Тери Пратчет
Истината (17)

Господин Лале отвори очи.

Наоколо беше тъмно, но над облаците май имаше звезди. И макар че въздухът беше застинал, чуваше се далечно сухо шумолене като от вятър в клоните на мъртви дървета.

Почака нещо да се случи и се обади:

— Има ли някой в туй …ано място?

— САМО АЗ СЪМ ТУК, ГОСПОДИН ЛАЛЕ.

Сякаш част от тъмата отвори очи и две точки синьо сияние го погледнаха отгоре надолу.

— Онуй …ано копеле ми отмъкна картофа. Ти да не си …ания Смърт?

— ДОСТАТЪЧНО Е ДА МЕ НАРИЧАШ САМО СМЪРТ, СТРУВА МИ СЕ. ТИ КОГО ОЧАКВАШЕ?

— Ъ? Как кого?

— ДА ТЕ ОТВЕДЕ СЪС СЕБЕ СИ.

— Де да знам, правичката да си кажа. Хич не съм помислял…

— НИКОГА ЛИ НЕ СИ РАЗМИШЛЯВАЛ?

— Само знам, че трябва да си имаш картоф и всичко ще е наред.

Господин Лале повтори наизустеното правило, но този път си го спомняше с безпощадната памет на мъртвия. Сигурно е бил на три годинки, защото стърчеше две стъпки над пода. Старци мънкаха, старици хлипаха, снопове светлина пронизваха прозорците на свещеното здание. Вятърът фучеше под вратите и всеки напрягаше слух да чуе войниците. Все едно своите или чуждите, защото войната се бе проточила прекалено…

Смърт дълго гледаше сянката на господин Лале.

— ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО?

— Ами да.

— НЕ СМЯТАШ ЛИ, ЧЕ МОЖЕ ДА Е ИМАЛО ОЩЕ НЕЩО, КОЕТО СИ ПРОПУСНАЛ?

… воят на вятъра, миризмата на маслените светилници, свежият остър дъх на снега, навяван под вратите…

— Е… И да се покая за всичко… — изломоти той.

Бе се залутал в свят от мрак, а си нямаше картоф…

… свещници… Бяха златни, изковани преди столетия… Винаги имаха за ядене само картофи, изровени дори изпод високите преспи, но свещниците бяха златни… И една старица му прошушна: „Всичко ще е наред, щом си носиш картофа…“

— НЕ СА ЛИ ТИ СПОМЕНАВАЛИ КАКЪВТО И ДА БИЛО БОГ?

— Не…

— ПРОКЛЯТИЕ. КАК БИХ ИСКАЛ ДА НЕ СТОВАРВАТ НА МЕН ТАКИВА СЛУЧАИ — въздъхна Смърт. — ТИ ВЯРВАШ, НО ИЗОБЩО, А НЕ В НЕЩО ОПРЕДЕЛЕНО.

Господин Лале стоеше с наведена глава. Още спомени пълнеха главата му като струйка кръв под затворена врата. А някой вече натискаше дръжката и резето не държеше…

Смърт му кимна.

— Е, КАКТО ВИЖДАМ, ПОНЕ СИ НОСИШ КАРТОФА.

Ръката на господин Лале се стрелна към шията му. На връвчицата висеше нещо съсухрено и твърдо. И мъждукаше призрачно.

— Ама аз си мислех, че той го взе! — изпъшка, озарен от нова надежда.

— А, НЕ СЕ ЗНАЕ КОГА ЩЕ ТИ ПОПАДНЕ НЯКОЙ КАРТОФ ПОДРЪКА.

— Значи всичко ще е наред?

— ТИ КАК МИСЛИШ?

Господин Лале преглътна тежко. Тук лъжите не оцеляваха дълго. А под вратата се просмукваха по-скорошни спомени, кървави и жадуващи възмездие.

— Май имам нужда не само от картоф.

— ВСЪЩНОСТ ТИ ПОКАЙВАШ ЛИ СЕ ЗА ВСИЧКО?

Оживяха места в мозъка на господин Лале, които бе изоставил отдавна или никога не бе използвал.

— Че как да знам?… — смънка той.

Смърт замахна. Покрай дъгата, очертана от костеливите му пръсти, се появи редица от пясъчни часовници.

