Тери Пратчет
Истината (14)

Валеше суграшица. Брат Шиш и сестра Лале тичаха и се подхлъзваха на всяка крачка. В мъгливия въздух зад тях отекваха пронизителни подсвирквания.

— Хайде, де! — кресна Шиш.

— Ама тия …ани чували тежат!

Някой надуваше свирка от едната им страна. Господин Шиш не бе свикнал с подобно отношение. Стражниците не би трябвало да си вършат работата нито настървено, нито организирано. В досегашните преследвания стражниците от други градове си знаеха каква е задачата им — да се откажат пъшкайки на втория ъгъл. Вече се ядосваше. Анкх-морпоркските стражници се държаха непочтено.

— Я ги хвърляй в реката, щом бездруго сме на моста!

— Нали уж искахме да намерим…

— Все тая! Отърви се от всички! Веднага! И край на проблемите!

Сестра Лале изгрухтя с одобрение и се хързулна към парапета. Двата скимтящи и лаещи чувала полетяха надолу.

— Ей, ти чу ли изобщо …ано цопване? — обезпокои се сестра Лале и понечи да надникне през снежната завеса.

— На кого му пука? Тичай!

Господин Шиш потръпна. Не знаеше какво му сториха в онази барака, но все му се струваше, че е минал по собствения си гроб.

Май не само стражниците го бяха подгонили. Хукна още по-бързо.

 

 

С неохотно, но съвършено изпетите съзвучия — никой не може да пее в многогласна хармония като група джуджета — на „Нека смуча изворна вода“^[1] май успяваха да успокоят Ото.

Освен това извадиха най-сетне твърде неприятната на вид аварийна кървавица от чекмеджето. За един вампир тя беше като картонена цигара за гибелно пристрастения пушач, но все пак имаше в какво да впие зъби. Когато Уилям успя да откъсне поглед от смразяващите сенки на снимката, Захариса вече бършеше челото на Ото с кърпичката си.

— О, пак зъм неопизуемо зазрамен… Къде да зкрия лицето зи…

Уилям обърна снимката към него.

— Ото, какво е това?

В сенките се различаваха пищящи усти. Имаше ококорени очи. Естествено не мърдаха, щом някой се взреше в тях, но при втория поглед оставаше вледеняващото впечатление, че не са на същите места.

Ото се разтрепери.

— Ох, защо ли използвах наведнъж взички змиорки…

— И какво?

— Ама че страхотия! — ахна Захариса и веднага се извърна.

— Много змущаващо — мърмореше Ото. — Очевидно за излъчвали озобено зилно…

— Обясни ни!

— Е… Нали зте чували, че иконографът не лъже?

— Разбира се.

— Така ли? Ами… На зилна тъмна зветлина знимката наизтина не лъже. Тя разкрива истината пред тъмния взор на зъзнанието… — Помълча и въздъхна. — Ах, колко жалко, пак не чувам зловеща гръмотевица. Поне бихте могли да погледнете уплашено към зенките в зтаята…

Всички глави едновременно се завъртяха към сенките в ъглите и под тавана. Там нямаше нищо освен прашни паяжини.

— Но това са само… — започна Захариса.

— Зкъпа гозпожице — вдигна ръка Ото, — вече ви казах, че от филозофзка гледна точка изтината може да зе окаже не онова, което призъзтва физичезки, а метафоричното…

Уилям се загледа за кой ли път в снимката.

— Надявах зе з добавянето на филтри да премахна нежеланите зтранични ефекти. Уви…

— Става все по-зле — промълви момичето. — По-лошо е и от смешните зеленчуци.

Добровръх клатеше глава.

— Нечестиви занимания… Не ги понасяме, да знаете.

— Мислех си, че джуджетата не са религиозни — обади се Уилям.

— Не сме. Но знаем кое е нечестиво. Пак ви казвам — не желая повече да виждам тези… отпечатъци на тъмата!

Уилям направи кисела гримаса. „Показва истината… Как разпознаваме истината, когато я зърнем? Философите в Ефеб са убедени, че заекът не може да надбяга костенурката, дори са готови да го докажат. И това ли е истина? Чух един магьосник да твърди, че всичко се състои от мънички числа, които фучат насам-натам толкова бързо, че се превръщат във вещество. Дали е истина? Струва ми се, че през последните дни случките не са каквито изглеждат, а не знам защо си го мисля, но видимото май не е истината…“

— Да, Ото, повече никакви игри с тъмната светлина — настоя и той.

