Жан-Пол Сартр
Погнусата (32)

Сряда, последен ден в Бувил

Обиколих целия град, за да открия Самоукия. Положително не се е прибрал у дома си. Навярно крачи наслуки, съкрушен от срам и ужас — клет, нежелан от човеците човеколюбец. Право да си кажа, никак не се учудих от случката: отдавна предусещах, че на кротката му боязлива глава ще се стовари някоя беда. Тъй незначителна беше вината му — в неговата смирена съзерцателна слабост към млади момчета едва ли се таеше сладострастие, тя бе по-скоро допълнителна проява на човеколюбие. Но нямаше начин един ден Самоукия да не се окаже сам. Като господин Ашил, като мен: той е от моето тесто, има си предразположение. Сега навлезе в самотата, и то завинаги. Всичко се срина отведнъж, бляновете му за начетеност, бляновете му за разбирателство с хората. Отначало ще го споходят страхът, ужасът и безсънните нощи, ще последва дълъг низ от изгнанически дни. Вечер ще се връща да броди по площада пред Ипотекарната банка, ще гледа отдалеко искрящите прозорци на библиотеката и сърцето му ще се свива при спомена за дългите редици от книги, за кожените им подвързии, за мириса на страниците им. Съжалявам, че не тръгнах с него, но той не пожела; помоли ме да го оставя сам — набираше опит в самотността. Пиша от кафене „Мабли“. Влязох тук като на поклонение, сякаш извършвах обред, исках да погледам управителя, касиерката, ясно да осъзная, че ги съзирам за последен път. Ала не мога да отклоня мисълта си от Самоукия, все ми се привиждат разстроеното му укорително лице и колосаната, окървавена яка. Ето защо поисках хартия и ще разкажа какво се случи.

В библиотеката отидох към два часа следобед. Мислех си: „Библиотеката. Влизам в нея за последен път.“

Залата беше почти безлюдна. Струваше ми се някак неузнаваема, наблюдавах я с други очи, понеже бях наясно, че вече няма да стъпя там. Беше безтегловна като омара, едва ли не недействителна и сякаш поруменяла: залязващото слънце обагряше в червеникаво отредените за читатели маси, гръбчетата на книгите. За миг изпитах сладостното усещане, че навлизам в дъбрава с потънали в позлата листа; усмихнах се. Рекох си: „Колко отдавна не съм се усмихвал.“ Корсиканецът се взираше през прозореца, сключил ръце зад гърба си. Какво ли разглеждаше? Главата на Емпетраз? „А аз вече няма да видя главата на Емпетраз, нито цилиндъра, нито редингота му. След шест часа ще съм напуснал Бувил.“ Оставих върху бюрото на заместник-библиотекаря две книги, които бях заел миналия месец. Той скъса един зелен фиш и ми подаде парчетата.

— Заповядайте, господин Рокантен.

— Благодаря.

Помислих си: „Сега вече нищо не им дължа. Тук вече не дължа никому нищо. След малко ще отида да се сбогувам със съдържателката на «Железничарска среща». Свободен съм.“ Подвоумих се за миг: дали да използвам последните часове за разходка из Бувил, та да зърна още веднъж булевард „Виктор Юго“, авеню „Галвани“, улица „Турньобрид“? Ала дъбравата беше тъй тиха, тъй неосквернена; имах чувството, че е някак несъществуваща, че Погнусата я е пощадила. Приседнах край печката. Един брой на „Бувилски вести“ бе захвърлен на масата. Протегнах ръка, взех го.

Куче спасител

Снощи господин Дюбоск, чифликчия от Рьомирдон, се връщал с велосипеда си от панаира в Ножи…

Пълна дама се настани вдясно от мен. Остави до себе си филцова шапка. Носът й беше забит посред лицето като нож в ябълка. Под носа мъничко, някак непристойно отверстие се присвиваше пренебрежително. Жената измъкна от чантата си книга с твърди корици, облакъти се на масата и опря глава на месестите си длани. Отсреща дремеше възрастен господин. Познавах го: беше в библиотеката вечерта, когато бях изпитал тъй силен страх. Мисля, че тогава и той бе изплашен. Рекох си: „Колко отдавна беше всичко това.“

