Красномир Крачунов
Сградата (28)

5.

13.17.2089 (петък)

Времето се беше върнало.

Светлинните табла отново изписваха датите и часовете.

Някъде в забравата бе изчезнал един ден. Напразно Петър се опитваше да си спомни какво бе правил през него. Подозираше, че „онези“ (кои всъщност бяха „онези“?) по неразбираеми за него и за другите служители причини бяха прескочили поредния номер 12, но напразно се опитваше да го докаже. Димитър не намираше смисъл в подобна кражба и предполагаше далеч по-лошото: вследствие на техническа грешка броячът се е превъртял повече, отколкото би трябвало. Изводът — системата се разваля.

— Периодът на полуразпад е ескпоненциална функция — развиваше тезата си Димитър. — Трагедията започва бавно и протича стремително. Развръзката очаквам през следващите часове.

— Каква ще бъде тя?

— Пълно разпадане.

Той премести очилата си от върха на носа по-близо до челото си. И вместо старческия си безпомощен вид, придоби почти детски, но още по-безпомощен, макар и хитроват.

— Изход? — продължи Димитър. — Май единственият изход е да излезем извън Сградата, преди тя да е престанала напълно да функционира. Страхувам се, че в противен случай ще ни погребе под отломките си.

— Нищо ново не казваш — намеси се Драгомир.

— Новото е в липсата на време — възпротиви се Димитър. — Ние сме изпаднали в цайтнот.

— Ние сме в цугцванг — никой не очакваше подобни думи от Снежа. — Не се учудвайте на този израз — засмя се тя, като забеляза реакцията им. — Аз играя добре шах. Положението сега е такова, че всяко действие само влошава позицията ни. Необходим ни е етюден печеливш ход. Митко, ти се занимаваш с етюди на шахматната дъска, ще измислиш ли такъв ход и в живота?

Той разпери объркано ръце.

— Събитията са тези, които ни носят на бурните си води и не се знае къде ще ни запратят. Нека се оставим на течението и просто да избираме най-спокойните и най-безопасни места.

— Съветваш ни нищо да не правим? Ти си противоречиш!

— Така е. Но съм сигурен, че Сградата няма да ни освободи, преди тя самата да умре. Въпросът е да се пласираме така, че когато започне да се руши, да я напуснем, преди да ни затрупа.

— Много е опасно.

— Прав си — съгласи се Димитър и продължи, — но е единственото възможно.

— Какъв е този шум?

Намираха се в средата на коридора, където привличането към стълбите още не се усещаше с достатъчна сила. На това място някои бяха разбили близките врати и с тях бяха подредили нещо като беседка, в която така удобно се бяха настанили нашите приятели. Обкръжени от тухлен вал, те се чувстваха в някаква относителна безопасност и същевременно се криеха от силното течение, всмуквано от зеещите отвори.

А от тях често се разнасяше многогласен глъч.

Марин бързо се надигна и внимателно погледна през най-близката разбита врата.

В съседния коридор нямаше нищо.

Пресече го и отново се огледа. Но този път припряно се дръпна назад и се прикри зад стената. Почти в същия миг покрай зеещия отвор потекоха безброй хора. Те се движеха в безредна колона, в която единствената свързваща дисциплина бе избраната посока.

Изтекоха се като пороен вихър.

— Какво ще кажете да се присъединим към тях? — предложи Марин.

Останалите наскачаха и с това показаха съгласието си.

Единствено Петър се замисли. Колоната идваше от големите номера и хората в нея бяха спокойни. Може би рефлекторната система вече не действа?

Но веднага други мисли заеха главата му. Странни му се видяха тези служители в сравнение с това, което познаваше от толкова години. Най-малкото държането им представляваше достатъчен повод за съмнение. Движеха се в редици по четирима и макар да не спазваха напълно строя, усещаше се невидима ръка, която ги направляваше. Лицата им бяха спокойни и решителни, като на хора, знаещи цената си и твърди в намеренията си.

Изглежда минаващите ги забелязаха.

Невзрачен човек с обичайното работно облекло и необичайна розова лента на лявата си ръка ги приближи. Огледа ги един по един, но без това да бъде неприятно.

— Аз ви познавам — обърна се той към Петър. — Няколко пъти ми се налагаше да идвам във вашата стая.

— Сещам се! Слънцето грее за всички…

— Точно така, Слънцето свети за всички, а Желязната сграда ни пази от него. Това е моя мисъл. Заради нея си имах доста неприятности. Но защо да приказваме за минали работи?

