Тери Пратчет
Истината (12)

Наричаха го Краля на Златната река. Това беше признание за неговото богатство и постижения, както и за източника на успеха му. Естествено не се подразбираше класическата река от злато. Все пак новият прякор бележеше значителен напредък в сравнение с предишния — Хари Пикнята.

Хари Краля бе натрупал състоянието си, като прилагаше усърдно едно старо правило: „Където има боклук, намират се и грошове.“ Изхвърлените от хората неща направо воняха на пари. Особено човешките неща.

Той положи основите на богатството си, когато започна да оставя празни кофи до странноприемниците в центъра на града, преди всичко онези, които бяха по-далеч от реката. Вземаше съвсем скромна такса, за да прибира пълните кофи.

И никой не се питаше каква е по-нататъшната им съдба. Но Хари Краля знаеше къде да търси ключа към неизчерпаемото благоденствие — почти всичко, колкото ще да е отвратително, влиза в употреба все някъде. Има немалко хора, които постоянно се нуждаят от големи количества амоняк и селитра. Ако не успееш да продадеш отпадъка на алхимиците, тогава ще го купят селяните. Но дори те да откажат, не бива да забравяш, че кожарите могат да извлекат полза от каквото и да е вещество.

Хари се чувстваше като единствения човек в миньорско селище, който знае как изглежда златоносната руда.

Заемаше се с цели улици, разнообразяваше услугите. В по-заможните квартали домовладелците му плащаха, за да отнесе нощните отпадъци, конската тор, боклука и дори кучешките мръсотии. Тези хора нямаха ли представа колко са готови да се изръсят кожарите за най-фините бели кучешки фъшкии? Все едно някой му плащаше, за да отнася диаманти.

Хари не можеше да устои на изкушението. Светът беше готов да си потроши краката от бързане да му даде парите си. Все пак се случваше за нещо да не се намери купувач — нито производителите на котешки храни, нито кожарите, нито дори господин Диблър. Непродадената стока попадаше във величавите торища, сътворени от Хари по-надолу по течението на реката. Там вулканичната жега на разлагането създаваше плодородна пръст („10 пенса на чувал, носете си свои чували…“) от всичко, включително — ако се вярва на слуховете — и от разни сенчести предприемачи, които не побеждаваха в конкурентните битки („… пиршество за далиите във вашата градина“).

Поддържаше обаче бизнеса с дървесните отпадъци и парцалите по-близо до дома си наред с огромните казани, от които продължаваше да избликва богатство. Може би защото съпругата му Ефи беше склонна да говори само за тази част от деловите му начинания. Мълвата гласеше, че пак тя е причината за свалянето на дълго будилата възхищение табела „Х. Краля — Отнасяме пикнята от 1961 година“. Имаше нова табела — „Х. Краля — Преработваме природни ресурси“.

Един трол отвори вратичка в грамадната двукрила порта. Хари беше много напредничав и в наемането на работници, които не принадлежаха към човешката раса. Вероятно играеше роля и обстоятелството, че троловете изобщо не можеха да усетят миризмата на органични отпадъци.

— К’во има?

— Ако обичате, предайте на господин Краля, че го моля за среща.

— За к’во?

— Бих искал да купя от него големи количества хартия. Предайте му, че го търси господин Дьо Слов.

— Сегинка.

Вратичката се затръшна. Зачакаха. След няколко минути тролът им отвори.

— Краля ще ви приеме веднага — оповести той.

От двете страни на портата огромни черни ротвайлери налитаха върху прътите на клетките си. Всеки знаеше, че Хари ги пуска в двора нощем. Бе се постарал всеки да знае това.

Краля на Златната река си бе подредил офиса в двуетажна барака, откъдето можеше да наглежда бълващите изпарения купчини и цистерни на империята си.

Макар и скрит наполовина зад бюрото си, пак изглеждаше огромен. Имаше лъскаво розово лице и теме, покрито с няколко кичура. Едва ли някой би успял да си го представи без неизменните ръкавели и тиранти, нито без димящата великанска пура в устата. Дали пък с нея не прогонваше вонята?

— Добър вечер, момчета — поздрави ги дружелюбно. — Какво искате да сторя за вас? Що ли питам, като знам…

— Помните ли ме, господин Кинг? — обади се Уилям.

Хари кимна.

— Синчето на лорд Дьо Слов, нали? Вмъкнахте в ония писма миналата година, че наш’та Дафни се е омъжила, спомням си. Мойта Ефи много се зарадва, че толкова нафукани хора са научили за сватбата.

— Господине, писмото стана доста по-голямо напоследък.

— Чух — сподели дебелакът. — Вече събираме доста вестникарска хартия. Има полза и от нея, наредил съм на момчетата да я складират отделно.

Хари прехвърли пурата от единия ъгъл на устата си в другия. Не можеше да чете и да пише, което изобщо не му пречеше да надхитря грамотните. Наемаше стотици работници да разделят и разпределят боклука. Не му струваше скъпо да наеме още неколцина, които да вършат същото с думите.

— Господине… — започна Уилям.

— Не съм тъп, момчета — спря го Хари. — Знам за какво сте дошли. Но и вие знаете как е в бизнеса…

— Ние обаче изхвърчаме от бизнеса, като останем без хартия! — избълва Добровръх.

