Тери Пратчет
Истината (2)

Слухът плъзна из града подобно на необуздан пожар (който също честичко плъзваше из Анкх-Морпорк, откакто жителите му научиха смисъла на израза „застраховка срещу пожар“).

„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“

От мълвата зажужа спареният въздух в квартала на алхимиците, където те от векове се опитваха безуспешно да постигнат същото нещо. Бяха убедени обаче, че ще се справят утре или най-късно следващия вторник, или във всеки случай до края на месеца.

Слухът накара и магьосниците в Невидимия университет да се позамислят. Те знаеха, че могат да превърнат един елемент в друг, стига никой да не е против обратното му превръщане на другия ден, но каква полза от подобни усилия? Освен това повечето елементи май бяха щастливи да си останат каквито са.

Мълвата направо прогори белязаните, подутите или напълно липсващите уши на членовете на Гилдията на крадците, които обичаха да поддържат в работно състояние взломаджийския инструмент. На кого му пукаше за произхода на златото?

„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“

Стигна и до студените, но невероятно чувствителни уши на Патриция, и то бързичко, защото никой не оставаше задълго управник на Анкх-Морпорк, ако научаваше новините последен. Той въздъхна, записа си нещо и прибави листчето към купчината хартии.

„Джуджетата могат да превръщат оловото в злато…“

И островърхите уши на джуджетата чуха това.

— Можем ли, а?

— Да пукна, ако знам. Поне аз не мога.

— Ъхъ, ама ако можеше, нямаше да си признаеш. И аз не бих се издал, ако можех.

— А можеш ли?

— Не!

— Аха!

 

 

Слухът се промъкна до ушите на нощната смяна стражи, докато киснеха на студа при портата в десет вечерта. Охраната на портите в Анкх-Морпорк не беше тежко задължение. Състоеше се предимно от снизходително махане с ръка към всичко, което напира да влезе, но движението не беше особено оживено в тъмнината и ледената мъгла.

Гушеха се подслонени под свода на портата и си подаваха влажна цигара.

— Не можеш да превърнеш едно нещо в друго — заяви ефрейтор Нобс. — Алхимиците се мъчат от не знам си колко години.

— Общо взето, уменията им стигат да направят от някой кон дупка в паважа — отбеляза сержант Колън.

— Че аз нали за туй ти говоря — натърти Ноби. — Не става. Всичко опира до… елементите. Един алхимик ми обясни. Всичко е направено от елементи, нали така? Земя, вода, въздух, огън и… таковата, де. Всеизвестен факт. И всичко е смесено както си трябва. — Той потропа с крака в напразен опит да ги стопли. — Ако оловото можеше да се превръща в злато, всички с туй щяха да се занимават.

— Магьосниците го умеят — напомни Колън.

— А, магия… — намръщи се пренебрежително Ноби.

Голяма каруца изтрополи от жълтеникавата мътилка и мина под свода. Изпръска Колън, когато едното й колело нагази в локвите, присъщи за анкх-морпоркските транспортни артерии.

— Скапани джуджета — промърмори сержантът, но не прекалено гръмогласно, когато каруцата влезе в града.

— Доста от тях бутаха отзад — замислено проточи ефрейторът.

Каруцата зави тромаво зад ъгъла и се изгуби от погледите им.

— Сигурно щото са я претоварили със злато — изпръхтя Колън.

— Ха… Да, бе. Няма какво друго да е.

 

 

А мълвата стигна до ушите на Уилям дьо Слов и в известен смисъл там завърши пътят й, защото той си я записа старателно.

Това му беше работата. Лейди Марголота от Юбервалд му изпращаше по пет долара всеки месец, за да го върши. И вдовстващата дукеса на Куирм му изпращаше по пет долара. Както и крал Верънс от Ланкър наред с още неколцина видни особи от планините Овнерог. Също и серифът на Ал Кхали, макар че в този случай отплатата имаше формата на половин каруца фурми два пъти годишно.

Общо взето, беше доволен. Нужно беше само да напише много старателно едно-единствено писмо, да пренесе с търкане буквите от листа върху чемширена дъска, която му даваше гравьорът господин Крипслок от Улицата на хитроумните занаятчии. После плащаше на господин Крипслок двадесет долара, за да махне старателно излишното дърво около буквите и да направи отпечатъци върху хартия.