— Адски си прав! — подкрепи го Добровръх.

След малко в печатницата се възцари тишина, макар откъм отсрещното бюро да се чуваше откъслечно хлипане.

Уилям написа репортаж за пожара. Лесна работа. После се помъчи да изложи смислено последните случки, но не стигна по-далеч от първата дума — „несъмнено“. Дума, на която може да се разчита. За съжаление всичко, в което не се съмняваше в момента, изобщо не му допадаше.

Бе очаквал… Всъщност какво бе очаквал? Да осведомява читателите? Да. Да ги дразни? Е, поне някои от тях. Но изобщо не предполагаше, че всичко ще си остане същото. Издаваше вестника и това нямаше никакво значение.

Хората като че просто приемаха каквото се случеше. Защо да пише втори път за произшествието с Ветинари?

— А ти на какво се надяваше? — Захариса сякаш му четеше мислите. — Че на улицата ще излязат протестиращи тълпи? Доколкото знам, Ветинари не е симпатяга. Мнозина казват, че все с нещо е заслужил да го тикнат на топло.

— Значи ме уверяваш, че хората са равнодушни към истината?

— За повечето хора истината е, че имат нужда от пари да си платят наема в края на месеца. Виж ги Рон и приятелите му. Какво ги интересува истината? Те живеят под моста! И защо си ме зяпнал така?!

Уилям си затвори устата.

— Да, разбирам, обаче…

— Не ми се вярва, че разбираш! — скастри го момичето. — Прочетох какво са написали за теб в „Справочникът на Туърп“. Твоето семейство никога не е имало главоболия с дреболиите, нали? Защото винаги сте били от хората, които казват как да е подреден светът. И този… вестник е развлечение за теб, както виждам. Да, сигурно се трудиш искрено, но ако всичко се издъни с трясък, пак ще имаш парите си. Аз обаче ги нямам. Затова щом трябва да го пълним с вехтини, колкото и да им се подхилваш, тъкмо това ще правя.

— Нямам пари! Сам си изкарвам прехраната!

— Да, но си имал избор! А аристократите не искат да виждат как тузари като тях гладуват. Намират им безсмислена работа срещу много солидна заплата…

Тя млъкна, защото остана без дъх, и махна кичурите от очите си. Взря се в Уилям, сякаш бе запалила фитил и се чудеше дали бурето с барут не е доста по-големичко, отколкото си е представяла.

Уилям отвори уста, отказа се и опита пак. Накрая смънка прегракнало:

— Горе-долу си права…

— Следващата дума ще е „но“, знам си — заяде се Захариса.

Уилям долавяше, че всички джуджета ги наблюдават и слушат.

— Да, позна…

— Аха!

— Затова пък е грамадно „но“, ако не възразяваш. Важно е! Все някой трябва да мисли и за… голямата истина. Какво прави Ветинари? Ами не вреди прекалено. Имали сме управници, които са били неизлечимо луди и страшни гадняри. И то не толкова отдавна. Ветинари може и да не е „симпатяга“, но тази сутрин закусвах с човек, който ще бъде много по-лош, ако му поверят града. Такива като него са безброй. И това, което става сега, не е редно. А ако ние не направим нищо, хората ще получават само глупави… съчинения за говорещи кучета и как елфите изяли хамстерчето. Недей да ме поучаваш кое е важно, разбра ли?

Изгаряха се взаимно с погледи.

— Не смей да ми говориш така!

— Не, ти не смей да ми говориш така!

— Нямаме достатъчно реклама. „Вестителят“ помества огромни реклами на гилдиите. Това ще ни поддържа, а не историйки колко тежало златото.

— А аз какво трябва да направя?

— Измисли начин да получаваме повече реклама!

— Не е моя работа! — кресна Уилям.

— Но е начин да си запазиш работата! При нас носят само обяви „пени за редче“, и то хора, които продават бабешки лекове и пенкилери!

— Защо пък не? Пенитата се трупат!

— Значи искаш хората да ни знаят като „Вестника, където пробутват бандажи за херния“?

— А бе… извинете ме, ама ще правим ли брой или не? — намеси се Добровръх. — Не че не се забавляваме, обаче заради цвета бездруго ще стане по-бавничко.

Уилям и Захариса се огледаха. Бяха център на вниманието.

— Знам колко е важно за теб — сниши глас момичето. — Но с тази… политика трябва да се занимава Стражата, не ние. Това исках да ти кажа.

