Жан-Пол Сартр
Погнусата (9)

Четвъртък, 11 часът и тридесет минути

Два часа работих в читалнята. Слязох на площада пред Ипотекарната банка да изпуша една лула. Розов плочник. Бувилското гражданство се гордее с него, понеже е от XVIII век. Там, където започват улиците „Шамад“ и „Сюспедар“, старинни вериги препречват достъпа за автомобили. Облечени в черно госпожи, повели кученцата си на разходка, пристъпват под сводовете, покрай стените. Рядко отиват на светло, но хвърлят към статуята на Гюстав Емпетраз коси девически погледи, крадливи и доволни. Надали знаят името на бронзовия гигант, но по редингота и цилиндъра отгатват, че е принадлежал към висшето общество. Той държи шапката си в лявата ръка, а дясната е положена върху купчина брошури; госпожите сякаш виждат излят от бронз собствения си дядо, възкачен на пиедестал. Нямат нужда от много гледане, за да са сигурни, че по всички въпроси е мислил като тях, досущ като тях. Че в служба на тесногръдите им, непоклатими схващания е приложил своята влиятелност и огромната ерудиция, почерпена от брошурките, които притиска с тежката длан. На госпожите в черно им олеква, те могат спокойно да шетат из домовете си, да разхождат кученцата си — не върху тях тегне отговорността да бранят свещените възгледи, благопристойните възгледи, завет от бащите им: като техен пазител се възправя човекът от бронз.

На тази особа енциклопедията посвещава няколко реда, които прочетох миналата година. Бях положил тома върху перваза на един прозорец; през стъклото съзирах зеленясалия череп на Емпетраз. Узнах, че бил особено тачен и достигнал върха на почестите към 1890 година. Бил завеждащ учебната част в университета. Оставил прелестни рисунчици и три книги: „За славата у древните гърци“ (1887), „Педагогиката на Ролен“ (1891) и „Поетическо завещание“ (1899). Починал през 1902-а и бил изпратен с дълбоко прискърбие от своите съграждани и от всички изтънчени люде.

Облягам се на фасадата на библиотеката. Всмуквам от лулата си, която почти е угаснала. Виждам някаква старица, която плахо излиза от сводестата колонада и гледа Емпетраз дълбокомислено и настойчиво. Внезапно събира смелост, прекосява разстоянието толкова бързо, колкото й позволяват хилавите крачка, и застава пред статуята, като мърда ченето си. После отминава, чернее се върху розовата настилка и се шмугва в един процеп на зида.

Към 1800 година площадът навярно е бил приветлив с розовия си плочник и къщите околовръст. Сега от него се излъчва нещо суховато, пагубно, дори леко зловещо. То иде от човека, извисен на своя пиедестал. Излят от бронз, университетският деятел се е превърнал в магьосник.

Гледам Емпетраз в лицето. Очи няма, носът едва личи, брадата му е разядена от странната проказа, която понякога плъзва като епидемия и засяга всички статуи в даден квартал. Той сякаш отравя поздрав, а върху жилетката, на мястото на сърцето, се откроява голямо светлозелено петно. Видът му е болнав и зъл. Не е жив, ала и неодушевен не е. От него лъха смътна мощ, подобна на насрещен вятър: Емпетраз се стреми да ме прогони от площада. Няма да си тръгна, преди да допуша лулата.

Длъгнеста жилава сянка изниква изневиделица иззад мен. Стряскам се.

— Извинете за безпокойството, господине. Видях, че устните ви трепкат, сигурно си повтаряте откъси от вашата книга. — Смее се. — Пропъждате стиховете?

С почуда се взирам в Самоукия. Той обаче явно недоумява пред моето недоумение:

— Ами да, господине, та нали при прозата трябва грижливо да се избягват всякакви рими?

Май малко съм му паднал в очите. Питам го какво прави тук по това време. Обяснява, че началникът му го освободил и той дошъл право в библиотеката; нямало да обядва, щял да чете, докато затворят. Вече не го слушам, но той явно се е отклонил от първоначалната тема, понеже изведнъж чувам:

— … да имам като вас късмета да напиша книга.

Трябва да кажа нещо.

— Късмет… — изричам с нотка на съмнение. Той криво разбира значението на отговора и бързо се поправя:

— Трябваше да река „заслуга“, господине.

Изкачваме стълбата. Не ми се работи. На масата някой е оставил „Йожени Гранде“ — книгата е разтворена на страница двадесет и седма. Машинално я вдигам, прочитам страница двадесет и седма, а после и двадесет и осма: нямам сили да почна от началото. Самоукия пъргаво се запътва към лавиците; връща се с две томчета, които оставя върху масата с вид на куче, изровило кокал.

— Какво четете?

Струва ми се, че му е неприятно да сподели — леко се поколебава, опулва големите си унесени очи, после ми подава книгите някак неохотно. Те са „Торф и торфища“ от Ларбалетрие и „Хитопадеша или полезното обучение“ от Ластекс. Е, та какво? Не разбирам защо се смущава: според мен и двете четива са напълно пристойни. За да ми е чиста съвестта, разлиствам „Хитопадеша“: не откривам друго освен възвишени слова.