В четири и половина влезе Самоукия. Имах желание да му стисна ръката и да се сбогувам с него. Обаче от последната ни среща явно му бе останал лош спомен: той хладно ми кимна и остави доста далеч от мен бяло пакетче, което вероятно съдържаше обичайната закуска от филия хляб и блокче шоколад. Подир малко се върна с илюстрована книга и я положи до пакетчето. Помислих си: „Виждам го за последен път. Утре следобед, през всички по-нататъшни следобеди той отново и отново ще идва да чете на същата тази маса, ще чете произведения на Набо, Нодо, Нодие, Нис и сегиз-тогиз ще поспира, за да запише някоя максима в тефтерчето си. А аз ще крача сам из Париж, из улиците на Париж, ще виждам нови лица. Какво ли би могло да ми се случи, докато той седи тук и лампата осветява едрото му вглъбено лице?“ Тъкмо навреме усетих, че пак ще се полъжа по миража на приключенията. Свих рамене и пак се зачетох.

Бувил и околия

Монистие

Дейност на полицията за 1932 година. Подполковник Гаспар, оглавяващ жандармерийския взвод в Монистие, и четиримата му подчинени, господата Лагут, Низан, Пиерпон и Гил, не са бездействали през 1932 година. Жандармерията е установила седем престъпления, осемдесет и две закононарушения, шест самоубийства и петнадесет пътни произшествия с три загинали жертви. Съставени са сто петдесет и два акта за неспазване правилника на движението.

Жукстбувил

Жукстбувилско сдружение „Приятели на духовата музика“

Днес ще се състои генерална репетиция и ще бъдат раздадени покани за годишното тържество.

Компостел

Връчване на Почетния легион на господин кмета.

„Бувилски турист“ (братство „Бувилски скаут“, основано през 1924 година)

Тази вечер в 20,30 часа в седалището на улица „Фердинан Бирон“ №10, зала А, ще се проведе месечна сбирка на организацията. Дневен ред: текущи въпроси, годишен банкет, приемане на членски внос за 1932 година, програма на мероприятията през месец март, разни. Приемане на нови членове.

Бувилско дружество за защита на животните

Заседания идущия четвъртък от 15 до 17 часа в зала С на улица „Фердинан Бирон“ №10, вход свободен за всички желаещи. Писмата да се изпращат до председателя в седалището на дружеството или на домашния му адрес: авеню „Галвани“ №154.

 

Бувилски клуб за дресировка на кучета… Бувилска асоциация на инвалидите от войната… Синдикална камара на собствениците на таксита… Бувилски комитет на възпитаниците на Екол Нормал…

Влязоха двама юноши с ученически чанти. Гимназисти. Корсиканецът се радва на гимназистите, понеже може да упражнява върху тях бащински надзор. Често си прави удоволствието да ги оставя да се въртят на столовете и да бъбрят, после изневиделица се приближава с котешки стъпки, застава зад тях и почва да ги хока: „Що за поведение? Я се вижте какви сте дангалаци! Ако нямате намерение да се стегнете, господин библиотекарят ще се оплаче на училищния директор!“ А случи ли се те да възроптаят, стрелка ги страховито с очи: „Я ми кажете имената си.“ Освен това ги напътства в четивата им: в библиотеката има томчета, означени с червени кръстове — нечестивите творби на Жид, Дидро, Бодлер, разни медицински трудове. Когато гимназист поиска за прочит някое от въпросните произведения, корсиканецът го привиква със знак, придърпва го в ъгъла и го подлага на разпит. След миг избухва и гласът му ехти из цялата читалня: „Няма ли по-подходящи книги за вашата възраст?! Книги, от които да можете да се поучите! Впрочем написали ли сте си домашните? В кой клас сте? В предпоследния? И в четири часа вече се чудите какво да правите? Вашият класен наставник често наминава насам, ще му кажа две думи за вас.“

Двамата юноши стояха като истукани до печката. По-дребният имаше буйна тъмна коса, почти прекалено нежна кожа и мъничка уста, злобна и надменна. Приятелят му, едро набито момче с наболи мустаци, го смушка и му прошепна нещо. Тъмнокосият не отговори, но по лицето му се изписа едва доловима усмивка, наперена и пренебрежителна. Сетне двамата небрежно избраха някакъв речник от рафта и се приближиха към Самоукия, който се взираше в тях с уморени очи. Наглед сякаш не обръщаха внимание на присъствието му, но седнаха съвсем близо до него — тъмнокосият от лявата му страна, а едрият вляво от тъмнокосия. Незабавно взеха да разлистват речника. Обстановката в библиотеката беше от мирна по-мирна: не се чуваше никакъв шум освен пресекливото дишане на дебеланата, виждаха се само глави, склонени над книги. И все пак още тогава предусетих, че нещо лошо ще се случи. Всички тези хора, прилежно свели очи, сякаш разиграваха театър: миг по-рано бях почувствал полъх на жестокост.