— Те са в задънена улица. Ето какво се опитваше да ми подскаже Ваймс.

Захариса погледа каменната му физиономия. Наведе се напред и го стресна, като потупа ръката му.

— Ето, значи все пак правиш нещо.

— Ха!

— Ами щом се канят да помилват Ветинари, може би се боят от теб.

— Ха! И за кого говориш всъщност?

— Е… сам знаеш… За онези, от които зависи всичко. Те сигурно четат вестника.

Уилям й се усмихна бледичко.

— Утре ще измислим кой да се занимава с рекламите. И без това имаме нужда от още хора. Ъ-ъ… Аз излизам да се поразходя. И ще ти донеса ключа.

— Какъв ключ?

— Нали искаше рокля за бала?

— А, да. Благодаря ти.

— И не вярвам онези двамата да се върнат. В целия град едва ли има друга барака, в която да са вперени толкова погледи.

„Защото Ваймс иска да види кой ще ни налети следващия път…“ Предпочете да не изрича това на глас.

— Какво си намислил?

— Първо ще се отбия в най-близката аптека, после ще мина през квартирата си да взема ключа, а накрая… ще отида да поприказвам с един човек за едно куче.

 

 

Новата фирма нахълта вихрено в безлюдната голяма къща. Побързаха да залостят вратата.

Господин Лале съдра от себе си одеждите на богобоязлива невинност и ги захвърли на пода.

— Казах ли ти, че …аните хитри планчета само се дънят!

— Вампир… — изсъска господин Шиш. — Това е болен град, господин Лале.

— Какво ни стори той с онова …ано нещо?

— Беше някаква снимка.

Господин Шиш стисна клепачи за миг. Главата много му тежеше.

— Е, аз бях предрешен — отдъхна си господин Лале.

Господин Шиш само вдигна рамене. Дори ако партньорът му нахлупеше желязна кофа на главата си (която сигурно би ръждясала за броени минути), никой не би се затруднил да го разпознае.

— Не вярвам това да ни помогне…

— Мразя …аните снимки — изръмжа господин Лале. — Помниш ли к’во стана в Мулдава? Като разлепиха обявите? Вредно е за здравето да си гледаш муцуната по стените, а отдолу да пише „Жив или мъртъв“. Все едно не могат да решат какъв те искат. Все тая… Май се отървахме от онова …ано куче.

— Не се знае.

Лицето на господин Шиш се сгърчи. Главоболието ставаше твърде досадно.

— А, свършихме …аната работа — прецени господин Лале. — Никой нищичко не каза за …ани вампири и върколаци. Остава си техен …ан проблем! Казвам ти да очистим тъпанарчето, да си приберем парите и да отпрашим към Псевдополис или накъдето ще да е!

— Значи да се отметнем от договора?

— Че как иначе, щом го дописват всеки ден!

— Някой обаче ще намери Чарли. Като гледам, тук мъртъвците не остават трупове задълго.

— Мисля си, че мога да направя нещичко по въпроса — увери господин Лале.

Господин Шиш си подъвка устните. По-добре от партньора си съзнаваше, че в техния бизнес трябва да разчитат и на… доброто си име. Никой нищо не записваше, но пък се приказваше на ухо. Новата фирма понякога се свързваше с играчи тежка категория, които се заслушваха в мълвата…

Но и господин Лале имаше право. Този град започваше да им къса нервите. Вампири и върколаци… не беше правилно да им ги натресат на главите. Направо своеволие. И все пак…

… има различни начини да си опазиш доброто име.

— Май пак е време да отидем при нашето приятелче адвоката и да му обясним това-онова — проточи господин Шиш.

— Ами да! — подкрепи го господин Лале. — После ще му откъсна …ата глава.

— Така няма да убиеш зомби.

— Хубаво, щото искам да види къде ще му я завра.

— А после… пак ще наминем към онзи вестник. Щом притъмнее.

За да вземат снимката. Сериозна причина. Можеш да се оправдаеш с нея пред целия свят. Но имаше още една. Избликът на… мрак бе раздрусал съсухрената душа на господин Шиш. И сега го заливаше порой от спомени.

Бе си спечелил много врагове, но това не го плашеше, защото враговете му бяха мъртви до последния. Тъмната светлина обаче сякаш подпали разни кътчета в главата му. Вече му се привиждаше, че всички врагове не са изчезнали от света, а само са се сврели някъде далеч и сега го гледат оттам. И то далеч само от неговата гледна точка — биха могли да се пресегнат и да го докопат.