— КАКТО НАУЧИХ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ, ТИ СИ ЦЕНИТЕЛ. АЗ СЪЩО, ПО СВОЙ СКРОМЕН НАЧИН.

Смърт избра един часовник и го взе. Около стъклото се появиха ярки, но безтелесни образи.

— Какво е туй? — не разбра Лале.

— ЖИВОТ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ. ПРОСТО ЖИВОТ. ОЧЕВИДНО НЕ ВСЕКИ ОТ ТЯХ Е ШЕДЬОВЪР, ЧЕСТО СА ТВЪРДЕ НАИВНИ В ЧУВСТВАТА И ПОСТЪПКИТЕ СИ, НО ВЪПРЕКИ ТОВА СА ПЪЛНИ С ИНТЕРЕСНИ ИЗНЕНАДИ. ВСЕКИ ПО СВОЕМУ Е ТВОРБА НА ГЕНИЙ. И СА ПОДХОДЯЩИ ЗА… ОПРЕДЕЛЕНА КОЛЕКЦИЯ. — Смърт взе следващия пясъчен часовник, а Лале се чудеше къде да избяга. — ЗАЩОТО АКО ТРЯБВА ДА ОПИША НАКРАТКО ТЕЗИ ЖИВОТИ, ГОСПОДИН ЛАЛЕ, НАЙ-УМЕСТНАТА ДУМА Е „СЪКРАТЕНИ“. — Смърт избра друг часовник. — АХА… НУГА ВЕЛСКИ. НЕ ГО ПОМНИШ, РАЗБИРА СЕ. ТОЙ БЕШЕ ОБИКНОВЕН ЧОВЕК, КОЙТО ВЛЕЗЕ В ОБИКНОВЕНАТА СИ КЪЩУРКА В НАЙ-НЕПОДХОДЯЩИЯ МОМЕНТ. А ТИ СИ ТВЪРДЕ ЗАЕТ И НЕ МОЖЕШ ДА ПОМНИШ ВСЕКИГО. ЗАБЕЛЕЖИ ТОЗИ УМ — БЛЕСТЯЩ, В ДРУГИ ОБСТОЯТЕЛСТВА БИ ПРОМЕНИЛ СВЕТА. САМО ЧЕ СЕ Е РОДИЛ В ТАКОВА ВРЕМЕ И МЯСТО, ЧЕ ЦЕЛИЯТ МУ ЖИВОТ Е БИЛ БЕЗНАДЕЖДНА ВСЕКИДНЕВНА МЪКА. И ВСЕ ПАК ЧАК ДО ДЕНЯ, В КОЙТО ТЕ СВАРИ ДА КРАДЕШ КОЗАТА МУ, ТОЙ СЕ СТАРАЕШЕ ДА…

Господин Лале вдигна треперещата си ръка, за да го прекъсне.

— Значи сега целият живот ще мине пред очите ми, тъй ли?

— НЕ, ТОВА ВЕЧЕ ТИ СЕ СЛУЧИ.

— Кога?…

— ОТКАКТО СЕ РОДИ, ДОКАТО УМРЯ. НЕ, СЕГА… ГОСПОДИН ЛАЛЕ, ПРЕДСТОИ ТИ ДА ВИДИШ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ДРУГИ ХОРА…

 

 

Преди големите да дотичат, всичко свърши. Пожарът беше буен, но кратък. И угасна, защото нямаше какво повече да гори. Неизменната тълпа се разпръсна до следващия пожар с мнението, че този не заслужава кой знае каква оценка, защото никой не загина.

Стените стърчаха на мястото си. Половината тенекии от покрива бяха изпопадали. Суграшицата съскаше по нажежените камъни около Уилям, който предпазливо оглеждаше останките.

Пресата се виждаше в светлината на догарящите пламъчета. Ледените парченца цвърчаха по нея.

— Може ли да се поправи? — подхвърли през рамо на Добровръх.

— Безнадеждно е. Рамката може и да послужи за нещо. Ще съберем каквото е останало.

— Виж, много съжалявам…

— Вината не е твоя. — Джуджето подритна димяща кутия. — Но положението си има и добрата страна… Още дължим доста пари на Хари Краля.

