Красномир Крачунов
Сградата (19)

3.

— Предполагам — разпери ръце Петър, — че ни канят. Нека се отзовем и в съответствие с добрия тон да преминем в следващия салон. Балът още не е започнал.

— Предпочитам да е без фойерверки. Панически се боя от силни и резки шумове, придружени от летящи и свистящи предмети, наричани простосмъртно куршуми.

Помещението приличаше на зала. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, цвят абанос. Падащата върху тях светлина от кристалния полилей им придаваше благороден оттенък. Таванът бе по канцеларски бял и простоват, и никак не подхождоше на останалата разкошна обстановка. В средата кръглата маса подканяше за съвещание.

— Моля, господа — прозвуча плътен глас, — заемете местата си.

Срещулежащата врата се отвори и пропусна да влязат трима души.

— Най-после се срещнахме — изрече средният, по-висок от другите двама, плешив, пълен, с гладко лице и добродушна усмивка. — Аз съм представител на Външните. Казвам се Боян Младенов. Работя в Секретната секция. Колеги сме. Само особеностите на учреждението, което имаме щастието да обслужваме, възпрепятстват по-честите ни лични контакти. Благодарение на… нека го наречем засега… произшествието с намерената ръка — звучи добре, нали? — имаме повод да се съберем на едно място. Личният контакт ускорява служебното сближаване. Запознайте се със сътрудниците ми… Адриян Мудров надзирава компютърните движения на сведения. Мони Платонов анализира стабилността на Сградата като съвкупност от човешки същества.

Настаниха се на масата.

— Длъжен съм да ви уведомя — изправи се Боян Младенов, — че ние петимата сме назначени за членове на следствена група с условно име „Ръка“. Аз ще ви бъда началник. В тези брошури, които ще ви бъдат раздадени срещу подпис, са вписани вашите права и задължения, както и субординацията по отношение на останалата Администрация. Според правилника за вътрешния ред, моля, в срок от три дни, ако имате някакви въпроси, да ги зададете писмено… А сега на работа. Искам подробности за операция „Белязан атом“ и какви са вашите съображения за възможната връзка на това дело с отрязаната ръка.

— Каква е гаранцията — запита Петър, — че тук не ни подслушват?

— Този генератор — посочи г-н Мудров апарата, приличащ на прахосмукачка — създава звуков и светлинен екран около масата, през който навън не прониква ни звук, ни образ. Ако застанете в някой ъгъл на залата, няма да ни забележите. Така че бъдете напълно спокойни.

Димитър безстрастно отбеляза, че в доклада си Петър премълча доста подробности.

Един външен сътрудник влезе в салона, премина безпрепятствено защитното поле, поздрави почтително шефа си, наведе се леко напред и му подаде листче хартия. Младенов го прочете, протегна ръка, помаха с показалец: ела тук; и зашепна нещо в послушното ухо. Изслушаха го внимателно.

— Ще бъде изпълнено, господине — сътрудникът бързо си отиде.

— Господа — изправи се Младенов, когато Петър привърши разказа си, — приятно ми бе да се запозная с една професионално и прецизно извършена работа. Трябва да поздравим колегите си от „Вътрешния отдел“ за положения труд. От името на Главното управление ви награждавам с персонална награда. От фонд „Секретен“ ще ви бъдат отпуснати по хиляда лева. Моля да се впише в протокола… Извънредни обстоятелства ме принуждават да ви напусна. Следственната група сигурно вече завършва огледа на мястото. Господин Димитров, вие поемате случая „Ръка“. А пред вас, господин Антонов, се разкрива ново поприще. Прочетете съобщението. Незабавно вземете мерки. Необходимо е да държите в пълна тайна хода на следствието, дори от най-близките си сътрудници. Искам да ми докладвате на всеки час… Доволен съм от хода на операция „Белязан атом“. Продължавайте работата в същата насока. Старайте се да бъдете колкото се може по-дискретни. Мисля, че ме разбирате достатъчно добре.

Шефът стана и нахлупи шапката си.

— Довиждане, момчета.

Групата се изниза по най-бързия начин. Минута по-късно се изтегли и следствената команда.

— Дори не ни даде възможност да му зададем поне един въпрос.

— Яд ли те е, Митко?

— В никакъв случай. Какво говедо! Писнало ми е от такива…

— Хайде да си вървим. Наближава краят на работното време. Ти някога оставал ли си извън Системата? А за другото засега не мога да ти кажа нищо. Мисля, че сам ще разбереш защо… А, щях да забравя. Използвай врата 512. Нали си я спомняш? Намира се в края на коридора.