Нямаше намерение да сподели дори с господин Лале какво прозря в тъмния проблясък — имаха нужда от всички пари, които успеят да измъкнат, защото беше време да се оттеглят от бизнеса.

Господин Шиш не бе задълбавал в теологията, макар че придружаваше партньора си при посещенията на немалко по-богати храмове и катедрали. Веднъж дори очистиха един висш жрец, който бе дръзнал да преметне в сделка някой си Франк Набс с прозвище Болта. Но и малкото, което знаеше, му подсказваше, че моментът е особено подходящ да прояви искрен интерес. Чудеше се дали да не прати скромни суми на храмовете или поне да им върне някои от отмъкнатите вещи. Защо да не се откаже от телешкото във вторник или каквото там се полага да прави? Може би така ще се отърве от усещането, че някой му е отвинтил темето.

Но всичко това можеше да почака. В момента неписаните правила им позволяваха да избират. Или да изпълняват точно нарежданията на Въртел, за да затвърдят славата си на изпълнители, или да очистят и Въртел, и който друг е наблизо, а може би и да запалят някой квартал на тръгване. Нямаше да им навреди да се сдобият и с такава слава, за да е ясно какво се случва, ако са ядосани.

— Първо ще… — Господин Шиш се задави. — Има ли някой зад гърба ми?

— Няма.

— Май чух… стъпки.

— Само ние сме тук.

— Добре. Добре… — Господин Шиш се разтресе, но си оправи сакото и изгледа партньора си. — Защо не се поизтупаш малко? Пак си се наръсил целият с някакъв прах!

— Ама ме държи бодър — похвали се господин Лале. — И наежен.

Шиш въздъхна. Партньорът му вярваше сляпо в съдържанието на всяко следващо пакетче, ако ще да беше забъркано от прах срещу бълхи и пърхут.

— Силата не помага срещу такива като Въртел.

Господин Лале разкърши пръстите на ръцете си.

— Помага срещу всекиго.

— Не става така. Тип като него може да си наеме биячи колкото щеш. — Господин Шиш се потупа по джоба. — Но е време адвокатът да се запознае с малкото ни приятелче.

 

 

Тайфата разглеждаше с интерес мокрите териери, скупчени около техния огън. Изобщо не си занимаваха главите с въпроса как чувалите се бяха озовали върху плътната повърхност на реката. В Анкх падаше какво ли не. Само малко се чудеха, че този път измъкнаха толкова животинки наведнъж.

Човекът с патока пак се взря в подгизналите, плюещи вода кучета и промърмори:

— Ех, Гаспод да беше тук… Той знае какво става…

 

 

— Значи искате стъкленица — сдържано повтори аптекарят.

— Запечатана с восък — напомни Уилям.

— И да сложа в нея по една унция…

— … масло от анасон, масло от синя камбанка и масло от скалатин.

— С първите две е лесно — увери го аптекарят. — Но нима не сте осведомен, че и в целия град няма да съберете цяла унция масло от скалатин? Капчица колкото върха на карфица струва петнадесет долара. Разполагам с количество колкото за мъничка чаена лъжичка и го съхранявам в запоена оловна кутия под вода.

— Добре, ще взема капка колкото върха на карфица.

— Няма да го измиете от ръцете си, ако ще да си ожулите кожата. Всъщност никой лаик не би трябвало да…

— В стъкленица — търпеливо натърти Уилям. — Запечатана с восък.

— Но вие дори няма да усетите миризмата на другите масла! За какво са ви тогава?

— Един вид застраховка — обясни Уилям. — А, да… след като запечатате стъкленицата, измийте я с етер, после измийте и етера.

— Нещо незаконно ли замисляте? — настръхна аптекарят, но изражението на Уилям го укроти. — Извинете за любопитството…

Влезе в задната стаичка да изпълни поръчката, а Уилям се отби в още едно-две магазинчета. Купи си чифт дебели ръкавици.

Когато се върна, аптекарят тъкмо оставяше стъкленицата на тезгяха. Беше пълна с течност, в която плуваше по-малко съдче.

— Вода — обясни аптекарят, след като извади запушалките от носа си. — Изнесете я внимателно, моля ви. Изтървете ли я тук, прощаваме се с обонянието си.

— На какво мирише всъщност? — сети се да попита Уилям.

