Тери Пратчет
Истината (13)

Уилям се обърна на другата страна, събуди се и ококори очи.

Две минути по-късно госпожа Еликсирска слезе в кухнята, въоръжена с фенер, маша и преди всичко с ролки в косата. Съчетанието би смазало бойния дух на почти всеки крадливо настроен натрапник.

— Господин Дьо Слов! Какво правите?! В полунощ!

Уилям само се озърна и продължи да отваря шкафовете.

— Много съжалявам, че съборих тиганите. Ще ви платя всяка повреда. Но къде е тази везна?!

— Везна ли?…

— Да! Кухненската везна! Къде е?

— Господин Дьо Слов, аз…

— Къде е проклетата везна, госпожо Еликсирска? — изръмжа Уилям отчаяно.

— Господин Дьо Слов, засрамете се!

— Самото бъдеще на града е сложено на везната, госпожо!

Недоумението успя да избута оскърбеното достойнство.

— Нима ще мерите бъдещето на града с моята везна?

— Да! Да! Не е изключено!

— Е… Щом е така… Тя е в килера до чувала с брашното. Значи на целия град?…

— Твърде е възможно!

Уилям се опита да напъха тежката везна в куртката си, но платът запращя.

— О, моля ви, вземете стария чувал от картофите — оживено предложи госпожа Еликсирска.

Уилям сграбчи чувала, напъха вътре везната с тежестите и се втурна към изхода.

— С Университета, реката и всичко останало ли? — нервно попита зад гърба му хазяйката.

— Да, несъмнено!

Тя стисна устни.

— Надявам се, че ще измиете везната старателно.

Накрая Уилям позабави крачка. Голямата желязна везна и тежестите му взеха дъха.

Първо тичаше, после ходеше, накрая влачеше чувала по скованата от студ мъглива улица към бараката зад „Кофата“.

Прозорците на „Вестителя“ още светеха. „До среднощ ли трябва да оставаш, за да съчиняваш лъжи? Но аз нося нещо истинско. Дори тежко.“

Задумка по вратата на „Вестника“, докато не му отвори едно от джуджетата. То изгледа изцъклено задъхващия се Уилям дьо Слов, който профуча край него и стовари чувала върху най-близкото бюро.

— Моля те, вдигни от сън Гунила. Трябва да подготвим следващото издание! И може ли да ми събереш десет долара?

Наложи се Добровръх да разнищва историята. Появи се от мазето по дълга нощница, но с непоклатимо закрепен на главата шлем.

— Не десет долара, а десет монети по един долар — обясняваше Уилям на смаяните джуджета. — Не десет долара на дребно.

— Защо?

— За да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара!

— Ама ние нямаме седемдесет хиляди!

— Я ме чуйте — търпеливо ги подкани Уилям. — Дори едничка монета от един долар ще ми свърши работа. Но с десет монети измерването ще е по-точно, не схванахте ли? Въпрос на прости сметки.

Най-сетне джуджетата извадиха от своя сандък с парите десет монети, които бяха измерени прилежно. После Уилям отвори бележника си на празна страница и започна да пише трескаво. Джуджетата чакаха почти тържествено, сякаш той провеждаше алхимичен експеримент. Накрая Уилям вдигна глава, осенен от прозрение.

— Около триста килограма… — промълви. — Ето колко тежат седемдесет хиляди долара на монети. Кой знае, може да има толкова силен кон, че да носи и тях, и ездач, но… Ветинари се подпира на бастун, като ходи, видяхте го. Цяла вечност не би му стигнала да натовари коня, а и дори да се бе измъкнал, щял е да се влачи по пътя. Ваймс непременно се е досетил за това. Сам ми каза, че фактите са тъпи!

Добровръх вече стоеше пред редицата от наборни каси.

— Щом си готов, шефе, почваме.

— Добре… — Уилям се запъна. Знаеше фактите, но какво подсказваха? — Ъ-ъ… Набери заглавието: „Кой натопи лорд Ветинари?“ Следва текстът… ъ-ъ… Ами… „Анкх-морпоркската Градска стража вече допуска, че поне едно лице е било замесено в…“

— Схватката ли? — подсказа джуджето.

— Не.

— Мелето?

— Не. „… в нападението, извършено в двореца онзи ден сутринта“. Ъ-ъ… „Разкритите факти подтикват към заключението, че лорд Ветинари не само не е нападнал своя секретар, както се предполагаше, а и може би е заварил злосторници на местопрестъплението.“

Ръката на джуджето летеше над буквите — …з-л-о-с-т-о-р-н-и-ц-и-н-а…

И спря.

— Сигурен ли си? — промърмори Добровръх.

— Не, но моята догадка с нищо не е по-лоша от другите. Конят е бил натоварен не за бягство, а за да бъде намерен. Някой е осъществявал спретнато планче, само че нещо се е объркало. Поне това знам. Така… Нов абзац. „Един кон в конюшните е бил натоварен с триста килограма монети, но в сегашното си здравословно състояние Патрицият…“

Друго джудже запали печката. Трето разваляше набора от предишното издание. В стаята настана делова шетня.

— Запълнихме двайсетина сантиметра, имаме и заглавие — пресметна Добровръх, когато Уилям млъкна. — Ще пораздрусаме града. Искаш ли да вмъкнем още нещо? Госпожица Захариса драсна няколко реда за бала на лейди Селачии, има и няколко дреболии.

Уилям се прозяваше. Напоследък май сънят все повече не му достигаше.

— Сложи ги.

— Донесоха и съобщението по семафора от Ланкър, докато те нямаше — добави джуджето. — Струваше ни още петдесет пенса за вестоносеца. Не помниш ли, че прати запитване за змиите? — учуди се, щом видя стъписания поглед на Уилям.

Съобщението бе изписано старателно с красивия почерк на дежурния в семафорната кула. Вероятно най-чудатите редове, предадени досега с новата технология.

Личеше, че и крал Верънс е наясно колко струва една дума, изпратена по семафора.

ЖЕНИТЕ ЛАНКЪР НЯМАТ ПВТР НЯМАТ НАВИК ДА РАЖДАТ ЗМИИ ТЧК ТОЗИ МЕСЕЦ РОДЕНИ ДЕЦА УИЛЯМ ТЪКАЧЕВ КОНСТАНС ПОКРИВАРСКА КАТАСТРОФА КОЛАРОВА ТЧК ИМАТ РЪЦЕ КРАКА НЯМАТ ОТРОВНИ ЗЪБИ

— Ха! Заклещихме ги натясно! — зарадва се Уилям. — Дай ми само пет минутки и ще съчиня бележка по това съобщение. Скоро ще видим дали мечът на истината може да съсече дракона на лъжите.

Бодони го погледна благо.

— Нали тъкмо ти разправяше, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?

— Да, но сега ще кажем истината.

— Е, и? Тя вече обу ли си ботушите?

Добровръх кимна на останалите прозяващи се джуджета.

— Момци, хайде по леглата. Аз ще оправя всичко.

Щом те се изнизаха по стълбичката към мазето, Гунила седна, извади сребърна кутийка и я отвори.

— Искаш ли енфие? — предложи на Уилям. — Вие, хората, не сте измисляли нищо по-добро досега. Това е „Уотсън, Червен етикет“. Продухва главата за секунда. Не обичаш ли?

Уилям врътна глава.

— И за какво ти е да вършиш всичко това, господин Дьо Слов? — попита Гунила, засмуквайки чудовищна доза енфие с всяка ноздра.

— Как тъй „за какво“?

— Виж, не се оплакваме. Трупат се парици. Другите поръчки намаляват стремглаво. Оказа се, че всеки гравьор само туй е чакал. Ние просто отворихме вратата на младите хиени в оная гилдия. Накрая ще ни довършат, знам си го. Много пари имат зад гърба си. Ще ти призная, че някои от момците вече подхвърлят да разпродаваме и да се прибираме в оловните рудници.

— Не може така!

— Е, може, но искаш да кажеш, че ти не желаеш да го сторим. Разбирам те. Заделих тлъстичка сума. Няма да сме зле. Предполагам, че ще успеем и да шитнем пресата на някого. Ще се върнем у дома с пълен сандък. Поначало затуй се захванахме с тая работа. Заради парите. Ама ти защо се напъваш?

