Тери Пратчет
Истината (16)

Господин Лале вече се тревожеше, а това не му беше присъщо. Обикновено причиняваше безпокойство, обаче сам не го изпитваше. Но господин Шиш се държеше сбъркано и понеже именно той се занимаваше с мисленето в Новата фирма, това си беше сериозна причина за загриженост. Господин Лале го биваше да цепи секундата при нужда, а опреше ли до възхищение от изкуството, лесно боравеше и с векове. Затрудняваха го времевите промеждутъци по средата. За тях имаше нужда от господин Шиш, който обаче си говореше сам и все се озърташе към сенките.

— Ще се разкараме ли оттука? — попита господин Лале с надеждата да подтикне партньора си в правилната посока. — Прибрахме си …аните пари с грамадна …ана премия, има ли …ан смисъл да се размотаваме още?

Притесняваше го и постъпката на господин Шиш спрямо …ания адвокат. Досега нямаше навик да насочи оръжие към някого и да не натисне спусъка. Новата фирма не си губеше времето със заплахи. А тази …ана приказка „Днес няма да те довърша“? Аматьорско изпълнение.

— Питах те няма ли да се…

— Ей, ти как мислиш — какво става с хората след смъртта?

Господин Лале беше потресен.

— Що за …ан въпрос?! Знаеш какво става!

— Тъй ли…

— Ами да. Помниш ли като трябваше да оставим оня тип в …аната плевня и чак след седмица успяхме да го заровим както си му е редът? Забрави ли на какво се беше…

— Не за труповете ти приказвам!

— А, за ония религии, значи…

— Да!

— Никога не съм се плашил от тия неща.

— Никога ли?

— И един …ан път дори. Имам си моя картоф.

Господин Лале откри, че е изминал последните крачки сам, защото господин Шиш е спрял като закован.

— Картоф ли?

— Ъхъ. Нося си го на връвчица.

Господин Лале се потупа по огромния гръден кош.

— И това ли е религия?

— Ъхъ. Ако си носиш картофа, като умреш, всичко е наред.

— Коя религия е тази?

— Де да знам! Не съм чувал за тия неща извън мойто село. Тогава бях дребосък. А бе, същото както с боговете, чатна ли? Когато си малък, втълпяват ти: „Ей туй е Господ, толкоз.“ А като пораснеш, гледаш — те били …ани милиони. Туй е то религията.

— Значи всичко ти е наред, ако си носиш картофа, когато умреш?

— Тъй, тъй. Тогава ти позволяват да се върнеш и да живееш пак.

— Дори… — Господин Шиш преглътна, защото навлизаше в територия, която не бе отбелязана на мисловния му атлас. — Дори да си вършил разни неща, за които хората казват, че били лоши ли?

— А, ако си кълцал разни хора и си ги бутал от …ани скали ли?

— Да, бе, за същото ти говоря…

Господин Лале подсмръкна и носът му светна за миг.

— Е-е… няма страшно, стига да се разкайваш, ама наистина.

Господин Шиш се слиса, пък и се настрои леко недоверчиво. Но чувстваше как нещо го… застига. Мяркаха се лица в мрака, почти успяваше да чуе разни гласове. Вече не смееше да се озърне, да не би да види някого зад гърба си.

А само за един долар можеше да си купи цял чувал картофи…

— И върши ли работа?

— И още как! В моя край хората правят тъй от …ани столетия. Нямаше да спазват обичая, ако не им вършеше …ана работа, нали?

— И къде е тоя твой край?

Господин Лале добросъвестно се съсредоточи върху въпроса, но в паметта му имаше твърде много зараснали белези.

— Имаше… гори. И… едни такива ярки свещи — мърмореше си под носа. — И… тайни — добави, загледан в нищото.

— И картофи ли?

Господин Лале се върна в настоящето.

— Ъхъ, как тъй без тях. Винаги ги имаше …аните картофи. Щом си носиш картофа, всичко е наред.

— Но… Защо ли си мислех, че трябва да се молиш в пустини, да ходиш в храма всеки ден, да пееш песнички, да даваш това-онова на бедните…

— А, няма лошо и туй да правиш — успокои го господин Лале. — Ама трябва да си носиш и …ания картоф.