— Ако кажа: „На вкиснато зеле“, няма да придобиете и най-бледа представа за истината…

После Уилям се запъти към пансиона. На госпожа Еликсирска не й допадаше квартирантите да се прибират посред бял ден, но в момента беше готова да си затваря очите за постъпките му. Само му кимна.

Държеше ключовете в стария куфар, пъхнат под леглото — спътник в живота му още от годините в Гушникамък. Запази го, за да може понякога да го подритва.

Вътре беше и чековата му книжка. Извади я.

Поумува, взе един стар чорап и пъхна стъкленицата в него. Не му се искаше някой да се пореже.

Мента! Хитро са го измислили, но не са знаели какво разнообразие предлага този град…

Госпожа Еликсирска беше почитателка на мрежестите перденца. Така виждаше какво става на улицата, но никой не можеше да наднича през прозорците й. Уилям погледа през пердето, докато не се убеди, че силуетът върху покрива отсреща е на водоливник.

И тук те не се мяркаха по-често, отколкото на Бляскавата улица.

Докато слизаше по стъпалата, размишляваше за водоливниците. Не знаеха що е отегчение. С удоволствие седяха неподвижно дни наред и не изпускаха нищо от поглед. Но макар че бяха по-бързи, отколкото си мислеха повечето хора, не можеха да се надбягват с бързащ човек.

Уилям профуча през кухнята с такава скорост, че едва успя да чуе стреснатия вик на хазяйката си. Прескочи оградата на двора и тупна в задната уличка.

Някой я премиташе. За миг Уилям се почуди дали не е предрешен стражник или дори сестра Дженифър в нова премяна. Реши обаче, че никой не би могъл да се престори на гнол. Първо би трябвало да закрепи на гърба си цяло минибунище. Гнолите ядяха почти всичко. Останалото събираха с маниакална страст. Никому не бе хрумнало досега да ги разпита защо го правят.

— ’ар’тн’н, г’н Слв — изгъгна съществото, подпряно на метлата.

— Ъ-ъ… Здравейте… Ъ-ъ…

— Сн’г’к.

— О, така ли? Да. Благодаря. Довиждане.

Хукна по една пресечка, прекоси улицата и се шмугна в друга пресечка. Не знаеше колко водоливници го следят, но пресичането на широки улици ги затрудняваше.

А откъде знаеше гнолът името му? Все пак не са се запознавали на някой прием, нали? Всички гноли работеха за… Хари Краля…

Хората се кълняха, че Краля на Златната река наглеждал грижливо длъжниците си…

Уилям криволичеше и се промушваше през квартала, пробягваше тесни пътеки между огради и смрадливи дворчета. Знаеше, че нормален преследвач би изостанал отдавна. Но пък много би се учудил, ако по петите му върви нормален преследвач. Ваймс сам се наричаше просто ченге, както Краля на Златната река признаваше пред околните, че е един необразован грубиян. Уилям подозираше, че светът е осеян с останките на наивници, които са им повярвали.

Забави крачка и се покатери по външната стълба на една къща.

„Ти си глупак — сподели вътрешният редактор. — Някакви се опитаха да те убият, а ти криеш сведения от Стражата. Затова пък си говориш с твърде странни събеседници. А сега ще сториш нещо, от което кръвта на Ваймс ще кипне така, че чак пара ще му излезе от ушите. И защо?“

„Защото и моята кръв кипи. И защото не позволявам да ме използват.“

Откъм края на уличката се чу тихо шумолене. Едва ли би го доловил човек, който не очаква звука. Някой душеше старателно въздуха.

Уилям различи в сумрака четирикрак силует, който се прокрадна по-напред, почти опрял муцуна в калта.

Премери на око разстоянието. Да се хвалиш колко си независим е едно, а да нападнеш стражник е съвсем друго…

Хвърли чупливия си снаряд така, че да падне двайсетина стъпки пред върколака. После скочи от стълбата върху близката ограда и се прехвърли върху покрива на клозет в мига, когато стъклото се натроши в чорапа.

Разнесе се бясно скимтене и чегъртане на нокти по камъните.

Уилям прескочи върху следващата ограда, слезе на улицата и побягна.

След пет минути стигна до конюшните. Във вечната суматоха тук никой не го и погледна. Поредният досадник, дошъл за кон.

Щом стигна до мястото, където го бе спрял Кост В Гърлото, разнесе се вече познатият глас:

— Само не се обръщай, господин Вестникарю.