— Аз ли? Защото…

Уилям затвори уста. Всъщност изобщо не бе решавал предварително да прави нещо. Всяка случка полека го подритваше към следващата и докато се усети, трябваше да пълни вечно гладното гърло на пресата. Тя и сега чакаше. Бъхтиш се, храниш я, тя огладнява след час, а в света навън плодовете на труда ти накрая попадат при Хари Пикнята. Но това беше най-нищожната неприятност. Изведнъж Уилям се усети, че си е намерил истинско занятие, и то с почти безкраен работен ден. И все пак всичко свършено беше не по-трайно от пясъчен замък на брега преди прилива.

— Де да знам… — призна си след малко. — Май защото за нищо друго не ме бива. И вече не си представям как бих могъл да върша нещо друго.

— Ама аз чух, че семейството ти било заринато с пари.

— Слушай, Гунила, аз съм абсолютно безполезен. За такъв ме отгледаха. От нас се очаква да се мотаем, докато не започне война, после да извършим храбра глупост и да си докараме белята.

— Като гледам, не се погаждаш много с твойте хора.

— Баща ми не е мил човек. Цял портрет ли да ти нарисувам? Той не ме харесва, както и аз него. Като опряхме до тази тема, той като че не харесва никого. Особено джуджетата и троловете.

— Няма закон, че е длъжен да харесва джуджета и тролове — поклати глава Добровръх.

— Вярно, но би трябвало да има закон, който му забранява да не ги харесва по неговия начин.

— Аха. Вече виждам скицата…

— Случайно да ти е познат изразът „низши раси“?

— Ти не само ми нарисува портрет, но и го оцвети.

— Той дори не желае да живее повече в Анкх-Морпорк. Казва, че градът станал прекалено нечист.

— Наблюдателен човек.

— Не, говоря ти за…

— Ясно ми е — увери го Добровръх. — Случвало се е да срещам такива хора.

— Каза, че правите всичко това заради парите… Наистина ли?

Джуджето кимна към оловните отливки, подредени прилежно до пресата.

— Искахме да превърнем оловото в злато. Олово си имаме предостатъчно. Нуждаем се от злато.

Уилям въздъхна.

— Баща ми все повтаря, че джуджетата не мислели за нищо друго освен злато.

— Горе-долу е вярно. — Гунила смръкна още енфие. — Но хората бъркат малко… Как да ти го втълпя… Ако човек мисли само за злато, той е алчен скъперник. Ако джуджето мисли само за злато, то просто си е джудже. При нас е друго. Как наричате ония черни хора, дето живеят в Хоуондаленд?

— Знам как ги нарича баща ми. А аз ги наричам „хората от Хоуондаленд“.

— Тъй ли? Както и да е… Чух преди време, че там имало едно племе, в което мъжът не можел да се ожени, преди да е убил леопард и да е поднесъл кожата му на жената. Същото е. Джуджето трябва да има злато, за да се ожени.

— Ама… нещо като зестра ли? Мислех, че не правите разлика между…

— Не ме разбра. И двете джуджета откупуват другия от родителите му.

— Откупуват ли?! — стресна се Уилям. — Нима може да се купувате и продавате?

— Видя ли? Културни различия, момко. Скъпичко излиза да отгледаш джудже до възрастта за брак. Храна, дрехи, ризници… С годините се трупат доста разходи. И трябва да бъдат възстановени. В края на краищата другото джудже придобива ценна собственост. И трябва да я заплати в злато. По традиция. Или в скъпоценни камъни. И това е приемливо. Знам, че си чувал нашата поговорка: „Струва колкото теглото си в злато.“ Разбира се, ако джуджето вече е поработило за родителите си, това се приспада от сумата. А ако е поотложило женитбата, може да натрупа цял куп надници… Ето, пак си ме зяпнал сащисано…

— Ами ние не го правим така… — смотолеви Уилям.

Добровръх го прониза с поглед.

— Тъй ли било? И как точно го правите?

— Ъ-ъ… Разчитаме на благодарността…

На Уилям много му се искаше разговорът да спре на мига. Вече стъпваше по твърде тънък лед.

— И как я пресмятате?

— Ами… Никак, струва ми се…

— И тъй не затъвате ли в разпри и раздори?

— Случва се.

— Аха… И ние знаем що е благодарност. Но по нашия обичай двойката започва общия си живот… г’дарака… свободна, необременена, като нови джуджета. А след това нищо не пречи на родителите да им поднесат огромен дар за сватбата, далеч над размерите на откупа. Правим го от почит, а не както е между кредитор и длъжник… макар че тези човешки думи изобщо не са подходящи за нас. Тъй живеем от хилядолетия.

— Е, вероятно за много хора тези отношения биха изглеждали… възхладни — промълви Уилям.

Добровръх пак го премери със сдържан поглед.

— В сравнение с прекрасните и сгряващи душата човешки отношения ли? Няма нужда да ми отговаряш. Впрочем двамата с Бодони искаме заедно да отворим своя мина, а ние сме скъпи джуджета. Знаем как да работим с олово, затова решихме, че година-две в печатарския бизнес ще ни стигнат.

— Ще се жените ли?

— Поне тъй ни се иска.

— О… поздравявам ви.

Уилям бе достатъчно осведомен за по-деликатните страни в живота на джуджетата. Затова не спомена факта, че и двамата изглеждаха като дребни варварски герои с буйни бради. Всички спазващи традицията джуджета имаха такъв вид.^[1]

Гунила се ухили.

— Момко, не мисли прекалено често за баща си. Хората се променят. И баба ми смяташе хората за един вид мечки без козина. Вече не е тъй.

— И какво промени мнението й?

— Преди всичко смъртта, струва ми се. — Добровръх стана и се изправи на пръсти да го потупа по рамото. — Хайде, да подготвим броя. Ще пуснем пресата, щом момците се събудят.

Уилям се прибра в пансиона около времето за закуска и госпожа Еликсирска вече го чакаше. Устните й образуваха тънка линия на възмущение от недостойното му държание.

— Настоявам за обяснение на снощния инцидент — заяви тя, изпречвайки му се в коридора, — както и ви предупреждавам да напуснете в срок от една седмица.

Уилям беше твърде изтощен, за да увърта.

— Трябваше да проверя колко тежат седемдесет хиляди долара…

Различни мускулчета затрепкаха по лицето на хазяйката. Тя познаваше произхода на наемателя си — жени като нея бързо научават всичко, което държат да узнаят. Сменящите се изражения показваха борбата, породена от един неоспорим факт — седемдесет хиляди долара са си достойна сума.

— Вероятно си позволих прибързани слова — смили се тя накрая. — Установихте ли точното им тегло?

— О, да, благодаря ви.

— Желаете ли да задържите везната още няколко дни, в случай че ви се наложи да измерите допълнителни суми?

— Струва ми се, че засега приключих с тегленето, госпожо Еликсирска, но още веднъж ви благодаря.

— Закуската вече е поднесена, господин Дьо Слов, но… предполагам, че този път е допустимо да направя изключение.

Всъщност той дори получи второ варено яйце — рядък знак за одобрение.

Другите вече обсъждаха задълбочено последните новини.

— Честно ви казвам, потресен съм — сподели господин Картрайт. — Направо не мога да се сетя как научават всичко това.

— Да, човек неволно се замисля какво ли още става по света, което укриват от нас — подхвърли господин Уайндлинг.

Уилям ги послуша, но не успя да сдържи нетърпението си.

— Има ли нещо интересно във вестника? — попита невинно.

— Една жена от улица „Кикълбъри“ казала, че мъжът й бил отвлечен — отвърна господин Макълдъф и разгърна „Вестителя“.

Заглавието беше от ясно по-ясно:

ЕЛФИ ОТВЛЯКОХА СЪПРУГА МИ!

— Измислица! — не се стърпя Уилям.

— Не може да е тъй — възрази господин Макълдъф. — Посочили са името и адреса на тази госпожа. Нямаше да посмеят, ако лъжеха, не съм ли прав?