— И се връщаш в света жив?

— Тъй, ами. За к’во ти е да се върнеш мъртъв? Тогава кой ще познае, че си се върнал?

Господин Шиш отвори уста да отговори, но изражението му се промени и той изсъска:

— Някой сложи ръка на рамото ми!

— Господин Шиш, добре ли си?

— Никого ли не виждаш?

— Никого.

Господин Шиш сви юмруци и се обърна. Имаше много хора на улицата, но изобщо не го поглеждаха. Опита се да пренареди мозайката, в която бързо се превръщаше главата му.

— Да… Добре. Сега ще… ще се върнем в къщата, нали така, и ще… ще вземем другите диаманти, ще очистим Чарли и… ще намерим сергия за зеленчуци… Да не е някакъв особен картоф?

— А, не.

— Така… но първо…

Господин Шиш поспря и мисленият му слух чу как нечии стъпки замряха зад него само миг по-късно. Знаеше, че гадният вампир му е сторил това. Онази тъма беше като тунел и в нея имаше неща…

Господин Шиш вярваше непреклонно в заплахите и насилието, а в такъв момент не можеше да не вярва и в отмъщението. Един вътрешен глас, който в момента заместваше благоразумието му, вдигна шумна врява, но го заглуши по-първична реакция.

— Онзи скапан вампир е виновен. А да убиеш вампир… ей, това си е направо добрина, нали? — Той се ободри. Вече виждаше светлината на спасението чрез праведни дела. — Всеки знае, че имат зловещи окултни дарби. Може дори да ми се зачете, а?

— Ъхъ. Ама… на кого му пука?

— На мен.

— Бива, щом е тъй…

Дори господин Лале не беше настроен да спори, когато чуеше този глас. Пожелаеше ли да се държи неприятно, господин Шиш ставаше много изобретателен. А и неписаните правила не позволяваха да оставиш зад себе си безнаказана обида.

Само че опасенията проникваха дори в съсипания от соли за вана и нафталин мозък на господин Лале. Винаги се бе възхищавал на безстрашието на партньора си, особено в боравенето с дълги изречения.

— С какво ще го довършим? С трепетликов кол ли?

— Не… С този искам да съм сигурен.

Господин Шиш запали цигара с леко трепереща ръка и остави клечката да се разгори.

— А, ясно — прозря господин Лале.

— Хайде да го направим.

 

 

Челото на Скалата се набръчка, докато оглеждаше емблемите, заковани около входа на градската къща на семейство Дьо Слов.

— Тия неща какви са?

— Означават, че гилдиите ще се захванат с всекиго, който влезе с взлом — обясни Захариса и затърси ключа в чантичката си. — Нещо като проклятие, само че това действа наистина.

— Туй да не е на убийците? — посочи тролът към грубовато изобразен щит с плащ, кинжал и два кръста.

— Да. Те ще изпълнят поръчка за всеки нарушител.

— Хич не ща да се занимават с мене. Добре, че носиш ключ…

Ключалката щракна и вратата се отвори.

Захариса бе влизала поне във фоайетата на някои от истинските палати в Анкх-Морпорк, когато обитателите им подпомагаха по-изискани благотворителни начинания. Но едва сега видя как може да се промени сградата, когато никой не живее в нея. Беше заплашителна, а и с някак неправилни пропорции. Вратите изглеждаха прекалено широки, таваните — твърде високи. Задушната пустота започваше да й досажда като главоболие.

Зад нея Скалата запали две свещи. Но и в тяхната светлина Захариса се озова обградена от сенки.

Не беше трудно да намери централната стълба. Бе запомнила обясненията на Уилям и те я отведоха в покои, далеч по-големи от целия й дом. А гардеробът се оказа просторна стая със закачалки.

Роклите блещукаха в сумрака. И миришеха силно на нафталин.

— Я, че интересно… — обади се Скалата.

— Това е против молци — осведоми го момичето.

— Не, аз се загледах в следите по пода. Имаше ги и долу.

Захариса най-сетне откъсна поглед от дългите редици окачени рокли и също се заозърта. Нямаше съмнение, че някой е стъпвал в праха по пода.