Петър усети неприятни тръпки.

— Накъде сте тръгнали? — побърза да промени темата той.

— Същият въпрос да ти задам и аз.

— Естествено, дори ще отговоря веднага.

— По-добре почакай, може да предложа друга алтернатива.

— Без да сте ни изслушали?

— Всеки има намерение, съдбата — измерения!

— Радвам се да разбера, че не сте загубил афористичния си начин на изразяване.

— Придобил съм навика да черпя вдъхновение от практиката и да прилагам всичко на практика.

„Май става опасно“, помисли си Петър. Огледа се и разбра, че беше късно.

Обграждаха ги десетина яки на вид мъже с безмилостни погледи и равнодушни лица.

Какво ли ще се случи след малко?

— Очаквам да чуя вашето предложение — опита се да налучка верния тон.

— Най-сетне нещо съществено. Но преди това да се запознаем. По-точно да се припознаем отново, защото виждам, че си ме забравил. Казвам се Михаил, по баща Иванов, с фамилия Мирнов. Като дете често ми се подиграваха за фамилията. Не им се сърдя, детска работа. Хората са… Искам да направя нещо за тях. Ти ще ми помогнеш ли?

— Иска ли питане! — отвърна бодро и сякаш весело Петър.

— Бих предпочел по-ясен отговор.

— Ще ви помогна, стига да мога.

— Доволен съм и на това. Така, запознахме се. И се разбрахме. Впрочем, наричайте ме Мим.

— Съгласни сме, Мим — отговори за цялата група Димитър.

— Засега може да вървите с нас — реши за тях Михаил. — По време на почивката ще се посъветвам с помощниците си и ще намерим някаква възможност за сътрудничество или, ако нямате нищо против, за присъединяване към нашата група. Дотогава ще ви помоля да не разговаряте с моите хора. Така в редиците ни няма да навлязат непроверени идеи.

След тези думи странният човек ускори крачка и се отправи към челото на колоната.

Спогледаха се учудено.

— Винаги може да се измъкнем — бодро предположи Снежа.

— Ако успеем — изрази скептицизъм Стоян.

За други мнения нямаше време. Колоната достигна стълбището. Огромната тълпа, изпълнила докрай коридорите и стъпалата, изглежда ги очакваше — глъчта при тяхната поява спря и безразборният шум се превърна в тихо дишане.

Михаил се изкачи на една маса, специално измъкната от близкото барче и започна речта си:

— Скъпи колежки и колеги, пред нас стои важен проблем: да направим правилен избор при възникналата ситуация. — Този път гласът му беше пронизителен и кънтящ. — Съгласим ли се да напуснем в безпорядък Сградата, ние се превръщаме в безправни дисциплинарно уволнени служители, без никакво право на компенсация. Призовавам ви в никакъв случай да не се поддавате на моментно настроение и на завистливи намеци. Нека останем тук, в Сградата, и докрай да отстояваме правата и достойнствата си. Запишете се в нашия комитет „Спасение“. Само така ще избегнем пълната разруха…

Петър усети как някой леко го дръпа за ръката.

— Да изчезваме — прошепна Димитър. — Тези май са луди, щом се водят по акъла на луд.

Потъвайки в безличната тълпа, те се измъкнаха незабелязано през една разбита врата и се оказаха в празен коридор. Дори глъчката се отдалечи значително. Още две-три подобни преминавания и щяха да се откъснат от натрапниците.

— Не! — възпротиви се изведнъж Снежа. — Аз оставам.

— И аз — присъедини се към нея Драгомир.

— Вие сте полудели! — закрещя Петър. — Скоро тази Сграда ще рухне и всички ние ще се окажем погребани живи.

— А вие двамата — изведнъж се противопостави и Стоян, — смятате ли, че ще успеем да намерим изход навън?

— Поне ще се опитаме!

— А ние ще се възпротивим на разпадането! — тросна се Снежа и обърна гръб. Повече нищо не възприемаше. Тръгна си, без да каже дори сбогом.

Другите двама я последваха.

— Да се махаме по-бързо — предложи Мария.

— Че защо? — запита Марин.

— Тези са агресивни и могат да ни подгонят и накажат за бягството.

Едва ли някой от групата повярва на това, но за всеки случай побързаха да се отдалечат от стълбището и да потънат в лабиринта от коридори и изкъртени врати.