Разбира се, налагаше се да внимава, оставяше празно място след „До моя благороден клиент“ и където още беше подходящо, за да ги попълни според получателя. Дори при такива разноски му оставаха почти трийсетина долара месечно, а работеше ден-два.

С трийсет-четирийсет долара един младеж със скромни изисквания можеше да преживее в Анкх-Морпорк. Освен това продаваше фурмите. Би могъл и да спестява от храна, като излапа товара, но знаеше, че скоро ще предпочете гладната смърт пред тази диета.

Пък и постоянно припечелваше по нещо допълнително. Светът на писмената беше като затворена кни… да, де, като затворено загадъчно хартиено нещо за повечето обитатели на Анкх-Морпорк. И ако все пак се сблъскваха с необходимостта да напишат нещо, немалко от тях минаваха под табелата „Уилям дьо Слов — писане на разни неща“ и се качваха по скрибуцащите стъпала.

Например джуджетата. Те неспирно прииждаха към града да си търсят работа. Първото нещо беше да пратят писмо у дома, за да споделят колко им е провървяло. Случката беше предвидима, дори ако джуджето се сблъскаше с толкова лош късмет, че от глад си изядеше шлема. Затова Уилям накара господин Крипслок да му отпечата няколко десетки стандартни писма, които с попълването на съответните пролуки в редовете ставаха напълно приемливи.

Умилени родители на джуджета навсякъде из планините пазеха като съкровища писма с горе-долу следния текст:

Скъпи (Маму и Тати),

Ами аз пристигнах тука здрав и читав, настаних се (на улица „Петльова човка“, номер 109, в Сенките). Всичко ми е наред. Намерих си много свястна работа при (ССПГ Диблър, предприемчив търговец) и скоро ще натрупам куп пари. Помня сички убави поучения, дето ми ги изредихте. Хич не къркам в барове, нито се мешам между тролове. Ами туй е сичко засига, копнея да видя вас и (Емелия).

Ваш любящ син (Томас Трошиглава).

Въпросният обикновено се олюляваше, докато диктуваше. И всеки път Уилям се сдобиваше с двадесет лесно спечелени пенса. Предлагаше екстри — грижливо нагласяше правописа според клиента и му позволяваше сам да се справи с пунктуацията.

Тази вечер топящата се лапавица бълбукаше в улуците зад прозореца, а Уилям седеше в мъничкото си кабинетче над Гилдията на фокусниците и пишеше усърдно. Слушаше разсеяно безнадеждните, но неуморни повторения на нерушимите правила от чираците във фокусническия занаят. Имаха вечерни уроци в залата долу.

— … внимавайте. Готови ли сте? Тъй. Яйце. Чаша…

— Яйце. Чаша — безчувствено мънкаше класът.

— … Чаша. Яйце…

— Чаша. Яйце…

— Магическо слово…

— Магическо слово…

— Фазаммм! Ей тъй става. А-ха-ха-ха-ха…

— Фазаммм! Ей тъй става. А-ха-ха-ха-ха…

Уилям придърпа листа към себе си, подостри ново перо, позяпа стената и написа:

И накрая нещо по-забавно. Разправят, че джуджетата умеели да превръщат оловото в злато, макар никой да не знае откъде тръгна тази мълва. Когато джуджетата вървят по обичайната си работа в града, досаждат им с викове: „Ей, дребосък, я покажи как се прави злато!“ Все пак само новодошлите в града си го позволяват, защото тук всички знаят какво те сполетява, ако наречеш джудже „дребосък“, а именно — смятай се за мъртвец.

Ваш покорен слуга

Уилям дьо Слов

Харесваше му да завършва писмата си весело.

Взе нова чемширена дъска и притисна изписания лист върху нея. Търкането с облото дъно на лъжица набързо прехвърли мастилото върху дървото, както и му осигури още няколко десетки долара и достатъчно фурми, за да го заболи коремът.

Днес щеше да остави дъската на господин Крипслок, а утре следобед на спокойствие ще вземе копията. С малко късмет щеше да ги разпрати до средата на седмицата.

Уилям облече палтото си, уви грижливо дъската във восъчна хартия и излезе в мразовитата нощ.

