Жан-Пол Сартр
Погнусата (31)

Вторник, в Бувил

Това ли е свободата? Под мен дворовете се стелят надолу към града и във всеки двор се издига по един дом. Виждам морето, тъмно и неподвижно, виждам Бувил. Времето е хубаво.

Свободен съм: не ми остава вече никакво основание да живея — онези, към които се насочих, до един ми измениха, а други не мога да изнамеря. Още съм сравнително млад, още имам достатъчно сили да започна отново. Какво обаче? Едва сега разбирам доколко в разгара на погнусите си съм разчитал на Ани да ме спаси. Миналото ми е мъртво. Господин Дьо Ролбон е мъртъв, Ани дойде единствено за да ми отнеме всякаква надежда. Сам съм на бялата улица, обточена с дворове от двете страни. Сам и свободен. Но тази свобода донякъде наподобява смърт.

Днес животът ми приключва. Утре ще съм напуснал града, ширналия се в нозете ми град, в който живях тъй дълго. Занапред той ще бъде просто име, възтромаво, еснафско, чисто френско, име на моята памет, далеч не тъй обхватно като названията Флоренция или Багдад. Ще настъпи време, когато ще се питам: „Ама какво съм правил по цял ден в Бувил?“ А от това слънце, от този следобед не ще остане нищо, дори спомен.

Загърбил съм целия си живот. Съзирам го обаче от край до край, съзирам очертанието му и бавния ход, довел ме дотук. Почти няма какво да се каже: той е просто изгубена игра. Преди три години пристигнах тържествено в Бувил. Бях се провалил в първия кръг. Реших да участвам във втория, но изгубих и него, и цялата игра. Същевременно разбрах, че човек винаги е губещ. Само мръсниците вярват, че печелят. Сега ще сторя като Ани, ще надживявам себе си. Ще се храня, ще спя. Ще съществувам бавно, тихо, като дърветата, като локва, като червената седалка в трамвая.

Погнусата ми дава кратък отдих. Ала знам, че отново ще ме споходи: тя е естественото ми състояние. Само че днес тялото ми е твърде изтощено, за да я понесе. И при болните има благодатна отмала, която за няколко часа ги избавя от съзнанието за мъките им. Досадно ми е, нищо повече. Сегиз-тогиз се прозявам тъй широко, че сълзи се търкулват по страните ми. Тази досада е дълбока, предълбока, тя е скритата сърцевина на съществуването, самата материя, която ме изгражда. Не съм се запуснал, тъкмо напротив: сутринта се изкъпах, обръснах се. Ала като премислям всичките си дребни действия, не проумявам защо съм ги извършил: те са тъй напразни. Навярно привичките са се наели с тях вместо мен. Те поне не са мъртви, продължават да се суетят, тихомълком и коварно тъкат своята канава, като бавачки ме мият, бършат, обличат. Дали именно те са ме довели тук, на хълма? Вече не помня как съм дошъл. Вероятно по стълбата: наистина ли съм изкачил едно по едно сто и десетте стъпала? А някак още по-трудно ми е да си представя, че след малко ще се спусна надолу по тях. И все пак знам: подир миг ще се озова в подножието на Зелено бърдо и вдигна ли глава, ще мога да видя как в далечината грейват прозорците на тъй близките сега къщи. В далечината, над главата ми. А сегашният миг, от който не съумявам да се изтръгна, който ме обгражда и ограничава отвред, сегашният миг, от който съм изтъкан, тогава ще бъде просто смътен сън.

Гледам в краката си сивите проблясъци на Бувил. На слънчевата светлина градът наподобява купчина от раковини, люспи, разтрошени кости, камънак. Тук-там сред отломките на промеждутъци пръскат искрици ситни късчета стъкло или слюда. Вадичките, улеите, тесните браздици, които се вият сред раковините, след час ще се превърнат в улици, а аз ще крача по тези улици, между стени. След час ще съм едно от черните човечета, които различавам на улица „Булибе“.

Колко чужди ги чувствам от висините на хълма. Струва ми се, че принадлежа към различен вид. Те излизат от канцелариите след работния ден, гледат къщите и площадите с доволно изражение, мислят си, че това е техният град, „китно и безметежно кътче“. Не се боят, усещат се у дома си. Цял живот не са видели друго освен усмирена вода, която тече от кранове, светлина, която струи от крушки при натиск на електрически ключ, изродени дървета мелези, които се крепят на чаталовидни подпори. Всеки ден те стократно получават доказателства, че всичко се подчинява на определен механизъм, че светът се ръководи от твърди и непоклатими закони. В празно пространство телата падат с едно и също ускорение, градската градина се заключва в шестнадесет часа зиме и в осемнадесет лете, оловото се топи при 335 градуса, последният трамвай тръгва от кметството в двадесет и три часа и пет минути. Те са мирни хорица, малко унили, мислят за утрешния ден, тоест чисто и просто за друг днешен ден; градовете разполагат с един-единствен ден, който всяка сутрин се възобновява досущ неизменен. Само дето в неделя мъничко го изконтват. Глупци. Противна ми е представата, че подир малко ще видя дебелашките им спокойни лица. Те изготвят закони, пишат сантиментални романи, женят се, проявяват върховното скудоумие да създават деца. А необятната смътна природа вече е проникнала в техния град, плъзнала е навред, в домовете, в канторите, в тях самите. Тя не шава, кротува си, а те цели са в нея, вдишват я, но не я съзират, въобразяват си, че е отвън, на километри от тях. Аз обаче виждам природата, виждам я… Знам, че нейното покорство е всъщност леност, знам, че за нея няма закони, а постоянството й е заблуда… Тя има само навици и утре може да ги промени.