— Не ми напомняй…

— Няма нужда. Той ще напомни и на двама ни.

Уилям уви куртката около ръката си и избута парче от покрива.

— Бюрата са здрави!

— При пожар има и нелепи случки — унило му рече Добровръх. — Пък и както беше паднало тенекето, опазило ги е от огъня.

— Исках да кажа, че са обгорели, но може да се работи на тях!

— О, чудесно, значи сме си вързали гащите — по-мрачно отвърна джуджето. — За кога искаш следващия брой?

— Ето го и пирона, а някои листчета дори не са почернели!

— Какви неочаквани съкровища ни поднася животът! — отбеляза Добровръх. — Госпожице, май е по-добре вие да не газите из жаравата!

Захариса подбираше къде да стъпи в димящите развалини.

— Тук работя — възрази тя. — Ще успеете ли да поправите пресата?

— Не! Край с тази преса! Вече е старо желязо! Нямаме нито преса, нито набор, нито нищо! Вие двамата не ме ли чувате?

— Ами добре, значи трябва да се сдобием с друга преса — невъзмутимо сподели извода си Захариса.

— Дори ако е втора употреба, ще ни искат хиляда долара! — разгорещи се джуджето. — Дотук бяхме. Нищичко не ни остана!

— Имам малко спестявания. — Момичето избута отломките от плота на бюрото си. — Вероятно ще стигнат за някоя малка ръчна преса, за да започнем.

— Вече съм натрупал дългове — подхвана и Уилям, — но навярно ще успея да затъна с още няколкостотин долара.

— Според теб ще можем ли да си вършим работата тук, ако опънем платнище вместо покрив, или трябва да се преместим?

— Не искам да се местя. За няколко дни ще оправим всичко тук.

Джуджето сви пръстите си като фуния и кресна:

— Ехо-о-о! Обажда се здравият разум. Нямаме пари.

— Само че тук няма много място да се разгърнем — скептично се огледа Захариса.

— Накъде ще се разгръщаме?

— Към списанията. — Суграшицата се оплиташе в косата на момичето. Джуджетата се пръснаха наоколо в безнадежден опит да намерят нещо ценно. — Да, знам, че вестникът е особено важен, но пресата бездейства често. Освен това… убедена съм, че има пазар за нещо като… ами списание за дами…

— Пресата бездействала… — изсумтя Добровръх. — И занапред ще е все така.

— И какво ще има в списанието? — попита Уилям, без изобщо да слуша джуджето.

— О… Например мода. Снимки на жени с нови дрехи. Плетива. Такива неща. Само не ми казвай, че е прекалено скучно. Ще се купува.

— Дрехи? Плетива?

— Хората се интересуват и от това.

— Идеята не ми допада много — призна Уилям. — Остава да кажеш, че може би ще издаваме и списание само за мъже.

— Защо не? Ти какво би поместил в такова списание?

— О, не знам. Разни материали за питиета. И снимки на жени, които не носят… Както и да е. Бихме имали нужда от още хора, които да пишат за списанията.

— Извинете… — обади се Добровръх.

— Мнозина ще се справят добре с писането за такива издания — заяви Захариса. — Ако беше толкова трудно, и ние нямаше нищо да постигнем.

— Е, права си.

— И друго списание би се продавало успешно… — продължи момичето.

Зад нея се срути част от пресата.

— Ей, ей! Знам, че си отварям и затварям устата — настояваше джуджето. — Но дали издавам някакви звуци?

— Котки — изтърси Захариса. — Много хора обичат котките. Снимки на котки. Истории за котки. Обмислих го. Може да се нарича… „Всичко за котките“.

— И ще го издаваме заедно с „Всичко за жените“ и „Всичко за мъжете“? И „Всичко за плетенето“? И „Всичко за кекса“?

— Чудех се дали заглавието да не е „Домашен компаньон за дами“, но и твоето предложение звучи добре, признавам. Трябва да чуеш още нещо. В града има много джуджета. Бихме могли да издаваме списание за тях. Тоест… Какво носи модерното джудже през този сезон?

— Плетена ризница и кожа — озадачено отвърна Добровръх. — Но какво говориш?! През всички сезони пак си е плетена ризница и кожа!

