Тери Пратчет
Истината (11)

Господин Лале излезе от пресечката, където току-що се бе спазарил за пакетче, в което щеше да намери отрова за плъхове, смесена с прах за пране.

Завари господин Шиш да чете голям лист.

— Туй к’во е?

— Неприятност, доколкото виждам — отвърна партньорът му, сгъна листа и го прибра в джоба си. — Да, имаме си проблеми.

— Тоя град взе да ми опъва …аните нерви — заяви господин Лале, когато продължиха по улицата. — Вече имам …ано главоболие. И кракът ме боли.

— Не се оплаквай. И мен ухапа. Голяма грешка допусна с това куче.

— Сега да не ми изтърсиш, че не биваше да стрелям по него?

— Не, но трябваше да го улучиш. Избяга.

— Някакво си куче — изръмжа господин Лале. — К’во толкова ще ни направи? Да не стане …ан свидетел или нещо такова? А ония нищо не ни казаха за никакво …ано куче. — Усещаше в глезена си сгорещяването, което подсказва, че някой отдавна не си е мил зъбите. — Опитай ти да носиш човек на рамо, а куче да те хапе по краката! И как тъй …аното зомби не спомена, че тоя тип бил такъв …ан бързак? Ако не беше зяпнал оня …ан тъпанар, щеше да ме докопа!

Господин Шиш вдигна рамене. Но вече си бе отбелязал на ум да стори нещо по въпроса. Господин Въртел пропусна да спомене пред Новата фирма немалко неща и преди всичко факта, че Ветинари е по-пъргав от ядосана кобра.

Това щеше да струва на адвоката голяма сума. Господин Шиш замалко се размина с порязване.

Гордееше се обаче, че наръга чиновника и избута Чарли пред вратата да дърдори на глупавите слугини. Това липсваше в предварителния замисъл. Ето как работеше Новата фирма. Щракна с пръсти. Успяваха да реагират, разсъждаваха бързо, бяха изобретателни…

— Извинете, господа…

От тъмен ъгъл им се изпречи някакъв силует, стиснал ножове и в двете си ръце.

— Аз съм от Гилдията на крадците — заяви непознатият. — Извинете, но това е официален грабеж.

За голяма изненада на грабителя господин Шиш и господин Лале нито се стреснаха, нито се уплашиха въпреки размерите на ножовете му. По-скоро приличаха на двама ентомолози, зърнали съвсем нов вид пеперуда, която размахва миниатюрна мрежичка насреща им.

— Официален грабеж ли? — бавно повтори господин Лале.

— О, вие сте гости на нашия хубав град? — досети се грабителят. — Значи днес имате късмет, господине и… кхъ, господине. Грабеж на стойност двадесет и пет долара ще ви осигури защита от последващи улични нападения за срок от шест месеца. А само тази седмица предлагаме бонус — можете да изберете тази красива кутия с кристални чаши за вино или този полезен комплект пособия за барбекю, който ще събуди завистта на вашите приятели.

— Тоест… действате законно, така ли? — уточни господин Шиш.

— Какви …ани приятели, бе? — изсумтя господин Лале.

— Да, уважаеми господине. Лорд Ветинари е на мнение, че щом в града бездруго ще има някаква престъпност, по-добре тя да бъде организирана.

Господин Шиш и господин Лале се спогледаха.

— Е, Законност е второто ми име… едва ли не — вдигна рамене господин Шиш. — Оставям нещата в твои ръце, господин Лале.

— И щом сте новодошли, мога да ви предложа нашата промоция — грабеж на стойност сто долара. Той ви осигурява защита за срок от двадесет и шест месеца, получавате и тази книжка с ваучери за обслужване в ресторанти, наемане на карети, покупка на облекло и развлечения с обща стойност по текущи цени цели двадесет и пет долара! Вашите съседи ще се пръснат от…

Ръката на господин Лале се протегна светкавично. Пръсти колкото зрели банани стиснаха грабителя за гушата и праснаха главата му в стената.

— Уви, второто име на господин Лале е Гадняр — отбеляза господин Шиш и запали цигара.

Сочните звуци от избликналия негаснещ гняв на неговия партньор продължаваха зад гърба му, а той взе една чаша за вино.

