Тери Пратчет
Истината (10)

Сержант Детритус седеше зад бюрото в приемната. Учуди се, когато Уилям се появи.

— Да пукна, ако туй не беше бърза работа. Да не сте тичал по целия път дотука?

— За какво говорите?

— Ами че господин Ваймс прати да ви повикат преди… няма и три минути. Вие най-добре се качете пъргавичко при него. И не се плашете, той вече не крещи.

Уилям изкатери стъпалата и почука на вратата, която се отвори от натиска.

Командир Ваймс вдигна глава и очите му се присвиха.

— Брей, че бърза работа. Да не сте тичал по целия път?

— Не, сър, аз сам дойдох при вас с надеждата да ви задам няколко въпроса.

— Колко мило — отбеляза Ваймс.

Долавяше се атмосферата на селце, в което всичко е мирно и тихо засега — жените простират прането, котараците спят на припек, но вулканът скоро ще изригне и ще погребе стотици под пепелищата.

— Така че… — подхвана Уилям.

— Защо го направихте? — сряза го Ваймс.

„Вестникът“ беше на бюрото пред него. Уилям виждаше заглавията.

Патрицият Напада Чиновник с Нож

(Той е държал ножа, а не чиновникът)

ЗАГАДЪЧНА СЛУЧКА В КОНЮШНАТА

Странна миризма на мента

СТРАЖАТА Е ОЗАДАЧЕНА

— Озадачен съм, тъй ли? — подхвърли Ваймс.

— Ако твърдите, че не сте озадачен, сър, с радост ще поместя бележка в…

— Не пипайте тоя бележник!

Уилям си придаде изненадан вид. Бележничето беше от най-евтините и направено от толкова пъти преработвана хартия, че можеше да служи като салфетка. А отново някой се взираше в него, сякаш виждаше насочено срещу себе си оръжие.

— Няма да ми сторите същото като на Въртел — натърти Командирът на Стражата.

— Сър, всяка дума в тази история е самата истина.

— И аз бях готов да се хвана на бас. Той тъкмо такива ги върши.

— Вижте, сър, ако има нещо сбъркано в броя, просто ми кажете.

Ваймс се облегна на стола и размаха ръце.

— Ама вие все тъй ли ще отпечатвате всичко, което чуете? Значи ще фучите из моя град като отвързана стенобойна машина? Гушкате си скъпоценната честност като плюшено мече и си нямате идея колко можете да ми попречите на работата, а?

— Не нарушавам закона, като…

— Тъй ли било? Ама дали е вярно? Да се държите тъй в Анкх-Морпорк? Защо ли пък ми прилича на действия, подклаждащи размирици?

— Може да лиша някои хора от спокойствие, но е важно…

— Чудя се какво ли още ще напишете.

— Още не съм пуснал във вестника, че в Стражата имате върколак — изтърси Уилям и съжали в същия миг, но пък Ваймс вече му лазеше по нервите.

— И как научихте това? — прозвуча равен глас зад него.

Той се озърна. На стената се облягаше млада жена с много светла коса. Носеше униформата на Стражата. Сигурно бе чула целия разговор.

— Да ви представя сержант Ангуа — обади се Ваймс. — Можете да говорите пред нея всичко, което искате да кажете и на мен.

— Ами… до мен стигнаха някои слухове — запъна се Уилям.

Бе виждал сержант Ангуа по улиците. Остана с впечатлението, че тя се взира излишно остро в хората.

— Е, и? — подкани го Ваймс.

— Слушайте, ясно ми е, че това ви притеснява — подхвана Уилям. — Но ви уверявам искрено, че ще опазя тайната на ефрейтор Нобс.

Никой от двамата не продума и Уилям се поздрави мислено. Само се бе опитал да налучка, обаче стигаше да погледне лицето на сержант Ангуа, за да разбере, че е познал. То загуби всякакво изражение.

— Стараем се да не обсъждаме въпроса към коя разумна раса принадлежи ефрейтор Нобс — промърмори Ваймс след малко. — Ще сметна, че сте ни направил малка услуга, ако възприемете същия подход.

— Разбира се, сър. А сега мога ли да попитам защо сте заповядал да ме следят?

— Тъй ли съм постъпил?

— Говоря за водоливниците. Всеизвестно е, че напоследък много от тях работят в Стражата.

— Не ви следим — намеси се сержант Ангуа. — Само гледаме какво ще ви сполети.