Захариса остана глуха за думите на джуджето. Добровръх осъзна, че тези двамата са в някакъв свой свят, който никъде не се допираше до истинския.

 

 

— Струва ми се обаче, че малко ще захабим думите от употреба — спомена Уилям.

— Защо? Те никога не свършват. — Захариса лекичко го потупа по бузата. — Мислиш си, че написаната дума трае вечно ли? Не е така. Цялото това вестникарство е… думи, които траят ден. Или седмица.

— И после ги захвърлят — добави Уилям.

— Може би някои остават. В главите на хората.

— Да, но хартията накрая стига до другия край… — многозначително подсказа Уилям.

— Ти какво очакваше? Не са книги, а… думи, които идват и си отиват. Хайде, съвземи се малко.

— Имаме проблем.

— Какъв?

— Не ни стигат парите за нова преса. Бараката изгоря. Изхвърчахме от бизнеса. Свършено е с нас. Е, проумя ли?

Тя сведе поглед.

— Да — потвърди послушно. — Надявах се ти още да не си разбрал.

— А бяхме толкова близо… На крачка. — Извади бележника си от джоба. — С това щяхме да се развихрим. Изрових почти цялата история. А вече мога само да го дам на Ваймс…

— Къде е оловото?

Уилям се озърна. Бодони клечеше до съсипаната преса и се опитваше да погледне под нея.

— Няма и помен от оловото!

— Трябва да е все някъде — обади се Добровръх. — Доколкото знам, двайсет тона олово не стават да си ходят, защото им е писнало.

— Сигурно се е стопило — предположи Бодони. — Има застинали локвички по пода…

— Мазето — прозря Добровръх. — Я помогнете!

Джуджето награби овъглена греда.

— Идвам! — Уилям заобиколи окаяното си бюро. — И без това тук нямам какво да правя…

Впи пръсти в купчината отломки и дръпна…

Господин Шиш изскочи от ямата като повелител на демоните. Около него се виеха димни струи и гърлото му бълваше неспирен писък. Надигаше се неумолимо, отхвърли Добровръх с един замах и ръцете му се събраха около гърлото на Уилям, който се тръшна по гръб.

Удари се в бюрото и го прониза болка от нещо остро, забило се в ръката му. Нямаше време обаче да мисли за отминалата болка. Защото друга вече запълваше цялото му бъдеще. Лицето на създанието пред него беше само на педя, а зейналите очи гледаха през жертвата в нещо ужасно и пръстите му се свиваха все повече.

Уилям не бе и помислял, че някога охотно ще употреби изтъркана фраза от рода на „пръсти като клещи“, но докато съзнанието му се превръщаше в нажежен до червено тунел, вътрешният редактор се обади: „Да, точно сравнение заради механичния натиск, който…“

Очите пред него се кръстосаха. Писъкът секна. Съществото заподскача приклекнало.

Уилям забеляза, че и Захариса се отдръпна пъргаво.

Вътрешният редактор забърбори в захлас, докато наблюдаваше как Уилям я е зяпнал. „Тя срита мъжа в… А бе, сещаш се. Ето ти го влиянието на всички онези смешни зеленчуци.“

А той трябваше да получи своята История.

Надигна се и трескаво размаха ръце към джуджетата, вдигнали брадвите.

— Чакайте! Чакайте! Вижте… вие… ъ-ъ… Брат Шиш…

Болката пак го раздруса и той видя с ужас, че от ръкава му зловещо стърчи дългият пирон за забучване на хартийки.

Господин Шиш се старееше да съсредоточи погледа си върху момчето, което стискаше ръката си, но сенките не му позволяваха. А й вече не беше уверен, че е жив. Ами да! Това е то! Сигурно е мъртъв! Облаци дим, наоколо крещят, незнайни гласове му шепнат в ухото. Трябва да е някакъв ад, но… аха! Той си имаше и обратен билет…

Успя да се изпъчи. Измъкна изпод ризата си картофа на покойния господин Лале и го вдигна високо.

— И’м си к’т’ф. Вс’к м’е наред, а?