— Ех… Нескопосано гравирани и изобщо не са кристални. Нима никой не заслужава доверие в нашата епоха? Просто да се отчае човек.

Тялото на грабителя се свлече на земята.

— Аз май ще избера …ания комплект за барбекю — реши господин Лале, прекрачвайки нещастника. Разкъса опаковката и извади престилка на бели и сини шарки, като я огледа критично. — Аха, „Убий готвача!“. — Надяна престилката презглава. — Ей, туй вече си го бива. Май трябва да си намеря малко …ани приятели, та да ми завидят. А за …аните ваучери к’во ще кажеш?

— Срещу тях ще ти пробутат само боклуци — поклати глава господин Шиш. — Така се освобождават от залежала стока, която никой не иска да купи.

Захвърли книжката в калта.

— А бе, не е зле — отсъди господин Лале. — Намерих у него двайсетина долара, значи сме на далавера.

— С най-голямо удоволствие ще се махна от това място — сподели господин Шиш. — Твърде смахнато ми се струва. Хайде да сплашим нашия мъртъв приятел и да се прибираме.

 

 

— Айнгънгъ… РВО!

Викът на необуздания вестникопродавец отекна из здрачния площад, когато Уилям го пресичаше на път към Бляскавата улица. Личеше, че броят още се купува добре.

Съвсем случайно зърна заглавието, когато се разминаваше с един мъж.

ЖЕНА РАЖДА КОБРА

Не му се вярваше Захариса да е пуснала собствен брой. Върна се тичешком при продавача и видя, че това не е „Вестникът“.

Името бе изписано несравнимо по-старателно от джуджешкото изпълнение:

— Какво е това? — обърна се към продавача, който беше няколко слоя кал над тайфата на Рон.

— Кое това?

— Ей това!

Нелепо прекъсналото интервю с Дръмнот бе вбесило сериозно Уилям.

— Не питай мене, тузар. Само знам, че ми дават по едно пени за всяка бройка.

— „Дъжд от супа в Генуа“? „Кокошка снася три пъти едно и също яйце по време на ураган“? Откъде се взе това?!

— Тузар, ако бях грамотен, нямаше да пробутвам вестници, нъл тъй?

— Някой друг издава вестник! — прозря Уилям.

Погледът му се плъзна към дребния шрифт в долния край на единствената отпечатана страница, а на нея и най-дребният шрифт се набиваше на очи.

— И то на Бляскавата улица!

Спомни си носачите, които разтоварваха каруците пред стария склад. Но кой би могъл… Ха, Гилдията на гравьорите, и още как! Имаха и пресите, и парите. Все пак два пенса беше нелепа цена, макар и за една страничка с глупости. Ако продавачът взема половината, как, в името на небесата, би останала някаква печалба за издателя?

Тогава осъзна — не това е важното… Целта беше да съсипят „Вестника“.

Срещу бараката зад „Кофата“ вече се мъдреше голяма червено-бяла табела на „Вестителя“. И там се бяха наредили още каруци.

Едно от джуджетата на Добровръх надничаше иззад ъгъла.

— Вътре вече имат три преси. Видя ли какви ги свършиха, а? Пуснаха си вестничето за половин час!

— Да, ама е само една запълнена страница, при това с измишльотини.

— Тъй ли… Дори историята за змията ли?

— Обзалагам се на хиляда долара… — Уилям си спомни, че според подзаглавието чудото се случило в Ланкър. — Добре де, на сто долара.

— Туй не е най-лошото — утеши го джуджето. — По-добре влез да чуеш.

— Да ти цитирам ли заглавията? — посрещна го гласът на Захариса.

— Непременно — изпъшка Уилям и се настани зад затрупаното си бюро.

— „Гравьорите предлагат на джуджетата хиляда долара за тяхната преса“.

— О, не-е…

— „Опит за привличане на фотограф-вампир и неуморна авторка със заплати по петстотин долара“ — продължи тя.

— Ох, това вече е…

— „Джуджетата избъзикани с хартията“.

— Какво?!

— Цитирам дословно Гунила Добровръх — сопна се Захариса. — Не се преструвам, че знам точното значение на думата, но научих, че хартията ще стигне само за още един брой.