Уилям прочете името и адреса.

— А, познавам госпожата…

— Ето, видяхте ли!

— Именно тя се кълнеше миналия месец, че мъжът й бил замъкнат в голям сребрист супник, който се спуснал от небето. А вие, господин Проун, обявихте на всеослушание, че мъжът й избягал с госпожица на име Фло, танцьорка от „Къщата на ребърцата“ на господин Харга.

Погледът на госпожа Еликсирска предупреди Уилям, че всеки момент може отново да бъде подхваната темата за нощните му похождения в кухнята.

— Не одобрявам подобни разговори по време на хранене — съобщи тя с леден глас.

— Е, всичко е ясно — прозря господин Картрайт. — Прибрал се е и после са го отвлекли.

— А-а… Виждам и името на човека, който е нахлул в бижутерския магазин онзи ден — промълви Уилям. — Жалко, че пак е горкичкият Дънкан Аз Бях.

— Значи е прочут престъпник, тъй ли? — вметна господин Уайндлинг. — Просто невероятно е, че Стражата не си прави труда да го арестува.

— Особено след като ги навестява всеки ден — допълни Уилям.

— И какво търси при тях?

— Гореща супа и подслон за през нощта — обясни Уилям. — Впрочем трябваше да кажа, че Дънкан Аз Бях поема вината за всичко. Първороден грях, убийства, дребни кражби… наистина всичко. Когато съвсем закъса, опитва да се предаде, за да вземе обявената награда за залавяне на престъпника.

— Крайно време е да направят нещо по въпроса — отсъди госпожа Еликсирска.

— Доколкото знам, обикновено му дават чаша чай. — Уилям помълча. — А в другия вестник има ли нещо?

— О, пак се мъчат да ни внушат, че Ветинари не бил виновен — махна с ръка господин Макълдъф. — А пък кралят на Ланкър ни уверява, че тамошните жени не раждали змии.

— Какво друго да очакваме от него? — вдигна рамене госпожа Еликсирска.

— Ветинари все нещо е направил — непререкаемо изрече господин Уайндлинг. — Иначе защо ще съдейства на Стражата в разследването? Невинните хора не постъпват така, по мое скромно мнение.^[2]

— Знам, че има предостатъчно факти, които опровергават обвиненията срещу него — възрази Уилям.

— Нима… — Господин Уайндлинг успя с тази единствена дума да сподели, че мнението на събеседника е далеч по-скромно от неговото. — Както и да е. Предводителите на гилдиите се събират днес. — Той изпръхтя. — Време е за промяна. Откровено казано, нужен ни е управник, който е малко по-отзивчив към възгледите на обикновените хора.

Уилям се озърна към джуджето господин Дългокоп, който мирно и тихо режеше препечената си филийка. Може и да не схващаше намека. Уилям се зачуди дали не е твърде мнителен, но бе слушал речите на баща си години наред и придоби остър слух. Изрази като „възгледите на обикновените хора“, безобидни и съдържателни сами по себе си, в устата на определени особи те означаваха „време е набием някого с камшик“.

— В какъв смисъл? — уточни простодушно.

— Ами… Градът се пренасели — сподели господин Уайндлинг. — В старите времена портите са били залостени, а не широко отворени за Сульо и Пульо. Затова пък гражданите можели спокойно да оставят домовете си отключени.

— Нямало е нищо за крадене — промърмори господин Картрайт.

— Тъй си е — потвърди господин Проун. — Сега въртим повече пари.

— Но не се задържат в града — натърти господин Уайндлинг.

Това беше вярно, както и да го тълкуваше той. Изпращането на пари у дома се превръщаше в основен износ на Анкх-Морпорк. Правеха го предимно джуджетата. Уилям обаче знаеше, че тези пари, общо взето, се връщат в града, защото джуджетата имаха навика да пазаруват от най-добрите си занаятчии. А през последните години най-добрите занаятчии на джуджетата обитаваха тъкмо Анкх-Морпорк. Истинско цунами от злато се носеше напред-назад по Диска, а това разстройваше разни хорица като господин Уайндлинг.

Господин Дългокоп кротко взе рохкото си яйце и го сложи в чашката.

— Препълни се този град — убедено говореше господин Уайндлинг. — Нямам нищо против… чужденците, боговете са ми свидетели, но Ветинари позволи положението да стане нетърпимо. Всички знаят, че вече е необходим управник с по-твърда ръка.

Отекна тих метален звън. Без да отделя поглед от яйцето, господин Дългокоп се пресегна към оставената на пода торба и извади малка, но наточена брадвичка. Леко се отметна назад и завъртя острието в сребриста дъга.

Върхът на черупката подскочи нагоре почти безшумно, завъртя се около метър над чашката и падна до нея.

Господин Дългокоп кимна доволно и чак тогава огледа вцепенените лица наоколо.

— Извинете, казахте ли нещо? Разсеях се за момент.

Както би се изразила Захариса, в този момент дебатът бе прекратен.

На улицата Уилям също си купи брой на „Вестителя“. Не за пръв път се почуди кой ли го списва. Справяха се несравнимо по-добре от него със съчинителството. Преди време и той бе намислил да вмъкне няколко измислени дреболии, за да запълни писмата, когато нямаше истински събития. Откри, че задачата е непосилна за него. Колкото и да упорстваше, здравият разум побеждаваше. Пък и нали не е редно да се лъже?

Забеляза унило, че не са пропуснали да раздухат изтърканата историйка за говорещото куче. Замисли се за любопитната логика около масата в пансиона — щом някой се напъва да отрича подобни измишльотини, значи все пак има нещо вярно, нали така? Кому би хрумнало да отрича нещо, което го няма?

Реши да мине напряко през конюшните на улица „Ручей.“ Тя също като Бляскавата улица съществуваше само за да минеш през нея по пътя към по-интересно място. Там се намираха складове с високо разположени прозорци, схлупени бараки и най-важното — конюшнята на Хобсън.

Беше огромна, защото Хобсън изобрети спирални серпантини за качване на конете по горните етажи.

По много неща си приличаше с Краля на Златната река. Откри своята ниша, настани се и я разшири неуморно до такива размери, че нямаше как да не се напълни с пари. Мнозина в града имаха нужда от кон само понякога, но пък нямаше къде да го държат. Конюшня, коняр, плевня… Имаха обаче нужда само от няколко долара, за да си наемат кон от Хобсън.

Непрекъснато някой влизаше и излизаше. Кривокраките ниски мъже, които работеха тук, не спираха никого, освен ако не се опитваше да пъхне кон в джоба си.

Уилям се сепна, когато глас от сумрака му подвикна:

— Ей, приятел, я спри замалко.

Взря се в плътните сенки. Наблюдаваха го няколко коня. Малко по-встрани извеждаха други коне, чуваше се обичайната глъч на конюшните. Но гласът се разнесе от зловещо петно тишина.

— Има още два месеца, докато изтече последната ми квитанция от гилдията — съобщи Уилям на тъмнината. — Позволете да добавя, че комплектът кухненски прибори май е направен от сплав, съдържаща олово и конски фъшкии.

— Приятел, аз не съм крадец.

— Какъв сте тогава?

— Ти знаеш ли кое е добро за здравето ти?

— Ъ-ъ… да. Здравословни упражнения, правилно хранене, достатъчен сън. — Уилям плъзна поглед по дългите редици от преградени ниши за коне. — Но вие май ме питате знам ли кое не е добро за здравето ми в общия контекст на остри ножове и тежки тояги, нали?

— Горе-долу. Не мърдай, господине. Стой си там, за да те виждам добре, и нищо лошо няма да те сполети.

Уилям обмисли искането.

— Да, но ако застана където не можете да ме виждате, едва ли нещо ще ме сполети.

Последва въздишка.

— Просто си стой и ме слушай, ясно?

— Добре.

— Чух, че някои хора издирват едно куче — сподели загадъчният глас.

— А, да. Стражата го търси.

Уилям не виждаше никого, но пък надушваше воня. По-точно — Вонята, въпреки че наоколо имаше коне в изобилие.

— Рон, ти ли си?