Привърших четивото си, но не се решавах да тръгна: изчаквах, като се преструвах на вглъбен във вестника. Любопитството и смутът ми се усилваха от това, че и другите явно бяха в очакване. Струваше ми се, че съседката ми отгръща страниците на книгата си по-бързо, отколкото би трябвало. Изминаха няколко минути, после дочух шепот. Двамата хлапаци бяха затворили речника. Тъмнокосият дребосък не говореше, но бе извил глава вдясно, а лицето му беше пропито с почитание и интерес. Наполовина скрит зад рамото му, русият напрягаше слух и тихомълком се подхилваше: „Кой ли приказва тогава?“ — запитах се аз.

Беше Самоукия. Надвесен над младия си събеседник, той бе впил поглед в очите му и се усмихваше; виждах как устните му мърдат, а от време на време дългите му ресници трепкаха. Не го бях виждал тъй младолик — изглеждаше почти привлекателен. На моменти обаче млъкваше и се озърташе тревожно. Юношата сякаш попиваше думите му. В тази незначителна сцена нямаше нищо необикновено и вече се канех да зачета отново, когато видях как ръката на юношата бавно се плъзва зад гърба му, по ръба на масата. Извън полезрението на Самоукия, тя напредна донякъде и заопипва наоколо, докато намери дланта на русия здравеняк и силно я ощипа. Изпаднал в безмълвно наслаждение от думите на Самоукия, русият не бе проследил движението. Той подскочи и широко зяпна от изненада и възхищение. Смуглият дребосък бе запазил изражението си на благоговеен интерес. Човек можеше да се усъмни, че палавата ръка е негова. „Какво ли ще му сторят?“ — запитах се. Ясно ми беше, че готвят някаква подлост, но разбирах, че още има време да им се попречи. За миг ми хрумна да стана, да отида при Самоукия и да го потупам по рамото, да завържа разговор с него. Точно тогава обаче той срещна погледа ми. Спря насред изречението си и ядно присви устни. Обезсърчен, аз припряно отклоних очи и за да прикрия смущението си, отново взех вестника. Дебеланата обаче остави книгата и вдигна глава, сякаш нещо неудържимо я привличаше. Отчетливо почувствах, че се гласи да избухне: всички искаха да се разрази буря. Какво можех да направя? Взрях се в корсиканеца: той вече не надничаше през прозореца, а стоеше полуизвърнат към нас.

Измина четвърт час. Самоукия продължаваше да шепти. Вече не смеех да насоча очи нататък, но прекрасно си представях младежкия му разнежен вид и настойчивите погледи, които тегнеха върху него, без той да ги забелязва. В един момент го чух да се смее — кратък смях, кръшен и хлапашки. Сърцето ми се сви, като че зли дечурлига се канеха да давят котенце. После шепотът изведнъж секна. Тишината ми се стори трагична: тя оповестяваше края, изпълнението на присъдата. Бях свел глава над вестника и само се преструвах, че чета: всъщност приповдигах вежди и кокорех нагоре очи, за да издебна какво става всред отсрещното безмълвие. Леко извих глава и успях да съгледам нещичко с крайчеца на окото: беше ръка, малката бяла ръка, която по-рано се бе плъзнала по ръба на масата. Сега тя лежеше с дланта нагоре, отпусната, нежна и чувствена, и се открояваше с морната голота на жена, която след баня се грее на припек. Към нея колебливо се примъкна нещо кафяво и космато — дебел пръст, пожълтял от тютюн; край ръчицата той се открояваше някак уродлив. За миг поспря вцепенен, устремен към крехката длан, сетне изведнъж взе да я гали. Не се изненадах, по-скоро ме хвана яд, че Самоукия е такъв глупак: толкова ли не бе способен да се овладее? Нима не разбираше на каква опасност се излага? Оставаше му една-едничка възможност: ако положи ръцете си на масата, от двете страни на книгата, ако стои, без да гъкне, навярно и този път щеше да избегне съдбата си. Знаех обаче, че ще изпусне случая: пръстът кротко, смирено милваше безжизнената плът, докосваше я едва-едва, без да смее да я притисне, като че сам съзнаваше грозотата си. Рязко вдигнах глава, не бях в състояние повече да издържам настойчивото движение на пръста напред-назад; помъчих се да срещна очите на Самоукия и силно се прокашлях, за да го предупредя. Ала той бе притворил клепачи и се усмихваше. Момчетата вече не се смееха, бяха съвсем бледи. Тъмнокосият дребосък присвиваше устни и сякаш осъзнаваше, че нещата вече не са в негова власт. Все пак не отдръпваше ръката си, оставяше я на масата, неподвижна, но леко сгърчена. Другарят му бе зинал с глуповато и ужасено изражение.

