Робърт Хауърд
Феникс върху меча (1)

1

Над скритите в сенки островърхи кули се бе спуснала призрачна тъмнина и навсякъде цареше онази тишина, която идва пред изгрев. В една сенчеста уличка, част от истински лабиринт на тайнствено преплетени пътища, четири маскирани фигури излязоха през врата, предпазливо отворена от мургава ръка. Без да промълвят нито дума, те се изгубиха в тъмнината, плътно загърнати в плащовете си, прокрадвайки се беззвучно като духовете на убити. През пролуката на все още открехнатата врата надничаше лице със сардоническа физиономия; две зли очи блеснаха с омраза в тъмнината.

— Вървете в нощта, създания на тъмнината — чу се подигравателен глас. — О, глупци, вие даже не подозирате, че гибелта ви следва по петите като сляпо куче!

Човекът, изрекъл тези думи, затвори вратата и сложи резето, след което се обърна и със свещ в ръката тръгна по коридора. Това беше навъсен гигант, чиято тъмна кожа разкриваше стигийската му кръв. Той влезе в една стая, в която висок, строен мъж, облечен в поизносени дрехи от кадифе, лежеше като голяма, ленива котка на покрит с коприна диван и отпиваше вино от огромна златна чаша.

— Е, Аскаланте — каза стигиецът, оставяйки свещта, — лековерните ти слуги излязоха на улицата, както плъхът напуска дупката си. Ти си служиш със странни инструменти.

— Инструменти? — отвърна Аскаланте — Ха, по-скоро те ме разглеждат като инструмент. Месеци наред, откакто четиримата непокорни ме извикаха от южната пустиня, аз живея сред враговете си, крия се през деня в тази забутана къща, а нощем се прокрадвам през тъмни улици и още по-тъмни коридори. И постигнах онова, което тези непокорни бунтовници не съумяха. Използувайки тях, както и други агенти, много от които не са виждали никога лицето ми, успях да предизвикам размирици и брожение в цялата империя. Казано накратко, аз, работейки в сянка, подготвих падането на краля, който седи на трона под слънцето. Но в името на Митра, аз бях държавник преди да стана изгнаник.

— А тези нещастници, които мислят, че са ти господари?

— Те ще продължат да се заблуждават, че им служа, докато не изпълним задачата си. Та кои са те да се сравняват с Аскаланте? Волмана, джуджето-граф на Карабан; Громел, гигантът командир на Черния легион; Дион, дебелия барон на Аталус; Риналдо, бардът с мозък на заек. Аз съм силата, която сплоти стоманата в тях и когато времето дойде пак аз ще ги унищожа, благодарение на глината в тях. Но това е работа на бъдещето, а тази нощ кралят трябва да умре.

— Преди няколко дни видях имперските ескадрони да напускат града — каза стигиецът.

— Те се отправиха към границата, нападната от езичниците пикти. Е, само благодарение на силните напитки, които прехвърлих през границата за да се решат на тази лудост. Голямото богатство на Дион помогна в това. А Волмана направи възможно да се освободим от останалите имперски войски. Неговият родственик от кралска кръв в Немедия успя да убеди крал Нума да поиска присъствието на граф Троцеро поатейниеца, сенешал на Аквилония и, разбира се, за да му окаже необходимата чест той замина придружен от кралски ескорт, своите собствени войски и Просперо, дясната ръка на Конан. Така в града останаха само телохранителите на краля, ако не говорим за Черния легион. Чрез Громел подкупих един офицер прахосник от гвардията и той ще отведе хората си от кралските покои в полунощ. И тогава с помощта на моите шестнайсет главорези ние ще влезем в двореца по таен тунел. А когато си свършим работата, дори хората да не излязат да ни приветствуват, Черният легион на Громел ще е достатъчен за да задържим града и короната.

— И Дион си мисли, че той получи короната?