— Че аз да не плещя като него? — засегна се гласът.

— Е, не… Все пак с кого говоря?

— Ако искаш, наричай ме… Кост В Гърлото.

— Кост В Гърлото ли?

— Нещо против ли имаш?

— Май нямам. И какво да направя за вас, господин Кост?

— Да речем, че някой знае къде е онова куче, но не иска да си има работа със Стражата…

— И защо?

— Само ще спомена, че понякога Стражата означава неприятности. Това е първата причина.

— Добре.

— Освен това из града се навъртат разни хора, които не искат кучето да каже каквото знае, светна ли ти в главата? А в Стражата може и да не го опазят — някакво си куче…

— Тъй ли?

— О, да, стражниците не признават никакви права на кучетата. Ето ти я и втората причина.

— Има ли трета?

— Има. Прочетох във вестника, че била обявена награда.

— Аха… Е, и?

— Само че трябва да има печатна грешка, щото там пише двайсет и пет долара вместо сто, ясно?

— О-о… Сега разбрах. Господин Кост, сто долара обаче са твърде голяма награда за едно намерено куче.

— Не и за това куче, ако схващаш намека — увери гласът от сенките. — Може да разкаже цяла история.

— Нима? Да не е прочутото говорещо куче на Анкх-Морпорк?

Кост В Гърлото изръмжа от досада.

— Кучетата не говорят, това е всеизвестно. Но има кой да разбира и техния език, не се ли сещаш?

— За върколаците ли говорите?

— Да, общо взето.

— Но аз съм чувал само за един върколак в Стражата. Значи ме увещавате да платя сто долара за кучето Рошльо само за да го връча на Стражата?

— Добрият стар Ваймс доста ще ти се зарадва — подсказа Кост В Гърлото.

— Нали уж не се доверявате на Стражата, господин Кост? Имам навика да слушам, когато ми говорят.

Гласът помълча.

— Добре, тогава сто и петдесет долара за кучето с преводач.

— А дали историята, която кучето може да разкаже, е свързана със случките в двореца преди няколко дни?

— Може би. Много е възможно. Нищо чудно тъкмо за това да си приказваме.

— Искам да видя с кого говоря — заинати се Уилям.

— Няма да стане.

— Е, все едно. Колко ме успокоихте! Значи отивам, вземам сто и петдесет долара, връщам се тук и ви ги връчвам. Така ли?

— Идеята ти си я бива.

— Изобщо не се надявайте.

— Значи не ми вярваш? — обиди се Кост В Гърлото.

— Досетлив сте.

— Ами-и… Да речем, че ти подхвърля нещичко безплатно. Да опиташ как е на вкус, дето има една приказка.

— Продължавайте.

— Не Ветинари, а друг човек е наръгал чиновника.

Уилям записа чутото в бележника си и вдигна глава.

— И с какво ми помага това?

— Чудничка новина си е. Малцина я знаят.

— Аз пък мисля, че почти нищо ново не научих. Някакво описание на човека?

— Има следи от кучешки зъби на глезена си.

— О, така ще го разпозная лесно на улицата — пресилено се зарадва Уилям. — Само трябва да вдигам крачолите на всеки срещнат.

Кост в Гърлото пак се засегна.

— Много си е добра новината. Ще развалиш спокойствието на разни хора, ако я пуснеш във вестника.

— Да, сигурно ще се разтревожат дали не съм полудял. Няма ли да ми го опишете?

Гласът прозвуча по-колебливо.

— Искаш да знаеш как изглежда ли?

— Точно така!

— Само че… С кучетата не е същото, не знаеш ли? Ни… Да, де, обикновеното куче гледа отдолу нагоре. И за него хората са стени с чифт ноздри.

— Значи с нищо не ми помагате — вдигна рамене Уилям. — Жалко, че няма да се дог…

— Е, съвсем друго е, ако попиташ как мирише онзи човек — припряно избълва Кост В Гърлото.

— Добре, опишете ми миризмата.

— Случайно да виждам купчинка монети пред себе си? О, не, заблудил съм се.

— Господин Кост, няма и пръста да си мръдна, за да събера толкова пари накуп, докато не получа доказателство, че знаете нещо.

— Щом настояваш… Знаеш ли, че има Комитет за неизбирането на Патриция? Ето ти новина.

— Ха, новина… От години се влачат разни заговори за свалянето му от власт.

Нова дълга пауза.

— А бе, да знаеш, че ще си спестим цялото това увъртане, ако просто ми дадеш парите и ти разкажа всичко.

— Досега не чух нищо важно. Кажете ми всичко и тогава ще ви платя, стига да е вярно.

— С толкова евтин номер ли мислиш да ме метнеш?

— Значи наистина няма да се спогодим — отсъди Уилям и прибра бележника си в джоба.

— Чакай, чакай, сетих се… Питай Ваймс какво е правил Ветинари точно преди нападението.

— Защо, какво толкова може да е правил?

— Първо виж дали сам ще успееш да научиш.

— Слабичка следа.

Нямаше отговор. Уилям като че долови някакво шумолене.

— Ей, тук ли сте?

Почака още миг-два и предпазливо пристъпи напред. Нямаше и помен от невидимия осведомител.

Уилям продължи умислен по улицата. Подуши дима едва ли не в същата секунда, когато чу тропота на глинени крака. Четирима големи го подминаха с грохот, понесли дълга стълба. Без да се подвоуми, той хукна подире им, а пръстите му сами отвориха бележника на нова страница.

Пожарите винаги будеха ужас в онези квартали, където имаше повечко дървесина и слама. Затова обитателите им яростно възразяваха срещу основаването на противопожарна команда. С безупречно анкх-морпоркско благоразумие те изтъкваха стопроцентовата вероятност, че всяка сбирщина, на която се плаща да гаси пожари, ще се постарае да има винаги нещо за гасене.

Големите обаче не будеха опасения у никого. Те бяха търпеливи, неуморни, строго логични, практически неуязвими. Освен това бяха доброволци. Всеки знаеше, че големите никога не биха навредили на хората.

Имаше неяснота около възникването на тяхната доброволна противопожарна бригада. Някои подхвърляха, че идеята била на Стражата. Общоприетата теория гласеше, че големите просто не понасят унищожаването на хора и имоти. С учудваща дисциплина и наглед без да общуват помежду си, те се втурваха от всички страни към пожара, спасяваха застрашените хора, измъкваха и грижливо подреждаха ценните вещи, заставаха във верига, покрай която пълните с вода кофи фучаха светкавично, стъпкваха и последното нажежено въгленче… а после се връщаха да продължат прекъснатата си работа.

Тези четиримата бързаха към зарево над Шосето на петмезената мина. Огнени езици се виеха от прозорците на първия етаж.

— От вестника ли сте? — попита един зяпач.

— Да — потвърди Уилям.

— Ами аз мисля, че това е поредният случай на загадъчно самозапалване като онзи, дето го описахте вчера.

Уилям изпъшка. И Захариса бе скалъпила кратичко съобщение за пожара на улица „Мощно лоби“, в който загинал някакъв окаяник. Във „Вестителя“ обаче разтръбиха за „Тайнственото огнено бедствие“.

— Не съм убеден, че вчерашният беше особено загадъчен — промърмори на зяпача. — Старият господин Харди решил да запали пура, но забравил, че си кисне краката в терпентин.

Някой казал на стареца, че така ще се излекува веднъж завинаги от кокошите тръни по ходилата. Точно това и станало… в известен смисъл.

— Да бе, все такива ни ги пробутват — многозначително отвърна зяпачът. — Ама много неща крият от нас…

— Самата истина казвате — сериозно промълви Уилям. — Онзи ден ми прошушнаха, че в дълбоката провинция всяка седмица падали цели планини, но Патрицият наредил всичко да се потули.

— Ето, знаех си! — възкликна зяпачът. — Чудно защо ни смятат за чак толкова тъпи.

— И аз това се питам — увери го Уилям.

— Дръпнете зе, моля, дръпнете зе!

Ото разбутваше тълпата, прегърбен под тежестта на устройство с размерите и вида на акордеон. Проби си път с лакти, разпъна триножника и насочи устройството към голема, който излизаше от димящ прозорец с малко дете в ръце.

