Жан-Пол Сартр
Погнусата (7)

Петък

Три часът. В три винаги е твърде късно или твърде рано за всичко, което ти се ще да сториш. Особен момент от следобеда. А днес е непоносим.

От студеното слънце прахът по прозорците се белее. Небето е изцъклено, с бледи петна. Сутринта водата в канавките беше замръзнала.

Мъчително храносмилам край калорифера и отсега ми е ясно, че съм си пропилял деня. Нищо смислено няма да напиша, освен може би едва след свечеряване. Причината е в слънцето; то леко позлатява мръснобялата мъгла, застинала във въздуха, над строежа, нахлува в стаята ми, русоляво и бледо, проточва върху масата четири измамни, лишени от блясък лъча.

Лулата е покрита с лъскав лак, който отпърво привлича очите и уж ги радва; взреш ли се обаче, лакът се разтапя, от него остава просто широка криволица върху къс дърво. И така е с всичко, с всичко, дори с ръцете ми. Когато грее подобно слънце, за предпочитане е да си легна. Само че спах като заклан миналата нощ и сега няма да мигна.

Толкова ми харесваше вчерашното небе: схлупено, помръкнало от дъжда, то напираше към прозорците като жално и трогателно лице. А сегашното слънце не е жално, тъкмо напротив. Онова, което ми допада — ръждивите петна из строежа, прогнилите дъски на оградата, — е озарено от оскъдна и трезва светлина: тя прилича на поглед, отправен след безсънна нощ към възторжено взетите решения от предишната вечер, към страниците, изписани без поправки и на един дъх. Четирите кафенета на булевард „Виктор Ноар“, които нощем греят едно до друго и са нещо повече от кафенета — аквариуми, корали, звезди или големи бели очи, — са загубили двойствената си прелест.

Чудесен ден да се взреш в себе си: студената светлина, която слънцето отправя към всички същества като безпощадна присъда, навлиза в мен през очите; вътрешно съм озарен от пресушаваща светлина. Сигурен съм, че само за четвърт час бих стигнал до върховно себеотвращение. Хиляди благодарности. Нямам подобно желание. Нито пък ще препрочета написаното вчера за престоя на Ролбон в Санкт Петербург. Седя неподвижен, с отпуснати ръце, обезсърчено надрасквам някоя и друга дума, прозявам се, чакам да мръкне. По тъмно и вещите, и аз ще се отърсим от неопределеността.

Дали Ролбон е участвал в убийството на Павел I?

Това е парливият сега въпрос: до него съм стигнал и не мога да продължа, преди да съм го разрешил.

Според Чертков^[1] Ролбон е бил подкупен от граф Пален^[2]. Той твърди, че мнозинството от съзаклятниците щели да се задоволят да свидетелстват против царя и да го затворят в тъмница. Александър, изглежда, бил склонен към подобна развръзка. Пален обаче явно искал Павел да бъде окончателно отстранен. Затова Ролбон уж имал да задача да внуши на всекиго от съзаклятниците поотделно мисълта за убийство.

„Той обиколил домовете им и с неподражаемо умение разигравал предстоящата сцена. Така пробудил или развихрил у тях унищожителни страсти.“

Аз обаче нямам вяра на Чертков. Той не е трезв свидетел, а садистичен и налудничав прорицател, който изопачава действителността в полза на демоничното. Никак не мога да си представя Ролбон в тъй мелодраматична роля. Разигравал сцената на убийството! Хайде де! Той е студен, неприсъщо му е да увлича хората след себе си; не натрапва, а загатва, и подходът му, блед и безсолен, може да въздейства само на хора от неговото тесто — податливи на разумни доводи интриганти и политици.

„Словото на Адемар дьо Ролбон не беше картинно — пише госпожа Дьо Шариер^[3], — той не ръкомахаше, не променяше интонацията си. Клепачите му оставаха полуспуснати и между ресниците едва можеше да се съзре крайчецът на сивите му гледци. Отскоро дръзвам да призная пред себе си, че ме отегчаваше извънмерно. Имаше известно сходство между неговата реч и писанията на абат Мабли^[4].“

 

Нима подобен човек може да прояви такъв актьорски талант?… Но пък как е съумял да се харесва на жените? От друга страна, Сегюр^[5] описва следната любопитна случка, която ми се струва правдоподобна:

 

„През 1787 година в някаква странноприемница край Мулен един старец, приятел на Дидро и радетел за просвещение, бил на смъртен одър. Свещениците от околността се видели в чудо. Какво ли не опитвали, но човекът отказвал да приеме последно причастие, тъй като се обявявал за пантеист. Господин Дьо Ролбон случайно се отбил в хана и макар да бил пълен неверник, се обзаложил с кюрето на Мулен, че за по-малко от два часа ще възроди у болника богобоязливи чувства. Свещенослужителят приел предизвикателството и загубил: подработван от три сутринта, в пет умиращият се изповядал, а в седем издъхнал. «Нима сте тъй вещ проповедник? — запитал свещеникът. — Та вие далеч ни превъзхождате!» — «Не съм му проповядвал — отвърнал господин Дьо Ролбон. — Сплаших го с преизподнята.»“

 

А дали действително е участвал в убийството? През въпросната вечер някакъв негов приятел офицер го изпратил до дома му. Ако после е излязъл, как е успял безпрепятствено да прекоси Санкт Петербург? Налудничавият Павел бил издал заповед да бъдат задържани след девет часа вечерта всички минувачи, с изключение на акушерките и лекарите. Трябва ли да се вярва на нелепата басня, според която Ролбон уж се предрешил като акушерка, за да се добере до двореца? Впрочем той е бил напълно способен да го стори. Във всеки случай кажи-речи е доказано, че не е бил у дома си през нощта на убийството. Изглежда, Александър дълбоко го е подозирал, тъй като една от първите му прояви на владетел била да отпрати маркиза, позовавайки се на неубедителния предлог, че му възлага мисия в Далечния изток.

