Красномир Крачунов
Сградата (16)

16.

02.17.2089 (понеделник)

… Някой се беше погрижил за помощните стълби. Бележката „ПАЗИ БОЯТА“ се набиваше в очи. До нея на стената личаха безброй отпечатъци. По инстинкт и по стария обичай на неверниците повечето хора бяха проверили с пръст дали наистина лепне. Станьо аха да направи същото, протегна ръка, но в последния миг я извъртя така, че да погледне часовника си. До началото на работния ден оставаха десет минути.

Пресметна с покорна печал, че през последните три дни Сградата бе погълнала най-малко осемнадесет часа от живота му.

Опря се на перилата и бавно започна да слиза надолу. Душеше го безсилна злоба. „Мамо, мамо, затова ли си ме родила?“ Почти проплака. Някога като дете обичаше да бяга по поляните и да се радва на природата, на майчините ласки и на собствените си капризи. Какво съм сторил, че са ме затворили в този омагьосан кръг? Системата ме е захванала и не ме пуска. Иска непрекъснато да съм в нея. Като ревнива жена е — само тя ме притежава и не позволява на никой друг да се докосне до мен.

Мярна се някаква плешива глава.

Какъв неприятен тип! Щом е грозен, сам си е виновен! Станьо ускори крачки. Затича се. Запрескача през две, през три стъпала. Онзи отпред се извърна и го погледна изненадан.

— Обясни ми, моля те! — просъска Станьо и го хвана здравата за яката на ризата. — Какво става тук?

— Ти нов ли си? — съвсем спокойно го запита плешивата глава.

— Нов, стар, има ли значение.

— Успокой се, приятелче. Скоро ще свикнеш и ще бъдеш…

Той не успя да изрече думата „доволен“. Станьо замахна с лявата ръка. Почти винаги успяваше. Движението му обикновено изненадваше. Но този път удари въздуха. Десницата си насочи в лицето на противника. Него го нямаше. Изгуби равновесие и политна надолу по стълбите — блъсна се в боядисаната стена. За миг залепна за нея като прикования Прометей.

Две силни ръце го сграбчиха и рязко го обърнаха.

Две змийски очи го хипнотизираха.

— И аз имам нерви! — просъска плешивият. — Знам чудесен начин за разтоварване.

Серията мълниеносни удари завърши с точен ъперкът в диафрагмата. Въздухът изчезна от дробовете му. Краката му се подкосиха. Свлече се на пода. Видя изцапаните си с бяла боя ръкави и между два опита да диша съвсем не на място, си помисли къде ли тук ще намери химическо чистене?

Плешивият го прекрачи, каза без капка ирония:

— Приятна работа! — и се отправи към най-близката врата.

Най-после Станьо възстанови дишането си. Изправи се на колене, стенейки изпълзя до перилата, хвана се за тях и рязко, преодолявайки слабостта си и земното притегляне, се изправи на крака.

Сградата се люлееше, но това не беше по негова вина. Няколко капки свежа червена кръв се посипаха по дрехите му и по пода. Извади кърпа, затисна носа си и се опита по някакъв начин да се оправи.

Светлината запримига бързо.

Трябва да се класира! Оставаха му само тридесетина секунди. Хукна по площадката и отвори вратата…

Посрещна го обичайният шум.

— Ха, виж ти, добре са те наредили!

Наобиколиха го няколко души.

Пълна, яка жена на средна възраст го хвана под ръка и го поведе нанякъде. Остави се на нейните грижи. Не можеше да говори, нито пък искаше да обяснява. Изгаряше го обида не толкова, че беше бит, колкото от печалното неумение да се защитава, жалката му избухливост и накрая — от плешивата глава и невзрачната фигура на противника. Сълзите му се смесваха с потта и течащата кръв и така се скриваха от любопитните погледи на жадните за зрелища зрители.

— Бързо при лекарката — нареди някакъв глас.

— Не — възрази друг, — първо през тоалетната и после в медицинския пункт.

Грижливите женски ръце го насочиха към скритата врата в стената и когато се върна обратно в коридора, усети известно облекчение от приятната чистота. Почти без да съзнава какво всъщност става, той се остави да го водят в неизвестна посока. Забеляза медицинската емблема и в същия миг просто го набутаха във вратата…

05.17.2089 (четвъртък)

… Мигновено го изхвърлиха на помощните стълби. Никога преди не беше се чувствал толкова здрав и бодър. А след като погледна часовника си — направи го по навик — стана направо зъл и злобен.

Четвъртък!

Тези от медицината бяха откраднали цели три дни от живота му. Никога повече няма да влезе при тях, освен ако не е ужасно зле. Онзи побойник сигурно отдавна вече е успял да забрави собствената си агресивност, но ще си получи заслуженото. Три пъти по три ще минава през грижовните лекарски ръце. Разтрепера се от омраза.

Но напразно го чака до последния възможен миг.

В коридора цареше обичайното за това време оживление. Погледна номера на най-близката стая и със задоволство установи, че се намира на нужния му етаж. Допуск–1 управлява входната врата и като по поръчка го доставя на определеното място.

Понечи да отиде в кафето, както повечето колеги, но му хрумна нещо и реши първо да посети работното си място. Предполагаемите изненади не го стряскаха. Бе преценил, че сега му дават възможност да стане пълноценен Служител, наистина с главна буква, и така да придобие полагащите му се писани и неписани права. Задълженията остави за после.

Срещна странна процесия. Двама души в изцапани работни комбинезони мъкнеха някаква нескопосана на вид апаратура. Водеше ги достолепен служител с неприятно лице, върху което бяха изписани досада и погнуса.