— Зтрахотен кадър! — обяви вампирът и вдигна клетката със саламандъра. — Едно, две, три… ааргхааргхааргх…

Вече беше облаче бавно слягащ се прах. За миг една дреболия сякаш увисна във въздуха. Приличаше на малка стъкленица с шнурче.

Падна и се счупи на калдъръма.

Прахът изригна нагоре, придоби форма… и Ото примигваше, опипвайки се, за да провери всичко ли си е на мястото. Зърна Уилям и му се ухили до ушите, както може само един вампир.

— Гозподин Уилям! Дадохте ми много полезен зъвет!

— Ъ-ъ… Какъв? — изломоти Уилям, вторачен в иконографа, изпод чийто капак се изнизваха струйки жълтеникав пушек.

— Казахте ми да зи нозя малък авариен запаз от… онази думичка с „к“. Окачих го на врата зи, за да зе зчупи, когато има произшезтвие… и ето ме!

Той повдигна капака и издуха пушилката. Отвътре се чуваше много тиха кашлица.

— Ако не зе лъжа, имаме узпешно гравирана знимка! И това отново доказва какво можем да позтигнем, когато мозъците ни не за замъглени от мизли за отворени прозорци и зтройни шии. Впрочем такива мизли изобщо не ми зе мяркат в главата, защото зъм пълен въздържател.

Ото бе внесъл и забележими промени в облеклото си. Вместо традиционния фрак, толкова обичан от неговата раса, носеше елек с неизброими джобове. Бе ги натъпкал с храна за духчета, кутийки с бои, чудновати приспособления и други неизменни атрибути в иконографския занаят.

Все пак бе уважил традицията — елекът беше черен и обточен с червено по ръбовете.

Уилям благо разпита семейството, гледащо унило как димът в къщата им се сменя с облаци пара. Установи, че пожарът е бил загадъчно причинен от загадъчно самозапалване поради загадъчно прелял върху печката тиган с нажежена мас.

Остави ги да ровят в почернелите останки.

— И това е поредният репортаж — промърмори, прибирайки бележника си. — Кара ме да се чувствам донякъде като вампир… Ох, извинявай!

— Няма нищо — успокои го Ото. — Разбирам ви. Ще зе възползвам от повода да ви благодаря, че ми дадохте тази работа. Озобено защото виждам колко зе изнервяте. И това разбирам.

— Изобщо не се изнервям! — разпалено отрече Уилям. — Съвсем свободно общувам с другите раси!

Изражението на Ото беше приветливо, но погледът му стана пронизващ… както си е присъщо на вампирите.

— О, да, забелязвам колко зе зтараете да зе държите приятелзки з джуджетата. Много зте добър и з мен. Похвално е да полагате такива узилия…

Уилям отвори уста да възрази, но се отказа.

— Добре де… Виж какво, така ме възпитаваха. Моят баща е… голям защитник на човечеството. Ха, не човечеството в смисъл на… По-скоро е противник на…

— Да, да, долових змизъла.

— Но нищо не тая в душата си, ясно? Всеки от нас може да решава сам какъв да бъде!

— Да, да, не озпорвам това. А ако изкате зъвет как да зе държите з жените, замо трябва да попитате.

— Че защо да търся съвет за… жените?

— О, нямах предвид нищо конкретно — невинно отвърна Ото.

— Впрочем ти си вампир. Какъв съвет бих могъл да очаквам от теб по въпроса за жените?

— Ох, отпушете зи ноза и подушете този чезън, както казваме ние! Какви злучки бих могъл да зподеля з ваз… — Ото помисли малко. — Но няма да го зторя, защото вече не върша такива неща, откакто прозрях зветлината. — Той сръга с лакът изчервения като домат Уилям. — Замо ще зпомена, че те не винаги пищят…

— Това не беше ли лека проява на безчувственост от твоя страна?

— Е, така беше в лошите зтари времена — припряно избълва Ото. — Зега за мен няма нищо по-добро от чаша вкузно какао и приятна пезен около хармониума в нашата зала. О, да. Няма никакво зъмнение.

Оказа се обаче, че не е лесно да се върнат в редакцията с репортажа и снимките си. Дори беше трудно да проникнат на Бляскавата улица.

— Може би зами зи го изпрозихме — викна Ото в ухото на Уилям. — Двадезет и пет долара за много пари.

— Какво? — кресна Уилям.

— КАЗАХ, ЧЕ ДВАДЕЗЕТ И ПЕТ ДОЛАРА ЗА МНОГО ПАРИ!

— КАКВО?

Всеки на Бляскавата улица носеше куче, водеше куче, беше влачен от куче или хапан от чуждо куче. Лаят надхвърляше границата на обикновените звуци и блъскаше по тъпанчетата на ушите като ураган от стари железарии.

Уилям издърпа Ото в един вход, където врявата беше само непоносима.

— Не можеш ли да направиш нещо? — изкрещя с все сила. — Иначе никога няма да се промушим!

— Какво например?

— Е, знаеш… Каквото умеят чадата на нощта.

— О, това ли… — Ото се навъси. — Много шаблонно отношение, откровено казано. Като зте подхванал тази тема, защо не поизкате и да зе превърна в прилеп? Уверявам ви, вече не върша такива неща!

— А сещаш ли се за нещо по-добро?

На броени крачки от тях ротвайлер се опитваше настървено да схруска кокер шпаньол.

— Е, добре…

Ото размаха ръце в неясен жест. Лаят секна мигновено. После всяко куче седна на задните си лапи и нададе вой.

— Не е голяма промяна — гръмко изрази мнението си Уилям, — но поне престанаха да се бият.

Помъкнаха се напред през навалицата.

— Ами толкова мога — заядливо отвърна Ото. — Защо не вземете и да ме набучите на кол между другото? Не разбирате ли, че още на зледващата збирка на въздържателите ще зе червя поне пет минути, докато обязнявам позтъпката зи? Знам, че не е… онова, звързаното зъз змученето, но би трябвало да зе държим призтойно…

Прегазиха изгнила ограда и влязоха в бараката през задната врата.

Хората с кучетата се вмъкваха през предната и ги задържаше само барикадата от бюра. Захариса гледаше измъчено морето от лица и муцуни. Уилям едва различаваше гласа й във врявата.

— … не, това е пудел. Не прилича на кучето, което търсим… Не ни трябва. Как познах ли? Ами това е котка… Тогава защо си ближе лапичките? А, не, кучетата не го правят… Не, госпожо, показвате ми булдог… Определено не, господине. Защото е папагал. Научил сте го да лае и сте написал на перата му „КуЧи“, но си остава папагал…

Тя махна от очите си увиснал кичур и видя Уилям.

— Още колко са отвън?

— Уви, стотици.

— Преживях най-неприятния половин час… Но това е кокошка, глупава жено! Току-що снесе яйце!… Що за тъпа идея да предложим награда? В Анкх-Морпорк живеем! Ами че един идиот доведе крава! Започна се разгорещен спор за анатомията на животните и накрая Скалата го цапардоса. Горкият трол сега е отвън и се опитва да въведе някакъв ред!… Донесли са и порове!

— Много съжалявам…

— Питам се дали не бихме могли да ви бъдем от полза?

Срещу тях стоеше жрец в черно расо без никакви украси, каквито носеха омнианците. На главата си имаше плоска широкопола шапка, носеше на връвчица символа на костенурката, а по лицето му беше изписано почти смъртоносно доброжелателство.

— Аз съм брат Шиш, По Който Танцуват Ангели — представи им се жрецът и отстъпи встрани, за да видят стоящата зад него планина в черно. — Това е сестра Дженифър, която е дала обет за мълчание. — Двамата зяпнаха явлението, а брат Шиш продължи: — Това означава, че тя не говори. Каквото и да стане.

— Олеле… — немощно промълви Захариса.

Една от зениците на сестра Дженифър се въртеше равномерно, лицето й напомняше тухлена стена.