Пурата пак се премести.

— А вие сте?…

— Гунила Добровръх — обади се Уилям. — Моят печатар.

— Джудже, значи… Нямам нищо против джуджетата, ама не ви бива за боклукчии. Гнолите не искат много пари, но дребните мръсници изяждат половината отпадъци. С троловете се погаждам. Идват при мен, щото им плащам добре. Най-печени са големите — сортират денем и нощем. Струват колкото теглото си в злато, ама отскоро и горе-долу толкова взеха да искат като заплата. — Пурата отново обиколи устата. — Съжалявам, момчета. Сделката си е сделка. Щеше ми се да ви помогна, ама разпродадох хартията. Значи не мога.

— Прецаквате ни просто ей тъй? — не повярва Добровръх.

Хари изгледа джуджето с присвити очи през мътния въздух.

— Ти ли ще ми говориш за прецакване? Не вярвам да знаеш какво е кално мангизище, а?

Гунила вдигна рамене.

— Но аз знам — подхвърли Уилям. — Едва ли намеквате за значението на израза в криминалния жаргон. Предполагам, че говорите за голяма плътна топка от кал и монети, каквито се образуват в старата канализация, където водата се завихря. Понякога се събират значителни суми.

— Какво?! — сащиса се Хари. — Ръчичките ти са като на момиченце… — Пурата му увисна за миг от изумление. — Как научи?!

— Много обичам думите, господине.

— Почнах с ровичкане в тинята още тригодишен — осведоми го Хари и се смъкна по-удобно в креслото. — И намерих първото си кално мангизище. Както си е подреден светът, едно от големите хлапета ми го взе. Вие ще ми приказвате за прецакване… Ама аз имах нюх за бизнес. И като се развъртях…

Седяха и го слушаха, Уилям малко по-търпеливо от Гунила. Всъщност беше искрено омаян, макар че вече знаеше почти цялата история. Хари Краля не пропускаше повод да я разкаже.

Младият Хари бил същинска фурия на мръсотията и не губел бъдещето от погледа си. Претърсвал бреговете и дори лепкавите води на Анкх за загубени монети, парчета метал, буци въглища, изобщо всичко, което можело да има някаква стойност. Преди да навърши осем години, вече наемал други хлапета да работят за него. Големи райони от реката му принадлежали. Или прогонвал, или прикотквал другите банди. Самият той не се биел зле, а вече можел и да плаща на онези, които се биели още по-добре от него.

Така започнал възходът му към наистина златното бъдеще. Истинска история на цивилизацията, макар и погледната от самото дъно.

— Господине, вие не сте член на никоя гилдия, доколкото ми е известно — вметна Уилям.

Пътешествието на пурата от единия край на устата до другия се ускори — ясен признак, че е улучено болно място.

— Скапаните гилдии… — изсумтя Краля. — Казаха ми в очите, че мястото ми било в Гилдията на просяците! На мен! През целия си живот и за една дреболийка не съм се примолил! Ама че наглост! Тъй че ги пратих по дяволите. И без гилдиите се оправям. Плащам добре на мойте момчета и разчитам на тях.

— Господине, тъкмо гилдиите се опитват да ни съсипят. Знаете, че е така. Осведомен съм, че научавате почти всичко, което става в града. Ако не можете да ни продадете хартия, с нас е свършено.

— А какво ще разправят за мене, ако почна да развалям сделки? — подхвърли Краля.

— Господине, това е моето кално мангизище — упорстваше Уилям. — А хлапетата, които се мъчат да ми го отнемат, са много големи.

— Ей, момко… Когато онова хлапе ми отмъкна калното мангизище, аз не почнах да цивря. И тогава си знаех, че имам нюх, чатна ли? Не се отказах и намерих още много кални мангизища. А като станах на осем години, платих на двама тролове да намерят хлапето, дето вече беше пораснало, и да го бият до два реда сълзи и три реда сополи. Това знаеше ли го?

— Не, господине.

Хари Краля се загледа през дима и на Уилям му се стори, че го оглежда като нещо, намерено в купчините отпадъци.

— Най-малката ми дъщеря Хермиона… ще се омъжи в края на седмицата — сподели нехайно Хари. — Голямо тържество ще бъде. В храма на Офлър. С хорове и още каквото се полага. Поканих всички тежкари, щото Ефи настояваше. Няма да дойдат, то се знае. Не и заради Хари Пикнята.

— Но щеше да има представители на „Вестника“ — увери го Уилям. — И щяхме да отпечатаме цветни снимки. Само че още утре отпадаме от бизнеса.

— Цветни, а? Някой да не ги рисува по всеки брой?

— Не, измислихме… по-особен начин — уклончиво отвърна Уилям.

Отчаяно се надяваше, че Ото е говорил сериозно. Не само бяха стигнали до ръба на пропастта, ами вече се навеждаха над нея.

— Такова нещо си струва да се види — проточи Хари.

Уилям пак остана с неприятното впечатление на образования човек, който се досеща, че неграмотният срещу него може за един ден да го купи и продаде десетина пъти.

— Господине, наистина се нуждаем от тази хартия — натърти, за да прекъсне мълчанието.