 

 

Светът се състои от четири елемента — Земя, Въздух, Огън и Вода. Този факт е известен дори на ефрейтор Нобс. Освен това не е съвсем верен. Има и пети елемент, обикновено го наричат Изненада.

Например джуджетата се научиха да превръщат оловото в злато по трудния начин. Разликата между него и лесния начин е, че трудният води до успех.

 

 

Джуджетата бутаха претоварената скърцаща каруца по улицата и се взираха напред през мъглата. Ледът се напластяваше по каруцата и украсяваше с висулки брадите им.

Нужна беше само една замръзнала локва.

За такива неща винаги можеш да разчиташ на добрата Сполука.

 

 

Мъглата се сгъстяваше, превръщаше всяка светлинка в мъждукане и поглъщаше звуците. На сержант Колън и ефрейтор Нобс им беше ясно, че тази нощ никоя варварска орда няма да включи превземането на Анкх-Морпорк в туристическите си планове. Стражите не виняха варварите за неохотата им.

Затвориха портата. Заниманието не изглеждаше толкова зловещо, колкото звучеше. Ключовете бяха загубени отдавна, а окъснелите пътници обикновено мятаха чакъл по прозорците на къщите, накацали върху градските стени, докато не се намери някой приятел да дръпне дебелото резе. Предполагаше се, че чуждите нашественици не биха познали по кой прозорец да метнат камъче, за да постигнат целта си.

После двамата стражи се помъкнаха в кишата и калта към Водната порта, през която река Анкх имаше късмета да прониква в града. Водата не се виждаше в мрака, но понякога под парапета минаваше призрачният силует на поредния леден къс.

— Я почакай — сепна се Ноби, когато хванаха ръчките на макарата. — Има някой там.

— В реката ли? — учуди се Колън.

Заслуша се. Далеч долу проскърцваха весла.

Сержантът сви длани около устата си и нададе традиционното полицейско приветствие.

— Ей, ти!

За миг се чуваха само вятърът и бълбукането на водата. После нечий глас отвърна:

— К’во има?

— Ти да не нахлуваш в града, бе?

След кратка пауза долетя отговорът:

— К’во?

— Какво к’во? — вдигна мизата Колън.

— К’во ме питаш?

— Ей, я не се бъзикай с мене… Питам те дали не нахлуваш в града!

— Не.

— Тъй вече бива — одобри Колън, който в такава нощ беше готов бързо да повярва в честната дума. — Значи, греби си по-скоричко нататък, щото ще спускаме портата.

Плясъкът на веслата се отдалечи по течението.

— Според тебе стигаше и само да ги попитаме, тъй ли? — заяде се Ноби.

— Че кой да знае по-добре от тях? — скастри го сержантът.

— Ъхъ, вярно, ама…

— Ноби, туй беше някаква си малка лодка. Но ако толкоз ти се ще, слез по всички ония хубави заледени стъпала до кея и…

— Не ми се ще, сержант.

— Ами тогаз да се прибираме в Участъка, а?

 

 

Уилям вдигна яката на палтото си и закрачи по-припряно към къщата на гравьора Крипслок. Нямаше го обичайното гъмжило по улиците. Само хората с най-неотложна работа си подаваха носовете навън. Зимата ставаше доста гадна с вледеняващата мъгла, изобилния сняг и вездесъщата пушилка на Анкх-Морпорк.

Светлината пред Гилдията на часовникарите привлече погледа му. Тя очертаваше ниска прегърбена фигура.

Пристъпи натам.

Безнадежден глас смънка:

— Горещи наденички? В хлебче?

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, най-предприемчивият неуспешен бизнесмен в Анкх-Морпорк, се вторачи в Уилям над своя поднос на ремък. Снежинките съскаха в залояващата се мас.

Уилям въздъхна.

— До късно стоите навън, господин Диблър — отбеляза учтиво.

— А, господин Слов… Трудни времена настанаха за търговията с горещи наденички.

— Не успявате да им вържете двата края, така ли? — не се сдържа Уилям.

— Несъмнен период на стагнация в пазара за хранителни стоки — мрачно промърмори Диблър, без да вникне в закачката. — Напоследък май никой не гори от желание да си купи наденичка в хлебче.