— И ако искаме да си купим, цената се е вдигнала петорно — допълни Добровръх. — Гравьорите изкупуват цялото количество. Закони на търсенето и предлагането, тъй ни казва Краля.

— Кой крал? — начумери се Уилям. — А, за господин Краля ли говориш?

— Ъхъ, за Краля на Златната река — потвърди джуджето. — Веднага да ти река — можем да купуваме и на новата цена, ама щом ония отсреща продават вестника си по два пенса, нищо няма да остава за нас.

— Ото обеща на човека от гилдията, че види ли го още веднъж тук, ще наруши клетвата си заради него — съобщи Захариса. — Страшно се ядоса, защото онзи го подпитваше как успява да прави годни за печат иконографии.

— А ти какво реши?

— Оставам. Изобщо не им вярвам, прекалено увъртат. И ми се сториха… долнопробни типове. Но какво ще правим сега?

Уилям захапа нокътя на палеца си и се вторачи в бюрото. Размърда крака и случайно подритна сандъка с парите, който отекна с насърчителна тежест.

— Можем да поорежем тиража, мисля си — вметна Добровръх.

— Но тогава хората няма да си купуват нашия вестник — възрази Захариса, — а трябва да го купуват, защото в него има истински новини.

— Да си призная, във „Вестителя“ са по-интересни — възрази джуджето.

— Защото онези отсреща плюят на фактите! — озъби му се Захариса. — Нямам нищо против пак да получавам само един долар на ден, а Ото каза, че е готов да работи за половин долар, ако може и занапред да спи в мазето.

Погледът на Уилям още блуждаеше.

— Като оставим настрана истината — промълви унесено, — с какво друго разполагаме, което липсва на гилдията? Можем ли да печатаме по-бързо от тях?

— С една преса срещу три? — намръщи се Добровръх. — Няма да стане. Хващам се на бас обаче, че можем да набираме по-бързо от тях.

— И това означава, че…

— … вероятно ще ги изпреварим с продажбите на първия тираж.

— Добре-е… Може и да ни помогне… Захариса, познаваш ли някого, който си търси работа?

— Дали познавам?! Ти не четеш ли писмата?

— Всъщност не…

— Мнозина търсят работа! Живеем в Анкх-Морпорк!

— Чудесно. Подбери трите писма с най-малко граматически грешки и изпрати Скалата да наеме авторите им.

— Един от тях е господин Бенди — предупреди го Захариса. — Иска допълнителни задачи. Не умирали достатъчно интересни хора. Знаеш ли, че той се забавлява, като ходи на разни събрания и записва дословно всичко, което се казва там?

— Наистина ли записва точно?

— Изобщо не се съмнявам. Тъкмо такъв тип ми се струва. Но не ми се вярва, че имаме място за такива…

— Утре излизаме на четири страници. И не ме гледай така! Имам още сведения за случая с Ветинари, а ни остава… половин денонощие, за да подготвим следващия брой.

— Колко пъти да ти повтарям, че Краля няма да ни продаде хартия на поносима цена? — намеси се Добровръх.

— О, ето ти още една история — ободри се Уилям.

— Не, исках да ти втълпя, че…

— Знам. Трябва да напиша нещо, после двамата ще отидем да си поприказваме с него. А, да… Пратете някого до семафорната кула, разбрахме ли се? Искам да изпратя съобщение до краля на Ланкър. Мисля, че се запознахме с него преди време.

— Семафорните съобщения струват пари. Много пари.

— Нищо, все пак го направете. Все някак ще намерим пари. — Уилям се наведе над стълбата към мазето. — Ото!

Вампирът се подаде до кръста. Държеше полуразглобен иконограф.

— Какво мога да направя за ваз?

— Сещаш ли се за още нещо, което би помогнало да увеличим продажбите?

— Зега пък какво изкате от мен? Знимки, които зкачат от зтраницата? Говорещи картинки? Или портрети, чиито очи ви зледят, накъдето и да мръднете?

— Няма защо да се засягаш — успокои го Уилям. — Не те карам да ги правиш цветни или…

— Цветни? — повтори вампирът. — Това ли е взичко? Лезна работа за цветните знимки. Кога изкате да започнем?