— Има нещо у теб, господин Дьо Слов — призна накрая Краля. — Познавам добре писарушките, на които плащам, ама ти хич не ми мязаш на писарушка. Приличаш ми на човек, дето е готов да изгребе цял тон гадости, за да измъкне меден грош. Чудя се как може да си станал такъв.

— Господине, умоляваме ви да ни продадете малко хартия на старата цена — настоя Уилям.

— А, няма как. Казах ти вече. Сделката си е сделка. Взех пари от гравьорите.

Уилям пак отвори уста, но Добровръх го потупа по ръката. Краля явно напредваше към някакво далечно умозаключение.

След малко Хари застана до прозореца и огледа замислено двора с бълващите гнусни изпарения купчини.

— Ха, гледай ти… — изуми се подчертано. — Виждате ли я онази каруца до другата порта?

Виждаха я добре.

— Поне стотина пъти съм втълпявал на момчетата да не зарязват натоварени коли до отворена порта. Някой ще вземе да отмъкне товара.

Уилям се питаше кой ли би дръзнал да открадне нещо от Краля на Златната река с неговите нажежени торища.

— В каруцата е последната четвърт от доставката за Гилдията на гравьорите — съобщи Хари сякаш на света като цяло. — Изчезне ли, ще трябва да им връщам пари. Май ще си поприказвам по-строго със старшия на смяната. Много взе да се разсейва.

— Уилям, време е да си тръгваме — заяви Добровръх и го задърпа.

— Но защо? Още не сме…

— Как да ви се отплатим, господине? — обърна се джуджето към Краля, докато устремно крачеше към вратата.

— Шаферките щели да носят „о-дьо-нил“, ама да пукна, ако знам що за чудо е това — подхвърли Хари. — А, да… Не получа ли от вас осемдесет долара до края на месеца, вие, момци, ще затънете… — пурата обиколи устата — … много дълбоко. С главите надолу.

Само след две минути каруцата заскрибуца през портата пред странно равнодушния поглед на трола, който беше старши на смяната.

— Не е кражба — повтори троснато Добровръх, хванал юздата. — Краля връща парите на ония копелета, а ние му плащаме по старата цена. Значи всички сме доволни освен „Вестителя“, ама на кого му пука?

— Не ми хареса онова подмятане за дълбокото затъване — сподели Уилям. — И то с главите надолу.

Щом съпроводи с поглед каруцата, Краля викна на един чиновник от долния етаж и го накара да донесе стар брой на „Вестника“ от отпадъците. Седеше невъзмутимо, докато човекът му четеше изпоцапания смачкан лист.

По едно време се ухили и накара чиновника да повтори някои от по-сочните изречения.

— А, знаех си аз… Момчето е родено с дарба да рови в боклука. Жалко, че не е отраснало в прилично семейство.

— Господине, да подготвя ли плащането за Гилдията на гравьорите?

— Ъхъ.

— Сигурен ли сте, че ще си върнете парите?

Хари Краля обикновено не понасяше подобни въпроси. Плащаше на чиновниците да водят сметките, не да обсъждат решенията му. Но бе натрупал богатството си, като измъкваше всичко лъскаво от тинята. Не би пропуснал да се възползва от нечий нюх.

— Я ми кажи що за цвят е „о-дьо-нил“.

— О, един от онези мъчни за постигане цветове. Оттенък на светлосиньото с намек за зелено.

— Има ли мастило с такъв цвят?

— Може да се направи, но ще е скъпо.

Пурата пак обиколи устата на Хари. Знаеше се, че глези дъщерите си, защото му беше жал, че страдат заради баща, който трябва да смени два пъти водата във ваната, докато остане просто мръсен.

— Не е зле да наглеждаме нашето вестникарче — реши той накрая. — Иди да кажеш две-три думи на момчетата. Не искам Ефи да се разочарова.

 

 

Захариса видя, че джуджетата пак преустройват пресата. Всъщност машината рядко запазваше формата си повече от няколко часа. Променяха я в движение.

Момичето вече проумяваше, че джуджетата имат нужда само от брадвите си и някакъв начин да си запалят огън. Така успяваха да си направят ковачница, в нея пък изковаваха прости инструменти, с тях изработваха сложните инструменти и вече бяха в състояние да свършат всяка работа.

Двама от тях и сега ровеха в парчетиите, струпани край стените от предишните наематели на бараката. Вече бяха стопили доста желязо, успяха да извлекат и оловото от боята по люлеещите се кончета. Други се изнизваха с тайнствени задачи и се връщаха крадешком с малки пакети. Джуджето се отличава и с умението да използва нещата, които хората захвърлят, дори ако още не са ги захвърлили.

Стреснаха я трясък в мазето и звучни ругатни на юбервалдско наречие, което изглеждаше особено подходящо за изразяване на недоволство от живота. Тя притича до отвора.

— Добре ли сте, господин Вик? Да донеса ли четката и лопатката?

— Извинете, гозпожице Захариза. Зтъпих в дребна дупка по пътя на прогреза.

Тя слезе по стълбичката.

Ото стоеше пред импровизираната си работна маса. По стените висяха кутии с духчета. Саламандри дремеха в клетките си. Земна змиорка шаваше в голяма тъмна стъкленица. Но съседният буркан беше счупен.