Уилям се загледа в подноса. Щом Диблър отново продаваше горещи наденички, значи някое от по-амбициозните му начинания пак се бе сгромолясало с гръм и трясък. Разносната търговия с горещи наденички беше нещо като нулева кота в битието на Диблър. Тъкмо от нея се стараеше да се оттласне и все към нея се връщаше, щом неуспехът го хързулнеше надолу по наклонената плоскост. Жалко, защото Диблър си оставаше ненадминат в продажбата на горещи наденички. Как иначе, щом предлагаше на купувачите такива наденички?

— Де да бях получил свястно образование като вас… — унило подхвърли Диблър. — Хубава работа под покрив и без носене на тежести. Щях да си намеря нишата в живота с добро образование.

— Нишата ли?

— Един магьосник ми я обясни тая работа с нишите. Всеки си имал свое място. — Диблър въздъхна. — Не надуших навреме печалбата в семафорите. Докато се опомня, всеки си направи фирма и си построи сигнални кули. Големи парици падат. Е, можех доста да постигна с тоя „фън шуй“. Адски скапан късмет имах.

— Аз определено се почувствах по-добре, щом си преместих стола — насърчи го Уилям.

Съветът му бе струвал два долара, но в цената се включваше и наставление винаги да държи капака на клозета затворен, за да не проникне Драконът на нещастието през задните му части.

— Благодарен съм ви, че ми бяхте първият клиент — сподели Диблър. — Всичко бях подготвил, щях да предлагам Диблърови вятърни камбанки и Диблърови огледала, направо щях да греба мангизите с лопата… да, де, всичко щеше да бъде в съвършена хармония. И тогава — пляс! Лошата карма пак ми се стовари на главата.

— Цяла седмица мина, докато господин Ощедай проходи отново — поклати глава Уилям.

Случката с втория клиент на Диблър му послужи чудесно за попълване на поредното писмо с новини и напълно го овъзмезди за похарчените два долара.

— Как да знам, че наистина имало Дракон на нещастието? — оплака се Диблър.

— Не ми се вярва да е имало, докато не го убедихте, че съществува — възрази Уилям.

Диблър се поободри.

— А, говорете каквото искате, но винаги ме е бивало в пробутването на идеи. Не бих ли могъл да ви убедя, че в момента копнеете именно за наденичка в хлебче?

— Всъщност бързам да оставя този пакет на… — започна Уилям и се запъна. — Дали чух някой да вика току-що?

— Тук някъде имам и студен пай със свинско — мърмореше Диблър, ровичкайки по подноса. — Мога да смъкна много убедително цената…

— Сигурен съм, че чух нещо — прекъсна го Уилям.

Диблър наостри уши.

— Някакъв тътен ли?

— Точно така.

Двамата се вторачиха в гъстите валма, стелещи се по Широката улица.

И от тях съвсем внезапно изскочи огромна каруца, покрита с брезент, напираше бързо и неудържимо…

Последното, което Уилям запомни, преди нещо да хвръкне в нощта и да го цапардоса между очите, беше нечий вик: „Спрете я тая преса!“

Слухът, прикован към хартията от перото на Уилям подобно на пеперуда, забучена на коркова подложка, не стигна до ушите на някои хора, които се занимаваха със своите тъмни помисли.

Тяхната лодка цепеше съскащите води на река Анкх, които бавно се събираха подире й.

Двама мъже напъваха веслата. Третият седеше на носа. И понякога говореше. Например каза:

— Сърби ме носът.

— Ще почакаш, докато пристигнем — осведоми го единият от гребците.

— Защо не ме развържете пак? Много ме сърби.

— Развързахме те, когато спряхме за вечеря.

— Ама тогава не ме сърбеше.

Другият гребец се обади:

— Господин Шиш, да го прасна ли пак по …аната глава с …аното весло?

— Чудесна идея, господин Лале.

В тъмата се разнесе тъп удар.

— Ох…

— Стига си мрънкал, приятелче, иначе ще вбесиш господин Лале.

— Адски …ано вярно.

Чу се звук като от засмукване на мощна помпа.

— Ей, защо не караш по-полека с тази гадост?

— Господин Шиш, …аната гадост още не ме е затрила, нали?

Лодката се примъкна до малък, рядко използван пристан. Високата фигура, която наскоро заслужи тежкото внимание на господин Лале, бе стоварена на брега и повлечена по улицата.

