мило се усмихна Уилям.

— Ще направим ли, господин Въртел? — допита се лорд Дауни.

Адвокатът въздъхна.

— Може би така е най-благоразумно, милорд.

— Е, щом казвате… Няма да има съдебен процес. Очевидно е.

— Следователно не се налага и да бъде помилван? — уточни Уилям.

Лорд Дауни пак се загледа във Въртел, от когото се изтръгна втора въздишка.

— Милорд, това също е…

— Добре де, добре… Той няма защо да бъде помилван, след като е абсолютно ясно, че не е виновен за нищо.

— Бихте ли се съгласил, че това се изясни благодарение на великолепно свършената работа от Командир Ваймс и неговите усърдни служители, подпомогнати скромно и от „Вестника“?

Лорд Дауни се стъписа.

— Бих ли се съгласил?

— Струва ми се, че бихте, милорд — потвърди Въртел, потъвайки в унинието си.

— О… Значи бих се съгласил. Да.

Лорд Дауни изви шия, за да погледне какво пише Уилям, който пък с крайчеца на окото си виждаше, че Ваймс е хем развеселен, хем ядосан.

— А като говорител на Съвета на гилдиите бихте ли изказал похвала на Командир Ваймс?

— Ей, я слушай… — започна Ваймс.

— Да, бих.

— Предполагам, че предстои връчването на медал?

— Ей, на теб говоря! — сопна се Ваймс.

— Да, много е вероятно — потвърди лорд Дауни, брулен от вятъра на промяната.

Уилям старателно си записа и затвори бележника. Хората наоколо си отдъхнаха забележимо.

— Много съм ви благодарен, милорд, дами и господа — бодро изрече Уилям. — О, господин Ваймс… трябва ли да обсъдим нещо спешно?

— Не е бърза работа — изръмжа Командирът на Стражата.

— Чудесно. Е, трябва да тръгвам, за да напиша всичко във вестника, затова ви благодаря още веднъж…

— Разбира се, ще ни покажете тази своя… статия, преди да я поместите в броя — опомни се донякъде лорд Дауни.

Уилям се наметна с високомерието като с плащ.

— О, не, милорд. Не ми се вярва да го направя. Вестникът си е мой, нали разбирате?

— Но той може ли?…

— Да, милорд, може — загуби търпение господин Въртел. — Опасявам се, че наистина може. Свободата на словото е славна стара традиция в Анкх-Морпорк.

— О, небеса, нима?

— Да, милорд.

— Че как е оцеляла досега?…

— Трудно ми е да си представя, милорд. Но младият господин Дьо Слов — добави адвокатът, взрян в Уилям, — надявам се, не би прекалил в усилията си да смути всекидневието на нашия град.

Уилям му се усмихна любезно, кимна на останалите и излезе на улицата. Отдалечи се, преди да прихне.

 

 

Мина една седмица. Беше забележителна със събитията, които не се състояха. Нямаше протести от страна на господин Карни или цялата Гилдия на гравьорите. Уилям се чудеше дали не са го сложили предпазливо в категорията „Стой настрана“. Все пак хората може би си мислеха, че лорд Ветинари вероятно дължи услуга на „Вестника“, а никой не би искал да се превърне в тази услуга… Нямаше посещения и от Стражата. Е, до някое време наоколо се навъртаха далеч повече чистачи от обичайното, но след като Уилям изпрати сто долара на Хари Краля и букет цветя на съпругата му, Бляскавата улица престана да блести.

Преместиха се в друга барака, докато предишната бъде възстановена. Лесно се спогодиха с господин Сиренко. Той искаше само пари.

Монтираха нова преса и отново парите облекчиха значително преместването на тежката машина. Джуджетата вече я бяха променили до неузнаваемост.

Тази барака беше по-тясна, но Захариса успя и тук да отдели местенце за редакторите. Сложи цвете в саксия и закачалка. Говореше оживено колко просторно ще им бъде в новата сграда, но Уилям не вярваше там да бъде по-спретнато. Вестникарите май винаги щяха да смятат пода за голям плосък шкаф.

Имаше си ново бюро. Дори по-добро от ново. Беше истинска антика от орехово дърво, облицовано с кожа, с две мастилници, множество чекмеджета и оригинален дървояд. Ето на такова бюро човек можеше да пише.

Не донесоха и дългия пирон за хартийки.