— Пипах незръчно и го зъборих — обясни вампирът смутено. — И глупавата змиорка се завря зад мазата.

— Хапе ли?

— О, не, толкова за лениви…

— Ото, а с какво се занимавате?

Тя се взря по-внимателно в нещо едро върху масата. Той тутакси се опита да застане пред нея.

— О, взичко е още в екзперименталния зтадий…

— Печат на цветни снимки, нали?

— Да, обаче призпозоблението зазега е твърде грубовато…

Захариса долови някакво движение. Избягалата земна змиорка, налегната от скука зад масата, се устремяваше мудно към нови хоризонти.

— Моля ви, не я… — започна Ото.

— О, няма нищо, аз изобщо не съм гнуслива…

Пръстите на Захариса се свиха около змиорката.

Когато се опомни, Ото й вееше трескаво с черната си кърпичка.

— Ох… — Тя се опита да седне. — Ото?

— Да, гозпожице?

— Сега ми кажете какво се случи всъщност, когато сграбчих змиорката.

Вампирът трепна.

— Защо първо не зи починете? Може би зега не е най-добрият…

— Видях разни неща. Имаше… пламъци. И хора. И шум. Само за миг. Все едно цял ден се изниза пред очите ми за секунда! Какво се случи?

— Ами… — неохотно започна Ото. — Нали знаете, че заламандрите поглъщат зветлина?

— Да, разбира се.

— Е, змиорките пък поглъщат тъмна зветлина. Не замата тъма, а зветлината в нея. Тъмната зветлина… вижте какво, тъмната зветлина… Просто не е изучена добре дозега. По-тежка е от нормалната, затова повечето зе е зтекла към дъното на моретата или в най-дълбоките пещери на Юбервалд. Но винаги има по мъничко от нея дори в обикновения мрак. Много е увлекателно…

— Разбрах. Някакъв вид магическа светлина. Може ли да стигнем по-бързичко до същината?

— Чувал зъм твърдения, че тъмната зветлина е първоначалната, от която произлизат другите видове…

— Ото!

Той вдигна бледата си ръка, за да я успокои.

— Трябва да ме иззлушате! Чувала ли зте за теорията, че няма назтояще? Защото ако е делимо, то не може да е назтояще, а ако не е делимо, значи липзват началото, което го звързва с миналото, и краят, водещ към бъдещето. Филозофът Хайдехолан ни уверява, че цялата Взелена е замо някаква зи зтудена зупа от разбъркано време. А онова, което наричаме поток на времето, предзтавлява квантови флуктуации в тъканта на прозтранзтво-времето.

— Сигурно имате много дълги зими в Юбервалд…

— Вижте, змята зе, че именно тъмната зветлина е доказателзтво за това твърдение — упорито продължи вампирът, пренебрегвайки подмятането. — Тя е зветлина без време. И не е задължително онова, което озветява, да зе злучва зега.

Той млъкна, сякаш очакваше нещо.

— Нима намеквате, че ни показва картини от миналото? — учуди се Захариса.

— Или от бъдещето. Или от някое друго мязто. Разбира зе, взъщнозт между тях няма никаква разлика.

— И насочвате това към главите на хората?!

Той видимо се притесни.

— Да, вече забелязвам чудати зтранични ефекти. Е, да, знам отдавна, че зпоред джуджетата тъмната зветлина имала… змахнато въздейзтвие. Но те поначало за много зуеверни и зе отнезох лековато към приказките им. Зега обаче… — Вампирът порови в хаоса върху масата и извади една иконография. — Ох, толкова е объркано. Филозофът Клинг пък казва, че умът зъщо имал тъмна и зветла зтрана, а тъмната зветлина… зе вижда з тъмната зтрана на ума…

Пак се запъна.

— Слушам ви — учтиво напомни Захариса.

— Чаках гръмотевицата — обясни вампирът. — Уви, не зме в Юбервалд.

— Съвсем се оплетох — промърмори момичето.

— Вижте… Ако зъм у дома и кажа нещо зъдбовно, например „тъмната зтрана на ума“, щеше да позледва внезапна гръмотевица. А ако позоча замък върху зтръмен зъбер и изрека: „Ето го замъка“, някой вълк задължително ще нададе печален вой. — Ото въздъхна. — В зтарата родина пейзажът е пзихотропно назтроен и знае какво зе очаква от него. А тук за зъжаление околните замо ме гледат озобено.

— Добре, добре — кротко се обади Захариса, — значи е магическа светлина, в която се виждат смайващи картини.

— Това е много… везтникарзко опизание — любезно отбеляза вампирът и показа иконографията. — Вгледайте зе внимателно. Изках да знимам едно джудже, което видях в кабинета на Патриция, а ето какво зе получи…

Различаваха се размазани петна и спирали. Наистина се забелязваше и бледият силует на джудже, легнало по корем на пода, вторачено отблизо в нещо. Но пред всичко останало се открояваше фигурата на лорд Ветинари. По-точно — двама Ветинари, зяпнали се изцъклено.

— Е, нали е неговият кабинет и той прекарва повечето си време там — потърси обяснение Захариса.

