Жан-Пол Сартр
Погнусата (15)

7 часът вечерта

Цял ден работа. Общо взето, ми спореше. Написах шест страници, и то с известно удоволствие, още повече че ги изпълних с отвлечени разсъждения за владичеството на Павел I. След вчерашния разгул от емоции днес нищо не ми трепваше. Не биваше да призовавам сърцето си. Затова пък се чувствах в свои води, докато разнищвах руското самодържавие.

Ролбон обаче ме дразни. Придава си загадъчност и в най-дребните неща. Какво ли е правил в Украйна през август 1804 година? За пътуването си там говори с недомлъвки:

„Бъдните поколения ще отсъдят дали положените от мен усилия, предварително обречени на провал, не заслужаваха по-добро признание от грубото отричане на делата ми и от униженията, които се принудих да преглътна, при все че спокойно можех да запуша устата на присмехулниците и да всея в душите им страх.“

Веднъж се подведох по думите му: с приповдигнати изрази той загатваше за някакво кратко пътуване до Бувил през 1790-а. Пропилях цял месец, за да проуча в какво са се състояли предполагаемите му подвизи. В края на краищата се оказа, че от него забременяла дъщерята на някакъв изполичар. Дали просто не се е стараел да вдига шум около себе си?

Яд ме е на този самомнителен лъжльо, а може и да е жегнато себелюбието ми; драго ми бе, че е мамил другите, но не ми се щеше за мен да направи изключение; смятах, че ще си разбираме от приказката и че през главите на всички мъртъвци той най-сетне ще разкрие истината пред мен. Не ми каза нищо, нищичко; ни дума повече, отколкото на Александър или на Луи XVIII, които са се хванали на въдицата му. За мен е много важно Ролбон да е бил свестен човек. Несъмнено е вършил подлости — та кой ли не е? Ала какви — големи или малки? На историческите изследвания не отдавам чак толкова голямо значение, та да си губя времето за един покойник, чиято ръка не бих стиснал, ако беше жив. Какво знам за Ролбон? Трудно е да се мечтае за по-пълноценен живот от неговия, но дали той не е скалъпен от измислици? Поне писмата му да бяха по-малко високопарни… Ех, би трябвало да съм видял очите му! Може би с обаятелно движение е снишавал глава към рамото си, лукаво е вдигал до носа си своя дълъг показалец или пък нарядко, между две учтиви лъжи, го е обземало кратко, мигом овладяно буйство. Ала той е мъртъв: от него са останали само „Трактат за стратегията“ и „Размишления за добродетелността“.

Ако се поддам на порива си, чудесно бих си го представил: под блестящата ирония, сразила толкова жертви, той е бил чистосърдечен, едва ли не наивен. Не се впуска в разсъждения, всякога се ръководи от непогрешим усет и благодарение на него прави тъкмо това, което подобава. Непочтеността му е невинна, също тъй всеотдайна и простодушна, както преклонението му пред добродетелността. А след като хубавичко е предателствал спрямо благодетелите и приятелите си, той с най-дълбока сериозност разглежда събитията, за да почерпи от тях поука. Никога не е смятал, че има каквито и да е права над хората, нито пък те над него — приема даровете на живота като неоснователни и незаслужени. Силно се встрастява към всичко, но и лесно се отчуждава. Впрочем нито писмата, нито трудовете му са негово дело — те все едно са съчинени по поръчка, от платен прошенописец.

Само че ако съм опрял дотам, че да измислям, най-добре навремето да се бях захванал с роман за маркиз Дьо Ролбон.