Уилям тъкмо умуваше над писмо от Анкх-морпоркската лига за благоприличие, но вдигна глава, защото усети нечие присъствие наблизо.

Захариса бе въвела в бараката групичка непознати. След миг-два обаче зърна сред тях господин Бенди.

— Помниш ли, че си говорихме за необходимостта от повече автори? — започна Захариса. — Вече познаваш господин Бенди. Това е госпожа Тили… — дребничката белокоса дама направи реверанс — … която обича котките и най-кървавите убийства. А господин О’Бискит… — високият кльощав младеж се поклони — … е пристигнал чак от Четирите Хикса и иска да поработи тук, преди да се прибере у дома.

— Така ли? Господин О’Бискит, а с какво се занимавахте в родината си?

— Бях в Университета на град Датиго, пич.

— Да не сте магьосник?

— Не съм, бе, пич. Изритаха ме заради онуй, дето пусках в студентското списанийце.

— И какво пускахте?

— Ами всичко.

— О-о… Госпожо Тили, нали не греша, че получихме от вас писмо с превъзходен правопис и граматика, в което предлагахте всяко лице под осемнадесет години да бъде пребивано веднъж седмично, за да не вдига толкова врява?

— Всеки ден, господин Дьо Слов — поправи го госпожа Тили. — Ще им бъде за урок, да не ми се фръцкат колко са млади!

Уилям се посмути. Но пресата трябваше да бъде хранена неуморно, а двамата със Захариса имаха нужда и от свободно време. Скалата вече носеше по някоя и друга спортна новина. Уилям не успяваше да ги проумее, но ги слагаше в броевете, защото вярваше, че любителите на спорта поначало не могат да четат. Не им достигаха автори. Поне си струваше да опитат.

— Добре. Вземаме ви на изпитателен срок и започвате още… Ох…

Побърза да стане. Всички се обърнаха да видят какво го е накарало.

— Не се притеснявайте — помоли лорд Ветинари от вратата. — Посещението трябваше да е съвсем неофициално. Набирате още персонал, както виждам…

Патрицият прекоси стаичката, придружен от Дръмнот.

— Ъ-ъ, да — потвърди Уилям. — А вие добре ли сте, сър?

— О, да. Много съм зает, разбира се. Имам да наваксвам с документите. Реших все пак да видя тази „свободна преса“, за която Командир Ваймс вече ми проглуши ушите. — Чукна по железните опорни колони с бастуна си. — Но както се убеждавам, тя далеч не е в свободно положение, а е здраво завинтена за пода.

— Ъ-ъ, не, сър. Свободна по отношение на онова, което се публикува.

— Аха, разбирам. Тоест вие сте свободен да публикувате каквото поискате?

Нямаше измъкване.

— Е… общо взето, сър.

— Защото това е в… Какво любопитно понятие споменавахте? Да, да… В интерес на обществото.

Лорд Ветинари взе една оловна буква и я разгледа съсредоточено.

— Струва ми се, че е точно така, сър.

— Имате предвид историите за човекоядни златни рибки и съпрузи, отнесени от големи сребърни съдове?

— Не, сър. Това са историите, от които се интересува обществеността. Ние се занимаваме с историите от другия вид.

— Значи с чудновато оформените зеленчуци?

— Е, по малко и с тях. Захариса смята, че те пък са интересни от човешка гледна точка.

— Зеленчуците и животинките са интересни от човешка гледна точка ли?

— Да, сър. Поне са истински зеленчуци и животинки.

— Така… Имаме истории, от които се интересува обществеността. Имаме и истории, които са интересни от човешка гледна точка. Стигнахме и до историите, които са в интерес на обществото, макар че никой не се интересува от тях.

— Освен обществото, сър — вметна Уилям, който се напъваше да не загуби нишката на разговора.

— Значи то е нещо различно от обществеността и хората?

— Според мен въпросът е още по-сложен, сър.

— Очевидно. Да разбирам ли, че обществото не е същото като хората, които срещаме на улицата? И се оказва, че обществото се занимава с големите, умерени, разумни мисли, докато хората само се размотават и вършат дребни глупости?

— Така ми се струва. Признавам обаче, че явно е време да помисля още.