След малко някаква карета затрополи в нощта.

Изглеждаше немислимо някой да е станал свидетел на сценката в толкова гнусно време.

Свидетели обаче имаше. На Вселената й е необходимо всяка случка да бъде наблюдавана, иначе съществуването й ще секне.

Един силует се изтътри откъм близката пресечка. До него куцукаше по-дребна фигура.

Двамата погледаха отдалечаващата се кола.

Дребната фигура подметна:

— Брей, брей. Става нещо. Човекът беше целият омотан и с качулка на главата. Любопитно, а?

Високият силует кимна. Носеше старо палто с великански размери и филцова шапка, така префасонирана от времето и климата, че наподобяваше нахлупен на главата му конус.

— Да пукнат — коментира силуетът. — Слама и гащи, тъпанарски сос. Рекох му аз, рекох му. Ех, да му го…

Поумува, бръкна в един джоб на палтото, извади наденичка и я раздели на две. Едната половинка изчезна някъде под шапката, другата беше пусната пред дребната фигура, която почти едностранно поддържаше разговора.

— Като гледам, трябва да е някаква мръсна работа — отбеляза фигурата, която освен това ходеше на четири крака.

Погълна наденицата в мълчание. Двамата пак закрачиха в мрака.

След време слухът стигна до ушите и на високия силует, който дотогава вече бе станал част от мълвата.

А за господин Шиш и господин Лале засега ни стига да знаем, че бяха от хората, които се обръщат към вас с „приятелче“. Такива хора не са дружелюбно настроени.

 

 

Уилям отвори очи и помисли, че е ослепял.

Отмести одеялото. И болката се впи в него.

Беше остра и настойчива, събрана над очите му. Посегна предпазливо. Напипа някакъв оток и вдлъбнатина в кожата, ако не и в костта.

Надигна се на постелята. Намираше се в стая със сводест таван. По перваза на едно прозорче се трупаше мърляв сняг. С изключение на леглото, което се състоеше само от дюшек и одеяло, нямаше мебели.

Грохот разтърси сградата. От тавана се посипа прах. Уилям стана, стиснал с длани главата си, и се заклатушка към вратата. През нея се влизаше в много по-просторно помещение. Някаква работилница.

Зъбите му изчегъртаха от поредния удар, раздрусал пода.

Уилям се помъчи да фокусира поглед.

Стаята беше пълна с джуджета, които се трудеха около два дълги тезгяха. А в отсрещния край неколцина се тълпяха около нещо, наподобяващо сложен тъкачен стан.

Стаята пак се разтърси.

Уилям си разтри челото и попита:

— Какво става?

Най-близкото джудже вдигна глава към него и настойчиво сръга с лакът съседното. Безмълвното съобщение бе предадено по редиците и помещението изведнъж притихна. Десетина чифта сериозни джуджешки очи се вторачиха в Уилям.

Никой не може да се мери с джуджетата по пробойната сила на погледа. Вероятно ефектът се постига заради малката площ лице, което се вижда между задължителния кръгъл железен шлем и брадата. Джуджешкото изражение е по-концентрирано.

— Ъ-ъ… — проточи Уилям. — Здрасти…

Първо се размърда едно от джуджетата до голямата машина.

— Я се хващайте на работа, момци — нареди то и строго изгледа Уилям някъде в областта на слабините. — Добре ли сте, ваше благородие?

Уилям направи гримаса.

— Ъ-ъ… Какво се случи? Аз… ами… спомням си някаква каруца, после нещо ме удари…

— Изтървахме я по надолнището — осведоми го джуджето. — И товарът се хлъзна. Много съжалявам.

— А какво стана с господин Диблър?

Джуджето наклони глава настрана.

— Онзи кльощавият с наденичките ли?

— За него говоря. Той пострада ли?

— Не ми се вярва — сдържано отвърна джуджето. — Успя да продаде на младия Гръмтопор наденичка в хлебче, поне това е сигурно.

Уилям се замисли над факта. Анкх-Морпорк бе подготвил множество клопки за непредпазливия потребител.

— В такъв случай… Добре ли е господин Гръмтопор?

— Вероятно. Преди малко извика иззад вратата, че много му е олекнало, но засега ще си седи там, където е.

Джуджето бръкна под близкия тезгях и намръщено подаде на Уилям правоъгълен предмет, увит в мърлява хартия.