— Може и да е заради това — съгласи се Ото. — Вече знаем, че не винаги нещата, които призъзтват реално, за налице и във физичезкия змизъл. Вижте тази знимка.

— О, хубав портрет на Уилям — одобри Захариса. — Тук, в мазето. И… този зад него не е ли лорд Дьо Слов?

— Така ли? Не го познавам. Зигурен зъм обаче, че го нямаше в мазето, когато направих знимката. Но… но щом опознаете гозподин Уилям, вече ви е язно, че в извезтен змизъл неговият баща винаги наднича над рамото му…

— Тръпки да те побият…

Захариса огледа боязливо стените на мазето. Камъните бяха стари и омърляни, но не и опушени от пожар.

— Преди малко видях… хора. Сражаваха се. Имаше пламъци. И… някакъв сребърен дъжд. Но как е възможно да вали под земята?

— Не знам. Затова зе опитвам да изучавам тъмната зветлина.

Отгоре се чуха гласовете на Уилям и Добровръх.

— Съветвам ви да не споменавате пред другите за това — реши Захариса и се обърна към стълбичката. — Имаме си предостатъчно неприятности. Да, тръпки да те побият…

 

 

— Ама защо просто не почнем да блъскаме разни …ани глави в стените, докато някой не ни каже къде е …аното куче? — недоумяваше господин Лале.

— Изкушавам се — въздъхна господин Шиш. — Но нека оставим това като резервен вариант…

— Да му го…

И двамата се озърнаха.

— Рекох им аз, рекох им — огънати са тия петмезени ръбове…

Дъртия Гнусен Рон се влачеше по улицата, стиснал под мишница снопче броеве на „Вестника“. В другата си ръка държеше снадената връв на невзрачното си помиярче. Зърна Новата фирма и се оживи.

— Харгълурп? Господа, искате ли вестник?

Господин Шиш почти усети, че второто изречение, макар и уж казано със същия глас, беше някак натрапчиво и неестествено. Пък и беше смислено…

— Имаш ли дребни? — обърна се към господин Лале и се потупа по джобовете.

— Ще вземеш да си купиш …ания вестник? — слиса се партньорът му.

— Всичко с времето и мястото си, господин Лале. Заповядай, човече.

— Хилядолетни пръсти и скариди, да му го… — изрече Рон и добави: — Много съм ви задължен, господа.

Господин Шиш разгърна „Вестника“.

— Чудя се… — Задави се с думите и прочете отново заглавието. — „Виждали ли сте това куче?“… А стига, бе. Много ли продаваш от тези хартийки? — подхвърли на Рон.

— Украсете локвата, викам им. Ъхъ, стотици на ден, господине.

Пак тази недоловима разлика между двата гласа…

— Стотици… — промърмори господин Шиш.

Загледа се в кучето на вестникопродавеца. Откри явна прилика с онова на картинката, но всички териери бяха едва ли не еднакви.

— Стотици… — повтори и прочете кратичката бележка под рисунката. Изведнъж се опули. — Май вече имаме резервен вариант…

Кучето ги позяпа откъм земята, докато се махнат.

— На косъм се размина — отбеляза, когато свърнаха зад ъгъла.

Дъртия Гнусен Рон пусна вестниците на мокрия калдъръм и извади студена наденица от дълбините на грамадното си палто.

Разчупи я на три равни части.

 

 

Уилям се подвоуми, но от Стражата му донесоха свястна рисунка, а той съзнаваше, че дребният приятелски жест е съвсем уместен в момента. Ако затънеше дълбоко (и то с главата надолу), искаше да се надява, че някой ще го издърпа за краката.

Написа отново историята за Патриция, като добави всичко научено наскоро, макар да не беше нищо особено. Откровено казано, закъсваше за новости.

Захариса пък бе съчинила бележка за появата на „Вестителя“. Уилям отново се поколеба. Да, ама си беше новина, както и да се отнасяше към нея. Не можеха да я пренебрегнат просто така, освен това запълваше място на страницата.

Хареса му и началото: „Самонарочен конкурент на отдавна утвърдилия се «Анкх-морпоркски вестник» откри седалището си на Бляскавата улица…“

— Наточила си перото — похвали той Захариса, загледан в нея над бюрото.

— Да, уча се. Вече знам, че ако видя на улицата бягащ гол мъж, трябва да го разпитам за името и адреса му, защото…

Уилям довърши в един глас с нея:

— … имената продават вестника.

Поседя кротко. Сърбаше отвратителния чай, който си варяха джуджетата. Поне замалко изпита непознато блаженство. В този миг, на това място беше свободен. Броят беше завършен. Тайфата идваше за следващия тираж. Бяха се сдобили с пъстра колекция от разнебитени колички, за да изкарват сноповете вестници на улицата. Разбира се, след час-два гладната паст на пресата щеше да зейне отново. И Уилям пак щеше да бута огромния камък нагоре по склона, досущ като онзи митологичен герой… как му беше името?…

— Кой е бил обречен да бута камък по хълма и всеки път камъкът да се търкулва обратно на крачка от върха?

Захариса изобщо не вдигна глава.

— Човек, който е имал нужда от ръчна количка ли? — промълви и ядно забучи поредното листче на стърчащия пирон.