— Няма начин — отсече Добровръх.

— О, така ли мизлите? Има ли наоколо някой, който изработва цветно зтъкло?

— Ъхъ, познавам джуджето от работилницата за цветно стъкло на Федърско шосе — потвърди Добровръх. — Правят го в стотици разцветки, но…

— Назтоявам незабавно да видя образци. Зъщо и на цветни мазтила. Нали можете да зе здобиете з цветни мазтила?

— Няма проблем — увери го джуджето, — само че и от тях ще са ни нужни стотици оттенъци…

— Не — врътна глава вампирът. — Ще зъзтавя зпизък на необходимото. Разбира зе, не обещавам всичко да е първа клаза от първия път. Не бива да зе заяждате, че няма изящна игра на отблязъци по езенните лизта. Но ярките цветове ще зе печатат чудезно. Зтига ли ви зазега?

— Ще бъде просто изумително.

— Благодаря.

Уилям се изправи.

— А сега да вървим при Краля на Златната река.

— Открай време се чудя защо хората го наричат така — промълви Захариса. — В края на краищата наблизо не тече никаква река от злато, нали?

 

 

— Господа…

Господин Въртел чакаше във фоайето на безлюдната къща. Изправи се при влизането на Новата фирма, стискайки чантата си. Наглед беше в неприсъщо за него лошо настроение.

— Къде се губихте толкова време?

— Похапнахме, господин Въртел. Вие не се появихте сутринта, а господин Лале има навика да огладнява.

— Казах ви да не се набивате на очи.

— На господин Лале това му е трудничко. Впрочем всичко мина добре. Трябва да сте чул. Е, да, замалко да ни убият, защото вие пропуснахте да ни кажете какво ли не и това ще ви струва скъпичко, но на кого му пука за нас? Та какъв ви е проблемът този път?

Господин Въртел ги изпепели с поглед.

— Господин Шиш, времето ми е ценно. Няма да го губя с празни приказки. Какво направихте с кучето?

— Никой нищичко не ни каза за туй куче — вметна господин Лале и господин Шиш незабавно осъзна грешката му.

— Аха, значи все пак сте се натъкнали на кучето — отбеляза господин Въртел. — И къде е то?

— Няма го. Избяга. Ухапа ни по …аните крака и офейка.

Адвокатът въздъхна и сякаш повя полъх от древна гробница.

— Осведомих ви, че в Стражата има върколак.

— И какво от това? — отвърна господин Шиш.

— Върколакът няма да се затрудни с разпита на кучето.

— Какво?! Значи тук хората ще се вслушат в някакво си куче?! — усъмни се господин Шиш.

— Уви, да. И кучето има своя индивидуалност. Това е важно. А правните прецеденти дават възможност само за недвусмислено тълкуване. Господа, в историята на този град досега сме изправяли на съдебен процес седем прасета, едно котило плъхове, четири коня, една бълха и един пчелен рой. Миналата година допуснаха един папагал като важен свидетел на обвинението в дело за убийство и се наложи да уреждам участието му в програмата за защита на свидетелите. Доколкото ми е известно, в момента е пребоядисан панаирджийски експонат далеч оттук. — Господин Въртел поклати глава. — За съжаление и животните имат своето място в съдебния процес. Разбира се, могат да бъдат внесени разнообразни възражения. Но същественото в случая, господин Шиш, е несъмнената упоритост, с която Командир Ваймс ще се възползва от свидетелските показания на кучето. И ще започне да разпитва… хора. Той вече знае факти, които му изглеждат нелепи, но е принуден да се придържа в рамките на доказателствата и уликите, а с такива не разполага. Ако открие и кучето, според мен кълбото ще започне да се разплита.

— Бутнете му няколко хилядарки — подсказа господин Шиш. — Безотказно средство за укротяване на стражници.

— Чух, че последният, който се е опитал да подкупи Ваймс, още не може да сгъва единия от счупените си пръсти.

— Свършихме цялата …ана работа, за която ни наехте! — изрева господин Лале, сочейки обвинително зомбито с показалец колкото наденичка.

Господин Въртел сякаш за пръв път го изгледа от главата до петите.

— „Убий готвача!“… Колко забавно! Аз обаче бях останал с впечатлението, че сме наели професионалисти.

