Жан-Пол Сартр
Погнусата (16)

11 часът вечерта

Вечерях в „Железничарска среща“. Собственичката беше там и се наложи да спя с нея, но го сторих само от учтивост. Леко ме отвращава, прекалено е бяла и освен това мирише на кърмаче. В изблик на страст тя притискаше главата ми към своята гръд — според нея така се полага. Аз разсеяно я опипвах под завивките, после ръката ми изтръпна. Мислех за господин Дьо Ролбон — всъщност какво ми пречи да напиша роман за живота му? Отпуснах ръка върху хълбока на собственичката и изведнъж ми се привидя малка градинка с ниски кичести дървета, обсипани с огромни космати листа. Навред сновяха мравки, стоножки и всякакви гадини. Имаше и още по-отблъскващи твари — туловищата им представляваха препечени филийки като за сандвич с дивеч. Те се движеха странично с помощта на рачешки щипци. Едрите листа се чернееха от тях. Зад кактусите и смоковниците статуята на жрицата Веледа от градската градина сочеше слабините си с пръст. „Тази градина мирише на бълвоч!“ — извиках.

— Не ми се щеше да ви будя — рече собственичката, — ама ми убиваше една гънка на чаршафа, пък и трябва да сляза заради клиентите, дето са пристигнали с влака от Париж.