Уилям веднага разпозна гласа, обременен от предстоящата досадна работа.

— С какво се мъчиш?

— Репортаж от Дружеството на анкх-морпоркските оздравяващи акордеонисти… — промърмори момичето, докато пишеше трескаво.

— Нещо не е наред ли?

— Да. Пунктуацията. Липсва. Май ще се наложи да поръчаме допълнителна каса запетайки.

— Тогава защо си губиш времето?

— Споменати са поименно двадесет и шест души.

— Като оздравяващи акордеонисти ли?

— Да.

— Няма ли да се оплачат?

— Никой не ги задължава да свирят на акордеон. А, да… Имало е и голяма катастрофа на Широката улица. Преобърнала се каруца и изсипала няколко тона брашно на улицата. Два коня зад нея се подплашили и разсипали товар от пресни яйца, после пък се разлели тридесет бидона мляко… Какво ще кажеш за това заглавие?

Показа му листчето.

ВЕЛИКАНСКИ

КАЛЕН КЕКС

В АНКХ-МОРПОРК!!

Уилям се замисли. Да… Заглавието някак си съдържаше всичко необходимо. И плахият опит за хумор си беше тъкмо на мястото. Именно такива новини развеселяваха компанията около масата в пансиона на госпожа Еликсирска.

— Махни втория възклицателен знак. И ще стане съвършено. Как научи за произшествието?

— О, стражник Фидимънт намина да ми разкаже — обясни Захариса, сведе поглед и ненужно размести хартиите по бюрото си. — Да си призная, май малко се е увлякъл по мен.

Мъничка и доскоро пренебрегвана част от Аза на Уилям мигновено се наежи. Струваше му се, че твърде много млади мъже с удоволствие разказваха разни случки на Захариса. И с учудване се чу да изрича:

— Ваймс като че не позволява на подчинените си да говорят с нас.

— Знам, ама защо да се сърди, че съм чула за няколко сандъка счупени яйца?

— Така е, но…

— Освен това виновна ли съм, че някои младежи с удоволствие говорят с мен?

— Не си, но…

— Впрочем приключих за днес. — Захариса се прозя. — Прибирам се вкъщи.

Уилям скочи толкова припряно, че си ожули коленете в ръба на бюрото.

— Ще те изпратя дотам.

— Олеле, стана осем без четвърт — учуди се момичето и облече палтото си. — Защо се заседяваме толкова дълго на работа?

— Защото пресата не спи — поклати глава Уилям.

Излязоха на смълчаната улица, а той още се чудеше дали пък Патрицият не е бил прав за тази преса. Тя излъчваше някаква… принуда. Сякаш беше куче, което се вторачва в теб, докато не го нахраниш. И то опасничко куче. „Куче ухапало човек… Но нали това не е новина, а вехтина?“

Захариса му позволи да я изпроводи до началото на нейната улица и там спря.

— Ще притесним дядо, ако ме види с теб. Знам, че е глупаво, обаче… Съседите, нали се сещаш? Заради всички тези разправии с гилдията…

— Знам. Хъм…

Въздухът помежду им може би натежа за миг, докато се гледаха.

— Ъ-ъ, не знам как да започна — смънка Уилям, но рано или късно трябваше да изплюе камъчето. — Чувствам се длъжен да ти призная, че макар да си много привлекателно момиче, не си мой тип.

Тя го удостои с поглед, стар като света, и отвърна:

— Благодаря, че се престраши да бъдеш откровен.

— Е, хрумна ми, че понеже работим заедно…

— Не се притеснявай, радвам се, че някой от двама ни го каза. Като слушам колко гладко ти се плъзгат думите по езика, момичетата сигурно се редят на опашка пред теб, а? Ще се видим утре.

След няколко секунди на втория етаж в къщата светна прозорец.

Уилям препусна вихрено и закъсня за вечеря само колкото госпожа Еликсирска да се втренчи многозначително в него. Поне не го прогони от масата за неучтивостта му. Сериозно провинилите се получаваха вечерята си на малката масичка в кухнята.

И в момента обсъждаха новините от деня. Господин Макълдъф си беше купил „Вестителя“ и двете издания на „Вестника“, за да остане стожер на осведомеността.

Стигнаха до общо съгласие, че новините във „Вестителя“ са по-интересни. Госпожа Еликсирска обаче забрани да се обсъжда темата за змиите по време на хранене и сподели мнението си, че вестниците не бивало да разстройват хората така. Но дъждовете от насекоми и подобни събития напълно потвърдиха мнението на седящите около масата за далечните страни.

„Вехтини… Прав беше негова светлост. Не новини, а вехтини. Да казваш на хората онова, което вече приемат за истина…“

Имаше съгласие и по въпроса за лукавостта на Патриция. Стигна се до общия извод, че „онези горе“ до един са такива. Господин Уайндлинг заяви, че в града се е възцарил хаос и било крайно време за промени. Господин Дългокоп вметна, че не би си позволил да говори за положението в града, но напоследък търговията със скъпоценни камъни преживявала истински разцвет. Господин Уайндлинг спомена, че някои умеели да се възползват от чуждата беда. Господин Проун изрази възгледа си, че никой в Стражата не можел да си напипа задника и с двете ръце. Този израз едва не му заслужи място до масата в кухнята. Никой не се съмняваше, че Ветинари е сторил каквото се приказва за него, значи мястото му е зад решетките.