— Хъм. Интересно. Моят опит ми подсказва, че групи от умни и прозорливи хора са способни да родят извънредно глупави идеи. — Погледът на лорд Ветинари казваше недвусмислено: „Чета ти мислите, дори отпечатаните с най-дребния шрифт.“ — Е, вече виждам, че ви предстои бурно бъдеще, и не бих искал да го направя по-трудно, отколкото несъмнено ще бъде. Забелязвам, че се преустройвате…

— Ще си имаме семафорен пункт — гордо съобщи Захариса. — Ще получаваме съобщенията направо от централната кула. И откриваме свои бюра в Сто Лат и Псевдополис!

Веждите на Патриция се извиха.

— Виж ти… Още много деформирани зеленчуци ще станат известни на широката общественост. Очаквам с нетърпение да ги зърна.

Уилям реши, че не иска да се хване и на тази въдичка.

— Чудно е, че новините се наместват спретнато на страницата — отбеляза лорд Ветинари, наблюдавайки как Бодони подрежда набраните редове. — Никъде не остават пролуки. И всеки ден се случва нещо достатъчно важно, за да бъде поместено на първа страница. Странно… О, след „сдобивам“ трябва да има „се“…

Бодони рязко вдигна глава. Бастунът на лорд Ветинари изсвистя във въздуха и краят му спря над претъпкана с шрифт колона. Джуджето погледна отблизо, кимна и извади от джоба си малък инструмент.

„Прочете текста наопаки и огледално обърнат. А думата е забутана някъде в средата. Той обаче забеляза…“

— Онова, което се вижда наопаки, често се разбира по-добре, ако го четем обърнато огледално — сподели лорд Ветинари, почуквайки замислено брадичката си със сребърната топчеста дръжка на бастуна. — И във всекидневието, и в политиката.

— Как постъпихте с Чарли? — попита Уилям.

Патрицият го погледна с най-невинна изненада.

— Ами никак. Трябваше ли да му сторя нещо?

— Например да го затворите в най-дълбоката тъмница — недоверчиво се намеси Захариса, — да му нахлупите желязна маска на главата и да допускате при него само най-доверения тъмничар.

— А… Не мисля, че ще се случи — увери я усмихнат лорд Ветинари. — Макар че така се губи чудесна история за вашия вестник. Както научих, той вече е в Гилдията на актьорите. Разбира се, осведомен съм, че мнозина биха предпочели варианта с тъмницата. Все пак аз очаквам, че ще направи успешна кариера. На детски празници и подобни веселби.

— Как?… Като се представя за вас ли?!

— Несъмнено. Ще бъде забавно.

— Дали и вие няма да измислите някоя дребна поръчка за него, да речем, ако имате досадно задължение или трябва да позирате за портрет? — предположи Уилям.

— Хъм? — произнесе Патрицият.

Уилям си мислеше досега, че Ваймс има най-каменната физиономия на света, но в сравнение с негова светлост Командирът на Стражата беше същински клоун.

— Имате ли други въпроси, господин Дьо Слов?

— Ще имам още много — опомни се Уилям. — „Вестникът“ ще проявява буден интерес към градските дела.

— Колко похвално — отбеляза лорд Ветинари. — Ако се свържете с присъстващия тук Дръмнот, уверен съм, че ще намеря време да ви приема за интервю.

„Точната дума на точното място…“ Колкото и да му беше неприятно, Уилям знаеше, че неговите предтечи винаги са били сред първите в схватките. При всяка обсада, засада или безумна атака срещу окопан противник някой Дьо Слов е препускал в галоп към гибел или слава, понякога и към двете едновременно. Никой враг не беше прекалено силен, никоя рана — прекалено болезнена, никой меч — прекалено тежък за един Дьо Слов. Както и никой гроб не беше прекалено дълбок. Инстинктите се бореха с езика му, но той долавяше призрачното присъствие на своите прадеди, които го побутваха да се хвърли презглава в двубоя. Ветинари играеше твърде безцеремонно. „Добре де, като ще се мре, поне да е за достойна цел… Напред към гибел или слава, или към двете заедно!“

— Убеден съм, милорд, че когато ви се иска да ни дадете интервю, „Вестникът“ ще ви изслуша охотно. И ще го помести, стига да има свободно място.

Не се бе замислял колко шумно е тук, докато не настана тежка тишина. Дръмнот стискаше клепачи. Захариса изцъклено гледаше в стената. Джуджетата стояха като градински статуи.

Накрая лорд Ветинари наруши мълчанието.