Тогава корсиканецът се развика. Безшумно се бе приближил и бе застанал зад стола на Самоукия. Лицето му аленееше и привидно бе засмяно, но очите хвърляха искри. Скокнах от мястото си, но се почувствах почти облекчен: очакването бе прекалено мъчително. Исках всичко да приключи колкото се може по-скоро, нека го изхвърлят, тяхна воля, само и само да се свършва. Пребелели като платно, двете момчета грабнаха чантите си и на бърза ръка се шмугнаха навън.

— Видях ви! — неистово се дереше корсиканецът. — Този път ви видях, не можете да твърдите, че не било вярно. Смеете ли сега да твърдите, че не е вярно? Да не мислите, че не разбирах какво кроите? Не съм сляп, мой човек! Търпение, виках си, търпение! Да ми падне веднъж в ръцете, през носа ще му го изкарам. Да, да, през носа ще ви го изкарам. Знам как се казвате, знам адреса ви, всякакви сведения съм събрал, ясно ли е? Познавам и началника ви — господин Шуийе. Хубавичко ще се изненада утре, като получи писмо от господин библиотекаря! Млък! — ревна той с изцъклен поглед. — И хич не си въобразявайте, че току-тъй ще ви се размине! Във Франция има съдилища за хора като вас! Господинът се образовал! Господинът обогатявал културата си! Господинът все ме разкарваше да му правя справки и да му търся книги! Да не смятате, че сте ми хвърляли прах в очите!

Самоукия нямаше вид на изненадан. Навярно от години очакваше подобна развръзка. Сигурно стотици пъти си бе представял какво ще се случи в деня, когато корсиканецът се промъкне тихомълком зад него и яростният му глас внезапно прокънти. Ала е идвал тук всеки следобед, трескаво е напредвал с четивата, а от време на време като крадец е докосвал някоя бяла юношеска ръчица. Не друго, а примирение се четеше на лицето му.

— Не знам какво имате предвид… — смотолеви той — от години дохождам тук…

Преструва се на възмутен и смаян, но някак неубедително. Ясно му е, че събитието настъпва, че нищо вече не може да го предотврати, че ще трябва един по един да изживее неговите мигове.

— Не го слушайте, аз всичко видях — рече съседката ми и тежко се надигна. — На мен такива не ми минават. Не за първи път той ми прави впечатление, даже съвсем наскоро, миналия понеделник, понеже не вярвах на очите си, не можех да допусна, че тъкмо в библиотеката, сериозно място, където човек ходи да трупа знания, стават разни работи, от които ти иде да потънеш в земята от срам. Аз деца нямам, ама ми е жал за онези майки, дето пращат децата си да учат тук и си въобразяват, че са на спокойствие и в безопасност, докато всъщност разни изверги, които нямат срама от нищо, им пречат да готвят уроците си.

Корсиканецът се приближи до Самоукия и му кресна в лицето:

— Чувате ли какво казва госпожата! Не ми разигравайте театър! Ето, и хората са те видели, мръсник такъв!

— Господине, настоявам да се държите вежливо — рече Самоукия с достойнство.

Това влизаше в ролята му. Може би му се искаше да си признае, да побегне, но трябваше да изпълни ролята си докрай. Не гледаше корсиканеца, почти бе замижал. Ръцете му висяха отпуснати и беше страшно блед. Сетне кръвта внезапно нахлу в лицето му.

Корсиканецът се задушаваше от ярост.

— Вежлив ли? Гадина с гадина! Да не мислиш, че съм сляп? Нали ти казвам, че те държах под око. От месеци те държа под око.

Самоукия сви рамене и се престори, че отново се вглъбява в книгата. Пламнал, с плувнали в сълзи очи, той си придаде израз на върховен интерес и съсредоточено се взря в някаква репродукция на византийска мозайка.