Уилям се качи рано в стаята си. Бе свикнал постепенно с кулинарията на госпожа Еликсирска, но нищо освен заплахата за отрязване на крак или ръка не би го заставило да опита втори път кафето й.

Просна се на леглото си в мрака (госпожа Еликсирска раздаваше по една свещ на седмица, а покрай вълненията той забрави да си купи нова) и се помъчи да мисли.

 

 

Стъпките на господин Въртел отекваха в празната бална зала.

Зае мястото си насред кръга от светлина с леко опънати нерви. Бездруго като зомби не обичаше да застава близо до запалени свещи.

Прокашля се.

— Е, какво ще кажете? — попитаха го от едно кресло.

— Не са прибрали кучето — съобщи адвокатът. — Редно е обаче да призная, че във всички други подробности свършиха работата си майсторски.

— Колко зле може да се обърне положението, ако Стражата намери животното?

— Доколкото съм осведомен, кучето е престаряло. Наредих изрично на господин Шиш да го издирят, но не вярвам, че ще му е лесно да се вмъкне в кучешката общност на града.

— Наоколо се навъртат и други върколаци, нали?

— Да — невъзмутимо потвърди господин Въртел, — но няма да се намесят. Малцина са, а и сержант Ангуа от Стражата има огромно влияние сред тях. Биха се побояли да помогнат на външни хора, защото тя непременно ще научи.

— И ще им стовари Стражата на главите ли?

— Опасявам се, че би предпочела да реши проблема самостоятелно — възрази адвокатът.

— Кучето сигурно отдавна е попаднало в казана на някое джудже — предположиха от друго кресло.

Всички в кръга около свещите се засмяха.

— Ако нещо… се обърка — подхванаха от някое кресло, — какво могат да кажат тези двамата?

— Познават само мен — напомни господин Въртел. — На ваше място не бих се тревожил излишно. Ваймс спазва правилата.

— Открай време подозирам, че е необуздан и свиреп човек.

— Именно. Той се познава добре и тъкмо затова спазва правилата. Впрочем срещата на гилдиите е утре.

— И кой ще бъде новият Патриций?

— Това ще бъде решено след внимателно обсъждане и грижливо обмисляне на всяко предложение — предположи адвокатът с глас като смазочно масло.

— Господин Въртел… — разнесе се от едно кресло.

— Моля?

— Не ни прилагайте тези похвати. Ще изберат Скроуп, нали?

— Голяма част от видните личности в този град са настроени в полза на господин Скроуп.

— Добре.

И застоялият въздух се изпълни със звънтящото безмълвие на неизречени слова.

Изобщо не беше необходимо някой да каже: „Мнозина от най-силните в този град дължат положението си на Ветинари.“

Никой не отвърна: „Няма спор. Но за хората, които се стремят към власт, благодарността е недостатък. Те имат навика да се вглеждат в настоящето. Никога не биха и помислили да свалят Ветинари от поста му, но щом вече го няма, ще проявят практичност.“

Не се чу въпросът: „Някой няма ли да защити Ветинари?“

А тишината не отговори: „О, всеки ще измисли добра дума за него: «Горкичкият… от претоварването е, да знаете»; «Тихите води са най-дълбоки»; «Най-добре е да го настаним в място, където не би навредил нито на себе си, нито на околните. Не сте ли съгласни?»; «Все пак е заслужил малка статуя, струва ми се»; «Можем поне заради доброто му име да заповядаме на Стражата да приключи случая»; «Трябва да гледаме напред». Ето как всичко се променя тихомълком. Без врява и почти без бъркотия.“

Никой не спомена: „Да убиеш образа — каква великолепна идея! Обикновеното убийство е еднократно, а това убива по малко всеки ден.“

В едно от креслата обаче изрекоха:

— Питах се дали лорд Дауни или дори господин Богис…

От друго кресло го прекъснаха:

— О, стига! Защо да го правят? Така е много по-добре.

— Вярно, вярно. Господин Скроуп се отличава с разнообразни достойнства.

— Почтен семеен човек, както научих.

— И се вслушва в гласа на народа.

— Не в буквалния смисъл, надявам се.

— Разбира се. Но е винаги готов да приеме уместен съвет. От… по-осведомените.

— Ще има голяма нужда от съвети.

Не сметнаха за подходящо да добавят: „Той е един полезен идиот.“

— Въпреки всичко… наложително е да укротим Стражата.

— Знам, че Ваймс ще прави каквото му е заповядано. Длъжен е. Скроуп ще е законно избран като Ветинари. А Ваймс е от хората, които трябва да имат началник, защото така придават законен вид на постъпките си.

Адвокатът се прокашля.

— Това ли е всичко, господа?

— А какво ще кажете за „Анкх-морпоркски вестник“? — сетиха се в едно кресло. — Дали не се заражда нов дребен проблем?

— Хората се забавляват — намеси се господин Въртел. — Никой не го приема сериозно. А и още в първия ден „Вестителят“ се продаде в двойно по-голям тираж. „Вестникът“ изпитва недостиг от пари. Както и… затруднения с доставките.