— Да. Дебелият глупак счита, че му се полага заради примеса на кралска кръв в неговата. Конан направи голямата грешка да остави живи хора, които се гордеят, че произходът им е свързан със старата династия — онази, от която той заграби короната на Аквилония. Волмана пък иска отново да се ползува от кралското благоволение, както и при стария режим, за да може да върне обеднелите си имения към предишното им великолепие. Громел мрази Палантидес — командира на Черните дракони и с всичката си упоритост на босониец, желае да командва цялата армия. Единствен от всички ни Риналдо няма лични амбиции. За него Конан е просто груб варварин с окървавени ръце, дошъл от север за да оплячкоса една цивилизована земя. Той идеализира краля, когото Конан уби за да вземе короната, помнейки единствено, че той понякога е гледал благосклонно на изкуствата и в същото време забравяйки за злините, сторени по време на царуването му. Нещо повече, той кара и хората да ги забравят. Те вече открито пеят „Тъга по краля“, в която Риналдо възхвалява като светец злодея и нарича Конан „онзи дивак с черно сърце излязъл от преизподнята“. Конан се смее, но хората са настръхнали.

— Защо мрази той Конан?

— Поетите винаги ненавиждат онези, които са на власт. За тях перфектното винаги лежи зад последния ъгъл или може би зад следващия. Те бягат от настоящето в блян по миналото или бъдещето. Риналдо е един пламтящ факел от идеализъм, запален, както той си въобразява, за да събори тирана и освободи хората. Що се отнася до мен… е, допреди няколко месеца нямах други амбиции освен да ограбвам керваните до края на живота си, но сега усещам, че старите мечти са се събудили. Конан ще умре, Дион ще се качи на трона. После той също ще умре. Един по един всички, които ми се противопоставят ще умрат: от огън, от стомана или от онези смъртоносни вина, които ти така добре приготвяш. Аскаланте, Крал на Аквилония! Как ти звучи?

Стигиецът сви широките си рамене:

— Имаше време — каза той с нескривана горчивина, — когато и аз имах своите амбиции, в сравнение с които твоите са евтини и детински. Колко ниско съм паднал! Старите ми наставници и съперници наистина не биха повярвали на очите си, ако можеха да видят Тот-Амон, служителя на Пръстена да обслужва като някакъв роб един чуждоземец, при това обявен извън закона и да помага на дребните амбиции на барони и крале!

— Ти заложи на магии и мумии — отговори Аскаланте безгрижно. — Аз залагам на моята съобразителност и на моя меч.

— Разумът и меча са сламки срещу мъдростта на Мрака — изръмжа стигиецът и черните му очи блеснаха със заплашителен пламък. — Ако не бях загубил Пръстена, ролите ни щяха да бъдат разменени.

— Както и да е — отговори престъпникът нетърпеливо, — по гърба ти носиш следи от моя бич и най-вероятно ще продължаваш да ги носиш.

— Не бъди толкова сигурен! — зверската злоба на стигиеца проблясна с червени огънчета в очите му. — Някой ден, по някакъв начин аз отново ще намеря Пръстена и когато това стане, кълна се в змийските зъби на Сет, ти ще си платиш …

Разгневеният аквилонец рипна и тежко го удари през устата. Тот залитна и от устните му потече кръв.

— Ставаш прекалено нагъл, куче — изрева изгнаникът. — Бъди по-предпазлив, аз все още съм ти господар и знам твоята черна тайна. Хайде, качи се на покрива и извикай, че Аскаланте е в града и заговорничи срещу краля… ако смееш.

— Не смея — прошепна стигиецът, избърсвайки кръвта от устните си.

— Не смееш, разбира се — поусмихна се Аскаланте. — Защото ако аз умра в резултат на измама или предателство, един отшелник в южната пустиня ще научи и ще разчупи печата на манускрипта, който оставих при него. И като го прочете, ще се пръсне слух в Стигия, а в полунощ от юг ще задуха вятър. И къде ще скриеш главата си ти, Тот-Амон?

Робът потръпна и тъмното му лице стана пепелявосиво.

— Достатъчно! — безапелационно смени темата Аскаланте — Имам работа за тебе. Нямам доверие в Дион. Наредих му да се отправи към имението си извън града и да остане там, докато не свършим работата си тази вечер. Дебелият глупак така и не съумя да скрие безпокойството си пред краля днес. Последвай го на кон и ако не го настигнеш по пътя, продължи до имението му и остани с него там, докато не изпратим за него. Не го изпускай от погледа си. Той се е побъркал от страх и може да хукне нанякъде… може дори да се върне при Конан и да му разкрие заговора, с надежда, че така ще спаси кожата си. Върви!

Робът се поклони, прикривайки омразата в очите си и постъпи както му бе наредено. Аскаланте се обърна отново към чашата си с вино. Над върховете на кулите се надигаше утро, алено като кръв.