— Да, хъм… Дойдохме в Анкх-Морпорк, за да участваме в насърчената от епископ Рог мисия в помощ на животните. Научихме, че търсите изпаднало в беда кученце. Виждам, че сте… малко изтормозени. Дали не бихме могли да облекчим бедата ви? Това е наш дълг.

— Кучето е дребен териер, но ще се стъписате, ако видите какво водят хората…

— Колко жалко — отбеляза брат Шиш. — Но сестра Дженифър убеждава изкусно…

Сестра Дженифър застана пред мъжа, който с надежда им показваше язовеца в ръцете си.

— Само дето беше малко болен…

Сестра Дженифър стовари юмрук върху главата му. Уилям трепна.

— Тя изповядва суровата обич — обясни брат Шиш. — Кратко напътствие в подходящия момент ще спре лутането на заблудената душа.

— Към кой орден принадлежи, извинете? — попита Ото, а заблудената душа с язовеца се затътри навън, опитвайки се да тръгне в няколко посоки едновременно.

Брат Шиш се усмихна влажно на вампира.

— Тя е от ордена „Цветчетата на вечното раздразнение“.

— Виж ти… Не бях чувал за такъв орден. Много… дейзтвени похвати. Е, аз трябва да зляза долу и да проверя как духчетата за зи звършили работата…

Тълпата оредяваше стремително под неотклонния натиск на сестра Дженифър. Най-припряно се отдалечаваха хората, донесли кучета, които мъркаха или кълвяха семенца. Изнервяха се и повечето притежатели на несъмнени кучета.

Уилям взе да се тревожи. Някои секти от омнианската църква все още се придържаха към възгледа, че за да пратиш нечия душа в рая, не е зле тялото да попадне приживе в ада, но…

— Какво прави тя всъщност?

Откъм тълпата се разнасяха викове и скимтене — сестра Дженифър сграбчваше кучетата поред, вторачваше се яростно в тях и ги натикваше обратно в прегръдките на собствениците доста силничко.

— Вече обясних, че се опитваме да намерим онова кученце — отвърна брат Шиш. — То се нуждае от грижи.

— Но… онзи териер с козина като четка е почти като на картинката — намеси се Захариса. — А тя току-що го подмина.

— Сестра Дженифър има много изострен усет — осведоми ги брат Шиш.

— Както и да е, така няма да напълним страницата — промърмори Захариса и седна зад бюрото си.

— Сигурно щяхме да ви улесним, ако бяхме отпечатали цветна рисунка — предположи Уилям.

— Вероятно — потвърди негово преподобие. — Онзи териер беше сивкаво-кафеникав.

Уилям разбра, че вече е мъртвец и е само въпрос на време догадката му да се потвърди.

— Знаете точно кое куче търсите — промълви съвсем тихо.

— Ти си пресявай думичките, вестникарче — посъветва го брат Шиш не по-гръмко. Постара се изпод расото му да лъснат ножове, които стигаха за кухня в голямо имение. — Това не те засяга, чатна ли? Викнеш ли, ще убием някого. Направиш ли ми се на герой — пак ще убием някого. А може и направо да убием някого, та да си спестим разправиите. Нали я знаеш онази щуротия, че перото било по-силно от меча?

— Да — дрезгаво потвърди Уилям.

— Искаш ли да се пробваш?

— Не.

Уилям се усети, че Добровръх го наблюдава втренчено.

— Какво прави онова джудже? — не пропусна да попита брат Шиш.

— Набира текст, господине.

— Кажи му да си продължи.

— Продължавай, Гунила — послушно изрече Уилям достатъчно силно, за да се чува сред лая и скимтенето. — Всичко е наред.

Добровръх кимна и им обърна гръб. Вдигна ръка многозначително и започна да набира.

Уилям гледаше внимателно. Ръката минаваше от кутия на кутия и посланието се разчиташе по-добре, отколкото в семафорна кула.

„Тоя-е-гадняр-нали?“

— О, да, несъмнено — изрече Уилям.

— Кое е несъмнено? — изгледа го брат Шиш.

— Че съм много изнервен, господине, когато наблизо има ножове.

Шиш се озърна към джуджетата. Всички стояха с гръб към него. А Добровръх измъкваше буквичка след буквичка от кутиите.

„Въоръжен?-Кашляй-ако-е.“

— Какво става с гърлото ти? — усъмни се Шиш.

— Ами пак от нерви… господине.

„Добре-ще-доведа-Ото.“

— Ох, само това не…

— Къде отива джуджето? — наежи се Шиш и бръкна под расото си.

— В мазето, господине. За да вземе малко… мастило.

— Че защо? И тук си имате всякакви мастила, както виждам.

— Ъ-ъ… бялото мастило, господине. За междуредията. — Уилям се наведе към господин Шиш и потрепери, когато ръката пак се скри под расото. — Чуйте ме — джуджетата също са въоръжени. С големи брадви. И много лесно се ядосват. Аз съм единственият наоколо, който няма оръжие. Моля ви… Още не ми се умира. Свършете си работата и си вървете, бива ли?

Помисли си разсеяно, че прекалено добре играе ролята на жалък страхливец.

Шиш погледна към вратата.

— Докъде стигнахме, сестро?

Сестра Дженифър стискаше подскачащ чувал.

— Събрах всички …ани териери.

Брат Шиш рязко завъртя глава.

— Събрах всички …ани териери! — изчурулика пронизително сестра Дженифър. — А откъм края на улицата идват …ани стражници!

С крайчеца на окото си Уилям видя как Захариса подскочи на стола. Вече не се съмняваше, че смъртта ще го навести днес.

Ото се качи невъзмутимо по стълбичката от мазето, метнал през рамо един иконограф.

Кимна на Уилям. А Захариса избута стола си назад.

Добровръх набираше забързано:

„Закрий-си-очите.“

Господин Шиш внезапно се намръщи.

— Какво бяло мастило за междуредията, бе?

Захариса гледаше гневно и решително досущ като госпожа Еликсирска след непристойно подхвърляне.

Вампирът насочи кутията на иконографа.

Поставката над нея гъмжеше от юбервалдски земни змиорки.

Господин Шиш бръкна под расото си.

Уилям се хвърли срещу напиращата Захариса.

А джуджетата вече прескачаха бариерата, размахали брадвите си. И…

— Бау — промълви Ото.

Времето спря. Уилям усети как Вселената се сви надалеч от него, мъничкото кълбо от стени и таван се обели като кора от портокал и нахлу мразовита тъма, изпълнена с ледени иглички. Чуваха се гласове, млъкващи насред думата. Отново му се стори, че тялото му е рехаво и безплътно като сянка.

После падна върху Захариса, обвил ръце около нея, и двамата се търкулнаха зад жадуваната барикада от бюра.

Виеха кучета. Псуваха хора. Крещяха джуджета. Цепеха се мебели. Уилям си лежеше кротко, докато грохотът и трясъкът стихнаха.

Вече се чуваха само стонове и ругатни.

Ругатните го ободриха. Личеше, че ги произнася джудже, което не само е живо и здраво, но и вбесено.

Внимателно подаде глава над бюрото.

Отсрещната врата зееше. Нямаше нито опашка, нито кучета. Но откъм улицата долитаха шумът на бягаща тълпа и яростен многогласен лай.

Задната врата висеше накриво.

Уилям осъзна колко се е сгорещил от присъствието на Захариса в обятията му. В живота си, посветен на приятното редене на думи, не бе и мечтал… „И още как си мечтал — поправи го вътрешният редактор. — По-добре кажи, че не си очаквал.“ Да, де, не бе и очаквал да го споходи такова преживяване.

— Ужасно съжалявам — смънка той.

„Благородна лъжа — отбеляза вътрешният редактор. — Все едно благодариш на леля си за подарените прекрасни носни кърпички. Няма страшно, простено ти е.“

Отдръпна се предпазливо и стана. И джуджетата се изправяха неуверено. Едно-две от тях повръщаха шумно.

Тялото на Ото Вик лежеше сгърчено на пода. Брат Шиш бе замахнал майсторски в движение.

— О, богове — изграчи Уилям. — Що за страхотия… Трябва да… направим нещо за него…

— Извинете? Някой чува ли ме?