— Заради ей туй — тупна с длан по вестника Командирът на Стражата.

— Но аз не върша нищо нередно — заинати се Уилям.

— Може би не е незаконно — поклати глава Ваймс. — Макар че сте на път да прекрачите границата. Но други хора не се отличават с моя благ и търпелив характер. Моля ви само да не пръскате с кръвта си улиците.

— Ще се опитам.

— И не записвайте това.

— Съгласен съм.

— И не записвайте, че ви казах да не записвате.

— Добре. А мога ли да запиша, че ми казахте да не записвам, че сте казал да не… — Уилям млъкна. Вулканът тътнеше. — Само се пошегувах.

— Ха-ха. И не крънкайте сведения от моите служители.

— И не пробутвайте кучешки бисквитки на ефрейтор Нобс — добави сержант Ангуа. Тя мина зад гърба на Ваймс и се загледа във „Вестника“. — „Истината ще те направи прободен“?

— Печатна грешка — сдържано обясни Уилям. — Сър, какво друго искате от мен?

— Просто да не се пречкате.

— Ще си… да, де, ще запомня. Но ако нямате нищо против да попитам… Аз какво ще получа насреща?

— Аз съм Командирът на Стражата и ви моля любезно.

— Само това ли?

— Бих могъл да ви помоля и нелюбезно, господин Дьо Слов — въздъхна Ваймс. — Защо не се опитате да видите нещата с моите очи? Извършено е престъпление. Гилдиите вдигат врява. Знаете ли поговорката за племето с многото вождове? Е, в момента имаме тъкмо излишък от около стотина вожда. Отделил съм капитан Керът и мнозина стражници да пазят Правоъгълния кабинет и чиновниците, макар че не мога да си го позволя. Защото тъй не ми достигат служители за други задачи. Трябва да се оправям с всичко туй… и да се старая да не съм озадачен. Ветинари е в нашите килии. Дръмнот също…

— Сър, нали в случая той е жертва?

— Един от хората ми се грижи за него.

— Значи не градските лекари?

Ваймс заби поглед в бележника си.

— Лекарите в този град — започна с безстрастен глас — са достойна професионална общност и не бих искал да прочета нито думичка, написана срещу тях. Но един от нашите служители случайно притежава… особени умения.

— Тоест може да различи лакът от задник?

Ваймс явно се учеше бързо. Седеше си със скръстени ръце и изписано по лицето равнодушие.

— Позволявате ли да попитам още нещо?

— Неудържим сте, а?

— Намерихте ли кучето на лорд Ветинари?

Отново никаква реакция. Но този път Уилям долови как зад маската се завъртяха няколко десетки зъбни колелца.

— Кучето ли? — повтори Командирът на Стражата.

— Струва ми се, че се казва Рошльо.

Ваймс го гледаше невъзмутимо.

— И май е териер — добави Уилям.

Дори едно мускулче не помръдна по лицето на Ваймс.

— А защо в пода стърчеше стрела от арбалет? — не мирясваше Уилям. — Трудно е да се обясни, ако не е имало още някой в стаята. Забила се е дълбоко, значи не е от рикошет. Някой е стрелял по нещо на пода. Дали нещото случайно не е имало формата на куче?

Нищо не помръдваше отсреща.

— Да не забравя и ментата — продължи Уилям. — Същинска загадка. Защо точно мента? После обаче се попитах — ами ако някой не е искал да го проследят по миризмата? Дали и той не е чул за вашия върколак? Ако разлее цял буркан с ментово масло, би могъл да го пообърка, нали?

Ето го трепването — Ваймс уж се загледа в някакъв доклад. „Джакпот!“ — мислено възкликна Уилям.^[1]

Накрая Командирът на Стражата изрече с гласа на оракул, който проговаря веднъж в годината:

— Нямам ви доверие, господин Дьо Слов. Току-що проумях причината. Не само защото ще си имаме главоболия. Такава ми е работата, за туй ми дават заплата и получавам пари за поддръжка на бронята. Но се питам пред кого сте отговорен? Аз съм длъжен да обяснявам постъпките си, макар че дяволите ме взели, ако знам пред кого да се отчитам сега. А вие? Като гледам, можете да вършите каквото ви скимне.

— Сър, мисля, че съм отговорен пред истината.

— О, сериозно ли?! И как по-точно става туй?

