Жан-Пол Сартр
Погнусата (5)

Четвъртък сутрин в библиотеката

Преди малко слизах по хотелската стълба и за стотен път чух как Люси се жалва на собственичката, докато маже пода с паркетин. Собственичката говореше завалено, с кратки изречения, понеже още не си бе сложила изкуствените челюсти; беше кажи-речи гола, по розов пеньоар и чехли. Както обикновено Люси бе мърлява, от време на време спираше да търка и се привдигаше на колене, за да изгледа господарката си. Приказваше безспир, с благоразумен тон.

— Далеч предпочитам да ми кръшка — твърдеше. — Все ми е едно, само и само да не се трови.

Говореше за своя съпруг: благодарение на спестяванията си тази близо четиридесетгодишна смугла и невзрачна женица си бе намерила млад и красив мъж, монтьор в заводите „Льокоант“. Той не я бие, не й изневерява, но си сръбва: всяка вечер се връща пиян. Вече едва крета; пред очите ми за три месеца се стопи и жлътна. Люси е убедена, че е от пиенето. Според мен е гръдоболен.

— Човек трябва да се пребори — заяви Люси.

Сигурен съм, че нещо я гложди отвътре, само че бавно, полека-лека: тя се преборва, но не е способна нито да преглътне мъката си, нито да й се отдаде. От дъжд на вятър се замисля, за мъничко, съвсем за мъничко, и тогава разнищва въпроса. Особено пред хора, понеже те я утешават, пък и на нея донякъде й олеква, като си изплаче болката на воля и някак трезво, сякаш дава съвети. Когато е сама по стаите, чувам я как си тананика, за да не разсъждава: Иначе по цял ден ходи унила, вечно е отпаднала и се муси.

— Ей тук ми е заседнало като буца — казва тя и докосва шията си.

Страда скъпернически. Навярно скъпи и удоволствията си. Чудя се дали понякога тайничко не пожелава да се отърси от еднообразното си съкровено терзание, от своя ропот, който се възобновява тутакси щом песента й секне, дали не предпочита веднъж завинаги да се настрада, да се отдаде на отчаянието. Но тъй или иначе, това не би било по силите й: стегната й е душицата.