Гласът отекна изпод работната маса. Добровръх се наведе.

— Олеле…

— Какво има пък сега? — трепна Уилям.

— Моля ви, измъкнете ме оттук най-позле!

Добровръх се намръщи, но бръкна под масата. А гласът не млъкваше:

— О, каква гадозт, тук има умрял плъх. Зигурно някой зи е изтървал обяда, що за небрежнозт… Не за ухото, моля, не за ухото… Хванете ме за козата, моля…

Ръката се измъкна, хванала главата на Ото. Очите огледаха бързо стаята.

— Взички ли за добре? — попита вампирът. — Размина ни зе на козъм, нали?

— Ото… а т-ти добре ли си? — заекна Уилям.

Май току-що бе спечелил състезанието за най-тъпия въпрос на годината…

— Моля? О, да. Да, така ми зе зтрува. Не мога да зе оплача. Замо че изглежда, че за ми отзекли главата. Взе пак е неудобно, не мизлите ли…

— Това не е Ото — отрече тресящата се Захариса.

— Той е, разбира се — отсече Уилям. — Кой друг може да е…

— Ото беше по-висок — избълва момичето и се разкикоти.

Уилям прихвана Захариса, за да не падне. Знаеше, че от такъв кикот човек може да си умре като едното нищо.

Джуджетата също се разсмяха, но вампирът не се присъедини към тях особено въодушевено.

— Ами да. Хо-хо-хо. Прочутото анкх-морпоркзко чувзтво за хумор. Каква змешна шегичка. Не зе притезнявайте от мен… Гозподин Добровръх, бихте ли ме отнезли при моето тяло? Трябва да е някъде наблизо.

— Искаш ли… Да опитаме ли… С пришиване ли става… — ломотеше джуджето.

— Не. Оздравяваме бързо — увери го вампирът. — А, ето го. Така, може ли зега да ме озтавите до него? Обърнете ме още малко… Зценката е малко змущаваща, ако зе дозещате… Както да пузнеш една вода…

Все още примижалите от тъмната светлина джуджета се извърнаха. След миг чуха:

— Готово, можете да гледате.

Цял и невредим, Ото седеше на пода и си бършеше шията с кърпичка.

— Нищо не ми зтава без трепетликов кол в зърцето — допълни, щом видя как са се опулили към него. — И така… какво зе злучи взе пак? Джуджето ми каза да им отвлека вниманието…

— Откъде да знам, че ще използваш тъмна светлина? — сопна му се Добровръх.

— Ха, какво чувам? Замо земните змиорки бяха заредени, а ти изкаше да измизля нещо веднага! Какво друго очакваше да зторя? Аз зъм зе превъзпитал!

— Ама тая светлина носи лош късмет! — разсърди се джуджето, което Уилям бе запомнил с прякора Дремчо.

— О, нима? — възкликна Ото. — И кой зпоред теб имаше лош къзмет? Аз ще трябва да зи пера якичката!

Уилям се мъчеше да успокои някак Захариса, но тя още трепереше.

— Какви бяха тези хора? — прошепна момичето.

— Ами… не знам точно… но търсеха кучето на лорд Ветинари… И тази… сестра Дженифър имаше чудат вид…

Захариса прихна презрително.

— В училище съм виждала и по-страшни от нея. Сестра Креденца можеше да прегризе врата. Но да говорят така!… Знам, че това нейно „…ано“ беше мръсна дума. Поне както я казваше. А жрецът имаше нож!

Зад тях Ото затъваше в неприятности.

— Използваш я да правиш снимки ли?! — развика се Добровръх.

— Ами да.

Няколко джуджета се плеснаха по бедрата и изпълниха останалите жестове от пантомима, която намеква грубо, че не е за вярване колко тъпи могат да бъдат някои хора.

— И ти знаеш, че е опасно! — изръмжа Добровръх.

— Някакво зи зуеверие! — разгорещи се и Ото. — А взичко е толкова прозто! Вероятно зобзтвеният морфичен отпечатък на индивида взаимодейзтва з резоните, тоезт чазтиците-неща, в някакво фазово прозтранзтво зъглазно теорията за времевото зъглазуване. Така предизвиква възникването на множезтво лишени от позока пробиви, които зе презичат з илюзията за назтояще и пораждат метаморфни образи в зъответзтвие з шаблоните на квазиизторичезката екзтраполация. Е, видяхте ли? Нищо загадъчно няма!

— Да, но поне уплаши онези хора — промълви Уилям.

— Уплашиха ги брадвите — безпрекословно го поправи Добровръх.

— А, не. Избягаха заради чувството, че са им отворили черепите и са им набили ледени висулки в мозъците — възрази Уилям.

Добровръх примига.

— Е, и това го имаше… — избърса си челото. — Няма спор, умело подмяташ думичките…

Нечий силует затъмни рамката на вратата. Добровръх докопа брадвата си.

А Уилям изпъшка. Бе дошъл Ваймс. И най-лошото беше, че се усмихваше без следа от веселие. По-скоро хищно.

— А, ето ви и вас, господин Дьо Слов. В момента няколко хиляди кучета препускат из града. Любопитен факт, как мислите? — Облегна се и извади пура от джоба си. — Е, предимно кучета. — Драсна кибритената клечка в шлема на Добровръх. — Има и котки. Дори котките са повече. Нищо не може да се сравни с… хъм, истински потоп от кучета, за да започне оживление в града. Особено когато хапят и вият. Пък и вече трябва да гледаме къде стъпваме, защото кучетата са изнервени. О, не споменах ли добитъка? — добави той разговорчиво. — Нали знаете как става?… Пазарен ден, хората си водят кравите и — о, богове! — иззад ъгъла се излива истинска вълна от скимтящи кучета… Как забравих и овцете! Да, имаше и пилета, обаче не вярвам от тях да е останало много… — Изведнъж се вторачи в Уилям. — Дали не искате да ми кажете нещо?

— Ъ-ъ… Имахме малки затруднения…

— Не може да бъде! Слушам ви с интерес.

— Кучетата се уплашиха, когато господин Вик ги снима.

Ваймс опари с поглед Ото, който пък се втренчи в краката си.

— Дали не е уместно да спомена — подхвана Командирът на Стражата, — че днес избират нов Патриций…

— Кого? — изстреля Уилям.

— Аз не знам — натърти Ваймс.

Захариса си издуха носа и заяви:

— Ще изберат господин Скроуп от Гилдията на обущарите и сарачите.

— Откъде научихте? — настрои се подозрително Ваймс.

— Всички знаят — троснато отвърна момичето. — Чух го и от младежа в пекарната тази сутрин.

— Как щяхме да живеем без слухове? — поклати глава Ваймс. — Затова днес, господин Дьо Слов, не е желателно… нещо да се обърка. Моите служители си приказват в момента с някои от собствениците на кучетата. Малцина проявяват желание, да ви призная. Повечето не искат да говорят със Стражата. Не ги разбирам, ние сме добри слушатели. Е, нямате ли какво да ми кажете? — Командирът на Стражата огледа стаята и пак се обърна към Уилям. — Всички зяпат вас, между другото.

— „Вестникът“ няма нужда от помощта на Стражата — осведоми го Уилям.

— Не съм мислил да ви помагам.

— Нищо лошо не сме извършили.

— Аз ще реша дали е тъй.

— Охо, колко интересна гледна точка…

Ваймс се намръщи, щом видя бележника в ръцете на Уилям.

— Ясно… — Пресегна се към колана си и измъкна парче тъмно дърво. — Според вас какво е туй?

— Палка — отсече Уилям. — Или къса тояга, ако предпочитате.

— Последното средство, дето има една приказка — безстрастно добави Ваймс. — От палисандрово дърво и ламедоско сребро. А на тоя малък герб е изписано, че съм пазител на мира и спокойствието. А вие, господин Дьо Слов, в момента не ми изглеждате най-твърдата опора на мира и спокойствието в града.

Погледите им се срещнаха.

— Каква ли е била странната постъпка на лорд Ветинари миг преди нападението? — изсъска Уилям толкова тихо, че може би само Ваймс го чу.