— „Вестникът“? Тоест вие и младата дама? О, разбрах… Същото е като с обществото. Е, щом мога да помогна с нещо на „Вестника“…

— Ние ще останем неподкупни — добави Уилям.

Ясно му беше, че конят вече го носи по поле, осеяно с вълчи ями, но проклет да е, ако се остави да го покровителстват…

— Неподкупни… Драги господине, след като се убедих на какво сте способен напълно безплатно, не бих дръзнал да пусна дори едно пени в ръката ви. Не ви предлагам нищо освен благодарността си, което качество обаче е печално известно със своята мимолетност. О, хрумна ми една дреболия. Давам вечеря в тесен кръг, в събота вечерта. Някои предводители на гилдии, неколцина посланици… Признавам, скучно събитие, но дали вие и тази много решителна млада дама… извинете, всъщност имах предвид „Вестника“… бихте пожелали да присъствате?

— Аз не…

Уилям млъкна внезапно. Когато остро токче ти одере кожата на глезена, обикновено постига желаното въздействие.

— „Вестникът“ приема с радост — засия Захариса.

— Великолепно. В такъв случай…

— Аз обаче дръзвам да поискам една услуга, откровено казано — промърмори Уилям.

Ветинари се усмихна.

— Но, разбира се! Ако мога да бъда полезен с каквото и да било на „Вестника“…

— Дъщерята на Хари Краля се омъжва. Вие ще присъствате ли на сватбеното тържество?

Тайничко заликува — този път погледът на Патриция се изпразни просто защото нямаше с какво да бъде запълнен. Дръмнот обаче зашепна в ухото му.

— А, Хари Краля… — проточи лорд Ветинари. — Същинско въплъщение на духа, създал нашия град, какъвто го виждаме сега. Често изтъквам това, нали, Дръмнот?

— Няма съмнение, сър.

— Непременно ще присъствам. Предполагам, че същото ще сторят и много видни личности от града, нали?

Въпросът сякаш увисна изящно във въздуха.

— Ще се радвам да бъдат колкото се може повече — сподели Уилям.

— И ще има шествие с колесници, златни диадеми и прекрасни рокли? — промълви Патрицият може би на дръжката на бастуна си.

— В изобилие.

— О, да, убеден съм, че ще дойдат — подхвърли лорд Ветинари.

Уилям вече знаеше, че Хари Краля ще поведе дъщеря си към олтара край повече тузари, отколкото си е мислил, че някога ще види накуп. А макар че в света на Краля нямаше много място за букви, с числата той боравеше вещо. Съпругата му пък щеше да изпадне в щастлива истерия от чист пасивен снобизъм.

— А в замяна — изрече Патрицият — ви моля да не разстройвате Командир Ваймс… — той се прокашля — …повече от необходимото.

— Вярвам, че ще теглим задружно колата, сър.

Веждите на Ветинари пак се извиха.

— О, най-искрено се надявам да не сте прав. Задружното теглене на колата е цел на деспотизма и тиранията. Свободните хора теглят всеки в своята посока. — Той се усмихна. — Няма друг път за прогреса. Желая ви приятен ден.

Кимна им и излезе.

— Защо всички още се мотаете тук? — разсърди се Уилям, когато магията се разсея.

— Ами… ние още не знаем какво трябва да вършим — напомни посърналата госпожа Тили.

— Вървете и намерете неща, които хората биха искали да прочетат във вестника — нареди Захариса.

— И неща, които хората не биха искали да прочетат — добави Уилям.

— И да са интересни! — довърши тя.

— Като оня порой от кучета по-миналия месец ли? — уточни О’Бискит.

— Нямаше никакъв порой от кучета по-миналия месец! — сгълча го Уилям.

— Но…

— Едно кутре не е порой. И то падна от отворен прозорец. Я ме чуйте — не ни интересуват дъждове от домашни любимци, случаи на спонтанно самозапалване и отвличане на хора в смахнати летящи домакински съдове…

— … освен ако всичко това не се случи наистина — прекъсна го Захариса.

— Новините са необикновените случки…

— … и обикновените — допълни Захариса и смачка на топка дописката от Анкх-морпоркското дружество на любителите на смешни зеленчуци.

— Да, обикновените също — съгласи се Уилям. — Но новини има най-вече, когато някой някъде не иска да пуснете нещо във вестника…

— … освен когато и там ги няма — вметна Захариса.