— … Третата помпа е блокирала — казваше единият работник на колегата си, — каналът е запълнен с вода, която се е изкачила вече до инсталацията за хоризонтално разгръщане.

— Нека поживеят на тясно — ядно изплю думите другият и шумно се изхрачи на пода.

Докоснат от грубата страна на битието, Станьо се направи, че не ги забелязва. Премина край тях, проявявайки само обичайното любопитство, като им метна равнодушен поглед и прекрачи няколкото влачещи се маркучи и кабели. Разминаха се без взаимни въпроси и уважение, а после той не посмя да се обърне и да проследи накъде отиват тези тримата.

Стаята!

„Работното място трябва да привлича добрия Служител, както ароматните цветове привличат пчелата.“ Така обичаше да казва един негов колега и никога не спазваше собственото си правило в при първа възможност кръшкаше. В известна степен Станьо следваше неговия пример.

Но сега положението бе друго.

Трябваше на всяка цена да покаже усърдие и компетентност.

Спря се пред вратата и с весело любопитство я огледа. Не се отличаваше отдругите по нищо, освен по номера. В малкия списък откри своето име и се зарадва като дете, че не заема последна позиция. Явно са отчели образованието и трудовия му стаж, което е довело до издигане в йерархията.

Хвана дръжката, каза си мислено: „Да е хаирлия, Станимире!“ и решително влезе вътре.

* * *

Изминал бе час и половина. Лека болка в главата му подсказваше, че трябва да се освежи с едно силно кафе. Може и да закуси.

Намираше се във фоайето пред лавката.

— Аз ще се наредя на опашката — предложи Симеон, в вие седнете на някоя маса.

Преведено на обикновен език, това означаваше, че той ще черпи. Станимир запомни жеста и след ден-два щеше да се реваншира.

— Бобо е прекрасен шеф — започна да го осведомява Петър. — Скоро сам ще се увериш. Утре има рожден ден. Мераклия човек. Приготвя такива мезета, че след това ракията ти изглежда манна небесна. Редовно ни черпи с бутилка уиски. Откъде го намира, не знам, но не се скъпи за колегите си… Душа човек. Знае страхотни вицове. А като си пийне и запе…

— Остави това — прекъсна го Станьо. — Утре е петък. И краят на месеца.

— Че какво от това?

— Нали ще има преустройство?

— Не ме карай да се смея. Това са измишльотините на Секретния отдел. Наистина ни преименуват, наистина ни преместват в друго направление, обединяват ни или ни разделят, понякога, в краен случай, изменят тематиката, но никога не ни ликвидират като структурна единица. Шефът е стабилен. Преживява трансформация след трансформация: не се издига, не пада, остава си шеф — мъничък, незабележим, винаги критикуван, често обиждан, често заплашван, работи повече от другите. Нали така трябва да си защитава позицията — гонен и преследван, презиран, но все пак винаги шеф. На него и неговите събратя се крепят Структурата и Смисълът на Системата. Останалите горе са измет и есенция, или смърдят, или благоухаят. Само Върховния…

— Ти говорил ли си с него?

— Хе, колко си бил смешен. Аз досега не съм срещал колега, който да го е виждал, камо ли да е говорил с него.

— Как тогава управлява Системата?

— Ш-ш-ш-ш-т! За това нито дума. Сигурен съм в едно, методите са най-рационални. Ела по-близо да ти кажа на ухото… Носи се приказка, слух де, че главният шеф често се преобразявал и като арабските халифи скитал между сътрудниците. Съвсем в стила на „Хиляда и една нощ“. А… по тези приказки ли беше?… Май няма значение. Върви той и види ли нередност, веднага нарежда да се накаже виновният и да се оправи поразията. Много бил справедлив.

— Ти вярваш ли?

— Ху-ху-ху-ху-у-у! Лелките, чистачките де, го разправят. Нали често остават след работа и виждат повече от нас.

Пристигна кафето заедно с мезе от фъстъци, стафиди, парченца фин шоколад и няколко прелестни бисквити… Щедър човек беше този Симеон. А като заразправя едни истории — не знаеш да вярваш или не, но поне развличаха и разнообразяваха менюто.

— Къде е столът?

— Много си прозаичен.

— Първо прозата, после розата — присмя се Станьо. — Хубаво нещо са приказките, но ако са неподплатени с нещо по-материално, си остават голо гъделичкане на нервите.

Обясниха му посоката.

И както си седяха тихо и мирно на масата, изведнъж Станьо се оказа сам. Не усети кога онези двамата изчезнаха. Смътно си спомняше, че отдалечен в пространството и размазан във времето, Симеон измърмори няколко неясни думи и изпадна от полезрението му. Другият, Петър, се беше изнизал съвсем потайно. Замайването, така си го обясни по-късно, бе дошло от кафето, след взаимодействие с някои медицински препарати, с които организмът му беше все още пълен.

Съвзе се, налапа последния фъстък, изчисти добросъвестно масичката от разпилените чашки и чинийки, набута ги в препълненото с боклук кошче и напусна задименото помещение, преминавайки точно под надписа „ПУШЕНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“.

Видя Вики. Много си беше мислил за това момиче, затова се отправи към нея. Тя се усмихна и зарадвана заговори:

— Научих за случилото се. Оздравя ли? Хванаха ли побойника? Колко е ужасно, че напоследък такива неща зачестиха. Не би ли искал да се поразходим малко?

— Къде? Толкова е скучно тук. Навсякъде коридори, коридори, врати, които те отвеждат в други коридори и… стълбища.

— Добре, ще те заведа на едно място, но не бива да казваш на никого.