Работното време завършваше с интересен ритуал. Звънеше звънец. Хората в коридорите спираха мълчаливи за няколко мига — според инструкциите си припомняха извършените дейности. Втори звънец. Предстоящите задачи. Трети звънец. Време е да се излиза. Онези, които се забавяха, започваха да изпитват все по-непреодолимо желание да преминат през вратата, докато накрая се предаваха.

6.17.2089 (петък)

Станимир прекрачи прага и остана силно изненадан. Намираше се на спомагателните стълби, следователно бе прекарал остатъка от работния ден в стаята, без да изпълни останалите задачи, възложени му от шефа. Интересно какво ли му бе попречило? Подобна невероятна мисъл не би му хрумнала на никое друго място по света, но тук, в Сградата, изглежда щеше да го спохожда често и — улавяше се в категоричност — едва ли някога ще успее да си отговори. И защо да си блъска главата, щом това се приема за естествено.

Изглежда си беше отпочинал добре, сутрешната мъгла в главата, която така често го спохождаше напоследък, не затваряше насила очите му. Доброто настроение е по-често функция на здравата физиология, отколкото на здрава психика; лекотата в краката създава повече приятни мигове, отколкото точните съждения. Наистина го бяха лишили от цял следобед — три часа и половина живот си беше отлетял. Сега дори не бе в състояние да предполага — пълноценен ли ще бъде или чисто и просто загубено време. Представи си Вики, вълнуващия допир на нейната гръд, дочу плавния й алтов, малко провлачен глас и съвсем изненадващо за себе си помисли: „Сградата направлява живота ни и може би е постъпила правилно.“

Прие нещата нормално.

Извади цигара, тръсна по навик запалката и старателно поднесе огънчето под носа си. Изпусна облак сивкав дим. По този начин прикри напиращия навън смях. Беше забелязал, че в такива учреждения върви грубата шега, но оригиналната мисъл не се възприема и дори се наказва. Никак не му се искаше да стане поредното потвърждение на тази стара като света истина.

Изчака на площадката до последната секунда. Би се радвал да срещне плешивия. Беше подготвен да му поднесе с върховно удоволствие лека изненада за добро утро. Но изглежда онзи бе сънувал пророчески сън и бе избрал друга врата.

Станьо влезе през своята и се оказа в голямо помещение. За пръв път стъпваше в него, не бе предполагал, че подобен грамаден хамбар може да бъде вграден в която и да било сграда по света.

Но тук си го бяха позволили.

Стените бяха облицовани с бял мрамор. От тавана висяха безброй кристални полилеи, по-голямата част от които не светеха в икономия на електрическа енергия — и въпреки това в залата бе светло като в слънчев ден навън. Множеството, което прииждаше през безбройните широко отворени врати, се струпваше пред високите информационни табла. Хората мълчаливо четяха съобщенията и шумно ги обсъждаха. Във въздуха на ограниченото пространство се носеше глъч, подобна на непрекъснат буреносен тътен.

Станимир се запромъква към най-близкото табло. Забеляза, че хората се трупат около един от безбройните листа. Проби си не много учтиво път и застана на достатъчно разстояние, за да различава буквите. Зачете.

„ЗАПОВЕД № 15/5.17.2089

През последните дни из повереното ми Учреждение се разпространяват нелепи и вредни слухове. Сред малцина наши служители се ширят нетърпими настроения. Само така може да се обясни инцидентът в стола.

Служителят Асен Първанов Стойчев в присъствието на административни и обществени ръководители си позволи недостойни и напълно необосновани твърдения, пълни с лицемерие и злоба обвинения. Виковете и крясъците съвсем не са логически доводи, въпреки привидната им искреност.

Ние, които всекидневно се сблъскваме с истината, не можем да не се възмутим от грубата лъжа и измама. Водени от твърдата и непоколебима вяра в единствената възможна и вярна действителност, протестираме против опитите да бъде подкопано нашето единство.

По единодушното решение на колектива на Сградата предлагаме Асен Първанов Стойчев да бъде дисциплинарно уволнен. Същият да бъде предаден на медицинските органи, които да установят степента на психическото му разстройство и да приложат съответното лечение.