— Новините са…

Всички чакаха учтиво, а той стоеше с отворена уста.

— Новините… ами има ги според случая — отсъди той. — Попаднете ли на новина, ще я познаете. Ясно ли е? Добре. Сега вървете да ми намерите новини.

— Малко рязък стана накрая — укори го Захариса, когато новоизлюпените репортери се изнизаха навън.

— Слушай, мислех си… Ами… беше смутно време…

— … разни хора се мъчеха да ни убият, теб те тикнаха зад решетките, кучешка напаст мина из града, редакцията се подпали, ти се държа нагло с лорд Ветинари…

— Да, така си е… Значи няма страшно, ако ти и аз… нали разбираш… ти и аз… си освободим следобеда? В края на краищата — отчаяно изтърси Уилям — никъде не е написано, че всеки ден трябва да има брой, нали?

— Освен горе под главата на първа страница — напомни Захариса.

— Да, но не бива да вярваш на всичко написано във вестниците.

— Е… добре. Само да си довърша репортажа…

— Имаш поща, господин Дьо Слов.

Едно от джуджетата стовари цяла купчина на бюрото му. Уилям изпъшка и я прегледа набързо. Имаше няколко пробни съобщения по семафора от Ланкър и Сто Лат. Вече проумяваше, че ще се наложи да замине и да обучи на място няколко истински новинари, защото не предвиждаше добро бъдеще за тежките дописки от селски магазинери, за които плащаше по пени на редче.

— Ех, богове… — промърмори през зъби. — Кметът на Куирм бил улучен от метеорит… отново.

— Възможно ли е това? — намръщи се Захариса.

— Явно е възможно. Пише ни господин Пюн от канцеларията на местния градски съвет. Много разсъдлив човек, но лишен от въображение. Подчертава, че този път метеоритът издебнал кмета в една глуха уличка.

— Сериозно? Синът на жената, от която си купуваме чаршафите, е лектор по Отмъстителна астрономия в Невидимия университет.

— Дали би поискал да цитираме мнението му?

— Усмихва ми се, когато се видим в магазинчето — твърдо заяви Захариса. — Ще поиска.

— Ами-и, щом можеш да…

— Добър ви ден, хора!

Господин Уинтлър вече стоеше с картонена кутия в ръце пред преградата на редакцията.

— Ох… — отрони Уилям.

— Само погледнете това нещо — подкани ги господин Уинтлър, който не би схванал намек дори да е увит около оловна тръба.

— Според мен показахме прекалено много смеш…

Уилям се задави.

Човекът извади от кутията голям картоф. На бучки. Уилям ги бе виждал често. Приличаха на лица, ако си склонен да се смееш на всичко. Сега обаче не се наложи да насили въображението си. Имаше лице. И то твърде подобно на онова, което наскоро го зяпаше безумно. Помнеше го добре, особено когато се будеше в три сутринта.

— Това… не е… особено… забавно — изпелтечи Захариса, озъртайки се към Уилям.

— Изумително, нали?

— Ъ-ъ… Очите ли ме лъжат — смънка Уилям, — или то наистина гледа някак изненадано?

— Ами да, тъкмо така зяпа — потвърди Захариса.

— Току-що ли го изровихте? — попита Уилям.

— А, не. Стоял си е в чувала от месеци.

… и влакът на окултните съмнения се катурна от релсите на мисълта в главата на Уилям. Но… Вселената си е смахнато място. Причина и следствие, следствие и причина… Беше готов обаче по-скоро да си откъсне ръката, отколкото да напише това.

— Какво ще го правите? Ще го варите ли?

— Ами, как ви хрумна! Тоя сорт бъка от скорбяла. Ще го препечем на фурна.

— Да… Да. Чудесна идея. Нека се препече, господин Уинтлър. Нека се препече.

Стрелката на часовника се въртеше.

Един репортер се върна да съобщи, че Гилдията на алхимиците пак се е взривила, и попита дали се брои за новина. Повикаха Ото от професионалното му убежище в мазето и го пратиха да снима. Уилям довърши обзора на вчерашните събития и го даде на джуджетата. Някой надникна да сподели, че на площад „Сатор“ имало голяма тълпа, защото Ковчежникът (71 г.) седял на покрив седем етажа над земята и зяпал отнесено. Захариса усърдно боравеше с молива и зачеркваше всяко прилагателно в информацията за сбирка на Кръжока по аранжиране на цветя. Това беше достатъчно, за да я съкрати наполовина.