— Извинете, не разбрах…

— Ако лъжете, истината идва ли да ви удари два-три шамара? Потресен съм. Обикновените хорица като мене отговарят пред други хора. Дори Ветинари се ослушваше… да, де, още се ослушва какво ще кажат гилдиите. А вие… вие отговаряте пред истината. Изумително. Ще ми кажете ли адреса й? Тя чете ли вестника?

— Има богиня на истината, сър — спомена Ангуа. — Ако не се лъжа…

— Едва ли се радва на мнозина поклонници — вдигна рамене Командирът на Стражата. Той се загледа в Уилям над върховете на събраните си пръсти и колелцата в главата му пак се завъртяха. — Да речем… Само да предположим, че ви попадне малка рисунка на куче. Можете ли да я отпечатате във вестника?

— За Рошльо си говорим, нали? — уточни Уилям.

— Можете или не можете?

— Убеден съм, че можем.

— Много сме любопитни да узнаем защо е излаял миг преди… случката — призна Ваймс.

— А ако го намерите, ефрейтор Нобс ще си побеседва с него на кучешкия език, нали? — подхвърли Уилям.

Ваймс отново заприлича на статуя.

— Ще се постарая да ви донесат рисунката до един час.

— Благодаря. Сър, а кой управлява града в момента?

— Аз съм просто ченге — отвърна Командирът на Стражата. — Не ме осведомяват по такива важни въпроси. Очаквам обаче, че ще изберат нов Патриций. Процедурата я има в градските закони.

— Кой може да ми ги изтълкува подробно? — упорстваше Уилям.

— О, господин Въртел е най-подходящ. — Този път Ваймс се усмихна. — Много е отзивчив, струва ми се. Желая ви приятен ден, господин дьо Слов. Сержант, нали ще изпратите господин дьо Слов?

— Искам да видя лорд Ветинари — заяви Уилям.

— Какво искате?!

— Не ви моля за нищо нередно, сър.

— Не може. Първо, той още е в несвяст. Второ, той е арестант при мен.

— Дори на адвокат ли не позволявате да се срещне с него?

— Младежо, негова светлост и без това е затънал в неприятности.

— А Дръмнот? Поне той не е арестант, нали?

Командирът на Стражата се озърна към сержант Ангуа, която вдигна рамене.

— Добре. Никой закон не го забранява, а не бива да тръгне мълва, че е умрял.

Ваймс взе фунията на разговорната тръба от бронзово-коженото устройство на бюрото си и се подвоуми.

— Сержант, оправиха ли проблема? — попита, без да се притеснява от присъствието на Уилям.

— Да, сър. Вече е абсолютно сигурно, че системата за пневматична поща и разговорните тръби са разделени и независими помежду си.

— Убедена ли си? Знаеш ли, че вчера стражник Кинсайд остана без зъби?

— Казаха, че нямало да се повтори, сър.

— Ами да, не може да се повтори. Той вече няма нито един зъб в устата си. Е, добре…

Ваймс погледна недоверчиво фунията и заговори в нея.

— Я ме свържете с килиите.

— Узззип? Уипуипуип?

— Повторете, моля.

— Снидъл флипсок?

— Ваймс се обажда!

— Скитскрит?

Командирът на Стражата върна фунията върху поставката и се втренчи в сержант Ангуа.

— Още работят, сър — допълни тя. — Казаха, че плъховете си похапвали от кожата на тръбите.

— Плъхове, значи?

— Уви, така е, сър.

Ваймс изпъшка и пак погледна Уилям.

— Сержант Ангуа ще ви заведе в килиите.

И Уилям неусетно се озова от другата страна на вратата.

— Да вървим — подкани го Ангуа.

— Как се справих? — промълви той смутено.

— Виждала съм и по-лоши случаи.

— Съжалявам, че споменах ефрейтор Нобс, но…

— О, не се тревожете и за това — махна с ръка Ангуа. — За вашата наблюдателност ще се говори дни наред в Участъка. Вижте какво… Той се отнесе снизходително с вас, защото още не е разнищил що за чудо сте, ясно? Внимавайте повечко, това се иска от вас.

— А вие вече сте ме разгадала, така ли? — заяде се Уилям.

— Да речем, че не разчитам на първите впечатления. Гледайте си в краката, има стъпала.

Тя го поведе към килиите. Уилям забеляза, но не му стигна нахалство да си запише, че там стоят на пост двама стражници.