Уилям си припомни какво имаше зад гърба му. Да, огромна копа сено и големи бали слама. Добро скривалище.

— Ти сигурен ли си, че не те проследиха дотук?

— Ефрейтор Нобс вървеше по петите ми, но аз се отървах от него.

— Хъ… От ефрейтор Нобс можеш да се отървеш, като свърнеш зад най-близкия ъгъл.

— О, подгони ме упорито. Знаех си, че Ваймс ще го прати да ме наблюдава — гордо сподели Уилям.

— Нобс ли?

— Да. Е, разбира се, беше преобразен като върколак…

Вярно, изтърси тайната, но днес беше ден на сенки и загадки…

— Преобразен като върколак, значи — някак вдървено повтори Кост В Гърлото.

— Точно така. И ще ви бъда благодарен, ако не споделяте това с никого.

— Ефрейтор Нобс… — промълви Кост В Гърлото с все същия равен глас.

— Да. Вижте какво, Ваймс искаше от мен да не…

— Ваймс ли ти каза, че Ноби Нобс е върколак?

— Ами… не го каза направо. Сам се досетих. И Ваймс поиска от мен да не разгласявам…

— … че ефрейтор Нобс е върколак ли?

— Да.

— Господинчо, Ноби не е никакъв върколак. И на вид, и по душа. Друг въпрос е дали можеш да го наречеш човек, ама изобщо не е ликро… ликна… скапан ликантроп, чатна ли?

— А пред чия муцуна хвърлих току-що воняща бомбичка? — победоносно възрази Уилям.

Във внезапната гробна тишина се чу шуртене на тънка струйка.

— Господин Кост?… — смутено подвикна Уилям.

— Какво имаше в бомбичката? — едва смънка гласът.

— Според мен маслото от скалатин беше най-силната съставка.

— И ти метна тая гадост точно под носа на един върколак? Господин Ваймс ще превърти — отбеляза някак разсеяно Кост В Гърлото. — Ще побеснее по-зле и от Библиотекаря, когато му кажеш, че е маймуна. Ще измисли нов начин да се разяри, за да го изпробва специално върху тебе…

— Значи трябва по-скоро да видя кучето на Ветинари. — Уилям извади чековата си книжка. — Ще ви напиша чек за петдесет долара. Повече не мога да си позволя.

— Тая пък измишльотина каква е?

— Съвсем законно платежно средство.

— О, страхотно — кисело подхвърли Кост В Гърлото. — Ама не вярвам да ми е от полза, щом те тикнат в килията.

— Господин Кост, в момента двама изключително неприятни мъже са излезли на лов за всички териери в града…

— Териери ли?! — прекъсна го гласът. — Всички ли?!

— Да. И макар че не очаквам от вас да…

— Ама… само породистите или и онези, които случайно малко приличат на териери?

— Доколкото видях, не искаха удостоверение за родословие.

Кост В Гърлото отново млъкна.

— Петдесет долара… — напомни след малко Уилям.

Накрая откъм балираната слама се чу:

— Добре. Тая вечер. На Сбъркания мост. Ела сам. И… аз няма да съм там, но ще ти пратя… водач.

— На чие име да напиша чека? — сепна се Уилям.

Не дочака отговор. След малко се премести, за да погледне зад сламата. В нея шумолеше нещо. Вероятно плъхове, защото в балите не би се побрал човек.

Кост В Гърлото явно беше много ловък хитрец.

 

 

— И как ще стане? — попита Захариса, като се постара да гледа умно.

Предпочиташе да се разсейва с това, за да не мисли за разни непознати, които могат пак да нахлуят.

— Как ли? Ами бавно… — изсумтя Добровръх и продължи да човърка в пресата. — Схвана ли вече, че така ще печатаме всеки брой доста по-дълго?

— Изкахте цвят — ето ви го — намуси се Ото. — Не зте зпоменавали нищо за бързина.

Захариса се обърна към експерименталния иконограф. Бездруго напоследък повечето снимки бяха цветни. Само най-евтините духчета рисуваха в черно-бяло, макар Ото да настояваше, че такива снимки били „изкузтво зами по зебе зи“. Но цветният печат…

Четири духчета седяха на ръба и си подаваха мъничка цигара. Наблюдаваха любопитно усъвършенстването на пресата. Три носеха очилца в различни цветове — червено, синьо и жълто.