Уилям се блещеше към опушеното лице с кръвясали очи и страшна тържествуваща усмивка. После се вторачи в изсъхналия картоф на връвчица. В момента и той имаше не по-здрав досег с действителността от господин Шиш. Щом му показваха картоф, случката можеше да има един-единствен смисъл.

— Ъ-ъ… Не е много смешен, бих казал — промърмори и пак трепна, щом се помъчи да извади пирона.

И последният влак на мисълта дерайлира в главата на господин Шиш. Пусна картофа и с движение, подчинено само на инстинкта, извади дълъг кинжал изпод сакото си. Фигурата пред него избледняваше в поредната сянка сред множество други. Замахна бясно.

В този миг Уилям издърпа от ръката си дългото парче метал, ръката му се отплесна…

… и това беше последното, което господин Шиш осъзна во веки веков.

Суграшицата още съскаше по гаснещата жарава.

Уилям гледаше сгърченото от недоумение лице. Светлината в очите отсреща угасна и нападателят тупна на земята, стиснал яростно картофа.

— О… — промълви отнесено Захариса. — Ти забучи и него на пирона…

От ръкава на Уилям се процеждаше кръв.

— Аз… ъ-ъ… май имам нужда от превръзка.

Тя се втурна към него, разкъсвайки ръкава на блузата си.

— Не мисля, че е чак толкова зле — заотстъпва Уилям.

— Но какво е зтанало тук?

Уилям погледна първо окървавената си ръка, после се обърна към Ото, който стоеше върху купчина отломки с няколко пакета в ръце.

— Замо отзкочих да купя още кизелини и изведнъж взичко… Олеле… Ох…

Добровръх чевръсто извади камертон от джоба си и го чукна в шлема си.

— Бързичко, момци! — Размаха камертона и даде тон. — „О, ела ти да попеем…“

Джуджетата запяха дружно, но Ото ги спря със сдържан жест.

— Напълно зе владея, но най-изкрено ви благодаря. Няма нужда да ви разпитвам какво зе е злучило, нали? Разярена тълпа, нали? Винаги идва тълпата. Рано или къзно. Хванали за моя приятел Бориз. Показал им черната лентичка, а те замо зе разкикотили и…

— По-скоро се опитваха да довършат всички ни — поправи го Уилям. — Ех, жалко, че изтървах възможността да му задам няколко въпроса…

— Например „За пръв път ли душите някого?“ — предложи Бодони. — Или „На колко години сте, господин Убиецо?“

Някой се разкашля. Звукът като че идваше от джоба на мъртвеца.

Уилям огледа стъписаните джуджета за всеки случай — може би някой знаеше какво би трябвало да прави той. После неохотно и много предпазливо опипа омазненото сако и извади от страничния джоб тънка полирана кутия.

Отвори я и едно зелено духче надникна през отвора.

— Ъ?

— Какво?! — възкликна Уилям. — Персонален Дезорганизатор? Убиец с персонален Дезорганизатор?

— О, ще намерим интересни неща в „Задачи за днес“ — оживи се Бодони.

Духчето мигаше.

— Желаете ли да отговоря или не? Въведете Името Си Тук нареди да мълча въпреки богатия избор от звуци, с които да откликвам на всяко настроение или ситуация.

— Хъм… предишният ти собственик… го няма… — съобщи Уилям, озъртайки се към изстиващия господин Шиш.

— Вие ли сте новият собственик?

— Ами… вероятно.

— Поздравявам ви! — възкликна духчето. — Гаранцията не важи, ако това устройство бъде продадено, наето, прехвърлено, подарено или откраднато, освен ако е придружено от оригиналната си опаковка и останалите ненужни материали, които несъмнено сте изхвърлили, както и ако не е попълнена Втора част на настоящата гаранционна карта, която сигурно сте загубили, и ако тя не е била изпратена в Тхттв ггж, тххтфджхсссджк, както и ако не е посочен регистрационният номер, на който изобщо не сте обърнали внимание.^[1] Желаете ли да изтрия съдържанието на паметта си? — Духчето измъкна отнякъде пръчица с памучно топче накрая и се приготви да я пъхне в твърде голямото си ухо. — Изтриване на паметта — Д/Н?

— Твоята… памет ли?

— Да. Изтриване на паметта — Д/Н?