— Ъ-ъ… може би идва чистачка? Все някой би трябвало да се отбива, за да нагледа къщата.

— И вместо да чисти, само се разхожда, а?

— Сигурно някой идва да проверява… — разсеяно смънка Захариса.

Една синя рокля й шепнеше: „Облечи ме, подхождам ти идеално. Виж как цветът ми ще се прелива, щом съм на теб.“

Скалата пипна топчетата, разпилени по тоалетната масичка.

— Като гледам, тия молци доста са се настървили по нафталина…

— Не ти ли се струва — обади се замислено Захариса, — че тази рокля е прекалено… смела за мен?

Скалата се озадачи. Не го бяха взели на работа заради компетентността му по въпросите на модата.

— А, то и вие не сте от плашливите, ще й се сопнете…

— Исках да кажа — дали няма да изглеждам разпусната жена с тази рокля?

— Че к’во разпуснато има, като ще ви лепне по тялото?

Захариса се отказа да търси експертното му мнение.

— Струва ми се, че госпожа Ютийска ще може да ми я нагласи по мярка… — промълви замислено.

Изкушаваше се да остане още малко заради изобилието от тоалети. Но не се чувстваше на мястото си. А вътрешното гласче й подсказваше, че жена със стотици рокли в гардероба повече ще се ядоса, ако някоя липсва, отколкото ако има само десетина. Отгоре на всичко безлюдният мрак наоколо й опъваше нервите. В него се криеше призрачното присъствие на хората, живели тук.

— Да си вървим.

Вече прекосяваха фоайето, когато някой запя.

Думите не се различаваха, а в мелодията се усещаше влиянието на алкохол. Нямаше съмнение обаче, че звуците се разнасят изпод краката им.

Скалата вдигна рамене, когато Захариса го погледна с безмълвен въпрос.

— Може молците да се черпят…

— Трябва да има поне някакъв иконом… Дали не е по-добре да… нали се сещаш, да споменем, че сме наминали? — поколеба се Захариса. — Не е особено учтиво да вземем нещо и да се изнижем…

Намериха зелена врата, забутана зад стълбата, и я отвориха. Пеенето заехтя по-гръмогласно, но секна мигновено, щом тя смънка в тъмнината:

— Извинете…

След малко човекът изрече отдолу:

— Здрасти! Как сте? Аз съм си върхът!

— Това съм… ами… аз. Уилям каза, че нямал нищо против…

Захариса говореше като човек, готов да се извини и на обирджия, че го е сварил в дома си.

— Кой, господин Нафталинен нос ли? Хъ! — отвърна гласът.

— А… вие добре ли сте?

— Не мога да докопам… заради… ха-ха-ха… всичките тия вериги… ха-ха-ха…

— Да не сте… болен?

— Не, много съм си добре, изобщо не съм болен, само попрекалих…

— И с какво попрекалихте? — попита момичето от висотата на възпитанието си.

— …бе, как бяха… тия неща, дето… ги сипват в бъчви?

— Да не сте пиян?!

— А така! Ей тая дума забравих! Пиян като… как беше…

Звънна стъкло.

Свещите мъждиво разкриха пред очите им несъмнена изба, в която мъж седеше отпуснато до стената, а верига свързваше единия му глезен и зазидана в пода халка.

— Вие… да не сте затворник? — провери очевидното Захариса.

— А-ха-ха…

— И откога сте тук?

— Години…

— От години ли?

— Не, бе, много години имам… — Мъжът вдигна бутилка й се вторачи отблизо в нея. — Я… Годината на Покаяната камила… страхотна беше… Ами тая… Годината на Преобразения плъх… също страхотна… Всичките бяха страхотни… Ама да имаше поне една бисквитка да си гризна…

Знанията на Захариса за виното се изчерпваха с факта, че „Шато Мезон“ е много популярна марка. Но не смяташе, че е задължително хората да бъдат оковавани, за да пият, дори да им се поднася онзи ужас от Ефеб, който залепя чашата за масата.

Пристъпи неуверено напред и пламъчето на свещта огря по-добре лицето на мъжа. Макар и разкривено от усмивка на тежко опиянение, стори й се познато. В края на краищата виждаше го всеки ден на монетите в ръцете си.

