Красномир Крачунов
Сградата (12)

12.

27.16.2089 (сряда)

Коридорът гъмжеше от хора. Едни носеха сандвичи и чашки с димящо кафе — явно се връщаха от бюфета. Други отиваха там — ръцете им бяха празни. Станимир реши да ги последва.

Озова се в просторно фоайе. Вляво се намираше стълбището, вдясно, точно в средата на стената, за пръв път откакто се намираше в Сградата, видя широко отворена врата.

Бюфетът!

Почувства се като нормален човек — пожела да влезе и нещо да си купи. Нареди се на опашката и заразглежда любопитно хората. Стараеше се да не досажда. Погледът му непрекъснато се местеше насам-натам и се спираше само за секунда-две на някоя личност — паметта му възприемаше характерните й черти и веднага се прехвърляше на друг обект.

Когато му омръзна и се натовари с предостатъчно нова информация, той се замисли върху някои странни неща.

Огледа дрехите си, без да привлича внимание. Тъжната и опасна нощ не беше оставила видими следи. Усещаше се чист и спретнат, без биологични нужди, човек, току-що излязъл от банята и пременен с ново и чисто бельо, риза, носна кърпа…

Носна кърпа! Ето какво можеше да провери. Извади я от джоба си и небрежно изтри носа си. Приятна миризма на тоалетен сапун загъделичка ноздрите му!

Ха! Преминаването през вратата от външните стълбища към коридора играело ролята на тоалетна, баня, пералня, гладачница, шивачница… Не усещаше нито глад, нито жажда. А бюфетът е просто дан на традицията, място, където служителите се срещат и си разменят по някоя дума.

Погледна се отстрани. Въображението му остана доволно — едва ли по нещо се различаваше от другите мъже. Изводът му изглеждаше правилен. Околните не му обръщаха внимание — отнасяха се като към свой човек.

Точно пред него висок, леко прегърбен човек с дълга прошарена коса бе център на шумна компания. Няколко души се въртяха около него и нетърпеливо го подпитваха:

— Кажи де, какво се е случило снощи?

— Нека първо да си вземем кафетата и да седнем. Така, прав, на два крака, нещо трудно ми се развързва езика. Друго е да си на маса. Ако имаше уиски, водка или поне домашна ракийка, щеше да бъде много по-приятно.

— После ще ти се приискат и други неща… И така желанията край нямат.

— Добре де. Предавам се. Познавате Асен, нали?

— Този, дето работи в отдела на Драганов.

— Не! При Драганов е възрастен човек, кандидат за пенсия. Говоря за Асен от „Динамика на връзките“. Началник им е Стилиян Пешев — онзи с къдравата коса и вечно омачканите панталони. Как го постига при тези условия, умът ми не го побира.

— Сещам се! — възкликна пълничка дама. — Обича да си попийва. На последния празник направо се наряза и започна да държи прочувствени речи.

— Същият. Та Асен е младо момче! Постъпи на работа преди около година. Доста е чалнат. Ходи винаги с една и съща синя риза.

— Остави тези подробности. Какво е направил?

— Изхитрил се е да остане на резервните стълбища след работно време…

— Че какво лошо има в това? Често се случва. Объркал се човекът и…

— Да, ама последвало нещо по-неприятно. Вместо да излезе през товарния асансьор, който работи цяла нощ, той се объркал — така твърди — но аз предполагам, че го е направил нарочно и е останал след загасването на лампите.

— О-хо! Любител на силните преживявания. Обрулил го е вятърът.

— В тъмнината стъпил накриво, пропуснал едно стъпало и, подхванат от стихията, полетял надолу. Сблъскал се с робота-чистач. Съвсем случайно, естествено. Но така го направил, че машината с кожух от доста здрава стомана се превърнала в купчина развалини, а той, човекът, дето е с нежна плът и само черепът му е дебел и як, се отървал с няколко леки синини. Както и да е. Удрял е яко. С това геройствата му не свършили. Намъкнал се във вентилатора…

— Какво?

— Правилно чухте. Измъкнал решетките и връхлетял върху перките. Направил го, точно когато изсмукването на въздуха било спряло. И там се развъртял. На местопроизшествието открихме работния му инструмент — желязна водопроводна тръба. Беше я напъхал докрай в разпределителната кутия. Токът успял да го тресне, но се отървал само със зашеметяване. Избухнал пожар. Разните средства забълвали пяна. Представяте ли си картинката — облян от глава до пети. Твърди, и аз му вярвам напълно, че едва успял да изплува. Можел е направо да се удави. Вдигнали по тревога спасителната група. Сега висшето началство си блъска главата по кой параграф да бракува робота.