— Н! — спря го Уилям. — А сега ми кажи какво точно си спомняш.

— Трябва да натиснете бутона „Припомняне“ — сприхаво го осведоми духчето.

— И какво ще се случи?

— Едно чукче ме удря по главата и аз поглеждам кой бутон е натиснат.

— А защо не си… ъ-ъ, припомниш направо?

— Вижте какво, аз не измислям правилата. Трябва да натиснете бутона. Описано е в инструкцията за…

Уилям внимателно остави кутията в единия край на бюрото. В джоба на мъртвеца намери и няколко кадифени кесийки. Пусна и тях на бюрото.

Няколко джуджета се бяха спуснали до половината на желязната стълба. Бодони се качи обратно с доста умислен вид.

— Там има още един човек. Лежи в… оловото.

— Мъртъв ли е? — попита Уилям, вторачен в кесийките.

— Надявам се. Най-искрено се надявам. Може да се каже, че е оставил следа от себе си. И е малко… хрускав. Отгоре на всичко от главата му стърчи забита стрела.

— Уилям, осъзнаваш ли, че грабиш труп? — намеси се Захариса.

— О, добре. Тъкмо няма да възрази — разсеяно отвърна той.

Изсипа първата кесийка и по почернялото дърво се разпиляха скъпоценни камъни.

От гърлото на Добровръх се изтръгна задавен звук. След златото скъпоценните камъни бяха най-добрите приятели на джуджетата.

Уилям опразни и останалите кесийки.

— Според теб колко струва всичко? — подхвърли през рамо на Добровръх.

Джуджето вече бе извадило монокъл от вътрешния си джоб и оглеждаше по-големите кристали.

— Какво? А? О, десетки хиляди. Може би стотина хиляди. Или още повече. Ей този струва поне хиляда и петстотин, а не е най-хубавият.

— Явно ги е откраднал! — възмути се Захариса.

— Не е — увери я Уилям спокойно. — Щяхме да чуем за толкова голяма кражба. Ние научаваме всякакви неща. Някой младеж сигурно би се отбил да ти разкаже. Моля те, провери дали няма и портфейл.

— Що за идея! И как си го…

— Потърси скапания портфейл, казах — прекъсна я Уилям. — Това е история. Аз ще му погледна краката и за мен също няма да е особено удоволствие. Да оставим истерията за после. Хайде. Моля те.

Откри полузараснала рана от ухапване на крака на мъртвеца. Вдигна и своя крачол, за да сравни раните, докато Захариса се извръщаше и умърлушено вадеше кафяв кожен портфейл от вътрешния джоб на сакото.

— Нещо насочва ли ни към самоличността му? — попита Уилям.

Измери следите от зъбите с молива си. Чувстваше се странно невъзмутим. Не знаеше дали изобщо мисли в момента. Всичко сякаш се случваше насън… или в друг свят.

— Ами… Има нещо пирографирано на портфейла…

— И какво е написано?

— „Изобщо не съм душица.“ Питам се що за човек е бил, щом е имал такъв надпис на портфейла си.

— Не е бил душица, това е ясно. Друго има ли?

— Листче с адрес. Ъ-ъ… Виж, Уилям, нямаше време да ти разкажа, но…

— Кой е адресът?

— Смотаната улица, номер 50. Ами… Тъкмо там ме хванаха тези двамата. Имаха си ключ и изобщо… Ъ-ъ… Там е къщата на твоето семейство, нали?

— Кажи какво искаш да ги правим тези камъчета — намеси се Добровръх.

— Тоест… — нервно продължи момичето — … ти ми даде ключ, така де… Но там имаше един мъж в избата и беше прекалил с алкохола. Много приличаше на лорд Ветинари. После нахълтаха тези мъже, повалиха Скалата и…

— Не се опитвам да ти внуша нищо — дъднеше Добровръх, — но ако не са откраднати, знам няколко местенца, където ще ни дадат прилична цена дори посред нощ…

— … разбира се, държаха се крайно неучтиво и нищо не можех да направя…

— … само ти подсказвам, че добре ще ни се отразят малко налични, и то веднага…

Момичето и джуджето проумяха едновременно, че Уилям не ги слуша. С лишено от изражение лице се бе затворил в личен малък мехур от тишина.