— Хъм… Скала, ела за малко, моля те.

Вратата се удари в стената и тролът слезе бързешком в избата, но само защото се търкаляше презглава по стъпалата.

Господин Лале се появи на площадката горе. Разтриваше си юмрука.

— Ей го господин Кихавица! — зарадва се окованият Чарли и вдигна бутилка за наздравица. — Цялата банда се събра! Йе-е!

Скалата стана, но леко залиташе. Господин Лале слезе в избата, разтрошавайки в движение парапета. Тролът вдигна юмруци в класическа боксьорска поза, противникът му обаче презираше тези глезотии. Просто го цапардоса с тежкото старо дърво и го запрати в ъгъла.

Чак тогава великанът се помъчи да фокусира своите въртящи се зеници към Захариса.

— Ти пък коя си, да те вземат …аните дяволи?

— Не смейте да псувате пред мен! — сряза го момичето. — Как не ви е срам да псувате пред една дама?!

Той като че се смути.

— Ама аз не си падам по …аните псувни!

— О, но аз вече съм ви виждала, вие сте… Знаех си, че не сте праведница, за каквато се представяхте!

Щракна арбалет. Определени тихи звуци стигат надалеч и имат голяма възпираща сила.

— Някои мисли са прекалено нечестиви, за да ги изричаме гласно — осведоми я кльощаво човече, което я оглеждаше над насочената към нея пружинна цев. — Вие какво търсите тук, госпожице?

— А вие пък бяхте брат Шиш! И нямате никакво право да влизате тук! Аз обаче имам ключ!

Онези части от съзнанието на Захариса, които имаха задължение да мислят за страхотии и ужасии, настояваха тя да ги изслуша. Но понеже бяха част именно от нея, държаха се много благопристойно и тя се престори, че не ги чува.

— Ключ? — повтори брат Шиш и слезе в избата.

Дори в сегашното си състояние не забравяше да насочва оръжието към Захариса.

— И кой би могъл да ти даде ключ?

— Не се доближавайте! Не смейте да вървите към мен! Още една крачка и… и ще си запиша всичко!

— Брей… Друго може и да не знам, но от думи не боли — заяви господин Шиш. — Чувал съм какви ли не…

Млъкна, лицето му се сгърчи и за миг изглеждаше, че ще рухне на колене. Изопна се отново и се вторачи в момичето.

— Ти идваш с нас. Не ми разправяй, че ще пищиш, защото сме сами тук. Бездруго съм се наслушал на…

Отново сякаш омекна, но пак се опомни. Захариса зяпаше втрещена люшкащия се смален арбалет. В съзнанието й вече надделяваха частите, според които да си затваряш устата е много полезно за дълголетието.

— Ами тия двамата? — посочи господин Лале. — Сега ли ще ги очистим?

— Окови трола и ги зарежи.

— Ама ние винаги…

— Зарежи ги!

— Ей, ти добре ли си?

— Не съм! Просто ги зарежи, разбрахме ли се? Нямаме време!

— А, имаме си и още как…

— Аз нямам! — Господин Шиш застана пред Захариса. — Кой ти даде ключа?

— Няма да ви…

— Искаш ли господин Лале да се сбогува нежно с тези две приятелчета?

Главата на господин Шиш бръмчеше, а и поначало той трудно си представяше кое как би трябвало да става в една по-морална Вселена. Все пак се успокояваше, че така е добре. Сенките на двамата досадници ще подгонят господин Лале, а не него…

— Тази къща принадлежи на лорд Дьо Слов и неговият син ми даде ключа! — победоносно обяви Захариса. — Видяхте ли сега?! Тъкмо с него говорихте в редакцията! Вече знаете в какво сте затънали до ушите, а?

Господин Шиш я изгледа.

— Имам намерение да науча. Не бягай. Изобщо не пискай. Върви нормално и всичко… — Запъна се и промърмори: — Щях да кажа „ще свърши добре“, но е тъпо, нали?

 

 

Нямаше как да върви бързо по улиците, съпроводен от тайфата. За тях светът беше нескончаема пиеса, художествена галерия, мюзикхол, ресторант и плювалник. Пък и никому от тайфата не би хрумнало, че може да стигне някъде по права линия.