Уилям отскочи да види какво става с Ковчежника, върна се и написа кратък абзац. Странните деяния на магьосниците не бяха новина. Нали затова са магьосници?

Пусна листа в кутията „За набор“ и се озърна към пресата.

Голяма, черна и сложна. Без очи, без лице, без живот… Но тя отвърна на погледа му.

„Няма нужда от древни олтари за жертвоприношения, стига ни и самата преса. Лорд Ветинари не измисли най-добрия повод за опасения.“ Докосна челото си. Белегът от буквата бе избледнял отдавна.

„Ти ме беляза… Е, аз пък разкрих тайната ти…“

— Да си ходим — предложи той.

Заетата Захариса вдигна глава.

— Какво казваш?

— Да излезем навън. Още сега. Да се разходим, да пием чай, да се помотаем по магазините. Само да не киснем тук. Не възразявай, моля те. Облечи си палтото. Веднага. Преди тя да се е усетила. Преди да измисли как да ни попречи.

— За кого говориш?!

Той смъкна палтото си от закачалката и хвана ръката й.

— Няма време да ти обяснявам!

Захариса му позволи да я издърпа на улицата. Едва тогава Уилям вдиша дълбоко и се отпусна.

— Сега имаш ли нещо против да ме просветиш за какво бърбореше преди малко? — заяде се Захариса. — Защото вътре оставих цяла камара несвършена работа.

— Знам. Да вървим. Вероятно не сме на безопасно разстояние.

— Ами работата?!

— Е, какво толкова? Няма да избяга до утре, нали?

Захариса се поколеба.

— Час-два няма да ни навреди…

— Добре. Да тръгваме тогава.

Стигнаха до кръстовището на Шосето на петмезената мина и Брястовата улица, но не можаха да се изплъзнат.

По улицата се разкрещяха хора. Уилям се обърна тутакси и видя голяма каруца на пивоварната, дърпана от четири побеснели коня. Минувачите едва успяваха да се разбягат от пътя й. Копита колкото супници размятаха кал и лед. Виждаше отчетливо метала по хамутите, лъскавата козина, изпаренията…

Главата му сякаш сама се завъртя на другата страна. Видя и старицата с двата бастуна, която креташе през улицата, без да подозира за напиращата смърт. Видя шала на главата й, бялата коса…

Някой профуча край него. Мъжът се извъртя във въздуха, докосна с рамо калдъръма, претърколи се, сграбчи бабата и скочи отново…

Неуправляемата каруца се понесе с грохот нататък сред гейзери от пара и киша. Впрягът реши да свърне наляво, щом стигна до кръстовището. Тежкотоварната кола не пожела да го последва. Меле от копита, конски глави, колела, кал и писъци продължи направо, помля витрините на няколко магазина, но накрая каруцата се заби в каменна колона и спря изведнъж.

В съответствие със законите на физиката и на повествованието товарът не се укроти. Буретата разкъсаха въжетата, изхвърчаха с трясък на улицата и се затъркаляха. Няколко се натрошиха и заляха калдъръма с пяна. Другите трополяха и се блъскаха. Веднага приковаха вниманието на всеки останал прав гражданин, който можеше да разпознае половин тон бира, внезапно лишена от надзор.

Уилям и Захариса се спогледаха.

— Така… аз ще запиша всичко, ти бягай да доведеш Ото! — произнесоха в един глас и се наежиха.

— Добре, добре — побърза да смънка Уилям. — Бутни няколко пенса на някое хлапе да изтича при Ото, а аз ще поговоря с Храбрия стражник, който спаси Възрастната дама от Сигурна смърт. Ти опиши Големия хаос. Спогодихме ли се?

— Ще намеря хлапе за поръчката — съгласи се Захариса и извади своя бележник, — но ти ще опишеш катастрофата и Неочаквания бирен фест, а аз ще си поговоря с Белокосата баба. Човешкият аспект, нали се сещаш?

— Както кажеш! — отстъпи Уилям. — Спасителят е капитан Керът. Провери дали Ото го е снимал и запиши възрастта му!

— Непременно!