— Онази история с жената и змията беше любопитна — подхвърлиха от някое кресло.

— Нима? — промълви господин Въртел.

В креслото, от което споменаха за пръв път „Вестника“, се мътеше някаква идея.

— Ще ми олекне, ако няколко подходящи момчета им счупят пресата.

— Това би привлякло нежелателно внимание — не се съгласиха в друго кресло. — А във „Вестника“ жадуват за внимание. Онзи… писач копнее да бъде забелязан.

— Е, щом настоявате…

— Нямам такова намерение. Но „Вестникът“ ще спре. — В останалите кресла внимаваха какво се изрича точно от това кресло. — Младежът е идеалист. Тепърва му предстои да открие, че общественият интерес не е онова, от което обществото се интересува.

— Бихте ли повторил по-бавно?

— Опитвах се да обясня, господа, че на читателите може и да им харесва направеното от него, обаче си купуват „Вестителя“. Там новините са по-интересни. Казвал ли съм ви, господин Въртел, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите?

— Сравнително често, сър. — Зомбито забрави за миг присъщите си обноски, но веднага добави: — Ценно прозрение.

— Радвам се. — В най-важното кресло изсумтяха сдържано. — Господин Въртел, не изпускайте от поглед нашите… изпълнители.

 

 

Настъпи полунощ и в храма на Ом на улицата на Малките богове. Само една свещ гореше във вестиария. Бе поставена в много тежък и сложно украсен свещник. Би могло да се твърди, че пламъчето отправяше молитва, макар и от евангелието на злосторниците: „И нека не ни сгащят, докато ровим за плячка.“

Господин Шиш тършуваше в един шкаф.

— Не мога да подбера нищо с твоите мерки. Като гледам, ще трябва да… О, не, печеняго! Тамянът е за горене!

Господин Лале кихна и бучиците изтракаха като шрапнел в отсрещната стена.

— Предупреждавай навреме, де… Аз изрових тука някакви книжа.

— А бе, ти пак ли се насмърка с прах за излъскване на печки? — укори го господин Шиш. — Съсредоточи се, чатна ли? Намерих само това, но поне ще ти пасне…

Вратата изскърца и в стаята влезе дребничък стар жрец. Господин Шиш по инстинкт сграбчи големия свещник.

— Извинете, вие за нощната служба ли сте дошли? — попита примигващият старец.

Този път господин Лале хвана ръката на партньора си, преди да е замахнал.

— Ти да не се побърка? Що за човек си? — изръмжа гневно.

— Какво?! Не можем да го пуснем, за да…

Господин Лале изтръгна сребърния свещник от ръката му.

— Ама виж го …аното нещо! — възкликна, загърбил слисания жрец. — Истински Селини! Поне на пет века! Гледай как е източил резбата нагоре към чашката! Готин, за теб това май са само три …ани кила сребро, а?!

— Всъщност… хъм, изработен е от Мазник — поправи го нисичкият жрец, който още не бе превключил на подходящата умствена скорост.

— Кой, ученикът ли? — От изненада зениците на господин Лале спряха да се въртят лудешки. Обърна свещника и се загледа в дъното. — Ей, прав си бил! Ето я емблемата на Селини, ама под нея е издълбано мъничко „М“. За пръв път виждам някое от …аните му ранни изделия. Бил е още по-изкусен със среброто, ама жалко за тъпата му фамилия. Преподобни, знаеш ли за колко може да се продаде това?

— Питахме се дали няма да вземем седемдесет долара — обнадежди се жрецът. — Беше в купчината стари мебели, които една възрастна дама дари на Църквата. Да си призная, запазихме го досега от добри чувства към нея…

— А при вас ли е кутията? — Господин Лале неуморно разглеждаше шедьовъра. — Изработвал е великолепни …ани кутии. От вишнево дърво.

— О… не ми се вярва…

— Направо …ана срамота.

— А… толкова ли е ценен? Ако не се лъжа, имаме още един такъв в някой долап.

— Намерите ли по-запален колекционер, можете да изкопчите четири …ани хилядарки — заяви господин Лале. — Ама щом имате …ан чифт, май ще вдигнете до дванайсет хиляди. В момента …аният Мазник много се търси.

— Дванадесет хиляди! — избълва старецът и очите му светнаха с блясъка на смъртния грях.

— Или повече — пресметна господин Лале. — Щото е …ана прелест. Горд съм, че видях тоя свещник. — Изгледа кисело господин Шиш. — Пък ти щеше да го използваш като …ан тъп тежък предмет.

Той почтително остави свещника върху масата във вестиария и грижливо го забърса с ръкав. После се обърна светкавично и стовари юмрук върху главата на жреца, който се свлече с тиха въздишка.

— Имали още един в …ан долап! Честно, ще взема да се изплюя!

— Искаш ли да го вземем? — делово попита господин Шиш, който тъпчеше някакви дрехи в чувал.

— Хич не ми се ще. Тукашните прекупвачи на крадено ще го претопят заради среброто. И ще ме гризе …аната съвест. Дай да намерим …аното куче и да се разкараме от тая дупка. Изпадам в …ана депресия.