— Винаги ли имате охрана тук? Нали килиите се заключват?

— Чух, че при вас работи вампир — вместо отговор спомена Ангуа.

— Ото ли? Ами да. Не страдаме от подобни предразсъдъци…

Тя си замълча. Отвори врата встрани от главния коридор и подвикна:

— Игор, водя посетител при пациентите.

— Ей шега, шержант.

Стаята беше ярко осветена от необичайно, примигващо синьо сияние. Край едната стена се редяха рафтове, отрупани със стъкленици. В някои шаваха странни твари… всъщност извънредно странни. Други пък плуваха вътре. Сложна машина от медни топки и стъклени прътове пръскаше искри. Но погледът на Уилям се прикова в огромно око.

Преди да изпищи, видя как една ръка се пресегна нагоре и чудовищната зеница се оказа най-голямата лупа, която бе виждал. Тя се завъртя на металната си скоба, прикрепена към челото на притежателя си. Но лицето му не беше кой знае какво подобрение в областта на пресушаващия устата ужас.

Очите не бяха симетрични. Едното ухо изглеждаше по-голямо. Кожата на лицето беше нашарена от белези. Но нищо не можеше да се сравни с уродливата коса. Мазните черни кичури на Игор бяха сресани напред, както правеха повечето млади и шумни музиканти в града, но стърчаха така, че биха могли да извадят очите на непредпазлив минувач. Работната обстановка около Игор имаше толкова… органичен вид, че той сигурно би успял да върне тези очи на мястото им.

На един тезгях бълбукаше аквариум. Вътре няколко картофа лениво плуваха напред-назад.

— Игор е в нашия екип от криминалисти — представи го сержант Ангуа. — А това е господин Дьо Слов. Иска да види пациентите.

Уилям забеляза погледа, с който Игор стрелна Ангуа. Тя добави:

— Господин Ваймс няма нищо против.

— Тогава минете оттук. — Игор се затътри по коридора покрай Уилям. — Приятно ми е, когато ни посещават, господин дьо Слов. Както ще забележите, тук обштановката е шпокойна. Ще отида да взема ключовете.

— Той защо произнася неправилно само някои „с“? — прошепна Уилям, когато Игор се заклатушка към един шкаф.

— Старае се да следва духа на новото време. Досега не сте ли срещал някой Игор?

— Такъв — никога! Той има два палеца на дясната си ръка!

— Игор е от Юбервалд — обясни Ангуа. — Всички Игоровци са пристрастени към самоусъвършенстването. Впрочем те са великолепни хирурзи. Само не се здрависвайте с някой от тях по време на гръмотевична буря…

— Ето, готово — довлече се при тях Игор. — При кого ще влезем първо?

— Лорд Ветинари? — подсказа Уилям.

— Той още шпи.

— Досега ли?!

— Няма нищо чудно. Шлед толкова тежък удар…

Сержант Ангуа се прокашля гръмко.

— Говори се, че е паднал от коня — спомена Уилям.

— Е, да… И се е ударил в пода, предполагам — промърмори Игор, озъртайки се към Ангуа.

Завъртя ключа.

Лорд Ветинари лежеше на тясно легло. Беше блед, но наглед спеше спокойно.

— Изобщо ли не се е събуждал? — попита Уилям.

— Не. Наглеждам го през четвърт час. Шлучва ше. Понякога тялото просто си казва: „Я да ши пошпя.“

— Чувал съм, че той почти не спи — вметна Уилям.

— Може би сега си наваксва — отвърна Игор и безшумно затвори вратата.

Отключи съседната килия.

Дръмнот седеше в леглото с превързана глава. Сърбаше супа. Май се стресна, когато ги видя, и едва не разля паницата.

— Как сме, как сме? — попита Игор толкова бодро, колкото му позволяваше осеяното с шевове лице.

— Ами-и… поне аз се чувствам много по-добре…

Младият мъж се взираше неуверено в тях.

— Това е господин Дьо Слов, който иска да говори с вас — осведоми го Ангуа. — А аз ще отида да помогна на Игор с очните ябълки или каквото там измисля…

Уилям остана насаме с ранения сред неловка тишина. Дръмнот явно беше от хората, чийто характер не се разгадава от пръв поглед.

