Красномир Крачунов
Сградата (3)

3.

Коридорът наистина изглеждаше безкрайно дълъг. На влизане по стар навик бе погледнал часовника си. Вървеше вече цели шестнадесет минути, а краят не се виждаше. Изпита странната несигурност, че може да са го метнали, че може да е сбъркал, че не са го забелязали, че нарочно са пропуснали да го спрат… Постара се с нищо да не я покаже външно — така съхраняваше, доколкото бе възможно, човешкото си достойнство. Очите се премрежваха от еднообразната гледка: бели стени, бели врати, а на всяка пореден № 298; 299; 300… Така, унесен в себе си, не усети как го обгърна белезникава мъгла. Времето сякаш спря, тялото му — олекна.

Нещо изщрака шумно.

Стресна се и направи крачка напред. Появи се грамадна черна фигура и надвисна над него като огромен топуз. Станимир рязко се дръпна встрани и почти изкрещя от изненада. В същия миг се освободи от хипнозата и прогледна извън мъглата.

— Ха, уплаших ли ви? — запита приятен глас. Принадлежеше на мъж, не много висок, с голяма глава и дълга коса, симпатично лице и здрави ръце; беше облечен в изтъркано яке и закърпени изпрани дънки.

— Каква е тази мъгла? — хрипливо изрече Станимир.

— Излиза от дупки в парното. Трети ден няма кой да го поправи. Съобщих в Службата за ремонт. Отговориха ми, че идват веднага. Още ги чакам, на! Портиерът не ви ли предупреди?

— И думичка не каза.

— Сигурно е бил Филинов. Иначе е добър човечец. Ако стане нужда, ще ти помогне, и то така, че дори да поискаш да му се отблагодариш, трудно ще успееш. А когато става дума за такава дреболия, предпочита да си държи устата затворена — може би смята, че иначе би подронил авторитета си и следователно би подронил авторитета на Голямата сграда. И какво толкова крие? Недостатъците!? Строителите така са изпълнили задълженията си, че приемната комисия е била принудена не просто да си затвори очите, ами и да си обърне гърба. Станало ли е нещо? Не, продължаваме да си живеем… Днес ти си единствената ми грижа. Изпращам те и се връщам в стаята си. Там съм си изградил приятно и уютно гнезденце. Така съм разхвърлял папките по бюрата, че и най-опитният началник вижда каква усилена работа се върти. Винаги съм в състояние да отговоря на поставен въпрос. Тежа си на мястото. Може интересна книга да почета, може вестник да прегледам, може да си пия кафе и да смуча цигара, може и чиста водица да сръбвам с доста градуси в нея, може, ако съм уморен или снощен, да си поспя… Пълна свобода! Никой не ме търси, никой не ме притиска. Само оня пън Грънчаров понякога се опитва да ме спипа и омеси на колелото си… Но аз да не съм вчерашен, бе. Имам си здрав гръб. Знаеш ли кой е Матеев? Сигурно не си чувал. Щом го срещнеш, предай му поздрави от мое име. Бай Пешо ми казват. О-хо! Стигнахме! Ти нали отиваш в „Корпус В“?

— Там трябва да се явя.

— „Корпус В“?… Не ти завиждам. Сградата е нова. Следователно, трябва да се довършва. Докато се наместите, много бюра ще трябва да преместите — той се разсмя на каламбура си. — Разправят, че било някаква нова експериментална служба. Да знаеш нещо повече?

— Абсолютно нищо.

— Не се стягай, бе човече. Аз си питам ей-така, просто да знам, да съм осведомен, да имам достатъчно информация. Току-виж запитал ме някой, а аз не мога да му отговоря. Срам. Вярвам ти, нали си нов, трябва здраво да си държиш езика зад зъбите. Иначе може да си го самоотхапеш. Тук не обичат много приказливите, така да знаеш. Но пред мен може. Не доноснича, не съм го правил и никога няма да го направя. Честна дума. Ха-а! Стигнахме. Хайде сега, да излезем на двора.

Вратата се отвори сама. Озоваха се под синьото небе. Точно пред тях стоеше самотна кола. Необикновената й форма подсказваше, че е някаква неизвестна конструкция.

Бай Пешо обиколи колата. Спря се пред дясната предна гума и няколко пъти я ритна презрително. Същото повтори и с лявата — вдигна крак и стовари грубата си подметка върху грайферите.

— Нов модел! — обясни той. — Предишната бричка изглежда са я бракували. Знаеш ли как става това у нашето ведомство?

— Сигурно…

— Никакво сигурно, а точно! Както в другите ведомства. След изтичане на определения ресурс техническото средство трябва да се бракува. Е, може понякога да се продаде на простосмъртните граждани или поне да се върне в склада… Но последното никога не става. Никой уважаващ себе си счетоводител няма да разреши подобен елементарен изход — на предприятието му трябват пари. А първото е забранено. Някаква секретна част прави опасна подобна операция. Изход — акт за брак! Нещастното творение на човешката изобретателност бива подложено на свръхпределни натоварвания, в резултат на което се превръща в скромен метален пакет, годен единствено за доменната пещ.

— Вие как бихте постъпили?

— Аз ли?… Знам ли, може би… А, не, щях да си изпълня инструкциите докрай.

— Виждате ли? Аз също, защо трябва да си блъскам главата с неразрешими задачи. Освен… да подпиша акта, а после… Не, да не говорим за тази възможност.

— Заповядайте, моля — предложи любезно бай Пешо. — Влизай в колата. Ще те закара право до „Корпус В“.

Купето предлагаше пълен уют. Станьо се отпусна на седалката и изпита истинско удоволствие. Моторът забръмча съвсем тихо. Колелата се завъртяха и нежна сила го притисна към облегалката. Скоростта рязко нарасна. През стъклата се заизнизваха прозорците на Голямата сграда.

След като първото възхищение премина, Станимир се огледа.

Едва сега забеляза, че колата няма шофьор!

Ръката му неволно потърси дръжката на вратата. Преди да усети гладката повърхност, разбра, че дори не е помръднал. Случвало му се бе в просъница да изпита нещо подобно. Тогава се събуждаше изпотен и стреснат — дълго не успяваше да затвори очи, обзет от нощни страхове.

Колата го отнасяше в неизвестна посока и той дори не се досещаше накъде. Стъклата се замъглиха, почерняха, и вътре се възцари мрак. Осветлението грейна и го обзе вътрешното успокоение на човек, свикнал да мисли добре за съдбата си.

Времето спря…