На изхода от Информационната зала ще бъдат поставени тетрадки. Призовавам Служителите да сложат своите протестни подписи. След извършване на този граждански акт на негодувание ще бъдат допуснати в Сградата за продължаване на работата.

Директор: (не се чете)“

— Какво е станало в стола? — запита Станимир мъжа до себе си.

— Я не задавай глупави въпроси, бе идиот — отвърна му онзи и побърза да се скрие в тълпата.

— Нищо не разбирам — остана слисан Станьо.

Няколко души се разсмяха. Гледаха го с искрено любопитство.

Той предпочете да се изгуби в тълпата.

— Ти ще подпишеш ли протеста?

Говореха си две жени.

— А ти нима ще откажеш?

— Още не съм чак толкова откачила.

Вслушваше се в разпокъсаните разговори, стигащи до него, но така и не схвана същината на инцидента. Хората предпочитаха да се шегуват. Станалото не бе успяло да ги трогне особено.

Механизмът на подписването беше съвсем прост. Приближаваш се до някой от многобройните изходи. Влизаш в направляващите рамки. Щом стигнеш масичката и ти дойде редът, ти подават химикалка. Следва твоето действие. После те оставят да минеш през изхода.

Отказали нямаше.

Станьо сложи подписа си и изпита облекчение. Блъсна вратата и се натика в прохода…

9.17.2089 (понеделник)

… Откраднали му бяха още един ден. И не само на него. Служителите бяха лишени поголовно за цял ден от живот. Наказание ли беше този ден? Или беше своеобразна награда за доброволно поставения подпис? Един ден е равен на един живот, когато ти го вземат, без да те питат. Всъщност крадяха или даваха? Съществуваше и такова мнение.

— Хей, приятел, дай една цигара!

Беше виждал някъде този мъж. Напразно се опитваше да си спомни. По-важното беше, че лицето му предразполагаше към доверие.

— Вземи — протегна кутията Станьо.

— Благодаря. Ако предложиш огънче, няма да се откажа.

Станьо разклати по навик запалката и след като създаде пламъчето, го поднесе на събеседника си.

— Слушай — реши се Станимир, — разкажи ми, какво е станало в стола.

— Нима наистина те интересуват подобни глупости?

— Когато определят духа на времето…

— Какво, какво… А, разбирам те — онзи засмука с наслада дима. — Ти си нов, нали? Познах! Личи си от сто крачки. Слушай тогава. Подобни инциденти се случват често. Има хора със слаби нерви, но това не е достатъчно, трябва и малко примес на идеализъм. Аз бях на две маси от бай Асен. Видях ясно как блъсна чинията и за удоволствие на присъстващите се качи на масата и почна… не бих казал да вика, нито пък да крещи; просто говореше високо и убедително: „Докога, колеги, ще търпим това издевателство. Крадат ни от живота, а ние се правим, че не забелязваме. Няма работни стаи, а душегубки…“ И продължи все в този дух. Прав си беше човека. Всички го знаем.

— Не те ли е страх от мен?

— Че защо? Та ние всички си го говорим един на друг. Това е публична тайна. Администрацията няма нищо против. Тя си има основен принцип: говори, прави, каквото желаеш, само не го демонстрирай официално! Хайде, да влизаме, че ще закъснеем.

Мъжът размаха цигарата. Тънката струйка дим описа летящо сърце. Затрополи надолу по стълбите. На вратата се спря, извърна глава и съвсем сериозно изрече:

— Бай Асен почти всеки божи ден играеше шах с Димитър Димитров.

— Кой е този?

— Работи в Секретната служба на Сградата.

Изстрелвайки тази последна стрела, той се стрелна във вратата. Разтвори я широко и прекрачи прага. Виждаше се коридорът, но човекът не го стигна, фигурата му се замъгли и изчезна, преди вратата да се хлопне.

Станимир веднага го последва, но се оказа в друг коридор. Онзи човек бе изчезнал някъде в Сградата и сигурно никога повече нямаше да го види.

Преди няколко дни би се възхитил, а сега се чувстваше унизен. Добре го бяха измислили, няма спор, набутват те в залата, а единственият изход е край масичките с листовете. Преди няколко дни би го приел съвсем спокойно, дори с презрение: някакви си там чертички върху бял лист, никого с нищо не задължават. Сега обаче в него се беше променило нещо в там, на онзи лист, ти оставяш частичка от душата си. Съмняваше го не толкова същността, колкото поставянето му в безизходно положение с единствено решение.