Придружаваше ги и пуделът Хитрушко, който се стараеше да върви по средата на групичката. Нямаше и помен от Кост В Гърлото. Уилям предложи да носи Рошльо, защото вече се чувстваше донякъде негов собственик. Или поне на дял за сто долара. Пари, които нямаше, но утрешният брой на вестника щеше непременно да ги изплати.

Опитваше се да измисли заглавието. Още не бе овладял тънкостите. Имаше толкова много за казване, а Уилям не знаеше как да вмести огромната бъркотия на света в няколко думи. Захариса се справяше по-добре от него, защото смяташе думите за купчини букви, които могат да бъдат слепени както и да е. Най-доброто й постижение беше по повод на някакви досадни препирни в една от гилдиите и гласеше:

РАЗКРИТИЯ

ЗА СМАЙВАЩА

РАЗПРАВИЯ

В ГИЛДИЯТА

Уилям просто не бе свикнал да оценява думите само по дължината им, докато у нея навикът се вкорени само за два-три дни. Вече се наложи да я възпре, когато си бе наумила да нарече лорд Ветинари „Градоначалника“. Формално погледнато, не беше изключено и такова определение за поста му, ако човек поумува над тълковния речник, пък и се побираше на една колона. Уилям обаче се почувства сериозно застрашен, още щом зърна думата.

Именно заради този унес нахълта в печатницата, следван по петите от тайфата, без да забележи нищо тревожно, докато не зърна лицата на джуджетата.

— А, ето го и писача — изпречи му се господин Шиш. — Господин Лале, затвори вратата.

Великанът затръшна вратата с едната си ръка. С другата запушваше устата на Захариса, чиито очи следяха неотлъчно Уилям.

— О, донесли сте ми кученцето — отбеляза господин Шиш, но Рошльо заръмжа срещу него.

Уилям отстъпваше заднешком.

— Стражата скоро ще бъде тук — предупреди той.

Рошльо ръмжеше все по-силно.

— Вече хич не ме е грижа за Стражата — сподели господин Шиш, доближил пружинната цев на една педя от лицето на Уилям. — Знам разни неща. И имена. Къде е проклетият ви вампир?

— Не знам! — Озъби се Уилям. — Не стои по цял ден и цяла нощ при нас!

— Тъй ли било? Ами чуй тогава аз какво ще ти кажа! Ако той не цъфне тук до две минути, ще…

Рошльо се изтръгна от ръцете на Уилям. Лаеше пискливо и трескаво като всяко дребно псе, озверяло от ярост. Шиш отскочи с ръка пред лицето си, за да се опази. Натисна спусъка и стрелата улучи един от фенерите над пресата. Горящото масло плисна върху оловни букви, люлеещи се кончета и джуджешки глави.

Господин Лале пусна Захариса, за да се притече на помощ на колегата си. В мудно потеклото време на вихрената суматоха момичето се завъртя на място и заби решително коляно в мястото на тялото му, заради което зеленчуците понякога са толкова смешни.

Уилям я награби, устремил се към вратата, и я извлече на студа. Едва се промъкна обратно през юрналата се тайфа, която реагираше на огън, както при споменаването на вода и сапун. Видя стаята осеяна с горящи парчетии. Джуджетата се бореха да угасят пламъците — преди всичко в брадите си. Неколцина пристъпяха към господин Лале, който повръщаше, опрял длани на пода. А господин Шиш размахваше ръце, но не успяваше да се отърве от вбесения Рошльо. Кучето хем успяваше да ръмжи, хем забиваше зъби до костта на мишницата му.

Уилям сви длани около устата си.

— Махайте се оттук веднага! Кутиите!…

Едно-две джуджета го чуха и се озърнаха към рафтовете с кутиите пресъхнала боя. В този миг капакът на първата се прасна в тавана.

Прастарите тенекии вече бяха само ръжда, скрепена от клеясали химикали. Още няколко кутии се подпалиха.

Господин Шиш подскачаше напред-назад и се мъчеше да изтръска кучето от ръката си.

— Махни гадната твар от мен! — изрева по някое време.

— Остави го …аното куче, …аните ми дрехи горят! — кресна господин Лале, като гасеше ръкава си.