Ролбон ми е досаден. Ставам. Движа се сред бледата светлина; виждам я как се мени по ръцете и по плата на сакото ми — непосилно ми е да изразя до каква степен ме отвращава. Прозявам се. Запалвам настолната лампа: може би тя ще помрачи дневната светлина. Не се получава — само жалко петно се очертава около стойката. Гася, изправям се. На стената има бяла дупка — огледалото. То е клопка. Знам, че ще попадна в нея. Речено — сторено. Сивото нещо се появява в огледалото. Пристъпвам и се взирам, вече не мога да се отдръпна.

Това е отражението на лицето ми. През пропилените дни често стоя и го съзерцавам. Нищичко не проумявам в него. Чуждите лица имат някакъв смисъл. Моето не. Неспособен съм дори да определя дали е красиво или грозно. Мисля, че е грозно, понеже така са ми казвали. Но не се трогвам. Всъщност даже съм изумен как може да му се приписват подобни качества — все едно да речеш, че е красива или грозна шепа пръст или скална отломка.

Ала над мекотата на бузите, над челото има нещо, което радва окото: искрящият, ярък като позлата пламък върху черепа — косите. Приятни са за гледане. Поне цветът е ясен — добре че съм червенокос. Там, в огледалото, те се открояват, сияят. Все пак имам късмет — ако челото ми беше увенчано с онези тъй разпространени коси, за които е трудно да се определи дали са руси или кестеняви, лицето щеше да тъне в мъгла и при вида му щеше да ми се мержелее пред очите.

Бавно и с досада погледът ми слиза към челото, към страните, не се натъква на нищо твърдо и се замъглява. Естествено, там има нос, очи, уста, но те са лишени от смисъл и дори от човешки облик. А според Ани и Велин изразът ми бил одухотворен: възможно е да съм твърде свикнал с лицето си. Когато бях малък, леля Бижоа казваше: „Ако дълго се зазяпаш в огледалото, ще видиш в него една маймунка.“ Навярно съвсем съм се вторачил: това, което виждам, е далеч по-низше от маймуната, то граничи с някакъв растителен организъм от рода на полипите. Одушевено е, не отричам, но не такъв живот имаше предвид Ани: съзирам леки гърчове, виждам невзрачна плът, която се разплува и тръпне в самозабрава. Особено ужасни отблизо са очите. Те представляват нещо слизесто, лугаво, поръбено с червено, подобно на рибешки люспи.

Опирам се с цялата си тежест на фаянсовата поставка, приближавам лице плътно до огледалото. Очите, носът, устата се заличават — вече не остава нищо човешко. Кафяви бразди от двете страни на устните, прилични на оток, пукнатини, къртичини. Пухкав бял мъх се стеле по стръмните склонове на бузите, два косъма стърчат от ноздрите: релефна географска карта. И все пак този лунен пейзаж ми е известен. Не мога да твърдя, че го разпознавам в подробности. Но общото впечатление е, че съм го виждал по-преди, и ме обзема някакво вцепенение; полека-лека изпадам в унес.

 

Искам да се окопитя — всяко ясно и остро усещане би ме избавило от състоянието. Притискам лявата си длан о бузата, с пръсти разтеглям кожата, кривя лице. Едната му половина се поддава — лявата част на устата се сгърчва и набъбва, разкрива зъб, клепачът се подпретва, показват се бяла заобленост и розова, кръвениста плът. Друга беше целта ми — тук няма нищо въздействащо, нищо ново, само пихтия, мътилка: всичко е вече познато! Унасям се с отворени очи, лицето се уголемява, уголемява се в огледалото, превръща се в огромен блед ореол, който се размива в светлината…

 

Сепвам се, понеже загубвам равновесие. Възседнал съм стола, все още съм замаян. Дали и за другите хора е тъй трудно да преценяват лицата си? Струва ми се, че виждам своето тъй, както чувствам тялото си — посредством някакво неясно, органическо възприятие. А другите? Ролбон например? Дали го е приспивало съзерцанието на неговото — по думите на госпожа Дьо Жанлис^[6] — „сбръчкано, чистичко и ведро личице, цяло на решето от сипаница, което излъчваше особено лукавство независимо от старанието на маркиза да го прикрие. Той полагаше големи грижи за прическата си и ни веднъж не го видях без перука. Страните му синееха обаче почти до черно, понеже брадата му беше гъста, а държеше собственоръчно да се бръсне, което вършеше твърде нескопосно. Имаше навик да цапоти лицето си с белило по примера на Грим^[7]. Господин Дьо Данжвил^[8] твърдеше, че синьото и бялото му придавали вид на рокфор“.

Според мен сигурно е бил живописна фигура. Госпожа Дьо Шариер обаче го е възприемала другояче. Струва ми се, че го е намирала по-скоро невзрачен. Навярно е непосилно да разбереш собственото си лице. А може да е така само при мен, понеже съм самотник? Хората, свързани с някаква общност, привикват да се виждат в огледалата такива, каквито са в очите на своите приятели. Аз нямам приятели — дали затова плътта ми е тъй гола? Тя напомня — точно така, напомня природа без човешко присъствие.

 

Вече не ми се работи, не съм в състояние да сторя нищо друго, освен да чакам нощта.