— Ама че наглост! — възкликна дебеланата и стрелна с поглед корсиканеца. — Чете си и хич не се трогва.

Корсиканецът се помайваше нерешително. Междувременно помощник-библиотекарят, тих и благовъзпитан младеж, на когото корсиканецът е взел страха, бавно се надигна иззад бюрото си и викна:

— Паоли, какво има?

Последва кратко колебание, което ме изпълни с надежда, че всичко ще се размине. Ала корсиканецът явно се окопити и осъзна, че става за посмешище. Вбесен, не знаейки какво да каже на безмълвната си жертва, той се изправи в цял ръст и замахна с пестник във въздуха. Самоукия стреснато се обърна. Погледна корсиканеца с отворена уста; в погледа му се четеше ужас.

— Ако ме ударите, ще подам жалба — промълви той мъчително. — Ще си тръгна, но по собствена воля.

На свой ред станах, но вече бе късно: корсиканецът нададе тих и някак сластен стон и изневиделица стовари юмрук върху носа на Самоукия. За миг пред мен се откроиха само очите му, прекрасни, разширени от болка и срам очи над ръкава и мургавия пестник. Когато корсиканецът се отмести, видях кръвта, рукнала от носа на Самоукия. Той понечи да затули лицето си с длани, но корсиканецът отново го удари и този път го уцели в устата. Самоукия се свлече на стола и се взря пред себе си плахо и кротко. Кръвта се стичаше от носа по дрехите му. С дясната си ръка той пипнешком се опита да намери пакетчето със закуската, докато с лявата упорито се мъчеше да избърше разранените си ноздри.

— Отивам си — каза той сякаш на себе си.

Жената до мен беше бледа, с блеснали очи.

— Мръсник — отсече тя. — Така му се пада.

Треперех от гняв. Заобиколих масата, сграбчих дребния корсиканец за врата и го вдигнах във въздуха. Той приритваше; идеше ми да го скърша връз масата. Беше посинял и се боричкаше, стараеше се да ме одращи, но късите му ръце не можеха да докопат лицето ми. Не продумвах, но жадувах да го халосам, да му размажа мутрата. Той се досети и вдигна лакът, за да се прикрие: наслаждавах се на явния му страх. Внезапно изхриптя:

— Пуснете ме, грубиян такъв! И вие ли сте сбъркан?

Още се чудя защо го пуснах. От разправии ли се уплаших? Дали засечката ми не се дължи на годините, прекарани в Бувил? Навремето нямаше да го оставя, без да му строша зъбите. Обърнах се към Самоукия, който най-сетне се бе изправил. Той обаче отбягваше очите ми. Непрестанно прокарваше лявата ръка по носа си, сякаш така щеше да спре кървенето. Ала кръвта си шуртеше и се побоях да не му призлее. Без никого да погледне, той промълви:

— От години идвам тук…

Ала щом се закрепи на нозете си, дребното човече тутакси овладя наново положението.

— Измитай се — рече на Самоукия — и повече не се мяркай насам, ако не искаш да те изхвърля с полиция.

Настигнах Самоукия в подножието на стълбата. Чувствах се неловко, срамно ми беше заради неговия срам, не знаех какво да му кажа. Той сякаш не забеляза присъствието ми. Най-после бе измъкнал кърпата си и плюеше в нея. Носът му кървеше малко по-слабо.

— Дайте да отидем в някоя аптека — предложих смутено.

Той не отвърна. Силна глъчка долиташе от читалнята. Вероятно всички говореха едновременно. Жената избухна в пронизителен кикот.

— Невъзможно ще е някога пак да дойда тук — промълви Самоукия.

Обърна се и с недоумение изгледа стълбището и входа на читалнята. От движението кървава струйка протече между яката и врата му. Устата и страните му бяха оплескани с кръв.

— Хайде — рекох и го прихванах под ръка. Той трепна и рязко се дръпна.

— Оставете ме!

— Не можете да се справите сам. Лицето ви трябва да се почисти, нужна е медицинска помощ.

Той повтаряше:

— Оставете ме, господине, моля ви, оставете ме.

Беше на косъм от нервен пристъп: пуснах го и той се отдалечи. Залязващото слънце за миг освети сгърбената му фигура, която сетне изчезна. На прага се червенееше звездообразно петно кръв.