Съд с някогашен емайллак изфуча от пламъците, засъска във въздуха и избухна върху пресата. Уилям се вкопчи в рамото на Добровръх.

— Казах да излизате!

— Пресата ми гори!

— По-добре тя, а не ние! Вън веднага!

 

 

За джуджетата се говореше, че повече милеят за нещата като желязо и злато, а не за себеподобните си. В края на краищата в света има ограничени запаси от желязо и злато, докато населението му несъмнено се множи. Такива приказки се чуваха предимно от устите на хора като господин Уайндлинг.

Но джуджетата наистина милееха свирепо за вещите си. Защото без предмети наоколо всички се превръщаме в някакви си разумни животни.

Печатарите се скупчиха отпред, готови да замахнат с брадвите. Вратата бълваше задушлив кафяв пушек. Пламъци ближеха стрехите. Тенекиеният покрив се огъваше и хлътваше.

Димяща топка излетя през вратата и трите джуджета, които завъртяха брадвите, замалко не се посякоха взаимно.

Козината на Рошльо беше опърлена тук-там, но очите му сияеха. Още ръмжеше.

Позволи на Уилям да го вдигне. Обърна глава тържествуващо към бараката и наостри уши.

— Свършено е — промълви Захариса.

— Може да са се изнизали през задния изход — напомни Добровръх. — Бодони, върви с още неколцина да погледнеш.

— Храбро куче — вметна Уилям.

— По-добре „смело“ — унесено го поправи момичето. — Само пет букви и се помества чудесно на една колона. Не… И „храбро“ подхожда, защото ще напишем…

ХРАБРО

КУЧЕ

ХАПЕ

ЗЛОДЕИ

— … и ще подравним заглавието симетрично.

— Ех, да можех и аз да мисля със заглавия! — потрепери Уилям.

 

 

В мазето беше влажно и хладно.

Господин Шиш се завря в един ъгъл и угаси с длани димящите дупки по костюма си.

— Тук сме като в …ан капан — изпъшка господин Лале.

— Брей… Това е каменна зидария — натърти господин Шиш. — Под, стени, таван — всичко е от камък. А той не гори, чатна ли? Ще си седим мирно и тихо, докато горе угасне.

Господин Лале се заслуша в шума на пожара над тях. Под отворения капак по пода играеха червени и жълти отблясъци.

— Не ми харесва тая …ана история.

— И по-зле сме били.

— Ама не ми харесва!

— Недей да се палиш и ти. Ще се измъкнем. Не съм роден за да се препека накрая!

 

 

Пламъците ревяха около пресата. Последните кутии с боя се въртяха и пръскаха горящи струйки.

В средата огънят беше жълтеникавобял и вече пращеше около рамките с набраните оловни букви.

Оформяха се сребристи капчици. Буквите се слягаха и сливаха. За миг думите сякаш заплуваха върху стопения метал, после и те изчезнаха. От нажежената преса, от горящите дървени сандъци, от купчинките усърдно отмъквано и грижливо прибрано олово потекоха тънки ручейчета. Срещаха се и набъбваха. Скоро подът се превърна в подвижно огледало, в чиито дълбини играеха обърнати пламъци.

Саламандрите над работната маса на Ото усетиха жегата. Зарадваха й се. Техните предшественици бяха живели във вулкани. Оживиха се и замъркаха.

Господин Лале кръстосваше мазето като уловен звяр. Взе една от клетките и се взря в животинките.

— Какви са тия …ани твари? — Пусна я на масата и забеляза тъмната стъкленица до нея. — А на тоя …ан буркан защо пише „Повишено внимание“?

Змиорките вече бяха възбудени. И те усещаха жегата, но произхождаха от дълбоки пещери с ледени потоци.

Недоволството им се въплъти в приливна вълна от мрак.

Почти целият изблик мина направо през мозъка на господин Лале. Но остатъците от този жилав орган бяха оцелели при всеки опит на собственика да ги довърши, пък и господин Лале рядко използваше мозъка си, за да не страда излишно.