Господин Шиш предусети насоката на разговора и отново хвана юмрука на партньора си, увисвайки за миг над пода.

— Пликовете, господин Лале — напомни сърдито. — Този знае много…

— Трудничко е да знаеш нещо, ако си …ан труп! — изръмжа господин Лале.

— Всъщност именно тогава съзнанието придобива кристална яснота — възрази адвокатът.

Той стана и господин Шиш забеляза как го постига едно зомби — използваше мускулите си поред и не толкова се изправяше, колкото се разгъваше нагоре.

— А другият ви… помощник още ли е жив и здрав? — осведоми се адвокатът.

— Върнахме го в избата, къркан е до козирката — съобщи господин Шиш. — Чудя се защо да не го очистим още сега. Едва не си плю на петите, когато видя Ветинари. Ако Патрицият не се беше стъписал, щяхме да си докараме белята. Кой ще забележи още един труп в град като вашия?

— Стражата, господине. Докога ще се налага да ви повтарям? Те са смразяващо способни да забележат всякакви неща.

— Нашият господин Лале няма да остави много за забелязване… — Господин Шиш помълча и добави: — Значи толкова ви е страх от Стражата, а?

— Намираме се в Анкх-Морпорк! — не се стърпя и адвокатът. — Изключително космополитно настроен град. Не проумяхте ли, че понякога смъртта тук е само мимолетна неприятност? Имаме си магьосници, имаме си и всевъзможни медиуми. А труповете имат навика да се появяват изневиделица. Не искаме Стражата да се добере до никаква следа, ясно ли ви е?

— Значи ще слушат какво им дрънка един …ан мъртвец? — учуди се господин Лале.

— Не виждам причина да не го изслушат. В момента и вие правите точно това, ако не греша. — Зомбито се поуспокои. — Между другото не пренебрегвам вероятността отново да използваме вашия… колега. Още някое кратко представление, за да убедим и недоверчивите. Засега той е прекалено ценен, за да се… оттегли от сцената.

— Добре де, както искате. Ще ви го пазим в шишенце — промърмори господин Шиш. — Но за кучето искаме допълнително заплащане.

— За едно куче ли, господине? — изви вежди адвокатът. — Бих очаквал дори господин Лале да надхитри куче.

— Първо трябва да намерим проклетото псе — напомни господин Шиш, който предвидливо застана пред партньора си. — А в този град си ги имате в изобилие.

Зомбито въздъхна.

— Бих могъл да добавя към хонорара ви скъпоценни камъни за още пет хиляди долара. — Вдигна ръка. — Не оскърбявайте и двама ни, като кажете по навик „десет хиляди“. Задачата не е особено трудна. Загубените кучета в града се озовават или в някоя от подивелите глутници, или започват нов живот като чифт ръкавици.

— Искам да знам от кого получавам тези заповеди — заяви господин Шиш.

Усещаше тежестта на Дезорганизатора в джоба си.

Господин Въртел се постара да покаже учудването си.

— От мен, господине.

— Питам кои са вашите клиенти.

— Що за въпрос?!

— Засмърдя на политика — настоя господин Шиш. — А с нея не се излиза на глава. Задължително е да знам колко надалеч да избягаме, когато се разчуе какво е станало. И кой ще ни защити, ако ни хванат.

— В този град, господа — подхвана адвокатът, — фактите никога не са каквито изглеждат. Вие се погрижете за кучето, а за вас… има кой да се погрижи. Изпълняват се различни замисли. Кой може да установи какво всъщност се е случило? Хората се объркват твърде лесно — казвам го след цели векове, прекарани в съдебните зали. Чувал съм неведнъж, че лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите. Какво отвратително твърдение, не мислите ли? Затова… не изпадайте в паника и всичко ще бъде наред. И не вършете глупости. Моите… клиенти имат силна памет и дълбоки джобове. Възможно е да наемат и други убийци. Разбрахте ли ме? — Той щракна закопчалките на чантата си. — Желая ви приятен ден.

— Да намерим скапаното куче — предложи след минута господин Шиш.

— И как ще го търсим?

— Умно.

— Ей тоя …ан начин най-много го мразя.