— Хъм, без зелено… — промълви момичето. — Значи… ако има нещо зелено, стига да съм разбрала правилно, Гутри ще види и нарисува… синьото в него — едното духче й помаха с ръчичка, — а Антон ще види и нарисува жълтото в същото нещо. И когато пуснете пресата…

— … бавно, ама много бавно — изръмжа тихичко Добровръх. — Защо по-добре не обиколим читателите по домовете, та да им разкажем направо какво има в броя?

Захариса взе един от пробните отпечатъци със снимката на пожара. За огъня нямаше никакво съмнение — ето ги червените, жълтите и оранжевите пламъци. Да, имаше и синьо небе, големите изглеждаха почти нормално с този червеникавокафяв оттенък, но лицата на хората… Те като че подсказваха особено опасна епидемия в града. Да речем, от „шарена смърт“, прецени момичето.

— Това е замо началото — успокои я Ото. — Ще позтигнем и по-добро качезтво.

— По-добро, но не и по-бързо — заяде се Добровръх. — Така ще печатаме по двеста броя на час. Най-много двеста и петдесет, ама към края на деня някой от нас ще си търси пръстите… Съжалявам, повече от това няма как да направим. Ако имахме един ден да поработим върху пресата…

— Тогава пуснете петстотин цветни броя, другите да са черно-бели — с въздишка реши Захариса. — Поне ще привлечем внимание.

— Щом онези от „Везтителя“ видят първия брой, ще зе дозетят как зме го направили — предупреди Ото.

— Значи ще паднем в боя с развято пъстро знаме — промърмори момичето.

Поклати глава, щом от тавана пак се посипа прах.

— Чуйте ги само — обади се Бодони. — Усещате ли подът да се тресе? Пуснаха големите преси.

— Подкопават ни отвсякъде — оплака се Захариса. — А се трудихме толкова упорито. Не е честно…

— Чудя се как издържа подът — вметна Добровръх. — Наоколо изобщо няма здрави основи.

— Подкопават ни, казваш… — смънка Бодони.

Още две джуджета се озърнаха, като го чуха. Бодони им каза нещо на джуджешки. Добровръх им се сопна. Притичаха други две джуджета.

— Извинете, но… — разсърди се Захариса.

— Момците… се питат дали да не надзърнат — обясни Добровръх.

— Аз се опитах да вляза вчера — сподели момичето. — Но тролът на входа се държа крайно неучтиво.

— Ние, джуджетата… имаме друг подход.

Захариса видя, че Бодони измъква брадвата си изпод работната маса. Беше традиционно джуджешко сечиво. От едната страна кирка за откъртване на интересни минерали, от другата — широка брадва, защото собствениците на земята понякога възразяват срещу откъртването на интересни минерали.

— Няма да нападате никого, нали? — стъписа се момичето.

— Тук някой подмяташе, че за да намериш интересна история, трябва доста да поровиш — напомни Бодони. — Ние само ще се поразходим…

— В мазето?!

— О, да, обичаме разходките по тъмно — увери я Бодони.

Добровръх изпухтя.

— А останалите нека се заемем с броя…

След минута-две отдолу се чуха няколко удара на брадва, последвани от гръмка джуджешка ругатня.

— Ще видя какво правят — престраши се Захариса.

Тухлите, с които някога бяха запълнили старата врата, вече бяха разпилени на парчета. Строителните материали в Анкх-Морпорк се използваха по няколко пъти. Имаше ли смисъл да зидат здраво, особено пък ако запушват никому ненужна врата?

Джуджетата надничаха в мрака отвъд. Всяко бе лепнало запалена свещ на шлема си.

— Твоят човек нали уж каза, че запълвали старите улици? — усъмни се Бодони.

— Не е мой — сдържано подчерта Захариса. — А какво има там?

Едно джудже бе влязло навътре с фенер в ръка.

— Има някакви… тунели.

— Някогашните пътеки край улицата — сети се Захариса. — Май в този квартал е същото навсякъде. След големите наводнения укрепвали улиците с греди и слагали нова настилка, но не пипали пътеките отстрани, защото не всички къщи били надстроени навреме и собствениците възразявали, че няма откъде да минават.

— Как тъй? — учуди се Бодони. — Улиците били по-високи от пътеките ли?

— Естествено — вдигна рамене тя и мина с него през пролома в стената.

— А какво е ставало, когато някой кон пик… да, де, пускал една вода на улицата?

— Нямам желание да си представя — превзето прихна момичето.

— А хората как са пресичали улицата?

— С подвижни стълби.