А ако нещо се случи? Ако тя изневиделица се разбунтува? Тутакси хората ще я забележат и ще им се стори, че сърцата им се пръскат. И за какво ще им послужат тогава техните вълноломи и укрепления, техните електроцентрали и доменни пещи, техните механични чукове? Това може да се случи всеки миг, ей сега например: знаменията са налице. Някой баща на семейство, тръгнал на разходка, ще види как сякаш под напора на вятъра към него се носи червена дрипа. А озове ли се дрипата съвсем близо до него, ще съзре, че всъщност е парче червясало месо, което се тътри, лази и подрипва, че къс изтерзана плът се валя из канавките и на пресекулки изригва кървави струи. Или пък някоя майка ще погледне бузката на детето и ще запита: „Какво имаш тук, пъпчица ли?“, и ще съгледа как кожата леко набъбва, пропуква се, открехва се и от дъното на процепа изниква трето око, което се хили. Или пък по цялото си тяло хората ще почувстват бегли докосвания, подобни на милувки, с които речните тръстики обсипват плувците. И ще разберат, че дрехите им са се превърнали в живи твари. Друг пък ще усети сърбеж в устата. Ще се приближи към огледалото, ще зяпне: езикът му ще се е преобразил в жива-живеничка стоножка, която ще шава с крачка и ще го дращи по небцето. Той ще се опита да я изплюе, ала стоножката ще е част от него и ще трябва да я изтръгне с ръце. И ще се появяват още множество неща, за които ще е нужно да се изнамерят нови думи — каменисто око, тристранна ръка, патеричен пръст, челюстовиден паяк. Някой ще заспи на пухеното си легло в уютната си топла стая, а ще се събуди чисто гол върху синкава почва, сред гора от свистящи удове, червено-бели, щръкнали към небето като комините на Жукстбувил, сред едри телеса, подали се от земята, космати и валчести като луковици. Птици ще прехвърчат край удовете, ще ги кълват и разкървавяват. Секрет ще капе бавно, полека-лека от раните, кръвенист секрет, топъл и слузест, с бълбукащи мехурчета. Или пък нищо подобно не ще се случи, не ще настъпи никаква определена промяна, но една сутрин хората ще отворят капаците на прозорците си и ще се слисат пред някакъв особен смисъл, който ще тегне над всичко и сякаш ще тръпне в очакване. Само толкова, но продължи ли известно време, ще последват стотици самоубийства. Е, да! Нека мъничка промяна да възникне, само за проба — повече не искам. Тогава разни хора внезапно ще бъдат запокитени в уединение. Сам-саменички люде, лице в лице с чудовищни уродливости, ще търчат по улиците, тромаво ще се тътрят пред мен с втренчени погледи, ще бягат от болките си и ще ги отнасят със себе си, раззинали уста с езици насекоми, които ще пляскат с криле. А аз ще избухна в смях дори ако тялото ми е покрито с гадни, срамни струпеи, които ще се разпукват в цветове от плът, подобни на теменужки и лютичета. Ще се облегна на някоя стена и докато те притичват край мен, ще им крещя: „Какво постигнахте с вашата наука? Какво постигнахте с хуманизма си? Къде е достойнството ви на мислещи тръстики?“ Няма да се боя — или поне не повече, отколкото в сегашния миг. Та нали и това ще бъде съществуване, вариации на тема съществуване? Множеството нови очи, които бавно ще завладяват лицето, несъмнено ще бъдат излишни, но не в по-голяма степен от първите две. Плаши ме съществуването изобщо.

Притъмнява, лампи грейват в града. Божичко, колко естествен изглежда градът въпреки геометричните си форми и как вечерта сякаш го смазва! Оттук това е тъй… тъй очевидно; възможно ли е аз единствен да го съзирам? Нима другаде, навръх някой хълм, нова Касандра не гледа в нозете си град, потънал в глъбините на природата? Впрочем какво ме засяга? Какво бих могъл да й река?

Тялото ми полека-лека се извръща на изток, слабо се олюлява и запристъпва.