— Нека сам заплати щетите.

— Ти чуваш ли се! — възкликна възрастна жена. — Работила съм на много места и никой не е плащал потрошеното и разваленото, освен ако не е ачик или не са го взели на мерник. Такава е практиката.

— Затова има толкова…

Момчето не намери подходящи думи и се запъна. Другите весело се разсмяха. Да плащаш от собствения си джоб държавно имущество? Каква непростима глупост! Добре, че е млад — може с течение на годините да поумнее. Иначе скоро ще го уволнят. Това се четеше в развеселените очи, но никой нищо не каза — такива неща се подразбират, освен от хората с по-идеалистично мислене.

Редът им дойде.

Поръчаха си кафе: кой със сметана, кой с каймак, нес или турско, с лъжичка захар или с мляко и няколко чая: грузински, китайски или тибетски, в английска опаковка, затворен по специален начин в сложна апаратура зад тезгяха. Наредиха банички и милинки, тутманици и щрудели върху една табла.

— Мери, готово, идвай!

Младо момиче, подстригано съвсем късо, с вид по-скоро на момченце, отколкото на служителка в тежкарско заведение, се измъкна от една групичка край вратата и изприпка до лавката. Преброи чашките и закуските, свери общата сума по някакъв лист, заплати с едра банкнота и след като получи рестото, повдигна таблата и изчезна.

— Двойно кафе и печен сандвич със салам — поръча сладкодумният разказвач.

Преди да излезе от бюфета, Станьо го чу да казва:

— Направил го бил на желязна кайма. Откъде ли е имал толкова сили?

Станимир намери свободно място. Изсмука глътка кафе и усети как и последните остатъци мъгла в главата му лека-полека се разсейват. Вглъби се с себе си. Отпусна се и сякаш задряма. Край него хората се движеха, говореха си, обръщаха се с кратки въпроси към него, той им отговаряше, запомняше лицата им и все едно нищо не ставаше. Познатата до болка обстановка го омайваше и правеше невероятно щастлив. Нощните преживявания избледняха, натрупаните страхове потънаха дълбоко — подсъзнанието, опасенията се превърнаха в надежда. По-бързо да стигне до стаята си и да започне работа!

Забуча високоговорител. И той като всички останали механизми в Сградата беше безупречен. Гласът се чуваше без нито едно смущение, сякаш говорителката се намираше в лавката.

— Чета ви заповед на Директора, номер 25 от 27.16.2089 година. Напоследък зачестиха оставанията след работно време в района на помощните стълбища. Нарушителите смятат, че са извън обзора на Административното ръководство и си позволяват да пишат по стените нецензурни изрази, често по адрес на уважавани личности, да рисуват неприлични сцени, да замърсяват района и да унищожават държавно и обществено имущество. При отправяне на забележки се държат грубо с упълномощените да поддържат реда лица.

Затова наказвам… — последва дълъг списък на имена — … с мъмрене и отнемане съгласно член 865 от КД на възнаграждението за прослужено време за срок от един месец.

Забранявам на служителите от повереното ми учреждение да остават след работно време по помощните стълбища и помещения.

Задължавам Административния директор да организира проверяващи групи, които след последния звънец да преглеждат посочените места и да докладват заловените нарушители за наказание.

Следва подпис, който не се чете.

— Допълнение първо: Някои лица често се събират в този район с цел употребата на спиртни напитки или извършването на неморални действия. Категорично забранявам употребата на спиртни питиета в района на Сградата в работно или извънработно време. Заловените ще бъдат наказани според Правилника за вътрешния ред.

Хората бяха напуснали лавката. Станимир седеше почти сам в помещението. Един млад дръглест мъж си купуваше цигари, друг до вратата бавно дъвчеше баничка.

Най-после се чувстваше човек!

„Животът ми ще мине по подобни коридори, помисли си той, след като се озова във фоайето, такава ми е съдбата.“ Детските мечти са прекрасни, действителността — банална.

Пред него се простираше вътрешното стълбище. Вляво стъпалата се изкачваха нагоре, вдясно — слизаха. Обикновено е обратното.

Трябваше да се ориентира.

Отиде в коридора и погледна надписа над най-близката врата. Изненада се не по-малко от предния ден. Този път номерът беше съвсем непознат и цифрите се редуваха с тирета и букви:

№ 65-А–23-Н–16

Върна се във фоайето и кой знае защо поиска да побегне по стълбите. Но тях ги нямаше!

Неприятната тръпка се спусна от челото към врата му, накара кожата да настръхне, и се настани в корема, където се превърна в остра болка. Обади се и язвата.