Той бавно придърпа Дезорганизатора и натисна бутона „Припомняне“. Чу се приглушено „Ох!“.

— … нйип-нйип мапняп нйиии-уидълуидълуиии…

— Какъв е този шум? — учуди се Захариса.

— Така си спомнят духчетата — разсеяно обясни Уилям. — То… като че превърта живота си отзад напред. Имах Дезорганизатор от по-ранната версия…

Шумът спря изведнъж. Духчето попита подплашено:

— И какво го сполетя?

— Върнах го в магазина, защото не работеше добре.

— Олекна ми… — призна си духчето. — Ще се слисате, ако ви разкажа някои от нещата, които хората са правили на МК I. А какво му беше на вашия?

— Падна от третия етаж, защото се инатеше. Това духче изглежда беше необичайно схватливо за расата си. Веднага отдаде чест.

— … уидълуидълуидъл няп-нярк… „Проба… Май работи…“

— Това е гласът на брат Шиш! — сепна се Захариса.

— „… кажи нещо, господин Лале.“ — Зазвуча влажното ръмжене на сестра Дженифър. — „Че к’во да кажа? То си е …ана смахната работа да приказваш на кутия.“ „Тази кутия, господин Лале, може да се окаже нашият пропуск за по-добри времена.“ „Мислех, че бездруго ще вземем …аните пари.“ „Да, но това тук ще ни помогне да ги задържим“… нйип-нйип…

— Малко по-нататък — нареди Уилям.

— … уии… „… кучето има своя индивидуалност. Това е важно. А правните прецеденти…“

— Въртел! Адвокатът! — наежи се Бодони.

— Какво да правя със скъпоценностите? — тежко изрече Добровръх.

— … нйип-нйип… „Бих могъл да добавя към хонорара ви скъпоценни камъни за още пет хиляди долара…“ …нйип… „Искам да знам от кого получавам тези заповеди…“ …нйип… „…не вършете глупости. Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове…“

От ужас духчето пропускаше думите. Уилям натисна бутона „Пауза“.

— Въртел му е платил. Чу ли споменаването за клиентите? Разбираш ли? Това е един от нападателите на Ветинари! И те са имали ключ за нашата къща?

— Но ние не можем да задържим парите! — скастри го Захариса.

Уилям пак натисна другия бутон.

— … нйип… „…Казвал ли съм ви, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?“

— Просто е очевидно, че ние… — упорстваше Захариса.

Уилям натисна бутона.

— Уидълуидълуидъл… „… че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите…“

И отново.

— „… може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите…“

— „… да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите…“

— „… преди истината да си обуе ботушите…“

— Уилям, какво ти е? — разтревожи се Захариса, когато той застина неподвижно.

— Закъснял шок — прошепна й Добровръх. — Случва се.

— Гунила — рязко изрече Уилям, без да ги поглежда, — нали каза, че можем да имаме друга преса?

— Не, казах, че струват…

— … малка шепа рубини може би?

Добровръх разтвори пръсти.

— Значи са наши, така ли?

— Да!

— Е… Сутринта мога да купя и десетина преси, ама не е като кесия бонбонки…

— Ще печатаме след половин час! — отсече Уилям. — Ото, от теб искам да снимаш крака на брат Шиш. Всички да бъдат цитирани, дори Дъртия Гнусен Рон. Ото, и снимка на Рошльо! И искам преса!

— Ама къде да ти намеря преса посред…

Подът се разтресе. Купчинката рубини се разпръсна.

Всички извиха очи към ярко осветените прозорци на „Вестителя“.

Захариса гледаше Уилям със зейнали очи и дишаше толкова бурно, че Ото си закри очите и започна да си тананика отчаяно.

— Ето я твоята преса! — извика тя. — Само трябва да си я вземеш!

— Ъхъ, ама да откраднеш такова… — възпротиви се джуджето.

— Назаем — подчерта Уилям. — А половината скъпоценности са ваши.

Ноздрите на Добровръх тъкмо се раздуваха.

— Хайде да… — изрева и спря. — Нали чух правилно, че половината са наши?

— Да!

— Хайде да го направим, момци!