— Вие сте синът на лорд Дьо Слов, нали? — пожела да се увери чиновникът. — И списвате този лист с новини…

— Да — примирено отвърна Уилям. Май му предстоеше цял живот да остане син на баща си. — Хъм… Казват, че лорд Ветинари ви е намушкал с нож.

— Така казват, да — съгласи се чиновникът.

— Нали за вас се отнася?

— Почуках на вратата, за да му дам броя от вестника, както той нареди. Негова светлост отвори, влязох в стаята… И после се опомних тук, а господин Игор се грижеше за мен.

— Сигурно е било голямо сътресение за вас.

Уилям си позволи мимолетен прилив на гордост, че „Вестникът“ е бил замесен в случката, макар и като дреболия.

— Увериха ме, че съм щял да остана без ръка, ако Игор не е бил толкова изкусен с иглата — сериозно промълви Дръмнот.

— И главата ви е превързана — изтъкна очевидното Уилям.

— Предполагам, че съм паднал и съм се ударил, когато… когато съм пострадал.

„О, богове — въздъхна безмълвно Уилям, — той се смущава от положението.“

— И съм убеден непоклатимо — продължи чиновникът, — че е станало някакво недоразумение.

— Негова светлост беше ли претоварен напоследък?

— Негова светлост винаги е претоварен. Такава му е работата.

— Известно ли ви е, че трима свидетели са го чули да казва, че ви е убил?

— Не мога да си обясня този факт. Вероятно са се заблудили.

Този път думите прозвучаха отсечено. „Всеки момент“ — предупреди се Уилям…

— Според вас защо… — подхвана, но се оказа прав.

— Сигурно не съм длъжен да говоря с вас — прекъсна го Дръмнот. — Нали?

— Прав сте, обаче…

— Сержант! — изкрещя чиновникът.

В коридора отекнаха бързи стъпки и вратата се отвори.

— Какво има? — надникна Ангуа.

— Приключих разговора си с този господин — заяви Дръмнот. — И съм уморен.

Уилям въздъхна и прибра бележника.

— Благодаря ви. Много ми… хъм, помогнахте. — В коридора се обърна към Ангуа: — Той изобщо не иска да повярва, че негова светлост може да го е нападнал.

— Нима?…

— Май е отнесъл доста лош удар по главата.

— Тъй ли?…

— Чуйте ме — дори аз вече надушвам, че има нещо странно.

— Интересно…

— Схванах — кимна Уилям. — Завършила сте школата по общуване на господин Ваймс.

— Щом казвате…

— Лоялността е превъзходно качество.

— Наистина ли? Изходът е ей там…

 

 

След като предвидливо изпроводи Уилям на улицата, сержант Ангуа се върна в кабинета на Ваймс и кротко затвори вратата зад себе си.

— Значи е забелязал само водоливниците? — подхвърли Командирът на Стражата, който също наблюдаваше отиващия си Уилям през прозореца.

— Очевидно. Но не бих го подценила, сър. Наблюдателен е. Веднага напипа главоблъсканицата с онази ментова бомбичка. А колцина от стражниците биха забелязали на каква дълбочина се е забила стрелата в пода?

— За съжаление си права.

— Видя и втория палец на Игор. Да не споменавам пък, че почти никой друг не бе обърнал внимание досега на плуващите картофи.

— Игор още ли не се е отървал от тях?

— Не е, сър. Надява се, че само след едно поколение ще имаме комбинирана риба с картофки на масата.

Ваймс въздъхна.

— Сержант, остави ги тия картофки. Какви са залаганията?

— Моля, сър?

— Знам какво става в дежурната стая. Нямаше да са стражници, ако някой не приемаше залагания.

— За господин Дьо Слов ли?

— Именно.

— Е… Шест към десет, че до идния понеделник ще е труп.

— Дали не би могла да споменеш съвсем нехайно, че не одобрявам тия неща?

— Добре, сър.

— Провери кой записва залаганията и щом установиш, че е Ноби, вземи му тефтерчето.

— Слушам, сър. А нещо за господин Дьо Слов?

Командирът на Стражата позяпа тавана.

— Колко служители сме отделили за наблюдение?

— Двама.

— Ноби обикновено е много прозорлив в пресмятането на шансове. Според теб двама стигат ли?

— Не.

— Съгласен съм. Но имаме твърде много работа. Ще трябва да си научи урока по трудния начин. Лошото на трудния начин е, че урокът е само един.