Все пак му се мярнаха за миг снегове, борови гори, горящи къщи, църква. Бяха потърсили убежище там. Тогава беше малък. Спомни си големите сияещи рисунки — другаде не бе виждал такава пъстрота…

Примига и изтърва стъкленицата.

По пода се разпиляха парчета. Змиорките отново заляха мазето с тъма и отчаяно запълзяха край стените, пъхайки се в първата намерена пукнатина.

Господин Лале се озърна заради странен звук. Партньорът му бе коленичил и стискаше главата си с длани.

— Ей, не си ли добре?

— Те са точно зад гърба ми! — прошепна господин Шиш.

— А, не, авер, тука сме си само двамата.

Господин Лале потупа партньора си по рамото. Вените по челото му се издуха от усилие да измисли нещо подходящо за случая. Но паметта я нямаше. В най-ранни младини се бе научил как да заличава спомените. И може би затова реши, че господин Шиш ще живне, ако се върне духом в доброто старо време.

— Ей, помниш ли как Герхард Ботуша и неговата банда ни затиснаха в оная …ана изба насред Куирм? А помниш ли как си разчистихме сметките с тях после?

— Да — отрони господин Шиш, забил поглед в стената. — Помня.

— Ами оня старец в Генуа, дето уж нямаше да е в къщата? И как заковахме …аната врата и…

— Млъкни! Млъкни!

— Само се опитвах да те ободря.

— Не беше редно да убиваме всички онези хора… — прошепна едва чуто господин Шиш.

— Че защо? — заинати се господин Лале, но отново се втресе от изпокъсаните нерви на колегата си.

Опипа кожената връв около шията си и усети успокояващата бучица на картофа. Беше му голяма утеха при такива изпитания.

Нещо прокапа зад него и той се развесели.

— Ей, измъкнахме се и тоя път. Като гледам, заваля …ан дъжд.

През отвора в тавана на мазето вече падаше порой от сребърни капки.

— Това не е вода! — изпищя господин Шиш.

Капките се сливаха в плътна струя. Трупаше се чудновата безформена купчинка, но течността продължаваше да се разлива по пода.

Шиш и Лале опряха гърбове в далечната стена.

— Разтопено олово — промърмори Шиш. — Печатат си вестника с него!

— И още колко …ано олово ще се излее тук?

— Не може да натрупа повече от три-четири пръста над пода…

Щом разширяващата се локва докосна масата на Ото, от дървото изригна пушек.

— Трябва да стъпим върху нещо — сети се Шиш. — Само докато изстине! Тук си е направо ледено, ще стане бързо!

— Да, ама няма нищо, само ние сме! И не можем да излезем!

Господин Шиш закри очите си с ръка и вдиша дълбоко въздух, който вече пареше заради сребристия дъжд.

Отвори очи. Господин Лале го гледаше послушно. Шиш беше мислителят в Новата фирма.

— Имам… план.

— Ъхъ, знаех си. А тъй.

— Моите планове винаги са добри, нали?

— Ъхъ, измисляш …ани чудеса, открай време ти го казвам. Като оня път, дето ти хрумна да извием…

— И винаги мисля за доброто на фирмата, нали?

— Ъхъ, няма спор.

— И така… планът… не е, разбираш ли, съвършен, но… Ох, по дяволите приказките! Дай ми твоя картоф.

— Какво?

Ръката на господин Шиш се протегна внезапно и почти опря пружинната цев във врата на господин Лале.

— Няма време за разправии! Дай ми скапания картоф на секундата! Точно сега не е моментът ти да мислиш!

Раздвоен, но както винаги уверен в способността на господин Шиш да намери път към оцеляването, господин Лале изхлузи връвта презглава и я остави в пръстите на партньора си.

— Така… — Едната буза на господин Шиш заподскача. — Както аз виждам нещата…

— Ей, побързай! — обезпокои се господин Лале. — Вече е на една стъпка от нас!

— … както аз виждам нещата, господин Лале, аз съм дребен на ръст. Няма да имаш полза, ако стъпиш върху мен. Но ти си грамаден мъж, господин Лале. Не бих искал да гледам как страдаш.

Натисна спусъка. Не можеше да не улучи.

— Съжалявам — прошепна сред тежкото плискане на оловото. — Много съжалявам. Но не съм роден да се препека накрая.