Командирът на Стражата дори не мигна. Но след кратко умуване остави палката на бюрото.

— Момко, а ти прибери тоя бележник — предложи спокойно. — Тъй оставаме само аз и ти. Без да се замеряме със символи.

Този път Уилям беше готов да види накъде го побутва благоразумието. Прибра бележника.

— Тъй бива — похвали го Ваймс. — А сега двамата ще отидем в онуй ъгълче, докато твоите приятели поразтребят тук. Не е ли чудно колко мебели могат да се потрошат от една снимка?

Командирът на Стражата седна върху захвърлена ръждива мивка. Уилям се задоволи с люлеещо се конче.

— Добре, господин Дьо Слов, хайде да я подкараме по твоя начин.

— Не знаех, че си имам свой начин да подкарвам каквото и да било.

— Значи няма да ми кажеш каквото знаеш?

— Аз самият не съм наясно знам ли нещо — сподели охотно Уилям. — И все пак… ми се струва, че… лорд Ветинари е направил нещо особено преди произшествието.

Ваймс извади своя бележник и го прелисти.

— Влязъл е в двореца през конюшните малко преди седем часа сутринта и казал на стражника, че го освобождава от поста.

— Да не е бил навън цяла нощ?

Ваймс вдигна рамене.

— Негова светлост излиза и влиза, когато му скимне.

— Аз обаче подозирам — предпазливо подхвана Уилям, — че е било твърде необичайно негова светлост да се намира извън двореца в този час.

— Необичайно е и да наръга секретаря си, и да се приготви за бягство с пълен чувал пари — спомена Ваймс. — И ние забелязахме. Не сме тъпи, само се стараем да изглеждаме такива. А, да… Стражникът каза, че усетил доста силен спиртен дъх от устата на негова светлост.

— Той пие ли изобщо?

— Досега не съм го виждал пийнал.

— Има обаче пълен шкаф с напитки в кабинета си.

Командирът на Стражата се засмя.

— И туй ли успя да видиш? Предпочита обаче да пият онези, които идват в кабинета му.

— Но може би само е събирал смелост да… — Уилям стисна устни. — Не, Ветинари няма да го направи.

— Не му приляга, вярно. — Ваймс се намести по-удобно върху мивката. — Дали не е най-добре да премислиш нещата пак, господин Дьо Слов? Току-виж… намериш някой подходящ помощник в мисленето.

Командирът на Стражата заговори с такъв тон, че неофициалната част от разговора приключи на секундата.

— Много ли сведения имате за Скроуп? — опита си късмета Уилям.

— За Тутъл Скроуп ли? Синът на стария Тускин Скроуп. Президент на Гилдията на обущарите и сарачите през последните седем години. Семеен човек. Има процъфтяващо магазинче на улица „Уиксън“.

— Това ли е всичко?

— Господин Дьо Слов, това е всичко, което Стражата знае за господин Скроуп. Схвана ли намека? Хич не би искал да чуеш какво мога да ти кажа за ония хора, около които сме изровили много сведения.

— Аха… — Уилям сви вежди. — Но на улица „Уиксън“ няма обущарски магазин.

— Не съм споменавал обувки.

— Всъщност единственият магазин там, в който изобщо се продават кожени изделия, е…

— Същият — прекъсна го Ваймс.

— Но там продават…

— Кожени изделия — твърдо повтори Командирът на Стражата и си взе палката, която по съвместителство беше и церемониален жезъл.

— М-да… И стоки от каучук… пера… камшици… и… дрънкулки — червеше се Уилям. — Но…

— Никога не съм влизал в магазина, но май ефрейтор Нобс редовно прелиства каталозите им — сподели Ваймс. — Все пак няма Гилдия на производителите на дрънкулки, макар че хрумването не е лошо. А при господин Скроуп всичко си е законно и редовно. Уверяват ме, че поддържал старовремска семейна атмосфера. Така покупките на… туй-онуй и дрънкулки… стават приятни като пазаруването на кесийка ментови бонбонки, не се и съмнявам. А до ушите ми стигна мълва, че първата работа на милия господин Скроуп ще бъде да помилва Ветинари.

— Но той още не е осъден!

— Няма ли да е възхитително? — ухили се страховито Командирът на Стражата. — Чудесно начало, нали? Обръщаме на нова страница. „Горкичкият, преуморил се е. Бремето на властта го е прекършило. Не е излизал на чист въздух.“ И тъй нататък. Бързичко ще го пъхнат в някое тихо усамотено кътче и всички ще прогоним от главите си тревогите за неприятната история. Голямо облекчение, а?

— Но вие знаете, че той не е…

— Тъй ли? Господин Дьо Слов, пред очите ти е официалният символ на моя пост. Ако беше обикновен боздуган с пирони, щяхме да живеем в съвсем друг град. Ще си вървя. Казваш, че си мислил, но се питам дали не е време да помислиш още малко.

Захариса се опомняше, може би защото никой не се опитваше да я утешава.

— Сега какво ще правим?

— Де да знам — промърмори Уилям. — Ще издадем броя. Това ни е работата.

— Ами ако онези двамата се върнат?

— Не ми се вярва. Тук вече сме под зорко наблюдение.

Захариса се зае да събира хартиите от пода.

— Май ще се почувствам по-добре, ако върша нещо…

— Така те искам.

— Защо не напишеш няколко абзаца за пожара?…

— Ото май успя да направи хубава снимка. Нали? — обърна се Уилям към вампира.

— О, да. З тази знимка взичко е наред, обаче…

Ото не можеше да откъсне поглед от счупения си иконограф.

— Ох… — сепна се Уилям. — Съжалявам.

— Имам и други — въздъхна Ото. — Знаете ли, очаквах да ми е по-лезно в големия град. Надявах зе да е по-цивилизовано. Казаха ми, че тук не ни гонят тълпи з вили и факли в ръцете, както правят у дома в Шюшиен. А аз толкова зе зтарая. Боговете за ми звидетели. Въздържател зъм от три мезеца, четири дни и зедем чаза. От взичко зе отказах! Дори от бледите девойки з черни дантели по роклите… а не ми е леко, повярвайте… — Поклати глава унило и се вторачи в съсипаната си риза. — Но тук ми трошат нещата, а зега най-хубавата ми риза е опръзкана з… кръв… з червена, много червена кръв… з кръв…

— Бързо! — профуча Захариса покрай Уилям. — Гунила, дръж му ръцете! Предполагах, че ще се случи рано или късно… — Махна на другите джуджета. — Двама да му хванат краката! Дремчо, в бюрото си имам голямо парче кървавица!

— „Ще крача аз под злънцето, не ще зе звирам в зенките…“ — фалшиво запя Ото.

— О, богове, очите му светнаха в червено! — затюхка се Уилям. — Какво да сторим?

— Защо не опитаме пак да му отсечем главата? — обади се Бодони.

— Що за нелепа шега! — озъби се Захариса.

— Шега ли? Аз хиля ли се?

Ото се надигна и псуващите джуджета увиснаха като украса по наглед кльощавото му тяло.

— „… и в бури, и нощи ужазни борбата з порока не зпира…“

— Ама той бил силен като бик! — оплака се Добровръх.

— Я почакайте, може би ще му олекне, ако го подкрепим! — Захариса порови в чантичката си и измъкна синя брошурка. — Минах сутринта през тяхната организация на Касапската алея. Това им е песнопойката. Толкова е трогателно… — заподсмърча отново.

— Искаш да пеем в хор ли? — смая се Добровръх, чиито крака се люшкаха над пода.

— Само за да го насърчим! — Захариса си попиваше сълзите с кърпичка. — Нали виждате, че се бори със себе си! И даде живота си за нас!

— Да, ама после пак си го взе!

Уилям се наведе и измъкна нещо изпод парчетата на иконографа. Духчето беше избягало отдавна, но остана нарисуваната от него картина. Дали нямаше да се виждат…

Не беше добра снимка на мъжа, който се представи като брат Шиш. Лицето му приличаше на бяла ряпа в сиянието, което човешките очи не съзираха. Но сенките зад него…

Уилям се вгледа отблизо.

— О, богове…

Сенките зад него бяха като живи.