— О, стига ни поднасяхте, госпожице!

— Наистина са си носели стълби. Или пробивали подлези. Нали уж нямало да е задълго? После обаче се оказвало по-лесно да закрият тези дълбоки проходи с каменни плочи. Ето как се получили тунели.

— Тук щъкат плъхове — съобщи Дремчо, който се озърташе някъде пред тях.

— Страхотно! — зарадва се Бодони. — Някой не донесе ли тиган? Шегичка, госпожице… Ей, какво си намерихме?…

Замахна към някакви дъски, които се разпаднаха от първия удар.

— Някой мързеливец не е искал да мъкне стълба — отбеляза и надникна в дупката.

— Под улицата ли минава?

— Така изглежда. Може човекът да е бил алергичен към коне.

— А… хъм… дали няма да се загубим?

— Аз съм джудже. Намираме се под земята. Джудже. Под земята. Та какво питахте?

— Да не намекваш, че ще си пробиете път с брадвите до мазетата на „Вестителя“? — разтревожи се Захариса.

— Кой, ние ли? Как можахте да си го помислите…

— Точно това ще направите, нали?

— Не би ни хрумнало дори.

— Но ще го направите.

— Ами че това ще е същинско влизане с взлом, не мислите ли?

— Вярно. И вие се каните да го сторите.

Бодони се ухили.

— Е… донякъде. Само ще надзърнем, ясно ви е.

— Добре.

— Какво?! Не сте против, тъй ли?

— Но няма никого да убивате, нали?

— Госпожице, не вършим такива неща!

Захариса като че се разочарова. Досега беше благопристойна млада дама. Но при някои хора това само означава, че с годините се е натрупала немалко непристойност и само търси пролука, за да изригне.

— Е, тогава… бихте могли поне да ги накарате да съжаляват, нали?

— Да, много е вероятно.

Джуджетата вече се изнизваха по тунела под погребаната улица. В светлината на фенера и свещите Захариса виждаше стари фасади, зазидани врати, запълнени с боклук прозорци.

— Като гледам, стигнахме — реши Бодони и посочи трудно различим правоъгълник, преграден с долнопробни тухли.

— Просто така ли ще нахълтате? — стресна се момичето.

— Ще кажем, че сме се загубили.

— Под земята? Джуджета?…

— Добре де, ще кажем, че сме се напили. Ще повярват с удоволствие. Хайде, момци…

Ронливите тухли се разпаднаха. В тунела проникна светлина. И в мазето зад стената един мъж рязко вдигна глава и се облещи.

Захариса примижа от прашния облак.

— А, вие ли сте…

— О, здравейте, госпожице — изчурулика Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. — Здравейте и вие, момчета. Много се радвам да ви видя…

 

 

Тайфата тъкмо се канеше да тръгне, когато Гаспод дотича в кучешки галоп. Само погледна другите териери около огъня, шмугна се под пешовете на великанското палто на Рон и заскимтя.

Не можаха да разберат веднага смисъла на случката, но накрая Човекът с патока проумя фактите.

— Онези хора са тръгнали на лов за териери?

— Ъхъ! Заради проклетия вестник! Хич не можеш да имаш доверие на хора, дето работят във вестници!

— Значи онези двамата са хвърлили кученцата в реката?

— Ъхъ! Всичко се преобърна нагоре с лапите!

— Добре, ще пазим и теб.

— Ъхъ, ама аз трябва да се мяркам тук-там! Аз съм видна личност в тоя град! Имам нужда от маскировка! Слушай, не чатна ли, че можем да докопаме петдесет долара? Но без мен нищичко няма да вземете!

Тайфата се настрои почтително. В тяхното натурално стопанство петдесет долара си бяха безумна печалба.

— Кучето си е куче — отбеляза Страничния Арнолд. — Нали затуй му викат куче.

— Вярно — потвърди Човека с патока. — Фалшивата брада няма да е много уместна.

— Размърдайте си грамадните мозъци и измислете нещо, щото иначе никъде не мърдам — подкани ги Гаспод. — Видях ги ония типове. Не са душички.

Събирателния Андрюз изгъгна гръмовно. Лицето му се разкриви, докато личностите му се споразумеят, и накрая застина във восъчната пълнота на Лейди Хермиона.

— О, можем да го маскираме.

— И как се маскира куче? — не повярва Човека с патока. — Като котка ли?

— Кучето не е само куче — натърти Лейди Хермиона. — Струва ми се, че вече знам решението…