— Май е ваше.

Уилям извади дъската си. Колело на каруцата я бе сцепило точно по средата, пък и мастилото беше размазано. Въздъхна.

— Извинете, значи — подхвана джуджето, — но за какво ви е това?

— Отпечатък, приготвен за гравиране — отговори Уилям и се зачуди как да обясни процеса на джудже, дошло наскоро в града. — Сещате ли се? Гравиране? Ами… Почти магически начин да се сдобиете с много копия на нещо написано. Уви, май се налага да го направя наново.

Джуджето го изгледа странно, взе дъската и се вторачи в нея.

— Вижте — подхвана Уилям, — гравьорът маха излишното дърво и…

— Оригиналът още ли е у вас? — прекъсна го джуджето.

— Моля?

— Питам за оригинала — търпеливо повтори джуджето.

— О, да.

Уилям бръкна в джоба на палтото си и извади листа.

— Може ли да го взема за малко?

— Ами няма проблем, но после ще ми е необходим, за да…

Джуджето плъзна поглед по редовете, обърна се и тупна звънко по шлема стоящото наблизо джудже.

— Дванадесет пункта, десет междуредово, формат писмо — нареди и му връчи листа.

Стреснатото джудже кимна послушно и дясната му ръка зашари бързо по гъсто подредени кутийки, избирайки мънички нещица.

— Аз трябва да се прибирам, за да… — започна пак Уилям.

— Ще стане бързо — успокои го главното джудже. — Бихте ли дошъл насам? Това може би ще е интересно за човек на словото като вас.

Уилям го последва край редицата трудещи се джуджета към машината, която неспирно подрусваше сградата.

— А, гравьорска преса — налучка след миг.

— Тази не е съвсем същата — увери го джуджето. — Ние я… променихме малко.

Взе голям лист от купчината хартия до пресата и го връчи на Уилям.

ГУНИЛА ДОБРОВРЪХ И СИЕ

 

Почтително уведомяват,

че предлагат услугите на своята нова

КОВАЧНИЦА ЗА ДУМИ.

 

Начин за изработване

на множество отпечатъци

Невиден до днес.

Приемливи цени.

 

Зад „Кофата“ на Бляскавата улица, до Шосето

на петмезената мина, град Анкх-Морпорк.

— Как ви се струва? — стеснително попита джуджето.

— Вие ли сте Гунила Добровръх?

— Аз съм. Е, какво ще кажете?

— Ами-и… Признавам, че буквите са много хубави и равни. Само че не виждам какво му е новото. Пък и не се пише „невиден“. Трябва да е „невиждан“. Ще се наложи да гравирате текста наново, ако не искате хората да ви се смеят.

— Сериозно? — вдигна вежди Добровръх и побутна един от колегите си. — Ей, Получер, подай ми „ж“ и „а“, деветдесет и шест пункта. Благодарско.

Наведе се над пресата, взе дълъг лост и зачовърка нещо в недрата на механизма.

— Имате остро око и сигурна ръка, щом правите буквите толкова спретнато — измисли похвала Уилям.

Вече съжаляваше, че посочи правописната грешка. Едва ли някой би обърнал внимание. Жителите на Анкх-Морпорк поначало смятаха правописа за незадължителен лукс. Същото мислеха и за пунктуацията — все едно къде е, стига да е в достатъчни количества.

Джуджето привърши загадъчните си занимания, мацна с мастилен тампон вътрешностите на пресата и се отдръпна.

— Сигурен съм, че всъщност правописът… — Пресата изтътна, а Уилям довърши по инерция: — … няма значение.

Добровръх отново бръкна в пресата и безмълвно му подаде още влажен от мастилото лист.

Уилям прочете текста. Думата вече беше „невиждан“.

— Как?…

— Почти магически начин да се сдобиете с много копия на нещо написано, и то бързо — подхвърли Добровръх.

Друго джудже изникна отнякъде, понесло голям метален правоъгълник. Запълваха го множество малки метални букви, обърнати огледално. Добровръх пое касата и се ухили на Уилям.

— Искате ли да промените нещо, преди да го отпечатаме? Само кажете. Двайсет и пет копия стигат ли ви?

— Олеле!… — ахна Уилям. — Печатарство, а?