Уилям закрачи към тълпата около разнебитената каруца. Мнозина се отдалечаваха, гонейки буретата, и ехтящите писъци подсказваха, че жадните хора не разбират колко е трудно да спреш петстотин литра бира в дъбово буре, когато са набрали инерция.

Старателно записа името на фирмата, отбелязано на канатите. Двама мъже помагаха на конете да се изправят, но нямаха вид на хора, които се занимават с доставки на бира. По-скоро приличаха на типове, които охотно помагат на залутали се коне, отвеждат ги в домовете си и се опитват да ги успокоят, дори ако се наложи за целта да пребоядисат тук-там козината им и да се закълнат, че са ги купили преди две години.

Уилям си избра зяпач, който в момента поне на пръв поглед не вършеше нищо незаконно.

— Изв…

Бдителният гражданин забеляза бележника.

— Всичко видях!

— Така ли?

— Беше у-жас-на сцена — започна да диктува мъжът. — Но страж-ни-кът се опъл-чи срещу смъртта, за да спа-си ста-ра-та да-ма, и зас-лу-жа-ва медал за това.

— Нима? — промърмори Уилям, макар че моливът му бързо запълваше страницата. — А вие сте?…

— Семюъл Арбластър (43 г.), каменоделец, „Канала“, номер 11Б.

— И аз видях всичко — настойчиво се обади жената до него. — Г-жа флори Пери, руса майка на три дечица, „Кукличките“. Замалко да нас-та-не същинска ка-сап-ни-ца.

Уилям отдели един миг да впие поглед в молива си. Да, наистина беше някаква вълшебна пръчица…

— А къде е иконографистът? — с надежда се огледа госпожа Пери.

— Ъ-ъ… още не е дошъл…

— О… — разочарова се тя. — Жалко за родилката със змията, нали? Сигурно е отишъл да снима горката жена.

— Ъ-ъ… не, надявам се…

Следобедът се проточи. Едно буре нахлу в бръснарница, където се пръсна. Появиха се работници от пивоварната и се сбиха с неколцина нови собственици на буретата, които упорстваха, че им се полагала награда за спасеното имущество. Предприемчив човек заби канелка в едно буре направо насред улицата и отвори временна бирария. Ото дотича. Засне спасителите на буретата. Засне боя. Засне Стражата, дошла да арестува онези, които още се държаха на краката си. Засне белокосата старица и гордия капитан Керът. От вълнение засне и палеца си.

Откъдето и да погледнеш, чудесна история. Уилям вече се бе върнал в редакцията на „Вестника“ и дописваше своята част от репортажа, когато се сепна.

Бе видял как всичко се случва пред очите му. И бе посегнал за бележника си. Сподели със Захариса, че това го безпокои.

— Но защо?… „Безстрашен“ със „з“ и „с“ ли се пише?

— Да. Ами защото… не се опитах да направя нищо. Първо си помислих: „Ето една история, трябва да я опишем.“

— Как иначе? — вдигна рамене Захариса. — Пресата ни е притиснала в ъгъла.

— Но това не е…

— Погледни нещата по друг начин — посъветва го Захариса и взе нов лист хартия. — Някои хора са герои. Други хора си записват геройствата им.

— Да, обаче така не е много…

Захариса вдигна глава и му се усмихна ослепително.

— Понякога са един и същ човек.

Този път Уилям сведе поглед скромно.

— Наистина ли го мислиш?

Тя пак вдигна рамене.

— Какво е истина? Кой знае? Това е вестник, нали? Стига ни да е истина до утре.

Уилям усети, че се сгорещява. Усмивката й беше неоспоримо привлекателна.

— Ъ-ъ… Сигурна ли си?

— О, да. Предостатъчно ми е да си остане истина до утре.

А зад нея пресата — големият черен вампир, чакаше да бъде нахранен, да оживее посред тъмната нощ заради светлото утро. Пресата смилаше световната бъркотия на малки истории и винаги оставаше гладна.

И имаше нужда от материал на две колони за втора страница, спомни си Уилям.

А няколко сантиметра под ръката му един дървояд доволно гризкаше древното бюро. Прераждането си пада по шегите не по-малко от някоя философска хипотеза. И докато дъвчеше, дървоядът стигна до извода: „Ей, че вкусно …ано дърво!“

Защото нищо не е задължително да си остане вярно завинаги. Стига и да е достатъчно задълго. Истината ви казвам.